26th Jan2018

СФФ 22: Март е времето за кино в София

by Черно и Бяло

2018 започна ударно! Само преди няколко дни споделихме двойната радост за присъствие на българското кино в основната програма на Берлинале с филмите „Áга“ на Милко Лазаров (закриваща прожекция на официалната програма извън конкурса) и „Не ме докосвай“ на Адина Пинтилие, с български копродуцент Мартичка Божилова.

И ето че дойде време световното кино и неговите автори да преместят фокуса си към столицата на България, която през първата половина на 2018 е и столица на обединена Европа.

Международният филмов фестивал София филм фест (Sofia International Film Festival), извоювал с годините признанието на световната кинообщност, акредитиран от FIAPF и включен в класацията на сп. „Variety” сред 50-те топ-фестивала за киноиндустрията, ще се срещне за 22-ра поредна година с вярната си публика и многобройните международни гости – в София през март ще бъдат представени най-актуалните творби от световното и българското кино.

През 2018 година темата на София филм фест, преплетена творчески във визията на фестивала, е свързана с избора на София за Европейска столица на спорта. Тази титла има за цел да популяризира активния начин на живот, развитието на спортни политики и инфраструктура с добри съоръжения, програми и активности. Акцентът е върху масовия спорт и върху значението на спорта като приоритет в живота на хората. Този специален фокус ще присъства и във филмовата програма на фестивала чрез селекция от филми и събития на спортна тематика.

Официалното откриване на XXII София филм фест е на 7 март. Церемонията по награждаването ще се състои на 16 март. Програмата на фестивала, заедно с традиционните издания в Бургас, Пловдив и Варна, ще продължи до 29 март. Специална програма в Дома на киното, свързана с ретроспективи и други събития, ще „подгрее” фестивала от 1 март.

Ще бъдат представени повече от 150 пълнометражни игрални и документални заглавия, както и над 20 късометражни филма.

През 2018 година селекционната комисия е в състав Ирмена Чичикова – актриса, Катя Тричкова – продуцент, Юлиан Атанасов – оператор, Димитър Дринов – кинокритик, Веселин Бойдев – режисьор, носител на наградата JAMESON за 2017 година. Те ще определят 12-те финалисти от кандидатствалите филми. Наградата JAMESON  е на стойност 6 000 евро, осигурена за поредна година от Jameson Irish Whiskey и ще бъде връчена на режисьора на филма-победител, който ще бъде определен от Международното жури на фестивала.

Представяме на вашето внимание някои от акцентите на СФФ 2018:

XXII София Филм Фест се открива на 7 март в Зала 1 на НДК с официалната премиера на най-новия игрален филм на Милко Лазаров – „Áга”. Представен като проект с работно заглавие „Нанук“ на София Мийтингс през 2014 година, където получи наградите на Mediterranean Film Institute и Synchro Film, Video & Audio, Vienna, отличен в Кан като проект с престижната награда „Кшищоф Кешловски“ на ScriptEast, „Áга“ ще закрие основната конкурсна програма на Берлинале 2018!  Филмът е копродукция на България, Германия и Франция с главен продуцент Веселка Кирякова („Ред карпет“), която работи с Милко Лазаров от успешния му дебют „Отчуждение“, отличен с две награди от най-стария кинофестивал в света – Венеция.

За 16-и път международно жури ще определи фаворита за Голямата награда в конкурса за първи или втори игрален филм „София – град на киното”, съдържаща парична премия от 7000 евро, осигурена от Столична община.

Сред конкурсните филми са:

  • 3/4(2017) – България-Германия, режисьор Илиян Метев
  • „Адам“ („Adam”, 2018) – Германия-Исландия-САЩ-Мексико, режисьор Мария Солрум
  • „Гълъбът(„The Pigeon / Güvercin”, 2018) – Турция, режисьор Бану Шиваци
  • „Наме(„Namme“ / „Namme”, 2017) – Грузия, режисьор Заза Халваши
  • „Радиограмофон(„Radiogram”, 2017) – България-Полша, режисьор Рузие Хасанова
  • „Тиха нощ(„Silent Night / Cicha noc”, 2017) – Полша, режисьор Пьотр Домалевски

Световно признатата унгарска режисьорка Илдико Енеди ще бъде президент на Международното жури, което ще определи носителя на Голямата награда „София – град на киното”. Последният ѝ филм „За тялото и душата” („Testről és lélekről” / „On Body and Soul”) покори Берлинале и беше удостоен със „Златна мечка” в началото на 2017, а от дни е сред номинациите за чуждоезичен Оскар! Илдико Енеди ще получи наградата „ФИПРЕССИ Платиниум 90” – специално отличие, което беше връчено и на големите режисьори Бела Тар и Горан Паскалевич в рамките на последните две издания на София Филм Фест. Генералният секретар на ФИПРЕССИ Клаус Едер ще модерира публичен разговор с Илдико Енеди.

Един от гвоздеите на фестивала е несъмнено филма „Квадратът” на Рубен Йостлунд („Златна палма” – Кан ’17, с номинация за чуждоезичен „Оскар”, шест награди на Европейската филмова академия, включително за най-добър филм и режисьор). Филмът е включен в традиционната рубрика „Големите награди“.

В „Киното днес – големите майстори” ще предложим на публиката най-новите филми на утвърдени имена от световното кино. В програмата присъстват заглавия като „БЕЗ МИЛОСТ” (In The Fade) на Фатих Акин (със „Златен Глобус“ за чуждоезичен филм, награда за най-добра актриса за Даян Крюгер в Кан ’17); „НЕЛЮБОВ” (Нелюбовь) на руския майстор Андрей Звягинцев (с награди от Кан, Лондон и Европейската филмова академия, с номинация за чуждоезичен „Оскар“); „ПРОЕКТЪТ „ФЛОРИДА” (The Florida Project) – най-новият филм на Шон Бейкър (представен в Петнайсетдневката на режисьорите в Кан ’17, с номинация за Оскар за най-добра поддържаща мъжка роля на Уилям Дефо); „ИЗКЛЮЧИТЕЛНИЯТ: Моят Годар” (Redoubtable) на Мишел Азанависиус (с премиера в Кан ’17), „МАНИФЕСТ” (Manifesto) на Юлиян Роузефелд, с участието на многоликата Кейт Бланшет, „ЛУНАТА НА ЮПИТЕР” (Jupiter’s Moon) на Корнел Мундруцо (с номинация за „Златна палма“ в Кан ’17), „ФОКСТРОТ“ (Foxtrot) на Самуел Маоз (с голямата награда на журито „Сребърен лъв“ и още два приза от Венеция 2017, с осем награди на Израелската филмова академия) – всички те ще се срещнат с публиката у нас след като привлякоха вниманието на зрители и киноспециалисти на десетки престижни фестивали в целия свят.

По традиция в рубриката „Ново българското кино” ще бъдат представени игралните филми, завършени след март 2017, и избрани документални премиери. Очаквайте рекордно количество български игрални филми на фестивала, някои от които премиерни!

Балканският конкурс ще включва топ-заглавия от региона в партньорство с „Домейн Бойар”, с които за седма година ще представим и традиционната кино-гурме програма.

Основен партньор на София Филм Фест и София Мийтингс е Филмово студио „Ню Бояна” – едно от водещите киностудия в Европа. Те осигуряват сериозна подкрепа за пазара на копродукции София Мийтингс, като връчват за трета поредна година Голямата награда „Дани Лернер” – Grand Prix за проект от основните секции на бизнес платформата. През 2018 година за първи път наградите ще бъдат две, като едната със сигурност ще бъде връчена на български проект; всяка от тях е на стойност 50 000 евро в услуги във Филмово студио „Ню Бояна” и чек на стойност 5 000 евро.

„Ню Бояна”, заедно с B2Y Productions, са копродуценти на фестивалните трейлъри, които за поредна година се създават в креативното партньорство с DDB. Шестима млади български режисьори приеха предизвикателството да заснемат своя поглед към спортната фестивална тематика през характерни особености на почерка на световноизвестен режисьор. Това са Драгомир Шолев, Иван Москов, Неда Морфова, Кеворк Асланян, Васил Петраков и Петко Спасов.

На XXII София Филм Фест се очакват над 250 чуждестранни гости. Голяма част от тях ще дойдат специално за 15-ото издание на София Мийтингс, което по традиция ще събере европейския елит във филмовата индустрия. Проектите за първи, втори и трети игрални филми ще бъдат представени пред професионална публика – филмови фондове и институции, продуценти, дистрибутори, разпространители, журналисти. Родните и регионалните филми ще бъдат прожектирани пред фестивални селекционери и сейлс компании. Партньори на София Мийтингс са: Ню Бояна Филм Студио, B2Y Productions, Producers Network, Cannes Market, Crossroads, Mediterranean Coproduction Market, Mediterranean Film Institute, Moscow Business Square, EAVE, Hungarian Filmlab, Focusfox Studio (Унгария), Synchro Film, Video & Audio (Австрия), Yapimlab (Турция), Medienboard Berlin-Brandenburg, MDM, FilmFestival Cottbus, Connecting Cottbus, Фондация Роберт Бош, Europa Distribution, Europa Cinemas.

За поредна година фестивалните прожекции са предвидени в НДК-Зала 1, Кино Люмиер, Дома на киното, кино Одеон, Euro Cinema, културен център „G8”, Зала „Славейков“ на Френския културен институт, Културен център на Софийския университет „Св.Климент Охридски”, кино „Влайкова”, CINEMA CITY Mall of Sofiа, CINE GRAND City Center Sofia, ARENA Deluxe Bulgaria Mall.

Най-новата творба на Андрей Звягинцев „Нелюбов“ на XXII София филм фест!

С награди от Кан, Лондон и Европейската филмова академия, с номинация за „Златен глобус” за чуждоезичен филм и сред деветте филма преди обявяване на номинациите
за чуждоезичен „Оскар”, „НЕЛЮБОВ” ще се срещне през март с българските киномани.

Андрей Звягинцев e творец, в чиято филмография не присъстват компромиси. С премиера на негов филм би се гордял всеки от най-важните кинофоруми в света, но тази привилегия до момента са имали най-старият и най-авторитетният – Венеция (премиера на дебютния му филм „Завръщане”) и Кан (четирите му последващи творби).

„Нелюбов” („Нелюбовь/Loveless”) беше представен в конкурсната програма на Кан 2017 и в едно от хвалебствените ревюта по адрес на филма се открива следната характеристика:
тежък филм с гаргантюанско влияние и ефект, смел и ужасяващ коментар върху същността на цяла една нация”.

„Нелюбов” разказва за жестокия развод на Женя и Борис, белязан с коравосърдечни обиди, усещане за безизходица и взаимни обвинения. Всеки от тях има свой нов живот и са нетърпеливи да започнат на чисто, дори това да означава да изоставят своя 12-годишен син Альоша. След като става свидетел на един от скандалите на родителите си, Альоша изчезва…

След премиерата в Кан, най-новият филм на Мишел Азанависиус „ИЗКЛЮЧИТЕЛНИЯТ: Моят Годар” ще се срещне с българските киномани

Забележителен портрет на времето и ключова любовна връзка в биографията на легендата на френската „Нова вълна” Жан-Люк Годар

След изключителния фурор, който предизвика Мишел Азанависиус преди шест години с „Артистът” – носител на пет награди „Оскар”, три отличия „Златен Глобус”, седем награди БАФТА, две награди от международния конкурс в Кан и още 130 приза от различни филмови форуми в целия свят, режисьорът отново е отправил поглед към миналото на киното – фокусът в най-новия му филм „Изключителният: Моят Годар” („Redoubtable”) е върху любовната история между Ан Вяземски и легендарния режисьор Жан-Люк Годар. За основа Азанависиус използва автобиографичната книга на актрисата, наследница на руския княжески род Вяземски – „Un An Après”. Ролята на любимата на Годар, с която правят заедно „Китайката”, „Уикенд” и „Sympathy For The Devil”, е поверена на Стейси Мартин, добре позната на публиката от„Нимфоманка” на Ларс фон Триер. В образа на Годар влиза Луи Гарел, когото помним от „Мечтатели” на Бертолучи (и който е син на един от творците на френската „Нова вълна”, Филип Гарел).

