27th Feb2018

Гледахте ли „Спящата красавица“?

by Черно и Бяло

Ако светът е пръстен, ний там
сме бисерът, заслужил вдъхновение
О.Хаям

Да, и в класическият балет съществува краен праг на техническите възможности. Той се наблюдава при артисти, чиято степен на подготовка и развитие ги е шлифовала максимално. Много често отчитаме, че движенията им са механични или че са просто само съвършени. Но когато тази крайна прецизност е съчетана с таланта да извайваш драматургично образ, възторгът от видяното е забележителен. Така си доказваме, че в класическото танцуване няма място за преекспониране на движението заради самото движение…

24 и 25 февруари 2018 г.
Вечерно и дневно представление
Гледахте ли „Спящата красавица“ на сцената на Софийска опера и балет?

  • Музика – П.И.Чайковски
  • Хореографски текст – М.Петипа
  • Гост солисти – Дария Хохлова и Артемий Беляков
  • Участват Диляна Никифорова, Боряна Петкова, Александър Александров, Дарина Бедева и ученици от НУТИ.
  • Диригент – Григор Паликаров

Има спектакли, в които шедьовърът са музиката, хореографският текст, сценографията и… разбира се артистите! Дария Хохлова и Артемий Беляков ще бъдат запомнени! Изящество, точност на фразата, лекота и онова опиянение от мекотата, с която тялото се приземява на сцената след всеки скок!

Даниела Владимирова Христова

23rd Feb2018

СФФ 22: Акценти, част 6

by Черно и Бяло

Още интригуващи заглавия на млади режисьори в  Международния конкурс на XXII София Филм Фест

За 16-та поредна година творби на режисьори, които са дебютен или втори филм, се състезават в Международния конкурс на София Филм Фест за Голямата награда „София – град на киното”, съдържаща парична премия от 7,000 евро, осигурена от Столична община.

Част от конкурсните заглавия бяха представени на вниманието на киноманите в края на месец януари. Ето и останалите филми:

Иранската социална драма „Блокаж(„Blockage“) на режисьора Мохсен Гараи идва в София с наградата за най-добър филм в програмата „Нови режисьори“ от фестивала в Бусан ’17, заслужена с впечатляващ разказ за трудния живот на работниците с ниски доходи в днешен Иран. Главният герой е офицер от Техеран, който живее в дома на родителите си. Изправен пред суровата реалност, загубил работата и семейството си в един и същ ден, той е принуден да направи труден избор в живота си.

Режисьорът Мохсен Гараи е роден през 1984 г. в град Бехшар. Започва кариерата си като асистент-режисьор и програматор. Дебютният си филм „Не се уморявай!“ създава  в партньорство с режисьора Афшин Хашеми през 2013 година.

* * *

Британският режисьор Джейсън Уингард посещава бежанския лагер в Кале с намерение да направи документален филм за живота там. Но след като на място се сприятелява с хората и се среща с отчаянието им, той решава вместо да снима в „Джунглата“, да привлече във филма си някои от реалните бежанци, представящи собствените си истории от живота. Така се ражда игралният филм „В един друг живот“ („In Another Life“), който разкрива образи от все още продължаващата  бежанска криза, за да ни напомни, че всички тези персонажи са хора, не много различни от самите нас.

Джейсън Уингард е британски режисьор и продуцент. Неговите късометражни филми печелят множество награди. Създава продукции за BBC, включително няколко ситкома. „В един друг живот“ е неговият първи пълнометражен игрален филм.

* * *

Копродукцията на Армения и Иран „Йева“ („Yeva“) на режисьорката Анахид Абад е била представена с успех на кинофестивала в Монреал през 2017 година. Ситуиран на фона на дългогодишния конфликт в Нагорни Карабах, дебютният филм на Абад проследява преживяванията на Ева (Нарина Григорян), лекар по професия, която бяга заедно с дъщеря си, преследвана с обвинение за смъртта на съпруга й, загинал при подозрителни обстоятелства.

Създаването на „Йева“ бе опит за разказване на универсална човешка история в непознат и неизвестен в културно отношение регион, като искахме резултатът да бъде филм, който да „проговори“ на публиката в целия свят. В моята „омагьосана“ душа на творец може да откриете следи от Сергей Параджанов и Джон Форд, Алфред Хичкок и Били Уайлдър, Ингмар Бергман и Бернардо Бертолучи, Франсоа Трюфо и Акира Куросава, Абас Киаростами, Михаел Ханеке и Майк Лий … Мисля, че това е достатъчно за един филм – самият факт, че го правя, ми дава кураж да превъзмогна всички трудности“…

Анахид Абад е родена през 1969 година в арменско семейство в Техеран. Завършва филмова режисура и работи като асистент-режисьор и организатор в много филмови продукции в иранското кино.

* * *

Унгарският режисьор Арпад Богдан бе селектиран за участие в София Мийтингс със своя проект „Генезис“ („Genesis“) през 2015 година. „Генезис“ разказва поредица от истории, свързана с атаки срещу роми в Унгария през 2008/2009 година, като излага последиците от подобни посегателства върху общността, а също така хвърля светлина върху несъвършенствата на унгарската съдебна система.

Богдан е сценарист, актьор и режисьор, той учи в художественото училище „Arany János Színistúdió“ в Будапеща, както и в колежа за социални науки „Wesley János College of Pupils“. Дебютира през 2007 година с „Щастлив, нов живот“ („Happy New Life / Boldog új élet“) в програмата „Панорама“ на Берлинале, а „Генезис“ е неговият втори пълнометражен филм, чиято световна премиера отново е в същата секция на Берлинале’18.

* * *

Испано-аржентинският филм „Срещу вятъра“ („Facing the Wind“) на режисьорката Мерицел Колел разказва история за семейство, чиито членове не могат да комуникират помежду си. Филмът е създаден с обич кинопортрет на традиционния начин на живот, който вече е на изчезване; разказ за пътуване към себе си, от който бихме могли да се  научим отново как да живеем и да се обичаме…

Мерицел Колел е родена в Барселона, Испания през 1983 година. Завършва аудиовизуална комуникация в университета „Помпей Фабра“ в Барселона. Филмът й „Срещу вятъра“ идва за 22-рия София Филм Фест непосредствено след премиерата му на фестивала в Берлин, в програма „Форум“.

* * *

Дебютният филм на израелската режисьорка Цивия Баркай „Червената крава“ („Red Cow“) е разказ за търсенията на собствен път на една млада жена, израснала под грижите на патриархалния си баща, която съвсем логично изпитва сериозни съмнения към религиозния и утопичен национализъм на общността, подчиняваща се на традициите. Скептицизма и критичното отношение на Бени към околните се засилват след срещата й със самоуверена млада жена, която провокира истинска вихрушка от копнежи и емоции…

Цивия Баркай е родена в Йерусалим през 1979 година и е възпитаник на Berlinale Talent Campus; тя завършва с отличие образованието си във Филмовото и телевизионно училище „Sam Spiegel“ в Йерусалим. Нейният дипломен късометражен филм „Vika” e показан в програма „Generation” на Берлинале през 2006 година. „Червената крава“ участва в „Generation+“ на Берлинале 2018.

* * *

„На крачка зад Серафима“ („One Step Behind the Seraphim“) на румънския режисьор Даниел Санду е разказ за 15-годишния Габриел, приет в Духовната семинария и решил да стане свещеник. Събитията във филма се развиват в Румъния през 90-те години – време на отчаяна борба срещу икономическите предизвикателства на прехода от авторитаризъм към демокрация.

Даниел Санду е роден е през 1977 година. Той е сценарист и режисьор на късометражни и игрални филми и ТВ сериали. През 2008 година започва да развива сценария за филма „На крачка зад Серафима“, а Ада Соломон поема продуцентските ангажименти към проекта, който преминава през CineLink, Сараево 2008, Ekran Wajda School 2010, Toronto Producers Lab 2012 и Berlinale Co-production Market 2013.

* * *

Още един игрален филм ще бъде представен пред публиката като част от програмата на Международния конкурс, но извън конкурса – това е британско-българският „Бандит“ на Август Кинг, който е сценарист, режисьор, продуцент и монтажист, а негов оператор е Светлин Йорданов. В специфичната хорър-драма сюжетът е фокусиран върху премеждията на съвременен балкански мигрант, скитащ из Европа. Той решава да се върне в родината, след като е изтърпял поредната присъда. В бетонната джунгла на родния квартал, той се сблъсква със старите си навици в отчайващ опит да открие сестра си – единствения близък човек, останал между живите…

Август Кинг е артистичното име на Оги Стоилов, който работи по сценария за този филм, заснет в родния му град Благоевград, от почти девет години. Той завършва Езиковата гимназия в града и след това заминава да учи бизнес-специалности в САЩ. В момента живее и работи в Лондон. Реализира различни идеи за късометражни филми и клипове – първоначално сам, а впоследствие и с помощта на по-опитни приятели. Притежава диплома за курс по режисура, който посещава на кинофестивал в Лондон. За да остане верен на независимия си дух, той не търси продуцентска помощ и реализира „Бандит“ без допълнително финансиране.

Останалите филми в Международния конкурс са:

  • 3/4“ – България-Германия, режисьор Илиян Метев
  • „Адам“ („Adam”) – Германия-Исландия-САЩ-Мексико, режисьор Мария Солрум
  • „Гълъбът(„The Pigeon / Güvercin”) – Турция, режисьор Бану Шиваци
  • „Радиограмофон(„Radiogram”) – България-Полша, режисьор Рузие Хасанова
  • „Тиха нощ(„Silent Night / Cicha noc”) – Полша, режисьор Пьотр Домалевски
22nd Feb2018

Мая Цанкова показва експресивна и чувствена живопис, галерия „Новел“, от 13.02.2018 г.

by Черно и Бяло

Ретроспективна изложба „14/41“ представя избрани творби на художничката

Част от най-новите картини на Мая Цанкова.

