18th Jul2017

Ириней Константинов: „Театърът е най-привилегированото пространство”

by Черно и Бяло

МЕ: Един юрист по-малко, един актьор, популярен и обичан от няколко поколения…

ИК: Еднакво ценя и двете професии. Мислил съм си, че ако бях юрист, сигурно пак бих изпитвал същото удоволствие от работата. Тези професии си приличат със своята отговорност, представителност, бърз ум, логика на мисълта, интелигентност, добро възпитание, харизма и познания за хората и поддържане на професионална форма постоянно. За мен професията адвокат е честта на която бих се посветил, познавайки и баща ми. Както и честта в актьорската професия. Разбира се и много други близки моменти. Не знам кой би спечелил и кой би загубил! Вероятно аз съм  загубил по нещо и от двете.

Ириней Константинов с колеги на сцената с „Антигона”

По този повод кога Ви споходи славата, „целувката на Бога”, както казвате. И какви бяха най-важните заръки на учителя Ви проф. Гриша Островски?

Така се случи, че аз от малък излизам на сцена. Най-напред като музикант с училищния оркестър – на сцената на тогавашната Българо-съветска дружба, сега театър „Театро”. Там изнасяхме годишните си концерти. След това като музикант в ансамбъла на Трудова повинност всяка година започвахме турне, обикаляхме България и излизахме всяка вечер пред публика. Свирех на цигулка и пеех в хора. И така отрано чувах аплодисментите, отрано свикнах да превивам гърба си в поклон пред публиката. Отрано изпитвах уважение към хората, които са в салона и разбрах, че нашето изкуство е свързано с тях за цял живот. Отрано усещах тази суета и съблазън. Но, разбира се, всичко започна след „Петимата от Моби Дик”– първия ми филм, който стана символичен, нарицателен… Онзи ден отидох да си плащам данъците в моята община и жената, която беше охрана, една строга на вид жена, ми каза: ”Е, скоро гледах пак „Моби Дик”, много ми хареса, страхотен сте, ама сега сте по-готин, да сте жив и здрав.” Много приятно ми стана, защото беше отдавна. Още тогава разбрах, че хората са добронамерени към артистите и оценяват това, което са направили ако им харесва. Особено важно е един актьор да бъде разпознат още в началото. Има лица, които може да ги гледаш сто пъти, да се мяркат на екрана и да си останат за теб човека, с когото се запознаваш всеки път, когато се появи някъде в публичното пространство. Има други, които с първото си появяване веднага остават в душите на хората. Вероятно аз съм имал това щастие.

А проф. Островски – изключителен човек. В своето развитие през годините първите и най-важни неща научих от баща ми, след това от моя професор, а после се учих от себе си – собствени грешки, успехи и неуспехи, борейки се с живота. На какво ме научи моят професор: първо- на трудолюбие, на точност,  на желание за по-дълбоко познаване на професията и по-висока култура, на вкус, на отговорност към работата. Нямало е случай,  в който той да отсъства, а когато снимаше филмите си, биваше заместван от своя асистент Петър Пейков (лека им пръст и на двамата). Дълги години след това работихме заедно и обучението продължаваше. Сега всички говорят за своите учители и така трябва да бъде- всеки е длъжен да обича и уважава човека, който му е показал  първите стъпки в професията. Но вече няма кой да говори за Гришата,  много малко хора останахме от неговите випуски, а и малко колеги се занимават активно с професията. Но съм сигурен, че всеки който е бил негов ученик си казва: „Поклон, професоре! Вечна ти памет!”

