28th Jun2017

София ще отпразнува Петровден с Фестивал на занаятите, 29.06–02.07.2017 г.

by Черно и Бяло

За празника на българските занаятчии – Петровден (29 юни) Национална занаятчийска камара и Регионална занаятчийска камара – София организират Фестивал на занаятите.

В центъра на София – Градската градина (на мястото на бившия Мавзолей) от 29 юни до 02 юли майстори от страната ще представят своите занаяти. В многообразната палитра ще могат да се видят такива занаяти като, изработване на художествена керамика, кожарство, художествена обработка на дърво, шапкарство, изработване на накити с използване на естествени камъни, бижутерство, традиционна керамика, изработване на накити (полимерна глина), художествено плетиво, шекерджийство (производство на изделия от захарен сироп), изработване на народни носии и сувенири, изработване на художествени тъкани и национални костюми, ножарство, изработване на изделия от кожа – чанти, плъстене.

Официалното откриване на събитието е на 29 юни 2017 г. от 11:00 часа. За създаването на празнично настроение е предвидена музикална програма.

В дните от 29 юни до 02 юли  участниците във Фестивала ще предлагат своята продукция от 10 часа сутринта до 20 часа вечерта, така ще има  достатъчно време посетителите, ако си харесат, и да закупят някои от уникалните продукти на българските занаятчии.

26th Jun2017

Честността е най-добрата политика. Няма нищо по-ценно от академичната политика

by Черно и Бяло

Проф. Иво Христов: „За мащабното оглупяване на нацията невинни няма”

МИ: Проф. Христов, благодаря че се съгласихте да говорим, малко след като прочетохте декларацията от името на ПГ на „БСП за България” по повод защита свободата на словото и неподустимото поведение на член на СЕМ спрямо български журналист. СБЖ също осъди тази проява. Поздравления за позицията, която заявихте от трибуната на НС.

ИХ: Въпросът е принципен. Член на регулаторен орган, който има за основна задача да защитава свободата на словото, си позволява поведение, което противоречи на основните функции на СЕМ и потъпква по възможно най-арогантен начин свободата на словото. В случая представителят на СЕМ  показва лично нарушение, а  това е основание да освободи мястото в регулаторния орган.

Зад Вас стои дългогодишна преподавателска университетска работа, бил сте експертен сътрудник в няколко НС, но днес като народен представител сте поставен в друга роля. Какво е усещането сега, когато сте пред по-различна аудитория?

Това са различни роли. Ролята на политик и депутат е политическа роля, която носи своите плюсове, но и големите си ограничения. Не винаги това което искаш или  желаеш да кажеш в лично качество, можеш да го направиш, тъй като носиш политическа отговорност. В края на краищата политиката е колективен спорт и трябва да се съобразяваш с общите параметри на този ангажимент. От друга страна  политическата трибуна дава възможност за по-голяма чуваемост и тежест по  теми, които иначе биха били подминати.

Не съм наивник на средни години, за да знам че сегашният парламент не е институцията, която е в състояние да отмести земното притегляне, но това което мога да правя като човек на думите е да ги използвам, доколкото това има значение в едно безидейно общество като българското. В качеството си на преподавател и акедемичен човек мога да кажа, че няма нищо по-ценно от академичната свобода. Тя е нещо към  което човек винаги трябва да се стреми.

И вероятно заради това получавате подкрепата и от академичната младеж?

Да, ще споделя нещо, което не съм споменавал. По време на предизборната кампания моите студенти ми оказаха огромна подкрепа, а това означава за мен, че  говоренето по време на лекции не е било напразно и е имало значение за тях. Нашият диалог не е спирал и  благодарение на младежия интерес,  подготвяме съвместни  семинари, лекции, конференции. Това ме радва особено много. Като имате предвид, моята критичност към тях…

Но и откровение?

Аз съм последният човек, който може да бъде обвинен в лицемерие и  тук напълно споделям англо-саксонският принцип, че честността е най-добрата политика.

Да поговорим за бъдещето на държавите. Има ли днес тенденция за нова лява вълна в световен мащаб?

Трудно е да се каже. Защото лявото и дясното в началото на този век е съвършено различно от това в началото на XX или XIX век. Има различни разбирания за ляво в района на Югоизточна Европа,напр. в България и това, което се смята за автентично ляво във Франция и Англия. Предполагам, че контекста на въпроса ви е свързан с фактическата победа на Джереми Корбин във Великобритания, където като прочетете неговата програма и изказвания, цялата стилистика на сегашната лейбаристка партия под негово ръководство, ще видите че тя е толкова лява, че в България веднага биха го обявили за путинист. У нас лявото и дясното са абсолютни етикети, които нямат  никакво значение. Забележете стилистиката на  бивши членове на БКП с дебело червено минало и цялата управляваща върхушка без изключение, и тяхната медийна прислуга. Битката с комунизма се води от комунистите и това е смешно, ако не беше гротескно. Което паказва, че тези хора не са имали никога и никакви убеждения.

За съжаление идеите в нашето бездуховно общество нямат никакво значение.

По повод на 2-ри юни Вие казахте,че „България изтича” с болка и нескрита емоция…

Това беше казано емоционално. Разбира се мога да го потвърдя със суховат академичен анализ за проблемите в демографски, икономически, социален, културен аспект. Това обаче се приема за негативно говорене и  забележете, че  не се занимаваме с това какво казваме, а как го казваме. Не със съдържанието, а с формата. Защото това, което казвам е в грубо и ярко противоречие с целия медиен и обществен дискурс, което обяснява че ние всъщност живеем в „най-хубавия” от всички възможни светове. Страната ни е докарана да изтича в буквалния и физическия смисъл на думата. Излезте на улицата пред парламента  и се огледайте дали има надпис на български? Табелите  са на английски, което показва тежки национални комплекси , културен упадък и началото на края. И това са знаците, които не всеки може да прочете. Моето изказване на 2-ри юни, е че ние не се чувстваме общност. Вижте народи като  гърците и сърбите, които са преминали през перипети, но те отстояват своята заедност и общност преди всичко като национална и културна идентичност, като православна идентичност и т.н.

Забележете с какво се занимават нашите представители в Европа. На момите основната им цел е да си сложат чужда фамилия и да се спасят от тази страна по този начин.

Ако утре една богата държава обяви, че ще приеме всички българи, които искат да напуснат, тук ще останат само тези, които не могат да се движат физически.

Впечатляващо е Вашето откровение към събитията в Русия и Украйна. Не смятата ли, че е достойно да честваме и празнуваме 140-годишнината от Руско-турската освободителна война в присъствието на Владимир Путин?

Вие знаете, че основният дискурс особено на обслужващия персонал и т.нар.интелектуалстваща прислуга е да се случи точно обратното. На нас ни се обяснява,че сега като сме в другия геополитически лагер, Русия е източник на всички беди. Че тя е основният ни противник и в този смисъл поканата на Путин и всякакъв опит за икономически и културни връзки се счита за вражеско, а тези които са съгласни на такъв тип политика, те са предатели на атлантическите ценности. Слугинажът у нас е едно от константните неща  характерно за тази нация. Казвам го със съжаление. Уважаваният от мен Проф.Пантев казва, че със същият ентусиазъм, с който посрещнахме  германската армия през април 1941г  бяхме кръстили един от бул. „Адолф Хитлер”, след 5 години го прекръстихме на „Сталин”, след това на „Брежнев”. Това показва освен лилипутски ръст на морала и на собственото ни достойнство, а и  много сериозни национални комплекси.Това е резултът от изтичането на България. Когато имате скършен гръбнак, разпаденето  на националното тяло е видимо и  спасяването е  поединично.

От Украйна се опитват да направят една голяма Македония. Майка ми е украинка, а от страна на  баща ми са бежанци от Егейска Македония и имам отношение към двата района. Само мащаба е различен. Както от Македония бяха откъснати 2 млн. българи и беше прекодиран техният психоментален код, по същия начин това се извършва с над 45 млн. руснаци т.нар. украинци, малоруси. А целта е Украйна да бъде насочена срещу Русия, а самите украинци да бъдат използвани като пушечно месо в настоящата битка с Русия. Както казва иронично един известен руски анализатор: „Америка ще се бие с Русия до последния украинец”.

Каква е Вашата оценка за развитието на родната социология още когато е създадена първата изследователска група към БАН под ръководството на проф. дфн  Живко Ошавков, който е и пръв директор на Института по социология към БАН?

Живко Ошавков е един от основателите на българската социология. България имаше много сериозни постижения в областта на социологията и това беше в края на социализма. Тодор Живков имаше това ценно качество, бидейки простоват човек, да се обгражда с умни хора. И една от причините е, че беше държавник и милееше за отечеството. Имаше компетентни хора, които да дават компетентни съвети, а това бе и шансът на българската социология да се намести като резервоар за даване на компетентна информация за управление на обществото в широк порядък.

Днешното мащабно оглупяване на населението и неговата дерационализация е факт, който не подлежи на коментар. За жалост аз съм като емигрант в собственото си отечество, поради просташкото опошляване на медийната среда, на цялостното сриване и разпадането на българската цивилизационна същност. Такова нещо не може да видите в Сърбия, Гърция, Турция. Излезте на улицата и вижте какво е движението по пътищата на нашите съотечественици, целият този хаос събира като в капка вода уродството на съвременното ни общество. Засичанията по пътищата, грубото отношение, наглото неспазване на каквито и да било правила, е свързано със самата същност на управление на страната. И това не се отнася само за т.нар. управляващи. Огромна част от населението има същия манталитет. Тук невинни няма. Причините за това са много. Една от тях е, че българите никога не са били религиозни, да имат страх от Бога. Аз съм атеист, но това не озночава, че не гледам на религията като мощно културно и социализиращо средство за утвърждението на една общност. Това означава  да имаш срам от хората, както казваше баба ми. Този срам изчезна от България преди 30-тина години. Сега вече са паднали бентовете на задръжките. И това не се дължи само на вътрешни причини. Тук се изпуска важният геополитически  контекст. Страната беше изкарана от условията от бившия социалистически лагер, от който извличаше икономически, политически и всякакви други ползи. За разлика от страни като ГДР, Полша и Чехословакия ние имахме повече плюсове, от колкото минуси от тази система. Вкарването ни в един нов геополитически ред, едно ново разпределение на труда, отрежда на България статута на периферна територия. Другото е примитивна пропаганда и е ясно защо.

