08th Jan2015

Декларация на УС на СБЖ

by Черно и Бяло

Българските журналисти са потресени от варварския терористичен акт в Париж срещу френския сатиричен вестник „Шарли ебдо“, отнел живота на 10 талантливи наши колеги и на двама полицаи.

Днешният кървав атентат в Париж е фронтална атака срещу свободата на словото и печата, срещу основополагащите принципи на демокрацията, срещу елементарните и общоприети човешки ценности, първа сред които е човешкият живот. Той има за цел да сплаши не само журналистите, но и цялата световна демократична общност, като ги накара да се откажат да защитават своите хуманни и демократични ценности и идеали, да капитулират пред страха от средновековната варварщина и религиозния фанатизъм.

Отново се убеждаваме, че в света има човеконенавистнически сили, за които тези норми и ценности нямат никаква стойност, че международният тероризъм е световна заплаха, в борбата срещу която трябва да се обединят всички сили и ресурси на международната общност. Трагично е и това, че тези сили прикриват злодеянията си с псевдоверски лозунги. Съюзът на българските журналисти изразява категорична позиция, че истинските мюсюлмани нямат нищо общо с убийците в Париж и че злодеянията на ислямистите изопачават мирния и хуманен характер на религията, от чието име те твърдят, че действат.

Днешният кървав атентат в Париж отново показа, че журналистическата професия е сред най опасните в света и че журналистите се нуждаят от специална закрила, защото срещу тях най-често се излива злобата на онези, които искат да зачеркнат демократичните завоевания на човешката цивилизация. СБЖ смята, че каузата за защита на журналистите и тяхната професия трябва да се утвърди като приоритет и на българската държава, защото и у нас има сили, които виждат в журналистите пречка за своите користни и опасни планове.

Съюзът на българските журналисти изразява искрени съболезнования на близките на загиналите, както и пълната си солидарност с френските колеги в този трагичен ден и нашата увереност, че те ще отстоят своите принципи и ценности, родени и утвърдени в славната история на Франция.

Съюзът на българските журналисти се надява, че убийците на нашите колеги от „Шарли ебдо“ и на техния главен редактор Стефан Шарбоние-Шарб ще бъдат заловени по най-бърз начин е ще бъдат изправени пред правосъдието, за да получат справедливо възмездие.

УС на СБЖ

17th Dec2014

С голямо закъснение, прости, приятелю

by Черно и Бяло

За Иван Милчев и изложбата IN MEMORIAM, дом „Витгенщайн”, Виена

(more…)

04th Nov2014

Позиция на Кин Стоянов и Емил Янев за Българско национално радио – 28.10.2014г – Съюз на българските журналисти.

by Черно и Бяло

21st Oct2014

За родените в Долината на розите – книга с познавателна и любородна стойност

by Черно и Бяло

10077_19866Това е поредната книга на Весела Василева, наименувана „Поглед към миналото”[1], но в дълбоката си същност това е нейното послание към настоящето и бъдещето. Към настоящето, т.е към днешните поколения – за да узнаят своите родови корени, за да изведат поука от живота и поведението на своите предци, от техните най-висши качества – родолюбие, трудолюбие, добродетелност, и още – за да пламне Отецпаисиевата искрица на любородието и да продължат описанието на родовите разклонение и клонки. Към бъдещето – т.е. за идните поколения, за поддържат искрицата, за да имат самочувствието, че са граждани на Европа, но не като „дърво без корен”, а като потомци на добродетелен род. Така родовата памет ще бъде неугасващ факел, който ще поддържа съзнанието за национална идентичност.

Нека отзивът ми не прозвучи помпозно, превзето като готови клишета, защото точно днешните български поколения имат възможността да общуват свободно с поколенията от европейските държави и не може да не усетят съзнанието за принадлежност към род и родина у немци, поляци, чехи, унгарци, дори съседна Румъния поддържа родовата памет от столетие. Е, вярно е, че сме поизостанали с развитието на генеалогията – през 60-те години на миналия век науката за рода беше обявена за буржоазна наука, нещо което не се случи в бившите социалистически страни.

Съществува и обективна трудност по отношение на документите, носители на родословна информация. По силата на превратностите на народностната ни съдба много документи са унищожени, за беда не само от турския завоевател. В съвремието пък липса на пари пречи за дигитализацията на това, което е останало. За сравнение – във Франция например архивните документи са качени он лайн от ХV век насам.

Но, има алтернатива и В. Василева я доказва с настоящата и предходните книги. Когато няма автентични генеалогични извори, на помощ идват спомените и интервютата с предци и потомци. Ще вмъкна, че подобен подход се налага от последните десетилетия на миналия век, обусловил и новата наука социална антропология, т.е социално човекознание, знание за обикновения човек – известен или не, но все дал някакъв принос в съграждането на голямото общежитие, на България.

Kazanlak---Balkanski.avi.Still001„Поглед към миналото. Моят казанлъшки род” е добър пример за подражание. След увода, в който авторката показва своята мотивация за написването на книгата, следва кратко въвеждане – като загадка, като примамка да се прочете докрай родословието, чиито родоначалници са Ненко и Неда. Тук ще насоча вниманието ви към историческия извор, от който Василева черпи информация, за да посочи Ненко и Неда като основатели на рода. Това е легендата, устното предание – като правило то винаги е наситено с романтизъм. Така е още от античността. И е разбираемо защо разказът е силен, емоционален, с поука – за да се поддържа като устен мост между поколенията и да не се счупи този мост. Всеки добросъвестен изследовател, какъвто е и авторката, показва в повествованието си защо и как го приема за извор на историческа информация.

