19th Jan2018

Чаровникът от „Компарсита“ си отиде… Сбогом, скъпи, Чечо!

by Черно и Бяло

Изкуството е вечно, защото е подсъзнателно и действа на егото ти…

С тази стройна осанка, запазена и до днес, искаха да Ви направят офицер, но Вие решихте…

Реших да стана артист, това е случайност, разбира се, както всичко в живота и вече толкова години- 55, се занимавам с това. Родителите ми бяха учители, никога не съм искал да ставам артист – тогава, говорим за онези времена. Моите родители ходеха на театър и аз съм ходил с тях, отдавна; помня неща, които са, както сега се казва, далечна, далечна история. Така се случи и това е положението!

И като избрахте ВИТИЗ, попадате в класа на Н.О. Масалитинов. Какви бяха най-важните уроци от него за професията и живота? Тогава започват да Ви наричат Чечо, тъй като в курса сте били няколко Стефановци.

Естествено, че се помнят нещата, които учителите ти казват. Специално Масалитинов беше гениален артист. Той твърдеше, че всяко нещо може да се изиграе по всякакъв начин, стига да можеш да го докажеш със своята мисъл. Това беше най-важното, което ни втълпяваше, т.е., той позволяваше човек сам да пристъпи към ролята, по свой път и това всъщност е най-големият урок. И още, че “в живота има два края- биологически и творчески”. Ами това е истината и който не иска да се съгласи с нея, в другия живот ще се сети, че фразата е била правилна.

Всъщност от какво зависи пътя на актьора и неговото прекъсване? След повече от 50 години в киното и театъра имате ли още какво да кажете на българския зрител? Продължават ли да Ви импулсират творческото вдъхновение и смелостта?

Зависи изключително много от външни фактори, които се отнасят до това, че птичето на щастието каца само веднъж и трябва да го хванеш, иначе губиш.  Нашата професия е такава, че не всички успяват И е доказано, че тези, които започват своя път, само  15 на сто от тях успяват. Останалите отпадат, предполагам, че това се отнася за музикантите, може би и за други професии, но за актьора е така.

След като си се съгласил, първо  са ти предложили, което също е голям шанс, и след това вече наистина е смелост да се убедиш: за мене е най-важното, че аз мога да го направя тази роля, този образ. А вече от тук всичко е послеслов-  да разгърнеш това, което си решил да направиш. Разбира се, в сътрудничество с всички останали, които те съпътстват; започва от осветителя, от гримьора, от сценичния работник и от тук нататък вече идва операторът и режисьорът- най-важното, защото те са двигателите на творчеството. Не може без тях.

По какви образци се изгражда вкусът на нашия зрител? Днес хората рядко ходят на кино. И театърът не е същият…

За годините много неща биха могли да се разказват, защото животът предлага всякакви възможности и предизвикателства. Но сега, във времето на телевизиите, във времето на Интернет този, който се интересува и да не се интересува, може да седне пред телевизора и пред  Интернет и да види образци. Дълбоко съм убеден от всички разговори, които имам в съвремието сега, тези години, че хората естествено не са си загубили вкуса и усещането за хубавото. Когато е хубаво е привлекателно и е умно, те му обръщат внимание и го запомнят.

Дали се различават днешното кино и театър от тези, по мое време. Не бих могъл да кажа, че се различават. Смисълът е един и същи. Направи така, че да те разберат. И най-вече: театърът, киното и телевизията имат своята мисия. Който влезе в тази мисия знае, че той пропагандира/ грубо казано/, а иначе се казва послание за добро- във всякакъв смисъл. Тогава работата е лесна. Едно и също е, само че техническите възможности са различни. Хората са едни и същи, не случайно има драматургии от 400-500 хиляди години, от които продължава да се вълнува човек. Темелите на съвременният театър са семейството и любовта; и основната му публика са зрителите  до 25  години и след 50-сет. Човекът като психика не се е променил, той се е променил само в изявите си, в наглостта или в примирението, или в някакви други такива качества.

Какво не могат да постигнат днешните млади и защо? Известният режисьор Кръстьо Мирски казва: „Няма да ходя да ги гледам. Те само си преобличат костюмите.”