Проф. Иво Христов е от малцината българи, които носят своята обаятелност като професионалисти и харизматични личности. Казва, че не харесва глупавото безразличие към собственото ни битие. Списание „Черно и Бяло” като медиен партньор на СБЖ, благодари на проф. Христов за неговите неподправени речи, за това че образова младите хора в дух на сомокритичност, за това че увлича с искреност и точен анализ!

Визитка
Проф. Иво Христов е роден в гр. Киев, Украйна през 1966 г. Народен представител от „БСП за България” в настоящото 44-то НС. Магистър по право и доктор по социология на правото на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, преподавател е в катедра „Приложна и институционална социология“ във философско-историческия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.
Специализирал е в Международния институт по право във Вашингтон, САЩ (2000), Московската школа за политически изследвания – Съвет на Европа: Москва–Стокхолм-Страсбург (2002), Университета „Карло Бо“ в Урбино, Италия (2005), Нойвалдег институт във Виена (2007).
Експертен сътрудник на Комисията по правни въпроси към 38-то, 39-то, 40-то и 41-то Народно събрание. Като депутат в 44-ото НС проф. Христов участва в работата на Комисията по външна политика и Комисията по образование и наука.
Семеен с едно дете.

Миглена Китанова

23rd Jun2017

Резултатите от членството ни в ЕС, според икономистите от БАН и Центъра за либерални стратегии

by Черно и Бяло

Проф. Иван АнгеловИнститутът за икономически изследвания на БАН всяка година публикува Научен доклад за икономическото развитие на  България. Ключовата тема в тазгодишния ни доклад е Пътят на България към Европейския съюз и равносметката от първите 10 години. Обхващаме годините от асоциирането ни към ЕС след 1993 г. и присъединяването ни от началото на 2007 г. Под резултати разбираме ползите и загубите (разходите) ни през този период. Всички данни в анализа са от официални статистически източници, посочени под таблиците и графиките и всеки може да ги провери. Не сме добавили от себе си нито една цифра. Работим главно с натурални показатели, защото сравненията със стойностни показатели за дълъг период са условни, поради влиянието на фактора „време”, на валутните курсове и на инфлацията. Всеки специалист по икономическа статистика знае това.

През последните дни Даниел Смилов от Центъра за либерални стратегии се е заел да ни атакува в медиите с либерална ориентация. Фокусът на неговите атаки са резултатите от членството ни в ЕС. Познавам г-н Смилов като юрист по образование, без юридическа практика, подвизаващ се като политолог и съм изненадан от странния му коментар. В него няма нищо вярно. Нещо повече, заел се е да поучава икономистите от БАН по теми, които не познава и заблуждава читателите за положението в Икономическия институт и в БАН като цяло. Злостният му коментар създава невярното впечатление, че в БАН работят полуграмотни и дори неграмотни хора. Някои от неговите съмишленици дори искат закриване на БАН, без изобщо да познават работата на Академията. Към това преди години се стремеше и Симеон Дянков.

Под моето достойнство е да коментирам такъв примитивен и недобросъвестен „анализ”, но съм принуден да го направя, за да покажа, че истината за БАН е различна от фабрикуваната от него карикатура. Ще се спра накратко само на някои от най-некомпетентните му оценки и най-грубите клевети и лъжи,  използвани от десните „анализатори” у нас, които превишават всички граници за благоприличие. Аз не обвинявам този господин, а го съжалявам, че е паднал на толкова ниско площадно пропагандистко ниво. Без да е икономист (завършил е конституционно право)  се опитва да поучава най-добрите икономисти от БАН. Това може да предизвика само снизходителни усмивки по негов адрес.

Световните правила за демократичните медии предвиждат на засегнатите в някои публикации да  се дава право на отговор в същите медии. Направих опит да се възползвам от това си право, като изпратих настоящия текст преди няколко дни до някои от тях, тапример до Media pool.bg. Получих обаче пълно мълчание, т.е. отказ. Изглежда, че световните правила за морал в демократичните медии не важат за България.  Ако се замислим и потърсим причините за това мълчание, стигаме до извода, че се страхуват от публична дискусия с изслушване на двете страни, по злободневни за нашата страна въпроси, каквито са резултатите от членството ни в ЕС. А признават, че това е злободневна тема. Във в-к Капитал дори пишат, „Докладът на БАН за ЕС не е безопасен”.

Твърдя категорично, че нашият доклад не е опасен за България. Напротив, той е много полезен, защото довежда до знанието на българските граждани някои критични истини. Той наистина е опасен, но само за тези, които искат да скрият тези истини от гражданите на България. А ги крият, защото са с гузни съвести. Ако всичко в областта на евроинтеграцията беше наред, нямаше причини да се скрива. Напротив, щеше да се разгласява с фанфари!

Критиката на г-н Смилов започва с таблицата за износа (на стр. 150 от нашия доклад), където сочим официалните данни за 22 продукта в натура: електромотори, електрокари, мотокари, трактори, стругове, радиотелефони, пишещи машини, азотни торове, обувки, домати, грозде и т.н. За повечето от тях в десетки или стотици хиляди броя, а за други в  десетки или стотици хиляди тона. Господинът обаче избира да цитира само пишещите машини, като „по-комичен детайл”, както той се изразява, за да ни иронизира и да окарикатури мащабите и структурата на нашия износ през 1988 г. С това той окарикатурява себе си, а не нас. Така обикновено постъпват заядливите скандални личности, които нямат нищо общо с науката. Те подменят професионалните аргументи с омраза и лъжи. Десните пропагандисти са най-силни в тази област, защото нямат аргументи.

Господинът ни обвинява, че сочим „спорни ползи” от ЕС. Има се предвид, че уж ние ги смятаме за спорни. Това е чистопробна лъжа. От наша страна няма дори намек, че ползите от членството ни в ЕС са спорни. Изброяваме подробно придобивките ни по линията на свободното пътуване, работа и учение в Европа, получаваните милиардни безвъзмездни помощи от предприсъединителните и структурните еврофондове, трансферите на много милиони евро от работещите в чужбина българи на свои близки в България, по-доброто снабдяване на нашите магазини с качествени и разнообразни стоки и т. н. (стр. 144–146). За това, обаче няма и дума в неговия коментар. Икономистите от БАН са представени като заядливи, злобни, голословни отрицатели на всичко, което идва от ЕС. Това е долнопробна лъжа.

Ние не отричаме ползите от членството в ЕС, а за разлика от блюдолизния по адрес на ЕС доклад по същата тема, представен преди два месеца, на който господинът е съавтор, за първи път показваме несъразмерно високата цена, която България плати и продължава да плаща за тях. Това се изразява с преждевременното закриване на реакторите в Козлодуй (от което губим поне 10–12 млрд. щатски долара), забраната от ЕС да строим АЕЦ Белене, забраната от ЕС да допуснем транзитния газопровод „Южен поток” през България. На България бяха причинени огромни загуби от разрухата в икономиката (която ни струва между 130 и 150 млрд. долара, а може би и повече). Огромни са загубите ни от  демографското ограбване чрез изтичането на хиляди специалисти с висше и средно специално образование (за чието отглеждане и образование бедната българска държава е платила през годините много десятки милиарда долара). Не по-малки са загубите ни поради  отнемането на огромен генетичен потенциал – млади хора, които ще създават семейства в чужбина и ще отглеждат хиляди деца, които никога няма да се завърнат в България. От това нашето общество губи много десятки милиарди долари и ако продължава така България рискува да се върне към края на този век с 200 години назад по броя на населението си – около 3 млн. души, главно от циганската и турската етническа общност. От име на държава и народ, България може да се превърне само в име на географска територия. Като член на ЕС плащаме годишен членски внос, който вече достигна един милиард лева, и т. н.

До сега у нас грижливо се премълчаваше истината за ползите и „платената”  за тях цена. Криеше се, че по количествено измеримите ползи и загуби, изравняване между тях се очаква към 2040–2050 г. България, най-бедният член на ЕС ще продължава да е нетен платец в общността. Ако включим и количествено неизмеримите или трудно измерими ползи и загуби, изравняване между тях не се очаква дори в по-далечното бъдеще. Трябва ли да мълчим за всичко това, както господин Смилов очевидно  ни препоръчва?

Нашият народ трябва да знае тази истина, за да се вземат мерки за намаляване на огромната цена, която плащаме. Това не означава, че призоваваме за напускане на ЕС, защото нямаме друга разумна алтернатива. В нашия доклад няма дори и намек за това! Призоваваме за повишаване ефективността във функционирането на ЕС и за по-добра защита на националните интереси на България. Това може да не се нрави на някои сервилно послушни блюдолизци у нас, но ние ще продължаваме да се придържаме към истината. Защото, за разлика от някои десни пропагандисти, сме истински учени и милеем за нашата родина! Въпреки че съчетаването на професионализма с гражданската съвест никак не е лесно в днешна България!

По-нататък господинът пише: „Общата картина, която докладът рисува е на срив на производството, износа и потреблението в България в сравнение с 1988 г.”  Той поставя в нашите уста думите „ЕС ни е отнел светлото индустриално бъдеще и ни е превърнал в колония”. Такива думи в нашия доклад няма. Нито в нашите мисли! Тази мрачна за Смилов картина не е нарисувана от нас, а се съдържа в официалните данни на българската статистика за 1988 и следващите години до 2015 г. в три таблици: за производството на 34 най-важни продукта, за износа на 22 също важни продукта и за потреблението на член от домакинствата по 9 важни продукта. Под всяка от тези таблици са посочени източниците и читателите могат да ги проверят (виж стр. 146–153).

