11th Dec2016

Заговорът между властите и капитала срещу трудовите хора в България

by Черно и Бяло

През последните 20 години 80-85 милиарда лева са трансформирани от заплати в печалби

Проф. Иван АнгеловИзвестно е колко труден е животът на хората в България през последните 27 години. Има само някои подобрения на битово равнище: по-добро снабдяване на магазините с вносни стоки за тези, които могат да плащат и по-големи възможности да се пътува за екскурзии, образование или работа в други страни. По останалите показатели за качеството на живота влошаването продължава или има стагнация на бедността, наричана от властите за благозвучие – финансова стабилност.

Ако съпоставим получените облаги във връзка с присъединяването ни към ЕС, Световната търговска организация, МВФ, Световната банка и други западни институции, с понесените от нас загуби, платен членски внос и направени в тази връзка разходи, изравняване между тях очаквам да постигнем към 2050 г. Ако добавим тоталната разруха на производствения ни потенциал в индустрията и земеделието, загубените позиции в експорта и демографското ограбване чрез мащабно извличане на мозъци и на генетичен потенциал, изравняването между загуби и облаги се отлага за още по-далечното бъдеще.

Най-страшното е в наближаващата демографска катастрофа. През тези 27 години загубихме почти 2 млн. души и по брой на населението се върнахме 70 години назад. Ако се топим със сегашните темпове към края на това столетие, по броя на населението си ще се върнем към 1900 година, т. е. с 200 години назад. Най-голямата етническа група тогава ще са циганите, следвани от турците и последни – българите. Това говори за тотална катастрофа на България. По фактите за тази катастрофа не се говори и не се пише, защото все още са на власт хората, които я причиниха. Подробностите по тези ужасяващи резултати не са известни на нашия народ. Той ги чувства само периферно по утънелите си домакински бюджети, по празните си домашни хладилници и по обезлюдяването на все повече селища и на цели региони. Дори аз бях шокиран след като приключих анализа!

Някои оспорват заключенията за бедността в България с аргумента, че ресторантите били пълни с клиенти или многото хора, пътуващи с автомобилите си за почивка до Гърция. Да, това е вярно, но колко са тези в ресторантите или на почивка с 10-15-20 годишните си автомобили в Гърция и Турция? Нека да са 1 милион. Това са 14% от населението на България. А как живеят останалите 86%, нека да са 75-80%, които не могат да си позволят нито ресторантите, нито екскурзиите до Гърция?  От пътуващите в чужбина българи през 2015 г. само 32% са за екскурзия и почивка за своя сметка. Останалите са служебни и други пътувания. Може ли на тази основа да се правят заключения за нормален живот на повечето българи? Очевидно не може!

България беше и остава най-бедната страна в ЕС. Други държави в Европа и извън нея, дори и след пълно разорение от войни, постигат по-бързо и по-видимо съживяване. В България няма такова, въпреки че не е имало военни действия и разрушения на наша територия, като изключим безмислените от военна гледна точка, американски бомбардировки на граждански обекти в София през Втората световна война. Причините за трайното ни пребиваване в социално-икономическото тресавище са много: вътрешни и външни, икономически, политически, психологически и други. Тук няма да се занимавам с тях.

Сега по-важно е да мислим как да се измъкнем от това тресавище? Има две възможности:

ПЪРВАТА най-надеждна възможност е чрез съживяване на икономиката и ускорен догонващ растеж на БВП с 8-9% в продължение на 15-20 години и със 6-7% през следващите 10-15 години. Чудя се на акъла на нашите политици, които сега се радват на 1,5-2,5% растеж и то в една-две изолирани години. С такъв хилав растеж никога няма да догоним средните показатели на ЕС и ще си останем най-бедната страна в общността. Нужно е бързо повишение на производителността на труда с 8-9% средно годишно и на конкурентоспособността на икономиката. Защото по конкурентоспособност нашите фирми са между последните в Европа и в света. Ежегодно трябва да инвестираме 40-45 млрд. лева (2,6 пъти повече от сегашните), рязко да увеличим експорта с намален дял на суровините и първично преработените продукти и повишен дял на високотехнологичните стоки поне до 10-12% (3,5% сега). При 45% БВП на човек от населението сега в сравнение със средното в ЕС, трябва да достигнем 60-65% към 2040 г. и 75-80% към 2060 г.