Галерия „Новел“ в хотел „Хилтън“ е домакин на ретроспективната изложба живопис „14/41“ с избрани творби на Мая Цанкова. Експозицията включва общо 72 картини от трите самостоятелни изложби на художничката: „Синя фантазия” (2013 г.), „Уловени пориви” (2015 г.) и „Тъмна светлина“ (2017). Ретроспективната изложба, която ще продължи два месеца, беше открита официално на 13 февруари 2018 г. във фоайето на хотел „Хилтън“, София, от проф. Любомир Стойков, преподавател в Националната художествена академия. Той представи основните акценти в изложбата и характеризира творчеството на художничката по следния начин: „Мая Цанкова създава нежна и чувствена живопис, която по красив начин съчетава мечтателност и модерност. За нейните творби, направени както с традиционни, така и с експериментални техники, са характерни специфичният подход към цветовете и впечатляващата игра на формите. Картините ѝ всъщност са малки естетически оазиси, които изпращат оригинални послания и са плод на богато въображение.“
Цвета Попова, интериорен дизайнер и собственик на галерия „Новел“ сподели: „Удивена съм от високото ниво и завидно богато творчество на Мая Цанкова. Когато Пол Елюар пита най-големия живописец на XX век – Алберто Модилиани: „Какво е живописта за Вас?“, той отговаря: „Една чиста и красива линия“. В картините на Мая има точно такава „чиста и красива линия“. Творбите ѝ могат да бъдат украса и ценно допълнение за всеки интериор.“

Сред гостите, които уважиха откриването на изложбата бяха: Любен Дилов-син и Мира Цанева, д-р Ходор Факих, Валентин Михов, Йордана Димитрова, Капка Амзина и Явор Цаков, Жорж Ганчев и Валентина Танева Шишкова – Шуши, Дони Чачова, Росица Стойчева, Мадлена Иванова, Стела Йорданова и други.

Въпреки ретроспективния характер на изложбата, в нея са включени и нови творби на Мая Цанкова. Те са продължение на нейната последна изложба „Тъмна светлина“, за която е ключова идеята за събиране на светлина и тъмнина в една картина. В своите най-нови творби художничката залага на контраста и на подбрана палитра в цветовете: синьо, златно, малиново, „топло“ сиво, капучино и черно като основа. Последните картини на художничката включват абстрактни, фигурални и декоративни рисунки, сред които се различават силуети на човешки фигури, ангели и животни – коне, колибри, водни кончета и др. Картините излъчват експресивност, смело движение и динамика, но също така нежност, чувственост и поетичност. В ретроспективната изложба присъстват също осветени рисунки, отпечатани върху коприна, т.нар. „светеща живопис“ – оригинален творчески експеримент на художничката, при който изпъква съчетанието на цветовете.

Втората изложба на Мая Цанкова я утвърждава като колорист с фино усещане за движение. В “Уловени пориви” тя изследва състояния на човешката фигура, породени от различни преживявания в динамиката на заобикалящата ни среда. Акцент в тази изложба са мотиви от Куба – танцьорки от „Тропикана“, фламинго и др. като техниката е предимно акрилна. От този междинен етап в творческото развитие на художничката, в настоящата експозиция са включени малки реалистични картини на птици, рисувани с „туш в перо“, фигурални композиции и няколко черно-бели работи с техника „кредов картон“.

Ретроспективната изложба живопис на Мая Цанкова включва също така избрани пейзажи от нейния ранен период до 2013-та година, представен с изложбата „Синя фантазия“. За него са характерни повече живописност и експресия на цвета, постигнати с акварелна техника. Основната техника, с която художничката работи през годините е “мокро в мокро”, като комбинира по-ранните си предпочитания към акварела с по-новата творческа изразност чрез акрила. Мая Цанкова съчетава успешно рисуването с творческата работа в сферата на интериорния дизайн.

За автора
Мая Цанкова е завършила Националната художествена гимназия за изящни изкуства „Илия Петров” с ръководител Димитър Стефанов през 1996 г. През 2002 г. придобива специалност „Изкуство на книгата” при проф. Румен Скорчев във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Сред художниците, на които се възхищава и едновременно са й повлияли са: Микеланджело, Гоген, Кандински, Егон Шиле и Иван Милев. Трите самостоятелни изложби на Мая Цанкова са предствени последователно в галерия „Финес“ през 2013, 2015 и 2017 година.

Фото: © Евгения Германова / MG Design Studio: 1, 3, 5, 6, 7, 9 и 10
Фото: © Антонио Георгиев – Хаджихристов: 4
Фото: © От игла до конец: 2 и 8
Фото: © Личен архив на Мая Цанкова: от 11 до 25

22nd Feb2018

Повече от 100 книги се борят за гласовете на българските деца в шестото издание на наградата „Бисерче вълшебно“

by Черно и Бяло

101 заглавия ще се борят за отличията от „Бисерче вълшебно“ 2018, единствената българска награда за детски книги, чието жури са самите деца. В шестото издание категориите са 5, а участие в гласуването ще могат да вземат млади читатели на възраст от 5 до 16 г.

Конкурсът ще бъде открит официално на специално събитие в Детски отдел на Столична библиотека на 20 февруари, вторник, от 14:00 часа. Тогава ще бъде дадено началото на гласуването на сайта biserche.com, което ще приключи в 23:59 ч. на 15 април. Броят на участващите деца всяка година бележи значителен ръст – през 2017 г. гласуваха общо 6152 деца, а тази година организаторите от Фондация “Детски книги” си поставят амбициозната задача да бъде премината престижната граница от 10 000. На сайта на наградата е качено подробно описание на всяка от книгите, което допълнително да улесни избора на многобройните членове на журито.

„Нямаме търпение да поставим началото на гласуването в шестото издание на „Бисерче вълшебно“. С всяка година виждаме как все повече изпълняваме заложената цел – да създадем здрава връзка между семейство, училище, библиотека, институции, медии и бизнес, за да отглеждаме истински читатели!“, казва Валентина Стоева, председател на Съвета на фондацията.

Категориите с художествена литература тази година са 4, а за да стимулират развитието на функционалната грамотност, организаторите въвеждат и категория за нехудожествена литература „Нещотърсачи“. Най-трудно ще бъде на читателите във възрастовата категория „Изследователи“ (8–10 г.). Там са номинирани 26 книги, а от тях близо половината са от български автори.

Ето и разпределението на номинираните издания по категории:

  • Откриватели (5–7 г.) – 18 книги, от които 8 на български автори
  • Изследователи (8–10 г.) – 26 книги, от които 11 на български автори
  • Мечтатели (11–13 г.) – 19 книги, от които 3 на български автори
  • Майстори (14–16 г.) – 22 книги, от които 4 на български автори
  • Нещотърсачи (5–16 г.) – 16 нехудожествени книги, от които 6 на български автори

„В новото издание ще заложим на активното представяне на личностите зад книгите – писатели, художници, преводачи, редактори. Подготвили сме нестандартни формати за читателите от 5 до 16 г., чрез които да им разкрием магията в книгите. Надяваме се, че тези нови идеи ще ги провокират да открият своя начин да бъдат лидери на мнение и да се включат в кампанията „Активните бисерчета“, допълва Лора Филипова, изпълнителен директор на фондация „Детски книги“.

Носителите на отличията в петте категории ще станат ясни на церемония на 22 април 2018 г. Организаторите планират традиционните „Книжни пикници“ за най-малките и детски книжен празник през май. Посещения на петима детски писатели пък са традиционната награда за класовете, които са се представили най-добре в кампанията „Активни бисерчета“.

Наградата „Бисерче вълшебно“ 2018 се осъществява от фондация „Детски книги“ по проект, финансиран от програма „Култура“ на Столична община, с подкрепата на Министерство на образованието и науката и под патронажа на Министерство на културата. Реализира се в партньорство с Асоциация „Българска книга“, Българската библиотечно-информационна асоциация, фондация „Глобални библиотеки – България“, Читалище.то, читАлнЯта, Заедно в час. С медийното партньорство на „Аз чета“, Дарик радио, НПО Портал, Данибон, Радио Family, ArtLive. Комуникационен партньор на „Бисерче вълшебно“ 2018 г. е дигитална агенция BookMark.

Валентина Стоева, Александър Кръстев

22nd Feb2018

Нов кинофестивал за документално кино: „(не)Възможното образование“

by Черно и Бяло

Алтернативни практики на учене и преподаване – примери от България в рамките на „(не)Възможното образование“

Първото издание на кинофестивала за документални филми „(не)Възможното образование“ ще предложи на всички онези, които са пропуснали българския „Кеймбридж“, да се срещнат с хората от малкото ромско село Долни Цибър, за да разберат защо за тях образованието е висша ценност и какво мотивира родителите да окуражават своите деца да не спират да учат на фона на масовата безработица и нищета. Въпреки че селото се намира в най-бедния регион в Европейския съюз, местното училище се посещава всеки ден от близо 200 деца, всички завършват 8 клас и голяма част от учениците продължават да следват в университет.


„Всяка година хиляди деца напускат училище поради различни причини, включително заради липсата на мотивация за полагане на усилия. Ето защо примери като този от с. Долни Цибър са емблематични за това как образоваността е достижима за всеки, стига да се превърне в ценност на общността. Това включва осъзнато фокусиране върху ранното развитие на децата независимо от етноса им, изграждане на адекватни социални умения и родителска компетентност“, коментира д-р Елена Кабакчиева, председател на фондация „Здраве и социално развитие“, която ще се включи в дискусията след филма.
Другият български пример за новаторство в ученето е филмът „Методът“, посветен на сугестопедията и нейния създател проф. д-р Георги Лозанов. Неговата възпитаничка Галина Спасова ни повежда в света на сугестопедията, като ни среща и със свои ученици, които споделят как ученето за тях се е превърнало от задължение в увлекателно приключение. През 1978 г. сугестопедията е призната от комисия на ЮНЕСКО за най-добър метод на обучение по различни предмети, но и днес методът продължава да се практикува повече в чужбина, отколкото в България.


Прожекцията на филма „Кеймбридж“ ще се състои на 21 февруари, сряда, от 18:30 часа в „Червената къща“, а „Методът“ можете да видите на 24 февруари, събота, от 11:00 часа в Чешки културен център. Повече информация за филмите и съпътстващите ги дискусии и практически работилници можете да намерите на www.odo.bg/kino-programa.

Фестивалът „(не)Възможното образование“ е възможен благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за по-добър живот“ в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“ и Български дарителски форум. Медийна подкрепа, предоставена от www.maikomila.bg, www.nauka.bg, www.dnes.bg, www.azcheta.com и www.moetobebe.net.

Контакт с организаторите: Нели Керемидчиева, keremidchieva.nelly@gmail.com
Контакт с медиите: Елица Винярчек, elitsa@arunapr.com

22nd Feb2018

История на 120-годишно азербайджанско кино

by Черно и Бяло

Азербайджанският народ се гордее със своята история, материалните и културни паметници, богата литература, изкуство и музика. Хубавата природа, климатът, богатството на природните ресурси оказа голямо влияние върху формирането на художествено мислене и творчество на азербайджанския народ.

