23rd Aug2017

На чаша български чай в Сарагоса

by Черно и Бяло

България в моите спомени

Сарагоса е петият по големина град на Испания, столица на провинция Арагон. Тук от много години живеят повече от 800000 български имигранти, в повечето случаи отчуждени и асимилирани от динамиката на града. За България от много години не се споменава никаква културна новина, с тъжното изключение на криминалните хроники… Или от време на време някой испанец ще си спомни за играчът на Реал Сарагоса Наско Сираков. И толкова… Жалък повод за размисъл!

Срещата ми с Антонио Перес е необичайна и вълнуваща от тази гледна точка.

Антонио Перес Гинда е дипломиран историк и професор – доктор по съвременно изкуство. Преподавател, автор на множество статии и изследвания на българската култура и както той се определя – приятел и почитател завинаги на нашата страна и нейните хора.

Откритие като Антонио, познавач на българската действителност, история и култура от лични наблюдения и изследовател на нейното развитие в дълбочина е едно истинско удоволствие и преживяване.

Разговорът ми с него продължава с часове. Като в душевен оазис след толкова години на безвремие, на неудомение и безсилие след реакции не веднъж и дваж: „Аааа, България… да, да, столица Букурещ” или „Булгарос… чудесно! Като Ристо Стойков, най-великият от всички…”

Обсъждаме на чаша Пирински чай годините на социализма, перипетиите на прехода, светлините у сенките на почти една епоха, съдбата на хората, миражите, разочарованията, надеждата, болката…

Г-н Перес, как се роди интересът Ви към нашата страна? За кои години пазите спомени?

Спомням си го като днес. Гворим за 1983 година. В Сарагоса пристигна на гастрол една ваша театрална група, спонсорирана от българската държава. Представиха спектакъла „Животът е сън” на Калдерон на много добър испански език и интересът, който породи беше огромен. Така се запознах лично с вашите известни актьори Йоско Сърчаджиев, Наум Шопов, Виолета Динева, които после ме поканиха да посетя България.

Впечатлително за испанската публика беше невероятното актьорско майсторство, декорите, костюмите, интерптетацията – всичко! Интересът към вашата страна се събуди и беше жив в продължение на много години. В литературните списания се публикуваха преводи на великия ви поет Христо Ботев, на Блага Димитрова, романът „Осъдени души” на Димитър Димов. Истински фурор предизвика също и филмът „Козият рог”, всичко това в минало време… За България се говореше като за авангардна в културно отношение страна. В настоящето единствените новини са за българската мафия в Испания и за това, че страната ви е най-бедната в Европа, за десберталната ви корупция и социална мизерия. Такива са контрастите за съжаление…

Г-н Перес, кой период от развитието на България е повод на Вашите изследвания?

Годините на ’60–’80. През това време Испания изживяваше своя преход от фашистката диктатура на Франко към демокрация и развитието на една социалистическа държава като България, предизвика логично множество дискусии и беше повод за научни и социологически изследвания.

Всичко това ме мотивира да посетя няколко пъти вашата страна, да изуча историята и и да изследвам тогавашната действителност.

Кои градове посетихте? Успяхте ли да надникнете във всички ъгли на живота? Как бяхте посрещнати?

Най-напред си наех преводач. Въпреки че в много случаи не ми беше необходим. Изненадан останах колко много българи, със най-различни професии владееха френски, английски, испански. И най-вече желанието за общуване, сърдечността, искренността да споделят своето битие, мисли, мнения. Разказваха ми много вицове, включително политически. Въпреки общоприетото мнение за цензура, аз не видях уплашени и подтиснати хора, точно обратното…

Разгледах почти всички ваши големи градове: София, Пловдив, Варна. Останах удивен от Шипка, Казанлък, Розовата долина, Рилския манастир, мистично зелените ви планини и почти девственото ви Черноморие. Градовете на Ботев и Левски – Котел, Карлово, Калофер. И почти се влюбих във България (шегува се Антонио докато отпива глътка Пирински чай и въздиша…). Виждаш ли, добре, че съм запазил няколко пакетчета от толкова години… За мене е най-ароматният чай, който съм пил. А сега и с лупа да го търсиш в Сарагоса няма да го откриеш.

