30th May2018

Градска библиотека: „Кико без крила: от Радостина Николова

by Черно и Бяло

Създаването на картинни книги е трудна работа. Изисква перфектен синхрон между писател и художник, поглед към света през очите на малките слушатели (за чиято възраст са подходящи този тип четива) и не на последно място – малко думи, които да помогнат на детето да намери отговор на въпросите си или да научи по елегантен начин някоя от важните житейски мъдрости.

Наблюденията ми върху картинните книги на българския пазар показват, че голям процент от възрастните не възприемат като кой знае колко важни книгите с красиви илюстрации и малко текст. У нас, за разлика от другите държави по света, масово предпочитани за ранната възраст (3–7 години) са книгите с приказки или с натруфени илюстрации, които набиват в главата на детето поуките директно, ограбвайки го от възможността да мисли само и да изгражда личното си възприятие за света чрез наблюдение, размишление.

Тези предпочитания на възрастните често омаловажават работата на художниците, основен играч в създаването на картинни книги. Писателите пък, ако се наемат да пишат за малки слушатели, често се отплесват в наслагването на понятия, използването на много думи, с които да предадат на децата (или на родителите?) богатството на езика. Резултатът? Наличните картинни книги от български творци обикновено са за малко по-големи деца (напр. „Когато искам да мълча”, „Книга как се прави”), а преводните издания са определяни като „твърде скъпи” за масовия вкус (напр. поредицата за слона Елмър, „Криси се крие”, „Диво”, „Татко е винаги до мен” и др.) или пък „несериозни” заради малкия по обем текст. Има и изключения, разбира се – добре възприети и от деца, и от родители, са книгите за барбароните, „Мечокът и пианото” (Дейвид Личфийлд) например, при които цената прави четивата достъпни.

Независимо какво мислят порасналите, децата се нуждаят от картинни книги. Чрез подобен тип четива те се развиват пълноценно и осъзнават своето място в света на възрастните през прочетените истории, не през грубо натрапените послания. Отговорите на детските въпроси и страхове също трябва да намират отговори и ако детето е още малко, най-лесно за родителя е да му прочете картинна книга по важна за него тема, за да намери то отговор според своите нужди, които трудно могат да бъдат обяснени от мъниче на възрастен.

Отдавна си мечтаех да се намери български писател, който да създаде картинна книга за най-малките. С тази трудна задача се заема Радостина Николова, автор на поредицата „Мотовете“. Вдъхновена от репликата на дете: „А пък моето куче има крила”, тя решава да засегне тежката тема за загубата на домашните любимци, която остава някак неразработена в изданията на нашия пазар. „Кико без крила” може да намерите под марката „Мармот” – името на издателството, което ще ни среща както с книгите на Ради, така и с вълнуващи преводни заглавия.


„Една сутрин Кико се събуди на облак в небето. Не се беше загубил, но някой определено го търсеше…“

Този някой е малкият Дани, който се опитва да види любимото си куче в небето. Но Кико е прозрачен – може да скача по облаците, да се подмята, но не и да свети като звездичка. Докато се опитва да се ориентира къде е попаднал, Кико среща слона Лин, който го уведомява, че до месец-два ще му пораснат крила. Толкова много време?!? А и къде се е чуло на куче да му растат крила – кучетата не са гъски!

Докато Кико се противи на небесните закони, в играта се появява госпожа Сиси – наперена гъска, която не търпи обиди и възражения. Макар и строга, тя знае, че “ако някой си проси боя два пъти, значи има нужда от помощ”. Сиси отвежда Кико до покрива на старата му къща, където кученцето търси начин да уведоми Дани, че е добре и да се върне обратно на небето.

Решението идва на седмия ден, под формата на малкото кученце Кико и един жълт балон.


„Кико без крила” е нежна история един предан домашен любимец, който и в новия си свят мисли за приятеля си Дани. Написана с внимание към детската чувствителност, книгата не натъжава слушателя, дори напротив – играта на думи, закачките и жизнерадостният вид на Кико забавляват децата и им носят послание, че изгубените приятели не отиват на лошо място.

За да бъде определена книгата като картинна, Радостина Николова е намерила най-верния съмишленик в лицето на художничката Матея Аркова. Младата дама не просто е подсилила текста, а е участвала като равностоен и пълноправен творец в историята за Кико. Нейната работа разкрива цели епизоди, неразказани от писателката, като дава на детето възможност да развихри въображението си и да реши какво се случва с героя, как ще продължи животът му в Небесните селения, какво очаква и малкия Дани. Книгата предава основното си послание и оставя другото в ръцете на децата – точно както би трябвало да бъде!

До 3 юни Кико и неговата създателка могат да бъдат открити в шатра Б на Пролетния базар на книгата пред НДК в София. Една от първите възможности за среща с „Кико без крила“ малките читатели във Варна и техните родители ще имат на Деня на детето 1 юни от 16 ч. Тогава Радостина Николова ще води приказна „Работилница за крила“ в Регионална библиотека „П.Славейков” в рамките на фестивала Варна Лит 2018.

Вал Стоева
Източник: Детски книги

30th May2018

Дхрупад (нада-йога) и Братя Гундеча в България, 19–24.06.2018 г.

by Черно и Бяло

Какво е дхрупад

Дхрупад е най-древната форма на индийската класическа музика, достигнала до наши дни в нейния оригинален вид. Корените й могат да бъдат проследени няколко хилядолетия назад – още от епохата на Ведическите химни. С течение на времето този стил се развива, като постепенно се трансформира в независимо музикално изкуство и през 11 век се оформя във вида, който се е запазил и до днес. Първоначално дхрупад се е изпълнявал публично главно в храмовете, но по-късно е въведен в двора на кралските династии на могхулите и раджпутите. Запазил се е и до днес благодарение на хилядолетната и животворна традиционна образователна система на полуостров Индостан, известна като гуру-шишя парампара, т.е. традицията учител-ученик.

Инструментите, които се използват в стила дхрупад, са основно танпура и пакхавадж. Танпура е древен струнен инструмент, чието звучене, вибрации и хармония са най-близки до тези на човешкия глас и на енергийните центрове на човешкото тяло. С медитативно-вибрационния си резонанс той акомпанира и поддържа изпълнението през цялото време, като по този начин създава звуковата основа и звуковата рамката на музикалната интерпретация. Пакхавадж е също така древен ударен инструмент, уникален с възможността да възпроизвежда дълбок, резониращ звук, който съответства на природата и функционалността на стила дхрупад. Има и редица други инструменти, които могат да бъдат използвани в стила дхрупад: почти всички струнни инструменти, флейта и дори саксофон. Така популярният индийски инструмент хармониум е изключен от този списък, тъй като е с фиксирани тонове и е несъвместим с импровизирането върху микротоновете при пеенето на дхрупад.

Дхрупад и представянето му пред публика

Всеки дхрупад концерт започва с алаап, което е бавно и постепенно разгръщане на рага, т.е. на тоналността в която певецът интерпретира. В този процес се използват мелодични модели, които плавно и свободно се леят. За алаап се използват срички от определен мантричен текст.

При изпълнението на алаап музикалните фрази са много бавни и медитативни в началото. Постепенно темпото се ускорява и в бързите пасажи ритъмът е изпълнен с енергични и радостни орнаменти. Алаап пресъздава дълбока гама от човешки емоции като покой, състрадание, чувственост, патос, учудване, гняв и героизъм. Алаап завършва с композиция (песен), съпроводена с импровизирани ритми на пакхавадж.

Дхрупад и нада йога

Стилът дхрупад е форма на нада йога – йога на звука. Чрез него певецът усилва вътрешния резонанс на тялото и придобива способността да създава вибриращи тонове, насочвайки свободно звука в зоните между пъпа и темето. По този начин изпълнителят пресъздава богата палитра от фини тонове и микротонове, които от своя страна водят до медитативно състояние и вътрешен покой, и хармонизират емоционално-психическото и физическо тяло както на изпълнителя, така и на слушателите.

Основна цел в дхрупад е постигане на певческо съзвучие с инструмента танпура. Сливането на пеенето със звука на танпура осъществява самвад – уникален диалог, чиято честота на вибрациите води до изчистване на енергийните потоци в тялото и съзнанието. Правилно практикуващият дхрупад изпълнител може да пее с часове, при което не само че не се изморява, а напротив, получава мощен прилив на енергия, като включително има и случаи на постигане на целебен ефект.

Едно от уникалните качества на дхрупад е, че всеки, чийто глас няма отклонение вследствие на някакъв физически проблем, може да го практикува. Това изкуство може да бъде пригодено както за най-изтънчения и задълбочен музикален изпълнител, така и за любителя на музиката, желаещ да се потопи в хармонията на звука като медитативна или допълваща практика. Дори и само слушането на дхрупад внася баланс и психическо (вътрешно) умиротворение, така необходими за всеки в забързания ритъм на всекидневието.

Съществува разлика между техниката на пеене в западната класическа музика и в дхрупад. При западния стил на пеене са активирани горните певчески центрове – гърло и назална част. При пеенето на дхрупад са активни всички певчески центрове – коремната част около пъпа, гръдната част с горните дихателни пътища, ларинкса, назалната част и церебрума (теменната част). Една от задължителните техники е да се постигне мощно движение на въздуха по трахеята нагоре, което да държи ларинкса постоянно активен. Именно по този начин единствено може да се постигне сливането на звука от пеенето с това на танпурата. При това сливане вибрациите в гръдната клетка се увеличават до степен, която създава усещането за превръщане на цялото тяло в мощна стерео система! Дхрупад усилва звука във всяка една от физическите кухини на тялото – коремна, гръдна, назална и теменна. Така именно се постига не само изключително красив и чист вибриращ звук, но и медитативно състояние, и дори преодоляване на някои психически и физически проблеми.