По този път обаче се върви трудно и бавно. Що годе забележими подобрения в живота на хората могат да се постигнат не по-рано от 10 години.

Започналото напоследък по заповед на НАТО чувствително увеличение на разходите за въоръжаване с покупка на венни кораби и самолети и превъоръжаване на сухопътните войски,  в стремежа си към 2% военни разходи в бюджета и растящият миграционен натиск, могат да забавят нашето развитие и да ускорят и изострят социалните конфликти. Наред с психологическите, религиозните, културните, санитарно-хигиенните и други напрежения, миграционните потоци ни налагат и допълнителни разходи. По официални оценки месечната издръжка на един мигрант варира между 660 и 1000 лева, а минималната месечна пенсия у нас е 160 лв., а средната 330 лв. Около 1,5 млн. пенсионери живеят с по-малко от 297 лв. месечно, което е границата на бедността.

Може ли някой да обясни тази аномалия на 2,1 млн. български пенсионери, на стотици хиляди безработни и 600-700 хил. работещи бедни!. И в същото време искат от нас да се грижим за приютяването и интегрирането на десятки хиляди икономически имигранти. В този случай ни помага бедността, защото мигрантите не искат да останат у нас. Още повече, че България не е виновна за предизвиканото масово преселение от Африка и Азия към Европа. Това направиха правителствата на САЩ и няколко техни европейски съюзници. Те излъгаха и света за наличието на оръжия за масово поразяване в Ирак, като претекст за нападението срещу тази страна, от където сега идват десетки хиляди мигранти към Европа. Те съсипаха и Либия, от където също идват мигрантски потоци.

Ако трябва да обобщим, качеството на живота у нас е лошо! И няма признаци за подобряване. Живеещите в оскотяваща мизерия около 1,5-2,0 млн. българи не могат да чакат още десетина години докато започнат да се чувстват началните скромни ефекти от икономическия растеж. Тези хора се нуждаят от незабавно скромно подобрение. Те трябва да почувстват макар и символично облекчение, най-късно през първата половина на 2018 г.

ВТОРИ ВАРИАНТ. За да стане това по-скоро трябва да се приложат спешни методи, които да задействат към средата на 2017 г. Тези методи ще дадат по-скорошен, но по-скромен резултат. Той не може да бъде равностоен по мащаби на това, което бихме постигнали чрез ускорен икономически растеж. Тяхното предимство е в бързината на резултата, а не в мащабите на подобрението. Защото облекчението по този път няма да дойде от създаване на нови блага, а от разпределение и преразпределение на наличните.

Такива са промените в механизмите на разпределението (нова политика по доходите) и на преразпределението (нова данъчна политика). За радикалната реформа в данъчната политика предлагах неколкократно комплексни мерки в мои публикации през последните години, а също и през тази година. Те са валидни и сега. В следващите редове ще се спра на политиката по доходите.

Необходима е по-гъвкава и главното – по-справедлива политика по доходите. През последните 27 години у нас доминира пазарният фундаментализъм. В областта на доходите той се изрази в своеобразен заговор между крупния капитал и властите за потискане на доходите (главно заплати и пенсии) на трудовите хора, на интелигенцията и на пенсионерите и увеличаване печалбите на крупния капитал. Това явление е познато във всички източноевропейски страни. Най- безогледен беше натискът върху доходите в България. Защо твърдя това?

А. Според официалната отчетност нашият БВП в съпоставими цени през 2015 г.е 130,4% при база 100,0 в 1990 г. Дъното му е било в 1999 г. със 73,5%. При същата база 100,0 в 1990 г. средната заплата в съпоставими цени достигна 99,6% в 2015 г. и е била най-ниска в 1997 г. с 37,1% от изходното базисно равнище (виж фигурата). Средната пенсия е следвала същата посока, но с десетина процентни пункта по-ниско. Тя още не е възстановила равнището си от 1990 г. През всички години заплатата е изоставала от БВП с 30-35-40 процентни пункта, а в отделни години с 50 и повече процентни пункта.