По нататък Василева следва генеалогичната методология. За да разположи своята родословна „фотография” в историческото време и географското пространство, тя ни въвежда в мястото, което е дало живителните сокове на родовите корени и разклонения. Това е град Казанлък – с неговото богато минало и динамично настояще. Тук може само да се възкликне – ех, има с какво да се гордеят казанлъчани – поселници и пришълци, с плодотворната история на материалната и духовната култура на селището. Пък и дано се сбъдне и на Весела, и моята, и на много други мечта – да се експонира отново древният тракийски град Севтополис, основан от цар Севт III, бил е и столица на Одриското царство от 320 г. пр. Хр. За града още от студентка зная от покойния проф. Димитър Димитров и водещата археоложка проф. Мария Чичикова, че е уникален като археологически обект, защото съдбата е оставила запазени основите на царския дворец, главните сгради, улиците, гробниците, луксозните старогръцки керамични съдове, украшения, фрагменти от каменни скулптури, амфори и др. Днес се посочва от специалистите, че Севтополис е най-известният обект под вода в българската археология – единственият цялостно проучен до момента тракийски град на българска територия. Той е не само уникален археологически и исторически обект, но и цяла съкровищница с данни за живота и бита на траките. И не случайно един връх от Дряновските възвишения на остров Гринуич в архипелага Южни Шетландски острови, Западна Антарктика, е кръстен на Севтополис.

Но да продължим нататък по пътя, по който ни води авторката. Отново ни среща с родоначалниците Ненко и Неда, основавайки се и на устните разкази, и на публикациите, в които има данни за тях – миграционния път, начеващ откъм Тревненския край, родна къща, роднинство с Ангел Кънчев, битие и поминък. Както пише Василева „и заживели в къщичката си в мир, сговор, труд и упорство, но и в любов и с песни на уста”. За днешните и идните потомци остава поуката – успехът идва с трудолюбие и предприемчивост, а това са добродетели, вместили се в родовия ген и предавани на поколенията.

Раждат им се три дъщери – Тотка, Стефана и Марийка. Всяка от тях в съпружеството си става основател на нови три казанлъшки родове. Най-голямата е Тотка – баба на авторката, която се омъжва за Димитър – с фамилното име Балкански, достойно съхранено и до днес. Василева проследява миграционния им път, битието и поминъка, раждането на децата им Цанка, Ненко, Неда и Илия.

С присъщото си родолюбие Василева рисува с най-нежните краски от своята словесна палитра дядовата къща – старата и новата, която е музей на бележития художник Ненко Балкански. Трябва да ѝ благодарим, че тя ни дава възстановка на автентичния ѝ вид. А колко образно е представила гощавката с пуканки, сладкото от джанки, дренки и пр. – все живи картини от живия някога живот на Тотка и Димитър, носители на българските добродетели – трудолюбие, честност, патриархалните ценности. Обнародваните писма и картички потвърждават нейния спомен. Нарекох го спомен, но това е и поука за днешните поколения. И дано стигне до сърцата им, защото живеем в доста бездуховно време.

Родословният „пътепис” за малко спира, за да се поклоним пред Куленската църква. Василева се основава на книгата на Георги Георгиев „Сред светци и ангели”, който е проучил името на квартала – Кулата, където се намира църквата „Св. пророк Илия”, чието име означа крепост, твърдина на вярата. Прекланяме се пред плочата, поставена „в памет на над 200-те невинни казанлъчани, избити от турците на 4 август 1877г в двора на църквата”, с притаен дъх прочитаме легендата-поема за вечно скърбящата Мария-Магдалена.

И отново се връщаме на житейския друм на рода Балкански. За поука е, че предци и потомци са запазили българската родова традиция в именуването на новородените – децата от мъжки пол носят имената на дядовците, а от женски – на бабите. Добросъвестна като изследовател Василева дава конкретни родословни данни, които е открила в църковните регистри на църквата „Св. пророк Илия”.

Следват генеалогичните данни за потомците на Тотка и Димитър. Първото дете е Стоянка – по кръщелно, но за всички тя е Цанка и това име е продължено от двете й внучки. В съпружество с Геньо Стойнов имат син Тончо и дъщеря Тотка. Всеки от тях е продължил рода с клони и разклонения. Василева поднася важни биографични данни, лични спомени от срещи с потомците, документира разказа си с много снимки.

Второто дете и първи син на Тотка и Димитър е Ненко – бележитият български художник, известен и уважаван и по света. Тук разказът на Василева е умело вплитане на биографични данни с информация за личната, житейската и професионалната ценностна система на Ненко Балкански, а документалните основания са спомените на авторката, на роднини, както и на публикации, специално на проф. Атанас Божков, който е записал спомени и размисли на самия Ненко Балкански, а те са и биографични, и трогателни.

Ще каже някой, че много е писано за твореца Ненко Балкански, но приносът на авторката е, че тя съумява да ни направи съпричастни към неговия живот, да се докоснем до него – като човек, и като поет, и най-вече като художник. За това допринасят и снимките, които също са богат извор на информация. Сред тях ще посоча факсимилето, чиито текст е: „1957г. Като дете Боян Балкански и родителите му (художникът Ненко Балкански и съпругата му Лиляна) предават на читалище „Зора” в Русе черепа на Стефан Караджа”. Признавам, че узнах този исторически факт от настоящата книга.