Навсякъде в доклада подчертаваме, че неблагополучията у нас и несбъднатите очаквания на българите от присъединяването към ЕС, се дължат не само на погрешната политика на ЕС, но и на некомпетентна, много често дори престъпна или полупрестъпна политика на българските власти през последните 28 години. Господинът изглежда предпочита да се мълчи за престъпните безобразия на неговите политически приятели през тези години. Нищо чудно, защото той работи в Центъра за либерални стратегии, финансиран от фондацията  „Америка за България” и други западни източници. Нали знаете мъдрата поговорка, че „който плаща той поръчва музиката”. Господин Смилов навярно говори така, както му е поръчано от тези, които му плащат. От медиите научихме, че преди няколко месеца, те дори имаха инструктаж на тези теми в сградата на Американското посолство в София.

По укриването на неприятните факти около истината тези хора много си приличат с онези, които ни управляваха до 1989 г. И нищо чудно, защото много от сегашните ни управници са деца и внуци на управниците ни до 10 ноември 1989 г. Техните семейства ни управляваха и тогава, и сега.

Г-н Смилов пише по-нататък: „Докладът представлява научен провал, защото между основните му тези и приведените аргументи няма връзка”. Господинът – юрист – явно не разбира, че именно тази дълбока връзка е едно от достоинствата на нашия доклад. Това е недобросъвестно и примитивно тълкуване на нашия доклад от некомпетентен по икономическа теория и практика човек. Нека читателят ни бъде съдник. Препоръчвам на по-любознателните да прочетат доклада и да преценят кой ги лъже! Защото лъжата е едно от най-грозните масови престъпления на които сме свидетели през последните „демократични” десетилетия. Лъжата стана главен инструмент на десните пропагандисти. Липсата на истински аргументи се подмени с лъжи.

По-нататък господинът пише: „Картината за поизводствено-износните успехи на България през 1988 г. е неверна”. Както вече посочих в началото, всички данни в нашия доклад са ползвани от официалните български статистически публикации. А господинът твърди, че те са неверни. Трябва човек да е доста арогантен, без да е специалист в тази област, за да твърди това с такова самочувствие и категоричност. Или пък да е силно раздразнен, защото не желае сегашните читатели, особено младите, затрупани с чернилка за онези времена, да научат нещо добро за тези години, сътворено от техните бащи и дядовци.

И понеже не смее да признае открито, че не вярва в официалната българска статистика, господинът ни внушава, че изнасяните от нас тогава продукти са били едва ли не боклуци. Нека Смилов, който очевидно не разбира нищо от икономика, ни докаже, как около 30% от общия ни износ, насочван към развитите и развиващите се страни, т. е. за страните извън СИВ, е купуван на техните пазари! Кой е плащал с долари за боклуци?

Господинът продължава: че с износа на тези боклуци на загуба, България е трупала външни дългове, които изплащаме дори до сега. Първо, този човек съвсем се е объркал. През дългите години, когато са изнасяни „боклуците на загуба” България нямаше съществен външен дълг. Той се натрупа, и то по съвсем други причини, едва през 1986–1989 г.  Второ, през най-тежките години – 1988–89 г. нашият брутен външен дълг беше около 10 млрд щатски долара. Към днешна дата (23 юни 2017 г.) брутният външен дълг на България е 38,10 млрд щатски долара (34,18 млрд. евро). Господинът и тук използва изхабените клишета на махленската  пропаганда. Така постъпват само най-елементарните персони, които нямат аргументи. А изглежда, че изпитват и дефицит от морал.

По-нататък г-н Смилов пише: „Сривът на производството през 1989 г. не е свързан с ЕС, а с разпадането на СИВ и отказа на СССР да приема некачествената ни продукция”. Очевидно, изкривеното мислене, овладяло мозъците на някои хора, ги държи в хипноза с години. И ги лишава от способността да разсъждават по логиката на здравия разум. Това претенциозно заключение на господина също не е вярно. Той „пропуска” дребния факт, че сривът в нашата икономика започна през 1989 г., а разпадането на СИВ и на Съветския съюз – няколко години по-късно.

В нашия доклад навсякъде се подчертава, че сривът се дължи на наложеното ни преждевременно откриване на едва прохождащата, неконкурентна българска икономика за европейската и световната конкуренция, оставена без протекция. Защото протекцията на прохождащите икономики беше забранена от икономическата философия на „Вашингтонския консенсус”. Навсякъде в доклада повтаряме, че всички сегашни богати държави, на времето, когато са били на нашето положение с прохождаща, неукрепнала и неконкурентна икономика, масово са прилагали протекцията в продължение на десетилетия и дори столетия. Това важи за Америка, Канада, Западна Европа, Великобритания, Япония, Австралия и т.н. Япония, например, нямаше да е това, което е сега, ако не беше масираната следвоенна протекция на вътрешното производство, продължила 40–50 години. Посочете ми дори една от богатите държави, която да не е прилагала протекцията по силата на Infant Industry Argument, в началото на модерното си икономическо развитие. Няма такава държава на нашата планета.

Правителствата на същите тези държави не позволяват сега на нас да защитаваме неконкурентното си производство и измислят разни залъгалки за неосведомените. Като тази, че от политиката на свободната световна търговия печелят всички – и богатитте и бедните. Нищо подобно! В такава свободна търговия печелят силните и губят слабите. Колко „печелят” слабите вижте таблици 15., 16. и 17. за производството, износа и потреблението в България през последните десетилетия (стр. 146–153 от нашия доклад). Подобно е положението и в Източноевропейските държави, в Русия, Украйна и другите страни, част от които са кандидати за присъединяване към ЕС.

Освен това, ние многократно подчертаваме в доклада, че изследваме целия път на движение на България към ЕС – както предприсъединителния период (от 1993 г. насам), така и след присъединяването (от януари 2007 г.). Всеки средно грамотен икономист знае, че макроикономическите процеси са силно инерционни и че днешната добра икономическа политика дава плодове след години, а не от следващия ден. Същото важи и за погрешната политика. Само неграмотният анализатор може да си позволи да ни препоръчва да започнем анализа на резултатите от членството ни в ЕС от 1 януари 2007 г. и да забравим за целия 10-годишен предприсъединителен период. Икономическата политика на България е сходна,  почти еднаква в повечето нейни елементи през целия период на асоциирането и  присъединяването. Новото след присъединяването е правото да гласуваме. Но и в това нашите правителства не са свободни да гласуват  по своя воля.

Както посочих в началото, известни са условностите при сравняването на стойностни величини за дълъг период. Най-меродавни при такива сравнения са натуралните и условно-натуралните показатели. Всеки грамотен икономист познава и условностите на БВП, за които не е тук мястото да отделям време. Не случайно през последните десетилетия се правят толкова опити за замяната му с по-надежден показател за оперативни цели. Между тях е и оглавяваната от Джоузеф Стиглиц група по инициатива на ООН, след кризата от 2008–2009 г. Засега безуспешно. Аз вярвам повече на натуралните показатели, където са приложими, отколкото на БВП, изчисляван по сегашната методология. Може би само юристите, които никога не са практикували дори правото, като нашия господин, приемат безусловно  и вярват сляпо на сегашния БВП.

Неговата икономическа некомпетентност личи и от произволното съпоставяне на нашето равнище по БВП на човек от населението към средното равнище в ЕС, преди асоциирането  и сега. Той явно не разбира, че средният показател за ЕС преди 20 години е един (относително висок поради тогавашния състав на ЕС от група високо развити страни), а сега е друг (относително по-нисък, поради междувременното присъединяване на 13 по-бедни страни с ниски национални показатели). Понижаването на средния показател общо за ЕС създава лъжливо впечатление за нашия и на другите нови страни членки, голям прогрес. Наистина, това е твърде елементарно, но елементарни икономисти, като г-н Смилов, не го разбират.

Господин Смилов ни упреква, че нямало добра дума за правителството на Иван Костов (1997–2001 г.). Тук вече се прекалява твърде много. Това са годините на най-мащабната, най-форсирана и най-престъпна приватизация в България, която, продължи и след това със затихващи темпове. И господинът иска добри думи от нас за този ррестъпен период! Това вече наистина минава всички граници!  Само спечелилите от тази  престъпна приватизация, а преди това и от реституцията, могат да кажат добра дума за това време. Не ми се иска да мисля, че г-н Смилов е от тях.

Господинът твърди, че бедността у нас спадала напоследък и качеството на живота се подобрявало. Това твърдение също ме учудва. Първо, защото не е вярно! Нека излезе извън София, особено в селата, в малките и средни градчета и да прецени как живеят 75-80% от хората. Нека каже и на близо 2 млн. пенсионери, че живеят по-добре, въпреки че средната им месечна пенсия е 330 лв. и че средногодишното ѝ повишение през последните години е 1,2%, т. е. с 4–5 лв. месечно на средногодишна база. Средната месечна нетна заплата в ЕС през 2016 г. е била 1508 евро, в България – 406 евро, в Румъния – 524 евро, в Литва – 618 евро, в Словакия 692 евро, в Хърватия 750 евро, в затъналата в дълбока криза Гърция 947 евро и т.н. Второ, защото расте социалната поляризация. Бедните продължават да обедняват, а богатите да богатеят. България е най-бедната и една от най-поляризираните страни в ЕС. Съветвам го да прочете и последното съобщение на НСИ от преди 2–3 дни по бедността в България. Този господин и неговите политически приятели наистина са тръгнали, както се казва, „през просото”!

