12th May2017

Безсмъртният полк

by Черно и Бяло

На 9-и май т.г. се навършиха 72 години от края на най унищожителната война в цялата история на човечеството. През последните години, най-напред в Русия, а след това и в редица други страни, се зароди инициатива, която придоби популярност с името „Безсмъртният полк”. На Деня на Победата, в различни градове на страната и по целия свят, на улиците и площадите излизат множество хора, които носят снимките на свои близки, родители и прародители, участвали във войната. По този начин техните наследници отдават почит към своите предци, жертвали живота си, за да спасят света от нацизма и фашизма, завладяли Европа в средата на миналия век. Това спасение се е случило с обединените усилия на държавите от антихитлеристката коалиция – Англия, САЩ, СССР и другите съюзници. Безспорно най-тежки жертви и най-голям принос в борбата срещу германския нацизъм има СССР и неговата Червена армия, прекосила половин Европа, за да постави знамето си на най-високата точка в Берлин, сградата на Райхстага.

По този повод в Руския културно-информационен център в София, със свой оригинален концерт, пристигна Народният артист на Русия Сергей Петрович Никоненко. Спектакълът включва рецитал на стихове от Константин Симонов, Александър Твардовский и песни от войната. Преживял макар и на младенческа възраст войната, окупацията и трудностите на следвоенния живот, Сергей Петрович Никоненко е от хората, които с неугастващ плам разказват на поколенията за този нелек период от историятa. Самият той, изявен творец, спечелил многобройни творчески награди, интелектуалец, постигнал много в своята област, с разнороден талант, можеше и да остане настрана от политическия водовъртеж на съвременния свят, но съвестта на твореца не остава равнодушна пред опитите да се преразкаже историята. Тази на неговата родина, на неговите майка и баща, неговата собствена история.

Предлагаме на вниманието на четящата публика неговите разсъждения, изказани пред група български журналисти часове преди концерта-спектакъл.

Сергей Петрович, Вие сте известен с ролите си в театъра и най вече в киното. Вие сте известен  кинорежисьор, сценарист, а сега се изявявате като концертиращ артист – тази вечер имате концерт-спектакъл. Това напомня за някогашния ренесансов човек, с много таланти и интереси. Откъде черпите вдъхновение за това? И защо концерт?

С. П. Никоненко: „По отношение на вдъхновението, то никога не ме е напускало. Още по рождение ме обзе въдхновението и до днес не ме е напускало. А защо концерт? Защото се появи това движение „Безсмъртният полк”, не толкова отдавна. Нашата литературно-музикална композиция се казва „Бесмъртният полк”. Мисля, че такова забележително движение на хората на планетата, не само в Русия, не само в Москва, но и в други градове – вижте и днес в София, толкова тържествено, толкова приповдигнато с честните хора, дошли да отдадат почит към паметта на великото поколение, което отвоюва за нас мира, свободата, влезе в борба с фашизма, който се опитваше до 6-и юли 1944 г. с помощта на Рокфелерови долари и на американците, те продължаваха да снабдяват Хитлер, да му дават пари чак докато се откри вторият фронт. Така че, ясно е откъде духа вятърът на неискреността, този гнил вятър… Днес завършвам ролята, която в списъка с ролите, които съм изиграл, се брои като 222-ра. Много от тези роли са във военни филми. Аз в киното воювах практически на всички фронтове, даже в България в българския филм „Четиримата от вагона”, преди 47 години… Беше 1970 г., режисьор беше Атанас Трайков, сценарият беше написан от българския генерал Христан Христанов, виждате, че аз всичко помня. Също така Унгария „освобождавах” в унгарски филм и така се запознах и работих с видния унгарски режисьор Миклош Янчу. В нашите филми „Курската дъга” на режисьора Озеров, „Форсирането на Днепър”, „Освобождението на Киев”– защитавах Москва, Ленинград, Сталинград в различни филми. Освобождавах Беларус във филмите на Никита Михалков, воювах в планините на Кавказ, заедно с Гурченко (Людмила) в главната роля, във филма на Станислав Говорухин „Белият взрив”, воювах на Колския полуостров, далече на Север във филма на Егор Шчукин „Местата тук са тихи”, всичко си спомням! Така, че имам богат опит, „мирисал съм праха”. Даже съм бил раняван на снимки. Така беше. Събитията все повече и повече се доближаваха до реалните, „дайте още по-реално” – искаха, молеха режисьорите и така…