Динамика на БВП и на работната заплата.
(Пояснение: Фигурата е построена въз основа на официални данни от проф. Васил Цанов, по моя молба.)

Дори просто наблюдение на фигурата с невъоръжено око показва, че разстоянието между двете криви с годините нараства. На икономически език това означава прогресивно изоставане на равнището на средната заплата спрямо равнището на производителността на труда, измерени с отношението на двете величини към броя на заетите лица. На политикономически език то означава засилване на експлоатацията на труда от капитала. Това са толкова безспорни динамични показатели, че няма място за дискусия по тях.

Още по-точно числово измерение на изобразените в графиката процеси през този период можем да намерим в таблица 1. Таблицата съдържа информацията въз основа на която е построена графиката. Те се допълват взаимно. Фокусът на таблицата е в последната колона. Тя показва размерите на отклонението от нормалността. А нормалност е еднаквото или поне сходно изменение на производителността на труда (изразена тук с динамиката на БВП на заето лице – четвърта колона) и динамиката на средните заплати (пета колона). Това отклонение от нормалността през всички години е в изгода на бизнеса (печалбата) и във вреда на наемния труд (заплатата). То расте непрекъснато до 2006-2008 г., когато достига 54-56 процентни пункта. След това започва бавно да намалява и достига 31-32 процентни пункта в 2014-2015 г.

Таблица 1. Сравнителни динамики на БВП и на заплатите в %.
(Източник:
НСИ. Статистически справочници за съответните години. Пояснение: Знакът (-) означава намаление, влошаване, а знакът (+) – повишение.)

Години/пока-затели БВП Заплати Изменение на БВП Изменение на заплатите Изоставане на заплатите от БВП
1990 100,0 100,0 1,0 1,0
1991 91,6 60,6 -8,4 -39,4 31,0
1992 84,9 72,1 -15,1 -27,9 12,8
1993 83,6 72,9 -16,4 -27,1 10,7
1994 85,2 59,8 -14,8 -40,2 25,3
1995 87,6 56,5 –12,4 -43,5 31,1
1996 79,4 44,5 -20,6 -55,5 34,9
1997 74,9 37,1 -25,1 -62,9 37,8
1998 77,9 44,7 -22,1 -55,3 33,1
1999 73,5 47,8 -26,5 -52,2 25,7
2000 77,2 48,4 -22,8 -51,6 28,7
2001 80,5 48,2 -19,5 -51,8 32,3
2002 85,3 48,9 -14,7 -51,1 36,4
2003 89,7 50,7 -10,3 -49,3 38,9
2004 95,6 51,1 -4,4 -48,9 44,5
2005 102,5 53,9 +2,5 -46,1 48,6
2006 109,4 55,9 +9,4 -44,1 53,5
2007 117,9 61,6 +17,9 -38,4 56,2
2008 124,6 69,4 +24,6 -30,6 55,2
2009 119,3 75,4 +19,3 -24,6 44,0
2010 120,9 78,4 +20,9 -21,6 42,5
2011 123,2 79,7 +23,2 -20,3 43,5
2012 123,2 82,4 +23,2 -17,6 40,7
2013 124,3 86,6 +24,3 -13,3 37,7
2014 125,9 93,2 +25,9 -6,8 32,7
2015 130,4 99,6 +30,4 -0,4 30,8

Правени са също анализи на сравнителните динамики на реалния БВП на човек от населението (т. е. на обществената производителност на труда) и на реалната работна заплата за първите 20 години след 1989 г. (виж таблица 2.). В началото на периода производителността на труда намалява, но след това се възстановява постепенно, за да достигне 133,5% в 2009 г. в сравнение с базисната 1989 г. Реалната заплата се срина драматично – със 62,9% в 1997 г., при спад на производителността на труда – само с 26,2% в 1999 г. Дъното до което пада реалната заплата е 2,4 пъти по-дълбоко от дъното до което пада производителността на труда. След това производителността на труда се възстановяваше със силно изпреварващи темпове пред работната заплата. От таблицата личи, че през 2006-2008 г. заплатата изостава със 70,2%, 73,2% и 77,9% от производителността на труда. Големи са изоставанията и през много други години (виж графиката). Това е недопустимо, като имаме предвид фундаменталните изисквания за съразмерност в сравнителната динамика на двата показателя. То е социално-икономическо предизвикателство на капитала спрямо труда.