Господинът ни сравнява по доходно разслоение с Америка, Мексико и други страни, но странно защо «пропуска» да ни сравни по Джини коефициент с близки нам страни. Този коефициент показва степента на доходно разслоение. Колкото по-висок е коефициентът, толкова по-голямо е разслоението и по-остра социалната несправедливост в съответната страна, и обратно – ниският коефициент е доказателство за по-малка разлика между най-богати и най-бедни, за повече социална справедливост. При среден коефициент за ЕС 31,0, в България, Румъния и Литва е 37,0 и повече. В 2015 г. коефициентът Джини у нас е бил 37,0, а през 2016 г. е 38,3, т.е. доходното разслоение расте. В близките до нас с икономическото си развитие през последните десетилетия страни като Словакия коефициентът е 23,7; в Словения – 24,5; в Чехия 25,0; в Унгария 28,2 и т.н.

Господинът прилага странен селективен подход при избора на страните, с които ни сравнява. Сочи тези, с които му е изгодно и премълчава другите, с които му е неудобно да се сравняваме. Той, с претенциите си за виден политолог, би трябвало да се срамува от такъв примитивизъм – да се злоупотребява с доверието на неосведомените. Господинът може да заблуди неосведомените, но прекалено арогантно е да натрапва изкривеното си мислене и примитивните си повърхностни знания по икономика на най-изтъкнатите български икономисти – тези от Икономическия институт на БАН.

Господинът ни обвинява в „гигантско неразбиране на това, какво е ЕС”. Обвинява ни, че „БАН всъщност иска възстановяване на СИВ”. Пише, че предложенията на БАН са носталгия и целят възстановяване на планово регулирано стопанство, в което ЕК определя коя страна какви защитени производства да развива и фиксира квоти за мотокари, компоти и т.н. Това вече преминава всички граници на елементарно благоприличие и добросъвестно поведение. За този човек изглежда няма нравствени граници. Няма мярка в какво може да бъде обвинен опонентът и къде са границите на допустимото лъжене!

Такива идеи изобщо няма в нашия доклад. Те са изцяло измислени от господина. Това са най-цинични, дори комични лъжи, които този човек приписва на нас. До сега смятах, че дори между нашите псевдоинтелектуалци няма такива екземпляри. Явно, не съм бил достатъчно осведомен за стандартите в Центъра за либерални стратегии, които са дежурни гости на сервилните медии в България. Широкият им достъп до всички медии им позволява да разпространяват лъжите си всред зрители, слушатели и читатели. Добре, че за такива като нас все още има някакъв контакт с хората чрез интернет, за тези, които могат да го ползват. Ще си позволя да препоръчам на теб, уважаеми читателю, след като си прочел „бисерите” на този господин, да прочетеш нашия доклад (например стр. 182–192) и да прецениш сам кой те заблуждава – икономистите от БАН или господинът.

Що се отнася до „гигантското неразбиране” на характера на ЕС, упреците следва да се отправят в друга посока – към господин Смилов. Според него, ЕС е изключително или главно политически съюз. Това не е вярно. По своето съдържание до скоро, той беше главно икономически съюз и остава такъв до сега. Негова сърцевина беше и остава Общият Европейски пазар и Еврозоната, а също и други важни икономически дейности. През последните години, особено след Маастрихт, се засилва интеграцията и в политическата област, а сега започва интеграция във военната област, в сигурността, съдебната система, прокуратурата и т.н. На този фон е абсурдно да се обвиняват учените от Икономическия институт на БАН в „гигантско неразбиране”. По-скоро господинът е склонен към по-ограничено, тесногръдо мислене. Това може да се обясни с пълното му невежество в областта на икономиката.

Коментарът на господина съдържа и много други недомислия и груби лъжи, но такъв „анализатор” не заслужава да му се отделя повече внимание. Дори отделеното тук е премного.

В последния си параграф господинът преминава всички граници за нормално поведение, като ни обвинява, че сме за „Булекзит”, т. е. за напускане на ЕС от България. Такава дума в нашия доклад няма. Нито пък намек да препоръчаме излизане на България от ЕС. Тук господинът поставя рекорда си по производство на лъжи. Изричам тези тежки думи, защото  подвизаващите се в медиите на българска територия лъжци (съзнателно не ги наричам български медии, защото не служат на България) трябва да знаят, че за всичко има граници, включително и за лъженето. Че ние ще разобличаваме тези, които безсъвестно лъжат неосведомените наши сънародници. Защото най-ефикасното средство за ограничаване на лъжата е разобличаването на лъжците.

Освен това, зная какво пише в заключителната част на нашия доклад на стр. 190 – за да улесня читателя ще го цитирам.

„Европейските народи се нуждаят от възраждането на съвременен демократичен Европейски съюз, който ще служи на техните интереси. Историческо престъпление ще бъде пропускането на шанса за запазването на Европейския съюз – най-мощната интеграционна общност, каквато светът познава. И най-великото обединение на европейските народи, от което те се нуждаят”.

Такава е позицията на Научния съвет на Института за икономически изследвания на БАН. България няма разумна алтернатива на членството си в Европейския съюз. С тази позиция ние сме убедени, че служим на България, а не на корпоративни или чуждестранни интереси!

Проф. Иван Ангелов
член-кор на БАН

23rd Jun2017

Лятото на влюбените… в България

by Черно и Бяло

Проф. Славка Антонова представи нова стихосбирка в родината си

Славка Антонова

Славка Антонова е професор д-р по комуникационни науки и журналистика в университета в Северна Дакота, САЩ. Преподавала е и в университети в Тексас и в Нова Зеландия. Дисертациите ѝ са две – в Москва и Монреал, има научни публикации на няколко езика, работила е у нас в различни периодични издания. Стихосбирките ѝ, откакто живее далече от България, са две – „Ако стих по стих роня душата” и „Лятото на влюбените”, представена преди дни в София. Познавам я от студентските банки в СУ „Св. Кл. Охридски” и питам първо за сегашната ѝ работа след годините емиграция в Канада, Нова Зеландия и САЩ.
Когато си преподавател, разказва тя, в Америка се работи 9 месеца, договорът е за толкова, не ти плащат през цялата година, пускат те във ваканция и ако си намериш нещо допълнително, намериш…  Та през учебния семестър преподавам, подготвям лекции. Тази година имах курс, „Информация, технологии и социална промяна”. Това беше начален курс – студентите идват веднага след училище, 18–19-годишни. Такъв курс е отворен за целия университет, т.е. преди студентите да са определили дали искат да учат комуникации. Който иска – идва, слуша и се профилира. 140 души бяха. Другият ми по-специализиран курс, продължава тя, е за четвърта година студенти, преподавам медийно право на 15–20 човека. Но съм горда, че като вземат този курс, доста от тях решават да учат право. Отначало то ги стъписва, те не знаят какво е, но като минат курса, добиват увереност и отиват право да учат, което е добър знак.” Паралелно с преподаването са изследванията,  продължава проф. Антонова, тя работи в областта на глобалното управление на интернет, по тази тема има статии и книга, като основен проблем сочи желанието на националните правителства да си „окупират” тяхната територия в интернет, както правят във физическото пространство. И още – проблеми на интернет престъпленията, на личното пространство в мрежата…

Всяко лято Славка Антонова идва в родината си, този път е с поетична книга. А нейните студенти подозират ли, че пише стихове?… Не, категорична е, това е съвсем лично. И добавя: „… така се случи, че аз имах достъп до три възможни изказа, единият беше журналистиката, другият – научните публикации, сега и поезията.”

Откога? Във факултета по журналистика литературните четения бяха обичайни, но не си спомням точно Славка да е редила рими. Тя признава как се е решила чак на 62 да ги покаже, пазила ги е дълбоко за себе си. Редове не за публикация, без комерсиална цел. За авторката са имали и терапевтична значимост. Особено в Нова Зеландия изживяла много труден момент, съпругът ѝ Митко, Димитър Антонов заминал и останала сама. Задавала си въпроса какво прави на края на света. Съвсем сама. Макар че работя, имам си място, получавам си пари и всичко, но какво правя там, питала се Славка. Сега споделя: „там имат един Лонг бей, дълъг, дълъг залив, и аз вървя по плажа и си рецитирам, моите стихотворения ми даваха кураж.”

А ако трябва да преведе стих за студентите си от Северна Дакота, за да опознаят по-добре преподавателката си? Тя се замисля: „Ако е за тях, трябва да е нещо, което да даде мъдрост. Имам едно стихотворение ЖИВО(то)ПИС. Живопис, но и животопис. Там казвам, че всички тръгваме от бяло платно, което е трамплин за скок, а след това се натрупват толкова нюанси на сивото, че загубваш цялото, не знаеш какво става. Човек се пита – ако мога да се върна обратно, отново да тръгна втори път – какво? След години ще търсиш цялото пак в хаоса на едно платно”. Ето я житейската поука, според нея, винаги се стараем да намерим цялото, а реално нюансите на сивото, всекидневното правят смисъла на живота ни това, което е.

