11th Dec2016

Мароко в повест

by Черно и Бяло

Желанието ѝ да опише престоя си в Мароко я спохождаше все по-често. Искаше да разкаже преживявянията си, но в съзнанието ѝ нахлуваха непрекъснато спомени от времето от преди. Сега беше друго… Тя не беше същата, обстоятелствата и хората също. Разполагаше с достатъчно време, ето защо си позволяваше да не бърза. С всеки изминал ден отчиташе, че това, което се случва в ежедневието не притежава силата да заличава спомени, събития, факти, история. Нещо повече – то се превръщаше в нейн приятел. Знаеше, че моментът за написването на материала сам ще си дойде, а съдържанието на текста беше почти конструирано. Сега трябваше да реши дали да назове героинята си така както я знаеше в живота или да търси по-подходящото име. Но защо ли да търси ново име?!

maarakesh

Ана стоеше неподвижна. Очите ѝ изразяваха учудване, но лицето ѝ не показваше никаква емоция. Изправеното ѝ тяло не помръдваше, а това вече означаваше, че изненадата е наистина голяма. Дали всичко ѝ се нравеше или първите впечатления ѝ донесоха разочарование? Все още беше рано да се каже… Онова, което предстоеше носеше усещането за обещаващо преживяване, в което липсата на сценарий засилваше като че ли многократно нетърпението.

Трябваше да се сети разбира се, че времето беше внесло промяна във всичко наоколо – от вида на аерогарата, ширината на улиците, сградите, бляскавите хотели, та чак до облеклото на жените – богатство от стилове, в които тукашна девойка предпочела късата пола пред бурка, изглеждаше не само нелепо, но и твърде скандално. Да ,Ана отчиташе промените и в себе си, но беше сигурна, че суетата никога нямаше да победи чувството ѝ за естетика и тънкия усет към изящество и стил. В Мароко беше преживяла най-вълнуващите години от живота си и за нея това място щеше да се запази в съзнанието ѝ като земята на най-топлото слънце, уханията на младостта, смехът в градините на Мажорел и да, може би органичното усещане за близост с пустинята…

Движеше се бавно към таксито, което щеше да я закара в хотела, а умът ѝ чертаеше вече планове за дните напред. Само след час време тялото ѝ се наслаждаваше на спокойствието и премерения лукс в хотела, а след още броени минути – и на отпускащ мускулите, неочаквано топъл басейн.

Водата изми умората от пътуването и я настрои за работа. В този момент се случи нещо извън всякакви очаквания. Стоеше като омагьосана и не помръдваше. Шумът от силно  бръмчене я накара да се загледа. Точно над нея два самолета извършваха необичайни маневри, а само след миг се появи най-романтичното послание – огромно бяло сърце беше изрисувано в небето над Маракеш, а двете машини като по чудо бяха изчезнали. След секунди далеч по-мощен звук изостри любопитството ѝ. Това, което се случи през следващите минути беше истински спектакъл, в който да наблюдаваш танца на самолетите беше най-неочакваното и необичайно преживяване. Висш пилотаж! Продължи може би час и се повтаряше абсолютно всеки ден до края на престоя ѝ. Какво беше?

image-1Истинска случайност, съвпадение, знак или кой знае още какво? Можеше да го изтълкува даже като лично отправен поздрав към нея, но разбира се, беше доста самонадеяно и твърде абсурдно, за да е вярно. По-важно в случая оставаше усещането за преживяване, заради което след време щеше да сподели, че този път Мароко остана наистина в сърцето ѝ.

Случилото се през следващите дни можеше да бъде описано по много начини, даже да се повтори, но въздушните картини бяха сравними единствено с природно явление, за което се чака понякога с години, дори векове. За този спектакъл небето се беше превърнало в най-необикновената сцена или още по-точно – в мащабно художествено платно, върху което имаше рисунък, имаше пластичност и динамика, но и един твърде основен и необходим елемент – този на абсолютната изненада.

image-2Сега това, което трябваше да направи е просто да излезе на улицата, да вдиша нагорещения въздух и да се изгуби сред хората. Да, нуждаеше се от анонимност. Само така щеше да проникне в кутията на спомените си и да подреди парченцата от миналото до впечатленията от настоящето.

