23rd Jun2017

Лятото на влюбените… в България

by Черно и Бяло

Проф. Славка Антонова представи нова стихосбирка в родината си

Славка Антонова

Славка Антонова е професор д-р по комуникационни науки и журналистика в университета в Северна Дакота, САЩ. Преподавала е и в университети в Тексас и в Нова Зеландия. Дисертациите ѝ са две – в Москва и Монреал, има научни публикации на няколко езика, работила е у нас в различни периодични издания. Стихосбирките ѝ, откакто живее далече от България, са две – „Ако стих по стих роня душата” и „Лятото на влюбените”, представена преди дни в София. Познавам я от студентските банки в СУ „Св. Кл. Охридски” и питам първо за сегашната ѝ работа след годините емиграция в Канада, Нова Зеландия и САЩ.
Когато си преподавател, разказва тя, в Америка се работи 9 месеца, договорът е за толкова, не ти плащат през цялата година, пускат те във ваканция и ако си намериш нещо допълнително, намериш…  Та през учебния семестър преподавам, подготвям лекции. Тази година имах курс, „Информация, технологии и социална промяна”. Това беше начален курс – студентите идват веднага след училище, 18–19-годишни. Такъв курс е отворен за целия университет, т.е. преди студентите да са определили дали искат да учат комуникации. Който иска – идва, слуша и се профилира. 140 души бяха. Другият ми по-специализиран курс, продължава тя, е за четвърта година студенти, преподавам медийно право на 15–20 човека. Но съм горда, че като вземат този курс, доста от тях решават да учат право. Отначало то ги стъписва, те не знаят какво е, но като минат курса, добиват увереност и отиват право да учат, което е добър знак.” Паралелно с преподаването са изследванията,  продължава проф. Антонова, тя работи в областта на глобалното управление на интернет, по тази тема има статии и книга, като основен проблем сочи желанието на националните правителства да си „окупират” тяхната територия в интернет, както правят във физическото пространство. И още – проблеми на интернет престъпленията, на личното пространство в мрежата…

Всяко лято Славка Антонова идва в родината си, този път е с поетична книга. А нейните студенти подозират ли, че пише стихове?… Не, категорична е, това е съвсем лично. И добавя: „… така се случи, че аз имах достъп до три възможни изказа, единият беше журналистиката, другият – научните публикации, сега и поезията.”

Откога? Във факултета по журналистика литературните четения бяха обичайни, но не си спомням точно Славка да е редила рими. Тя признава как се е решила чак на 62 да ги покаже, пазила ги е дълбоко за себе си. Редове не за публикация, без комерсиална цел. За авторката са имали и терапевтична значимост. Особено в Нова Зеландия изживяла много труден момент, съпругът ѝ Митко, Димитър Антонов заминал и останала сама. Задавала си въпроса какво прави на края на света. Съвсем сама. Макар че работя, имам си място, получавам си пари и всичко, но какво правя там, питала се Славка. Сега споделя: „там имат един Лонг бей, дълъг, дълъг залив, и аз вървя по плажа и си рецитирам, моите стихотворения ми даваха кураж.”

А ако трябва да преведе стих за студентите си от Северна Дакота, за да опознаят по-добре преподавателката си? Тя се замисля: „Ако е за тях, трябва да е нещо, което да даде мъдрост. Имам едно стихотворение ЖИВО(то)ПИС. Живопис, но и животопис. Там казвам, че всички тръгваме от бяло платно, което е трамплин за скок, а след това се натрупват толкова нюанси на сивото, че загубваш цялото, не знаеш какво става. Човек се пита – ако мога да се върна обратно, отново да тръгна втори път – какво? След години ще търсиш цялото пак в хаоса на едно платно”. Ето я житейската поука, според нея, винаги се стараем да намерим цялото, а реално нюансите на сивото, всекидневното правят смисъла на живота ни това, което е.

Това ли би казала и на децата си? Посвещавала им стихове, когато са били малки, вече не би ги съветвала с рими. Синът ѝ Любчо защищава аспирантура по биоинформатика в Дания, женен е, има дъщеричка. Дъщеря ѝ Лилия е завършила аспирантура по микробиология, семейна, с две деца, живее в Канада. Хубава семейна снимка, а Славка си спомня как преди десетилетия в Канада с мъжа ѝ решавали въпреки дипломите и професионалния си опит да започнат пак отначало. И добавя: „децата учиха и завършиха, а ние още не бяхме ги настигнали…”

Поетите понякога признават, че живеят в необичайни измерения. Какъв е другият свят на Славка Антонова? Тя разкрива: „Миналия ден със съпруга ми слушахме млади хора край нас да си говорят и той каза: леле, май наистина сме в паралелни светове. В България си идваме с представата какво е било, а тук нови поколения растат и всичко е различно. А какъв е моят свят? Държа да знам, че не съм се променила, че същата ценностна система, която ме е ръководила през целия ми живот, продължава да действа и съм открита, честна, трудолюбива, блъскам се да постигна неща, които не са лесни. Иначе светът там е лъскав, официален и студен. В САЩ приятелство не се прави лесно, всичко е много прилично, нежно, лесно, но след поздравленията, които хората си разменят, няма дълбоко приятелство. Докато в Канада и Нова Зеландия правихме приятелства изобилно.” Тя си го обяснява така: „там хората са оставени на себе си, държавата не се грижи за тях медицински и пр. Студентите натрупват огромни заеми, всички работят, докато учат. И когато аз разказвах какво беше при социализма, те се чудеха как е възможно. Това беше време да учиш и даже ти даваха стипендия да учиш… Но когато си в Щатите, разбираш, че си в центъра на нашата Вселена и нашето време, защото там се вземат решенията, които имат значение за целия свят. Хората не са политиката,  разбира се. Специално Северна Дакота е малък щат, там хората са фермери, много консервативни, не обичат промяната и гласуват обикновено за републиканците. Но има и много либерални преподаватели в университета специално, толерантни към всички. Друг свят…”

В едно стихотворение признаваш, че щастието е ходило по петите ти, напомням ѝ. Само мечта ли би искала от златната рибка, ако я уловиш, както си написала. Славка Антонова се усмихва, защото по начало материалното за нея не е мечта, не е нещо, към което се е стремяла. Но себедоказването, постигането на върхове в професията – те водят, стимулират, карат я да се бори.

А само на български ли реди стихове? Да, опитала се да преведе своите на английски, но се оказало много трудно. Макар, че пише научните си статии на английски с лекота… Не можала да постигне свободата, с която пише на родния език. Стига до ниво, което не ѝ се вижда поетично. И все пак е започнала работа върху английски превод на първата си стихосбирка и ще се опита да я издаде. Навярно и затова за финал на разговора ни избирам нейни строфи „след толкова уроци по безмълвие сега ти казват говори.” Какво би казала проф. Славка Антонова тук и сега?  За нея е естествено да се върне обратно при нещата, които са я вълнували преди промените. Не само политическите. Изведнъж човек осъзнава, че уроците са били на самоцензура, постоянно да мери какво да каже и какво да не каже, какво е позволено и какво не. Според нея, ако трябва нещо драстично да се променя, то е хората наистина да почувстват, че има смисъл да говорят. Нейната надежда е в бъдещите поколения, защото вижда младите, които растат и могат.

Антония Мечкова

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*