Това ли би казала и на децата си? Посвещавала им стихове, когато са били малки, вече не би ги съветвала с рими. Синът ѝ Любчо защищава аспирантура по биоинформатика в Дания, женен е, има дъщеричка. Дъщеря ѝ Лилия е завършила аспирантура по микробиология, семейна, с две деца, живее в Канада. Хубава семейна снимка, а Славка си спомня как преди десетилетия в Канада с мъжа ѝ решавали въпреки дипломите и професионалния си опит да започнат пак отначало. И добавя: „децата учиха и завършиха, а ние още не бяхме ги настигнали…”

Поетите понякога признават, че живеят в необичайни измерения. Какъв е другият свят на Славка Антонова? Тя разкрива: „Миналия ден със съпруга ми слушахме млади хора край нас да си говорят и той каза: леле, май наистина сме в паралелни светове. В България си идваме с представата какво е било, а тук нови поколения растат и всичко е различно. А какъв е моят свят? Държа да знам, че не съм се променила, че същата ценностна система, която ме е ръководила през целия ми живот, продължава да действа и съм открита, честна, трудолюбива, блъскам се да постигна неща, които не са лесни. Иначе светът там е лъскав, официален и студен. В САЩ приятелство не се прави лесно, всичко е много прилично, нежно, лесно, но след поздравленията, които хората си разменят, няма дълбоко приятелство. Докато в Канада и Нова Зеландия правихме приятелства изобилно.” Тя си го обяснява така: „там хората са оставени на себе си, държавата не се грижи за тях медицински и пр. Студентите натрупват огромни заеми, всички работят, докато учат. И когато аз разказвах какво беше при социализма, те се чудеха как е възможно. Това беше време да учиш и даже ти даваха стипендия да учиш… Но когато си в Щатите, разбираш, че си в центъра на нашата Вселена и нашето време, защото там се вземат решенията, които имат значение за целия свят. Хората не са политиката,  разбира се. Специално Северна Дакота е малък щат, там хората са фермери, много консервативни, не обичат промяната и гласуват обикновено за републиканците. Но има и много либерални преподаватели в университета специално, толерантни към всички. Друг свят…”

В едно стихотворение признаваш, че щастието е ходило по петите ти, напомням ѝ. Само мечта ли би искала от златната рибка, ако я уловиш, както си написала. Славка Антонова се усмихва, защото по начало материалното за нея не е мечта, не е нещо, към което се е стремяла. Но себедоказването, постигането на върхове в професията – те водят, стимулират, карат я да се бори.

А само на български ли реди стихове? Да, опитала се да преведе своите на английски, но се оказало много трудно. Макар, че пише научните си статии на английски с лекота… Не можала да постигне свободата, с която пише на родния език. Стига до ниво, което не ѝ се вижда поетично. И все пак е започнала работа върху английски превод на първата си стихосбирка и ще се опита да я издаде. Навярно и затова за финал на разговора ни избирам нейни строфи „след толкова уроци по безмълвие сега ти казват говори.” Какво би казала проф. Славка Антонова тук и сега?  За нея е естествено да се върне обратно при нещата, които са я вълнували преди промените. Не само политическите. Изведнъж човек осъзнава, че уроците са били на самоцензура, постоянно да мери какво да каже и какво да не каже, какво е позволено и какво не. Според нея, ако трябва нещо драстично да се променя, то е хората наистина да почувстват, че има смисъл да говорят. Нейната надежда е в бъдещите поколения, защото вижда младите, които растат и могат.

Антония Мечкова

19th Jun2017

II Фестивал на италианското кино в България

by Черно и Бяло

Второто издание на Фестивала на италианското кино в България ще се състои от 19 до 23 юни 2017 г. в София. Област Пулия ще представи пред българската публика свои върхови постижения в киното, еногастрономията и туризма.

Събитието се организира от Италианската търговска камара в България, след големия интерес проявен от страна на българската публика към миналогодишното първо издание на фестивала, а Националният дворец на културата отново е партньор на инициативата. Този път акцент е област Пулия, една от най-живописните и богати на традиции италиански области. По този начин фестивалът представя постиженията на регионално ниво в областта на киното, еногастрономията и туризма, които са известни в цял свят.

В рамките на програмата ще бъдат представени осем филма, подбрани съвместно с Apulia Film Commission, които ще бъдат прожектирани всеки ден в кино „Люмиер Лидл“, където скоро ще бъдат пуснати в продажба и билетите. Голяма част от тези продукции са носители на едни от най-престижните кинематографични награди в Италия: Nastri D’Argento, David di Donatello, Ciak d’Oro. Филмите ще могат да бъдат гледани и в културния център „G8“ в София.

Сред лентите, които ще бъдат представени са: „Голямата мечта“ (Ilgrandesogno), режисьор Микеле Плачидо, „Фокача блус“ (Focacciablues) с участието на Микеле Плачидо; „Хляб и бурлеска“ (Paneeburlesque); „Жена за приятел“ (Unadonnaperamica) и други.

Фестивалът ще стартира с филма „Голямата мечта“, филм на знаменития Микеле Плачидо, който никога досега не е бил представян на големия екран в страната ни.

Коктейлът след официалното откриване на фестивала ще се състои на 19-ти юни на терасата на ресторант „Лаура“ (втори външен етаж, от страна на вход А3) от 18.00 часа.

Основната цел на инициативата е да насърчи културния обмен между Италия и България в областта на кинематографията. Събитието се провежда под патронажа на Посолството на Италия в България, Министерство на културата на Република България, Столична община в качеството си на „Тврочески град на киното“ на ЮНЕСКО, Област Пулия, и се реализира в сътрудничество с Асесориата на Област Пулия, служба „Туризъм и културна индустрия”, фондация „Apulia Film Commission“, агенция „Puglia Promozione“, Национален дворец на културата, Национален филмов център и в партньорство с „Ню Бояна Филм“.

Второто издание на Фестивала на италианското кино в България продължава традицията на други големи културни и артистични събития, организирани от Италианската търговска камара в България през изминалите години. Фестивалът е на път да се превърне в традиция, която доказва колко важен е културният обмен между Италия и България, който дава възможност и за контактимежду бизнес средите на двете страни. В рамките на събитието ще има среща на италиански и български кинопрофесионалисти.

И тази година Фестивалът на италианското кино в България се провежда в рамките на ежегодния „Италиански фестивал в България”, организиран от Агенцията ICE, промотираща дейността на италианските компании по света.

16th Jun2017

СБЖ награди българската програма на Австралийското национално радио SBS

by Черно и Бяло

„Журналистиката е отговорност и ние винаги ще подкрепяме Вашата високопрофесионална и родолюбива дейност,“ каза председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова, връчвайки Плакет на д-р Мария Стайкова от съществуващата от 40 години българска програма на далечния континент

Докато генералният директор на БНР Александър Велев иска да закрие предаванията за чужбина, СБЖ награди със свой Плакет българската програма на Австралийското национално радио SBS, която съществува от 40 години.
В нейния екип са журналистите Филинка Ладжман, Дияна Копринкова и Мария Стайкова – доктор по биохимия в Института за медицински изследвания, „Джон Къртън“ в Канбера. Дияна Копринкова и Мария Стайкова са членове на Съюза на българските журналисти.
Вчера председателката на УС на СБЖ Снежана Тодорова връчи Плакета на д-р Мария Стайкова в централата на СБЖ. „Журналистиката е отговорност – каза Снежана Тодорова – и ние винаги ще подкрепяме Вашата високопрофесионална и родолюбива дейност.“
Д-р Мария Стайкова подари на СБЖ колаж с пера от австралийски папагали, изработен лично от нея, с пожеланието „Да бъде леко перото Ви!“

Как радиото свързва България и Австралия

Преди 40 години Виктория Забуковец започва първите радиопредавания на български език в Аделаида, Австралия. Тя и сега участва в българската програма на Австралийското национално радио SBS. Щафетата вече е поета от по-младите. Сред тях са Мария Стайкова – доктор по биохимия от Института за медицински изследвания ,,Джон Къртън“ в Канбера, и журналистката Дияна Копринкова в Сидни. Двете членуват в СБЖ.

Как станахте част от българската програма на Австралийското национално радио SBS?

Дияна Копринкова: Започнах да сътруднича на програмата през 2005 година. Любомир Тодоров, който тогава беше посланик на България в Австралия, и добър мой приятел от времето, когато аз работех в програма „Хоризонт“ на БНР, а той беше пресаташе в Министерството на външните работи, настоя да се обадя на водещата на предаването Фили Ладжман.

До онзи момент аз сътрудничех на Българската редакция на Би Би Си – Лондон. Ръководството на Би Би Си тогава предпочете да закрие всички езикови програми на бившите комунистически/социалистически страни, които и без това вече бяха станали или предстоеше да станат членове на Европейския съюз, и да откликне на тенденциите на времето, създавайки програма на арабски език в отговор на наскоро появилата се ,,Ал-Джазира“. Фили Ладжман ме прие много радушно и това беше моят прощъпулник в българската радиопрограма по Австралийското национално радио SBS (Special Broadcasting Services).

Българската радиопрограма се излъчва от Сидни и Мелбърн по един час всеки петък. Допреди 3 години беше от 17 до 18 ч., а сега е от 16 до 17 ч. От 1993 г. програмата се води от професионални журналисти, което променя изцяло облика и нивото й. През тези години е имало и кореспонденти от България като д-р Николай Михайлов, Явор Дачков, Милен Цветков, Иван Бедров, Александрина Исайлова и сега Пламен Асенов.

От пет години ни сътрудничи Мария Стайкова с една специална и много добре приета сред слушателите рубрика за постиженията в науката, изкуството, археологията и спорта.

Мария Стайкова: Австралия е страна-континент и разстоянията между столиците на 6-те щата и двете територии са много големи – от Брисбън до Пърт са 4300 км, от Мелбърн до Дарвин са 3700 км. 25 процента от 21,5-милионното население на Австралия са родени извън страната и говорят на над 140 езика.  При такъв обем на новините и разнородни слушатели са необходими два вида етническа радиоинформация: по националното етническо радио SBS и по местните етнически радиостанции.

По отношение на българското радиопредаване по SBS – ето данните на водещата Филинка Ладжман, които тя ми предостави за моята книга ,,Австралия – България: по-малко непознати”:

,,Българската редакция в Mелбърн започва работа през 1977 г., основана и водена от Тихомир Тихов (известен оперен певец, съпруг на голямото българско мецосопрано Надя Афеян) и Светослав Йонков, брат на Надя Афеян. Към тях често се присъединява и самата Надя Афеян. От 1983 г. водеща на програмата е Войда Петрова, подпомагана от сина си Цветан Петров и внучката си Мария. Редовен участник в програмата е и Елена Камбурова.  През 1993 г. водеща на програмата става Фили Ладжман, бивша журналистка от БНТ. Съпругът й Влад Ладжман е тонрежисьор в SBS и заедно оформят програмата. Сега редовно работят и Виктор Марков от Пърт, Дияна Копринкова от Сидни и кореспонденти от България.”