Авторката ни дава биографичните данни за внука – Ненко Боянов Ненков – Балкански – Ненко-младши, роден 40 дни след смъртта на художника. Както пише Василева, той „продължи делото на своя прочут дядо и стана добър художник, защото наследи не само името му, но и дарбата му”.

Продължаваме по родословната пътека с третото дете на Тотка и Димитър – Неда, майката на авторката. Две са децата на Неда и съпругът ѝ Никифор – първа е Веселинка, вероятно така е записана нашата авторка в кръщелното, второто дете е Димитър. Те от, своя страна, създават родови разклонения, а поднесените биографични данни доказват, че са достойни потомци, носещи добродетелите на родоначалниците, с приноси в строителството на България.

Четвъртото дете е Илия, който със съпругата си, с деца и внуци продължават добродетелните и творчески дела на рода Балкански.

След като споделя спомени и интервюта за рода, Василева поднася биографичен разказ за сестрите на нейната баба – Стефана Ненкова – със съпруг Георги Пиргов, и Марийка Ненкова – със съпруг Тотю Христов Желев, както и за техните потомци, а снимковият материал внася допълнителна информация за тяхната душевна и професионална чистота.

Непременно трябва да се прочетат включените в книгата публикации за рода. Казано с една дума – за поука.

С книгата си „Поглед към миналото. Моят казанлъшки род” В. Василева води читателя по вярната пътека на генеалогичното и историческото познание. Тя следва най-важното методологично изискване, според което родословието трябва да бъде обективно, достоверно, за да бъде частица от националния научен фонд. Тя привлича писмени извори – от официален и личен произход, и така наречените в теорията житейски разкази. Езиковата палитра е лека, четивна, с нищо не подсказва трудния път на изследователя да прилага методите на генеалогията, историческата география, ономастиката, изкуствознанието.

Разказът въвежда читателя в родовата и обществената атмосфера, докосва се до картини от всекидневния живот, запознава с факти и събития от душевността на членовете на големия и виден род – все изисквания на социалната антропология.

С настоящето и с предходните си родословни проучвания В. Василева оставя поуката, че към личната си мотивация генеалогът трябва да прибави и стремежа за методическа издържаност, да премине от родословие само за себе си към родознание за научната и социалната потребност, от обикновеното регистриране на генеалогични факти към тяхното историческо осмисляне и обяснение. Това означава обективен подход, изграден на социалната мярка в оценката на личното, семейното, родовото проявление в живота на обществото – от миналото към настоящето.

Обогатила творческата си методология с антропологичен подход, авторката успява да разкрие живота на предци и потомци от рода Балкански като действени „атоми”, изграждали и изграждащи живота на обществото ни.

За Весела Василева и за рода Балкански моето – Достойно ест.


[1] Василева, В. Поглед към миналото. Моят казанлъшки род. С., 2014, 159 с.

Антоанета Запрянова

09th Oct2014

Немският магистрат Петер Верндл сподели своя опит с българските си колеги в Пловдив

by Черно и Бяло

Семинар на тема „Атестиране и конкурси за магистрати“, организиран от фондация „Ханс Зайдел” (more…)

03rd Jul2014

Среща – разговор с посланика на Палестина у нас

by Черно и Бяло

С почетен плакет наградиха Снежана Тодорова

(more…)

28th Jun2014

Кръжец 1/2014

by Черно и Бяло

Първият брой на електронния вестник “Кръжец” е една от дейностите на новоучредения кръг “Кръжец-30”. Журналисти, писатели и езиковеди, членове на ДЖСП предизвикват полемика по въпроси за чистотата на езика, за словото на журналиста, за духовността, която е основа на национализма и която напоследък все повече липсва.

Е л е к т р о н е н  в е с т н и к

19th Jun2014

Шофирането със скорост 140 км/ч, се равнява на скок от 77 метра височина

by Черно и Бяло

Разговор с Алекси Кесяков, Секретар на Държавно-обществената консултативна комисия по проблемите на безопасността на движението по пътищата

ВЪПРОС: ООН обяви периодът 2011-2020 като Десетилетие на активни действия по пътна безопасност. Кое наложи това и бихте ли разказали повече за инициативите, които се предприемат в тази насока?

АК: Всяка година по пътищата на света загиват около 1.3 милиона души;  над 50 милиона получават тежки наранявания, много от които остават с трайни увреждания за цял живот. Ако не се предприемат строги мерки, очакванията са към 2020 г. броят на убитите по пътищата да достигне 1.9 млн.души. В тази връзка 64-та сесия на Общото събрание на ООН оцени състоянието на обстановката като „световна криза в областта на безопасността на движението по пътищата”.   Тогава участниците приеха Резолюция, с която периодът 2011-2020 се обявява за Десетилетие на активни действия за пътна безопасност. Целта на инициативата е предприемането на конкретни действия – на национално, регионално и глобално ниво – за ограничаване на очаквания ръст на смъртност от пътнотранспортни произшествия. Травмите от пътнотранспортните инциденти са една от основните причини за смъртност на младите хора на възраст от 5 до 35г., те са и огромна тежест за болниците и здравната система като цяло. Икономическите загуби от пътнотранспортните произшествия се изчисляват на 1.5 до 2% от брутния вътрешен продукт /БВП/ в световен мащаб.