Специално за професионалните певци във всеки стил и студентите във вокалните факултети дхрупад може да бъде от изключителна полза за подготовката за репетиция и представление. Той активира енергийните центрове на цялото тяло и го подготвя за оптимално пеене. Освен това спомага за концентрация и баланс на звука, като дава възможност за максимално използване на физическия и звуков потенциал на певеца и за по-дълга времева издържливост на пеене. В този смисъл дхрупад е безценна практика, повишаваща качеството на певческия процес във всеки един негов аспект.

Братя Гундеча са видни представители на стила дхрупад. Те са продължители на школата на Дагар, в която вече 19 поколения учители предават свещеното познание за дхрупад и до наши дни посредством класическата традицията учител-ученик. Освен интензивното обучение, което провеждат в техния Гурукул в Бхопал, Индия, братя Гундеча организират и международни семинари в Европа, САЩ, Австралия, Япония, Египет, Сингапур, Бангладеш, О.А.Е., Хонконг. Образователните им семинари са фокусирани върху:

  • същността на нада йога и дхрупад;
  • връзката между тях;
  • техниката на пеене;
  • изучаването на композиции.

Те са сред най-активните изпълнители на тази музика както в Индия, така и на международните сцени. През 2012 г. правителството на Индия ги удостоява със званието „Падмашри“ (“Padmashri” ) за техния изключителен принос в областта на дхрупад и на индийската класическа музика.

Програмата на уникалните Гундеча Брадърс в България включва три концерта и два семинара както следва: 

Организатор на събитията е Индологическа фондация „Изток-Запад”, с любезното съдействие на посолството на Република Индия в София и на ученичките по дхрупад Ваня Трифонова и Галина Дойнова от Монреал.
Концертите и семинарите на Братя Гундеча в България са част от честванията на Международния ден на йога в страната.
Заповядайте да се насладите на изключителните гласове и певчески интерпретации в стил дхрупад на изумителните Гундеча Брадърс – билети за концертите може да закупите на касите на залите и онлайн на ticketsbg.com, участието в семинарите е безплатно.

27th May2018

Азербайджан отбелязва националния ден и празнува стогодишнината на Азербайджанската демократична република

by Черно и Бяло

Отбелязван на 28 май, Денят на републиката е най-важен празник, символизиращ събитие с историческо значение за азербайджанците по целия свят. Денят на републиката отбелязва провъзгласяването на Азербайджанската демократична република от Националния съвет на Азербайджан на 28 май 1918 година. Приемането на Декларацията за независимост на Азербайджан от Националния съвет преди 100 години е исторически момент, който възстановява държавността на Азербайджан в нова форма на парламентарна демокрация. На този ден Азербайджан е обявен за демократична република, която гарантира всички граждански и политически права на всички свои граждани, независимо от тяхната етническа принадлежност, религия, социален статус и пол. Азербайджанската демократична република става първата светска и парламентарна демокрация в ислямския и тюркския свят, първата държава с преобладаващо мюсюлманско население и сред първите страни в Европа, която предостави на жените равни избирателни права.

Новата република е създадена в много предизвикателна вътрешна и международна политическа среда по време на Първата световна война. Въпреки че от първите дни републиката е изправена пред сериозни предизвикателства, нейният парламент и правителство взимат и изпълняват редица важни решения. Липсата на предишен опит на демократична държавност в Азербайджан не е пречка за лидерите му. Ръководени от демократичните стремежи и прогресивния дух те успяват да учредят добре функционираща демократична държава и общество.

Всички националности, живеещи в Азербайджан република, са представени както в правителството, така и в националния парламент, включващ 120 депутати, представени от 11 парламентарни групи. В рамките на две години от съществуването си националният парламент приема 230 закона. Положени са значителни усилия за осигуряване на международно признаване на Азербайджанската демократична република. Представителите на Азербайджанската демократична република участват в Истанбулската конференция, която се провежда през 1918 г., наред с България, Германия, Австро-Унгария, Османската империя и Кавказките държави. Азербайджанската делегация, водена от председателя на парламента Алимардан бей Топчубашов, присъства на Парижката мирна конференция и успява да постигне фактическо признаване на Азербайджанската демократична република.

За съжаление, Азербайджанската демократична република просъществува само 23 месеца и прекратява съществуването си през април 1920 година след болшевишката интервенция. Въпреки това нейните демократични идеали, ценности и традиции продължават да живеят в сърцата и съзнанията на следващите поколения азербайджанци. И толкова очаквания момент става реалност на 17 ноември 1990 година. На този незабравим ден трицветното знаме на Азербайджанската демократична република отново е издигнато в Азербайджан. Това се случва на историческата сесия на Върховното събрание на Нахчъванската автономна република на Азербайджан, председателствана от национален лидер Гейдар Алиев. Тогава знамето на Азербайджанската демократична република е обявено за флаг на Нахчъван. По-късно, на 5 февруари 1991 година, то е обявено за национален флаг на Азербайджан. 7 месеца по-късно държавната независимост на Азербайджан е възстановена с приемането на Конституционния акт, който обявява съвременната Република Азербайджан за наследник на Азербайджанската демократична република.

17th May2018

Светлана Захарова преформулира физичните закони

by Черно и Бяло

Да, човешките възможности са неограничени! Те са тайните, които природата му крие и само сложната му и понякога извънмерна сила ги извежда до изумителни предели.

С възторг, който трае повече от очакванията във времето, изпращаме сърдечната си благодарност към абсолютната Светлана Захарова! Ако има физически предел при танцувалната лексика, тя го е надскочила! Светлана Захарова ни доказа, че танцът е поезия! Самата тя е поезия! Елегантност, шлифовани до калиграфско съвършенство фрази и… магична драматичност. Денис Родкин, Денис Савин и Михаил Лобухин са танцьорите, които ѝ партнираха на сцената.

„Аморе” е завладяващо преживяване, от което се нуждаем не само, за да променим нещо в себе си, но и за да повярваме, че съществуват величини, които са истинска реалност в нашият свят и живот. Юрий Посохов, Патрик Де Бана, Маргьорит Донлон са авторите, хореографи на трите блестящи едноактни балета, представени на софийска сцена. „Francesca da Rimini“ по музика на П.И.Чайковски „Rain before it fells” – музика Респиги, Бах и Карлос Пина-Куинтана „Strokes Through the Tail”, с музика на Моцарт и неговата „Симфония N:40”.

Дни след състоялото се представление на 10-и май в Зала 1 на НДК, от Eventim получихме информация, че ще имаме щастието още веднъж да се срещнем със Светлана Захарова в България през тази година.

Даниела Владимирова Христова

17th May2018

Читалище посрещна 24 май в голямата зала на РКИЦ

by Черно и Бяло

Годишният концерт на НЧ „Димчо Дебелянов-1960“ събра десетки почитатели на изкуството и духа в РКИЦ, където традиционно намират добър прием и гостоприемство.

Артистичният спектакъл от танци, песни и музика бе посветен на 24 май – Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост, на създателите на кирилицата Светите братя Кирил и Методий.

„Празникът се чества от всички славянски народи – руснаци, сърби, черногорци, украинци, белоруси, близо 200 милиона души по света“, се каза в словото. „Този ден е свидетелство за жаждата на българина за просвета и наука, за национално самоопределение и бързо икономическо и културно възмогване.

През 1892 г. Стоян Михайловски написва текста на всеучилищния химн „Върви, народе възродени“, а Панайот Пипков създава музиката към него на 11 май 1900г. 24 май е празник, какъвто нямат другите народи по света – празник на писмеността, просветата, културата. Празник на духовното извисяване, на стремежа към усъвършенстване чрез постиженията на науката и културата. Делото на Кирил и Методий бива продължено от техните ученици Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава, които, идвайки в България, намират подкрепа за своето дело от българския цар Борис I.

Присъстващите приеха специалните поздравления от председателят на НЧ „Д.Дебелянов“ доц. д-р Иван Митев, от СБЖ Снежана Тодорова, от СБП, от главния редактор на сп. „Черно и Бяло“ Станислава Пекова, от културни дейци и народни представители, преподаватели и читалищни дейци! Водещата благодари на ръководството на РКИЦ за тяхната всеотдайност към изкуствата и за дългогодишното приятелство.

В началото на концерта ТС „Класик“ с  балетен педагог Славея Стойчева представи „Пицикато“ по музика на Лудвиг Минкус. Младите таланти изненадаха публиката с възторжен танц „Канон Д“ и заслужиха бурните аплодисменти. С много страст и старание младите пианисти Ани Тричкова и Йоана Чакърова изпълниха пиеси от Моцарт, Шостакович и Борткиевич. Празничното настроение бе приповдигнато от талантливите певци от музикалната школа „Артвойсес“ с музикален педагог Росица Йорданова. Песните на Мира, Радослав, Ирина и Лора развълнуваха и ни върнаха към вечните теми за приятелството, майката и радостта. Този път от школата по балет бяха представени и нови танци, по-сложни, но и по-приказни. Бяха изпълнени „Медора“ – вариация от балета „Корсар“, първо действие, „Унгарски танц“ по музика на Брамс, „Нимфи“ по музика на Гуно – танц от операта Фауст. Младият педагог по пиано Марио Йоцов предизвика истинска радост за ценителите на класическата музика. Заедно със своите възпитаници бяха изпълнени „Упражнения  №32 и №34“ от  Фердинанд Байер, валс от балета „Спящата красавица“ от Чайковски. С изящество, красиви костюми и ритъм бе представен „Испански танц“ по музика на Вивалди. Песента „Катюша“ в изпълнение на Ирина Милева донесе многократните аплодисменти на залата. С много чар и артистичност по-големите балерини грабнаха зрителите с изпълнение на „Ноктюрно“ по музика на Ник Перито и „Последен танци“ по музика на Индила. За финал на годишния концерт на читалището бе представен сложен, но и запомнящ се танц – „Хип-хоп-етно музика“.

