01st Dec2012

Тангента, (крайградска магистрала)

by Черно и Бяло

© Катрин Рьогла, 2012, из „Тангента”

Много дълго време вече слушам: „Не се безпокой, ние наистина се намираме близо до летището.” Аз обаче не виждам никакво летище. Дори и при най-добро желание не мога да си представя, че този път води до летището. Така не изглеждат никои пътища, които водят към летищата, в краен случай са шосета, какво казвам, писти. Обаче ние не се намираме в някаква си провинциална местност, а сме в град, в един милионен град, какво казвам, в огромен урбанистичен център. Има си определени очаквания, особено когато става въпрос за пътищата, които водят към летища. Те трябва да доставят пътници до летището, понякога да приемат характер на автострада, те не трябва да завиват нито наляво, нито надясно, а да водят направо към централната сграда. Пътищата за летищата не трябва да бъдат тесни, приклещени от къщи, Хонконг може да прави изключение, но ние не сме в Хонконг, и затова трябва да има магистрала с огромни пътеуказатели и билбордове отстрани на пътя, които напомнят за покупателна сила, за чисти новосъздадени продукти. Това тук повече прилича на  криволичеща странична улица, съвсем не се вижда в тъмното – да, липсва уличното осветление, а пътищата, водещи до летищата, трябва да бъдат ярко осветени, защото самите летища са ярко осветени, и светотехнически контраст спрямо околната среда не е желателен. Ташкент може да прави изключение, обаче ние не сме в Ташкент, за Бога, човек има право да очаква повече, поне свободна пазарна икономика с осветление. Освен това, изведнъж тук пътят опустя, където до преди малко имаше оживена търговска дейност, хора, които говореха в тъмното един с друг, предлагаха стоки, провеждаха събрания, „това сикхи ли бяха, Ганеш? Това предизборно събрание ли беше?“ Не, на тази страна не ѝ подхожда безлюдност, безлюдността е нещо, по-скоро за Северен Казахстан, спомням си обаче, че тук не сме в Северен Казахстан, ние кацнахме на съвсем друго място, аз приех поканата, краткосрочно, отпътувах от Северен Казахстан, оставих зад себе си Южен Казахстан, и прелетях обратно над Виена в този регион.

Само, за да се приземя в тази тъмница. Може би това е обичайната тъмнина за Мумбай, но със сигурност безлюдността не е обичайна за тукашния регион. Тук безлюдностите изглеждат другояче, те изглеждат като силно струпване на тълпи от хора на едно място, приличат на бутаница и блъсканица, тъпканица, пълна с рингтонове на мобилни телефони, което, признавам, в началото ме изненада. Казах си, че това не е Западна Европа, обаче си спомних, че дори в Йемен се чуваха рингтонове на мобилни телефони, в този иначе доста средновековен Йемен, а от Индия и без друго се очаква многократно умножаване на рингтоновете на мобилните телефони,  едно мултиплициране, тъй като от този регион идват само мултипликации. Мултипликацията, така да се каже, основа своя базисен лагер тук, което се отрази единствено върху ситуацията с недвижимите имоти в платото Декан[1]. Няколко часа по-рано по време на пътуването си, в продължение на сто километра по протежение на автострадата, като наблюдавах огромните строителни обекти аз открих, че волята за високотехнологично (Хай-Тек) развитие, напредъкът на модернизацията, който преминава през цялото плато, са оставили в мен разбираеми знаци, едно съобщение от бъдещето, което се простира чак до мотела на магистралата в подножието на планините Западни Гати, на ръба на онази известна свръхзастроена пренаселена плажна ивица на Мумбай, която не трябва повече да съобщава за себе си, тъй като присъствието ѝ е чиста реалност. Изглежда че само нощем тя напълно се разпада на неразбираемости и недостъпности, някакъв демон, който поглъща цялата мобилност и драстично намалява шансовете на летищата.