Началото на Десетилетието за активни действия по пътна безопасност бе обявено на 11 май 2011 година. ООН и Световната здравна организация предложиха Глобален план за подобряване на безопасността на движението 2011-2020г. Препоръчано бе на страните членки да разработят собствени стратегии и планове за действие. В контекста на Глобалния план, Европейската Комисия прие Насоки за действие за периода 2011-2020г. Тяхната цел е ясно определена: броят на загиналите при пътнотранспортни произшествия към 2020 да се намали. с 50% спрямо показателите през 2010г. Бе приета и Стратегия за намаляване на броя на ранените с 40% за периода 2014-2020г. В Стратегията се посочва, че, че към 1 убит при ПТП, има 4 трайно осакатени, 10 тежко ранени и 40 леко ранени.

ВЪПРОС: Какво прави България за прилагане на Световния план и какво е мястото на страната ни по отношение на пътните инциденти?

АК: Въз основа на Глобалния план на ООН и на Насоките на ЕК бе разработена и приета Национална стратегия за подобряване безопасността на движението по пътищата на Република .България за периода 2011-2020г. Освен намаляване на загиналите при ПТП с 50% към 2020г. , в сравнение с 2010г.в Стратегията са записани и показатели за намаляване броя на ранените. Независимо от намаляване на жертвите, сравнението на обстановката в Бългания и другите европейски страни по показателя убити на 1 милион жители показва, че се намираме в последната третина от страните. Обстановката в нашата страна е 2.5до 3 пъти по тежка. Когато сравняваме цифрите и търсим причините за големите разлики, следва да отбележим че те са отражение на поведението на участниците в движението, състоянието на пътната инфраструктура и на автомобилния парк, както и качеството на доболничната и специализирана медицинска помощ.

1

Не трябва да забравяме и психологическия фактор: ние не се притесняваме за собственото си здраве, когато седнем зад волана си мислим “колко сме велики”! А всъщност, един от най-важните фактори е хората сами да се научат да се предпазват от опасностите. И тук,  основен фактор е семейството. Още от най-ранна възраст, когато учим детето да говори – трябва да го учим и как да се пази на пътя! В европейските страни се акцентира на “родовата памет”, т.е. – ако цялата фамилия е свикнала да се съобразява и да се пази – то и децата ще се научат да се пазят.

ВЪПРОС: Има ли вече резултати от прилагане и изпълнение на Националната стратегия?

АК: През първите три години от началото на Десетилетието е постигнато определено намаляване на жертвите по пътищата. Независимо от от това обаче, пътнотранспортните произшествия се случват по един и същи начин, като по –голямата част от тях са предотвратими. Статистиката представлява „сухи цифри”, а отделните събития са човешки трагедии. Животът след катастрофа за всички участници в нея .-. и за жертвите и за виновните, е ужасен. Но, за съжаление, нито пътищата могат да станат веднага като европейските, нито безопасността на автомобилния парк може да се измени мигновено, нито в спешната помощ могат да настъпят незабавно революционни промени.

2

Докато хората сами не се научат да се предпазват от опасностите, нещата няма да се променят. Най-големият резерв за подобряване безопасността на движението е повишаване на личната безопасност на всеки. Нито високите глоби, нито строгите санкции и годините затвор за убийците по пътя не могат да решат цялостно въпроса, докато човек не се притесни сам за своето здраве и свобода. Хората трябва да се научат сами да се предпазват от опасностите. И тук,   основен фактор е семейството. Още от най-ранна възраст, когато учим детето да говори и да ходи– трябва да го учим и как да се пази на пътя! Ако цялата фамилия е свикнала да се съобразява и да се пази – то и децата ще се научат да се пазят…. В много европейски страни се спазва принципа “Превенцията е по-добра от лечението”, като се взема предвид, че 1 евро, инвестирано в превантивни образователни действия по безопасност на движението, има възвращаемост не по-малко от 7-8 евро.

ВЪПРОС: Напоследък сме свидетели на тежки пътни инциденти, завършващи трагично, зачестиха и произшествията с деца, както и т.нар. „семейни катастрофи“, предстои и летен сезон. Кажете няколко думи за опасностите и как да бъдат предотвратени поне част от инцидентите?

АК: Традиционно през лятото расте броят на катастрофите и заедно с това на жертвите и пострадалите – както на пътуващи и шофиращи автомобили, така и на пешеходци. И тук няма много за обясняване, мога да дам една препоръка: “Ако сте свикнали да правите нарушения, просто през лятото се въздържайте !” Важно е да стигнем там, за където сме тръгнали, не е важно кога – това правило го знаят всички, но не всички го спазват. Ще дам само един пример: шофирането със скорост 140 км/ч, се равнява на скок от 77 метра височина! Предизвикателствата на пътя са много – освен високата скорост, за да покажем колко е мощен автомобила ни, неправилното изпреварване – не винаги според правилата, отново най-често, за да се “изфукаме”, неочаквани завои. Всеки четвърти загинал при катастрофа е загинал при неправилно вземане на завой! Особено опасно е и нощното шофиране, което крие редица рискове – освен тъмнината на пътя, внезапното заспиване зад волана, умората от деня… Човек трябва да се съобразява със собствените си възможности, а не да ги надвишава… И още нещо: Вие може да сте страхотен шофьор, но спазвайте правилата и бъдете предпазливи, защото не знаене кого ще срещнете на пътя.