Директорът на РКИЦ, ръководител на представителството на Россотрудничество“ в България “ и първи секретар на посолството на РФ у нас Павел Журавльов получи благодарствено писмо за всеотдайната съвместна работа с НЧ „Димчо Дебелянов-1960“. Ръководителят на отдел „Наука и образование“ към РКИЦ Коста Пеев също получи благодарствен адрес за неговият порив и желание да помага на читалищата в името на доброто сътрудничество.

Миглена Китанова

15th May2018

За пръв път у нас пристигат журналисти от Шанхайската медийна компания

by Черно и Бяло

Със среща в централата на СБЖ в София между президента на Шанхайската медийна група (ШМГ) Кю Ин и председателя на СБЖ Снежана Тодорова официално бе поставено началото на сътрудничеството между журналистите в рамките на проекта „Един пояс, един път”.

„СБЖ е изключително горд, че вече 31 години, без никакво прекъсване, продължава сътрудничеството между журналистическите съюзи на България и Китай”, с тези думи Снежана Тодорова посрещна шанхайските колеги:

„Горди сме, че преди 31 години ние предусетихме колко успешно би било сътрудничеството с колеги журналисти от Китай”, припомни председателката на СБЖ. До ден днешен това успешно сътрудничество продължава, като непрекъснато се развива и намира нови форми”, каза Тодорова. Тя запозна представителите на най-голямата китайска медийна компания с подробности от социалната, творческата и международната дейност на СБЖ.

Делегацията се ръководи от президента  на ШМГ Кю Ин и в нея са включени още директорът на дигиталния център, главни редактори на електронните издания на медийната група, президентът на дистрибуторската компания, с която медийната група работи, както и финансовите директори на  компанията.

„Нашата компания има около 20 вестника и списания, но имаме и няколко нови онлайн издания”, обясни г-н Ин и продължи: „Засега сме една от най-големите медийни компании в Китай. Интернет потребителите ни са над 300 млн. Общият брой на служителите на компанията е около 40 000, а редакторите и репортерите са около 4000”.

Гостът изрази задоволство и благодарност от името на Асоциацията на китайските журналисти (АКЖ), в която членува и ШМГ, за възможността да се срещне и научи повече за СБЖ и поясни, че макар и с различна структура, двете организации биха могли да намерят разнообразни форми на сътрудничество.

„От китайска страна желанието за сътрудничество със СБЖ е много голямо, тъй като имаме общи идеи за работата, общи виждания в много насоки”, категоричен бе той, като добави, че акцент в това сътрудничество ще бъде поставен на проекта „Един пояс, един път”.

Основата ще е „Един пояс, един път”

Кю Ин обясни, че  отсега приоритет в сътрудничеството на Китай по този проект ще бъдат страните от Централна и Източна Европа, и по-специално – страните, които се намират по линията „Един пояс, един път”, а България е една от водещите.

Като основна идея в контекста на взаимодействието между медиите по този проект Кю Ин предложи китайските туристи, посещаващи България, да бъдат по-обстойно запознавани с историческите и културни забележителности на страната ни, тъй като в Китай все още не се знае много за България, за нейните  природни и архитектурни забележителности.

В това отношение огромна е ролята на медиите и ако СБЖ и АКЖ обменят повече информация в областта на културата и историята, това би било от полза за посетителите на двете страни, и като цяло – за туристическия обмен.

„Ние приемаме като мисия задачата си, когато в Китай дойдат българи, да им предоставяме максимална информация за нашата култура, за нашата история. От друга страна, много наши колеги журналисти имат желание да посетят България и затова предлагам нашите две журналистически организации да станат инициатори на сътрудничеството между медиите в контекста на проекта „Един пояс, един път”. Вярвам, че  приятелството между нас ще бъде продължено и от следващите поколения”.

Заедно ще се борим и с „фалшивите новини”

По време на срещата президентът на ШМГ сподели трудностите и проблемите, които срещат китайските журналисти и които не са много по-различни от тези на българските им колеги. В момента интернет изданията и информацията е най-голямото предизвикателство, обясни той, като посочи, че това е новият начин на общуване.

Голяма част от изданията на ШМГ вече излизат задължително онлайн, подчерта китайският гост, но изрази опасенията си, че в Интернет всеки би могъл да публикува собственото си мнение, без никаква гаранция за истиността на информацията.

Проблемът с „фалшивите новини” също е много актуален и в Шанхай и с него журналистите от групата се сблъскват почти ежедневно. Гостът предложи СБЖ и най-голямата китайска медийна група да обменят информация и да си сътрудничат и в противодействието на  разпространението на такива новини.

Друг важен и изключително наболял въпрос, според Кю Ин е контролът на медиите от управляващите. Той цитира известна китайска поговорка, разпространена сред журналистическата гилдия: „Медиите контролират властта, но властта дава парите на медиите”, която поговорка според него е много актуална. И тук идва отговорността на журналистите, бе категоричен той в края на срещата.

Снежана Тодорова от своя страна информира гостите, че през 2019 г. у нас ще бъде чествана 125-годишнината от създаването на организираното журналистическо движение в България. По този повод тя покани делегация от представители на ШМГ да посетят България, за да се запознаят  със забележителностите и  културните традиции у нас.
През м. юни т.г. предстои посещение в Китай на български журналисти, в контекста на проекта „Един пояс, един път”.

Ивета Балевска

14th May2018

Ентропия, Анита Атанасова, галерия „Дебют“, 15.05.2018 г.

by Черно и Бяло

Във физиката ентропията е термодинамична величина, функция на топлинното състояние и изменение му в материална система, характеризираща неподреденост. Думата идва от гръцки (εν — ;τρέπω —) и означава вътре, пренасям. Темата на изложбата е подчинена на преносното значение на думата- неопределеност, хаос, преподреждане, разпад и стремеж към цялото – от които в случая се поражда, извлича поле за размисъл.

Остатъци от човешко присъствие

„Търсенията на смисъла на живота, минаването през множество емоционални състояния се явяват препятствия по пътя на преосмислянето на това: коя всъщност съм аз. Този основен екзистенциален въпрос е присъщ на всеки, независимо от възрастта. 
Дуалността на живота се очертава между разпад и обединение. В търсенето на правилна посока, човек се сблъсква с балансирането на тази проблематика. Пресичането и неопределеността на границите на вътрешно и външно, реално и илюзорно, раздробяване и съединение създават чувство за ентропия и хаос.“

Откриване: 15 май (вторник), 18:00 часа
Мястото: галерия Дебют, бул. „В. Левски” №62

За Анита Атанасова
Анита Анастасова е ученичка в 12ти клас, специалност „Графика”, НУИИ „Илия Петров”.
Участия в изложби и проекти:
2014: Втора награда в раздел „анималистичен” – „Изложба-конкурс за артистична рисунка”; Участие в „Изложба на възпитаниците на художествената гимназия”, Съдебната палата; Национална изложба на художествените училища НДК.
2015: Първа награда в раздел „анималистична рисунка” и втора награда в раздел „актова рисунка” в „XI конкурс за артистична рисунка”; Участие в ”II изложба на учениците от НУИИ в Съдебната палата”; Участие в проект „Еко Антарктика“, изложба в Софийския университет „Св. Климент Охридски”; творческата работилница „Галерията“, в Пунта Аренас (Чили); Българската полярна база “Св. Климент Охридски”, о-в Ливингстън; Участие в “Изложба на ученици от НУИИ “Илия Петров” в Българския културен институт във Вършава” , под надслов “Това сме ние”; Национална изложба на художествените училища, НДК.
2016: Първа награда в раздел “актова рисунка” в “XII конкурс за артистична рисунка”; Учатие в “Национален ученически конкурс за актова рисунка по натура”; Участие в изложба „Живопис, графика и илюстрация” галерия “Петко Чурчулиев”, Димитровград; Поощрителна награда от “1000 стипендии” за постижения в изящно изкуство; Изложба в екип с Елия Иванова и Александър Лазарков “GRphX3”; Участие в ”III изложба на учениците от НУИИ в Съдебната палата”.
2017: Първа награда в раздел “актова рисунка” в “XIII конкурс за артистична рисунка”; Поощрителна награда от “Национален ученически конкурс за актова рисунка по натура”; Участие в ”IV изложба на учениците от НУИИ в Съдебната палата”; Учатие в V-ти форум “Малки графични форми”, Галерия “Арт алея”, СБХ – Секция “Графика и илюстрация”.
2018: Втора награда в раздел “актова рисунка” в “XIV конкурс за артистична рисунка”; Учатие в “Национален ученически конкурс за актова рисунка по натура”; Участие в “XIV Национален конкурс за учебна рисунка”
10th May2018

В столичното 125 СУ „Боян Пенев“ разнищиха темата за агресията в училищата

by Черно и Бяло

Психологът Христо Монов и народните представители Ирена Анастасова и Димитър Данчев подкрепиха каузата

„Агресията и насилието в училищата“, бe темата за дискусия, която представи фондация „Слънчеви пътеки“ в столичното 125 СУ „Боян Пенев“ пред ученици от пети клас, с водещ и лектор психологът Христо Монов. За целта организаторите предоставиха специална тематична книжка за децата, която да им послужи в училището и дома.