Има още нещо, което аз знам лично от моята майка, с която се озовахме на територия, окупирана от фашистите. Така се получи. Аз съм роден на 16 април 1941 г., а на 21 юни татко ни изпрати в своето село на природа, на въздух, при хубавото мляко, при пресните яйчица, при хубавите продукти. Ние пристигнахме там на 22 юни. А селото до края на 1941 г. се оказа в най-чудовищното място на войната, до гр. Вязма. Има такъв град Вязма и се оказа, че той попадна в най кървавията „котел” на Великата отечествена война – Вязмя-Ржев. Това е Духовщина. Духовщина, това е селище от селски тип, но след като я освобождават, Сталин е издал заповед да се отдаде Салют. В москва е даден Салют за освобождаването на Духовщина. Само за пример ще кажа – колко е струвало това освобождение, колко хиляди и хиляди хора са останали завинаги там.

И така, когато се появи „Безсмъртният полк”, разбира се, че се включих.

Това се отнася за поколението, което е извършило този героичен подвиг. А днешното поколение какво е? Има ли място в днешно време за такъв подвиг, може ли днес да се появи „Безсмъртен полк” съставен от сегашното поколение?  

Вижте, аз доскоро бях млад баща, а вече станах дядо, внукът ми е вече на 10 години. Така се случи, получи се беда. Неговата майка почина много млада, на 29 години от рак на мозъка. Аз му показвам различни филми, вкъщи, за момчета, които се оказват на война. Има такъв забележителен филм – „Синът на полка”, или „Съдбата на барабанчика”. И той с голямо удоволснтвие гледа тези филми. Задава въпроси, може да се разговаря с него, да се беседва. Но и с него има същите неща, като с другите младежи. Има там „тези неща”,  да натиска бутоните, да „подбутва” нещо на телефона. И с него имам договорка – с тези неща от съвремието, с тези „планшети” да се занимава не повече от половин час на ден. И той го спазва, бърза да „догони някого, „ да рулира” с автомобил, а всякакви глупости, които вървят по тази „световна” мрежа, има там толкова лъжи, толкова неистини, или още повече, толкова необходими на някого лъжи, за да се втълпи в съзнанието на хората тази лъжа. Виждате ли сега се получи така, че Русия някак си леко отслабна, през 90 – те години. Това беше период на много сериозно изпитание за Русия, защото много млади хора се увлякоха по наркотиците, виждах на улиците в центъра на гр. Москва млади проститутки, на вързаст по 12–13 години. Това беше голямо нещастие. Но, вижте, без много шум започва да се поправя всичко.

Ще разкажа още малко за себе си. С две думи буквално ще разкажа. Мама е отишла в партизанския отряд заедно с мен на ръце. Прекарала е там три месеца и след това партизанският отряд я е извел на град Белий, на „голямата земя”, както ние казваме, там където вече не е имало фашисти. Мама е напуснала дома ни в Москва на 21 юни 1941 г. и се връща през декември 1944 г. Извървяла е с мен на ръце повече от хиляда километра по фронтовете на войната. Няма как – за това трябва да се говори. А основно днес ще прозвучат стиховете на Константин Симонов, Александър Твардовский и песни от войната,  в актьорско изпълнение, не във вокално. Има малка разлика. Обещавам, че ако не ви харесам – всичко може да се случи – то моите приятели са виртуози, така умеят да свирят, че няма да съжалявате.

А сега играете ли в театъра?