Това, разбира се, е парадоксален израз на един голям творец, но  само подсказва липсата на енергия при изграждане на ролята или на представлението. Но, че този принцип важи и сега, важи. Не може без подобни случки, иначе няма как да се отдели голямото от малкото; бялото от черното. Това е въпрос на контраст.

Може би на младите им липсва желанието да се усъвършенстват и да направят ролите, които искат, съвършено, перфектно. Това е стремлението, което ни липсва и на възрастните, и на младите. Защото и възрастните се заразяват от младите, те пък от възрастните. Стига да искаш да го постигнеш това съвършенство- ето най-важното!

В този ред на мисли къса ли се връзката с младите, има ли у тях интерес към предното поколение. Какво още не им достига, различава ли се техният професионализъм от този на опитните възрастни актьори? Обстоятелството с говора…

Аз съм съгласен, че  говорът е основният проблем. Много често не се разбира какво говорят от малкия и големия екран. Защото това вече е въпрос на технология и зависи изключително от учителите, с които е  започнал. Аз не бих могъл да визирам определен артист, но смятам, че 99 на сто е така. Но пак стигаме до желанието да бъдеш съвършен.А това може и сам да си го научи човек. Аз съм имал голямото щастие, че много дълги години съм работил в състави, в които е имало много възрастни хора и много млади хора. Отново ще повторя, че било е щастие, когато съм бил млад, не сме имали конфликти с възрастните. А след това във времето, когато съм работил в театър “София” и МГТ “Зад канала” там такива неща не са се чувствали въобще. Напротив- младите са се старали да бъдат като нас, така си мисля.

Много рядко се канят възрастните актьори във филмите…

Който е чел пиеси, който е чел сценарии, който е гледал филми и представления, много добре си дава сметка, че на 100 пиеси, на сто сценария има  по един възрастен. А живи има 90, да речем. Е, на тебе ли ще ти се случи… Нека си припомним казаното в началото- за щастието и късмета  птиченцето да кацне веднъж на рамото ти. Не винаги се случва на тебе да ти се падне. Не приемам формулата, че нас ни забравиха. Никой не те е забравил, просто няма работа за тебе! И който не се съгласи с това вътрешно, за да не страда, просто е забравил смисъла на професията.

Естествено идва питането за последната театрална реформа, която влезе в сила в началото на 2010. Съществуват ли абсурди, има ли изисквания за качеството на продукцията, за художествената страна? А бройките билети…

Понеже живеем в нашата прекрасна България, без абсурди не може.

Просто за нас това е едно ежедневие. И който днес, не се е съгласи с факта, че живее в абсурд, би трябвало да се поправи  и да се справи с абсурдните положения. По отношение на реформата: който познава историята на българския театър, знае че той е в непрекъснати реформи. Не е спряло никога, никога! Всеки, който дойде на власт и решава нещо да промени, вижда реформа. А под реформа в България се разбира съкращения! Но театърът е много жилаво създание и въпреки всичко, е успял да оцелее по някакъв начин и продължава да работи. В нашия случай, говоря за последните две- три години; прави се същото, което се е правило последните 30-40 години, в които аз съм бил свидетел на тези промени. Не се отчита, че всяко място, всеки град е различен, различна е публиката, различен е манталитетът, различно е желанието да види еди-какво си. Да види един кръг от проблеми, които него го интересуват. И колкото и да е странно, независимо че компютрите и Интернет съществуват, въпреки всичко манталитетът на човек се променя изключително трудно. Не е едно и също в Силистра, не е едно и също в Благоевград. Едно харесват там, друго харесват другаде. Не гледайте София.Твърдя, че цялата измет на България се е събрала… И тук не би могло да бъде мерило за българския театър. Българския театър не е само София и животът не е само София!

Вие сте аристократ на духа и с фино чувство за хумор. Дано въпросът не Ви се стори лаически: навярно е сложен процесът при изграждането, създаването на всяка роля; научаването на текста и създаването, вникването в образа едновременно ли става или има първо и второ?