Премиера за номинираният за „Златна палма“ филм на Корнел Мундруцо „ЛУНАТА НА ЮПИТЕР“

Наблюдаван с внимание от всички значими световни фестивали, награждаван с предишните си филми „Белият бог“, „Делта“, „Приятни дни“ в Кан, Локарно, Сараево, Котбус и на още десетки филмови форуми, КОРНЕЛ МУНДРУЦО е познат на българската публика, а новият му филм ще им поднесе жанрова изненада

Когато с третия си филм Корнел Мундруцо е номиниран за голямата награда в конкурсната програма „Особен поглед“ на Кан, а със следващия през 2008 година получава наградата на ФИПРЕССИ и е номиниран за „Златна палма“, вече всички специалисти са наясно, че се е появил сериозен глас в унгарското кино, който е наблюдаван и ценен от авторитетите в света на киното. През 2010 и 2014 година следват още два филма – единият с номинация за „Златна палма“, другият – с голямата награда на „Особен поглед“ и със специалната „Palm Dog“ за уникалните кучета-актьори, които пресъздават страхотната история в „Белия бог“. Да не пропускаме и впечатляващия „Приятни дни“, който спечели първата голяма награда за най-добър филм на София Филм Фест през 2003. Миналата година режисьорът представи отново в Кан за първи път „Луната на Юпитер”, навлизайки смело в жанровото кино със свръх-актуална тематика – разглежда бежанската криза през обектива на свръхестественото. А основният въпрос, с който авторът на филма иска да провокира публиката, е „Трябва ли да вярвам в онова, което виждам?

Израелският режисьор Самуел Маоз възхити Венеция с най-новия си филм  „ФОКСТРОТ” и ще бъде част от програмата на СФФ 22

С голямата награда на журито „Сребърен лъв“ и още два приза от Венеция 2017, с осем награди на Израелската филмова академия и сериозни овации от десетки филмови форуми в цял свят, „Фокстрот“ е бе израелското предложение за номинация за чуждоезичен „Оскар“, а първата му среща с българската публика ще бъде във фестивалната програма през март

Когато един автор спечели „Златен лъв“ с дебютния си филм, няма никакво значение кога ще успее да направи своята следваща творба – тя задължително ще е обект на специално внимание от филмовия свят. Осем години след фурора, който предизвика с „Ливан“, израелският режисьор Самуел Маоз представи във Венеция втория си игрален филм „Фокстрот“ и отново покори журито, което му връчи своята Гран при „Сребърен лъв”. Въпреки противоречията на политическа основа, които предизвика историята за семейство, оплакващи своя син, загинал по време на служба в израелските отбранителни сили, филмът бе избран като кандидатура на Израел за тазгодишните награди „Оскар“. Смел и разтъсващ, разказът на Маоз оставя без думи всички престижни издания за кино в света, като повечето от тях му дават възможно най-високите оценки.

Испанско-българската копродукция „Да обичаш Пабло“ със специална гала прожекция

 Да обичаш Пабло“ пресъздава вълнуващата история и бурната любовна афера между прочутия колумбийски наркобарон Пабло Ескобар (в ролята Хавиер Бардем) и амбициозната телевизионна водеща Вирхиния Валехо (в ролята  Пенелопе Крус). Разказът е предаден през погледа на журналистката, по чийто роман „Да обичаш Пабло, да мразиш Ескобар“ е направена тази екранизация. Българската компания B2Y Productions, част от Ню Бояна Филм Студиос, е копродуцент на проекта с оригинално заглавие „Loving Pablo“. Режисьор и сценарист на филма е Фернандо Леон де Араноа.

Самото присъствие на актьорския тандем Бардем-Крус (двойка и в реалния живот) гарантира на публиката среща с качествено европейско кино, а познатото и очаквано синхронно взаимодействие между двете звезди на световното кино със сигурност действа като допълнителна притегателна сила за зрителско внимание.

Създаден в игрално-документален стил, филмовият портрет на Пабло Ескобар разкрива не само най-жестоките черти на характера на този човек, но и детайли от историята на живота му, свързани с благотворителни каузи, като строеж на училища и болници например, като с помощта на подобни „жестове“ печели почитатели.

Постпродукцията на „Да обичаш Пабло“, както и част от снимките са осъществени в България. Една изключително сложна за заснемане сцена е заснета именно у нас – приземяване на истински самолет, като част от каскада във филма. Български киноекипи участваха в снимачния процес у дома и в чужбина. „Да обичаш Пабло“ е пример за прекрасната съвместна работа на български кинопрофесионалисти и техните чуждестранни колеги и е още едно доказателство, че България се превръща в предпочитана световна кинодестинация.

Първите шест филма от Международния конкурс на 22-ия София Филм Фест са ясни: Два от тях са български: „3/4“ на Илиян Метев и „Радиограмофон“ на Рузие Хасанова

Отличен със „Златен леопард“ в Локарно в селекцията „Режисьори на настоящето“, „3/4“ е игралният дебют на Илиян Метев, получил за него и „Златна роза“ за най-добър режисьор. Авторът му е многократно награждаван и адмириран за документалния си филм „Последната линейка на София“ (2012).

РАДИОГРАМОФОН“ (“Radiogram”) на Рузие Хасанова, отличен със „Златна роза“ за дебют на 2017, е филм за музиката, свободата и идентичността.

Полският филм „ТИХА НОЩ“ (“Silent Night”) на Пьотр Домалевски е филм за семейството, традицията и емиграцията като полска съдба.

Действието в „НАМЕ” (“Namme”) на грузинския режисьор Заза Халваши се развива в планините на Аджария, а сюжетът е базиран на история от древната грузинска митолгия.

АДАМ“ (“Adam”) (Германия-Исландия-САЩ-Мексико) на Мария Солрум идва на 22-ия София Филм Фест веднага след участието си на Берлинале, където ще се бори за „Кристална мечка“ за най-добър филм в програмата „Generation 14 plus“.

Още един филм от селекцията „Generation 14 plus“ на Берлинале ще участва в Международния конкурс на 22-ия София Филм Фест – „ГЪЛЪБЪТ“ (“The Pigeon / Güvercin”) на турската режисьорка Бану Шиваци.


Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столична община, в партньорство с Министерство на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмата Творческа Европа (Creative Europe) на Европейския съюз, национални и чуждестранни културни институти, спонсори, партньори и приятели.

Мариана Енева

19th Jan2018

Чаровникът от „Компарсита“ си отиде… Сбогом, скъпи, Чечо!

by Черно и Бяло

Изкуството е вечно, защото е подсъзнателно и действа на егото ти…

С тази стройна осанка, запазена и до днес, искаха да Ви направят офицер, но Вие решихте…

Реших да стана артист, това е случайност, разбира се, както всичко в живота и вече толкова години- 55, се занимавам с това. Родителите ми бяха учители, никога не съм искал да ставам артист – тогава, говорим за онези времена. Моите родители ходеха на театър и аз съм ходил с тях, отдавна; помня неща, които са, както сега се казва, далечна, далечна история. Така се случи и това е положението!

И като избрахте ВИТИЗ, попадате в класа на Н.О. Масалитинов. Какви бяха най-важните уроци от него за професията и живота? Тогава започват да Ви наричат Чечо, тъй като в курса сте били няколко Стефановци.

Естествено, че се помнят нещата, които учителите ти казват. Специално Масалитинов беше гениален артист. Той твърдеше, че всяко нещо може да се изиграе по всякакъв начин, стига да можеш да го докажеш със своята мисъл. Това беше най-важното, което ни втълпяваше, т.е., той позволяваше човек сам да пристъпи към ролята, по свой път и това всъщност е най-големият урок. И още, че “в живота има два края- биологически и творчески”. Ами това е истината и който не иска да се съгласи с нея, в другия живот ще се сети, че фразата е била правилна.

Всъщност от какво зависи пътя на актьора и неговото прекъсване? След повече от 50 години в киното и театъра имате ли още какво да кажете на българския зрител? Продължават ли да Ви импулсират творческото вдъхновение и смелостта?

Зависи изключително много от външни фактори, които се отнасят до това, че птичето на щастието каца само веднъж и трябва да го хванеш, иначе губиш.  Нашата професия е такава, че не всички успяват И е доказано, че тези, които започват своя път, само  15 на сто от тях успяват. Останалите отпадат, предполагам, че това се отнася за музикантите, може би и за други професии, но за актьора е така.

След като си се съгласил, първо  са ти предложили, което също е голям шанс, и след това вече наистина е смелост да се убедиш: за мене е най-важното, че аз мога да го направя тази роля, този образ. А вече от тук всичко е послеслов-  да разгърнеш това, което си решил да направиш. Разбира се, в сътрудничество с всички останали, които те съпътстват; започва от осветителя, от гримьора, от сценичния работник и от тук нататък вече идва операторът и режисьорът- най-важното, защото те са двигателите на творчеството. Не може без тях.

По какви образци се изгражда вкусът на нашия зрител? Днес хората рядко ходят на кино. И театърът не е същият…

За годините много неща биха могли да се разказват, защото животът предлага всякакви възможности и предизвикателства. Но сега, във времето на телевизиите, във времето на Интернет този, който се интересува и да не се интересува, може да седне пред телевизора и пред  Интернет и да види образци. Дълбоко съм убеден от всички разговори, които имам в съвремието сега, тези години, че хората естествено не са си загубили вкуса и усещането за хубавото. Когато е хубаво е привлекателно и е умно, те му обръщат внимание и го запомнят.

Дали се различават днешното кино и театър от тези, по мое време. Не бих могъл да кажа, че се различават. Смисълът е един и същи. Направи така, че да те разберат. И най-вече: театърът, киното и телевизията имат своята мисия. Който влезе в тази мисия знае, че той пропагандира/ грубо казано/, а иначе се казва послание за добро- във всякакъв смисъл. Тогава работата е лесна. Едно и също е, само че техническите възможности са различни. Хората са едни и същи, не случайно има драматургии от 400-500 хиляди години, от които продължава да се вълнува човек. Темелите на съвременният театър са семейството и любовта; и основната му публика са зрителите  до 25  години и след 50-сет. Човекът като психика не се е променил, той се е променил само в изявите си, в наглостта или в примирението, или в някакви други такива качества.

Какво не могат да постигнат днешните млади и защо? Известният режисьор Кръстьо Мирски казва: „Няма да ходя да ги гледам. Те само си преобличат костюмите.”

Това, разбира се, е парадоксален израз на един голям творец, но  само подсказва липсата на енергия при изграждане на ролята или на представлението. Но, че този принцип важи и сега, важи. Не може без подобни случки, иначе няма как да се отдели голямото от малкото; бялото от черното. Това е въпрос на контраст.

Може би на младите им липсва желанието да се усъвършенстват и да направят ролите, които искат, съвършено, перфектно. Това е стремлението, което ни липсва и на възрастните, и на младите. Защото и възрастните се заразяват от младите, те пък от възрастните. Стига да искаш да го постигнеш това съвършенство- ето най-важното!

В този ред на мисли къса ли се връзката с младите, има ли у тях интерес към предното поколение. Какво още не им достига, различава ли се техният професионализъм от този на опитните възрастни актьори? Обстоятелството с говора…

Аз съм съгласен, че  говорът е основният проблем. Много често не се разбира какво говорят от малкия и големия екран. Защото това вече е въпрос на технология и зависи изключително от учителите, с които е  започнал. Аз не бих могъл да визирам определен артист, но смятам, че 99 на сто е така. Но пак стигаме до желанието да бъдеш съвършен.А това може и сам да си го научи човек. Аз съм имал голямото щастие, че много дълги години съм работил в състави, в които е имало много възрастни хора и много млади хора. Отново ще повторя, че било е щастие, когато съм бил млад, не сме имали конфликти с възрастните. А след това във времето, когато съм работил в театър “София” и МГТ “Зад канала” там такива неща не са се чувствали въобще. Напротив- младите са се старали да бъдат като нас, така си мисля.