Виктория Забуковец: На 9 януари 1977 г.в Австралия бе излъчено първото предаване на български език пo етническа радиопрограма – в Аделаида, столицата на Южна Австралия. В подготовката на тази първа програма участвахме аз и съпругът ми Борис Забуковец, Мери и Марин Маринови, отец Михаил Ковашки и Иван Денчев, които бяхме и първият радиокомитет. Програмата продължаваше 30 минути. Първият български радиооператор бе Марин Маринов.От 1977 до 1981 г. програмата се подготвяше и излъчваше от мен и Иван Денчев, понякога канехме гости за разговор. Когато радиостанцията осигури възможност за две излъчвания по половин час, едното бе за българската общност, а другото – за култура.

Познавам ви и мисля, че това не е просто работа и прехрана за вас, това е част от съдбата ви.Как се съчетават професия, любов, носталгия, патриотизъм, отговорност?

Дияна Копринкова: Това е повече от съдба. Още от малка слушах с притаен дъх „Хоризонт“ и особено примамващия меден глас на Божана Димитрова в „Разговор с вас“ и Еди Емирян, с когото имах удоволствието да работя в „Нещо повече“. Ще добавя имената на Величко Конакчиев, с когото работех в екип за „Неделя 150“, Светла Вълканова, Чавдар Киселинчев, все прекрасни, харизматични журналисти. Уви, Светла вече не е сред нас. С тях ме свързват неразрушимо приятелство и много незабравими спомени, които ще нося завинаги в сърцето си, където й да съм.

Радиото не е просто работа, то е магия. Магията, с която се сближаваш с хората, описвайки им чрез словото истории, съдби, новини, които оживяват пред слушателя и го потапят в един нов свят, карат го да съпреживява, да анализира и оценява… И приласкан от тази магия, да жаднее да се връща отново и отново към гласа на радиото – така, както аз се връщам и ще се връщам докато съм жива и мога да говоря.

Не е само любов към професията, а и любов към България, към българите и българското. Ох, това са много силни думи и мога да кажа с открито сърце – съчетаването е трудно… Понякога много ме боли като виждам и слушам какво става и как криворазбрано всичко някак си се обръща в най-невероятни посоки и не се милее за България.

Мария Стайкова: За 20 години обичта към едната държава и носталгията по другата се засилиха.  Едната обичам повече, защото я познавам по-добре, защото трупам скъпи спомени и приятели. За другата тъгувам повече, защото скъпите спомени се отдалечават и приятелите взеха да си отиват от този свят. Пътувайки по света, в сравнението, осъзнах колко стойностни неща има в България и се опитвам да ги популяризирам.

Трудно ли се говори и пише за България, когато си далеч от нея? Не само емоционално, но и професионално – как намирате авторите, темите, информацията?

Дияна Копринкова: Има два вида емигранти – едните говорят за България или хубаво или нищо, а другите само плюят и дори забравят по какво точно са започнали да плюят… Аз се старая да не съм нито от едните, нито от другите, а да подхождам обективно и най-малко с три гледни точки, както повелява добрата, стара, необорима журналистика, на която са ме учили и която продължавам да правя. А темите… Добрият журналист има очи и уши за всичко, което става наоколо и не толкова наоколо. И може да направи най-интересната, вълнуваща и запомняща се история от абсолютно всичко. Така намираме повечето от темите за българската радиопрограма по Австралийското национално радио SBS.

По схема в нашето едночасово предаване предлагаме 70 процента австралийски контекст, тоест, разказваме за неща, които представляват интерес за българската общност в Австралия, и за постиженията, професиите и съдбите на отделни представители на тази общност. Останалите 30 процента са разделени по усмотрение на водещия на новини, интервюта, истории от България или от света.

Не е много лесно един час радиопредаване да бъде професионално и  качествено „запълнен“ по задължителната схема 70-30%, по която работят и останалите езикови програми. Всяка тема е подробно разследвана, разглеждана и представяна по възможно най-интересния за слушателите начин. От това зависи не само слушаемостта на предаването ни, но и запазването му в ефира като едно от най-добрите и професионални радиопредавания, излъчвани по Австралийското национално радио SBS вече цели 40 години. Всъщност, тази година – през октомври, отбелязваме юбилея.

Дияна, липсва ли ти програма ,,Хоризонт“ на БНР, правиш ли сравнение в техническо отношение, като организация на работата и програмна схема?

Дияна Копринкова: Понякога се връщам в годините назад и с носталгия си спомням за екипа от водещ, редактор, репортери, музикален редактор, технически оператор/тонрежисьор, момичетата от монтажната – заедно създавахме един жив организъм, в който всичко си идваше на мястото с взаимни усилия.

Тук, в Австралийското национално радио SBS, съм кажи-речи човек-оркестър или one man show. Изброените роли се изпълняват 90 на сто от мен самата и 10 процента от англоговорящия тонрежисьор, който не разбира и дума от това, което се случва в програмата.

Със стиснати палци всеки път тайно разчитам тонрежисьорът да не обърка нещо от предварително описаното от мен пълно съдържание на програмата по секунди: за какво ще говоря, какво ще пускам, кого и колко време ще интервюирам, кога да отваря и затваря микрофона – абсолютно всичко, което можете и не можете да си представите. Напрежението е невероятно. Често стават и грешки, които се налага професионално ,,в движение“ да ,,замазваш“.

Но, това са рисковете на живото предаване. А когато светне червената лампа, всичко е различно, обаятелно, магично, отговорно. И словата някак си сами излизат от устата и не спират да се леят… докато лампата не изгасне.

Като организация на работата и програмна схема – за подготовка на предаването официално от ръководството на SBS се дават 16 часа. Но сами разбирате, че едно професионално и направено с финес предаване изисква много повече часове работа. Освен това сам интервюираш, редактираш, подготвяш за ефир, превеждаш, разследваш, събираш материали за хора, събития, теми… Не засягам техническата страна – запазването на кабината или апаратната за запис, изчакването да се освободи. Обработката и редактирането на записите е дигитално.

А как беше преди 40 години?

Виктория Забуковец: В програмата за култура включвахме теми от българската литература, история и народно творчество (митове, легенди, народни обичаи), оперни изпълнители, хорове. Материалите, които използвахме за радиопредаванията (книги и грамофонни плочи), бяха собственост на членовете на радиокомитета.

Кой слуша Вашите предавания, какво е мястото им в SBS? Колко програми на други народи и езици има?

Дияна Копринкова: Днес българската програма се слуша от широка публика на различна възраст, което много ни радва, защото показва, че предаванията, които правим, са разнообразни и предлагат по нещо за всеки наш слушател. Българската програма се оценява като една от най-професионално направените сред останалите 72 езикови програми, излъчвани по Австралийското национално радио SBS.

Всъщност, SBS е единствената медия в света, която излъчва на толкова много световни езици и това е спонсорирано от австралийската държава. Затова и отговорността на нашия екип е много голяма, ако искаме да останем част от цялото това езиково радиосемейство. Така можем да разчитаме на нашите слушатели в трудни моменти, какъвто ни предстои за съжаление точно сега, тъй като се говори за закриването на някои от езиковите програми, излъчвани по SBS.

Тук на всеки 5 години се преразглеждат нуждите на австралийското население, определят се критерии за оценка на тези нужди, съобразени с броя на населението (по данни на последното преброяване в Австралия), представящо съответната езикова общност, нивото на образование, на владеене на английски език и т. н. Тези критерии, всъщност, определят съществуването или не на едно или друго радиопредаване.

Нашата българска общност от години е една от най-малките, официално по данни на австралийското преброяване сме само около 2500 души, но за разлика от други езикови общности ние сме образовани, с професии и владеещи английски език. Досега оцеляхме цели 40 години – и екипът, и слушателите празнуваме с гордост нашата годишнина и очакваме българската програма да продължи да съществува! Решението ще бъде взето от ръководството на радиото в консултации с представители на отделни езикови общности.

Виктория Забуковец: В началото говорехме на български, но по-късно започнахме да говорим и на английски език, за да могат слушатели от други езикови групи да следят българските програми. Изненадващо бе колко много украинци, руснаци, хора от славянските народи, както и австралийци, слушаха българското предаване!

Мария Стайкова: Чудесно е, че има хора от над 140 езикови групи, които след умората на работа и у дома, намират сили да подберат материали от интерес за сънародниците си! Защото етническите радиопредавания не само запълват липсата на родното, но са и обучение на младите. Как учат дечицата – като слушат и повтарят. Според мен, тази роля на радиото – като училище, е особено важна, защото знанието на няколко езика е задължително в съвременния свят. И още нещо: така може да се чуе една и съща новина, представена според историческите традиции и политическите становища на различни страни. Това позволява още по-добра информираност и възможност за оформяне на мнение. Събирам си отзивите от слушатели, от хубави по-хубави са!

Може да се каже, че вашата радиопрограма е ,,сърцето“, което движи българските прояви в Австралия – издирването  и събирането на българите там, българското училище, празниците… С кои наши сънародници в Австралия можем да се гордеем?

Дияна Копринкова: С много, като се започне от нас трите и се свърши с всяко българско дете, отгледано и отраснало в Австралия! Шегата настрана, но списъкът е наистина много дълъг. Мария може само да загатне за по-големите имена, оставили трайна диря в културната и обществената история на Австралия.