Таблица 2. Сравнителна динамика на производителността на труда и на работната заплата.
(Източник:
Димитър Нинов. Социални аспекти на подоходната и данъчната политика в България през последните 20 години. София, 2010 г. Пояснение: Процентите са изчислени спрямо базисната 1989 г. Ред 3. е изчислен като отношение между ред 2. и ред 1.)

1989 г. 1997 г. 2000 г. 2006 г. 2007 г. 2008 г. 2009 г.
Реална работна заплата, %
100,00 35,76 44,51 52,04 57,53 61,93 67.95
Реален БВП на човек от населението, %
100,00 73,80 84,2 122,26 130,70 139,85 133,55
Съотношение между производителността на труда и работната заплата, в пъти
1,00 2,06 1,89 2,35 2,27 2,26 1,97

Тази несъразмерна динамика на двата показателя се колебаеше по години. Тя достигна отново своя максимум през 2006 г., когато растежът на производителността на труда превишаваше 2,35 пъти растежа на работната заплата. Подобна разлика се запази и през следващите две години. През годините на този период изпреварването на прираста на производителността на труда (измерена с БВП на човек от населението), над прираста на заплатата беше двукратно. Същото се потвърждаваше и при измерване на обществената производителност на труда с БВП на заето лице, който е още по-точен показател. Това беше израз на брутална експлоатация на труда от капитала, изразяваща се в трансформиране на много  десятки милиарди лева заплата, полагаща се на наемния труд, в печалба, присвоявана от капитала.

Правейки настоящия анализ си задавах въпроса колко много са тези десятки милиарди лева, отнети от работещите. Оценката на такива дълги статистически редове е сложно занимание. През този период има инфлация, чието влияние елиминирам с използването на съпоставими цени. Има промени в мащаба на цените с отстраняването на трите нули в края на 1990-те, което също може да се отстрани .лесно. Има промени и в данъчното облагане и осигурителните вноски, които по-трудно могат да се елиминират. Оказва влияние и сложността на съизмерването на разновременни величини при много дълги статистически редове, и т. н.

Държейки сметка за тези условности  ограничих анализа за периода 1999 – 2015 г. с официални данни по сегашния мащаб на цените. През този период чрез грубо погазване на европейските правила за разпределение на новата стойност, от заплатите на работещите са отнети и превърнати в печалби на капитала между 85 и 90 млрд. лева. Въпреки направените корекции, това число може да съдържа някои условности, но не се отклонява много от действителността. То изразява жестоката картина на средновековната експлоатация на трудовите хора в България, осъществена съвместно от властите и крупния капитал през тези години.

Вместо производителността на труда и работната заплата да растат съразмерно, както е в нормални условия, нашите работодатели наложиха повече от двукратно изоставане на динамиката на средната заплата от динамиката на производителността за 27 години и ни върнаха към равнище на експлоатация на труда, типично за колониалните империи през XVIII-XIX век.

Чрез налагането на това ненормално съотношение между 1999 и 2015 г. те са отнели от трудовите хора в България между 85 и 90 млрд. лева в своя полза. Точният размер на отнетите от капитала средства от 1990 до 2015 г. подлежи на още по-прецизен бъдещ анализ, поради допълнителните условности, които съдържа този по-дълъг статистически ред. Огромна маса нова стойност, която е трябвало да бъде получена от наемния труд под формата на заплати, при нормално съотношение между прираста на производителността и на трудовото възнаграждение и при спазване на европейските правила, е присвоена от капитала като печалба, чрез брутално нарушение на това съотношение и на правилата. Това не може да бъде забравено и простено с лека ръка! Защото е гигантско посегателство върху доходите на милиони хора в продължение на много години!

Още преди да се направи точното изчисление за целия 27-годишен период, което препоръчвам, може да се каже, че ограбването на трудовите хора е във фантастични размери. Съвременната история на България не познава такова ограбване на трудови доходи.