Идеята на хората от фондацията е да бъдат полезни на децата, родителите и техните преподаватели с образователна лекция и диалог за агресията, за нарасналата престъпност в учебните заведения. Данните сочат, че България е сред първите 10 държави с най-висок процент на тормоз в училище, според изследване на Световната здравна организация в 43 страни. Само за една година агресията в училище се е увеличила два пъти, според статистиката. Над 4500 са ситуациите с физическа и вербална агресия в образованието за 2016/2017г., според МОН. За това и подготовката около обучението срещу агресията беше една отговорна задача, която без подкрепата на народните представители от ПГ на БСП за България Ирена Анастасова (бивш директор на 125 СУ „Боян Пенев“) и Димитър Данчев нямаше да се осъществи, споделят от фондацията.

В актовата зала на училището се събраха петокласници и техните преподаватели. Въпреки учебния ден и ангажиментите си, директорката Венелина Николова  радушно прие инициативата и заедно с колегите си присъства на обучението. В залата бяха дошли зам.-директорката Жанета Рачева, учителят по физкултура и класен ръководител на V Д Атанас Стоилов, педагогическия съветник Антония Исаева, преподавателката по български език и литература и класна на V Е клас Магдалина Петрова.

С професионализъм и естествен подход Христо Монов разкри тайните на агресията  с подрастващите. Той обърна внимание на корените в агресивното поведение, вербалната агресия, прекомерното използване на интернет и таблетите. Психологът дискутира с учениците проблема с дългото прекарване с виртуалните игри, гледането на филми с насилия и убийства, както и възприемане на подобен модел на поведение. Христо Монов подчерта необходимостта от спорт и движение, което спомага за самоконтрола и овладяването. Стана дума за тежките раници и как може да се реши този проблем.

Въпросите и отговорите за агресията,  за изхода от лошите навици ще продължават да вълнуват ученици, учители и родители.  Част от нашата мисия е да помагаме за решаване на подобни проблеми, споделиха Даниела Козовска и Паола Колева от фондация „Слънчеви пътеки“.

В края на срещата преподавателите и учениците благодариха на Христо Монов и на организаторите. А ние не можехме да не забележим вложения труд, професионализъм и любов в 125 СУ „Боян Пенев“, едно от най-авторитетните училища, известно с десетките медалисти от различни състезания, с реда,  дисциплината и успехите. С невероятните си кабинети по природни науки, с двата малки музея съхранили българския дух, творчество и миналото на българските училища.

инж. Миглена Китанова,
управител на фондация „Слънчеви пътеки“

10th May2018

„Соната“, Верде, Концертен комплекс „България“, 10–15.05.2018 г.

by Черно и Бяло

Галерията на зала „България” гостоприемно разтваря врати, за да покаже най-новите творби на Верде, художникът, който предпочита запознанството с него да става чрез картините му.

Този път музиката бе тема на вдъхновението му. Това особено ясно се чувства в творбите „Соната” и „Каприз”, които пресъздават образите на гениалните музиканти Бетовен и Паганини и тяхното опиянение от неистовата музика. За някои критици „картините съдържат скрити послания”, за други – „общото в художествените творби и музикалното изкуство е, че те не манипулират, а стимулират зрителите и слушателите”.

Да пожелаем успех на автора с надежда за нови вълнуващи срещи със света на изкуството!

снимки: Мари Канълян

09th May2018

Книгите са като кутии за тайни и съкровища

by Черно и Бяло

Каза го едно дете. Откри истината, към която вървим цял живот. Някои не я разбират, други работят за нея. Художничката Мира Рахнева е от вторите. Творческият ѝ свят е такава кутия. Да надникнем в нея!

ПП: Мира, откога рисуваш, как стана художничка?

МР: Още от дете драсках всевъзможни образи по листове, стени и където ми падне. Родителите ми ме записаха на курсове по рисуване на 6 години в кварталното читалище, където ни даваха много интересни творчески задачи и още тогава се запалих. Помня, че рисувахме в една стая с по-големи деца, които се готвеха за кандидатстване в художествени училища и покрай тях ние, по-малките, научавахме специални термини и похвати в рисуването.

После, в основното училище (пети клас може би) спечелих конкурс с портрет на Рада Госпожина от „Под игото” на Иван Вазов, бях я нарисувала с цветни моливи. Тази награда бе първите ми пари, изкарани с рисуване.

След това се готвех за приемните изпити в училището за приложни изкуства в София, но конкурсът в Художествената гимназия ,,Илия Петров“ беше преди тях и се явих, за да видя какво е на изпит. Взеха, че ме приеха сред първите и реших да остана там. Имах прекрасни преподаватели, завързах страхотни приятелства, научих много, не само за рисуването, а и за живота. И колелото се завъртя…

След гимназията започнах да участвам в много общи изложби, пленери, събития, да правя самостоятелни изложби…, така е до ден днешен.

Съжаляваш ли за този избор?

Никога не съм съжалявала за избора си, въпреки трудностите. Обичам много това, което правя и се радвам, че картините ми се харесват от много хора. За мен взаимният обмен е много важен – творецът да събужда в зрителя чувства и мисли, да го вдъхновява, а не само да създава нещо, което единствено „да отива на нечий диван”.

Изразяваш ли се и в други художествени жанрове и форми?

От няколко години работя по оформлението на някои от книгите на проф. Рандал Бейкър. Рисувах илюстрациите в тях, може би вече са над 100, както и облика на някои от кориците. Това беше нова област за мен, но се оказа, че ми доставя голямо удоволствие.

Като хоби се занимавам и с фотография, като дете си бях направила даже „тъмна стаичка”, където проявявах снимките, струваше ми се вълшебно. Имам няколко награди от конкурси за фотография, но засега наистина ми е само хоби, изобщо нямам самочувствие на фотограф.

Какво мислиш за книгите, за бъдещето на печатаното слово?

Споменах книгите на проф. Бейкър. Той е автор, който пише с много чувство за хумор и притежава приключенски дух, усет към детайла, който е заразен и ми е помагал да усетя много добре историите, които съм пресъздавала.

Рисувала съм илюстрации и за други книги, но е много важно да ми допада това, което чета, да усетя нещо близко в книгата. Искам да работя с хора, с които ми е приятно да общувам, които уважавам на първо място като личности, като мироглед, иначе не се получава. Взаимно се избираме.

Книгите са много специални черни кутии на нечий ум, в които авторът подрежда себе си, като в куфар, готов за път. Или пък „книгата е като кутия за тайни и съкровища”, както ми каза едно дете наскоро. Като дете обичах да разлиствам новите книги и да усещам аромата на мастилото, шумоленето на страниците ме успокояваше.

Все повече млади хора четат, книжарниците често са пълни с народ, по парковете и превозните средства напоследък виждам младежи, които четат книги…

Минало, настояще и бъдеще са едно цяло според мен, така че писменото слово (под една или друга форма) е било, Е и ще бъде във времето, което и да е то.

Изучавала си семиотика на изобразителното изкуство в Софийския университет ,,Св. Климент Охридски“, може би затова творбите ти говорят с много знаци и символи?

Определено има влияние. Дипломирах се като магистър с текст за символите в българските народни шевици и носии, тайнствения език, закодиран в тях. По този повод създадох тогава и сериите с фолклорни мотиви – невести, моми, гайдари, като в картините вплитах и някои от тези символи, напр. елбетица, геометричните фигури, спирали, ябълката и др.

Преди години исках да уча „Плакат” в Художествената академия (така или иначе, пътят ми после се промени) и рисувах десетки, десетки плакати по зададени теми. Да създадеш креативен, изчистен знак, плакат, с малко да покажеш много, беше страшно интересно. Тук мога да вметна, че обожавам запазените знаци на Стефан Кънчев, които са познати почти на всички, но вероятно малко хора знаят кой ги е създал. Този период много ми повлия, накара ме да отворя съзнанието си по-широко, да променя погледа и отношението си към всичко заобикалящо.

Кои са любимите ти образи, какво търсиш, какво искаш да кажеш в твоя алегоричен свят?

Нямам любими. Образите и сюжетите в повечето от картините ми си идват сами, като „факсове”, не ги мисля като план дълго преди да започна да рисувам. Явно сами искат да разкажат нещо, да излязат на бял свят и аз се явявам като проводник, който спомага това да се случи. При много творци го има, не само в изобразителното изкуство, но и в музиката, театъра и т.н. Помагаш на енергията да излезе, да се завърти по определен начин, да достигне до други енергии, които започват да вибрират заедно.

През времето съм отваряла вратата на различни образи, зависи какво ме е вдъхновявало в момента. Музикалната тема например, която и досега е основна за картините ми, започна от мой приятел музикант, който ме запознаваше с различни джаз парчета, разказваше ми истории за определени музиканти, научи ме да чувам музикални пластове, на които преди не обръщах внимание… И ми се прииска да нарисувам това, което чувам, което виждам в главата си. В тези картини ритъмът на формите, цветовете и линиите отговарят на тези, които съм усещала, докато слушам. Обменът между отделните изкуства е много красив, вдъхновяваме се взаимно за създаване. Често изкуствата преливат едно в друго.