 

19th Jun2014

За достойно заплащане на журналистическия труд

by Черно и Бяло

ДА СПРЕМ ДЕГРАДАЦИЯТА НА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКАТА ПРОФЕСИЯ!

ДЕКЛАРАЦИЯ НА УС НА СБЖ

През последните години сме свидетели на най-различни и разнопосочни коментари върху състоянието на българската журналистика, справедливо посочвана като един от най-същностните фактори, определящи съвременното общество. Заедно с това не са малко и критичните оценки,засягащи качеството на журналистическите материали и взаимоотношенията в медийната среда. С грижа за спазването на задължителните етични правила на професията, както и за създаване на условия за изява на творческа свобода и високо майсторство в професията Управителният съвет на СБЖ счита за свое морално задължение да обърне внимание върху следното:

Паралелно с развитието и приложението на съвременните технологични постижения в работата на медиите, неоправдано и нелогично изостава решаването на въпроса за заплащането на журналистическия труд. Нещо повече – превръща се в проблем, пряко влияещ върху авторитета и престижа на журналистическата професия. Пред заплахата от съкращения или уволнения много колеги са принудени да работят за жълти стотинки. Особено тежко е положението в извънстоличните медии, където в много случаи заплащането е символично. Повсеместно се ограничават вече извоювани социални придобивки и права – дори и такива, които са гарантирани от закона. В много редакции журналистите биват осигурявани върху минималните прагове, а само в единични случаи /най-вече в държавните медии/ – върху реалните си заплати. Не се заплаща или компенсира извънреден и нощен труд, както и работата в почивни дни, а се знае, че почти навсякъде производственият и технологичен цикъл е непрекъснат. Някои медии вече са престанали да плащат и задължителните двойни надници за работа на официални празници.

Най-елементарна проверка на компетентните органи би установила такива очевадни нарушения.

По-същественото обаче е, че съзнателното поддържане на ниските доходи пряко влияе върху качеството на журналистическата продукция, създавайки възможности за корупция и податливост на политически, бизнес и всякакви други въздействия, добре познати с определението „поръчкова журналистика“ – най-точното огледало на удобните отношения между властта и медийни собственици и работодатели, уродливо изкривяващи обществената среда.

Липсата на справедливо заплащане на практика ликвидира пазара на журналистическия труд, поставяйки на изпитание достойното професионално поведение.

Единици са журналистите с високи персонални заплати, но дори и в тези случаи се открояват конкурентни битки и спекулиране с техния висок престиж и популярност от страна на медийните собственици. Няма нищо лошо да има високоплатени колеги и най-малко СБЖ би оспорвал това. Но не бива да се превръща в една пирамида без основа, защото качественият и демократичен журналистически продукт съдържа усилията, творчеството и всеотдайността на огромен брой репортери, редактори, дизайнери и технически персонал, които всекидневно са във водовъртежа на събитията и сред реалния живот, които определят визуалния и съдържателен облик на медиите, събират, обобщават и анализират информацията, за да стигне този продукт най-бързо и в най-силните си форми и обективност до обществото.

Наясно сме, че такава инициатива едва ли ще се приеме с възторг от медийните собственици и работодатели, но в случая става дума не за произволни решения и лични пристрастия, а за въвеждане на строги правила в медийната регулация и саморегулация, част от които е и въпросът за достойно заплащане, базирано на обективни критерии и авторитетни оценки.

Бихме искали държавата първа да даде пример в тази посока, като създаде условия в обществените медии – БНТ, БНР и БТА – да се въведе справедливо заплащане на журналистическия труд, както и система за обвързване на професионалното развитие с материалното стимулиране. Неотдавна европейски представители от бранша констатираха, че България отделя в пъти по-малко средства за издръжка на обществените медии в сравнение с другите страни от ЕС. А тези медии имат ключова роля в обществената среда и следва да бъдат носители на най-добрите медийни практики.

Съюзът на българските журналисти смята,че най-доброто решаване на този проблем е приемане от Народното събрание на Закон за защита на професионалната журналистика и журналистическия труд. Само законовата принуда може ефективно да внесе промени в съществуващите отношения в медийната среда и да защити журналистите от произвол в трудовите им задължения.

УС на СБЖ смята за необходимо да предложи на вниманието на колегията примерни схеми и скали за заплащане на журналистическия труд, които да включват и да формулират категориите на труд, длъжности, кариерно развитие, основни и допълнителни форми на заплащане с оглед на отделните специфики. Всичко това трябва да стане основа на изготвяне на рамков колективен трудов договор – включително и в национален браншови обхват.

СБЖ поема инициативата да изготви проект за такъв закон, воден от разбирането, че това е начин да се защити авторитета и престижа на професията ЖУРНАЛИСТ, да се гарантира наличието на една демократична, обективна медийна среда, от каквато България има крещяща нужда, ако иска да бъде наистина европейска страна. Надяваме се държавните органи и институции да откликнат положително и да помагат, а не да спъват приемането на такъв закон, защото той е нужен не само на българските журналисти, но и на България като цяло.

11th Jun2014

Матио Пигас подтиква към реформи

by Черно и Бяло

* Matthieu Pigasse : “Il faut croire en soi et se dire que tout est possible”

“Необходимо е да вярваме в себе си и да си казваме, че всичко е възможно”

1Извадки от интервюта с Матио Пигас, съ-собственик на вестник “Le Monde », генерален директор на Банка Lazard и който не прилича по нищо на другите. Съ-собственик на вестник LeMonde, с Пиер Берже и Кзавие Ниел, този финансист на 46 години, привлече вниманието на всички с публикацията на новата си книга Éloge de l’anomalie (“Възхвала на аномалията”), която поставя в ситуация президентът на републиката да реагира своевременно.