За пенсиите динамиката е още по-неблагоприятна – към 2009 г., те са се възстановили спрямо базисната 1989 г. между 55 и 60% когато възстановяването на заплатите тогава е било 75%. А към 2015 г. още не са възстановили равнището си от базисната година в съпоставими цени. Това е невиждано в съвременната ни история ограбване на работещите и на пенсионерите в България.

Нашият бизнес дълги години мълчеше за това несъразмерно изпреварващо изменение на производителността пред заплатите, понеже беше в негов интерес. Нещо повече, бизнесът беше инициатор на такъв модел на развитие и го налагаше съзнателно. Властите също знаеха, но не само мълчаха, но го толерираха и дори насърчаваха. Бизнесът започна да споменава за нормално съотношение между прираста на производителността на труда и на заплатите едва напоследък, когато прецени, че е свършил работата си в тази област в свой интерес, че е все по-трудно и рисковано да се поддържа предишното брутално равнище на експлоатация и подсказа, че вече е заинтересован от по-нормално съотношение между прирастите на производителността и доходите. А нормалното съотношение в конкретната ситуация може да служи като ефикасно средство за ограничаване растежа на заплатите, особено ако работниците поискат изпреварващо повишение на своите доходи пред производителността, като компенсация за понесените огромни загуби в миналото поради описаните до тук, а и в следващите редове, причини.

Това е умно замислено и е доста убедително за масовото съзнание. В нормални условия на съразмерно повишение на производителността и доходите, при очаквана нарастваща производителност с 4-5-6% средногодишно, заплатите не следва да нарастват с по-високи от тези проценти. А за истинска компенсация на огромното ограбване през изминалите 27 години те трябва да нарастват продължително време с 2-3 пъти по-високи темпове. Това няма да е изгодно за бизнеса. И той ще направи всичко възможно, за да го предотврати. Евентуалното му обвързване с прираста на производителността на труда може да бъде ефикасна мярка.

Б. В структурата на БВП по елементи на доходите, компенсацията на заетите лица през 1989 г. е била 51,3%, а в 2015 г. е 40,8%. В страните членки на ЕС сега е между 60 и 70% от БВП. А в някои от тях и повече. Както личи, нашият сегашен дял е по-нисък от този в условията на централно планиране през 1989 г. Той изостава и далеч зад настоящия дял в другите страни от ЕС. Това се дължи на дългогодишното потискане на трудовите възнаграждения на работещите в полза на по-високите печалби на бизнеса. То е безспорно доказателство за грубо подценяване на труда, изразяващо се в силно изоставане на растежа на заплатите от растежа на печалбите. По този метод също се доказва, как посочените по-горе 85-90 млрд. лева, полагащи се на работещите като заплати, са трансформирани в печалби на бизнеса. Това е втори метод за доказване на установеното по-горе в т. А. грубо нарушение във вреда на работещите.

За този показател у нас почти не се говори, дори в по-широките икономически среди, макар че официалната статистика ежегодно публикува структурата на БВП по елементи на доходите. Понятно е, че бизнесът мълчеше, защото беше в негов интерес. Но защо мълчаха и продължават да мълчат държавните институции, които са длъжни да бъдат безпристрастни арбитри в социалните отношения? Защо мълчат и уж обективните български медии? Защо синдикатите надават глас срещу тази несправедливост главно в свои публикации и прес конференции, вместо да се борят енергично срещу жестоката експлоатация на трудовите хора и да ги поведат на активни протести.

В. Известно е, че БВП на човек от населението у нас сега е 45% от средното в ЕС. В същото време нивото на средните доходи у нас е под 20% от нивото им в ЕС. Както вече подчертах, при нормални условия производителността на труда и заплатите трябва да нарастват съразмерно. С оглед на това, средните доходи у нас би трябвало сега да са поне 42-44% от средното им ниво в ЕС. Вместо да са с около 55 процентни пункта по-ниски от европейските, при сегашната производителност на труда у нас, те са пет пъти по-ниски. С други думи, нашата производителност на труда е около два пъти по-ниска от европейската, а нашите реални доходи – пет пъти по-ниски. То е друго безспорно доказателство за грубо подценяване на труда у нас през последните 27 години.