Много рядко се канят възрастните актьори във филмите…

Който е чел пиеси, който е чел сценарии, който е гледал филми и представления, много добре си дава сметка, че на 100 пиеси, на сто сценария има  по един възрастен. А живи има 90, да речем. Е, на тебе ли ще ти се случи… Нека си припомним казаното в началото- за щастието и късмета  птиченцето да кацне веднъж на рамото ти. Не винаги се случва на тебе да ти се падне. Не приемам формулата, че нас ни забравиха. Никой не те е забравил, просто няма работа за тебе! И който не се съгласи с това вътрешно, за да не страда, просто е забравил смисъла на професията.

Естествено идва питането за последната театрална реформа, която влезе в сила в началото на 2010. Съществуват ли абсурди, има ли изисквания за качеството на продукцията, за художествената страна? А бройките билети…

Понеже живеем в нашата прекрасна България, без абсурди не може.

Просто за нас това е едно ежедневие. И който днес, не се е съгласи с факта, че живее в абсурд, би трябвало да се поправи  и да се справи с абсурдните положения. По отношение на реформата: който познава историята на българския театър, знае че той е в непрекъснати реформи. Не е спряло никога, никога! Всеки, който дойде на власт и решава нещо да промени, вижда реформа. А под реформа в България се разбира съкращения! Но театърът е много жилаво създание и въпреки всичко, е успял да оцелее по някакъв начин и продължава да работи. В нашия случай, говоря за последните две- три години; прави се същото, което се е правило последните 30-40 години, в които аз съм бил свидетел на тези промени. Не се отчита, че всяко място, всеки град е различен, различна е публиката, различен е манталитетът, различно е желанието да види еди-какво си. Да види един кръг от проблеми, които него го интересуват. И колкото и да е странно, независимо че компютрите и Интернет съществуват, въпреки всичко манталитетът на човек се променя изключително трудно. Не е едно и също в Силистра, не е едно и също в Благоевград. Едно харесват там, друго харесват другаде. Не гледайте София.Твърдя, че цялата измет на България се е събрала… И тук не би могло да бъде мерило за българския театър. Българския театър не е само София и животът не е само София!

Вие сте аристократ на духа и с фино чувство за хумор. Дано въпросът не Ви се стори лаически: навярно е сложен процесът при изграждането, създаването на всяка роля; научаването на текста и създаването, вникването в образа едновременно ли става или има първо и второ?

Има много елементи, разбира се. Естествено, първо е текстът, който е написал авторът. Аз уважавам режисьорите, които не изменят авторските текстове. След като сме се съгласили да правим на еди-кой си автор и го смятаме или за гений, или за глупак. Ако е гений, се съгласяваме, ако той е глупак – защо сме се съгласили с него. От тук нататък е много просто за интелигентни хора – момчета и момичета. Почваш с думите, след това виждаш какво е различното от тебе, от твоя характер, от твоята душевност, от твоите емоции, от твоята възможност да изразиш това. И вече е въпрос на моделиране, заедно с останалите, защото актьорът не е сам – нито на сцената, нито в мислите си; защото трябва да мислиш как мене ме възприемат, какво искам да кажа на този, който ме гледа. Ако успееш да победиш да те слушат, а не да шумят, елементарно казано, значи ти си успял. Навремето ядяха семки и си говореха, разбира се, тогава нямаше GSM-ми. Но ние спирахме и казвахме „Ако обичате, престанете с това, ако ли не – ние спираме да играем. Или вие, или ние!“ И те преставаха, защото са платили пари и трябва да стоят докрай.

Много по-трудно е, когато образът, а в повечето случаи не съвпада с твоя характер, не подхожда на твоето амплоа.

Да, има и такива случаи. Тогава пък влиза в сила професията. И как трябва да го преодолееш, има безкрайно много начини- да почнеш да мислиш като другия човек. В определеното време трябва да мислиш и действаш като героя си , а не като тебе.

От какво линее талантът? Прокрадват ли се при Вас съмнения и как ги преодолявате? Все още ли Ви спират хората по улицата, запомнили образите с които наелектризирахте екрана и флуидите струяха от сцената.

Пак се връщам към желанието си да направиш нещо съвършено. Ако се откажеш от най-доброто- става безинтересно. Идва рутината и залинява всичко, когато ти не искаш да бъдеш съвършен. Просто всичко зависи от тебе. Нашата дейност е публична. Не може да излизаш пред хората и да не искаш да им внушиш по най-силния възможен за тебе  начин това, което ти мислиш. А пък най-добрата рецензия в края на краищата е – очите на хората, по тях познаваш вече ти  ли си личността с име, или не си. Ако никой не те поглежда, значи вече „довиждане”. Край. (Там, където правихме интервюто, поне десетина души минаха да го поздравят и заговорят – бел.авт.)

При злополука по време на снимки преди 40 години губите слуха си и зрението Ви отслабва. Рисковете на професията… Сигурно Ви е коствало много.

Стана при „Зарево над Драва” на Зако Хеския. Просто взрив, който… колеги минаха по невнимание в по-предната редица и взривът изгърмя; той не се отнасяше за тях, но те се бяха уплашили. Така приключи всичко. Костваше ми, разбира се, но всичко това се компенсира. Вероятно сега вече на моята възраст, всички тези премеждия личат. Но през годините съм гледал да ги компенсирам по някакъв начин и мисля, че съм успял.

Случиха ли се мирогледни сривове и как преодолявате съмненията. Дълго време бяхте председател на САБ – от 1990 до 2005 г. Допринесохте ли за стабилизирането му?

Дълбоко съм убеден, че не съм се променил.Така си мисля, или така ми се иска да се е случило. Убеден съм, че и сега не съм си загубил навика да се радвам на успеха на другите. Аз съм човек, който не завижда, дълбоко съм убеден в това. Има неща, които не приемам, но никога не съм си позволявал да си помисля, че аз бих направил даден образ по-добре от другия. Именно, това може да те доведе до самоизяждане и до срив.

А колкото до председателството, аз съм преживял 3–4 реформи. Не знам дали съм успял да помогна на Съюза с определени позиции, но Съюзът придоби един авторитет. Той и преди го е имал. Но когато държавата се разтресе, трябваше организацията да застане на страната на артистите, на страната на доброто. И всички решения, които са взимани, когато аз съм бил, са били плод  на упорито обясняване, за да се стигне до съгласие.Ние не сме имали разногласия, това е много важно да се каже и може би е една от малкото организации, които не се разцепиха. Може да са малко, но те са там. Останалите не са и искали да направят друга организация, в това съм сигурен. Всички съюзи са бедни, зависи от стандарта, който ти искаш да имаш. Но колкото до нашия Съюз, никога не е бил издържан от никого и никога не е получавал никакви субсидии. Даже веднага след 1989 година ние се  принудихме, за да съществува организацията, да вземем заем, който успяхме за 2–3 години да върнем. Не искахме да се подлагаме на никакви други унижения.

В този смисъл, Вашето разбиране за твърдението на Харолд Пинтер „В края на човешкия живот се брои единствено достойнството.”

Човекът е прав, за голямо съжаление. Всеки, който не смята, че е така, в другия живот ще се сети, че е било точно така. Само сам можеш да защитиш и пазиш достойнството си, никой друг не може да ти защити достойнството. Сам и това е голям кръст, който трябва да носиш.

Как успяхте да съхраните любовта и семейството? Любовта възторг и страст, копнеж и разочарование, горест и надежда ли е или временна еуфория, опиянение…

Любовта на тази възраст я разбирам като философско поведение, а не в подразделения. Според мене това е истината, една извисена духовност… Семейството е най-важното, човек там има своята опора. Слава Богу, аз съм имал тази опора.

Появихте се, макар и за кратко, в един от гледаните нови сериали – „Под прикритие”(може и да не го цитираш, махни заглавието, ако е нужно), в ролята на ген. Пенев и веднага започнаха да Ви наричат „българския Дон Корлеоне”. Според Вас, очакват ли Ви нови кинохоризонти?

О, не бих могъл да кажа какво предстои от тук нататък. Това, че започнаха да се правят сериали, е много добро дело. И като  подемат една конкуренция, ще излезе истината. Това ще го каже и публиката. Сега го наричат рейтинг и прочее и прочее. Дали съществува влиянието на това, което е направено. Още повече, че с навлизането на телевизията масово в целия свят, това е основното място, в което се прави кино. За голямо съжаление, и в България е така.

И нека завършим с любопитна случка – даден филм е вече готов и следва разпространението му. Тогава нямаше никакви трудности в тази посока.

Да, тук вече думата има публиката. Навремето след премиерата се ходеше и в няколко града из страната. Екипът на филма „Компарсита” (една от любимите роли на актьора – бел.авт.) се справи много добре с предвиденото и засне точно 2800 метра. Как се вместихме – и като сценарий, режисура и актьорско присъствие, явно сме били много дисциплинирани и сме показали своето майсторство. Колегите бяха пълни с енергия и желание- сценаристът Тодор Монов, режисьорът Никола Петков, операторът бай Димо Коларов. Дори монтажистката се учуди и ни поздрави. Обаче- без присъствието на Кольо, режисьорът, при монтажа, наложи му си да замине спешно при сина си, нашето творение стана 2 200 метра – орязано и съкратено. На прожекция и среща с публиката във Велинград (там бяха голяма част от снимките), един зрител стана и рече: „Нещо ви хлопа каруцата!”, т.е. той беше усетил тези „дупки”, които попречиха на качествата и цялостното възприемане на филма. Публиката изръкопляска и си тръгна…

Визитка
Стефан Илиев е роден на 25 юни 1935 година. Учи във Втора мъжка гимназия в София, а през 1958 година завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на Н.О. Масалитинов. Дебютира в ролята на Дженаро в „Лукреция Борджия” на ДТ Габрово и работи там известно време. По-късно е актьор в ДТ Плевен, ДТ Перник, Народен театър за младежта, Т София и МГТ „Зад канала”, чиито основатели са с актьора Руси Чанев.

Създал е над 70 роли в театъра и безброй в киното. Незабравими остават неговите герои от филмите: „Пленено ято”, „Между релсите”, „Отклонение”, „Зарево над Драва”, „Сватбите на Йоан Асен”, „Компарсита”, „Куче в чекмедже”, „Големанов” и съвсем наскоро в тв сериала „Под прикритие”. Зрителите запомниха и обаятелните му театрални превъплъщения – образа на Авакум Захов от „Спящата красавица”, поручика от „Поручикът и Марютка”, Браун от „Опера за три гроша”, Вершинин от „Три сестри” и много други. Председател и на САБ от 1990 г. до 2005 г. и допринася за утвърждаването му. Женен е, има син Александър и внучка Стефания, която носи неговото име.

В памет на Стефан Илиев

Разговора води Мариана Енева

17th Jan2018

Кичур от златните коси на Лукреция Борджия и днес вдъхновява поклонници

by Черно и Бяло

Мая Петкова-Константинова

Вероятен портрет на Лукреция Борджия като Св. Катерина от Александрия – стенопис от Pinturicchio, в апартаментите Sala dei Santi Borgia във Ватикана 1494г

От дистанцията на пет столетия

В просторните зали на Пинакотека „Амброзиана“ в Милано се съхраняват множество произведения на изкуството. Основана през 1618 г. от архиепископ Федерико Боромео – страстен ценител на изкуството, тя се превръща в хранилище на богата колекция ренесансови шедьоври . Пинакотеката притежава чертежи и скици на Рафаело, платна на Ботичели, Рембранд , Тициано , Караваджо . В нея се пазят редки исторически документи и артефакти, като световноизвестният сборник със скици и чертежи на Великия Леонардо. Но може би най-притегателният и вдъхновяващ експонат е в зала 8 на „Амброзиана“ , където са прекрасните руси коси на Лукреция Борджия, открити сред писмата от нейната кореспонденция с любимия й Пиетро Бембо.
Когато човек е обременен от фамилното си име , то винаги го задължава. Такъв е животът и на Лукреция Борджия – средновековната дама , чийто живот e белязан с кръвосмешение, насилие , убийства и бремето на фамилията. Златокосата италианка живее във времето на Леонардо да Винчи, Франсоа Рабеле и Христофор Колумб.  Тя не е рисувала с четка, не е писала романи и не е открила нови земи.  Въпреки това е останала в историята, а присъствието й се отразява в огледалото на вековете.