Аз съм преди всичко киноактьор. Вече 57 години се снимам в киното, от 1960 г. Попадайки веднъж в театъра, аз видях там някакъв „терариум”. Там някак си едните искат да „изядат” другите. Постоянно се „хапят” и на мен това не ми хареса особено. В киното това не може да се случи, защото, ако нещо не ти харесва, много добре знаеш, че в следващия филм с този режисьор ти няма да се снимаш, или с тези партньори можеш да си допаднеш, въпреки че и там може да не се получи, дали ще ти дадат или не възможност да работиш. Затова преминах към режисьорската професия и между другото заснех вече 15 пълнометражни филма, един сериал „Анушка”, който не знам по какви причини вече 8 години лежи на рафтовете на Първи канал на Телевизията, независимо, че ние даже получихме награда в Ялта на кинофестивала „Кино-телефорум”. Нещо се случва в киното, което аз не съвсем добре разбирам. Може би ще ви бъде интересно, с две думи ще се опитам да ви разкажа. В моя нов филм, аз отново взех разказите на моя незабравим приятел Василий Шукшин, с когото се снимахме, по които заснех три филма – през 1988 г. „Елхички-клонки”, в 2002 г. „А на сутринта се събудиха” – филм за алкохолици, но не само когато те пият, а по-скоро за резултата, причините и следствието, както и новият филм, който заснех пред две години „Ловен живот” – с него получих на пет всерусийски фестивала пет големи награди. Ако направя равносметка, мога да кажа,  че най-скъпата за мен награда е от фестивала на Патриарха на цяла Русия Кирил –  „Лъчезарният Ангел”, имам и „Златен Сарматски лъв”, „Златен Феникс” в Смоленск, „Златно перо в Гатчина, на фестивал на писателите, а къде е филмът, в кой кинотеатър аз бих могъл да го гледам заедно със зрителите. По-рано правех така: Купувах си тихо билет, сядах и наблюдавах как зрителите го възприемат. Това ли съм снимал или не е това? Защото моите филми не са само за мен, не са само за жена ми, не са само за приятелите, не са само за някакви специални елити. На мен повече ми харесва, когато те се харесат на хората, помагат им по някакъв начин. Когато получавах писма, в които се казва, че „Вие ме спасихте…”, „Аз вече бях решил да си отида от живота…” , „Но вие изиграхте…”, наистина за роля говореше този млад човек, на ако съм спасил дори само един човешки живот, то цялото мое творчество е оправдано. А къде е филмът. Аз даже не мога да го купя на диск. Защо се получава така – пет награди, а филмът го няма!

Нещо се случва неправилно, несправедливо в нашето кино. Да го разбера не ми възможно. Попитахте ме за театъра. Появиха се „антрепризи”. Аз вече двадесет години работя в антрепризни спектакли и мисля, че това е най-честната работа, защото ако при нас не дойде зрителят, ние няма да можем да си заплатим пътя, настаняването, храненето, наемът за залата. За всичко това ние заплащаме сами. Изкарваме си парите и си плащаме. Има хора, заради които зрителят идва и си плаща. Имаше през този месец такъв „антреприз” с Александър Абдулов, с когото сме приятели, тогава той беше съвсем млад човек. Той по-късно ми се обади и в продължение на седем години обиколихме половината свят – по два пъти в Америка и Германия, и в Израел, и в Китай, къде ли само не сме били. Вярно, само в България не сме били. Спектакълът се казваше „Всичко преминава”, това е написано на пръстена на Соломон. Всичко преминава, премина и толкова. Това беше забележителен спактакъл. Зрителителите два часа много дружно се веселяха, смееха се и след това 10 минути съвършено искрено плачеха и ридаеха. Там даже имаме и един куриозен случай. В края на спектакъла жената, която седеше близо, понеже ставаше дума за това как мъжът все пак е изневерил на жена си, изведнаж тя, без думи, такъв шамар му зашлеви по бузата, че за миг всички се стъписаха, толкова беше силен този шамар, че проглуши целия театър. Ето това е реакция, това е за „живото дело”, за „правдата”.

По-късно бях в България и през 2000-ната година пътувах заедно с Маша Шукшина, с която се снимах при баща и Василий, когато играх главната роля, а тя беше на годинка и половина. Филмът се казваше „Странни хора”. По-късно тя се снима при мен, когато беше на 6 години, а сестричката ѝ Оля на пет години. След това се снимахме още един път, а сега тя вече стана баба Маня. Стана баба. Вече дъщеря ѝ Аня ме търси по добри дела, творчески, за Шукшинските дни. Аз се влюбих в България преди цели 47 години. Такава красота, аз не знам да съм виждал другаде. Ние прекосихме цяла България, не слагаме тук Черноморския бряг. Такъв имаме и ние. Добре бях миналата година в Несебър за десет дни. Не е това впечатление, което ми наприви Рилския манастир и особено от Македония – от македонската област – планините… Живях при един кръчмар в неговата триетажна къща. На третия етаж имаше три стаи. Аз бях в средната, а в другите имаше – в едната ябълки, а в другата окачен за сушене тютюн. И като задухаше вятър се разхождаше аромат ту на ябълки, ту на тютюн. А каква мастика, каква ракия, каква бира. Отогава запомних само „Една голяма, моля!”. Запомнил съм вкуса на българското вино и особено много ми харесват българските момичета. Много са красиви. Дора Николова и особено Маша Вандова. Ако тя може да ме чуе или да прочете тези думи – „Машенка, от мен много поздрави!”, аз в нея бях много влюбен. Тя беше от Варна. Там живееше.