Избра най-прекият път към площада. Знаеше, че маршрутът ѝ включва и поляната с камилите. Толкова се радваше! Отново ще срещне хората, носещи традиционните дълги туники джелаба, онези същите ярки и контрастиращи на пясъците и измазаните в розово къщи и огради. Да, хората на Магреба. Каква мистичност!

Какво има в тях? Като че ли вятърът от планините на Алтай, пясъците на пустинята, както и африканското слънце. Без тези три природни елемента, както и още много наследствени дадености, интересът към тях би бил единствено повърхностно любопитсво, касаещо стил, поведение или мимолетно впечатление на фона на всичко останало.

Отдалече изглеждаха като поставени нарочно в определена конфигуралност. Да бъдат описвани е излишно. Стояха точно като за кадър, подканващ и без друго намеренията на Ана да търси сред преживяванията си най-вълнуващите фрагменти за своя разказ.

Следващите няколко часа изтекоха точно като пясък между пръстите ѝ. Толкова неусетно и толкова неочаквано.

– Вие търсите аптека, нали? – тя го погледна и продължи да се движи, пресичайки улицата. Мъжът не беше досаден. Не беше и случаен. Появи се, когато полицаят, стоящ пред внушителната порта го извика на име и посочвайки Ана обясни, че е добре да я придружи до площад Джемаа ел Фна.

image-4– Намира се до Кутубия, нали знаете, известната джамия, съвсем близо е… – усмихва се!

– Ще ви покажа и аптека. Ще се движим по тесните улици на Месината.

Тя стоеше точно под огромната тежка порта (Баб Агнау), а очите ѝ се свиваха в усмивката на човек, който беше видял току-що кавказкият снежнен човек. Но не, поводът за разсейването дойде от всичките накацали или стоящи прави перести щъркели, за които Мароко се превръщаше в най-топлото място за тяхната зима. Ана се радваше. Щъркелите бяха застанали като в засада. И освен това бяха толкова много.

image-5

Разходката ѝ продължи не според очакванията, но за сметка на това, изненадите бяха само приятни. Посети берберска аптека, пи кафе, разбира се, направи много снимки, а после се озова и на площада. Най-после! Но докато се движеше по криволичещите улички и разговаряше с придружителя си, направи извода, че всъщност промяната беше настъпила само във външния вид на хората. Иначе почти всичко запазено в спомените ѝ, се оглеждаше наоколо като в огледало, което я караше да се вълнува двойно.

– Инш Аллах – каза той, протегна ръка, докосвайки нейната и се сля в потока от разноликото множество.

Нямаше съмнение, мюсюлманската култура тук е фактор и то какъв!

Мъжът, отделил ѝ поне четиридесет минути време показа джентълменско отношение, а английският му беше достатъчно добър. От него Ана научи, че жените в Мароко си стоят по домовете, че мъжете им са доста или по-скоро, достатъчно богати и още нещо, казано не съвсем директно, но с подразбиране – че колкото една жена е по-корпулентна, толкова по-заможен е съпругът ѝ. Е добре, в този момент Ана нямаше как да не се усмихне. Все пак нейните 59 килограма не се вписваха в стандартите за мароканска естетика, но този факт не беше трудно да се преглътне.

image-7Когато навлезе в пределите на площада, веднага забеляза насядалите жени, доволно загърнати в черни роби и шалове, в стил хиджаб. На около десетина метра по-навътре почти се препъна в кошници, до които отново седяха жени. Едната от тях протегна изящно ръка и посочи четките си. Ето я и следващата емоция. Десет минути творчество и още пет за разговор. Огледа изрисуваната си с къна хенна ръка и доволна от резултата даде всичките си монети в знак на благодарност. В съзнанието ѝ изплуваха спомени за времето, в което боядисването с хенна се превръщаше в ритуал за нея. Сега усещането беше трогателно.