Личността на Лукреция

Била ли е наистина Лукреция „Дяволът“, който Времето и Историята са я принудили да бъде ? През вековете витаят историите за убийства в семейство Борджия. Разказва се, че тя имала колекция бижута-кухи пръстени, в които криела отрова , която незабелязано да бъде изсипана в храната на враг на семейството. Като незаконнородена дъщеря на Папа Александър VI , нейното бъдеще е изцяло дирижирано от него.  Със сигурност можем да твърдим ,че животът й е отразявал промяната на съюзниците на семейството. Омъжвана е последователно за трима от най-могъщите мъже на своето време: Джовани Сфорца, Алфонсо д’Арагон и Алфонсо д’Есте.  И въпреки, че е широко известна предимно като безскрупулна развратница и отровителка , в действителност Лукреция Борджия е допринесла много за възхода и величието на херцогство Ферара, изявявайки се като брилянтен дипломат и щедър благодетел .

Образът на Лукреция

Ако беше живяла през 19-ти век вероятно Лукреция би била известна куртизанка не само заради привлекателността си, а предимно заради своя интелект . Освен, че има добро образование – , говори четири езика , тя е изящна танцьорка и автор на стихове. .През краткия си живот Лукреция е имала слава на красавица. За съжаление историята не ни е оставила визуален портрет , който със сигурност да е неин. Оставила ни е обаче писменно описание. Служител в двора на семейството описва 20-годишната Лукреция като “средна на височина и с изящна форма на лицето. По-дълъг нос, златна коса и очи , без конкретен цвят. Големи устни с блестящо бели зъби, и бюст с възхитителни пропорции“. Твърденията за красотата на Лукреция можем да открием в различни портрети на Досо Доси за които тя е позирала и , които без съмнение показват ,че е имала дълга светло-руса коса и сини очи. Смята се също, че Лукреция е позирала за няколко други картини – на Пинтуричо за ” Света Екатерина ” и за “Портрет на жена” на Бартоломео Венето.

Забранената любов на Лукреция

Животът на Лукреция е бил низ от трагедии, когато се среща с поета Пиетро Бембо през 1502 г. Тогава е на 22 години , пред сключване на третия си поред политически уговорен брак . Бембо е с десет години по-възрастен от нея, набиращ популярност венециански поет . Според историята , те се срещат за първи път във вилата на семейство Строци във Ферара. По това време Лукреция вече е популярен меценат , привличащ поети и учени от цяла Италия. Между двамата се заражда връзка, основана на любовта към изкуството и най-вече към поезията и театъра. И до сега пълната степен на близостта им остава в тайна , но от разменените писма става ясно, че са имали интимна романтична връзка. През 16-ти век в Италия протоколът налага кореспонденцията между поет и дама от висшето общество да бъде на ръба – между поезия и ухажване. Ренесансовият идеал за чиста любов е изисквал от поетите да хвалят и ухажват своята дама от разстояние. Тайната любовна афера,между двамата е била толкова опасна, колкото и страстна До юни 1503 г. Лукреция и Пиетро са имали редовна кореспонденция, разменяйки стихове и послания. Размяната на писма между двамата , продължила 16 години, като последните са от 1517 г., две години преди кончината на Лукреция.

Любовният дар , превърнат във фетиш

Поетът –романтик Джордж Байрон открива през 1816 г и разказва на света за красивия емоционален романс между венецианския поет и ренесансовата дама . Сред документите на Библиотека „Амброзиана“ лорд Байрон намира колекция любовни писма, разменени между Пиетро Бембо и Лукреция Борджия. Той изчита близо 400 –те страници кореспонденция на староиталиански език между Лукреция и Бембо. Сред писмата той открива и дълъг кичур златиста коса , завит в пергамент и привързан с панделка . Байрон с изумление и възхищение докосва златистите къдрици , които изпадат от нея . Този допир до любовния дар на Лукреция за Бембо, разтърсва поетичното му въображение. Няколко дни по-късно той описва преживяното в писмо до своя приятел и издател Джон Мъри: “ това е най-русата коса, която можем да си представим и никога не съм виждала толкова златиста …“. Съобщава му също, че е успял да подкупи пазач в Амброзиана , който му позволил да направи копия на писмата. Любовните слова са преведени в книга, подписана от Байрон , и определени от него като “най-красивите любовни писма в света“.
През 19-ти век , време на бурни страсти , кичурът руси коси се превръща във фетишистки мит и творческо вдъхновение . Да види копринените коси пристига в Милано и друг емблематичен писател – Густав Флобер. Няколко години по-късно в „Амброзиана“ са привлечени братята Едмонт и Жул дьо Гонкур . А принцът на Кралство Прусия – Джордж , изпраща двама офицери до Милано, които да разгледат косите и да му докладват впечатленията си. В периода 1826 -1828 г. Клод Валери – псевдоним на уредника на френските кралски библиотеки , посещава три пъти „Амброзиана“ и говори за косите на Лукреция като за „пикантен уникат“. Почитател на русата къдрица е и Габриеле д’Анунцио – писател, поет , драматург и политик. Славата на златистия кичур от косата на Лукреция добива огромни размери и се превръща във фетиш . Дълго време не секва върволицата поклонници, желаещи да видят косите на една от най – скандалните дами в италианския Ренесанс.

Реликварият – бижу

За да бъде опазен блестящият кичур от косата на Лукреция , е било необходимо той да бъде поставен в подходяща витрина. С тази задача е натоварен бижутерът от Ломбардия Алфредо Раваско. През 1928 г. Раваско създава специален реликварий , изработена от абанос, сребро , скален кристал, перли, ахати, рубини и смарагди и изумруди.. Златните коси на Лукреция, затворени в прозрачно стъкло и днес предизвикват възхищение и предизвикват въображението на обикновените хора , на творци и поклонници от цял свят. В изработката на реликвария са вплетени гербовете на фамилиите Борджия и д’Есте.
Прекрасните златни коси на Лукреция
В нашето време можем да видим, но не и да докоснем прекрасните дълги коси на Лукреция Борджия. Възхищението към блестящия кичур е очаровал всеки, който е имал късмета да го види от близо. Музейната легенда разказва, че ренесансовата дама приживе е полагала изключителни грижи за своята коса. Затова и до сега нощем преминавала през залите на „Амброзиана“ , отключвала реликвария и внимателно сресвала своя кичур коса , който и днес , след 500 години , е лъскав и блестящ . А интензивността на цвета му е все още невероятно ярък и жизнен. Лукреция не е била естествена блондинка , разкриват исторически документи. На всеки осем дни тя боядисвала косата си със смес от дървесна пепел , ечемичена слама, цветя и орехова паста . Ефектът от процедурата бил великолепен и поразителен, тъй като младата жена сплитала в прическата си панделки, цветя и перли.

Автентичност

Убедително доказателство ,че в реликвария наистина има кичур от косите на Лукреция Борджия няма, и автентичността му е под известно съмнение.  Знае се обаче, че той е открит сред книжата на Бембо, посветени на Лукреция.  Също така е сигурно , че кичурът коси, завързан с панделка , според описите на Музея, е бил депозиран от основателя на „Амброзиана „ – кардинал Боромео през 1685, заедно с девет писма, адресирани от херцогинята на Ферара Лукреция до Пиетро Бембо. Първото писмо е от 1503 г , когато Бембо заминава за Ферара. Най-вероятно от същия период е и кичурът , които Лукреция изпраща на Пиетро . Факт е и ,че кичурът златна коса сега е поставен между две стъклени плоскости на върха на елегантна стойка, а оригиналните писма с подписите на двамата влюбени са в архивите на библиотеката.

Следа в историята

Личността и животът на Лукреция Борджия се превръщат в сюжет за едноименната опера на Гаетано Доницети , чиято премиера се е състояла на 26 декември 1833 г в миланската „Ла Скала“. На нея е посветена и пиеса от френския писател Виктор Юго. Животът на Лукреция Борджия в качеството й на фатална жена , продължава да бъде разказван дълго и очарователно в 17 филмови и телевизионни продукции..И ако историята помни Лукреция като жена с екстравагантни пороци, чието име е станало синоним на политически интриги и отровителство, то името на кардинал Бембо се споменава предимно като съименник на популярен шрифт.

Мая Петкова-Константинова

11th Jan2018

Предстои юбилейното десето издание на изложение Balkanica wedding & honeymoon EXPO 2018

by Черно и Бяло

Юбилейното десето издание на Balkanica wedding & honeymoon EXPO ще се проведе в дните 20 и 21 януари 2018 г. и ще представи актуалните новости в сватбения бранш. Най-голямото сватбено изложение в страната се организира от „Експолайн“ ООД – Анета Пени и Ирини Батзака. За десети пореден път Sоfia hotel Balkan ще бъде домакин на изложението, което ще събере в елегантните зали на хотела над 50 фирми от всички сфери на сватбената индустрия.

Проф. Любомир Стойков заедно със сватбени предложения на дизайнери за пресконференцията за Balkanica wedding & honeymoon EXPO 2017, фото: © Хайлайф / От игла до конец

Balkanica wedding & honeymoon EXPO събира под един покрив едни от най-добрите фирми, които традиционно представят най-новите тенденции и идеи в организирането на сватбения ден, уникални декорации, булчинска мода, предложения за медения месец. Фотографи и филмови къщи ще покажат модерните насоки по отношение на заснемането, чрез които да бъдат запазени скъпи спомени от сватбения ден.
Изложението създава условия за безценна комуникация B2B и едновременно с това кани като зрител и участник бъдещото семейство. Balkanica wedding & honeymoon EXPO е първото изложение за годината и интересът на бъдещите младоженци е голям, защото с посещението си те виждат всички нови проекти, оригинални идеи, полезни съвети в една сватбена атмосфера и на едно място. Посетителите имат възможност да получат професионална информация и консултация и да намерят много отговори на въпросите си. Фирмите изложители предлагат големи отстъпки на място, както и много награди за томболата, в която всички посетители могат да се включат.
И тази година организаторите от „Εксполайн“ ООД обвързват събитието с благородна кауза, като подкрепят Розовата фондация /Pink Fondation – pinkfoundation.bg/. В рамките на на изложението ще бъде предоставен щанд, на който ще се продават сватбени аксесоари, създадени специално за събитието от децата, за които се грижи фондацията.

www.balkanicaexpo.com     |     www.svatbamagazine.com     |     Facebook

11th Jan2018

Градска библиотека: „Досие“ на Петя Пейчева

by Черно и Бяло

За философията на духа през лабиринта на житейското ни „Аз“ в „Досие“-то на Петя Пейчева

Дали, защото едновременно с коледната празничност се случи да потъна в лиричните откровения в „Досие“ на П. Пейчева, но отдавна в душата си не бях усетила такова вълнение; нежност; едно признание за това поетично себеразголване в строфите на Петя Пейчева.

С изящна и премерена прецизност, с точно намерените си метафори, с тази пречистваща философия на духа, поетесата разкрива житейското си кредо – надежди, илюзии, лелеяни хоризонти, разкрива вярната си оценка за суетата, както и всеотдайната си обич към най-близките и… поезията.

И вярваш на споделеното в „Не се научих да живея“ („Не седнах под заслона. Нямах гръб“), но Пейчева все така продължава житейската си пътека без ,,тиха лагуна“, разчитайки само и единствено на себе си.

„Досие“ е навременна поетична изповед, която носи прозрени истини, а и една празничност от мелодичната поетична арфа на Петя Пейчева!

Галерия

Измислен свят,
където слънцето – разрязан портокал,
изцежда се в напуканата чаша на деня
и струйки златна светлина
се стичат в залеза заспал.