Киното, смятано за най-интересния и популярен вид изкуство в съвремието, прониква в живота на азербайджанския народ и става неразделната му част. Азербайджанското кино се опира на своята 120-годишна история. Историята на азербайджанското филмово изкуство започва от 2 август 1898 г. Началото на филмовата индустрия в Азербайджан е положено почти едновременно със създаването на кинематографията. През 1895 г. във Франция братята Люмиер изобретяват нов апарат за заснемане на филми – кинематографа, а малко по-късно през 1898 г. френският предприемач, фотограф и оператор Александър Мишон снима в Баку филми с изгледи на града („Пожар в нефтения фонтан в Биби Хейбат”, „Нефтеният фонтан в Балаханъ”, “Народно празненство в градската градина”, „Кавказки танц”, „Илишдин” („Хванах те”) и др.). През 1916 г. азербайджанската кинематография почва да се развива още повече след като братя Пироне я превръщат в промишлена индустрия. Едната от най-успешните работи на създадената от братята Пироне компания е перлата на азербайджанското кино – комедията „Аршън мал алан”, заснета по едноименната оперета на гениалния азербайджански композитор Узеир Хаджибеков. Този филм постига големи успехи не само в Азербайджан, но и в чужбина. По време на съществуването си, азербайджанската кинематография снима безброй игрални, документални и анимационни филми.

В развитието на съвременното азербайджанско кино голяма роля има държавата. Приемането на „Държавната програма за развитие на азербайджанското кино през 2008-2018 г.” даде тласък на развитието на кинематографията. Азербайджанската кинематография е богата не само от гледна точка на жанра, но и от тематична гледна точка. Не е случайно, че филмите, произведени през определен период, отразяват характерните събития на същия период. Заснетите в края на XIX век филми са посветени на нефтения бум в Баку и показват нефтена индустрия, работа на нефтопреработващи заводи и др., в началото на ХХ век – свободата на жените, борбата с безпросветността и др., а през 90-те години на ХХ век започват да се произвеждат повече художествени филми в жанра драма. Това е свързано с окупацията от страна на въоръжените сили на Армения на териториите на Азербайджан, със скитането на 1 милион бежанци и вътрешно разселени лица и с желанието им за завръщането в родните места. Понастоящем в азербайджанските филми повече са отразени важните за обществото въпроси.
През 1935 г. режисьорите Борис Барнет и Самед Марданов снимат първия звуков филм в страната “На брега на синьото море”, който беше включен в списъка на най-добрите филми на световното кино според проучване, извършено сред най-влиятелните филмови критици във връзка с празнуването на 100-годишнината на световното кино.
В последно време азербайджанското кино участва във влиятелни международни фестивали, организирани в различни държави по света, където печелят награди. Може да се отбележи една интересна статистика. Заснетите през последните пет години 13 азербайджански филма през 2017 г. са спечелили 20 награди, като са участвали 51 пъти в 38 международни филмови фестивали в 20 държави, обхващащи 5 континента.
Миналата година 2 азербайджански филма – “Червената градина” и “Градски мотиви” за пръв път участват в организирания в София MENAR Film Festival, който се смята за най-голямото събитие в Балканския регион, където се представя ислямската култура, и привлече голям интерес на зрителите. И тази година Азербайджан е представен на MENAR Film Festival с поредния филм – “Градината с наровете”. Филмът, заснет по мотивите на “Вишнева градина” на руския драматург и писател Антон Чехов, разказва за една семейна драма. Филмът, който е съвместна продукция на филмовото студио “Азербайджанфилм” и филмовата компания “Бута Филм” е заснет с покрепата на Министерството на културата и туризма на Азербайджан. Премиерата на “Градината с наровете” се състоя на Международния филмов фестивал в Карлови Вари в рамките на програмата “На Изток от Запад”. Филмът също така беше прожектиран на 21-ия естонски Филмов фестивал „Черни нощи“ в Талин, 7-мия международен филмов фестивал в Малатия, където спечели награда “Най-добър филм”, в рамките на Евразийския международен филмов фестивал в Казахстан и получи награда.

С решение на Комисията по Азербайджан на Съюза на кинематографистите на Република Азербайджан филмът е избран за представяне на чуждестранни филми на награда “Оскар” на Американската киноакадемия и беше номиниран за получаване на награда “Оскар” на Американската киноакадемия в категория “Най-добър филм на чужд език”.

22nd Feb2018

Какво се слага на новогодишната трапеза в Китай за късмет и благоденствие?

by Черно и Бяло

Пролетният празник, или Китайската нова година, е най-важното и тържествено събитие в традиционния китайски календар. Един от обичаите е в навечерието му цялото семейство да се събере заедно около трапезата, на която задължително трябва да присъстват някои ястия, които са не само вкусни и полезни, но са и символ на щастие и късмет и пожелание за благополучие и просперитет.

Риба за изобилие

Рибата по принцип е богата на хранителни вещества, полезни за организма. Но не това е причината тя да е задължително ястие на новогодишната трапеза. Едно от пожеланията на този ден е всяка година да има излишък (年年有余). А думите „излишък” и „риба” са омоними в китайския език, т.е. четат се по един и същи начин.

Китайците винаги се стремят да има излишък, защото според тях, ако успеят да спестят нещо в края на годината, могат да спечелят повече през следващата.

От значение е каква риба ще се избере за новогодишната трапеза.

  • Златиста каракуда: първият йероглиф от китайското название на този вид каракуда(鲫鱼 jìyú /дзи-ю) звучи като думата „късмет”(吉 jí/ дзи). Китайците вярват, че ако на нова година ядат от тази риба, това ще им донесе късмет.
  • Шаран: първият йероглиф в китайската дума за „шаран” (鲤鱼 lǐyú/ли-ю) се произнася като думата, която означава „подарък” (礼 lǐ /ли). Затова според китайците шаранът на трапезата за Китайската нова година е като пожелание за щастие.
  • Сом: на китайски думите „сом” (鲶鱼 niányú/ ниен-ю) и „излишък за годината” (年余 nián yú/ниен-ю). са омоними. Така че сомът на трапезата е като пожелание за излишък през годината.

От значение е и как ще бъде изядена. Тя трябва да е последното ястие и от нея да остане и за първия ден на новата година. Така правят на север от река Яндзъ, но на други места предпочитат да оставят само опашката, което означава, че годината ще започне и завърши с излишък.

Има и няколко правила за това как ще бъде поставена рибата на масата.

Главата ѝ трябва да е обърната към важните гости или по-възрастните, което е знак на уважение. Първо те трябва да си вземат от рибата, след което останалите може да ги последват. Този, към който е насочена главата, трябва да изпие по чашка с онзи, към който гледа опашката. Това се счита за добър късмет.

Рибата може да се сготви по различни начини – на пара, варена, пържена, задушена. Най-важното е тя да бъде поднесена цяла на трапезата – заедно с главата и опашката, за да е годината щастлива от началото до края.

Новогодишни пожелания:

年年有余 (Niánnián yǒu yú /ниен-ниен-йоу-ю): Нека винаги да имаш повече, отколкото се нуждаеш!

鱼跃龙门 (Yú yuè lóngmén /ю-юе-лун-мън): Успех на изпитите!

Дзяодзъ за богатство

С история от почти 2 000 години дзяодзъ са традиционно китайско ястие, което задължително присъства на трапезата за Китайската нова година, особено в Северен Китай.

Китайските пелмени могат да се приготвят във формата на сребърни слитъци(които наподобяват лодка). Китайците вярват, че колкото повече изядеш от тях, толкова повече богатство ще натрупаш през новата година.

Обикновено дзяодзъ се приготвят с плънка от кайма и ситно нарязани зеленчуци. Те могат да се сварят във вода или на пара, да се запържат или запекат.

Всеки пълнеж е символ на нещо. На Китайската нова година не се ядат дзяодзъ с ферментирали зеленчуци (туршия), защото това предполага бедно и трудно бъдеще. В новогодишната вечер е прието плънката да е със зеле и ряпа, защото това е полезно за кожата и настроението.

Как да приготвим „щастливи дзяодзъ“?

В някои части на Китай в една от дзяодзъта слагат бял конец за дълголетие, а други монетка – за богатство.

Когато се поднасят на масата трябва да са подредени в линия, а не в кръг, защото това означава, че животът на човек ще се върти в кръг и никога няма да излезе от него.

Новогодишни пожелания:

招财进宝 (Zhāo cái jìn bǎo/ джао=цай-дзин-бао)- Да привлечеш богатство и съкровища!

Новогодишен сладкиш Ниенгао (年糕) за достигане на по-големи висоти

Това ястие е популярен десерт, който се приготвя предимно от лепкав ориз. Неговият сладък вкус е символ на богатство и благоденствие през цялата година. Освен това думите „сладкиш” и „висок” в китайския език звучат еднакво. Когато се комбинира с думата „година” се получава пожелание за достигане на по-големи висоти през новата година.

За китайците колкото по-висока длъжност заема човек в работата, толкова по-добър е животът му. Основни съставки на този вид китайски сладкиш са лепкавият ориз, захарта, хинапа и други продукти, които варират според района и вкусовете.

Лепкавият ориз съдържа протеини, мазнини, въглехидрати, калций, фосфор, желязо, витамини от групата В, ниацин и нишесте. Според традиционна китайска медицина той укрепва далака и затопля крайниците, полезен е за белите дробове, справя се с прекаленото изпотяване.

Новогодишни пожелания:

年年高 (niánnián gāo/ниен-ниен-гао) – да се издигаш с всяка изминала година, което може да включва ръста на децата, успехите в бизнеса, учението, повишение на работа.

Сладки топчета от оризово брашно събират семейството

Сладки топчета от оризово брашно събират семействотоСладките топчета от оризово брашно (汤圆 Tāngyuán/ тан-юан) са основното ястие за Празника на фенерите, но в Южен Китай ги ядат още в новогодишната нощ. Произношението на името им и формата им се асоциират със събирането на всички членове на семейството, а китайците са нация, която много държи на това.

Новогодишни пожелания:

团团圆圆 (Tuántuán yuányuán /туан-туан-юен-юен): Щастливо събиране на семейството!

Спагети на дълголетието

Не е изненада, че спагетите на дълголетието(长寿面 Chángshòu Miàn/чан-шоу-миен) са пожелание за дълъг живот. Колкото по-дълга спагета уловите в чинията, толкова по-дълго ще живеете. Когато се слагат на новогодишната трапеза, китайските спагети не се накъсват, а се оставят възможно най-дълги.