“Нека спрем да отхвърляме успеха и да осъждаме неуспеха”
Интервюиращ: Политиците разбират ли от икономика?
МП:
Светът е свидетел на една истинска революция, за последните няколко години. Той стана глобален, отворен и спонтанен. Достатъчни са 24 часа, за да го обиколим със самолет, но пък на един образ стига само една секунда, за да обходи света благодарение на интернет. Интернетът прави информацията по-комплексна и по-ускоряваща. Естествено, че политиците имат много трудности да разберат света такъв какъвто е той днес. Иначе казано, за да реагират, те следва да имат тази способност, да го познават, за да разбират неговата реалност.

И: Вие желаете появата на един “нов Рузвелт”. Кой може да бъде този съвременник?

МП: …Не съм тук, за да раздавам добри и лоши точки за един или друг политик ! Но ако казвам това, то е защото имаме нужда от нови хора, които познават цената на истинския напредък; стабилни хора и с желание да променят. В момента, според мен, Матео Ренци в Италия инкарнира този образ и се ангажира с вяра в себе си и с ентусиазъм.

И: Еманюел Тодд или Юбер Ведрин подтикват към един “революционен оландизъм ” Вярвате ли в един негов втори мандат?

МП: Вярвам в една промяна на политиката на Франсоа Оланд, просто защото той няма избор: той е длъжен да реагира незабавно. Той следва да поеме един ефикасен начин на ръководство с цел да се види какво не достига на демокрацията. Докато демокрацията не даде отговор как да се преодолее кризата, опасността от завладяването на постове от екстремисти, от религиозни фанатици и групировки ще продължават да присъстват.

И: Как да се излезе от летаргията на политиката и неспособността ѝ да прави реформи?

М.П. Необходимо е да се излезе от рутината, от пасивната форма, която приковава страната в ситуация на иммобилност и бездействие. Нужно е да се спре да се говори и да се мине към действие под формата на силна ангажираност да се преодолее страха от неуспеха, иначе ще умрем без да сме успели да проявим кураж. Франция е в една изключителна ситуация, която изисква също изключителни отговори…

И: Твърдите, че западната цивилизация е жертва на едно нарастване на индивидуализма. Къде отива той?

МП: Това нарастване на индивидуализма е един феномен, непознат в миналото. Той идва както от левите, така и от десните. Съществува една индивидуалистична анархо-либералистична традиция сред левите и една традиционна либерална традиция сред десните. Във всички случаи, този съвременен индивидуализъм е резултат на триумфа на консуматорското общество. Ние еволюираме в консумативен план, славейки принципа: “Консумирам, значи съществувам!”, което излага на опасност социалните връзки. Показността е тази, която излиза на преден план. Този феномен се мултиплицира и подхранва от социалните връзки… Тези опасности са доста разпространени.

“Пресата има това необикновено предимство пред другите медии да може да предложи на читателите да останат от дистанция свидетели и да успяватда гледат на събитията необвързано”
Пресата и медиите
И: В качеството Ви на ко-акционер на
Le Monde, как анализирате ситуацията на пресата днес?
М.П.
Пресата, естествено, тя също, лице в лице с един свят който се променя, претърпява своите дълбоки разрушителни явления. Те се изразяват по три начина. Първо, промяната на поведението на читателя, който все повече и повече чете електронната преса. Второ, изчезването на книжна версия на изданията от пазара. Трето, самата икономическа криза прави закриването на редица институции за публикация. Извършва се чудотворна революция, която разтърсва дълбоко икономиката на пресата. Печата е най-застрашен. … Никога досега нито една от медиите не е убивала друга. Всяка една от тях има своето собствено лоно за ползуване от читателя по място и време, в което той се намира. Пресата има това необикновено предимство пред другите медии да може да предложи на читателите да останат от дистанция свидетели и да успяват да гледат на събитията необвързано. Ако се поддържа качеството и не се копират другите, и не се дублират, пресата има потенциалност да се развива.

И: Няма ли опасност от монополна концентрация на основните ежедневници?

МП: Днес не съществува никаква реална опасност от концентрация и още по-малко от монопол. Светът на пресата е разнообразен: местни ежедневници, списания и национални ежедневници. Последните имат различна територия за отразяване на политика и култура. Le Figaro не казва това, което казва Libération или Le Monde.

И: Тонът на ежедневниците е еднакъв в поднасянето на информацията.

МП: Съгласен съм. Същите норми съществуват и в националните ежедневници.Ние бдим над това … гласът на Le Monde да е различен от този на другите, неговият тон следва да е едновременно стабилен и оригинален.

И: Изказвате ли се относно начина на изразяване?

МП: Никога. Принципът на медиите е този на независимостта. Той отговаря на порядъка, който ние желаехме и подписахме, и тези условия се намират място и в статутите на отделните вестници, върху което се упражнява контрол. Това осигурява тотална независимост на издателите. … Що се отнася до Le Monde, той е призван да носи високо своето знаме, в смисъл това на извоювана слава и стабилност в съгласие на завоюваното реноме. За Inrocks това не се отнася, те са независими.