Да, мисля си аз, или тук не са взели насериозно летището и са закрили изгледа към него, или нещо не е наред с моя шофьор. „Видя ли децата, които се покатериха през оградата, Ганеш? И какъв е този метален скрап, това огромно гробище на товарни камиони и бусове по средата на улицата? Искам да кажа, какво търсят тук тези изхвърлени руини от превозни средства? Кой ги стоварва просто така върху една крайградска магистрала? А ти видя ли, Ганеш, предизборната кампания, точно на магистралата? Това сикхи ли бяха?“ Той вече не отговаря. Обаче и аз също не попитах „истински”, така както много рядко тук питам „истински” за нещо. Просто не става, отговорите щяха да са много заплетени, само щяха да отвлекат вниманието от това, което става. Защото за пътния трафик е необходима изключителна концентрация, за милионния трафик, за безумието на този трафик, който познава само компромиси и никакви правила. Това не е за европейски авторъце, нито за европейски автокрака, цялата европейска автомобилна екипировка тук няма смисъл. Тук се концентрирам единствено върху въпроса, дали това е пътят към летището, защото точно това трябва окончателно да се установи, в противен случай страхът ще ме връхлети „чуваш ли, Ганеш?“ Той не чува, аз също не го казах високо, защото докъде бихме стигнали, ако вътрешното пространство на един автомобил се изпълни с думи, всяващи страх? При това, аз си спомням за едно мое собствено изказване, че страхът е възможност за контакт с дадена страна, а контакт със страната е желателен, тъй като човек наистина иска да е бил там. Иска ли? Моята публика се разсмя. Е, човек наистина иска да стъпи с крак на земята, дори когато бързо трябва да прибере обратно крака си. „щом се страхуваш, значи наистина си пристигнал, или нещо от теб е стъпило на земята”, казвах в лекциите си аз, и сега действително нещо е пристигнало, една част, която не е под мой контрол,  точно сега се обособява и гледа през прозореца, отчаяно се оглежда, търсейки указателни табели. Една част, която неумолимо тегли останалите части след себе си.

Смятам, че едно летище всъщност винаги е главното събитие на един град, а не второстепенна сцена, която бавно да обраства и да се скрива, обградена от бедняшки неугледни квартали и сградни комплекси, които никой не разбира. Не терен, който да бъде отвоюван обратно от останалата част на света, която тук надушва свободен избор на място. А на края кучета бродят по терена и малки колиби блокират свободния ход на големите машини по пистата за излитане и кацане, които искат да отлетят за Европа. Още ли искате да пътувате за Европа? Казват, че от тук главно може да се пътува за Азия, Далечния Изток, направленията на полетите просто са се променили, също и до Америка може да се пътува само през Тихия океан, с междинни спирки в Ханой или Хонк Конг. Китай, Корея, Япония, Виетнам ще се появят върху географската карта, върху която Европа бавно изчезва, мутира в забравен континент.

Ах да, ако бях останала за вечеря, щях да продължа  да ги наблюдавам, местните хора, поемащи си дъх над една пица, германците и французите, които си отдъхваха над една бира и за момент се преструваха, сякаш са у дома. Тогава установих, че голяма част от мен все още не беше пристигнала, не беше се появила наистина на това място – но не мога да кажа, че Индия се държеше на няколко сантиметра разстояние, посрещнаха ме топло, и никога през цялата седмица нито за секунда нямах чувството за отдалеченост на летището, или за разочарование от летище, също така винаги имах на разположение събеседници, които ми разказваха разни неща за документите и броя на поръчките, за училищни класове с преподаване на немски език и за процъфтяващи бързоразвиващи се сектори на бизнеса, за устойчиво развитие и за цялото това международно празнословие.