Плодове за късмет

На трапезата за китайската нова година е задължително да присъстват някои плодове, например мандарини, портокали и помело, защото са кръгли по форма и на цвят близки до този на златото. Те са символ на богатство и пълнота, но преди всичко е близкото им звучене с добри пожелания.

Думите „портокал“ (橙 – chéng/чън) звучи еднакво с думата „успех” (成– chéng/чън), а един от вариантите за изписване на йероглифа за мандарина (桔 jú/дзю) съдържа в себе си йероглифа за късмет (吉 jí/дзи).

Китайците вярват, че колкото повече помело изядеш, толкова по-богат ще бъдеш, защото на китайски думите „помело” (柚 yòu/йоу) и „има” (有 yǒu/йоу) са близки по звучене.

Освен това тези плодове по принцип са сладки на вкус, следователно носят сладост, богатство и късмет, когато се подаряват по два. Но бъдете внимателно да не са четири на брой, защото в китайския език „четири“ и „смърт“ са омоними.

22nd Feb2018

Добре дошли в Малайзия

by Черно и Бяло

Остров Борнео – третия по големина остров в света, джунгла на 130 милиона години, островът-рай, на който живеят много застрашени видове и животни, островът с най-голямото цвете в света, островът, в който се влюбваш завинаги.

Това е едно от малкото приключения, към които всички поехма с огромно нетърпение и очаквания за нещо ново, за нещо пречистващо. И то се случи. В Куала Лумпур не се задържахме много – ден-два. Теглеше ни към Борнео. Но и в Куала лумпур не пропуснахме да направим един бърз тур (на малайски Kuala Lumpur) е столицата на Федерация Малайзия.

Градът е разположен на полуостров Малака и наброява 1 453 978 жители. Многократно е разрушаван и възстановяван през вековете. Сега е един от най-модерните и динамично развиващи се градове в Азия. В Куала Лумпур започва модерно строителство след Втората световна война и особено след обявяването на независимостта на Малайзия.
Тук се намират Кулите на Петронас, които до скоро бяха най-високите сгради в света, където се качихме със скоростния асансьор за една красива фотосесия от птичи поглед, парка на пеперудите, които докоснахме с ръце (някои от тях бяха големи, колкото дланите на две ръце). Най-големият покрит птичи парк в света, където хапнахме на терасата надвиснала над парка, радвайки се компанията на смелите тукани, които се разхождаха в непосредствена близост, кратка разходка в света на орхидеите и вкусна вечера в хотела, полята с бира, местно производство. Градът е седалище на много финансови и търговски корпорации.

И ето ни след двучасов полет в Борнео – Кота Кинабалу, посрещнати от нашият гид Брендън за следващите вълнуващи дни. Брендън, който заобичахме толкова много до края на приключението ни в джунглите телилейски.

Той е и столицата на Западното крайбрежие на Сабах. Градът се намира на северозападното крайбрежие на Борнео с лице към Южнокитайско море, а връх Кинабалу, дал името си на града, се намира на изток. Кота Кинабалу има население от 452 058 души.

Кота Кинабалу често се нарича КК както в Малайзия, така и в международен мащаб. Това е голяма туристическа дестинация и популярен вход за туристи, посещаващи Сабах и Борнео. Паркът с идентично име, се намира на около 90 километра от града и има много други туристически атракции в и около града. Кота Канабалу е също така и един от основните индустриални и търговски центрове на Източна Малайзия. Тези два фактора се съчетават, за да направят Кота Кинабалу един от най-бързо развиващите се градове в Малайзия.

Рано сутринта отпътувахме за етно селището Мари-Мари, което на малайзийски език означава „ела-ела“. Заобикалящата го атмосфера може леко да ви напомня за „Изгубения свят” на сър Артър Конан Дойл. Днес селото действа като музей, съхраняващ етническата култура на Борнео. В селото ни посрещнаха със интересен ритуал – вождътна селото прави „пропусквателен тест” на българската ни група, в мое лице – като вожд на групата Зададе няколко въпроса като от къде сте, защо сте, колко сте и след като беше доволен от отговорите и аз бях доволна, защото първо – не ми отряза главата по древен обичай и пусна групата ни в селището.

Тук ни чакаше нова изненада – иззад дървената огромна порта с викове и крясъци ни посрещнаха местните индианци, част от етно-атракцията, а доста странна, до мрачно странна бабичка ни ръсеше с метличка, явно ритуал за прочистване от лоши енергии. Денят беша много забавен – стреляхме със стрели и бамбукови пръчки, както са ловували и ловуват и до днес някои племена в джунглата,пихме оризова ракия и вино от малко бамбукови чашки – много слаба ни се видя, опитахме мед от кошерите, а пчелите ни се видяха доста по-различни от нашенските, скачахме на бамбуков пружиниращ трамплин, правихме си временни татуировки, и разбира се – танцувално шоу. Посетихме и къщата на главорезите. Ама в това Борнео тези главорези много яко са действали – крадеш ориз- хвръква ти главата, крадеш ракия – айде пак главата, искаш да впечетлиш бащата на девойката, която си харесал – носиш му глави, колкото повече, толкова тъста е по-хепи… Хапнахме риба и зеленчуци и се прибрахме за заслужена почивка, студена бира и сладки приказки в хотела.

Борнео – земя на митове и легенди

След закуска поехме по лакътушищите пътеки към парк Кинабалу. Планината Кинабалу е най-високата планина в Югоиизточна Азия – 4095 м. И тук няма как да не пресъздам по памет разказа на Брендън за Кинабалу – свещената планина: „От време на време планината сърдито се поклащала, не, не е земетресение, а характер. Тогава до планината отивали местните шамани, тези, които владеят природните стихии и обединяват сили и енергия за да я укротят и омилостивят.“

И като се заслушах и като ми стана интересно, помолих Брендън да ми разкаже още за тези шамани. Брендън се увери на няколко пъти: „Ама наистина ли това е интересно за вас, наистина ли това ви интересува. Хората от Европа не се интересуват обикновено от тези неща и аз не ги разказвам…”

Самият Брендън е роден в най-затънтената част на острова, учил е в католическо мисионерско училище (такива минахме поне 10 по пътя). Баща му е ловец, от тези с бамбуковите пръчки и стреличките, следотърсач – обучил е на това и самият Брендън. Това е образованието на нашето момче – 42-годишен, с двама сина и жена, които живеят в родния му край.

Та по разказа на Брендън Борнео е земя на митове и легенди. 51% от населението са анимисти – вярват в духове, предци и идоли, 24% изповядват ислям, 20% християни/протестанти, малко индуисти. Шаманите били 4 вида – тези, които виждат проблема, но не могат да го решат, тези, които владеят природните стихии, тези, които са между мрака и светлината – владеят магията на вечната младост, но… брррр не е хубаво да си имаш работа с тях, защото да, ще ти опънат бръчките, но за това ще заплатиш с душата си и със щастието на твоите близки. Видиш ли няобичайно млада и красива жена – имала е работа със Сусук. И сега, добрите шамани, които в същност са шаманки – Бомо – всеки, които има проблем, от какъвто и да е характер тича бързо при Бомо. Бомо вижда кой ти е навредил, с какво ти е навредил, дали сам не си си навредил с дума или действие, но и което е по-важно – помага ти да се изчистиш, оздравееш и евентуално да поумнееш, взимайки си поука. И следваха едни примери – какво се е случило с група немски туристи, които са се държали неуважително в джунглата, с група туристи от тук от там. Слушаме и мълчим – може да не е истина, но ако е…

И спира рейсчето ни пред джунглата. Ама ние добре помним какво ни е казано преди малко. Брендън ни дава ценни инструкции, като на вече посветени в тайните на шаманизма – „Сега ще се помоля на духовете на джунглата, бунджините, да ни пуснат в техния дом, защото ние сме на гости на тяхна територия, не правете нищо, което да ги наскърби – не пишкайте, не ги обиждайте, не се обръщайте по име един към друг, защото ще запомнят имената ви и после ще ви викат, а не е приятно, все пак…Слушаме и изпълняваме. Ама много изпълняваме. Една дама от групата искаше да запали цигара и съвсем на сериозни пита Брендън – може ли да искаш разрешение да пуша. Е, излязохме от джунглата толкова, колкото влязохме. Добра група, с добро поведение.

Нашият великолепен Брендън дори успя да ни намери цъфнала Рафлезия, даже две. Рафлезията е вид паразитно растение с огромен цвят с диаметър 1 метър. Цветът живее една седмица, а пъпката се развива 9 месеца, като човешки ембрион. Интензивният цъфтеж е септември-декември, когато е дъждовния период. Ето за това си беше истинско чудо да се открие цъфнала рафлезия февруари. Ето как се уреди това – Брендън звъня няколко телефона и успяда проучи къде по пътя са открили цвят. На самият път, преди рафлезията, която беше в частна плантация (и заплатихме всеки един по 30 рингита, около 12 лева, за да ни пуснат да направим снимки) има табела: „Две цъфнали Рафлезии” и фотосесията е спретната в миг. Преминахме през 41 м въжен мост– адреналин на макс, поглед от към върховете на най-старата дъждовна гора в света.

Плантацията за зелен чай „Сабах Тий Гардън”

Много, много хубаво местенце. Преди вечеря рисувахме батик. Справихме се отлично, според мен, дори си ги взехме за спомен. Дори имахме Wi-Fi, , което си е дно истинско чудо. Беше пълнолуние, какво пълнолуние само! И таза нежна мъгла наоколо. Декор за феи! На сутринта станахме призори, в 5.30, за да посрещнем изгрева – 1 февруари. Слънцето лекичко е нежно си прокрадваше розов път към планината, когато тихо се понесе мелодията на Юрая Хиип – Джулай Морнинг, в случая Фебруари морнинг. Но беше яко, мега яко.
Малайзийска закуска в Чаената къща, чай, кафе, бърз тигел във фабриката , където се обработва чая добиван в плантацията, напазарувахме си от магазинчето чай за България и се отправихме към Лунати Бару, където се освежихме в местното езеро, масажиране по босите до колена крачета във водата от вълшебните масажисти – рибите в езерото. И не си мислете, че са малки, сладки рибчици, неее – големи рибоци, които нахапаха до синьо краката на някои от нас.