Има много елементи, разбира се. Естествено, първо е текстът, който е написал авторът. Аз уважавам режисьорите, които не изменят авторските текстове. След като сме се съгласили да правим на еди-кой си автор и го смятаме или за гений, или за глупак. Ако е гений, се съгласяваме, ако той е глупак – защо сме се съгласили с него. От тук нататък е много просто за интелигентни хора – момчета и момичета. Почваш с думите, след това виждаш какво е различното от тебе, от твоя характер, от твоята душевност, от твоите емоции, от твоята възможност да изразиш това. И вече е въпрос на моделиране, заедно с останалите, защото актьорът не е сам – нито на сцената, нито в мислите си; защото трябва да мислиш как мене ме възприемат, какво искам да кажа на този, който ме гледа. Ако успееш да победиш да те слушат, а не да шумят, елементарно казано, значи ти си успял. Навремето ядяха семки и си говореха, разбира се, тогава нямаше GSM-ми. Но ние спирахме и казвахме „Ако обичате, престанете с това, ако ли не – ние спираме да играем. Или вие, или ние!“ И те преставаха, защото са платили пари и трябва да стоят докрай.

Много по-трудно е, когато образът, а в повечето случаи не съвпада с твоя характер, не подхожда на твоето амплоа.

Да, има и такива случаи. Тогава пък влиза в сила професията. И как трябва да го преодолееш, има безкрайно много начини- да почнеш да мислиш като другия човек. В определеното време трябва да мислиш и действаш като героя си , а не като тебе.

От какво линее талантът? Прокрадват ли се при Вас съмнения и как ги преодолявате? Все още ли Ви спират хората по улицата, запомнили образите с които наелектризирахте екрана и флуидите струяха от сцената.

Пак се връщам към желанието си да направиш нещо съвършено. Ако се откажеш от най-доброто- става безинтересно. Идва рутината и залинява всичко, когато ти не искаш да бъдеш съвършен. Просто всичко зависи от тебе. Нашата дейност е публична. Не може да излизаш пред хората и да не искаш да им внушиш по най-силния възможен за тебе  начин това, което ти мислиш. А пък най-добрата рецензия в края на краищата е – очите на хората, по тях познаваш вече ти  ли си личността с име, или не си. Ако никой не те поглежда, значи вече „довиждане”. Край. (Там, където правихме интервюто, поне десетина души минаха да го поздравят и заговорят – бел.авт.)

При злополука по време на снимки преди 40 години губите слуха си и зрението Ви отслабва. Рисковете на професията… Сигурно Ви е коствало много.

Стана при „Зарево над Драва” на Зако Хеския. Просто взрив, който… колеги минаха по невнимание в по-предната редица и взривът изгърмя; той не се отнасяше за тях, но те се бяха уплашили. Така приключи всичко. Костваше ми, разбира се, но всичко това се компенсира. Вероятно сега вече на моята възраст, всички тези премеждия личат. Но през годините съм гледал да ги компенсирам по някакъв начин и мисля, че съм успял.

Случиха ли се мирогледни сривове и как преодолявате съмненията. Дълго време бяхте председател на САБ – от 1990 до 2005 г. Допринесохте ли за стабилизирането му?

Дълбоко съм убеден, че не съм се променил.Така си мисля, или така ми се иска да се е случило. Убеден съм, че и сега не съм си загубил навика да се радвам на успеха на другите. Аз съм човек, който не завижда, дълбоко съм убеден в това. Има неща, които не приемам, но никога не съм си позволявал да си помисля, че аз бих направил даден образ по-добре от другия. Именно, това може да те доведе до самоизяждане и до срив.

А колкото до председателството, аз съм преживял 3–4 реформи. Не знам дали съм успял да помогна на Съюза с определени позиции, но Съюзът придоби един авторитет. Той и преди го е имал. Но когато държавата се разтресе, трябваше организацията да застане на страната на артистите, на страната на доброто. И всички решения, които са взимани, когато аз съм бил, са били плод  на упорито обясняване, за да се стигне до съгласие.Ние не сме имали разногласия, това е много важно да се каже и може би е една от малкото организации, които не се разцепиха. Може да са малко, но те са там. Останалите не са и искали да направят друга организация, в това съм сигурен. Всички съюзи са бедни, зависи от стандарта, който ти искаш да имаш. Но колкото до нашия Съюз, никога не е бил издържан от никого и никога не е получавал никакви субсидии. Даже веднага след 1989 година ние се  принудихме, за да съществува организацията, да вземем заем, който успяхме за 2–3 години да върнем. Не искахме да се подлагаме на никакви други унижения.