Впечатли ме също тогавашната индустриализация на страната. Толкова много фабрики и заводи! Хората работеха със удоволствие, не виждах типичното за капитализма напрежение и експлоатация. Разказваха ми за успехите на своето предприятие като за свои, чувстваше се една невероятна гордост, че са българи.

Но може би най-емоционалните ми спомени са от вашите села в Подбалкана. Всяка къща с двор, градина, лично стопанство, много животни, пълни мази със зимнина. И цветя, много цветя… И книги – това ме изумяваше – от най-различни автори. От Брехт, Зола, Юго, Дюма, Толстой, Достоевски – до Кафка. Нищо общо с представата, която диктатурата на Франко рисуваше за „сектантските” и „изостанали” социалистически държави. Не мога да не отбележа високото културно ниво на всички мои събеседници, които срещнах из различните области на България.

Спомням си за Величко, моят приятел от село Гледаците. Докато ми споделяше тайнството на приготвянето на вашата ракия говорехме за древното минало на региона, за римляните по тези земи, за траките, за Орфей. За съкровищата, които крие вашата земя, за магическата сила на лекарствените ви растения и уникалната българска роза.

И навсякъде отворени къщи, влизащи и излизащи съседи, колективизъм, приятелство, топлота. Не зная сега ако се върна дали ще е същото… (Предпочитам, да замълча и като че ли виждам носталгия в очите му. А в моите е на път да се роди малка сълза… – б.а.)

Славянският ви ритуал за посрещане на госта с хляб и сол е дълбоко символичен, израз на скромност, духовност у добросърдечие. Както и мартеницата, символ на пролетта, на новото начало и надеждата.

Такова посрещане не се забравя никога!

Асамблеята

Виждам, че сте развълнуван. Нека се върнем към историята на изкуството на социалистическа България. Като специалист, каква е Вашата оценка за този културен период на страната?

В този аспект искам да се върнем към едно международно събитие от онези години, което според мен, олицетворява и маркира тенденции – международната асамблея „Знаме на мира” под патронажа на Людмила Живкова. Тя беше неконвенционална и изключително духовна личност. В известна степен вашият преход започна с нея. Асамблеята „Знаме на мира” беше и си остава новаторска идея от световен мащаб, авангардна проява, реализирана с много размах. Да събереш талантливи деца от цял свят и да ги обединиш около единни ценности като мир, справедливост, творчество е велика цел. Вашата Людмила Живкова маркира една нова епоха.

Нека се пренесем в настоящето. Каква е Вашата оценка за културното развитие на страната ни през така наречения „преход”?

С риск да не се харесам на всички, но смятам, че тенденцията ви е деградираща. Сбогувахте се със социалистическия реализъм, но сега страдате от последствията на капиталистическия песимизъм. Загубата на много човешки ценности като солидарност, равенство, хуманизъм, доброта и скромност предопределят новите „модерни” линии в сегашното ви изкуство. Роди се „кичът” като господстваща култура на ежедневието. Пошлостта, лошият вкус и консумизмът доминират в голяма част от популярната ви музика. От време на време пускам българска телевизия. Новият ви „фолк” е ужасяващ и обиждащ. Да не говорим за безкрайните ви турски сериали и американски „реалити”. Бих казал, че губите националната си културна идентичност и това е много тъжно и опасно. Формира се едно поколение, лишено от естетически и културни ценности. Няма да продължавам, за да не пораждам песимизъм, но ако трябва да се изразя в цветове, днес почти всичко на българските творчески нива никне в сиво-черно-кафяво…

Господин Перес, можете ли да отправите едно жизнерадостно пожелание към Вашите приятели? Какво бихте им казали като препоръка?

Бих искал да бъда оптимист, въпреки че реалността не е окуражаваща. Преди няколко години видях в социалните мрежи едно видео, което ме покърти. Едно българско девойче, пианистче, взривяващо сърцата на публиката. Къде?! На една парижка гара… Вероятно дошло с последните пари на родителите си да търси меценати. Ще има ли късмет да преживява ден за ден с цигуларката, завършила музикална консерватория и свирейки по улиците на Сарагоса?

Бих искал да кажа на целия български народ – когато ви крадат от хляба, не се надявайте на пасти!

Интервю взе Ганка Ризова

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*