И ето ни в Сукау. На малък порт ни разтовариха от буса и качиха в три лодки, с които прекосихме река Кинабатанган. Акостирахме след десетина минути пред друг малък порт – на нашия еко лодж в джуглата. Красива малайзийка ни чакаше с по чаша фреш за добре дошли и мокра хавлиена кърпа за освежаване. Настаниха ни в малки симпатични бамбукови къщички – по двама в къщичка с веранда, удобни легла и баня. О, да – имахме и инструктаж: Правило номер 1, каза усмихнатия домакин – не оставяйте нищо на верандата, ама нищо, защото макаците обичат да си пазаруват от разсеяните туристи. Правило номер 2 – не оставяйте прозорци и врати отворени, защото скоро 23 макака са се вмъкнали в стаята на разсеяни туристи и са направили основен редизайн(Представям си физиономиите на туристите, когато са влези в стаята).

Ах, какви приятни вечери имахме там – то беше барбекю с морски дарове, то бяха торти със желе от ананас, то бе песни и танци, не на народите, а наши си, български – гласовитете господа пеят, дамите танцуват хоро, а малайзийците снимат …и така се появихме в официалния сайта на лоджа в клип… Круизите по реката сутрин , по изгрев и вечер, по залез – сигурна съм, че ще се помнят дълго, абе направо винаги.

„Вашата група е много добра и създаде добра карма” – казаха Брендън и местните водачи -следотърсачи. Имате късмет да видите няколко орангутана, много маймуни, дългоносата маймуна, живееща само тук, на острова, къпещ се слон- пигмей, крокодили, много крокодили, но един ама много крокодил – 4 метра, колкото е дължината на лодката. Когато нарушихме покоя му, той лениво се плъзна в мътните води, а водачите загасиха моторите на лодките и застинаха. Потеглихме едва, когато крокодилът се показа. Чак по-късно разбрахме, че са изчаквали да изплува за да не би да го раздразнят и да се мушне под някоя лодка и да я обърне. Но крокодила излезе умен – оттегли се. Огромно удоволствие е да наблюдаваш водачите, следотърсачи по време на „лов” на диви животни и птици. Всички седим в очакване, че нещо трябва да видим, но какво и къде – не се знае. Водачът е прав във лодката и не гледа, а чува – напрегнат, заслушан в звуците на джунглата, които му подсказват къде има живот. И, когато долови това, което иска ни посочва с пръст къде да насочим вниманието и да снимане. Винаги е безпогрешен – така и не можахме да си обясним как виждаше от 200-300 метра крокодили, птици в клоните, маймуните. . Фотосесиите ни с тези прекрасни редки животни са благодарение на вродения усет на островитяните.

Пещерата Гомантонг

В тази пещера има много птици и прилепи, които свиват гнезда най-горе. Техните гнезда били ядливи, и им преписват чудни свойства. Супа от тези гнезда струва около 50 щ долара, което е много висока сума за местното население. Ценни са тези гнезда и си ги пазят. Вътре миризмата от разложената птича тор е доста неприятна, но вътре спят в едни малки колибки хора, които пазят от кражби гнездата. Катерят се по едни въжете до тавана на пещерата за да ги събират. Ами този деликатес бих го пропуснала…

Сепилог орангутан център

Там се отглеждат изпаднали в беда орангутанчета-бебета, останали без майки. Майките-орангутани отглеждат дълго и грижовно своите бебета. Малките живеят с майките си до 6-8 година, за разлика от другите маймуни, орангутаните живеят самостоятелно и за това майките им полагат дълго време грижи за да са напълно подготвени рожбите им за самостоятелен живот. Когато едно бебе-орангутанче е останало без майка, то няма как да оцелее само в джунглата. Това е ролята на този център – да обучат бебетата – как да се държат за клоните, как да си набавят храна, как да правят гнезда за спане. Борнейските орангутани, или горски хора са със статут „в опасност” под заплаха за изчезване от дивата природа. Будисткия храм Пу Джи Си – едно прекрасно място, от където се разкрива гледка към целия залив Сандакан. Храмът е покрит навсякъде със свастики – символ на непреходноста, слънцето. Храстите в градината са подстригани във форма на свастика. Красив и много магнетичен храм.

Какво да кажа на края? Да, Бог ни е дал очи за да виждаме, но истината е, че тази красота, за която копнее душата ни е видима само със сърцето.
Толккова позитивна енергия и духовен заряд отнесохме със себе си…
На тръгване ни се плачеше за Борнео, островът, който ни научи на нещо, което носим в подсъзнанието си от векове, но дълбоко заровено и забравено – човек е роден да бъде щастлив, само трябва да приеме красотата и простичката истина за живот, подчинен на природата и нейните мили закони.
Толкова е просто – бъди ествствен, бъди себе си, бъди щастлив.
На тръгване заваля проливен дъжд. Не само ние тъжяхме за Борнео, и на Борнео му беше мъчно за нас. Защо ли? Защото разбра, че сме от добрите, от обичащите, от светлите хора.

До нови срещи, Борнео!

П.С. В Борнео има около 3000 вида орхидеи, и все още откриват нови. Това е най-разнообразната флора в света според изследванията. Най-високото дърво в света е открито и в Борнео (Сабах) 94.1 метра.

 

Диана Маринова

22nd Feb2018

От мястото на събитието: Откриване на фотоизложба „Зимен Китай“

by Черно и Бяло

Изложбата „Зимен Китай” се откри на 12 февруари от Председателя на Съюза на българските журналисти и ротационен председател на Управителния съвет на Агенция София-прес г-жа Снежана Тодорова.

Представяйки двамата автори, Мария и Велин Паскови тя подчерта, че датата 12 февруари не е избрана случайно и съвпада с наближаващата Китайска Нова година – „… Това е годината на Жълтото куче”, по китайския календар и затова във фотографиите преобладава червения, който е любим цвят на китайците и жълтият, който е цветът на светлината.

Всъщност това са цветовете, в които преобладаващо е построено осветлението на фигурите и макетите на сгради и дворци, които са изложени в най-големия парк за скулптори на открито направени от сняг в китайския северен град Харбин, където температурата на открито по време на фестивала достига до минус 20 градуса по Целзий през деня, а нощем когато паркът също е отворен и до минус 35 градуса по Целзий.

Снимките са реализирани през миналата година, „Годината на Петела” и е провокирана от това, че през 2022г.  Пекин ще бъде столица на Зимните олимпийски игри, сподели Велин Пасков, с което тградът ще стане първият в света,  организирал както лятна, така и зимна Олимпиада. Може би затова един от фотосите представя Летния олимпийски стадион „Гнездото”, но в неговото зимно измерение – като място, изпълнено с живот, зимни забавления, сняг, кънки и много атракции, на които се радват жителите и гостите на китайската столица.

Като запалени и верни пътешественици Мария и Велин Паскови промотират тези чудесни маршрути с вещина и загриженост за своите бъдещи последователи фотографи – да внимават и да не влизат с фотографската си техника в затоплоните заведения в Снежния парк на Харбин, защото веднага ще последва „изпоятаване” и след това неизбежно замръзване на лещите на обектива  и снимането ще бъде вече невъзможно. Но тези трудности са преодолими, когато „екипът” е най-малко от двама, особено ако са семейство. Велин Пасков познава страната и от своята работа в Радио Китой за чужбина, където е работил преди години. Затова и споделените впечатления за китайците като хора са топли и сърдечни. Пред заинтересуваните гости Мария също разказа за характера на хората, за местата, които ще бъдат обект на други изложби като стъкления мост в провинция Си Ян и  „висящите” пътеки в планината…. Тя обясни как са изготвени ледните скулптури и снежните фигури. Канят се художнци от цял свят, на всеки от които се дава леден блог с размери около 3 на три метра и мусе дава пълна свобода да извае каквото иска. Няма зададена тема, което поражда изключителното многообразие на творбите, причудливи фигури, митични животни, сгради от сняг и лед. Според сполучливото сравнение самата Мария Паскова разказва не по-малко убедително и живописно от своите снимки.

Красимир Пеков
Снимки: Мари Къналян

20th Feb2018

Черно и Бяло #100/2018

by Черно и Бяло

Представяме Ви зимно-пролетния брой на списание „Черно и Бяло”:

Внимание! Съдържа текст.

