04th Jul2016

Никога не мислим за бъдещето. То идва достатъчно бързо, живопис, група Answer 51, галерия Юзина, 6–31.07.2016г.

by Черно и Бяло

За проекта:

Наскоро ми попадна статия за способността на писателите да предусещат или предначертават бъдещето. Тя е озаглавена „Бъдещето, в което вече живеем“ и разглежда как писателят понякога е пророк. Как десетки художествени измислици са се сбъднали в детайли след години, което и предполага въпроса дали това е случайност при някои или резултат от гениална проницателност при други. Самият Оскар Уайлд твърди, че не изкуството подражава на живота, а живота на изкуството. Действително, блазнеща за всеки писател или човек на изкуството ‚ е мисълта за това да бъде пророк на своето време, което обаче се отдава на единици. Дали словото има удивителната способност да се материализира или пък творческите личности притежават ясновидски способности? Такива способности обаче биват приписвани и на художниците, като често те са определяни като изпреварили мисленето на съвременниците си, и техните послания успяват да се разчетат едва от последващи поколения. Тук обаче материята е основният носител на въплътените от художника мисли и енергии в самия акт на създаване на картина.

IDEA POSTER ANSWER 51Обединяването на образи за бъдещето, без това да е повод да мислим за него – това е отправната точка, макар и с всички условия за усложнение по пътя на осъществяването на една предварително заложена утопия. Заглавието на изложбата е провокирано от изказване на Алберт Айнщайн превърнало се в афоризъм. При първото му посещение в Ню Йорк е посрещнат от група американски журналисти. Тъй като той е говорел предимно немски, за да се осъществи самото интервю се налага да превеждат доброволци. Накрая интервюиращите го питат дали е очаквал, че интервюто ще бъде такова изпитание каквото се оказало че е. Той отговоря: „Никога не мисля за бъдещето. То идва достатъчно бързо.“ В случая на предстоящата изложба на група млади автори този отговор се превръща във въпрос. Въпрос за виждането на едно бъдеще, неговото предусещане или материализиране. Подобно разглеждане за бъдещето обаче, е поставено в контекста на две едновременни направления – от една страна като търсене или утвърждаване на собственото бъдеще, а от друга параметрите и стойностите на онова, което очаква всички ни.

Името на групата „Answer: 51” лесно може да заблуди, че авторите, които седят зад нея, имат намерението да дадат отговори чрез своето изкуство. Закачката в името, което избрахме да ни обедини, препраща към откъс от романа на Дъглас Адамс „Пътеводител на глактическия стопаджия“, в който напреднала цивилизация построява свръх компютър за да получи отговор на въпроса: „Какъв е отговора за смисъла на вселената, живота и всичко?“. Оказава се, че компютъра след множеството калкулации успява да отоговори само „42“, а ако искат по-изчерпателен отговор на подобен въпрос се налага създаването на много по-сложна машина, в която Дъглас Адамс припознава човека.

Подобен на отговор като този от книгата: „42“, е нашият – „51“– номерът на ателието в Художествената академия, което беше повод за срещите и разговорите за изкуство на нас младите живописци. „Answer:51“ обаче вместо отговор се превръща в генератор на въпроси, един от които е „Мислим ли за бъдещето и идва ли то достатъчно бързо?“.

Константин Костов

Представяне на участниците:

КОНСТАНТИН КОСТОВ:
Винаги ме е интересувало взаимоотношението на енергиите, които се предизвикват от човешката същност. Онези преминавания или наслагвания, които си причиняваме, съзнателно или не, са процеси както на нашето дълбоко ядро, така и на цялата ни  периферия.

Често съм се чудел къде отива онова количестено натрупване и какво взаимоотношение предизвиква самото то. Чие е това бъдеще?