Галерията е самотна
и вълшебната игра на четката
събужда уморените платна,
разчупва рамките
и пуска цветовете.

Започва весел карнавал,
объркват се ракурси, гами,
епохи, стилове и драми
в това пиянство на духа,
наречено ,,изкуство“.

Да бяха авторите тук
със своите вражди и завист,
със самохвалството и суетата –
ще разпокъсат на парчета
най-пъстрия колаж на радостта.

Но царството, създадено от тях,
не им принадлежи.
Изкуството, свободно от канони,
по собствените си закони
живее, управлява и твори.

То даже в мрака
следва своя път,
а бялото събира цветовете,
които чакат светлина и дъжд
в дъга да ги превърнат на небето.

Желание

Толкова ли много искам –
да съм първата в съня ти,
да остана тъй единствена,
че да секва в миг дъхът ти…

Толкова ли много искам –
с теб да свържа във верига
радост, трудности и истина.
Чак до гроб да не тежи ми…

Толкова ли много искам –
твоя сила, моя нежност
да се слеят в детски писък,
пълен с цялата безбрежност…

Толкова ли много искам –
да ни има под небето
всяка пролет в утрин чиста.
Стрък от тебе, от мен цвете…

Толкова ли много искам?

Не се научих да живея

Не се научих да живея,
а цял живот се уча на това…
Подсказваха ми весело да пея,
безгрижно да свирукам аз с уста.

Че дните ни са много кратки
и няма място за тъга,
дори за радостите сладки
ни стига времето едва.

И трябва да внимаваш, че късметът
минава като полъх лек край нас.
Не го ли хванеш – хващай пътя, дето
ни карта има, нито пък компас.

Подсказваха ми… Ама кой да слуша!
Когато си тъй млад и устремен,
а пътят живописно лъкатуши
и води те замаян, запленен…

Не сещаш ни умора, ни уплаха,
просторът те зове напред,
понякога забравяш родна стряха,
понесен от незнаен, чуден ред.

 

В стени се блъскаш, бури преживяваш,
объркваш се и падаш, и боли…
Сам учиш се да плуваш, оцеляваш,
порастваш, а пък пътят си върви…

Май, трябва да отдъхнеш, да размислиш.
Къде да спреш? Я, има и разклон!
Там тихо е, дърветата разлистваш,
под сянката им гуши се подслон.

Пак тези гласове… Да се отпуснеш,
сърцето ти да пее, да заспи…
Късмета си да не изпуснеш,
той още над главата ти кръжи.

Не се научих да живея…
Не седнах под заслона. Нямах гръб.
Не се оставих на повея.
Не отмъщавах „зъб за зъб“.

И други като мен вървят по пътя
без съжаление за избора си строг.
И вярват в себе си, а не в късмета,
че ще спечелят с дявола облог.

За авторката
Петя Пейчева е родена в град Елхово. Завършила е Факултета по журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е в различни български медии, в Центъра за европейски изследвания и галерия ,,Икар“ в София. От 2013 г. работи в Съюза на българските журналисти.

Евдокия Марангозова

09th Jan2018

Започна да работи сайт, посветен на 140-годишнината от Освобождението на България

by Черно и Бяло

Монахът Паисий беше написал, че народ без история не е народ. От няколко дни по повод 140-годишнината от Освобождението на България вече е факт и специален сайт, на който ще намират място всички събития, свързани със съдбовното историческо събитие. Той ще е част от раклата на историческата памет, в която ще бъдат кътани парченца от славната ни история, свързана с извоюването на дългожадуваната свобода и утвърждаването на българската държавност. Акаунтът е www.pomnim.bg и на неговата страница всеки може да открие интересни публикации, свързани с Руско-турската война 1877-1878 и освобождението на страната ни.

За това какво представлява новият медиен продукт и какво да очакваме от него и колегите, които работят там, споделя за сайта на СБЖ журналистката Олга Гурска от екипа на www.pomnim.bg

Какво ще е посланието на сайта, посветен на 140-годишнината от Освобождението на България, Олга?

Посланието е ясно дори само от името на домейна – www.pomnim.bg. Паметта за това кой народ остави костите си по бойните полета на Шипка и Плевен не трябва да се замита с политкоректността на днешния ден. Историята е такава, каквато е. Тя има своите човешко и фактологическо измерение. Българският и руският народ заедно са отстоявали правото на независимост и да се възроди държавата България.

Какво може да бъде намерено на www.pomnim.bg, освен информация за честванията на годишнината у нас и в Русия?

Честванията на годишнината са в основата на сайта. Освен него създадохме и страница във Facebook на адрес www.fb.com/pomnim.bg, където ще публикуваме интересна информация, свързана със събитията преди 140 години – спомени на участници във военните действия, на техни роднини, както и всичко свързано с темата. Ще се опитаме да съберем всичко на едно място, за да се съхрани във времето. Своеобразен каталог на онлайн информация по темата.

Възможно ли е един сайт, създаден по повод, да остане след събитието история и да се утвърди като електронна медия?

Всеки сайт е един вид електронна медия, но ако в случая подразбирате развитието му като информационен портал, който да наподобява новинарските медии, то едва ли. Това е по-скоро проект с ясно зададена рамка, свързана с определен период от историята ни, и в най-добрия случай би могъл да продължи да съществува като тематично електронно издание независимо от юбилея. Всъщност бихме се радвали, ако това се случи, защото това би означавало, че е имало интерес и сайтът е бил посещаван и четен от голяма аудитория.

Колко души поддържате сайта?

За момента сме четири човека – двама журналисти и двама дизайнера. Екипът ни е малък, но добре подготвен и вярваме, че ще направим нещо смислено.

Разговора води Розалина Евдокимова

09th Jan2018

Боливарското правителство отхвърля санкциите, наложени от САЩ срещу венецуелски държавни служители

by Черно и Бяло

КОМЮНИКЕ

Боливарска република Венецуела категорично отхвърля поредното настояване  на правителството на САЩ за налагане на незаконни, едностранни санкции срещу висши служители на венецуелското правителство, в нарушение на международното право, както и на целите и принципите, залегнали в Хартата на ООН.

Боливарска република Венецуела изпраща предупреждение към  международната общност за тези нови враждебни и недружелюбни действия от страна на режима на САЩ срещу Родината на Боливар, които са част от нова вълна на агресия, започнала в началото на новата година, в която ще се проведат президентски избори в нашата страна.
С това ново действие става ясно, че правителството на САЩ се опитва да запълни празнината, оставена от венецуелската опозиция, след трите ѝ изборни поражения през 2017 г. и възнамерява да смаже венецуелския народ чрез санкции и саботаж, насочени към подкопаване на държавните ни  институции и подклаждане на насилие,  което венецуелския народ категорично и ясно отхвърли чрез гласа си на последните избори.
Същевременно, Боливарска република Венецуела категорично отхвърля  дестабилизиращите планове, които Посолството на Съединените американски щати в Каракас възнамерява да предприеме като се стреми да  унищожи  демокрацията в страната ни по насилствен начин, както и да всее  социален хаос.

Боливарска република Венецуела подчертава пред свободните народи по света, че всякакъв тип санкции, каквито и да са те, оказват безспорно и директно влияние върху всички венецуелски граждани, защото вредят на суверенното ни право да преговаряме дълга и вноса на основни потребителски стоки като храни и лекарства. Ето защо, считаме, че това е престъпна и враждебна дейност срещу един достоен народ.

Боливарска република Венецуела отново приканва правителството на Съединените американски щати да се съсредоточи, наред с други важни въпроси, как да реши дълбоките социални и политически различия, които измъчват 99% от нейното население, да проучи търговията за влияние на президентския екип и расовото насилие срещу хора от африкански произход, вместо да се представя за световен морален стожер- роля, която нито един народ не ѝ е присъдил.

Боливарска република Венецуела, потвърждавайки, че е независима, свободна и суверенна страна декларира, че нито народа ѝ, нито държавните ѝ институции биха се подчинили на каквато и да е  чужда власт и затова ще  продължим да отхвърляме всеки опит, който застрашава мира, демокрацията и социалната стабилност на страната.

Каракас, 5 януари 2018 г.

05th Jan2018

В Европа, но никога срещу Русия

by Черно и Бяло

Никоя велика държава не е помогнала на България толкова, колкото е направила Русия

Проф. Иван АнгеловОтношенията между България и Русия ме занимават отдавна и съм ги споделял многократно в мои публикации през последните 20–25 години (виж моя сайт на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm ). Тревогите ми обаче се засилиха с Украинската трагедия от февруари 2014 г., режисирана във Вашингтон и подпомагана от някои европейски политици. Те нарастнаха през последните години и особено през настоящата с обявяването на Русия от НАТО за главен враг на Европа и Америка, по-опасен дори от международния тероризъм.

Безпокои ме все по-агресивната американска политика срещу Русия и войнствените изказвания на сервилните български русофоби, които ни заблуждават, че Русия е главна заплаха за България. Бойко Борисов наскоро заяви, че ако има война между НАТО и Русия, ще сме на страната на НАТО, защото сме негов член. Добре е да се напомни, че през Втората Световна война България беше член на Тристранния пакт (Германия, Италия, Япония) с договор, подписан на 1 Март 1941 г. от българския министър председател Богдан Филов в двореца Белведере във Виена, но Цар Борис не изпрати български войски на Източния фронт, въпреки натиска на Хитлер. Това показва какъв държавник е бил той, какви политически нищожества управляват България сега и пред какви опасности ни изправят. Това е класическо слугинско поведение на безотговорни хора, попаднали случайно на високи държавни постове.Тези дни празнувахме 109 годишнината от обявяването на независимостта. Към днешния момент твърде малко е останало от тази национална независимост на България. Всички важни решения за България сега се вземат в чужди столици и обслужват чужди интереси.

И то се прави по адрес не на коя да е държава, а на Русия, благодарение на която съществува съвременната българска държава. Ако не беше освободителната за нас Руско – турска война от 1887-1888 г. ние и сега може би щяхме да сме турски вилает. Защото никоя западноевропейска държава не би рискувала собствените си интереси и добрите си отношения с далеч по-голямата и по-важна за тях Турция и да воюва срещу нея за нашето освобождение. По-скоро обратното. Те бяха противници на тази война на Русия и го показаха с Берлинския договор, като ревизираха Сан-Стефанския мирен договор. В сложни ситуации Западът, воден от своите интереси, винаги е симпатизирал на Турция, разположена между двете световни цвилизации и на прага на Русия. Това важи също за възстановяването на Гърция, Сърбия и другите балкански държави през XIX-XX век. Така ще е и в бъдеще, въпреки сложните сегашни отношения между ЕС и Турция.

Би било връх на наивността да разчитаме за освобождението си от турско робство със собствени сили. Колкото и да се гордеем с приноса на нашите опълченци на Шипка, няколкото хиляди военно необучени и слабо въоръжени доброволци щяха да бъдат разгромени за няколко дни от мощната турска армия. Щеше да ги сполети трагичната съдба на участниците в Априлското въстание и на многобройните чети, изпращани в поробена България през десетилетията преди войната.

Русия е наш двоен освободител, като ни освободи от германска окупация и ни защити на мирните преговори след войната. На мирните преговори в Париж след Втората световна война, България беше третирана като победена, заедно с Германия. На масовия български гражданин е слабо известно, че Съветският съюз ни спаси от ново териториално разпокъсване. Гърция настояваше за голяма част от Родопите, близо до Пловдив и за по-големи репарации. С помощта на Чърчил, Турция имаше териториални претенции от югоизточна България. Югославия настояваше както за територии, така и за по-големи репарации от България. Всичко това ни беше спестено, благодарение на твърдата позиция на съветската делегация вв Париж.

Неоценима е ролята на Съветския съюз и за разгрома на фашистка Германия. Техният принос за победата е решаващ. Без него дори Европа нямаше да е същата днес. Може би щеше да е обединена, но на основите на фашистката идеология. Руският принос сега се пренебрегва от западните русофоби, като празникът на победата 9 май се подменя с ден на Европа. В умразата си към Русия те забравят, че без деня на победата нямаше да има ден на Европа. Това е толкова елементарно да се разбере.