16th Feb2018

СФФ 22: Акценти, част 5

by Черно и Бяло

ЛЮБИМАТА ФОРМУЛА… НА ЯПОНИЯ

Има житейски срещи (с хора, книги, картини, филми), които оставят у човека първото детско „жегване”, подсъзнателните емоции, дето те бодват под лъжичката…
Измина известно време от Кинолитературния фестивал „Синелибри“, а у мен още стои „ жегването“ от излъчения тогава (за пръв път пред българска публика, в Дните на японската култура)„Любимата формула на Професора“;брилянтна екранизация на японския режисьор Такаши Коидзуми(и сценарист на магическия сюжет) по едноименния шедьовър на Йоко Огава, от който само за първите два месеца от появата му на световния книжен пазар са продадени над един милион екземпляра.
„Любимата формула на Професора“ е първият роман на японската писателка Йоко Огава, преведен на български език и издаден от ИК „Колибри“. Това обаче далеч не е единствената забележителна творба на Огава – тя е авторка на повече от двадесет художествени и нехудожествени произведения.
Написах тези редове, защото според мен историята на Професора е не само блажено вълшебство, но и дълбока философия- с едно простичко обяснение в любов към живота, природата и разбира се, към математиката.Срещата с филма е истинско удоволствие- всеки кадър блика от мъдри „формули“ в математиката и в живота.
На пръв поглед няма никакви сложни препратки и „нареждане на пъзела“. След претърпяна катастрофа, паметта на блестящия математик трае само 80 минути. И се налага той да пита, разпитва и повтаря всеки път едно и също. Числата са убежището на Професора, чрез тях той общува и дири устои в изплъзващото му се ежедневие.
Така задава въпроса и на новата си домашна помощница:„Кой номер обувки носите?“.„24-ти „- е отговорът на младата жена.Не се наемам да правя математически обяснения и изводи, а да припомня неписани правила и житейски мъдрости на този изумителен народ, който твърди:„Всеки ден е хубав ден“ и „Повтарянето на едни и същи дейности води до хармония, а тази хармония носи щастие на всеки по своему…“За мен това е прозрението от чудодейния филмов разказ. И от вълнуващите думи на Професора: „Истинските важни неща трябва да се гледат със сърцето… Вечната истина е невидима. Можеш да я носиш в сърцето си.“ Всеки кадър е фреска, красив пейзаж, изящество в унисон с природата! Забележителна естетика и висше операторско майсторство! Невероятен актьорски екип:АкираТерао, Ери Фукатсу, Таканари Саито, Рурико Асаока, Хисаши Игава!
Детайлите обрисуват емоционално духовността на тримата герои в тяхното съпричастие, човешка привързаност и топлота. Силата на приятелството сплотява и съгражда, а математиката се превръща в сияйна вселена от знаци и … поезия. Прелестен „герой“ е мелодичната завладяваща музика, която се усеща ненатрапчиво и въздейства до болка.
Не случайно само за две години филмът получава две авторитетни награди“
“CrystalSimorgh” (2008) за най-добър режисьор (ТакашиКоидзуми), “MainichiFilmConcours” (2007) за най-добра музика (Такаши Како), както и
Номинацията от Японската филмова академия (2007)за най-добър актьор (АкираТерао).
„Любимата формула на Професора“ е уникален филм, роден от красотата и мъдростта на Япония.
А „Формулата“на тази страна се нарича „Ваятели на красота – с изящна простота!“ Преди 28 години си позволих с тези мои думи на преклонение да поздравя първите Дни на японската култура у нас. Интересувам се и се опитвам да изучавам Страната на изгряващото слънце. Имах късмета и щастието да посетя за десет дни моята бленувана Япония и нейните жители: съвестни, деликатни, дисциплинирани, всеотдайни. Те вършат своята работа или определена дейност с мисълта „искам“, а не „трябва“. Народопсихология, коренни традиции, национален характер, социален статус, богат духовен мир. Акуратност, стигаща до съвършенство. Изящни и трудолюбиви! Японците имат специални глаголи „ваби“ и „саби“ – наблюдавам, любувам се, съзерцавам природата, красотата наоколо.
И сега ще ви изненадам с нещо: името на режисьора на този забележителен филм Такаши Коидзуми е тясно свързано с България. Само че това не е режисьорът на филма, а името на Н.Пр. Такаши Коидзуми, посланик на Япония у нас (2012 – 2017), единственият акредитиран у нас дипломат-българист . Защото Такаши Коидзуми завършва специалността „Българска литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1978 г. и живее у нас осем години. При връчването на акредитивните си писма дори казва: завърнах се в България като в моя втора родина.
Точно от японския дипломат българските медии „научиха“ един интересен факт от българската история, иначе известен на историците: СейгоЯмадзава е първият японски самурай, стъпил на българска земя по време на Руско-турската война 1877- 1878 г. В качеството си на пратеник на страната си в Руската армия той пристига у нас като наблюдател на военните действия. Тежките сражения и храбростта на воините от Съюзническата армия го мотивират да поиска разрешение за участие в битките. Ямадзава получава малък взвод и се бие за превземането на Плевен, а по-късно и на Шипка. Награден е с руски и румънски военни отличия, а след завръщането си в родината е произведен в чин полковник.
…Така към Формулата на Професора се добавя още една – формулата за приятелството между Япония и България.

15th Feb2018

СФФ 22: Акценти, част 4

by Черно и Бяло

Българското пълнометражно кино на XXII международен филмов фестивал София филм фест

XXII София филм фест = 22 български игрални филма!

На 13 февруари 2018, точно месец след празника на българското кино, се проведе специална пресконференция, посветена на българското пълнометражно кино, което ще бъде представено на 22-рия фестивал.

Защо? – Защото на 22-рия София Филм Фест ще бъдат показани 22 нови български пълнометражни игрални филма, произведени между март 2017 и март 2018.

22! – Такова количество филми не са били произвеждани от повече от 25 години насам! Очевидно нещо се случва. Българското кино не е това, което беше.

Кои са българските игрални филми на фестивала?

22-рият София Филм Фест се ще бъде открит на 7 март в Зала 1 на НДК с официалната премиера на най-новия игрален филм на Милко Лазаров – „Áга”. Представен като проект с работно заглавие „Нанук“ на София Мийтингс през 2014 година, където получи наградите на Mediterranean Film Institute и Synchro Film, Video & Audio, Vienna, отличен в Кан като проект с престижната награда „Кшищоф Кешловски“ на ScriptEast, „Áга“ ще закрие основната конкурсна програма на Берлинале 2018. Филмът е копродукция на България, Германия и Франция с главен продуцент Веселка Кирякова („Ред карпет“), която работи с Милко Лазаров от успешния му дебют „Отчуждение“, отличен с две награди от най-стария кинофестивал в света – Венеция.

В Международния конкурс са включени „3/4“ (2017), България-Германия на Илиян Метев и „Радиограмофон“ („Radiogram”, 2017), България-Полша на Рузие Хасанова.

Световна премиера в програмата на фестивала ще има филмът-омнибус „8’19″“, състоящ се от шест новели по разкази на Георги Господинов. Различните части са режисирани от Петър Вълчанов, Любомир Младенов, Надя Косева, Кристина Грозева, Владимир Люцканов и Теодор Ушев. Продуцент на проекта е Българската национална телевизия, изпълнителни продуценти са ВИП Медиа Филм (Владимир Люцканов и Тони Бачурова).

Детският филм „Смартфонът беглец“ на Максим Генчев, продуциран от „Амрита Арт“ – Златина Филипова, също ще бъде със световна премиера.

Със софийски премиери пред фестивалната публика ще бъдат представени „Моторът“ на Валентин Гошев (продукция на „Ars Digital Studio“ – Иван Тонев, с подкрепата на ИА „Национален филмов център“) и „Малко късмет за по-късно“ на режисьорите Александър Смолянов и Чавдар Живков (продуцент БНТ в копродукция с Фабриката ООД – Вера Шандел, с подкрепата на ИА „Национален филмов център“ и „Ню Бояна филм студиос“).

С прожекции във фестивалната програма ще бъдат представени и 15 игрални филми, които вече имаха своите премиери на голям екран в София и България. Това са: „Посоки“ на Стефан Командарев, „Кораб в стая“ на Любомир Младенов, „Дъвка за балончета“ на Станислав Тодоров – Роги, „12 А“ на Магдалена Ралчева, „Безкрайната градина“ на Галин Стоев, „Бензин“ на Асен Блатечки и Катерина Горанова, „Лили рибката“ на Ясен Григоров, „Секс академия – мъже“ на Георги Костов, „Трансгресия“ на Вал Тодоров, „Нокаут или всичко, което тя написа“ на Ники Илиев, „Воевода“ на Зорница София, „Привличане“ на Мартин Макариев.

„Бандит“ на Оги Стоилов/Август Кинг е в основната програма/извън конкурса, а „Възвишение“ на Виктор Божилов и „Вездесъщият“ на Илиян Джевелеков са и в Балканския конкурс.

Документалните премиери в програмата на фестивала включват 11 филма.

  • „Синко мой“ (България), режисьор Павлина Иванова (световна премиера),
  • „Нов живот“ (Канада-България), режисьор Стефан Иванов (световна премиера),
  • „Ненужен герой“ (България), режисьор Стефан Командарев (световна премиера);
  • „Мечтата на Николай“ (Белгия-България), режисьор Мария Карагьозова (национална премиера);
  • „Червено, твърде червено“ (Франция-България), режисьор Божина Панайотова (национална премиера, в Международния документален конкурс),
  • „Миниатюра за пиано“ (България), режисьор Елдора Трайкова (софийска премиера, в Международния документален конкурс);

както и софийските премиери на

  • „Изкореняване“ (България), режисьор Костадин Бонев,
  • „Симон срещу страха (Случаят Варсано)“ (България), режисьор Георги Тенев,
  • „К 22“ (България), режисьори Александър Крумов и Антон Богорисов,
  • „Студената война“ (България), режисьори Радослав Илиев и Ивайло Пенчев,
  • „Offline“ (България), режисьор Станислава Калчева.

Сред специалните фестивални прожекции са 5 копродукции с миноритарно българско участие и една пълнометражна анимация.

Сред тях е документалната мозайка-омнибус „Окупация 1968“ копродукция на Чехия, България („Агитпроп“), Русия, Полша и Германия, с която ще бъде закрита официалната програма на фестивала; също и предизвикателният „Да обичаш Пабло“ (Испания-България) на сценариста-режисьор Фернандо Леон де Араноа, копродуциран от Ню Бояна Филм Студиос и B2Y Productions. Ще бъдат представени още „Не ме докосвай“ (Румъния-Германия-Чехия-България-Франция), режисьор Адина Пинтилие, като филмът ще участва в Балканския конкурс на фестивала след премиерата му на Берлинале 2018; „Синът на София“, режисиран от Елина Псику – също филм в Балканския конкурс, след като спечели наградата за най-добър чуждестранен филм в Трайбека 2017 (копродукция на Гърция, България („Чучков брадърс“) и Франция); „Уестърн“ на Валеска Гризебах – копродукция между Германия и България („Чучков брадърс“), която беше сред трите филма, номинирани за Наградата LUX на Европейския парламент; както и анимацията „Произведено в Брахицера“ на режисьора Николай Тодоров.

Сред специалните събития на фестивала попадат и прожекциите на първия български дигитално възстановен филм – „Парчета любов“ на режисьора Иван Черкелов, с което ще бъден старт на пролетния семестър на „Европеско кино за учащи“. Със специална прожекция ще отбележим и една знаменателна годишнина – 10 години от премиерата на мащабната копродукция „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (България-Германия-Унгария-Словения-Сърбия) на режисьора Стефан Командарев, единственият български филм, избран сред деветте претенденти за номинация за чуждоезичен Оскар на Американската филмова академия. В специалната програма с български филми, посветени на 1968 година, са включени прожекции на „Бялата стая“ на Методи Андонов, „Спомен за страха“ на Иван Павлов, и „Агресията“ на Анна Петкова.

Няма да пропуснем напомнянето, че през 2018 година темата на София Филм Фест, преплетена творчески във визията на фестивала, е свързана с избора на София за Европейска столица на спорта. Тази титла има за цел да популяризира активния начин на живот, като е поставен акцент върху масовия спорт и върху значението на спорта като приоритет в живота на хората. Този специален фокус присъства и във филмовата програма на фестивала чрез селекция от филми и събития на спортна тематика, а сред тях откриваме две емблематични български заглавия – „Стоичков“, посветен на най-популярния българин в света и режисиран от Борислав Колев, както и „Манчестър Юнайтед от Свищов“ на Стефан Вълдобрев.

На 22-рият София Филм Фест ще бъдат представени 46 български пълнометражни игрални и документални филма!

Българското пълнометражно кино на фестивала се представя в партньорство с ИА „Национален филмов център“ и с подкрепата на Обединена българска банка.