Мария Стайкова: ,,Българи в науката на Австралия“ – така озаглавих една от главите в книгата си. Проф. Николай Киров е основал и ръководил 20 години Катедрата по технологии на горивата в Университета на New SouthWells, бил е консултант към Организацията на обединените нации и Световната здравна организация за контрол и законодателство относно замърсяването на въздуха. В книгата му „За по-добър английски” са събрани над 1000 израза и идиома на английски и български език.

Проф. Стефан Кънев е световно име в създаването на енергийни станции, захранвани със слънчева енергия. Има над 200 научни публикации, две монографии и 14 патента. Институтът на инженерите в Австралия обяви за „историческа” станцията в WhiteCliffs, която цели 35 години работи, използвайки слънчева енергия.

Проф. Асен Жабленски бе директор на Центъра за невропсихиатрични клинични изследвания и има над 300 публикации относно класификация, епидемиология и генетика на психични заболявания.

Групата на проф. Люба Калайджиева доказа по генетичен път, че ромите, разпръснати из Европа и така различни като култура и език, са потомци (35–40-то поколениe) на малка група, която е дошла от Индия.  Това е позволило да се идентифицира молекулната епидемиология на 11 наследствени заболявания сред ромите.

Лъчезар Стоянов и Валери Стефанов са професори по математика и статистика в Университета на Западна Австралия.  Елена Стоянова е движещата сила зад математическата олимпиада в този щат.  Опитът от математическите паралелки и олимпиади в България е основата за откриването през 1995 г. на ,,академия за млади математици“ в Западна Австралия.

Проф.Петко Калев пое Научния център по приложни финанси към Университета в Аделаида.  Изследователската и преподавателската му работа са в областта на финансите и микроструктурата на пазара. Той бе председател на българското дружество в Мелбърн.

Проф. Дора Маринова e директор на Института за устойчиво развитие и политика в Curtin University в Западна Австралия.

Какви са вашите българскии корени, които ви дават сила?

Дияна Копринкова: Аз съм родом от Бургас, … морето и трудовите хора. Обичам да казвам сред приятели, че в Бургас се раждат много таланти и си спомням веднага за Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Адриана Будевска, Петя Дубарова, Недялко Йорданов, Христо Фотев, Тоника СВ, Ева и Гого, Пламен Ставрев, Тони Димитрова. Все поети, артисти, певци, хора на изкуството. Духът на града е някак си такъв: творчески, весел, празничен.

Мария Стайкова: Аз съм пловдивчанка. Моят град е един от 6-те в целия свят, които съществуват от основаването си до днес и през 2019-а ще е културна столица на Европа.

Виктория Забуковец: А аз съм родена в София, в семейството на свещеник Стефан Вълчев.

Какво Ви даде Австралия? Нещо, което в България не бихте преживели?

Дияна Копринкова: Австралия стана за всички нас втора родина, не от мащехите, а добра и даваща възможност да се развиваш, ако искаш, разбира се. Австралия е социална и уредена страна, в която се живее спокойно (не, че аз го мога), всички спазват правилата по някакви неписани закони, независимо дали си само от дни и месеци в страната и от кой край на земното кълбо си дошъл. Много бързо се научаваш на тукашния ред – като се започне от това как си вземаш боклука да го хвърлиш, когато зърнеш първото кошче, до това как рециклираш буквално всичко, което можеш, и си плащаш данъците редовно, в срок, с радост…

Мария Стайкова: Това, което дълбоко уважавам в Австралия, е работата на доброволни начала, даряването на време, знание и сила, за да се улесни животът. Това, което научих в Австралия е, че трябва да се празнува повече с другите и по-малко да ги занимаваме със собствените си проблеми.

Написали сте и книги…

Дияна Копринкова: Все още я пиша и ще бъде готова за печат през октомври тази година. Заглавието й е ,,Social marketing and its influence on the Animal origin food product consumption” („Социален маркетинг и неговото  влияние върху консумацията на хранителни продукти с животински произход”). Не е пряко свързана с журналистическата ми работа, но е част от докторантурата ми, която също приключвам тази година.

Мария Стайкова: През 2000-ата за Олимпиадата в Сидни излезе книгата ми ,,Австралия – България: взаимно непознати”.В живота ми се случи много да пътувам. Гледах и преценявах. Мен също ме оглеждаха и преценяваха. Това, което знаех, не се покриваше с това, което срещах. Това, което знаеха за нас (ако изобщо нещо знаеха), не съответстваше на това, което виждаха на диапозитивите ми, в албумите, в българските бродерии и рисувани шалове, в картините и графиките на художниците-приятели, във видеофилмите.

През 1998 г. бях в Пловдив за 10-годишнината от кончината на татко, за изложбата-среща на неговото самобитно изкуство с младите творби на учениците от Художественото училище, получили наградата ,,Анастас Стайков” (идеята бе на мама, а реализацията – на училището и галерия ,,Ромфея”). В голямото тъжно вълнение, проф. Минка Златева ме ,,натисна“ да оформя в книга писмата си от Австралия. През 2011-а Държавната агенция за българите в чужбина издаде ,,Австралия – България: по-малко непознати”. Над 120 кг книги прелетяха от София и бяха раздадени (безплатно) на сънародниците тук. Може би след 10 години ще напиша ,,Австралия – България: добри познати”!

Виктория Забуковец: Двата ми романа ,,Светлината на черното мастило” и ,,Втората вълна” са преведени на български.  Стиховете ми чакат своя преводач.

Как ще бъде отбелязана 40-годишнината на българската програма в Австралийското национално радио SBS?

Дияна Копринкова: В ефира ще звучат спомени от познати и не толкова познати зa по-младото поколение българи гласове на нашата програма. Те вече започнаха да звучат. И, разбира се, ще има голяма торта с 40 свещи! След 40 години животът на хората се променя. Надявам се да не остаряваме нито в желанието, нито в идеите, нито в енергията си, да сме все така професионални и да работим за нашите слушатели с любов, както винаги.

Мария Стайкова: Юбилеите са не само повод за хубав празник, но ни връщат към началото, припомнят ни имената на първите, задължават ни да продължим с енергия и отговорност. Аз вярвам в силата на радиото!

Виктория Забуковец: Хората да се вгледат отново в своите културни ценности!

Петя Пейчева

10th Jun2017

„12 000 луни търпение”, Гергана Николова, галерия „Дебют”, 13–29.06.2017 г.

by Черно и Бяло

Изложбата на Гергана Николова „12 000 луни търпение” е художественият ѝ дебют, в който представя десет живописни творби, вдъхновени от романа „Майсторът и Маргарита” на Булгаков. Изложбата ще бъде в галерия Дебют до 29 юни 2017г.

Концепция:

Ако в романът „Майстора и Маргарита” най-големият порок е страхът, то най-страшното наказание идва от вътрешния съдник – веднъж заработил, от него не може да се скриеш или избягаш. Пилат Понтийски извършва престъпление не само пред истината – като осъжда на смърт Йешуа Ха-Ноцри, но и срещу себе си. Разпознал доброто в думите на скитника, той се отрича от тях в името на властта. Пренебрегва вътрешния си глас и оставя страхът да подчини волята му. Повярвал в безсмъртието, дори и на Луната за него няма покой. 12 000 луни той чака и бълнува лунната пътека, по която ще срещне отново Йешуа, а през това време разкаянието пречиства и подготвя душата му. И ето – след толкова много луни, в нощ, в която се разчистват сметки, Пилат най-накрая бива освободен от Майстора. Пристъпвайки в Светлината, там на лунната пътека, се срещат отново палач и жертва и всеки намира това, което е готов да получи.

Първоначално идеята ми беше да нарисувам картина по усещането, което ми е оставил романът на Булгаков. В последствие търсенето на атмосферата и посланията я превърна в автопортрет. Това ми помогна да разбера, че така както Пилат чака 12 000 луни, така и пътуването навътре отнема сякаш толкова дълго. А в същото време вътрешният съдия е нетърпелив и взискателен. Той не търпи компромиси и щом има нещо недоизказано – дълбае все по-неумолимо. Но грешното тук би било, да се приемем за осъдени, преди да е достигнат края на процеса – да приемем за присъда препятствията, съмненията и въпросите, пред които се изправяме по пътя към истината.

Природата не признава повторението и застоя. Тя винаги ни тика напред независимо от волята ни и по силата на тънка душевна нагласа се насочваме към все по-големи цели и усъвършенстване. И тогава, когато сме изправени пред въпроси без отговори, ни е нужно 12 000 луни търпение.“

Гергана Николова

Официално откриване: 13.06.2017 г., 18:00 часа.
Мястото: галерия Дебют (Художествената гимназия), бул. Васил Левски 62

Повече за авторката:

Гергана Николова е родена през1991 в Исперих. Живее и твори в София
2014–2016 – Магистър, специалност Живопис, НХА, София
2010–2014 – Бакалавър, специалност Живопис, НХА, София

Групови изложби:
2017 – Пейзаж, Изложбен център „Шипка” 6, София
2016 – Натюрморт & интериор, Изложбен център „Шипка” 6, София
2016 – Трансформ 2016: Трансформация на образа, Музей за съвременно изкуство, Загреб, Хърватия
2016 – Млади избират млади, Галерия „Ракурси”, София
2016 – Изложба на дипломираните магистри 2015/2016, Галерия „Академия”, София
2015 – Изложба живопис, Градска галерия, Балчик
2015 – Салон на галериите, НДК, София
2014 – Изложба на дипломираните бакалаври 2013/2014, Изложбен център „Шипка” 6, София
2013 – Фестивал „Виа Понтика”, Градска галерия, Балчик
2011 – Културен център „Миню Балкански”, Нова Загора

09th Jun2017

Високо признание за наш журналист

by Черно и Бяло

Кореспондентът на областния седмичник в-к „Слово плюс” Георги Петров от гр. Лом бе награден с грамота от Съюза на българските журналисти за активна журналистическа дейност. Той получи и диплома от Колегиума на Международната академия по журналистика – Европрес” и бе удостоен с почетното звание „ЖУРНАЛИСТ – АДЮТАНТ НА ИСТИНАТА” за личния му принос в разработването на хуманитарните проблеми на мира и човечеството в XXI век. Двете отличия бяха връчени по повод неговата 75-та годишнина от председателя на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти Снежана Тодорова и от докторът по правните науки Георги Найденов – председател на Международната академия на науките – Европрес.