У нас силно се преувеличава ролята на така нареченото безкръвно възстание на 9 септември 1944 г. и за прогонването на намиращите се тогава у нас и около нас германски войски. Това стана възможно благодарение на присъствието на съветската армия, на брега на Дунав. Нейното присъствие парализира немските войски у нас и на все още силните български привърженици на Хитлеристка Германия. Въоръжената антифашистка съпротива у нас беше далеч по-слаба, отколкото в Гърция и Югославия.

У нас нямаше съпротива срещу навлизащите от север съветски войски, не защото всички обичаха Съветския съюз, а понеже това беше самоубийствено срещу могъщата съветска армия. Би било наивно да се мисли, че ограниченият брой слабо въоръжени наши партизани можеха сами да освободят страната ни от влиянието на фашистка Германия, ако съветските войски не бяха на брега на Дунав. Със самото си присъствие те парализираха всякаква съпротива.

В този контекст е полезно да се напомни, че който предава, и то не еднократно, най-добрите си приятели, губи за дълго всичките си истински приятели. И в тежки ситуации попада в положението на лъжливото овчарче. Помислете си само ако България сега изпадне в сложна военно-политическа ситуация, на кого можем да разчитаме. На никого! Член 5. от договора на НАТО е една куха фраза, без реално покритие. НАТО ще ни помогне толкова, колкото помогна в 1974 г. на Гърция при турското нахлуване в Кипър.

България предава лекомислено своя икономически, политически и военен суверенитет като член на НАТО и ЕС. Други страни членки на тези организации провеждат по-достойна национална политика в защита на своите интереси. Напоследък това пролича особено тревожно в отношението на НАТО и ЕС към Русия. Българските правителства се подчиняват сервилно послушно на тези организации, като пренебрегват фундаменталните причини за сегашния конфликт и обвиняват Русия в агресия, позовавайки се на връщането на Крим към майката Русия чрез напълно демократичен референдум и в съответствие с общопризнатите принципи на ООН за самоопределение на народите.

Темата за Крим като вековна исконна руска територия е безспорна. След многобройните войни през вековете, Крим е присъединен към Руската империя през 1783 г. С нея се злоупотребява сега тенденциозно чрез позоваване на произволното ѝ вътрешно-държавно (в рамките на тогавашния Съветски съюз) административно прехвърляне към съветската република Украйна през 1954 г. по времето на Хрушчов, без да се допитат до живеещите там. Това е само формалното основание за заблуда на наивниците. Истинската причина е, че бяха провалени плановете на САЩ за създаване на тяхна военно-морска база в Севастопол на мястото на съществуващата там от 1783 г. руска военно-морска база. Това беше предвидено да стане след овладяването на Украйна от НАТО с въоръжения преврат през февруари 2014 г. и предварително замисленото последващо предсрочно едностранно прекратяване от украинска страна на договора им с Русия за използване на базата до 2030 г.

Овладяването на базата в Севастопол от американците би било зашеметяващ политически, военен и психологически удар върху Русия като държава, създала и използвала тази военно-морска база преди 234 години, в чието укрепване през началните години и десетилетия са участвали Александър Суворов, Григорий Потьомкин, Фьодор Ушаков и много други най-видни руски военноначалници. Да напомням ли за Кримската война през 1854-55 г. и многобройните руско-турски войни през миналите столетия за Крим. Севастопол винаги е бил свещен символ за Русия.

Това щеше да бъде много силен удар и върху самочувствието на руското общество, имайки предвид историята на базата и на целия полуостров, а също и доказаните напоследък големи петролни богатства в Черно море. Като наблюдавам необузданото реваншистко анти-руско поведение на новите украински власти през изтеклите години, това сигурно щеше да се случи веднага след преврата през 2014 г., под измислени предлози. Тези планове бяха пресечени с блестящия ход на руското ръководство по връщането на Крим към Русия при огромното одобрение на проведения референдум. Американските власти, естествено много съжаляват за пропуснатия златен военно-политически шанс.

През последните години сме свидетели на цинична злоупотреба с понятието „агресия”, чието съдържание е известно на всеки средно грамотен човек. Американските власти пристъпиха след 1990 г. към светкавично разширение на НАТО на изток до самите граници на сегашна Русия, без да се допитват до народите на източноевропейските страни. Така постъпиха и с България. Нас никой не ни е запитал дали искаме да членуваме в НАТО. И го направиха нарочно, защото знаеха, че мнозинството щеше да е против членството в тази агресивна военна организация.

Въпреки дадените през 1990 г. обещания от държавния секретар на САЩ пред Горбачов, че разширение на НАТО на изток няма да се прави, като едно от условията за изтегляне на съветските войски от Източна Германия и за обединението на страната? От американска страна беше заявено тогава, че „границата на НАТО няма да се премести на изток нито на инч”. И те изпълниха обещанието си. НАТО се разшири и премести на изток не на инч, а на 1500-2000 км. до самата граница на Русия. След разпадането на Съветския съюз на 25 декември 1991 г. безпомощната Руска федерация не можеше да го предотврати и направи под натиск много отстъпки на Америка по времето на Елцин. Затова те с умиление си спомнят за него като „голям демократ”. Поради това мразят Путин и им се иска в Русия да има нов Елцин.

При това положение връх на политическия цинизъм е Русия да бъде обвинявана в агресия, както проглушиха света, американските и западноевропейските политици и западните медии. Пригласят им и сервилните български русофоби. Накъде още можеше да отстъпва Русия, за да не бъде обвинена в агресия? По-нататък беше Москва – на около 500 км. от границата с Украйна на североизток в района на Чернигов. При р. Нарва в Естония войските на НАТО са на 120-130 км. от Санкт Петербург. Оставаше да им се поднесат на тепсия и тези два свещени руски града. Нима и това трябваше да се допусне! Има ли руски ръководител, който би могъл да си го позволи?

Кой подготви, организира и финансира въоръжения преврат в Киев на 22 февруари 2014 г.? На тази дата вечерта в резиденцията на тогавашния украински президент Янукович и в присъствието на външните министри на Германия, Франция и Полша, беше подписано споразумението за прекратяване на въоръжения бунт на Киевския майдан. На другия ден сутринта, т.е. само след няколко часа, беше извършен въоръжения преврат, подготвен дълго преди това. За него, разбира се, знаеха и министрите на споменатите три държави.  До сега не съм чул нито една осъдителна дума от правителствата на споменатите три страни по адрес на превратаджиите. И как да я чуем, след като те самите участваха в неговата подготовка и изпълнение!

Кой си затваря очите и дори насърчава агресивните и дори фашизоидни действия на превратаджиите в Киев, в това число и първия им закон след преврата за отнемане правото на рускоезичните украинци да използват майчиния си руски език? Кой продължава да мълчи по организираните от превратаджиите престъпления на снайперисти с убийствата на повече от 100 души на Майдана в центъра на Киев през февруари 2014 г., малко преди преврата? Кой мълчи за изгарянето на повече от 100 живи хора в профсъюзния дом в Одеса на 2 май 2014 г.? Кой организира подозрителното бавене на изясняването на причините за свалянето на малоазийския самолет над Източна Украйна през лятото на 2014 г.? Представяте ли си колко бързо щеше да бъде обявен резултата, ако той показваше вина на опълченците и на руската страна. Кой мълчи по кървавите изстъпления в Мариопол по същото време? Кой премълчава системните артилерийски обстрели от украинските военни на граждански квартали в Донецк, Луганск и други градове и села в югоизточна Украйна, като използва и забранените фосфорни и касетъчни бомби?

Кой лишава възрастните хора в Донецката и Луганската народна република от пенсии, след като те през целия си трудов живот са правели осигурителни вноски в Украинската пенсионно-осигурителна система? Кой премълчава и оставя без реакция налудничавите изказвания на Яценюк за агресията на Съветския съюз срещу Украйна и Германия през последната фаза на Втората световна война и на полския министър на външните работи по освобождаването на концлагера в Освиенцим от „украинските” (а не съветските) войски? Кой мълчи за съботирането на Минските споразумения от украинските власти и стоварва цялата вина върху Русия? Кой прилага масираните икономически санкции срещу Русия, пренебрегвайки Съвета за сигурност на ООН и фундаменталните правила за свободна световна търговия?

Кой струпва сега бойна техника и войски за „бързо реагиране” до самите граници на Русия на много хиляди километри от Америка и обявява шест граничещи с Русия страни за фронтови държави, включително и нашата? Кой отрича законното право на Русия да се интересува какво става до нейните граници в съседните й държави от така нареченото близко зарубежие, както правят всички държави по света, особено големите и най-вече САЩ?

Прави го САЩ с НАТО, а не Русия. Представяте ли си как би реагирала сега Америка ако Русия струпваше войски на нейните граници, например с Мексико или Канада? Впрочем, не е нужно да си представяте. Достатъчно е да си спомните, че светът беше на прага на атомна война през октомври 1962 г., когато Съветският съюз по времето на Хрушчов инсталира балистични ракети в Куба. След като американското разузнаване информира президента Кенеди за това, реакцията му беше светкавична заплаха за война, като разпореди откриването на силозите за американските стратегически ракети с атомни заряди, за да са готови за изстрелване. Напрежението спадна едва след като Хрушчов обеща незабавното демонтиране на руските ракети. Следователно, за Русия е забранено всичко, което за Америка е позволено!

Според западните политици и световните медии Русия наистина е виновна за всичко: за това че се грижи за собствената си отбрана на собствените си граници, за провеждането на военни учения на своя територия, за предаванията на своите медии в защита на националните й интереси, за своята териториална огромност и неограничени природни богатства. Опитват се дори да оспорват суверенитета й над северните арктически територии. Русия е виновна, че я има и че се грижи да я има във вековете. На Америка е позволено да обявява всеки ъгъл на света за зона на националните й интереси и да изпраща там войски, а Русия няма право да се интересува какво става на няколко километра до нейните граници. Америка има много стотици военни бази по всички ъгли на света, а Русия е виновна, че има само 4 бази в бивши съветски републики и две в Сирия.

Ако трябва да сме точни, агресорът е САЩ, а не Русия. Само болни мозъци или хора, мразещи Русия до умопомрачение, могат да твърдят обратното. Русия е жертва на масирана агресия и е принудена да се отбранява. Всяка нормална държава би постъпила така. Руското ръководство нямаше друг избор. Защото Русия беше притисната до стената през 2014 и следващите години. Ако президентът Путин не беше предприел известните контрамерки за възстановяване мощта на руската армия, щеше да бъде линчуван от руските граждани като национален предател. Неслучайно той има сега най-високия рейтинг (около 77–80%) от всички световни лидери, въпреки трудните условия в които живеят руските хора. А тези условия са трудни, между другото, и защото трябва да отделят от скромния си залък, за да поддържат респектираща потенциалните агресори военна мощ.

Животът на руските граждани е затруднен още повече от сриналите се цени на петрола и природния газ, обезценката на рублата, масовият неограничен износ на капитали (около един трилион щатски долара), икономическите санкции и новата натрапена им надпревара за въоръжаване, за да се поддържа жизнено важния военен баланс. Русия е принудена да прави това, въпреки далеч по-слабия си икономически потенциал. Годишният БВП на Русия е около 3 трилиона щатски долара, при 18 трилиона за САЩ и около 25 трилиона долара общо за страните от НАТО. Това се е случвало на Русия многократно през вековете. И въпреки всичко, тя продължава да съществува.

Стратегическата политика на Запада от векове е унищожаването или раздробяването на Русия. Такива планове за раздробяването ѝ до 10–15 малки държавици има и сега. И това не се крие от американските военни стратези. Огромността на Русия с нейната територия и неограничени природни богатства ги плаши от векове. Така беше през столетията на царизма, през десетилетията на така наречения социализъм и строящия се комунизъм и сега – след разпадането на Съветския съюз и превръщането на Русия в по-консервативна и икономически по-либерална капиталистическа държава от най-капиталистическите, каквито съвременният свят познава. По времето на Елцин руските олигарси са били дори освободени от данъци. Сега положението се променя, но това става много бавно и нерешително по много причини. Сегашната органична умраза на Запада спрямо Русия не се дължи на различия в идеологиите. Те просто не желаят Русия да я има. И така е от векове. Наверно така ще е и в бъдеще.