В този смисъл, Вашето разбиране за твърдението на Харолд Пинтер „В края на човешкия живот се брои единствено достойнството.”

Човекът е прав, за голямо съжаление. Всеки, който не смята, че е така, в другия живот ще се сети, че е било точно така. Само сам можеш да защитиш и пазиш достойнството си, никой друг не може да ти защити достойнството. Сам и това е голям кръст, който трябва да носиш.

Как успяхте да съхраните любовта и семейството? Любовта възторг и страст, копнеж и разочарование, горест и надежда ли е или временна еуфория, опиянение…

Любовта на тази възраст я разбирам като философско поведение, а не в подразделения. Според мене това е истината, една извисена духовност… Семейството е най-важното, човек там има своята опора. Слава Богу, аз съм имал тази опора.

Появихте се, макар и за кратко, в един от гледаните нови сериали – „Под прикритие”(може и да не го цитираш, махни заглавието, ако е нужно), в ролята на ген. Пенев и веднага започнаха да Ви наричат „българския Дон Корлеоне”. Според Вас, очакват ли Ви нови кинохоризонти?

О, не бих могъл да кажа какво предстои от тук нататък. Това, че започнаха да се правят сериали, е много добро дело. И като  подемат една конкуренция, ще излезе истината. Това ще го каже и публиката. Сега го наричат рейтинг и прочее и прочее. Дали съществува влиянието на това, което е направено. Още повече, че с навлизането на телевизията масово в целия свят, това е основното място, в което се прави кино. За голямо съжаление, и в България е така.

И нека завършим с любопитна случка – даден филм е вече готов и следва разпространението му. Тогава нямаше никакви трудности в тази посока.

Да, тук вече думата има публиката. Навремето след премиерата се ходеше и в няколко града из страната. Екипът на филма „Компарсита” (една от любимите роли на актьора – бел.авт.) се справи много добре с предвиденото и засне точно 2800 метра. Как се вместихме – и като сценарий, режисура и актьорско присъствие, явно сме били много дисциплинирани и сме показали своето майсторство. Колегите бяха пълни с енергия и желание- сценаристът Тодор Монов, режисьорът Никола Петков, операторът бай Димо Коларов. Дори монтажистката се учуди и ни поздрави. Обаче- без присъствието на Кольо, режисьорът, при монтажа, наложи му си да замине спешно при сина си, нашето творение стана 2 200 метра – орязано и съкратено. На прожекция и среща с публиката във Велинград (там бяха голяма част от снимките), един зрител стана и рече: „Нещо ви хлопа каруцата!”, т.е. той беше усетил тези „дупки”, които попречиха на качествата и цялостното възприемане на филма. Публиката изръкопляска и си тръгна…

Визитка
Стефан Илиев е роден на 25 юни 1935 година. Учи във Втора мъжка гимназия в София, а през 1958 година завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на Н.О. Масалитинов. Дебютира в ролята на Дженаро в „Лукреция Борджия” на ДТ Габрово и работи там известно време. По-късно е актьор в ДТ Плевен, ДТ Перник, Народен театър за младежта, Т София и МГТ „Зад канала”, чиито основатели са с актьора Руси Чанев.

Създал е над 70 роли в театъра и безброй в киното. Незабравими остават неговите герои от филмите: „Пленено ято”, „Между релсите”, „Отклонение”, „Зарево над Драва”, „Сватбите на Йоан Асен”, „Компарсита”, „Куче в чекмедже”, „Големанов” и съвсем наскоро в тв сериала „Под прикритие”. Зрителите запомниха и обаятелните му театрални превъплъщения – образа на Авакум Захов от „Спящата красавица”, поручика от „Поручикът и Марютка”, Браун от „Опера за три гроша”, Вершинин от „Три сестри” и много други. Председател и на САБ от 1990 г. до 2005 г. и допринася за утвърждаването му. Женен е, има син Александър и внучка Стефания, която носи неговото име.

В памет на Стефан Илиев

Разговора води Мариана Енева

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*