Тържественото събитие се състоя в София, на 20 април т. г. залата на Пресклуб „Журналист” събра представители на интелектуалната общност от столицата и страната, близки и приятели на юбиляра.

Житейският и творческият път на Георги Петров бе представен от кинорежисьора Милен Гетов:

„Сред нас е един заслужил колега, който вече 55 години неуморно се труди на журналистическия фронт. За пръв път посяга към белия лист, когато е на 19 – като войник, той написва първата си дописка за в. „Граничар”. И от тогава, та досега, повече от половин век, Георги Петров  активно сътрудничи на вестниците  „Рудничар”, „Отечествен фронт”, „Строител”, „Земеделско знаме”, „Трета възраст”, „Българско войнство”, „Шанс”- гр. Враца, ломските седмичници „Народна трибуна”, „Ломски вестник” и „Ломпрес” „Септемврийско слово” и „Слово плюс”- гр. Монтана, списание „Противопожарна охрана” , списание „Кураж” и други периодични издания. Тематиката на журналистическите му материали най-вече е тясно свързана със събития от професионалната кариера на Георги Петров. През 1982 година, когато започва работа в Атомна централа – Козлодуй, създава вестника „Първа атомна в строеж” и става председател на обществената редакция. По това време е активен работнически кореспондент на в. „Труд”, на Българското радио и телевизия. Кореспонденциите му ежедневно са захранвали тези медии с информация за хода на строителните дейности – за монтажа на реакторите, лепеските, парогенераторите, дизелгенераторните станции, транспортния коридор, тръбопроводите и други важни съоръжения. Присъствал е и е отразявал в кореспонденции  почти всички проверки на Атомната централа от ВАНО и МАГАТЕ от Първи до Четвърти енергоблокове.  Изразявал е лична гражданска позиция при спирането на четирите енергоблокове ВВР-440, считайки това за груба грешка на тогавашните управляващи и за негативите върху икономическото състояние на държавата.

Георги Петров може да се похвали с изключителна продуктивност. В журналистическата си практика досега има над 2 800 публикации. По страниците на периодичните ни издания могат да се прочетат десетки негови новинарски материали, съобщения, репортажи, интервюта, очерци, есета. Неговите публикации надникват във всички сфери на обществения живот – икономика, строителство, енергетика, социална дейност, политика, история, духовност, местно управление, човешки взаимоотношения. В много от тях прозират патриотичният дух и критичната същност на автора”, каза в словото си Милен Гетов.

В своето приветствие председателят на УС на СБЖ  Снежана Тодорова даде висока оценка за мащабната журналистическа дейност на Георги Петров. „Той е един доказан журналист, истинско богатство за гилдията и ценен помощник в осъществяването на общата ни кауза – решаване хуманитарните проблеми на обществото ни. Пожелаваме му дългогодишно сътрудничество и занапред!” – сподели  г-жа Тодорова.

„Приятно ми е да отбележа, че колегата ни  Георги Петров е един от първите, получили наградата „Журналист – адютант на истината”, учредена от нашата академия. Със своите обективни журналистически материали и половинвековно присъствие в журналистическото поприще, което продължава и сега, той определено допринася за развитието и авторитета на четвъртата власт. Днешните награди са достойно доказателство за оценката на неговия професионализъм и дългогодишен труд. Желая му да продължава в същия дух!” – подчерта председателят на Международната академия по журналистика – Европрес, дпн Георги Найденов.

Поздравителни адреси към юбиляра прочетоха Хризантема Рашева – секретар на Община – Оряхово, която му подари дискове с неизвестни творби на композитора Дико Илиев, примата на българската художествена гимнастика Мария Гигова, поетесата Радка Атанасова от гр. Батак, която му подари стихосбирката си „На тишината – гласът”. Ръката на наградения Георги Петров стиснаха и инж. Александър Николов – бивш директор на АЕЦ – Козлодуй, доайенът на българската журналистика в София Величко Хинов, юристката от софийска адвокатска кантора Мария Колева, главният секретар на СБЖ  Иван Върбанов, журналистът от гр. Банкя Георги Цветков, група журналисти от Пловдив и други присъстващи на събитието.

Това е поредната награда за журналистика на Георги Петров. На 50-годишния му юбилей, той получи Златна значка на Националния съвет на Отечествения фронт за активно сътрудничество в списването на в. „Нов път” и сп.„Отечество”.

Георги Петров е член на Съюза на българските журналисти. В момента е кореспондент на в. „Слово плюс” –  гр. Монтана с главен редактор Параскева Маркова. Поддържа топла връзка с журналисти от радиото и телевизията, както и с редакционните колегии на областни издания от Враца, Видин и Монтана.

Ето какво сподели ръководителят на Общинския съвет на СОСЗР полковник Асен Горанов: Георги Петров е дългогодишен член на клуба на сержантите и офицерите от запаса и резерва. Съзнателно се справя със задачите поставени от ръководството, той ръководи кръжок по журналистика с млади учащи се като ги учи как се пишат репортажи, очерци, разкази, есета и др, и да имат висок патриотичен дух и ентусиазъм. И те с голямо уважение приемат неговите препоръки.

„Приемам тези високи отличия с ясната нагласа да запазя темпото си като журналистически сътрудник и занапред, въпреки юбилейните 75 години. Отговорността и сериозността на журналистическата работа е огромна и това ме държи в кондиция, да бъда максимално полезен за обществото като журналист.” – изрази своята благодарност Георги Петров.

Събитието бе отбелязано със стилен коктейл.

Снежана Томова

08th Jun2017

Младите от НЧ „Димчо Дебелянов-1960” танцуваха, пяха и свириха в голямата зала на РКИЦ

by Черно и Бяло

Благодарствени слова се чуха към Павел Журавльов и Коста Пеев

РКИЦ за пореден път вдигна завесата на голямата зала за годишния концерт на НЧ „Димчо Дебелянов-1960“ под наслов „Магията на танца“ – по проект към Столична община от Програмата за развитие на физическото възпитание и спорта.

В приветствието си към гостите, водещите цитираха Лев Толстой, който говори за танца като за „най-заразителното“ изкуство, което успява да разкрие най-дълбоките човешки преживявания, въвличайки по необикновен начин зрителя.

Бе подчертано, че за развитие таланта на възпитаниците на читалището имат принос техните дългогодишни преподаватели. А това са Славея Стойчева – ръководител на танцово студио „Класик“, Росица Йорданова – музикален педагог и ръководител на Арт училище „Студио Музика“ и Светла Янъкова – ръководител на школата по пиано.

Настоятелството и преподавателите бяха приятно изненадани от поздравленията на СБЖ, от сп. „Черно и Бяло”, от представители на културата и медиите.

Ко-водещият Марио Кръстев обяви и първото изпълнение на децата от танцово студио „Класик” от операта „Фауст“ от Шарл Гуно.

Радостните изненади не закъсняха с изпълнението „Приятелки” от балета „Жизел“ по музика на Адолф Адам. Красиви костюми, грациозни балерини, много пластичност.

Гости на концерта бяха младите таланти от COOL GIRLS в изпълнение на СИ-ДИ-ЕС балет, с педагог Силвия Владова.

Публиката бе провокирана от младата певица Лора, която не за първи път бе заслужила аплодисментите на публиката. От школата на Росица Йорданова се представиха още Ния Виденова и Ивана, които печелят овациите на българската и чуждестранна публика.

Ценителите на хубавата музика аплодираха младите пианисти Ани и Гергана Тричкови, Ивана Джамджиева, Йоана Чакърова и Момчил Симов, които вдъхновиха слушателите с Прокопиев, Жул Леви, Кабалевски и Шуман.

Концертът на читалището показа нови танци, нови постановки. Вариация „Сън” по музика на Шопен, Ноктюрно по музика на Ник Периото, танц по музика на Бородин от операта „Княз Игор”. Залата се възпламени от динамиката и красотата на Черкезко и Брезнишко хоро в изпълнение на възпитаниците на танцова школа „Мераклии” – София под ръководството на Петър Петров.

Магнетичната Симона изпълни популяното парче BENG-BENG заедно с балет СИ-ДИ-ЕС.

Музикалните и танцови изненади не спряха до тук.  Възпитаникът на Росица Йорданова Марио Кръстев, който над 10 години овладява вокалното майсторство в студио „Музика” към читалище „Димчо Дебелянов”, носител е на десетки престижни награди у нас и в чужбина, изявен талант  в киното и операта, носител  на  музикални формати, представи песента „Карузо, удостоена със златен медал на международния фестивал” Pop faundtion Lioret de mare, Испания.

Малко след това Марио и Люба пяха и танцуваха по невероятен начин песен от филма „Брилянтин”. Последва динамиката и младата радост в лицето на Ния Симеонова.

В края на концерта публиката бе завладяна от танца по хип-хоп-етно музика,както и на Last Dance визпълнението на ТС „Класик”.

От читалището изразиха благодарност към ръководството на РКИЦ за топлия прием и подадената приятелска ръка за развитие на културата и изкуството през годините. Благодарствено писмо бе подготвено до директора на РКИЦ – Павел Владимирович Журавльов и благодарствени слова към ръководителят на отдел „Наука и образование” Коста Пеев.

Съвсем на финала децата от читалището получиха своите  дипломи за успешно завършване на балетната школа и направиха снимка за спомен. С пожелание да продължи магията на танца, музиката и приятелството!

Миглена Китанова