29th Aug2018

Имагинерният мъж

by Черно и Бяло

Не бях виждал Б. вече няколко години, когато случаят отново ни срещна. Видяхме се съвсем случайно, непредвидено и несъгласувано във фоайето на един алпийски курортен хотел. Бях слязъл до барчето да изпия едно кафе, когато видях профила му и силуета облегнат на дългата полирана плоскост между бутилките с най-различен алкохол, който е обезателен атрибут на всяко заведение от този род. Отначало не го познах – беше напълнял, бузите му бяха увиснали като джуките на английски булдог, а и когато малко по-късно се заговорихме, установих, че и гласът му беше понатежал. С други думи, животът беше оставил следите си и по него, или както сме свикнали да се изразяваме дипломатично в такива случаи:  беше поулегнал. Само очите му бяха останали същите като преди – живи, игриви, насмешливо-проницателни, за разлика от угасналия поглед на повечето минувачи, с които се разминаваме по улиците. Спомних си как навремето Б. беше винаги душата на всяка компания. Той неуморно разговаряше и развеселяваше всички с многобройните си остроумни закачки, сменяше мълниеносно бързо темите на разговор, но винаги, дори и с половинчасово закъснение се връщаше на първоначалната тема с извинението, че мисълта е винаги несравнимо по-бърза от другите изразни средства.

Естествено беше и любимецът на всички жени. Неговите комплименти към тях бяха отправяни с невероятна интензивност, която по един ярък и своеобразен начин разкъсваше като удар със сабя сивата посредственост на човешкото ежедневие и въвеждаше представителките на „нежния пол“ в нереалния живот на техните мечти, който познаваха само от любовните романи четени тайно по време на пубертета с електрическо фенерче под одеялото. Запитах го как е преминал животът му на личен план.

Б. се замисли дълго сякаш пресяваше събитията, или подбираше кое от тях е подходящо за отговор на въпроса ми. Пръстите му дълго въртяха празната чаша с уиски в която бяха останали само две полустопени бучки лед, след което въздъхна и започна:

– Знаеш ли приятелю, с течение на времето установих, че съм имагинерен мъж. Имал съм много и различни любовници, но с всички се разделяхме след една много страстна и пълноценна любов, по един и същ начин. Те ми казваха, че винаги ще ме обичат, защото съм бил нещо съвсем друго и несравнимо в живота им и че били сигурни, че никой нямало да ги обича така силно и по същия начин като мен, но… животът искал нещо съвсем друго: подходящ социален статус с партньор стъпил здраво с двата крака на твърдата почва на реалността, кариера, деца и прочее. Моята необикновена любов ги правела много щастливи за кратко време, след което вече трябвало да бързат към възвръщането в земната вегетация. С една дума аз съм бил тяхната мечта несъвместима с ежедневието – нещо като последната цигара и лентата на очите преди разстрела.  Повечето от тях се разделяха от мен с претекста, че съм бил женкар, защото съм правел комплименти на всички срещани от мен жени. Тук си припомних думите на Джеръм за сухия и практичен съпруг, който вместо да сравнява очите на жена си със сияещи звезди и казал , че те са задоволителни като приспособления за гледане. Последната ми любовница ми се обади дълго след като се разделихме и две седмици след сключване на граждански брак с друг мъж, че иска да има любовна връзка с мен без да завързваме житейските се пътища на моряшки възел. Аз в същност не съм женкар. Търся моята половинка и като я намеря ще и бъда безкрайно верен. Но не мога да я намеря, защото тя не съществува. Тя е имагинерна като мен. Както и аз в същност не съществувам по човешките закони за канонизираната любов. Опитах се да живея като другите и сключих два пъти брак, но установих, че не мога да живея щастливо с друга жена освен с моята несъществуваща имагинерна партньорка. Какво да ти разправям – тъжна работа. А и същевременно смешна и несериозна, както и нашето цяло съществувание под слънцето…

Стана ми много мъчно след чутото от Б., защото в разказа му видях цели фрагменти и от моя живот – от живота на цялото човечество. Замислих се кое е по-важно за душата: реалния или имагинерния начин на съществуване.

Разделихме се с Б. така, както и се срещнахме – случайно и без да се уговаряме за следващи срещи. Оставихме имагинерната вероятност да ни срещне пак в бъдещето ако пожелае. Напускайки хотела срещнах на стълбището приятното момиче от рецепцията, което се беше запътило към колата си на хотелския паркинг. Погледнах я безмълвно с онзи поглед, сякаш бях срещнал имагинерната си партньорка. Тя се сепна за миг и отговори питащо на погледа ми, но малко след това склони очи към твърдия и студен пътен асфалт – настилката на нашия житейски път.

Константин Брадваров

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*