Съществува ли приемственост в българския театър между младите актьори и дългогодишните опитни колеги? Може би като излязат от НАТФИЗ и…

Да, има разбира се. Но какво още стои зад тази дума. Бях във варненския театър. Приеха ме в колектива. Имаше големи артисти. Учех се от тях. Променях се и развивах вкуса си. С някои от тях станах бизък приятел-  Борис Луканов, много интелигентен актьор, купувах много неща от него, и на сцената и от приятелските ни срещи. После в „Сълза и смях“- Юри Яковлев, изключителен актьор и много добър човек, удоволствие беше да си около него. Театър „София”- Коста Цонев, да исках приемствеността помежду ни. Това е взаимен процес на опознаване, на подражаване, на взимане на най-доброто от този, когото харесваш и искаш да му приличаш. Приемствеността е твоето желание да приличаш на другия. Приемствеността е продължението на твоето обучение, духовна връзка, желание за партниране на сцената. Това е двустранен процес, но той трябва да започне от по-младия, от този който иска да се оприличи с любимия си актьор. Сега е по-друго. Няма ги големите имена, които са пример за поддържание, с желание за приемственост. Сега всички сме на „ти“. Да, има приемственост, но повече бих искал да има уважение.

Последните Ви участия на сцената в „Коварство и любов”, „Антигона”, „Ана Каренина”. Сега доскоро имахте репетиции на…

„Алонсо” – комедия на Щефан Фьогел за семейните взаимоотношения или по-точно за семейните изневери. Идеята ми беше да направим две вечери в Театър София с  две заглавия на подобна тема, вечна тема – вечери на изневярата. Второто заглавие, за съжаление, отпадна по независещи от нас причини. Остана само „Алонсо“. Парадоксът измислен от автора е, че случките на изневяра между двете приятелски двойки се разплитат от едно куче – ирония към извънбрачната любов, сигнал за всички да бъдат внимателни, защото всичко тайно което се случва между тях оставя някакви знаци, които ние с лекота отминаваме. Пиеса за семейство, любов и едно  подозрително куче. Сигурен съм, че есента ще имаме много приятна и необичайна среща с публиката. Много смях и много изненади в този „тих“ и „спокоен“ семеен живот.

Позволявам си да завърша с моето въображение… Все още не съм гледала „Ана Каренина” и се изненадах, че Ириней играе Каренин. След знаменитата съветска екранизация на Александър Зархи, където Алексей Вронски е незабравимият Василий Лановой, за мен единственият очарователен образ на българска сцена може да е само Ириней Константинов. А той с усмивка и благородство добави: „Да, преди години…”

Визитка
Ириней Константивов е роден на 23 март 1949 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” през 1972 г. при проф. Гриша Островски. Работи във Варненския театър, НДТ „Сълза и смях”, а от 1984 г. е в трупата на Театър „София”. Роли: Фердинанд в „Коварство и любов” от Шилер, Княз Мишкин в „Идиот” от Достоевски, Ибън в „Любов под брястовете” от Ю. О’Нийл, Данаил в „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” от Яворов, Киряков в „Сън” от Ив. Радоев, Барни в „Последният страстен любовник” от Н. Саймън, Омуртаг – стражар в „Пир по време на демокрация” от Ст. Цанев, Том в „Похапване с приятели” от Д. Маргуляс, Били Бибит в „Полет над кукувиче гнездо” от К. Кеси, Орест в „Орестия” от Есхил, „Всичко наопаки” от П. Луки – моноспектакъл, Раул в „Крайности” от У. Мастросимоне, д-р Айнщайн в „Арсеник и стари дантели” от Дж. Кесърлинг, Марин в „Албена” от Йордан Йовков и др. Изпълнява моноспектакъла „Изрод” от Джон Легизамо (театър „Възраждане”). Има многократни участия в радиотеатъра, литературни предавания на БНР и телевизионния театър. Незабравими остават образите във филмите „Петимата от Моби Дик”, „Зарево над Драва”, „Борис І”, „Последният бей на Балканите”, „Дубльорът”, „От другата страна на огледалото”, „Слънчево”, в сериала „Стъклен дсм” и др. Носител на Литературна награда на гр.Варна. Владее френски език, езда, фехтовка, сърф, плуване и ски. Директор на театър „София” от юли 2008 г.

Мариана Енева

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*