Превод на Ирина Пла по материали на Изабел Жуано

31st May2014

Какво би казал Александър Лилов днес ако беше жив?

by Черно и Бяло

Какво заръча Ал. Лилов на Янаки Стоилов ден преди да издъхне?

На 21 октомври 2013г направих следното изказване на честването на 80-та годишнина от рождението на Александър Лилов:

Проф. Иван АнгеловПреди около година, почти по едно и също време, без да сме разговаряли по тази тема с него, той публикува статия в списание “Понеделник”, а аз в ДУМА, че това, което се нарича у нас преход, не е никакъв преход, а реставрация на дивия балкански капитализъм. Изпитвам удоволствие, че и по такъв фундаментален въпрос сме разсъждавали еднакво.

Всички чухме от Янаки Стоилов за завещанието на Сашо към ръководството на БСП на срещата им един ден преди да издъхне: ВСЛУШВАЙТЕ СЕ В ГЛАСА НА ХОРАТА! За съжаление, ръководството на БСП не прави това. В следващите минути ще ви го докажа.

Премиерът Орешарски лансира през септември важни структурни реформи, които могат да дадат резултати най.рано след 3-4-5 години. У нас около 1,5 милиона души сега живеят в оскотяваща бедност.Тези мизерстващи хора обаче не могат да чакат резултатите от структурните реформи и възобновяването на растежа от 4-5%. Те се надяват на някакво, макар и скромно подобрение до края на тази и през идущата година. И са прави.

Тук бяха изказани съмнения дали са възможни практически мерки за по-лява икономическа политика. Някои хора смятат, че това не е възможно. То наистина е много трудно, но е възможно, ако има политическа воля, действителна, а не лицемерна загриженост за трудовите хора и стратегическо въображение в ръководството на БСП и в правителството. Бедните хора у нас знаят, че чудеса не са възможни, но ще бъдат доволни ако почувстват поне малко подобрение в качеството на своя живот сега и тук, а не след 5-10 или повече години, когато много от тях няма да са живи. Така постъпват в тежки времена и правителствата на цивилизованите държави, които споделят принципите на солидарността. Така трябва да постъпи и БСП като мандатоносител на сегашното правителство.

Хората настояват за повече социално ориентирана икономическа политика. Контурите на такава политика се съдържат в поредица от мои статии, публикувани във вестник ДУМА, в моя сайт в интернет и в социалните мрежи през последните години и особено през последните 6-7 месеца с многобройни конкретни предложения. В основата на тази преориентация е радикалната данъчна реформа за отказ от „плоските” данъци и преход към умерено прогресивно облагане. Главното в реформата е облекчаване на данъчното бреме на бедните и средните слоеве и пренасянето му върху заможните и богатите, т.е. в преразпределението, защото те по-лесно могат да го понесат в това трудно време. Така постъпват цивилизованите държави в Европа и извън нея. Предприетите до сега от правителството и планираните за 2014 г. социални мерки са полезни, но са далеч под необходимия критичен минимум и значението им не бива да се преувеличава. Те са много на брой, но бледи като обем на предоставените облекчения и обхванатите хора, поради липса на данъчна реформа. Разбира се, съществено подобрение в качеството на живота е възможно само чрез траен и висок икономически растеж, но то изисква огромни инвестиции и много години. И трудовите хора знаят това.

Ползвам се от присъствието тук на другаря Малинов, за да му благодаря, че ДУМА публикува моите, често пъти може би неприятни за ръководството на БСП статии, но убеден съм – полезни за трудовите хора, за нашата партия и за България.

Данъчната реформа трябва да бъде в основата на социалната преориентация на икономическата политика, защото данъците са най-ефикасният инструмент на преразпределителната политика и резултатите чрез тях се постигат по-бързо. Такава реформа се предвиждаше в решенията на конгреса на БСП през февруари 2013г и в предизборната платформа, но беше бързо забравена от партийното ръководство. Реформата можеше да започне от началото на 2014г, но съзнателно не беше предприета никаква подготовка. Дори и сега тя може да започне от 1 януари 2014г с възстановяване на необлагаемия минимум в данъка върху доходите на физическите лица и да се извърши за 2-3 години. Анализите ми показват, че в едно 3-членно семейство ако работи един човек, при 800 лева средна брутна заплата, при 340 лв. необлагаем минимум и 10% данъчна ставка, от възстановяването на необлагаемия минимум в семейството ще остават 408 лева годишно. Ако работят двама – 816 лева. Това не променя съществено живота на хората, но все пак е нещо, което те ще почувстват като добро начало и ще подкрепят бъдещите действия на БСП. Повтарям отново, България се нуждае от радикална данъчна реформа, защото, освен казаното до тук, сегашната ни данъчна система е антисоциална и антиевропейска.

Във фразеологията за лява политика партийното ни ръководство е доста активно, особено през последната година. За съжаление, в реалната политика не е така. В някои от направените тук изказвания беше посочено, че БСП се е освободила от неолиберализма. Това не е вярно!

Какво друго, освен крайно десен неолиберализъм беше въвеждането на „плоските данъци” от Тройната коалиция при водещата роля на БСП и нежеланието да се отменят или поне да започне отмяната им с актуализацията на бюджета преди няколко месеца от новото правителство с мандата на БСП. Такава консервативна данъчна система без необлагаем минимум не смеят да прилагат дори най-десните партии в Европа и в другите цивилизовани страни. Ръководството на БСП като че ли не вижда в каква мизерия живеят над един милион българи, не чувства растящия тътен на недоволство от дълбините на нашето общество поради масовата бедност и острата социална поляризация.