Това е брутално ограбване на труда от капитала. Няма друга такава държава в ЕС! Очудващото е, че нашият народ мълчи и търпи! Други европейски народи отдавна биха се разбунтували. Те го правят при подценяване на техния труд само с няколко процентни пункта. Най-нов пример за това е стачката в германската Луфтханза, където синдикатите искат повишение на заплатите с 4%. А ние кротуваме при няколкократно подценяване на нашите заплати!

В това разминаване на интереси няма нищо ново. Така е от векове в Европа и в другите региони на света. Лошото е, че в края на 20-ти и началото на 21-ви век то се превърна в държавна политика в България. Все едно, че сме във Великобритания през XVIII-XIX-ти век. Без съгласието на държавата това не би могло да се прилага дори една година. А у нас се налага вече 27 години. Държавните власти са съучастник в това социално-икономическо унижение на трудовите хора, вместо да се намесва за предотвратяването му.

И ще продължава да е така, ако работниците и техните синдикални организации не започнат да защитават по-ефикасно своите интереси. Желателно е това да стане чрез спокойни дискусии с размяна на аргументи в управленските кабинети. Ако не стане там, алтернативата е спорът да се пренесе на улиците. Синдикатите знаят това по-добре от мен. Така ни учи и световната история за взаимоотношенията между труда и капитала. Но явно е, че така повече не може!

Очудва ме и поведението на българския бизнес! Там също има умни и разумни хора, които познават логиката на обществените отношения. Те сигурно си дават сметка, че в съвременното общество не може да има социален мир без елементарна социална справедливост. Че грубото нарушение на фундаменталните правила на разпределение на новосъздаваната стойност, не може да продължава безкрайно. Защото то поражда недоволство у наемния труд. Недоволството прераства в съпротива и социални бунтове. Разрушава се социалният мир. А без социален мир не е възможно нормално функциониране на икономиката, от което бизнесът е жизнено заинтересован. И всичко потъва в хаос и безредици.

От това работодателите губят не по-малко от наемния труд. Защо с налаганото трайно, при това, флагрантно нарушение на социалната справедливост българският бизнес работи против собствените си стратегически интереси? Не чувства ли той, че у нас няма по-голям дефицит от дефицита на социална справедливост! И че това не може да продължава безкрайно и безнаказано!

Тази трайна политика на властите и на едрия капитал в България не може да се квалифицира като грешка. Грешка е неволното допускане на краткотрайно отклонение от правилните решения и поведение. В случая имаме трайно, целенасочено, брутално ограбване в гигантски мащаби на трудовите хора от едрия капитал, с активното съдействие на държавната върхушка.

С настоящия анализ доказвам по три различни метода как капиталът експлоатира труда в България чрез злоупотреби в разпределителните отношения. Аз не драматизирам различията между интересите на труда и капитала в разпределителните отношения. Такива различия има по целия свят. Всяка от двете страни има право да защитава своите интереси.

От векове съществуват конфликти между интересите на труда и капитала в тази област. Разпределението на новата стойност е най-чувствителната и най-конфликтна зона в техните взаимоотношения. Всяка от двете страни използва различни средства в защита на своите интереси. До сега в повечето случаи е надделявал капиталът. Често са постигани разумни компромиси и е установяван относителен социален мир. Този мир е бил траен докато и доколкото е бил спояван със социална справедливост или нещо близко до нея. Държавата е играела много важна роля като обективен арбитър в установяването и поддържането на такава справедливост, за да се избегват най-острите социални конфликти.

Една от най-важните задачи на държавата и на социалните партньори у нас сега е да не се стига до най-остри социални конфликти. Те могат да се избегнат ако капиталът не злоупотребява с по-силните си преговорни позиции и ако държавата се намесва своевременно като социален арбитър за постигане на разумни компромиси в разпределителните отношения. От настоящия анализ личи, че през изминалите 27 години е натрупано огромно конфликтно напрежение в разпределението на доходите, ощетяващо много силно интересите на труда, на границата на поносимостта. Тази граница може скоро да бъде премината.