ЯНА СТОЙЧЕВА:
Между настоящето и бъдещето се простира фина преграда от неизвестност, от която се пораждат очакването и надеждата. Това, което ме интересува е дали е по-важна представата за бъдеще или онова,което вършим с цел да го създадем. Използвам оризово поле като своеобразна метафора на поставянето на основи за бъдеще и очакването на резултата от усилията, който в настоящето съществува все още само като мисъл. Водата покрива новите посеви, които един ден ще пробият през повърхността, а може би не …

ТРЕПКА ПЕТКОВА:
Обезличаването, на което е подложен индивидът в днешно време, подтиска креативността на поколенията все повече. Всичко, което създаваме с цел да улесним живота си, всъщност отнема по нещо важно за всеки един от нас. С времето този процес ще се забързва все повече, докато не дойде моментът в който дори ние самите няма да можем да се познаем. Най- голямият парадокс идва от фактът,че хората виждат това и благодарение на стремежът си да бъдат различни, обезличават себе си все повече.

МИРОСЛАВ МИРОНОВ:
Нямаше как да не забележа тенденцията в последно време, как всички обвиняват технологиите в дехуманизиране на света, в превръщането на хората в роботи.
Много колеги се захванаха да убеждават, как цифровизацията на обществото е нещо немислимо грозно.Мисля, че нещата са съвсем различни и за този феномен сме виновни единствено самите ние, потребителите.
Аз се захванах със съвсем различен проблем, проблем който се отнася към живописта.Експериментирам с растери и пиксели, в търсене на различни ефекти. Работя с оптическото и не толкова с механичното смесване на цветовете. Започнах своето търсене с ефекта на кинескопите и дисплеите, но вече прерасна в нещо по-голямо.
Стигнах до тук търсейки отговорът на най-важният въпрос на всички времена – кой съм аз ? Няма грешен отговор, но и нито един не е достатъчен.

МАРТА РАЙХЕЛ:
Много често за да продължа напред, да посрещна бъдещето и да съм готова за него, се обръщам към вече преживяното, опита, които съм натрупала. Има фактори в бита ни, които на пръв поглед не виждаме. Сенки, които оставят своята следа, макар и с не ясна материя.

ДИНА СТОЕВА:
Не обичам да говоря за картините си. Не защото не мога, а защото не искам. По природа изобразителното изкуство е отделно от думите и от времето. Не твърдя, че не може да ги ползва или че не се влияе от тях, но те не са иманентни за него. Затова предпочитам да съм пестелива – „Играчка” е автопортрет с  любимия ми люлеещ се папагал от детството, а „Спирката” се намира в квартал Дианабад, където живея. Това са добре познати и натоварени със значения образи за мен. Да кажа повече от това, би означавало да намеся езика там, където не го искам. Изложбата ни има тема. Картините ми имат заглавия. Споделям и малко от историята им тук, но ми се ще да останат чисти и сами за себе си, доколкото е възможно. Темата ме наведе на въпросите – мислим ли за бъдещето, идва ли то и достатъчно скоро ли идва? „Играчка” и „Спирката” са моят коментар.

МАЯ СТОЙКОВА:
В момента правя крачка. Реално осъзната крачка ли е това? След нея – обикновено втора. Тоест аз предвиждам бъдещето!? Може ли да бъде символ на това, че реално ние живеем в бъдещето си? Или всъщност ние виждаме метаморфозата на бъдеще – настояще? Реално виждаме ли, осъзнаваме ли това!? Как всяка крачка се превръща в бъдеще – настояще – минало. Реално това не ни ли вкарва във вид черна дупка – застой. Не се ли превръща застоя в могъщо средство за надмощие над метаморфозата бъдеще – настояще – минало?
Можем ли да мислим, че чрез застоя, без крачката, без полета, без движението ние притежаваме действието – притежаваме времето. Притежаваме бъдещето.
Можем ли?

ТИНА ХАМЗЕ:
Самата аз откривам картините някъде в себе си. В последствие те ме карат да се изправя пред платното и да реша развоя на тяхното бъдеще. Не го подсигурявам, а просто го правя възможно.

Откриване на изложбата: 6 юли (сряда), 19:00 часа
WE NEVER THINK OF THE FUTURE. IT COMES SOON ENOUG / НИКОГА НЕ МИСЛИМ ЗА БЪДЕЩЕТО. ТО ИДВА ДОСТАТЪЧНО БЪРЗО“
Answer 51: Константин Костов, Яна Стойчева, Трепка Петкова, Мирослав Миронов, Марта Райхел, Дина Стоева, Мая Стойкова и Тина Хамзе

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*