Тя сега живее в София.

Щом я познавате лично, моля, предайте илично моите искрени и сърдечни поздрави!

А каква е вашата житейска награда, след толкова много творчески награди?

Аз работя, това е първата награда. А житейския приз е жена ми. Това е най-голямата награда. Въпреки, че характера ѝ е доста строг. Тя сащо е актриса – Екатерина Воронина. Ние двамата не един сервиз сме счупили…

В рамките на шегата, искам да попитам наистина ли сте подправял билети като съвсем млад, за да отидете на театър?

Разбира се, а защо не? Веднага ще ви кажа. Ние нямахме много пари. Баща ми беше вече на възраст. Воювал е на фронта като шофьор на тези реактивни установки „Катюша”, същите които донесоха смърт на фашизма. Той винаги е бил шофьор. И преди войната, и по време на войната, и след войната. Винаги е бил шофьор. След раняване през 1943 г. мислеха въобще да го отпишат, но впоследствие го оставиха на служба като шофьор на пожарен автомобил в Москва, това вече го помня, бях вече на 4 години през 1945 г.

Имате ли планове за близко бъдеще, може би нещо като ретроспекция на изминалия творчески живот, или е малко рано още за това?

Ако говорим да се снимам в киното, зависи от това дали някъде ще ме искат. Някой дали ще иска да снима с мен. Що се отнася до сценариите – да имам планове, има неща, които ме вълнуват. Тоест имам планове. Имаме антрепризни спектакли, те сега са четири, има и други предложения и тук е мястото да кажа, че вече мога да си позволя да „подбирам”, вече не да работя за пари, а повече заради удоволствието. Мисля, че вече съм „заработил” за това право да играя в тези спектакли, които ми харесват и да работя с тези хора, които ми харесват. С тях ми е удобно, уютно, комфортно да работя с такива професионалисти от висока класа. Това е много добре. И ако освен това са непиещи, въздържатели, това е вече празник. Да не пият по време на работа, когато трябва да излязат на сцената. Имаше такъв спектакъл за Чапаев, и аз просто си отидох, когато ги предупредих, че ако още веднъж ги видя пияни, въобще с тях няма да играя. И ги напуснах. Видях ги отново да пият и дотук беше. Ще се срещаме по улиците, ще се поздравяваме и толкова.

Освен това, ето сключих договор с едно издателство и ето, че сега пиша книга. В края на тази година трябва да я предам. Тя може би е в някакъв смисъл автобиографична и ми се иска аз самият да проумея нещо от сорта на, както се шегувам, „Всички са умни! Но един е артистът”. Какво ме е подтикнало? С какво започна всичко? Къде са се запътили всички тук? А за това което ме попитахте. В театъра ме въведе забележителния режисьор Николай Охлопков. Веднъж бях намерил малко парченце „ватманска” хартия, на нея беше написана датата, да допуснем 9-и май, две лица, първи балкон и подпис. Веднага си помислих, ако аз се науча така да се подписвам, тогава нямаше тези типографски бланки, нямаше типографически щампи и т.н., просто беше парченце хартия. Купих си ватманска хартия. Отрязах си парченце колкото е нужно и започнах да опитвам. Натискът да бъде колкото е нужно, нали знаете, колкото по-силно натискате, толкова по-дебела става линията. Купих си синьо мастило и започнах да тренирам. Усъвършенствах се толкова, че накрая станах виртуоз. Накрая имах толкова опит, че започнах да го правя и с молив. Подправях подписа с едно движение. Не виждам да съм правил кой знае колко нещо лошо, тогава бях момче.

Извинете ме, но трябва да отида да репетирам. Ние играем този спектакъл толкова рядко, че трябва да се видя с моите приятели. Те наистина са виртуози.

Красимир Пеков

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*