С договаряне между социалните партньори трябва да се постигне споразумение за намиране на социален отдушник чрез постепенно изпускане на това напрежение. То може да стане чрез изпреварващо нарастване на заплатите пред растежа на производителността на труда през следващите 10-15 или повече години до възстановяване на нормалното съотношение между производителност и доходи на труда.

Размерът и продължителността на изпреварването, както и всички технически подробности трябва да се установят чрез професионални анализи от независими експерти  и договореност в рамките на тристранното партньорство. Реалните разполагаеми доходи в България трябва да нарастват в обозримото бъдеще с 10-15% средно годишно. Решение по този фундаментален проблем трябва да се вземе до средата или най-късно до края на 2017 г. Всяко по-нататъшно отлагане може да доведе до социални конфликти от които ще загубят всички: работници, работодатели, цялото българско общество.

При произвеждания сега у нас БВП на заето лице, който е още по-прецизен показател за обществената производителност на труда, от БВП на човек от населението, при спазване на европейските правила за разпределение, работните заплати би трябвало да се увеличат постепенно до 2,2-2,4 пъти над настоящите им размери. За още по-точно измерване на производителността на труда може да се използва и показателят Брутна добавена стойност (БДС) на заето лице.

Ако предлаганите мерки не се предприемат до края на 2017 г. и продължи досегашната политика на ограбване на трудовите хора, проявилите се вече негативни последствия ще се изострят:

  • Ниските доходи ще ограничават възможностите за биологично и квалификационно възпроизводство на домакинствата и на работната сила, с много неблагоприятни последствия;
  • Ще се изостря демографският упадък: висока смъртност, ниска раждаемост, опасно намаляване на броя, на квалификацията и предприемчивостта на работната сила и на населението и влошаване на възрастовата и икономическата им структура;
  • Ще настъпи още по-масова нетна емиграция, все по-големи и трудно възстановими загуби на генетичен потенциал, на човешки капитал, все по-остър дефицит на високо- и средно квалифицирана работна сила, какъвто вече се чувства у нас. Преобладаващата част от студентите по медицина още преди завършване на образованието си тук заявяват, че след дипломирането си ще заминат на работа в чужбина. Същото важи за инженерните и всички други специалисти;
  • И в крайна сметка – ще се засили социалното напрежение и ще нарастне опасността от социални конфликти с непредвидими последици.

През настоящата година много се говори, че едва ли не най-големият и спешен проблем за отключване на блокажа в социално-икономическото ни развитие, е съдебната реформа. Без да подценявам важността на съдебната система като един от трите вида власти, смятам че радикалната реформа в политиката по доходите и данъчната система, а също и по ролята на държавата, по собствеността и по демографската криза, са по-важни и по-спешни.

Противниците на предлаганата промяна наверно ще възразят, че моето предложение за ускорено изпреварващо повишаване на заплатите и пенсиите, ще развихри инфлацията. Първо, икономическата обстановка в Европа и у нас е такава, че то не е възможно в близкото бъдеще. В Европа и у нас има дефлация в резултат и на провежданата от много години прекалено рестриктивна политика, която потиска потребителското търсене и то е силно ограничено. Второ, с предлаганото постепенно увеличение на доходите ще настъпи постепенно повишение на потребителското търсене на най-бедните, но в ограничени мащаби, което не може да предизвика дестабилизиращо превишение на търсенето над предлагането. Трето, може да има възражения, че това повишение на доходите ще предизвика повече търсене на вносни стоки, което ще увеличи вноса, без да стимулира вътрешното производство. Това не може да се очаква, защото потребителската кошница на най-бедните включва предимно, произвеждани у нас насъщни и по-евтини хранителни стоки. В резултат на това ще има положителен ефект върху вътрешното производство. То ще създаде условия за постепенно стопанско оживление, увеличение на БВП, на заетостта, на доходите и на постъпленията в бюджета. Увеличените доходи ще бъдат предпоставка за по-нататъшно повишение на вътрешното търсене от тези бедни хора, със съответните положителни верижни ефекти върху растежа, заетостта и доходите.

Дано българските власти разберат, че трябва да се действа бързо и да се бърка дълбоко!

Проф. Иван Ангелов, член-кор. на БАН

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*