През последните години у нас се говори за нов цивилизационен избор на България. Някои полуграмотни хора и политически фанатици наричат подписването на договорите за членство на България в НАТО и в Европейския съюз, за нов цивилизационен избор, без дори да се пита дали българският народ желаеше това, особено членството в НАТО. Тези хора не знаят или се преструват, че не знаят какво означава цивилизационен избор. Този избор не се състои в подписването на някакъв важен договор. В продължение на 70–80 години една държава може да подпише 2–3 или повече особено важни междудържавни договора с различна насоченост. Това не означава, че тя прави 2–3 или повече различни цивилизационни избора. Цивилизационният избор се оценява с дългосрочното многовековно поведение и взаимоотношения между държавите и народите, поредиците от съвместни възходи и падения, съвместни тържества и страдания. Цивилизационният избор се изгражда и споява с многовековно съвместно проливане на кръв, сълзи и пот от много поколения.

Настоящите наши правителства забравят за вековните политически, икономически, социални, културни, езикови, религиозни, психологически и други връзки между народите на България и Русия. Кой ни освободи от турско робство с цената на стотици хиляди загубени свои синове – Русия или Америка? Кой започна да изгражда администрацията и армията на току що възстановената нова българска държава – Русия или Америка? Кои страни и народи имат обща азбука, общ език, обща религия, общи дълголетни традиции с България – Русия или Америка? Българската земя е осеяна с руски паметници, а улиците и площадите с руски имена, в знак на благодарност от нашия народ, а не с американски паметници. Да, пропуснах нещо важно. Намериха се безгръбначни български политици, които разрешиха построяването на българска земя на паметник на загиналите американски летци, бомбардирали София и други български градове през Втората световна война, погубили хиляди българи, разрушили стотици сгради и инфраструктурни обекти. В София няма паметници на великите български царе, но има паметник на американските летци – убийци. Не ми е известен друг подобен случай на самоунижение в цивилизована самоуважаваща се европейска държава!

Други страни нямат история, но я измислят и я увековечават с паметници, а ние имаме хилядолетна история, но я пренебрегваме, самоунижаваме се и не издигаме паметници, което е наш морален дълг. За разлика от други народи и държави, дори прибегваме до варварското им разрушаване. Граденото от столетия и напоено с кръв и сълзи в отношенията между Русия и България не може да се руши така безразсъдно за няколко години от случайно попаднали на важни постове политици еднодневки! А тези, които го рушат, трябва да знаят, че това няма да се забрави! И един ден ще им бъде потърсена сметка. А този ден не е много далече! Достойно за съжаление е, че нашият покорен народ го допуска!

През последните 150-200 години никоя друга велика държава не е направила за България толкова добрини, колкото е направила Русия. Въпреки това нашите правителства с лекота допуснаха създаването на военни бази на САЩ на наша територия, наричани цинично „съоръжения за съвместно ползване”, на чиято територия не важат българските закони. Договорът за тези бази беше подписан на 28 април 2006 г. в София от държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс и министъра на външните работи на България Ивайло Калфин при правителството на Сергей Станишев. Те бяха замислени и насочени реално срещу Русия, а на наивниците казваха, че са насочени срещу Иран. Сегашните български власти участват с безотговорна лекота в приемането и прилагат икономически санкции срещу Русия, от които ние губим много повече. Нашият президент Плевнелиев– бивш активен комсомолски секретар, се оказа най-големият ястреб между колегите си в Европа, в стремежа си да изкупува комплекси от своето безгръбначно минало.

Г-жа Нюлънд ни обяви публично за „фронтова” държава срещу Русия и съобщи за създаването на командно-контролен щабен център у нас. Ние го научихме от нея, а не от нашите власти. В медиите се съобщава за подготовка на участие на наши военни в натовски формирования в Украйна срещу Русия. Питал ли е някой за това българския парламент и нашия народ? Това, което не допусна на времето Цар Борис III – изпращане на наши войски на Източния фронт, въпреки натиска на Хитлер, с недопустима лекота се готвят да направят сегашните ни управници. На Цар Борис се приписват думите, изречени по онова жестоко време: „Винаги с Германия, но никога срещу Русия”. И за това може би плати със живота си. Така постъпват мъдрите държавници, каквито засега у нас, уви няма. Кой сегашен български управник смее да изрече такива думи? Настоящите ни управници само чакат д им се намигне и с лекота биха изпратили наши войски да воюват срещу Русия, позовавайки се на членството ни в НАТО. Бойко Борисов дори го заяви публично преди няколко дни. Ако някои български политици русофоби посмеят да го направят нека знаят, че за тях един ден ще има нов Народен съд. Нека го знаят и техните деца!

Не ме изненадва пещерната омраза към всичко руско на десните американски, европейски и наши политици, но ме тревожи позицията на уж леви европейски и наши политици. Потресен съм от сравнението на Сергей Станишев преди две години на „популизма на левия Ципрас с популизма на десния Бойко Борисов”. Това е кощунство. В свое интервю Станишев констатира тогава, че „санкциите срещу Русия не дават ефекти”. Забележете, той не ги осъждаше, а само констатираше, че не дават резултати. В други изказвания той сочи, че и двете страни (Русия и Украйна) са виновни за изострянето на конфликта. Аз не разбирам в какво е „вината” на Русия!

Посещението на Вигенин в Киев при превратаджиите в края на февруари или началото на март 2014 г., не е било възможно без одобрението на Станишев. Възмутителни бяха думите на Вигенин, отправени тогава към Русия: „От сега нататък нашите отношения няма да бъдат същите!”. Да напомням ли за негови изказвания, че „американските бази у нас били полезни”.

Двусмислената политика на ръководителите на БСП по адрес на Русия продължава и сега. Наскоро, по повод искането на 50-60 души ултрадесни персони за премахване на паметника на съветската армия, Кирил Добрев заяви, че положението на този паметник сега не било в приоритетите на БСП. Нима той не разбира, че този паметник не е обикновено архитектурно създание от цимент и желязо.Той е вечен символ на уважение и благодарност на българите към Съветския съюз за освобождението ни от фашистката диктатура! Нима това не е един от приоритетите на БСП!

Напоследък ръководството на БСП мълча няколко дни във връзка с обявяването на Русия в правителствен документ за главна опасност за националната ни сигурност. Казват, че Корнелия е болна. Но в ръководтвото на БСП има и други хора, чийто дълг беше да реагират незабавно с категорична контрадекларация от името на БСП. Нинова изрази личната си позиция в своя блог в интернет няколко дни по-късно. Но това е лично мнение, а не официална категорична осъдителна позиция на БСП. Такава все още няма.

Чудовищно е поведението на европейските ръководители в прилагането на двойни стандарти. Те се събраха в Париж в знак на солидарност с Франция по повод убийството на 17 души от редакцията на едно хумористично списание, от ислямски терористи, но запазиха почти пълно мълчание за свалянето по това време на руския граждански самолет над Синай с десетократно повече жертви. За тях руснаците изглежда са хора от по-ниско качество и не заслужават внимание. Западът продължава да мълчи за зверствата на Киевската хунта, като се солидаризират изцяло с нея и автоматично, без да се интересуват от фактите, обвиняват Русия за всички злини. Превратаджиите са преки виновници за около 10 000 загинали в Югоизточна Украйна, два-три пъти повече ранени, 1,5-2,0 милиона прокудени от техните домове, хиляди разрушени жилища, стотици сринати църкви, училища, болници, детски градини, трафопостове, отоплителни, газоснабдителни и водоснабдителни мрежи, мостове, летища, ж.п. гари и други съоръжения в Донецка и Луганска област, но до сега не сме чули нито дума на упрек от западните политици и от сервилните им медии. Не осъдиха дори употребата на фосфорни и касетъчни снаряди. Жалки със своята антируска сервилност са и нашите политици и медии.

Ако бяха убити и ранени десет пъти по-малко кучета европейските политици и медии навярно щяха да надигнат протестен глас отдавна. Но за пострадалите руснаци от съзнателно методично обстрелване с артилерия и ракети на жилищни райони, обитавани от възрастни и болни жени и мъже, невръстни деца, не проронват нито един осъдителен звук. Това пренебрежително поведение към всичко руско не е новост. То е от векове.

Моля читателите да ме разберат. Всеки който ме познава знае, че това не е моят обичаен език. Принуден съм да прибегна към него, защото безразсъдни американски и европейски политици тласкат света към война. Не става дума за недоразумение или дребен скандал, а за световна война. И то за война с употреба на ядрено оръжие. Отговорността за която след това, най-цинично ще бъде стоварена върху „агресивната Русия” и „демона Путин”. Даваш ли си сметка читателю, пред каква опасност сме изправени? А нашите местни политици-еднодневки ги следват сервилно послушно. Медиите пък им пригласят. В умразата си дори настояват за по-решителни действия против Русия. Европейски шампион в това отношение беше Росен Плевнелиев. Какъв срам за България!

Това ни принуждава да говорим на висок глас, да протестираме, дори да крещим, за да ни чуят тези човекоподобни, които си играят със съдбата на милиони хора! Те разчитат на нашето мълчание, равнодушие и овчедушие. Възползвайки се от липсата на мъдри европейски политици от типа на генерал Де Гол,  канцлера Конрад Аденауер и канцлера Вили Бранд, ръководителите на Америка тласкат Европа към мащабна война срещу неукрепналата още Русия и ще я водят до последния европеец. Това не е печатна грешка, уважаеми читателю – не до последния американец, а до последния европеец и в конкретния случай – до последния украинец. Горките наши славянски братя – руснаци и украинци! Как си играят с тях! Като пионки на шахматна дъска, ако си припомним писанията преди години на покойния Збигнев Бжежински.

Някои политически наблюдатели казват, че светът е изправен пред нова студена война. Това не е вярно. САЩ и присъдружната им до сега Европа натрапиха на Русия Трета световна война, която вече започна. Русия не е инициатор на тази война. По простата причина, че тя сега е по-слабо подготвена в сравнение с общата военна мощ на НАТО и не е готова за такава война. Руското ръководство си дава сметка за това и полага усилия за продължаване на мирното сътрудничество, в това число и за повишаване на икономическия и военния си потенциал. Времето работи за Русия, а не за Америка. Американските стратези също го знаят и не желаят да дадат време на Русия за по-нататъшно икономиическо и военно укрепване. Затова ще се стремят да въвлекат Русия преждевременно в нежелана от нея война.

Същевременно американските стратези ще се стремят да вбият клин в отношенията между Русия и Китай, да отслабят техния съюз, дори да ги противопоставят една на друга. Известна е сложната история в отношенията между Русия и Китай през последните векове. Настоящите добросъседски и приятелски отношения между тях все още не ги правят твърди стратегически съюзници. Монолитният съюз между Китай и Русия ще ги направи непобедими в евентуален бъдещ конфликт с Америка. Този съюз обаче все още не е достатъчно солиден. Русия и Китай се нуждаят от поне няколко десетилетия, за да го направят стратегически монолитен, на базата на общи стратегически интереси. Американските стратези – обратно, ще се стараят да не се дава време на Русия и Китай за такова военно-политическо стратегическо интегриране и ще работят за по-скорошно охлаждане между Китай и Русия. Защото след няколко десетилетия шансовете на Америка в евентуален конфликт срещу обединените Китай и Русия ще намалеят.

