08th Nov2018

Киномания 2018: Омайното „Видение“ на Наоми Кавасе

by Черно и Бяло

Да се запознаем със сценариста и режисьора на филма. Професионален фотограф, сценарист, писател и автор на над 25 филма – документални, късометражни, игрални, част от омнибуси, работеща на 8, 16, 35 мм и видео, Наоми Кавасе, (родена на 30 май 1969 г.), е сред водещите режисьорски имена в Япония. Заради характерния ѝ минималистичен стил и тематичните ареали около отсъствието, очакването и паметта, доста често я поставят редом до известни режисьори, които образуват неформален стилистичен кръг в съвременното японско арт кино. Западната критика среща известни затруднения в разчитането на Наоми Кавасе и сложните ѝ, смислово натоварени образи, затова най-лесно я припознава чрез съпоставки на спиритуализма, идващ от лентите на Андрей Тарковски, Терънс Малик и Карлос Рейгадас.

Наоми Кавасе по време на снимки

Наградите от различни и важни филмови фестивали, предимно клас А, в колекцията на Кавасе не са малко, ако погледнем творческата ѝ биография. И определено са заслужени. Няма да е преувеличено, ако кажем, че тя е един от най-фините и интелигентни автори от съвременното японско кино, абсолютно в течението на арт хауса. Киното на Наоми е некомерсиално, далеч от масовия вкус на широката публика, далеч и от претенциозните снобски залитания – и на двете групи ще им се види скучна с небъбривите си образи, плавният темпоритъм и тоталната липса на лоши имитации. Различна, категорично, и не е препоръчителна за всички, най-вече за любителите на екшъни.

Наоми Кавасе притежава особена деликатност, която оставя дълготраен и силен кинопослевкус. Може би именно заради това тя е малко позната  на българската публика. Като автор  е съзерцателна до медитативност, топла, не агресивна, мислеща, споделяща, сензитивна, бавна, тиха, наблюдателна, духовна, изпълнена с много вътрешен живот, рисуваща едва видими състояния, поетична. Асоциираме я на моменти с най-доброто от литературния свят на Мураками, определено има допирателни между двамата – и като менталност на персонажите, и като умение за изграждане на атмосфера. Харесва се заради ерудирания й неотрадиционализъм, който не е натрапен дидактично, а се приплъзва някак темелно и гладко в дълбоките слоеве на визиите ѝ. Кавасе показва по брилянтен начин във филмите си националната идентичност, посредством естетиката и философията на шинтоизма – никога няма да сбъркате неин филм, винаги ще го припознаете за японски.

Без значение дали прави документално или игрално кино, тя винаги съчетава в наративите си елементи от собствената си биография, както и биографията на префектура Нара и традициите на региона. Много характерно – нейните тихи, мълчаливи персонажи носят изключителен заряд от скрита емоционалност, а природата (горите, вятърът, птиците, тревите…) дава глас и израз на тези притаени чувства. Нещо повече – природата диша с персонажите, тя е единеното дихание в кадрите на японската режисьорка. Вид магически реализъм по източноазиатски, който стои съвсем естествено на екрана. Всъщност не, успява да прескочи културологичните лимеси и в някакъв момент започваме да го припознаваме като свой. Защото и ние все някога сме усещали нещо подобно някъде там, във времепространството на натурата, когато сме много насаме със себе си.

Героите на Наоми Кавасе са самотни по много специфичен начин. Те страдат главно от отсъстващи структури от всевъзможен порядък (човек, любов, пространство, разбиране, поглед, храна, милувка, дума, усмивка и тн.), които да запълнят съществото им и преподредят вътрешния им мир до степен на хармония. Животът им се плъзга като недосънуван сън. Недовършен, непълен, неплътен, недостатъчен, недоизказан, несподелен, недовидян, недоосмислен. Странното е, че те са го приели такъв, какъвто е, въпреки липсите – или поне така изглежда на пръв поглед. За момента. Всъщност персонажите на японската режисьорка не са инертни – напротив, те се борят, невидимо, стоически, по различен от общоприетия начин. Конфликтуват много навътре в себе си, много. Накрая Наоми Кавасе успява да ни убеди, че те никога не са спирали да се надяват и вярват във възможното изчезване на собствените им празнини.  Защото са съхранили нещо особено: умеят да се наслаждават, дори само за миг, на всяко състояние – било то пусто, или пък не. Умеят и да чакат. А може би източните им инстинкти им подсказват, че все някога сънищата им ще бъдат досънувани… Така или иначе светът е мимолетен.

Да припомня някои от значимите, наградени филми: „Судзуку”, „Гората на скръбта”, „Тихи води”(представен 2015 г. на нашия София Филм Фест, бях в залата и сякаш медитирах…), „Сияние”, „Ан” и магическото „ВИДЕНИЕ”!

Кавасе е от тази рядка порода кинематографисти, които могат да преведат духовните теми на езика на киното с благоговение и въображение. Ситуиран в магическите планини Йошино в родния регион на Кавасе – Нара, „Видение е най-личният ѝ филм до момента.

Жан e френска писателка, дошла в Япония в търсене на „видение” – специална билка, която може да бъде намерена веднъж на 997 години. За нея се знае, че потиска слабостта и агонията у консумиралите я. С пристигането си Жан среща необщителния Томо и менторката му Аки – харизматична пророчица и пазителка на горите, за която се твърди че е на поне 1000 години. Скоро след като Томо се съгласява Жан да остане с него, Аки изчезва, а на нейно място се появява млад мъж. Когато настъпва съкровеният момент с появата на билката „видение”, времето сякаш се изплъзва от обичайното си протичане, предлагайки нови възможности пред човешкото съществуване.
„Видение” изглежда безплътен, но Кавасе се грижи да го приземи чрез осезаеми, чувствени неща – като дървета, храна, човешки докосвания. Големите актьори Жулиет Бинош и Масатоши Нагасе даряват филма със сърцати изпълнения, наситени с усещане за желание, чудо и безсъние. Това е история за нещо, което повечето от нас пренебрегват в ежедневието, а то е сред най-важните неща, които можем да изпитаме в този живот: единодушието. Народопсихология, която емоцшонално омайва и се запомня…

Мариана Енева