19th Jul2017

Юбилейния сборник на Радка Атанасова „Коя съм?”

by Черно и Бяло

Под печат е вече новият юбилеен поетичен сборник „Коя съм?” на Радка Атанасова-Топалова, журналист от „Европреса”, Пловдив. Редактора на проекта Величко Хинов любезно ни предостави три от стиховоренията в него.

Визитка
Радка Василева Атанасова-Топалова е автор на четири поетични книги: „Шепа светлина”– 2004 г., „Хляб и пръст” – 2006 г., „Дъждовни очи” – 2009 г. и „На тишината гласа” – 2015 г. През 2007 г. написва История на ТД „Руен” по случай 50-годишния юбилей на Туристическото дружество. Подготвила е нова книга с поезия. Нейни стихове са награждавани в Национален литературен конкурс „Пролет моя”, „Мила Родино”, както и в Международен литературен конкурс „Лирични гласове”. Участвала е в Международния фестивал на поезията „Духовност без граници”. Публикации има в местния и периодичен печат, във в-к „Литературен Пловдив”, Литература и общество – Варна, а също в списанията „Матадор”, „Родопско слово”, „Животът в света на поезията”, в списание за литература и култура „Мечта за книга” на изд. „Буквите”, в сборниците „Приятели в света на поезията”, а отскоро в електронно списание „Литературен свят. Член е на СНБП, Дружеството на Пловдивските писатели и на Журналистическо дружество „Европрес” на СБЖ.

Писание до светия

Дяконе, мили Дяконе,
пиша  за оная България,
дето ти беше вярата.
Жертвен агнец и стана. И сабя.

Къде ли е гробът ти?!.
Навярно си се преобърнал,
усетил  късната доба
на заветите си загърбени.

Плаче земята ни – лъвската.
За децата си съхне. И вехне.
Плаче над вярата – кръста ни.
И от душманска намеса.

Клаха ни, Дяконе, клаха ни!
Обричаме се самите на гибел.
Сърцето, под ризата ти раздрана,
отново днес би изстинало.

България – не аз  пиша!
Писание – до Светия!
Народът, бедният вече издиша.
Конче си няма той – харамия.

Пред  чистото ти, свято име
доземи молим за прошка.
Не те спасиха онази зима…
Христов Апостол, пратен от Бога.

Как да зная дали съм те чакала…

Как да зная дали съм те чакала
в недосънуван  щастлив сън?
Но, усещам – стоиш там зад ъгъла.
И в студа ме познаваш навън.

Зад зидовете с думи тежки
намери ме. Погали. И разбра.
Ден след ден – безпогрешно,
доживя, оживя от блатисти недра.

Вече зная- в небето звезда си.
На земята ми – плодната пръст.
Връхче нежност. По миглите – росата.
Как да зная, Любов… че си кръст?

Да отсявам научих…

Да отсявам научих
зърното от плявата.
Да надушвам
фалшиви приятелства.
И да бъда мишена надупчена
от притворния смях.
Да намирам по синора,
в тръните,
скрито челце теменужено.
Не куршуми са нужни
в този свят. И красив –
и на пясъчни кули богат.
Вятър трябва да брули.
А сърцето – дамга да опари.
За да знаеш кога да отсяваш
зърното… от плявата.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*