09th Feb2018

Зимен Китай – фотоизложба, галерия-книжарница София Прес, 12–23.02.2018 г.

by Черно и Бяло

Галерия-книжарница София Прес представя фотоизложба, посветена на най-северния и студен китайски град – Харбин. Намиращ се от двете страни на река Сунхуа, той е домакин на най-големите зимни фестивали на ледените и снежни скулптури в света. Както и част от зимното лице на Пекин – домакина на зимните олимпийски игри през 2022 година.

Фотографиите в изложбата са дело на Велин Пасков и на Мария Паскова. Те са заснети с фотоапарати и обективи Olympus при изключително ниски температури. Дневните температури не надвишават минус 15 градуса, а нощните с лекота падат под минус 35 градуса.

Откриване: 12 февруари, понеделник, 18:00 часа

За автора
Велин Пасков е журналист, продуцент и режисьор. Живее и работи във Варна. По-важни негови проекти:

  • Продуцент на документалния филм „Аз обичам Тайланд” за БНТ
  • Автор на фотоизложбата „Прекрасна Индонезия” проект на посолството на Република Индонезия в България.
  • Автор на фотоизложбата „Зимен Китай” проект на Институт Конфуций и посолството на КНР в България. Представена в Варна, Велико Търново и Русе. Предстоящо откриване в София.
  • Автор на книгата „Евреите във Варна, Провадия и Добрич”
  • Организатор на Тайландска Седмица на Културата Варна 2013 под патронажа на Посолството на Кралство Тайланд в Букурещ, почетното Консулство на Кралство Тайланд в София и Тайландското Министерство на Туризма
  • Организатор на снимки за България на филма “Keraban le tetu” продукция на France 5.
  • Режисьор Силвен Тесон – носител на награда ГОНКУР Организация на фестивалите на Китайската Култура 2012 и 2013, под патронажа на посолството на КНР в София, Българо-Китайското Дружество Варна и Институтите Конфуций в София и Велико Търново
  • Продуцент на документалния филм „Тайланд – земя на свободите“ за бТВ
  • Продуцент на документалния филм „Армения – душата на камъка“ за бТВ
  • Продуцент на документалния филм „ЕКСПО 2010 – милиардите на Изтока“ за бТВ.
  • Олиемпийското студио в Радио Китай за чужбина, Пекин – 08.2008
  • Кореспондент на бТВ в Пекин 2007–2008 Документален филм за Китай и Виетнам – 2006
  • Документален филм за китайската икономика – 2004
  • Директор продукция за България на филма “The wild, wild East” – ZDF и AP – 2001
  • Документален филм за IV Световен телевизионен Форум на ООН в Ню Йорк – 1999
  • 6 документални поредици за кинофестивала в Кан. От 1996 до 2002 г. 5 X 26’
За Събитието: facebook.com/events

Проектът е реализиран с помощта на Институт Конфуций при Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“ и Център „Иновации и Развитие“ при Икономическия Университет Варна.

08th Feb2018

СФФ 22: Акценти, част 3

by Черно и Бяло

Вим Вендерс идва на 22-рия София Филм Фест с най-новия си филм „ПОТАПЯНЕ”

Вим Вендерс се завръща в София почти 10 години след представянето на филма си „Снимки в Палермо“ пред българската публика. Президентът на Европейската филмова академия и световен майстор на киното избра столицата на Обединена Европа през първата половина на 2018 София, за да представи амбициозния си проект „Потапяне“, филмът, който откри 65-тия филмов фестивал в Сан Себастиан.

 

„ПОТАПЯНЕ” („Submergence”) е любовна история, която отвежда зрителя в напълно различните светове на двамата главни герои Даниел Фландърс и Джеймс Мор – в ролите са Алисия Викандер и Джеймс Макавой.

 

„Тематично по-умерен от големите кинотворби на Вендерс, „Потапяне” е просто филм за любовта, за смисъла на живота, увеличаващия се недостиг на природни ресурси и конфикта между Запада и радикалния ислямски тероризъм”, пише в ревюто си The Hollywood Reporter.

 

В стая без прозорци на африканското крайбрежие, англичанинът Джеймс Мор е пленник на джихадисти. Представяйки се за експерт по състоянието на водните запаси, той отразява активността на Ал-Кайда в околността. След залавянето му е инсценирана екзекуция и Джеймс е отведен в Сомалия. На хиляди километри от там, в морето край Гренландия, Даниел Фландърс се подготвя за потапяне в морските дълбини. Тя е биоматематик, с френско-австралийски произход, обсебена от живота в най-големите морски дълбини. Киноразказът връща зрителя във времето до предишната Коледа, когато двамата герои се срещат случайно във френски хотел на атлантическото крайбрежие и се влюбват един в друг…

 

Филмът на Вендерс е създаден по едноименния роман на Дж. М. Леджърд, а сценарист е Ерин Дигнъм (сценарист и на последния режисьорски филм на Шон Пен „The Last Face”). Сред останалите актьори с ключови роли в „Потапяне” са Шарлот Рамплинг, Александър Сидиг и Одри Кутури.

 

Още шест от най-важните заглавия във филмографията на Вим Вендерс ще могат да видят киноманите през март и това ще бъде специалният подарък, който им поднасят Обединена българска банка и партньорът ни Гьоте-институт.

 

Първият от тях е възстановената дигитална версия на отличения със „Златна палма” в Кан „Париж, щата Тексас” („Paris, Texas”, 1984).  В главните роли блестят напусналия ни наскоро Хари Дийн Стентън и Настася Кински, а автор на забележителната музика е Рай Кудър. СФФ ще бъде първият фестивал в света след Берлин, на който ще се покаже и дигитално възстановената версия на „Криле на желанието”, с оригиналното заглавие „Небето над Берлин” („Der Himmel über Berlin”). Филмът предлага на зрителя полет над Берлин между вълшебството и реалността и носи на Вендерс наградата за най-добър режисьор на фестивала в Кан през 1987, както и още много световни награди. Той става повод за издаването на първата книга с фотографии на големия майстор на визуалните изкуства – „Written in the West”.

 

Троен 3D Вендерс-акцент включва поетичното есе, посветено на Пина Бауш „Пина” (с номинация за документален „Оскар”), изключителният документален филм, посветен на архитектурата, „Катедрали на културата”, и игралният  психологически разказ „Всичко ще бъде наред”.

 

„Сигурен съм, че когато подобни технологии се включат при засилването на символи в интимната драма, филмите ще придобият друго измерение, ще докоснат публиката по различен начин, като я приближат съвсем реално до персонажите.” Така Вендерс коментира триизмерния си игрален филм „Всичко ще бъде наред“, създаден по сценарий на Бьорн Олаф Йоханесен, с Джеймс Франко и Шарлот Генсбур („Нимфоманка”, „Меланхолия”, „Антихрист” на Ларс фон Триер) в главните роли.

 

Уникалната творба „Солта на земята” – завладяващ филм-портрет на един от най-талантливите фотографи на всички времена, бразилеца Себастиао Салгадо,  също е част от филмите с подписа на Вендерс, които ще видим на СФФ през МАРТ.

06th Feb2018

Луиджина Педди: Културата е на всички…

by Черно и Бяло

Мая Тодорова на среща с директора на Италианския културен институт в София Лиуджиана Педди

Вашата кариера започва и минава през далечни дестинации, различни култури,  обичаи и нрави. На какво Ви научи този опит?

Каквато и дейност да развиваш, в каквито и позиции да си, трябва да опознаеш манталитета на хората, техния начин на мислене и живот, за да се доближиш до философията на един народ. В Китай бях преди 20 години, в епохата на комунистическия режим на Мао. По време на моята мисия открих италианско училище и курс за следдипломна квалификация. Китайците са много трудолюбиви и организирани хора с много достойнство и гордост за своите традиции, история и култура. Не случайно след падането на Мао тази необятна страна наложи бързо своето присъствие в света и днес е втората икономическа сила.

Бразилия е млада страна с вековни корени. Там срещнах много ентусиазъм, въодушевление и по-малко действие. Това се наблюдава в социалните и в личните отношения, както и в контактите с институциите. Бързо се ентусиазират и бързо забравят.Жената с малки изключения е в неравностойно положение и има второстепенна роля в обществото. По мое време, правителството на Бразилия издаде специални закони за закрила на жената с деца, за да задължи бащите да имат повече отговорност към децата си.

България и Италия имат вековни културни връзки. Многобройни са културните знаци и българското присъствие в Италия през вековете  до наши дни.

Да, още на летището Фиумичино ще ви посрещине статуята на Леонардо да Винчи на българина Асен Пейков. Във Ватиканската библиотека се съхраняват ръкописи с българската история, обект на ваши и наши учени.Даже първата старопечатна книга на   на български език е издадена във Венеция през 16- ти век.

Много са примерите за присъствие и в едната и в другата страни. Те говорят за традициите и взаимстванията между двата народа.

С задълбочаването на междукултурното опознаване и новия почин към културното сътрудничество, каква е политиката на Института днес?

Докато в миналото, целта на института беше да пропагандира и представя отделни аспекти на италианската култура, днес търсим приобщаването, общите аспекти които ни обединяват и участие на ответната страна. Така взаимно се учим и опознаваме. Културата е на всички. В тази насока са и множеството проекти на института.

В днешния сложен и разединен свят трябва да променим възгледите си, но да  не забравяме и миналото си. Това е и призива на Вашия министър-председател Джентилони по време на празника на националното знаме: „Да изкараме нашата памет от чекмеджетата и да инвестираме в нашата идентичност“.

Празникът на „трибагреника“ е свързан с италианското Възраждане. Италия е преминала през много войни и е дала много жертви, за да достигне до своето Обединение. Това е наистина призив най-вече към младото поколение да познава историята, да обича  Отечество си и да пази своята идентичност в рамките на голямото политическо семейство (ЕС). В тази връзка подготвяме изложба съвместно с българската Академия за изящни изкуства и Академията Брера от Милано, посветена на „националната идентичност“, изведена от символите на националните знамена.

Кои са по-значимите прояви на Института по време на българското Европредседателство?

През месец март ще открием изложба на илюстровани картички, които проследяват  прехода на обществото през миналия век от земеделие през индустриализация, постиндустриализация до глобализация от гледна точка на хората.

Друга изложба, която подготвяме през месец май в Националната художествена галерия ще покаже връзките между институция и гражданство.Тя е посветена на Бернини и неговата школа. Джан Лоренцо Бернини е един от най-ярките представители на италианския барок през 17-ти век. Архитект, инженер, художник,скулптор, той работи по поръчки на Папската държава. Освен интериорите на църквите, той изгражда прекрасни скулптори и фонтани като оформя градските площади (публичните пространства). Неговите творби са не само образци на бароковата изящност и елегантност, но символизират желанието за диалог на Папската държава-институция със своите поданици-народа. По време на изложбата,ще се проведат срещи посветени на модата, традициите, на меценатството което съществува и днес. Ще погледнем настоящето през лупата на миналото.