image-8

Слънцето грееше особено ослепително. Никога не разбра защо в тази жега по улиците се появяваха хора, облечени като за най-люта зима. От някъде се носеше особено остра и твърде неприятна миризма. Хора, дошли за първи път на това място биха се учудили ,но Ана имаше отговор. Знаеше, че навътре в лабиринтите на сука човек можеше буквално да се изгуби. А за документ като показания по-долу можеш да си изпатиш съвсем изневиделица. (молещи се мюсюлмани – б.а.)

image-9

В галериите човек попадаше в съвършено неочаквана обстановка сред всевъзможни предмети, а можеше и да се упои от смесените аромати на десетки екзотични подправки. Тук крайностите са доста шокиращи, но в това тя откриваше очарованието на предишни спомени и нищо не можеше да я смути.

Мракът, надвиснал над площада даваше знаци, че е по-добре да се насочи към хотела, да подреди мислите си и да планира следващите си маршрути в оставащото време от престоя ѝ.

image-10

В следващите дни програмата ѝ се подреди като по часовник. Разходки и пазар ,приятни моменти с момичетата от екипажа на самолета и особено с едно, две от тях, чиито усмивки внасяха европейско поведение в топлите пролетни вечери, прекарани край басейна.

В тяхна компания направи и онази разходка до известните градини на Мажорел. Избраха един от най-горещите следобеди. Но да се движиш пеша под парещото слънце се оказа твърде рисковано. Спасението се появи с наемането на файтон. Така разходката се превърна и в преживяване. Не, в приключение!

Ако на берберски Маракеш означава земя на бога, то мястото, в което попаднаха в този късен следобед можеше да се нарече просто оазис.

Ето я ботаническата градина! Толкова невероятна, че чак дъхът ти спира. Разположена е на площ от един хектар, а растителността е събирана от цял свят. Палмови дървета, храсти, гигантски кактуси, бугенвелии, лотоси, папрати – колекция от 350 вида растения, които са съчетани по най-причудливият начин. Синият цвят (мажорел блу) е доминиращ, но  контрастите от наситени багри в жълто, червено и оранжево, заедно с основния зелен цвят (този на растителността) създават уникалната комбинация в тази великолепна градина. Оазисът носи името на своя създател – Жак Мажорел. Художникът е гледал на творбата си като творец, създаващ шедьовърът на мечтите си и е успял. Далеч, по-късно, до неговото име се записва още едно – това на Ив Сен Лоран. Разбира се, известният дизайнер доизпипва детайлите, създава музей на берберското изкуство и допълва колекцията от екзотични растения, сред които човек наистина губи представата за време и пространство. Всеки би могъл да открие своето кътче в тази градина, но умът на Ана завинаги ще остане в плен от хармонията на ултарамаринът с бяло, розово и червено, тази буквално шокираща игра с цветове, в унеса, на която можеш да сътвориш и най-непресказуемите си проекти. Толкова магична, толкова зареждаща е атмосферата тук.

majorelle-garden-area-view-morocco-65Ана не се питаше кога започва деня в Маракеш? Понякога успяваше в зори да чуе провикващите се гласове от минаретата. A кога завършва един кратък престой в древната столица на Мароко? Когато си омаян и изморен от впечатления, но правиш извода, че не си посетил и една трета от забележителните, омагьосващи места на тази мистична страна.

Трябваше да отиде отново до Медресе Бен Юсеф, а също и в музея Дар Си Саид. Дворецът Бади, както и дворецът Бахия. Но това не беше всичко, разбира се. За Ана беше важно, че имаше шанса да се изгуби отново в царството на спомените си. В бъдеще я чакаше работа, в която новите преживявания осмислиха всичко необходимо, за което щеше да пише.

В хотела я чакаше нейният съпруг, командирът на самолета, който щеше да я върне на родна земя. Всеки път, когато се издигаше над облаците Ана извикваше възможно най-поетичните си чувства. Небе, слънце, необятност и една много тънка нишка, свързваща я с земята, наречена живот! Преземиха се точно навреме, а само три часа по-късно текстът стоеше на масата на главната ѝ редакторка.

текст и снимки: Даниела Владимирова Христова

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*