Ръководиш ли се от любима мисъл?

Една от любимите ми мисли е част от т.нар. „вселенски закони” и гласи следното: ,,Мисъл + Време = Реалност“. Тоест, мислите стават реални и се материализират в определено време. Затова внимавайте какво си мислите!

Адресираш ли своя приказен свят и към деца, работиш ли с деца, илюстрираш ли книги за деца (мисля, че си учила и педагогика) или отправяш внушенията си само към възрастните?

Внушенията са за всеки, който вибрира на същата честота и може да ги усети, без значение от възрастта. Работила съм с деца за кратък период, но не почувствах това да е моето призвание. Да си добър учител, както и да пишеш/рисуваш детски книги не е за всеки. Досега не съм илюстрирала детски книги, въпреки че са ми предлагали, но не изключвам тази възможност за в бъдеще.

Как се зареждаш за творчество?

Като цяло предпочитам простичките, всекидневни радости и занимания. Природата, спокойствието, взирането във водата ми помагат да си събера мислите. Харесва ми да прекарвам много от времето си сама. Така се зареждам.

Лошото време ми действа много мотивиращо да рисувам и тогава предпочитам да бъда сама. Имала съм прекрасни моменти с приятели художници, с които рисуваме в една стая и всеки е потънал в своя свят, това е зареждащо и красиво, но иначе не обичам да има „публика”, докато творя, това е интимен процес.

Имам няколко добри приятели и с тях ми е най-приятно. Не обичам шумните тълпи и нощен живот, мина това време. Напоследък слушам музика на грамофона, чета книги, винаги има с какво да се занимавам, няма скука. Самото изкуство също ме мотивира. Изложба, която ме е впечатлила, театрална постановка, концерт или общуването с интересни, креативни хора. Такива неща ме вдъхновяват.

За Мира Рахнева
Мира Рахнева е родена през 1981 г. в София.
Има 9 самостоятелни изложби, участвала е в много общи експозиции, пленери и проекти в България и чужбина.
Илюстрирала е книгите на проф. Рандал Бейкър „Странни места. Интересни хора”, „До София и назад”, „Студената война на горещо място”, „Изгубените Балкани”; „Международни финанси” с автор Александрина Панчева; стихосбирката ,,Изпуснах си мислите“ на Петя Пейчева.
Нейни картини притежават ценители и колекционери от България, Англия, Канада, Полша, Зимбабве, ЮАР и др.

Петя Пейчева

08th May2018

Традиционно изкуство побратимява хора от различни националности и култури

by Черно и Бяло

Проведеният в Трявна, столицата на традиционните български занаяти от Възраждането, фестивал на дърворезбата се превърна в празник и на традиционното изкуство на географски отдалечената от България, но близка до душевността на българина Северно-африканска страна – Кралство Мароко. Събитието са проведе на 5-и май, в навечерието на Гергьовден, когато наред с другите професионални празници: Денят на храбростта – празник на Българската армия, и Денят на овчаря и животновъда, са празниците и на дърворезбарите и иконописците, под егидата на Н.Пр. Посланика на Кралство Мароко в България – г-жа Закия Ел Мидауи и под патронажа на Н.В. Симеон II и с любезното съдействие на организаторите: посолство на Кралство Мароко, Община Трявна, сдружение  „Спектър 21 век“ и Галерия „Гъбенски“. То е част от програмата на Дните на дърворезбата (4, 5 и 6 май) в гр. Трявна и 210-ата годишнина от художествения конкурс в Даскалова къща.

„Среща с красотата на Мароко“ е поредната проява от инициативата на сдружение „Спектър 21 век“ – „Покажи традицията! Подари празник!“. На нея беше показано дефиле, представящо прекрасните женски национални костюми на Мароко – кафтаните, откри се изложба, разкриваща природното и архитектурно богатство на хилядолетното царство, проведе се церемония по поднасяне на марокански чай под звуците на традиционна музика.

Конкурсът-облог между двама от изтъкнатите дърворезбари – представители на Тревненската резбарска и иконописна школа, Уста Димитър Ошанеца и младият калфа Иван Бочуковеца се провел в дните преди Гергьовден на далечната 1808 година по случай освещаването на къщата, когато двамата майстори се обзалагат за това кой ще изработи по-добър резбован таван в две от големите стаи на първия етаж – едната служеща за гостна, а другата за търговска кантора. Двамата са били оставени да работят самостоятелно, в продължение на шест месеца, като не са имали право да влизат и гледат работата на другия. Когато срокът изтекъл, журито от резбарския Еснаф било удивено от майсторството на младия калфа, чиято дърворезба била като истинско юлско слънце – лъчите са с вълнообразни краища, препращащи към ефекта на зноен летен ден с характерната мараня.  Отговорът на по-стария майстор обаче бил не по-малко впечатляващ – също традиционното слънце, но вече по-спокойно, майско слънце, с прави радиално разположени лъчи, толкова богато украсени с точно 88 цветове на маргарити, като всяка една е била различна и толкова изкусно направена, че Еснафът присъдил наградата на него като на Голям майстор, а по-младият бил поощрен да доизучи занаята и да стане и той майстор и да се ожени за дъщерята на търговеца Даскалов. Всичко това беше разказано за читателите на „Черно и Бяло” от г-жа Вяра Белева, екскурзовод в Даскаловата къща-музей. Като родолюбива тревненска, тя е запозната и с другите забележителности на града, част от които е и Калинчевата къща, където се проведе събитието. Поясни защо в двора на тази къща има друга възрожденска постройка наречена Галерия Гъбенски. Тотю Гъбенски също е роден в Трявна през 1899 г., учил и станал адвокат в София, но останал без наследници. Имал е голям интерес към изобразителното изкуство и през целия си живот, в продължение на 65 години, е купувал и колекционирал картини, рисунки и графики, най-вече от български автори. Чрез НДФ „13 века България“ през 1983 г. прави голямо дарение на гр. Трявна, което включва произведения на редица български и чуждестранни художници. В дарението фигурират имена на много големи български автори като Златю Бояджиев, Владимир Димитров-Майстора. Поради големия обем на колекцията, която е собственост на Градския музей, само една малка част от нея е изложена в постоянна експозиция, а останалите творби са на съхранение във фонда. Като знак на признателност към големия родолюбец е останало наименованието „Галерия Гъбенски”, която е самостоятелна сграда, част от възрожденския комплекс Калинчева къща и сега там се провеждат изложби, организирани от фонд „13 века България“. Г-жа Белева поясни с гордост, че тревненската художествена, резбарска, иконописна и строителна школа е най-старата в България и възниква в края на 17-и и началото на 18-и век. Тревненските майстори са работили в над 500 селища в България. Строили са църкви, манастири, училища, също така частни къщи. Всички известни възрожденски селища като Котел, Жеравна, Боженци са строени от тревненски майстори. Дори тревненската къща се възприема като самостоятелен тип възрожденска архитектура. Сегашната Национална художествена гимназия по дърворезба е създадена през 1920 г., за да продължи традицията на града в областта на изкуствата. По инициатива на първите ученици е създадена и национална колекция по дърворезба, от която първоначално са се учили. Започват с малка колекция в самото училище, после тя прераства в музейна сбирка и когато откупуват тази къща, тази колекция става основа на Музея по дърворезба. Второто направление на Тревненската школа е представено в Музея на иконата, където са изложени повече от 160 тревненски икони. Това направление е дело на шест тревненски фамилии, които са работили в продължение на повече от 200 години. Разцветът на школата е, разбира се, през 18-и и 19-и век, когато е най-голямото строителство на църкви и манастири. Съществува легенда, според която тревненската школа е създадена в началото на XVIII век. За основател на школата се счита Витановската фамилия. Витан е монашеското име на тревненски младеж, който бива отведен като малко момче от атонския монах Викентий в Света гора, за да учи занаят. Там той овладял занаята до съвършенство и след завръщането си в Трявна основал школата. Неговите наследници, около 50 души от няколко поколения, продължили занаята и заедно с други тревненски майстори постигнали големи успехи и известност. В днешно време през музеите на града минават над 100 хиляди посетители от страната и чужбина.

„Преди всичко бих искала да пожелая на всички добре дошли на това празненство на Мароканското изкуство. За мен е чест и удоволствие да бъда с Вас като посланик на Кралство Мароко в този красив и гостоприемен град, който илюстрира силата и креативността на изкуствата като цяло и дърворезбата в частност, отразявайки ролята, която творчеството може да играе в България. Трявна се превърна в една първокласна туристическа дестинация от световна класа. Щастлива съм да участвам в този празник, който се провежда под мотото „Покажи традицията, подари празник”.

По нататък, в приветствието си г-жа Ел Мидауи отбеляза предимствата на средиземноморската страна като туристически център, който може да предложи на посетителите запознаване с традиционното мароканско изкуство, датиращо от най-стари исторически времена, съчетано с разнообразна архитектура от различни периоди, с наличието на древни и нови градове, разнообразен ландшафт и пейзаж, запознаващ туристите с красотата на планините, пустинята и оазисите.  Тя изтъкна също така и възможностите за организиране на многобройни фестивали, какъвто е традиционният кинофестивал и на спортни събития, в областта на които Мароко завоюва своето заслужено място. Тя подчерта значението, което има развитието на най-популярния спорт – футболът, като посочи традиционното класиране на националния отбор, печелил нееднократно призовото място в група Африка и класирал се на финалите на няколко световни шампионата. Във връзка с това Мароко е една от четирите страни, кандидатстващи за домакинство на Шампионата през 2026г. и искрено се надява тази кандидатура да бъде оценена по достойнство и страната да бъде домакин. Гласуването на ФИФА е насрочено за 13 юни 2018 г. а в Москва.