Сега пък ми стана и лошо. Защо не послушах препоръката на лекторката преди мен, да купя хималайска вода или водосточна вода, а вместо това купих бутилирана вода, т.е. вода, от която всичко е изтеглено, празна вода, дезинфекцирана вода. Тя ме предупреди, че от нея се получават болки в бъбреците, когато се пие в голямо количество, но тя е и в напреднала бременност, затова не взех казаното насериозно.

Накрая тя ми разказа с трескава възбуда и за нейната организационна работа, която за хора като мен е твърде необичайна. В момента се занимавала с това, да въвежда облекчения в граничния контрол, да, граничен мениджмънт, против трафиканти, но не тук, разбира се, тя се засмя малко истерично, и след това без някаква връзка продължи да говори за камбоджанските карти с контролни чипове, чийто коефициент на демокрация ще се промени рязко, ако те преминели към Бирма. Тя говореше за либийските бежански лагери, които Европейският съюз поукрасил, за Върховния комисариат на ООН за бежанците по времето на Кадафи, чиито представители много бързо напускали града, като им се подаде знак. Със светкавична скорост тя предостави всичките красиви цинични анекдоти, които държим на разположение от чиста учтивост и натрупваме наново на всички срещи, докато се разрази дългата нощ на разговорите за диктатори, в която нещата изглеждат учудващо прегледно. По-прегледно, отколкото тази форма на инфраструктура в онази свръхдемократична страна – „Какво има, Ганеш? Какво правят тези хора там? Трябва ли да спрем? Да спрем ли? Как така не спираме?“ Ние пътуваме много бавно покрай едно пътно ограничение, но аз не мога да видя какво става там, „предизборно мероприятие ли е? Това сикхи ли бяха, Ганеш?“ Няколко тукашни местни жители ми бяха разказали за оживената предизборна борба, но аз не слушах внимателно, защото мислите ми вече или бяха заети с полета за Кайро, или бяха при по-следващата конференция на донорите в Токио. Поглеждам нагоре, за да разпозная в нощното небе самолети, които да подскажат за наличност на летище. Искам да кажа обаче, че едно такова мумбайско летище трябва да има работен ритъм. На всеки две минути кацане, на всеки две минути излитане, и човек когато е в близост до летището би трябвало да вижда огромни самолети в нощното небе, да се виждат въздушните траектории на полетите, дългият перлен низ от кацащи и отлитащи самолети, както сме ги виждали на летище Франкфурт. Но ние тук не сме на летище Франкфурт, за Бога, ние не сме дори на някакво летище, нощното небе си остава черно.

А може би самолетите тук се сгромолясват директно над вътрешността на града, просто се поглъщат от нощния метропол, и после отново се издишват, някакъв животинско-технически роман с продължение, към който сега аз напразно търся достъп, някакъв анахронистичен заблуден бегач, който също желае да бъде при бъдещето на полетите, падане на самолет без странични трясъци. Дори на разстояние 500 метра от мястото на удара не се чува нищо, защото общият шум на града прави неразпознаваеми шумовете от експлозията, но вероятно ние вече съвсем не сме в близост до града, не сме повече в региона Мумбай, в края на краищата ние пътувахме върху градската тангента в продължение на часове покрай него, и моят мобилен телефон на всеки пет минути поздравяваше „Aircel welcomes you to Mumbai“ Aircel Ви поздравява с добре дошли в Мумбай[2]. Сега никой не ни поздравява повече, мобилният ми телефон мълчи, сякаш е изпаднал извън всички мобилни зони. Но нали с мен трябва да се сбогуват по някакъв начин, може би с мълчание, светът около мен става по-тъмен, по-мълчалив, и някога всичко ще изчезне, само аз ще седя сама на задната седалка в Нищото, т.е. Ганеш се обръща внезапно, за да ме попита на кой терминал да спре, вече сме пристигнали.

Превод: Румяна Станкова


[1] (заемащо почти целия полуостров Индустан – бел. прев.)

[2] Aircel e индийска компания – оператор на мобилни мрежи – бел. прев.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*