В Италия много от възловите министерства се оглавяват от нежния пол, каква е Вашата преценка за бьлгарските жени?

Много образовани и ценени.Те присъстват във всички сфери на обществения и политически живот, в частния бизнес. Добри майки и домакини. Имат чуство за хумор и ирония, може би така преодоляват трудностите на ежедневието.

Как се чувствате като жена в България?

Идвайки от Латинска Америка в началото намерих Вашата страна студена, а хората недружелюбни. Първите ми срещи бяха трудни, по- скоро скептични. В последствие разбрах, че това вероятно е въпрос на предпазливост. Стопен леда и преодолени бариерите, открих един гостоприемен народ, страна с много възможности и бързо развитие. Моите синове, които са вече големи и работят в Италия не скриват възторзите си от София, от зеленината на града от, множеството театри, концерти, от богатия културен живот. Впечатление им направиха и многото книжарници – големи и малки, които са не само магазини за продажба, а места за срещи, за представяния, за размяна на мнения. В Италия нашите книжарници са като супермаркети. Пристрастихме се и към българската кухня с хубавата скара, пълнените чушки със сирене, салатите. Вече имаме и роднинска връзка с България. Мой братовчед взе булка от Добрич. Вдигнахме сватба, спазвайки традициите на този край.

Визитка
Луиджина Педди завършва литература и чужди езици в университета „ La Sapienza“ в Рим. Защитава магистърска степен по мениджмънт на културата във Венеция. Одобрена от италианското Външно министерство е изпратена да представя страната по културните въпроси в Шанхай (Китай). По време на мисията си в Китай открива италианско училище „Джани Родари“, както и курс за следдипломна квалификация в Международния Университет в Шанхай. От 2004–2009 г. тя е директор на Италианския културен институт в Сао Паоло (Бразилия). В последствие поема ръководството на културния Институт в Каракас (Венецуела). От 2015 г. е директор на Италианския културен институт в София.

Разговора води Мая Тодорова

05th Feb2018

СФФ 22: Акценти, част 2

by Черно и Бяло

Номинираният за Оскар и носител на „Златен лъв“ Милчо Манчевски ще представи най-новия си филм „Бикини Муун“  на XXII София Филм Фест

Един от най-успешните режисьори на Балканите, носител на „Златен лъв“ от Венеция и номинация за чуждоезичен Оскар за „Преди дъждаМилчо Манчевски се завръща в София с най-новия си американски независим филм „Бикини Муун“.

 

Движейки се на ръба между реалното и въображаемото, между онова, което се случва в действителност и това, което ни се иска да бъде, петата кинотворба на известния македонски режисьор, живеещ от години в Ню Йорк, поставя сериозни теми, свързани с човешките ценности, етика и морал. Тази „модерна градска приказка“ използва изразните средства на документалистиката и поставя важния въпрос за начина, по който виждаме света чрез медиите и до колко истински, реалистично и с разбиране към хората е представен той.

 

През погледа на режисьора на документални филми Тревър и неговата приятелка Кейт, Милчо Манчевски разказва интригуващата история на Бикини Муун – жена с жив поглед, широка усмивка, смела, впечатляваща, но с видими ментални проблеми. Тя живее на улицата и по думите й се опитва да върне дъщеря си, настанена в дом за грижи към социално слаби хора. Двамата документалисти откриват Бикини в център за бедомници в Ню Йорк и искат да я върнат към нормалния живот. Докато й търсят жилище, двамата осъзнават колко сериозно и отчайващо е в действителност положението на Бикини. В крайна сметка Кейт и Тревър канят Бикини да живее заедно с тях в дома им, но са изкушени да използват историята й, за да пожънат успех в киното.

 

Милчо Манчевски е роден през 1959 г. в Скопие. Утвърждава се като фотограф и автор на експериментални филми, както и на награждавани музикални клипове за световни имена в музиката. След номинацията за „Оскар“ и „Златен лъв“ във Венеция през 1994 година, неговата творба „Преди дъжда“ е обявен за един от „най-добрите 1000 филма на всички времена“, като печели и още 30 приза от международни фестивали. След този световен успех Милчо Манчевски се премества да живее в Ню Йорк и става преподавател по режисура във Факултета за изкуства, кино и телевизия към Нюйоркския университет. Публиката на София Филм Фест познава и другите му три филма „Прах“ (2001), „Сенки“ (2007) и „Майки“ (2010), като последните два са копродукции с българско участие.

 

 

02nd Feb2018

СФФ 22: Акценти – френско и американско кино

by Черно и Бяло

„Лошото момче“ на френското кино, както обичат да наричат режисьора Фрнасоа Озон, ще зарадва българската публика с нов филм – еротичния психотрилър „Другият любовник“, представен на фестивала в Кан 2017

 

Всички почитатели на един от най-работливите режисьори във френското кино (снимал 18 филма през последните 20 години, между които хитове като „5х2“,  „Басейнът“, „Време за раздяла“, „Осем жени“, „Трофейна съпруга“, „На 17“, „Франц“) и верен на специфичния естетически стил, наложил се във филмите му, вече тръпнат в очакване на широко коментираната киноеротика, която Франсоа Озон предлага в „Другият любовник“.

Филмът събира на екран актьорите Марин Вакт и Жереми Рение, с които Озон работи в „Млади и красиви“ и „Трофейна съпруга“. В актьорския екип на филма са още и Жаклин Бисе, Доминик Реймон, Мириам Бойе.

Историята, определена от ценители като жанрова смес между трилър и драма, разказва за младата, чувстителна жена на име Клои (Марин Вакт), която се влюбва в психоаналитика си Пол (Жереми Рение). След няколко седмици двамата заживяват заедно. Но в един миг тя започва да подозира, че влюбена в близнаци, а режисьорът дава шанс и на зрителите за подобно впечатление. Дали всъщност това усещане за две различни личности, с които пациентката споделя живота и чувствата си, не води до разкриване на две страни на една и съща личност – един психотерапевт не може да няма тайни, скрити в миналото си…

Представен в състезателната програма на фестивала в Кан през 2017 година, новата кинопровокация на Озон вече получи доста противоречиви отзиви, между които и ласкаещи сравнения с шедьоври на режисьори като Дейвид Кроненбърг, Брайън Де Палма и Пол Верховен. „Другият любовник“ ще оправдае очакванията за вълнуващ психотрилър, с подписа на майсторски режисьор. Това ще се случи през март, когато – както всяка година – най-важните филми пристигат в София, нашия „творчески град на киното“!

Култовият американски режисьор Ейбъл Ферара* – специален гост на XXII София Филм Фест

Неподражаемият режисьор, създал класиките „Лошият лейтенант“ и „Кралят на Ню Йорк“, ще получи Наградата на София на Столичната община за цялостен принос към изкуството на киното и ще води два майсторски класа в рамките на фестивала

Визитата на Ейбъл Ферара е подаръкът на JAMESON Irish Whiskey по случай 15-годишнината на партньорството със СФФ и се реализира с подкрепата на Посолството на САЩ

 „Ейбъл въплъщава това, за което говореше Пазолини за киното… Начинът, по който се финансират и продават повечето филми, на практика изключва личностите, изпълнени с живот, със свобода, с неконвенционални възгледи. Хората, които държат лостовете, вече не искат да работят с прекалено силни, прекалено непредвидими личности, които затова изчезват от киното.  Така че, когато имате човек като Ейбъл, го цените. (…) Да срещнеш режисьор, който споделя твоите най-важни интереси, да намериш общ език с него и да изградите взаимно доверие, е мечта за един актьор. Когато имаш това, мислиш само за филми. Някои са добри, други по-малко, но винаги можеш да се погледнеш в огледалото, защото знаеш откъде идват тези филми.“

Така обяснява дългогодишното си сътрудничество с Ейбъл Ферара известният американски актьор Уилям Дефо, който участва в голяма част от филмите на режисьора („New Rose Hotel“ от 1998, „Go Go Tales“ от 2007, „4 h 44, Last Day on Earth“ от 2011, „Pasolini“ от 2014).

Ферара е прочут с провокативните, често противоречиви сюжети и нео-ноар образи във филмите си. Роден е през 1951 година в Бронкс, Ню Йорк, в семейство на емигранти от Ирландия и Италия. Започва да режисира още като студент любителски филми на супер 8. В средата на 70-те години среща писателя Никълъс Сент-Джон, който става неизменен съавтор на повечето сценарии на филмите му, включително игралния дебют на Ферара „Driller Killer“, и впоследствие „Ms.45“. Добрите рецензии в пресата, особено след втората пълнометражна творба, водят след себе си по-големи бюджети и съответно работа с големи имена в киното. Но Ферара не допуска естетически компромиси и бързо си спечелва име на един от най-суровите портретисти на подземния живот в Ню Йорк. В това отношение той може да бъде сравняван само с Мартин Скорсезе. Макар да е ангажиран от големи филмови студия за различни проекти, той продължава да предпочита безапелационната свобода на независимото кино и работата с познати актьори, които – подобно на него самия – не се страхуват да предизвикват и специалистите на тема кино, и публиката. Сред „хамелеоните“ пред камерата, с които работи най-често, са Кристофър Уокън, Уилям Дефо, Харви Кайтел, Матю Модайн, Форест Уитакър, Денис Хопър, Джанкарло Еспозито и др.

Ейбъл Ферара ще получи Наградата на София на гала вечер в кино „Люмиер“ непосредствено преди прожекцията на шедьовъра му „Кралят на Ню Йорк“ („King of New York“, 1990), едно от най-значимите изследвания на темата за насилието в американското кино. Главната роля на наркобос във филма изпълнява неустоимият Кристофър Уокън, на когото партнират младите Уесли Снайпс, Лорънс Фишбърн, Дейвид Карузо, Стив Бушеми. Впечатляваща тук е моралната двусмисленост в характера на героя на Уокън – Франк Уайт, който след като е освободен от затвора и вижда квартала си по-мрачен от всякога, решава да извърши нещо добро…

Програмата на Ейбъл Ферара ще включи още няколко филма, реализирани през различни периоди от творчеството му, надхвърлящо над 40 заглавия. Кои са те ще научите от следващите ни прес-съобщения.

 

*Бел.ред.: За мнозина досега този режисьор-колос е известен като Абел Ферара!

Мариана Енева