Част от изложбата е макет на футболна топка, представена като купата на Шампионата, изработена от рядък вид ароматно дърво, растящо само в Мароко.

Беше прочетено и благодарствено поздравително писмо от г-н Симеон Сакскобургготски, в което се подчертава благодарността му за поканата да бъде почетен  патрон на инициативата „Покажи традицията, подари празник” на Сдружение „Спектър 21 Век”, която цели да покаже културните традиции на Кралство Мароко. Като изказва съжаление за това, че е възпрепятстван да присъства лично в този възрожденски град Трявна, той подчертава, че с него е свързана историята на неговото семейство – майка му, Царица Йоана, в миналото е дарила цялата си зестра за построяването на санаториума за белодробни заболявания в град Трявна . Този санаториум и сега носи нейното име. „От друга страна, приех тази покана заради дългогодишното ми приятелство с покойния Крал Хасан Втори и контактите между нашите две семейства. Както са знае, моята дъщеря, Княгиня Калина, живее в Рабат заедно със съпруга и сина си. Впечатлен съм от богатата и интересна програма, която сте подготвили и се надявам тя да се хареса на жителите и гостите на града. Оценявам засилващото се сътрудничество между Кралство Мароко и България в културната област. Като познаваме и ценим заедно културното и историческото си наследство, можем да развиваме успешно своите взаимоотношения и в други области. Изпращам специалните ми поздрави и благопожелания на участниците и гостите на фестивала и от сърце пожелавам успех на организаторите на тази чудесна инициатива.”

Г-жа Екатерина Павлова – съпредседател на сдружение „Спектър 21 век“ и главен редактор на „Дипломатически спектър“, изтъкна в своето експозе, че инициативата се провежда вече от десет години с цел да покажем нашите традиции и обичаи на чуждестранните гости и на тези, които живеят у нас, в България и в същото време искаме да покажем техните традиции на нашата, българска аудитория. И в този смисъл трябва да споделя, че Трявна е първият град, в който се провежда тази инициатива извън София. Това е много радостно, имайки предвид вашите сериозни традиции в областта на културното наследство. Вие ще се насладите на едно дефиле с марокански кафтани, което е прекрасно, на мароканската чаена церемония, вече много от вас видяхте вътре изложбата, а накрая и на мароканския кус-кус. Накрая искам само да ви запозная с още един проект на нашето Сдружение, който също е наша гордост. Той се казва „Шлагерите на Европа” и  може да бъде видян и чут. В този проект са събрани песни от 15 европейски страни и е посветен на Председателството. Представен беше и съпредседателят на Сдружението Христо Паскалев – Паскал, който е изпълнител на песните и пое ангажимент да организира един концерт с тези и други песни в красивия балкански възрожденски град.

„Ваше превъзходителство, уважаеми гости,
За нас е изключителна чест, в рамките на дните на дърворезбата да открием тази прекрасна изложба като знак на добрите отношения, които имаме с Кралство Мароко. Това е едно различно начало, което би поставило в друга светлина разглеждането на това, което представлява занаята, от къде той идва? Къде можем да намерим нашите корени? По всяка вероятност те се крият там, където е нашата прародина. Ще забележите колко интересна и различна държава е Мароко и къде другаде, ако не точно тук и точно по това време, на Славейковите празници, ние не представим точно това прекрасно творчество, за да се насладите на тази прекрасна култура.” С тези думи кметът на Община Трявна, г-н Дончо Захариев привества високите гости.

Той подчерта, че това което предстои да бъде показано, представените традиционни женски костюми – кафтани, ястията, които ще бъдат дегустирани, ще бъдат придружени с едно отлично настроение, което Нейно превъзходителство г-жа посланичката, ще предостави.

По късно, в специално изявление за сп. „Черно и Бяло”, той продължи да не крие топлите отношения между Община Трявна и посолството на Кралство Мароко, които според него могат да прераснат дори в инициатива за побратимяване на два града – Трявна и някой от Мароко. Всичко това предстои, така че очаквайте много интересни събития за в бъдеще от това сътрудничество.

текст и снимки: Красимир Пеков

08th May2018

Концерт на София Квартет

by Черно и Бяло

Под надслов „Пролетни гласове“ в камерна зала „България“ на 23 март от 19:00 ч. се състоя вълнуващ концерт-сюрприз, който премина завладяващо и беше топло приет от интелигентната публика, в препълнения салон!

Васил Петров и Олга Михайлова-Динова бяха специалните гости на второто издание на „Концерти с дрескод“ на „София квартет“. Изключителният успех на проекта се дължи на майсторското преплитане между класическата  и джаз и поп музика от Златните времена на Америка! Неповторимата атмосфера, която витаеше превърна строгата концертна зала в място за изискани забавления, предлагайки на публиката едно ново изживяване: изключителна музика и танци.

„София квартет“ е ансамбъл на световно ниво с многобройни изяви у нас и в чужбина, както и богата дискография. Първоначално създаден като радиоквартет към БНР, като през годините в състава му са били най-елитните инструменталисти на България!

Днес, обновен с новото поколение инструментални таланти, квартетът включва цигуларите Стоимен Пеев и Йордан Димитров, виолончелиста Любомир Ников и доайена на състава – виолистът Валентин Геров., всички те, владеещи съвършенно инструментите си, безпроблемно изпълняват широк спектър музикални творби

Определен от пресата като естествен наследник на квартетите „Аврамов“ и „Димов“ в българската традиция на квартетното изкуство, „София квартет“ се наложи като водещ камерен състав, спечелвайки признанието на публиката, медиите и критиците. Успешната, задграничната концертна дейност на състава обхваща Европа и Азия. Музикантите са осъществили световни премиери на редица нови произведения, написани специално за „София квартет“.

Олга Михайлова-Динова е очарователна жена, прекрасен, завладяващ глас, с потенциал, за различни творчески комбинации, доказани в годините!

Завършва Държавната музикална академия „П. Владигеров“ през 1992 г. в класа по оперно пеене на проф. Сима Иванова. През същата година дебютира на сцената на Националната опера в ролята на Розина от „Севилския бръснар” на Росини. През следващите  години изпълнява с успех централните роли от оперите „Така правят всички” и „Сватбата на Фигаро” от Моцарт, „Италианката в Алжир” от Росини, „Кармен” от Бизе, „Норма” от Белини, „Селска чест” от Маскани, „Трубадур” и „Дон Карлос” от Верди. Изявява се и в областта на оперетата и мюзикъла в спектаклите “Цигански барон” и „Прилепът“ от Й. Щраус, „Баядерка” от Калман, „Мис Сайгон” на Шьонберг, „Котки” от Уебър и „Уестсайдска история” от Бърнстейн.

Васил Петров, неуспорим любимец на поколения ценители на Българската джаз и поп музика е роден  на 30 април 1964 г. в София, в семейството на геодезист-картограф и математичка.

Кръстен е на своя дядо, който е основал хор „Кавал“. Баща му е свирил на хармоника. Семейството му има далечна връзка с маестро Георги Атанасов. Васил Петров притежава красив богат тембър, дълбочина и невероятна вокална техника. Талантливият певец бързо се налага на българската музикална сцена като джаз и поп певец. През 1991 година се дипломира в Консерваторията в София, във вокалния факултет със специалност поп музика. Участва в много прояви в Българското национално радио и телевизия. През 1992 и 1994 година е най-продаваният изпълнител в България. С успех той издава три албума в една година. Първият се казва „Другият“, вторият албум, „Джаз и блус“, включващ кавър-версии на песни на добре познати поп и джаз изпълнители. Третият албум – е дует с известния български пианист Румен Тосков. Реализира поредица от албуми, сред които и „Васил Петров пее Гершуин“, издаден от Pulse Record на компакт-диск. На първите български национали награди „Орфей +“ (българските Грами) Васил Петров е избран за най-добрият мъжки глас на годината. Печели и награда в три категории — най-добър мъжки вокал, най-добър хит на годината, най-добър албум на годината за „Другият“.

Концертната вечер беше оригинално замислена, като в програмата се редуваха блестящи изпълнения  на „София Квартет“ и гост солистите-певци. „Пролетни гласове“ – Й.Щраус-син, Трич-трач полка, Й. Щраус-син, както и“На хубавия син Дунав, Й. Щраус-син, представени от“ София Квартет“, разкриха творческия потенциал на камерната формация. Майсторските аранжименти, в ръцете на талантливите инструменталисти, възкресяваха великата музика и създаваха неповторима празнична атмосфера в залата. Как четири щрайх музиканти успяваха да имитират тембри и звучения, присъщи на духови инструменти и да обогатят традиционната оркестрация!?…

Прекрасният Васил Петров, излъчващ благородство, аристократизъм  очарова почитателите си с изпълненията си  на „Smile” на Ч.Чаплин и „A child is born” на Тед Джонс.

С гъвкава, грациозна походка, сред публиката застана красивата Олга Михайлова и изпълни прочуствено и сценично прочутата „Хабанера“ из операта „Кармен“ на Ж. Бизе, а малко по късно: „Пробуждане“ на Г.Форе, като с това си превъплощение, певицата впечатли ценителите с дълбокото познаване душевността и философията на автора. Постиженията и принадлежността си към жанра-„ мюзикъл“,солистката доказа с превъзходното си изпълнение на „Pie Jezu“ от Ендрю Лойд Уебър!