Като изключим Украйна, в този глобализиран свят настоящата война не се води с прякото участие на милионни армии, хиляди самолети, ракети, танкове и други подобни средства, познати ни от предишните войни. Сега те са подменени с мащабна глобална медийна дезинформация; демонизираща Русия и нейния президент; с масирани икономически санкции и блокади; с ангажиране на рейтингови и одиторски агенции; с кредитиращи банки; с манипулирани цени на петрола; с манипулирани валутни курсове; с демографско ограбване; с „цветни” революции; със създаване на платена пета колона от вътрешни прозападни опозиционни групи в непослушните страни като Русия; с разпалване на тлеещи от векове, полузабравени междудържавни, междуетнически, междурелигиозни и междукултурни напрежения и конфликти. Най-общо казано, борбата ще се води за умовете на хората.

Достатъчно е да хвърлим поглед върху промените в цените на петрола. Само наивни хора или фанатични пазарни фундаменталисти-либертарианци могат да твърдят, че пазарните фактори са основна причина за срива в цената на петрола от 107-112 дол. за барел през юли 2014 г. до 55-60 долара през декември и до 35-40 долара след това.

На цената на петрола влияят и някои обективни фактори, като спад на търсенето от Китай, Индия, Бразилия и други страни и увеличеното производство на шистов петрол и газ в САЩ. Но тези процеси не са нови. Те не започнаха през втората половина на 2014 г. и още по-малко през декември 2014 г. Средната цена за барел в 2011 г. е била 87,04 дол.; в 2012 г. – 86,46 дол.; в 2013 г. – 91,17 дол. и за 2014 г. 89,08 дол. В световната икономика не са се случили никакви кардинални изменения през втората половина на 2014 г., които да предизвикат такъв срив в цените на петрола през декември. Още повече, че това е в навечерието на зимата, когато търсенето на горива обикновено расте по понятни причини, а с него и цената. Така беше през всички предишни години в продължение на десетилетия.

САЩ обаче са решили да използват този инструмент, едновременно със създадената от тях „Украинска криза”, за да накажат Русия и още някои „непослушни” държави, като Венецуела и Иран. За тази цел са се договорили със свои приятели да не съкращават производството, въпреки съпротивата на няколко членове на ОПЕК и въпреки засягането, дори фалита на някои американски фирми, производители на шистов петрол и газ.

***

България не трябва да участва под никаква форма във война или други враждебни действия срещу Русия. Нашият железен закон трябва да бъде: „В Европа, но никога срещу Русия”.

Ако върху нас упражняват натиск от НАТО или ЕС за задължително участие във враждебни военни действия срещу Русия, България трябва да откаже, да напусне тези организации и да обяви неутралитет.

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

03rd Jan2018

Парад на модата Плевен 2018

by Черно и Бяло

Дизайнери от световните модни сцени участваха на тазгодишното издание на парада

Спектакълът беше живо съчетание на звук, светлина, дрехи и пластика.
Дизайнери, участвали с ревюта в Париж, Милано, Пекин и модни сцени в Германия, Австрия, Швейцария, участваха на плевенския Парад на модата. На сцената на Драматично-кукления театър „Иван Радоев“ представиха свои колекции и преподаватели в Националната художествена академия – специалност „Мода“, студенти от Нов български университет, изучаващи същата специалност, и дизайнери от чужбина.

Автор на идеята, режисурата, постановката и хореографията на 65-ото издание на Парад на модата отново е неговия създател актьора от плевенския театър Георги Ангелов.  Парада на Модата по традиция се проведе под патронажа на плевенския кмет Георг Спартански. Негови организатори са Община Плевен, Сдружение „Плевенски обществен фонд Читалища“, читалище „Лик“ и самият Георги Ангелов. Гримът и прическите са на Салона за красота „Дрийм“. В шоуто взеха участие и Клубът по спортни танци „Дъга“, Спортният клуб по художествена гимнастика „Елегант“, попизпълнителката Марина Бадева.

Акцентите:

За първи път в плевенския Парад на модата участва доц. д-р Мариела Гемишева, преподавател в Националната художествена академия – специалност „Мода“. Тя е обявена за дизайнер на 2017 г. и е носителка на отличието „Златната игла“. Участвала е в международни форуми за мода. С нейната колекция бе открит Парад на модата Плевен 2017–2018. Илона Шаламанова от Никозия участва за трети път в плевенския моден парад. Тя представи колекция дамска мода в бяло и обра овациите на публиката. Дизайнерски център „Ариес Уникат“ – Светла Димитрова се представи детска колекция – грънч. За изготвянето ѝ са използвани рециклирани материали. Светла Димитрова е също носителка на „Златната Игла“. Дака-Проформа с дизайнер Оля Томова участва с колекция за 40, 50 и 60-годишните дами. Димитър Кръстев от София се представи с колекция от палта, елечета и чанти от естествена кожа, изработени ръчно. Дебют на плевенска сцена направи Мирослав Петров от Варна с арт мода. Той е изработвал костюми за Варненска, Берлинска и Лайпцигска опера. Димана Арнаудова се представи с пролетно-лятна колекция с плетени по стари български техники колани и ръчно изработени чанти. Дебют в Парада на модата направи и Красимира Ан-Петрова, която през 2016 г. е била финалист в международен конкурс в Пекин, през януари 2017 г. участва в Париж, а през есента – в Седмица на модата в Милано. Соня Алексиева от София представя колекция в спортен стил, Гергана Димова – колекция, повлияна от 80-те години на миналия век и от кубчето на Рубик – една колекция за младите дами. Юнвер Киосе, която е учила в Нов български университет – колекцията ѝ е съчетание на геометрични форми с древността. Заложила е на черния цвят, който е актуален през всички сезони. Колекцията и бе много стилна и изчистена. Айшен Мехмед, показа колекцията „Жената войник“, вдъхновена от войната в Сирия. Жената, родена между два свята – Изтока и Запада. Високите войнишки яки на някои от моделите предаваха строгост, но в същото време и елегантност.

За първи път плевенската публика видя колекции на столичната дизайнерка Валентина Гаджалова, която се представи с детска и тийнейджърска мода. Моделите и бяха изградени с много усет за детското и бяха използвани само естествени материали. Имаше пъстрота на цветове. Финала на спектакъла закри младата дизайнерка Искра Петрова от Перник. Тя също е участвала в международния конкурс в Пекин 2017 г. Печели сребърен медал от участието си в конкурса в Лос Анджелис. В нейната колекция бе заложено на кадифето в различни нюанси на синьото. Нейната колекция приковаваше вниманието с много вкус и елегантност.

В този Парад на модата участва младото поколение на България, което се утвърждава по световните модни форуми. В спектакъла успешно бе съчетан звук, светлина, дреха и пластика в един много жив спектакъл. Манекенките са внимателно подбрани – много красиви и много талантливи.

02nd Jan2018

Протегнати ръце през океана

by Черно и Бяло

Из бележника на журналиста

Престижни американски награди за български творци

Преди години бях трогнат от уникален жест на главния секретар на СБЖ Снежана Тодорова, която дойде лично в Пловдив,  за да ми връчи на тържество грамота за постижения в журналистиката. Обикновено грамотите, знаете, се изпращат след някакво награждаване в столицата по пощата „постфактум“.

За този случай си спомних, когато получих съобщение в навечерието на Коледа от… Чикаго – да си получа лично Първа награда за сатира в Международния конкурс „Изящното перо“. За място на тържеството бе избран град в центъра на България – Велико Търново, старата достолепна българска столица. Иначе награждаването на победителите в конкурса „Изящното перо“ в Америка бе станало още през октомври. Тогава, отдалечен на хиляди километри от събитието, приех с благодарност изпратения ми по интернет образ на  красивата грамота на български език и с това смятах вълнуващото ми конкурсно изживяване за приключило.

Но ето – вицепрезидентът на „Салона за българска култура и духовност“ в Чикаго, организатор на конкурса, прелетя океана и в разкошния национален великотърновски пресклуб на БТА връчи „Изящните пера“ и Грамотите на неполучилите ги в САЩ българи, победители в конкурса. За мен бе даже и димволично да получа такава висока  литературна награда именно в Търново,тъй като тук преди почти половин век започнах още като студент да печатам първите си фейлетони и хумористични творби ,а и две години работих в отдела „Хумор и сатира“, завеждан от големия български карикатурист и журналист Петър Дончев Борсуков-Бор.

Носителят на първа награда Денчо Владимиров със зам.-председателя на „Салона за българска култура и духовност“ Николай Стефанов, снимка: Дима Максимова, в-к „24 часа“.

Една  от наградените лауреатки , поетесата Павлина Стаменова, с втора награда за стихотворение на патриотична тематика, бе дошла от зимен Разград. Тя рецитира своето стихотворение „Нестинарка“. То прозвуча особено актуално, тъй като в образа на нестинарката всички лесно доловиха чертите на съвременна България, танцуваща все така  с нестинарски дух и върху днешни огнени жарави. Наградени от старопрестолния град бяха писателят Владимир Шумелов и поетесата Ружа Велчева. Общо над 500 автори от различни страни по света са участвали в  конкурса  и журито от българи и американци е било доста затруднено  при определяне на наградите, заради  високото ниво на изпратените творби. Вицепрезидентът на Салона Николай Стефанов, се озовал в Чикаго преди 20 години, със зелена карта, а сега е известен писател, изящен академичен мъж, автор на книги, наближаващи по брой десетицата и е един от българите-патриоти, които не са прекъснали тесните си връзки с родината. Той е и един от инициаторите за откриването преди две години и половина на Салона за българска култура и духовност, неправителствена организация в САЩ, обединяваща съпричастието на около 30 обществени български  културни центрове, медии, библиотеки. Салонът е автор и на прославилите се по света  чикагски фестивали  на  българската  духовност, в които активно участват и американци. Целта на Салона, с президент поетесата Снежана Галчева, е от една страна американците да открият автентичния  уникален образ на България, на нейната култура и духовност, без да я бъркат по инерция с наслоения от Студената война  изкривен общ пропаганден образ за „източноевропейците“, а от друга страна – да протегнат братски и синовно ръце към родината – към нейната интелигенция, към нейните творци  за представянето им и на американския, но и на световния ценител, да протегнат и делово ръце за осъществяване на общи творчески проекти. Нещо, към  което българската държава трябва с благодарност да се присъедини със свое съдействие и подкрепа. И то своевременно! Още повече, че дейците от Салона имат амбицията да разширят дейността си сред всички българи по света! Нещо, което поне на книга, напълно съвпада с амбициите и на днешната българска държава.

Макар и отдалеч, чикагските българи творци, явно имат много точни впечатления от културния живот у нас и затова може би  решиха да включат във второто издание на  своя авторитетен конкурс  възможност за изява  и на творци от  България, за да се открият и повече талантливи български писатели и поети. Не може да не са забелязали  с огорчение  сънародниците ни  в САЩ явната патология в липсата днес на поле за изява в уж демократизирана България   за  голяма част от литературните творци (с едно-две изключения сега в нашите медии отдавна не се отрежда  място за  публикации на разкази и стихове). А  достъпът до нароилите се след 1990 година доста мистериозно десетки частни издателства с неизвестен бройлерен генезис на капитала, е достъпен  предимно за ограничен брой литературни труженици, подкрепяни „целево“ финансово по различни пътища и пътеки от  спонсори  и от чужбина.

Особено важен  за  журналистическата гилдия акцент от срещата с представителя на Салона, бе изразената от него признателност към българските медии, които са съдействали, както при анонсирането на международния конкурс, така и по отразяването му. Разчита се и в бъдеще на такава подкрепа. И като илюстрация за съпричастността на медиите към делото на сънародниците ни в Чикаго,  са вече и  многобройните  публикации по вестници, радио и телевизии, отразили събитието.

На следващия ден след награждаването, току що завърнал се в Пловдив, бях  щастлив да чуя в 5 часа призори по радиото оперативна информация на кореспондентката на Българското национално радио Здравка Маслянкова за срещата с казаното от моя милост, че „нашите сънародници от Салона за българска култура и духовност в Чикаго дават чудесен пример за сътрудничество между българите по света“.

В този дух е  и моето новогодишно пожелание:

Нека има повече протегнати български ръце през океана, нека с творчество заедно работим за бъдещето, за един по-мъдър и справедлив свят!

Повече за събитието може да прочетет тук: източник