Върхово изживяване на вечерта  се възцари, когато българският „Синатра“-Васко Петров запя вдъхновено “My Way”, като „кадифяният“ му глас и интерпретацията просълзиха слушателите! (Джаз Фестивалите „Банско“и „Сардиния“си спомнят с признателност за блестящите концерти на голямият български певец Васил Петров!..)

Тържествен финал на концерта беше дуетът: В. Петров-О. Михайлова, в емблематичната” Summertime”на Дж.Гершуин, в който двамата артисти сляха в едно душите си и демонстрираха съвършен ансамбъл!

В заключение, достойнство на музикантите от „София Кварет“ е постигането на „освободена“ визия за музициране поднесена на публиката, но не накърняваща същността и респекта на „Нейно Величество Музиката!

Светослав Дерменджиев

06th May2018

Бернини и римския барок, творби от двореца Киджи в Арича, Национална галерия, 15.05–15.07.2018 г.

by Черно и Бяло

Шедьоврите на римския Барок пристигат в София

Италианският културен институт в София има удоволствието да представи изложбата „Бернини и римският Барок: модерният начин на изразяване. Творби от двореца Киджи в Арича“, организирана съвместно с Националната Галерия. От 15 май до 15 юли в Двореца ще бъдат изложени 58 произведения на изкуството, свързани с видни личности от римския Барок, от Бернини до Кавалер д’Арпино и Матия Прети.

Изложбата, която се организира под патронажа на Столична община, ще ни пренесе в Италия през XVII век, за да опознаем наситения и завладяващ начин на изразяване, характерен за този период. За първи път в България ще бъде представена толкова разнообразна колекция от жанрове и теми, предпочитани от поръчителите на изкуство по онова време: от портрет и автопортрет, пейзажи и алегории с изискан класически вкус, до това, което определяме като Триумфален Барок, с неговите религиозни изображения между съзерцателния интимизъм и силата на Христовата драма.

Благодарение на изложените произведения ще можем да се запознаем и с гения на Джан Лоренцо Бернини, смятан за най-великия представител на изкуството за неговото време. Изключително талантлив художник, скулптор, сценограф, драматург и архитект, той е изследвал много нови области в търсене на своя собствен начин на изразяване, който по-късно се превръща в универсален език на Барока. Изложбата ще представи една по-малко известна на широката публика страна на Бернини, акцентирайки върху образа му на художник и проектант. До неговите творби ще застанат шедьоври на много от художниците, събрали се в Рим именно благодарение на творческия магнетизъм на Бернини, поощрител на различните енергии и гениални идеи. Благодарение на колекцията, съхранявана в двореца Киджи в Арича, ще можем да се възхитим на произведения на Момпер, Бачичо, Кавалер д’Арпино, Джачинто Джиминяни, Боргоньоне и много други.

Посветена на Семестъра на българското европредседателство, изложбата ще ни накара да помислим върху значението на комуникацията – център на бароковото изкуство, което, благодарение на изцяло нови конотации за времето си, прави революция в естетиката и разпространението на изкуството. Изложената колекция предлага на посетителите възможността да оценят този стил в неговата очарователна сложност и неоспорима оригиналност.

Поредица от събития и срещи с експерти ще послужи за паралел между обществото през XVII век и обществото днес, разкривайки един изключително модерен и проницателен език на общуване.

На вернисажа, който ще се състои на 15 май 2018 г. от 18:00ч., ще присъства Н.Пр. посланикът на Италия в България Стефано Балди, заедно с директора на Италианския културен институт – г-жа Луиджина Педди, които официално ще открият изложбата, заедно с домакина на събитието – директора на Националната Галерия, г-жа Слава Иванова и куратора проф. Франческо Петручи.

За изложбата, Бернини и комуникацията

Комуникацията във всичките ѝ аспекти е несъмнено основна съставна част на ежедневния ни живот. Красноречив пример за това са тези шест месеца на българско председателство на Европейския съвет. Благодарение на ефикасната комуникация присъствахме на редица инициативи, които ни ангажираха активно в редица направления. Тази изложба отдава дължимото на ролята на комуникацията в изкуството и на изкуството в комуникацията и същевременно изтъква богатството на европейското културно наследство, значимостта на неговото съдържание и важността на неговата история.

В този смисъл Джан Лоренцо Бернини е най-видният представител на изкуството на комуникацията. Той е съумял да интерпретира една културна революция, преобразувала цяла епоха. Непосредствено след Трентския събор църквата му е възложила трудната задача да възстанови нейния авторитет и да утвърди отново върховенството на посланието ѝ именно чрез изкуството. Неговите творби, които подчертават присъствието на Папската държава в живота на обикновения гражданин и будят у него гордост, че ѝ принадлежи, са предизвиквали възхищение и престиж в чужбина.

Бернини не е схващал изкуството в отделните му прояви, както е било през Ренесанса, а като една цялостна, завършена форма на художествено въздействие. В разнообразните си изяви – художник, скулптор, архитект, комедиограф, сценограф и дори предвестник на дизайна – е съумял да съчетае тези многобройни естетични аспекти в едно свързано комуникативно послание. От този му похват са се учили първоначално в Рим, а после в чужбина.

Барокът, както се нарича този период на творчески иновации, съпътстващи икономическото и социално развитие през XVII век, е и един точен ориентир в изкуството на комуникацията. Нашата епоха, наричана „Визуална цивилизация“, със своите многобройни университетски специалности по комуникационни технологии и с все по-честите „фалшиви новини“, свидетелства за важността на внимателния подход към този елемент.

Комуникативните стратегии и инструменти, използвани от Бернини и от творците, които са му помагали, подражавали или просто са доразвили естетическите аспекти на неговото творчество, са изключително актуални.

Изложбата „Бернини и римският Барок: модерният начин на изразяване. Творби от двореца Киджи в Арича“ предлага не само цялостен поглед върху естетичната и комуникативна революция през един значим исторически период, но е и източник за размишление върху днешните техники за комуникация, целящо да се насърчи критичното умение на всеки един от нас и да се изтъкне добавената стойност на нашето културно наследство.

Подборката от 58-те изложени творби отговаря на потребността да се покажат различните аспекти на това движение в изкуството, към което са се присъединили редица талантливи творци. Цел на барока е умението да влезе в диалог с всички главни действащи лица в обществото, за да се постигне споделен избор не само на морални или духовни ценности, но и на такива от обективно и материално естество.

От осъзнатата собствена роля и новия език, предаден чрез творбите на Бернини, до политическите портрети, пейзажите, алегоричните картини, предварителните скици за големи стенописи, декоративните елементи и архитектурните чертежи – подбраните творби, съпроводени от анотации и изкуствоведски бележки, свидетелстват за различните теми, третирани от римския барок.

Тъй като този проект е издържан в духа на желанието за споделяне, с оглед на пълнотата на информацията беше невъзможно да се абстрахираме от неговия физически контекст. Бернини – опитен сценограф и автор на близо 70 комедии – е изградил основния театър на тази своя естетична философия в Арича, пред вратите на Рим. Изцяло преработените градска среда и пейзаж на Арича са идеалната рамка на двореца Киджи, от който идват изложените творби. Той и до днес е един от редките примери за исторически резиденции, чиято архитектура и обзавеждане са останали непроменени.

Накрая, изразявам най-голямата си благодарност на директорката на Националната галерия Слава Иванова, която с присъщите ѝ комуникативни умения и чувствителност към изкуството, възприе ентусиазирано концептуалния проект на изложбата и направи възможно нейното осъществяване.

Луиджина Педди

06th May2018

СФФ 22: Любов – магическа реалност

by Черно и Бяло

От XXII МСФФ избрах моя калейдоскоп „Любов – магическа реалност”. С респект и благодарност към богатата панорама от всякакви жанрове и видове, пожелах да представя филми с любовни трепети за душата и порив за духа. Моят ориентир е ясен. На върха сияе унгарският шедьовър „За тялото и душата” на Илдико Енеди – вече написах впечатлението, което не ме напуска. И филмите, които запомних…

Днешното поколение има да се чуди какво е това, може пък да го припознае по Интернет?! Калейдоскопът е простичка детска играчка; вземаш я в ръце, нагласяш окото на прозорчето и започваш да въртиш- пред теб се редят причудливи картини от безброй цветни стъкълца. Красиво, вълшебно, пленително! Кинокалейдоскоп „Любов – магическа реалност фокусира безценни бляскави фигури на многоликото седмо изкуство. Обаятелно и вълнуващо!

Една от неустоимите картини с цялото ѝ великолепие е „Невидима нишка” – извезана изискано, причудливо и с дискретна ирония от режисьора Пол Томас Андерсън. Модата и жените са вдъхновение в живота на известния шивач с отличителен стил Рейнолдс Уудкок. През 50-те години, в центъра на британската мода, майсторът и сестра му обличат кралски особи, филмови звезди, бохеми и достолепни дами. Докато перфектно планираното и контролирано ежедневие на заклетия ерген (в удивителното изпълнение на Даниел Дей Луис) не е преобърнато от любовта. Младата и напориста Алма от муза и любовница се превръща в негова вярна спътница. Промяната на строгия педантичен шивач под въздействието на любовта е смайващо,особено когато персонажът е мощният талант на Дей Люис.

Определящо е мнението на The Hollywood Reporter: „Tематично по-умерен от големите кинотворби на Вендерс, „Потапяне”е просто филм за любовта, за смисъла на живота, увеличаващия се недостиг на природни ресурси и конфликта между Изтока и Запада и радикалния ислямски тероризъм.”
Ангел, посветен на киното… Това е за мен легендарният творец на независимото кино Вим Вендерс. Прекрасен и благороден, той е една отделна вселена, съвкупност от таланти-  сценарист, режисьор, фотограф и художник с несравним визуален усет и блестящи истории. За пореден път, обичаният от няколко поколения киномани режисьор, гостува на XXII София Филм Фест с най-новия си филм „Потапяне”. Зрителят ще се потопи с вълнение в изумителния свят на Вендерс, който споделя: „Може би най-голямата човешка тема е за любовта, а това не се удава лесно на всеки от нас. С течение на времето се осмелих да правя истински любовни филми. Днес бих казал, че това е единствената тема, която ме интересува… красотата на любовта е в това, че може да расте.”

Според самият режисьор  „Потапяне” е любовна история, която се разиграва на място, където има толкова омраза, колкото и любов и отвежда зрителя в напълно различните светове на двамата главни герои Даниел Фландърс (Алисия Викандер) и Джеймс Мор (Джеймс Макавой). Влюбват се внезапно и се противопоставят на чувствата, но скоро разбират, че са срещнали любовта на живота си…

В стая без прозорци на африканското крайбрежие, англичанинът Джеймс Мор е пленник на джихадисти. Представяйки се за експерт по състоянието на водните запаси, той отразява активността на Ал-Кайда в околността. След залавянето му е инсценирана екзекуция и Джеймс е отведен в Сомалия. На хиляди километри от там, в морето край Гренландия, Даниел Фландърс се подготвя за потапяне в морските дълбини. Тя е биоматематик, с френско-австралийски произход, обсебена от живота в най-голямата морска дълбочина.  Всеотдайно работи по проект, чиято цел е да докаже теорията й за произхода на нашата планета. Киноразказът връща зрителя във времето до предишната Коледа, когато двамата герои се срещат случайно във френски хотел в Нормандия, на атлантическото крайбрежие, където се подготвят за своите опасни мисии.След раздялата всеки поема по своя път и „потапяне” – Джеймс е взет за заложник от джихадисти и не може да се свърже с Дани, а тя се гмурка рисково до дъното на океана, без да знае дали любимият е жив и дали ще успее да излезе на повърхността…

Операторската творческа визия е великолепна с емоционалното си и естетическо въздействие – пейзажите от крайбрежието на Нормандия, изсъхналите пясъци на Сомалия и подводните гмуркания. Внезапният,  а понякога плавен монтаж създава предчувствието за обреченост на „една болезнена любовна история, която се сблъска с неконтролируеми сили” и завършва с безвъзвратно „потапяне”.

Последната изява на италианеца Паоло Вирдзи е малък филм с големи актьори-  силно обаяние и изискана изтънченост излъчва Хелън Мирън (нека припомня, че тя Елена Миронова, от руски произход) и Донълд Съдърланд с неговата импулсивна духовна мощ и дискретна самоирония. „Търсач на удоволствия” е закачливият прякор на стария кемпер… Възрастна двойка, имала прекрасен съвместен живот повече от 60 години, „отвлича себе си“ от порасналите деца, докторите и ежедневието, като предприема незабравимо пътуване с надеждния си RV (кемпер, recreational vehicle – МПС за развлечения). Те наричат камиончето си The Leisure Seekerтърсача на отдих, на удоволствия – и пътешестват по шосе №66 от Бостън до къщата-музей на Ърнест Хемингуей в островното градче Кий Уест, Флорида. Двамата – Ела и Джон Спенсър,  успяват да възвърнат желанието си за живот и взаимната си любов през тази ваканция и автомобилно приключение, подтикнало ги към откровения и изненади до самия му край. Те просто искат още един безгрижен ден заедно, дори да е последен за тях. Той се бори с Алцхаймер, тя – с рака… Пътуването е по-добре от хоспис или легло в болница. С „търсача на удоволствия“ Ела и Джон са ходили на почивка с децата си през 70-те години, сега двамата ги шокират с бягството си. Мозъкът на Джон е малко размътен и мъжът често забравя, но пък е физически силен. Ела е слаба и крехка, но все още е с всичкия си. Заедно двамата едва успяват да бъдат един човек. „Филм за запазване на човешкото достойнство” според чаровната Хелън Мирън.

Смесвайки забавни с ужасяващи моменти, пътешествието преминава през една непозната за тях Америка. Това приключение обаче е техният шанс да преоткрият  брака си, който винаги са подхранвали със страст и отдаденост, но и с тайни мании, появяващи се на повърхността точно сега и предизвикват неочаквани признания.

„Търсач на удоволствия” дарява зрителя с „амурни терзания”, поднесени с гъделичкащ смях, който носи естетическа наслада и неизчерпаемо жизнелюбие. Финалът навява меланхолия и тъга, но нали „в края на човешкия живот единствено се брои достойнството” според Харолд Пинтер.

Ето и откровенията на самия Паоло Вирдзи: „Никога не съм очаквал, че ще режисирам филм изцяло в друга държава. Досега винаги съм отказвал предлаганите ми американски проекти. Но ме убедиха поне да опитам да напиша сценарий, а аз обещах на продуцентите, че ако Хелън Мирън и Доналд Съдърланд се съгласят да играят Ела и Джон, ще направя филма. Опитвах да се застраховам, като искам твърде много. Но съдбата ме изненада – Мирън и Съдърланд се съгласиха. Няколко седмици по-късно вече опаковах багажа си, за да прелетя над океана, защото нямаше как да не се включа в подобно изживяване, и то с такива легендарни актьори. Но не съм имал никакво намерение да ставам „американски режисьор“; чувствам се като син на италианското кино, въпреки че в наши дни глобалното споделяне на истории и изображения разми всякакви териториални граници. Дори и на Източния бряг се опитвах да не се отказвам от навиците си на режисьор, роден в Италия (и по-точно в Ливорно), и да използвам всички съставки, които обичам: истина, човечност, ирония, микс от комедия и трагедия, забавни проблеми и моменти на чисто щастие. Струва ми се, че онова, което се получи, е road-movie за свободата да избираш всеки един миг от живота си – всичко това, разказано с лекотата на песен. Една забавна и тъжна балада, малко неразумна и луда, но жива и щастлива.“

Мариана Енева

02nd May2018

Градска библиотека: „Изпуснах си мислите“ на Петя Пейчева

by Черно и Бяло

Новата стихосбирка на колегата Петя Пейчева вече излезе от печат. Тя е озаглавена „Изпуснах си мислите“ и в нея са побрани 50 стихотворения на авторката, както и  няколко илюстрации на художничката Мира Рахнева. Представяме Ви някои от тях, а за любителите – вече може да потърсите стихосбирката в книжарниците или от самата авторка.

Сухото дърво

Стърчи като чуждо сред другите,
изсъхнало, с обелена кора.
Не чувства дъждовете, бурите,
листенца няма, птици не събра.

Защо ли точно то привлича
децата в техните игри?
Навярно тъй като обичат
за слабите да ги боли.

Нашариха самотното стъбло
с усмивки лъчезарни и слънца,
с трептящи пеперуди и гнездо,
което звънкия им смях побра.

Любимото дърво е радост
за малки и големи днес.
Цъфти и възкресява младост
през всичките сезони с чест.

Реката на спомените

Ако реката потече обратно,
лодкарят ще обърка бреговете,
ще върне мъртвите при нас за кратко,
отново ще му съберем монети.

Ако небето мигом се обърне
и адът в пъклен мрак Едем смени,
как ангелите после ще се върнат,
кой чужди грехове ще заплати?

Ако земята спре да се превърта
и вече сме изгубили посока,
не може светлината да е мъртва –
към нея ще вървим до изгрев, с болка!

Ако реката потече обратно
и стигнем утрото, макар на запад,
ще срещнем себе си в далечно лято…
От ад до рай въртим сами земята.

Платих си сметката

Платих си сметката и нищо няма,
ни дългове, ни спастрени пари.
Със съвестта ми – още неприспана,
отрано можем да се спогодим.

Живота си тъй ниско оцених,
че няма нужда да се пазаря.
Заложих го, а друг го олихви.
Аз само смисъла ще осребря.

От вечно скъсаната ми кесия
изпадаше каквото има там,
за да намеря път на вересия…
Като с трохите – знакът изкълван.

Платих си сметката докрай, Живот.
На чисто ще започна – за кога?
На чисто ще завърша, тъй е то!
Достатъчно е даже и това.

Градският глашатай
На колегите-журналисти

След барабана му върви животът –
пожарите в града и по света,
последвани от глъч и конски тропот,
от сбъдването явно на вестта.

Добрият глашатай е най-нещастен,
защото вече знае онова,
което другите със страх очакват,
и страда с лошата си новина.

Той има власт над градската мълва,
камбанката му рони звън с надежда.
Така и врачката мълчи в беда,
на него и молитви му отреждат.

Вестителят е като тъжен клоун
със смешно изрисувани очи
и джобове, напълнени с бонбони…
Да може радост само да тръби!

За авторката
Петя Пейчева е родена в град Елхово. Завършила е Факултета по журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е в различни български медии, в Центъра за европейски изследвания и галерия ,,Икар“ в София. От 2013 г. работи в Съюза на българските журналисти. През 2017 г. издателство „Пропелер” отпечата стихосбирката ѝ „Досие”.