Какво друго, освен краен неолиберализъм е запазването на 2%-ния максимален ограничител за бюджетен дефицит, наложен преди две години от Симеон Дянков, при положение, че ЕС допуска дефицит до 3% от БВП, който масово се нарушава от другите страни членки. Нещо повече, в нашия проектобюджет за 2014г е предвиден още по-нисък дефицит – 1,8%, а след две-три години – пълно балансиране, което, освен че е изпълнение на крайно консервативните намерения на Дянков, е икономическо самоубийство за бедна страна, като нашата в условия на криза. Ако правителството се придържаше плътно към дефицит от 3%, щеше да разполага с допълнителен ресурс от около един милиард лева през всяка от следващите години, с които можеше да реши някои най-остри социални проблеми и да отдели повече средства за здравеопазване, наука и образование. Фискалното мислене на правителството засенчва решаването на далеч по-важни икономически и социални проблеми, засягащи живота на милиони хора.

Какво друго, освен краен неолиберализъм е поддържането на рекордно нисък държавен дълг. Казват, че допускането на бюджетен дефицит щяло да увеличи държавния дълг. Но нашият дълг е толкова нисък, че неговото предпазливо умерено увеличение не създава никакви проблеми за финансовата ни стабилност. Със своите 17-18% от БВП държавен дълг България, заедно с Естония, е рекордьор в ЕС, където тази година се очакват средно 87% държавен дълг. Питам: кого искаме да впечатлим с тази ултра дясна политика, измъчвайки допълнително изстрадалия наш народ? И това се прави от правителство с мандата на партия, която се нарича социалистическа!

Какво друго, освен краен неолиберализъм е намерението минималната пенсия да се увеличи с 5 лева в началото на 2014г, а всички пенсии да се повишат с 3% в средата на годината, при положение че се очаква инфлация от 1,8%? Това означава реално повишение на пенсиите с около 1% или 3 лева месечно след 1 юли, а на средногодишна база – 1,5 лв. месечно, при подготвяно увеличение на депутатските заплати с около 350 лв. месечно през 2014г. Българските пенсионери ще посрещнат този жест като социална подигравка. Той дори не заслужава да бъде наречен социални трохи. Как не се срамуват дори да съобщят за такова „повишение” на пенсиите! Това е недопустима постъпка за правителство с мандата на БСП спрямо пенсионерите – тези мъченици на реставрацията на дивия балкански капитализъм в България!

Какво друго, освен краен неолиберализъм са многобройните реверанси към капитала в продължение на двадесетина години, продължаващи и до сега, за сметка на трудовите хора, интелигенцията, на малкия и среден бизнес. Трудът в България е масово и драстично подценен. Трудовите възнаграждения у нас са около 40% от БВП по елементи на доходите, докато средно в ЕС са около 80%. По БВП на човек от населението сме 47% от средното в ЕС, а по средни заплати 25%. На фона на масовата бедност расте доходната и имуществена поляризация, увеличава се делът на хората, живеещи под линията за бедност. В риск от бедност и социално изключване живеят над 50% (около 3,6 млн. души), а за домакинствата с едно лице – 73%. Около 45% от населението живее в остри материални лишения, при 9,9% средно за ЕС. При най-бедните 20% от населението 80% живеят в тежки материални лишения. Шокираща със своята контрастност е структурата на спестителите по средния размер на депозитите в спестяванията на домакинствата: от общо 11,5 млн. депозита в търговски банки в България, 7,4 млн. депозита са до 1000 лв. всеки, а 749 депозита са над 1 млн. лева всеки.

Ръководството на БСП е активно в лявата фразеология, но в реалната политика на правителството мигачът продължава да мига на дясно. То не провежда балансирана политика спрямо труда и капитала, което е фундаментална политическа грешка. Особено сега, когато всички десни партии имат яростно конфронтационно поведение срещу БСП и нейното правителство, без да подбират средствата и в нарушение на законите. Вместо да печели приятели всред трудовите хора и най-бедните социални групи в тази изключително напрегната ситуация, БСП ги отблъсква с икономическата и социалната си политика, в името на ниския бюджетен дефицит и малкия държавен дълг. За това правителство балансирането на бюджета е по-важно от качеството на живота на хората.Аз се опитвам да разбера подобно поведение на ултра десния Симеон Дянков, но не го проумявам за ръководството на уж лявата БСП.

Наскоро премиерът Орешарски заяви, че може да си позволи непопулярни икономически и социални мерки, защото няма да се кандидатира на следващи избори. Това е недалновидно изказване. Той може да напусне политиката и да се върне в УНСС, но БСП – мандатоносителят на неговото правителство ще остане на политическата сцена и ще носи цялата отговорност за управлението на настоящото правителство.

Моля ви, предайте на Сергей Станишев следното от мое име: Действайте бързо за повече социална ориентация в икономическата политика, докато не е станало късно. Със сегашната политика нищо добро не чака БСП, но и България. При такава политика БСП ще отблъсне от себе си трудовите хора, интелигенцията, малкия и средния бизнес и ще претърпи тежко поражение на следващите избори. Хората могат да простят капиталните грешки на ръководството на БСП по време на Тройната коалиция, но нова капитална грешка сега като мандатоносител едва ли ще простят!”


Миналата година не предложих този текст за публикуване в ДУМА, защото не исках да създавам проблеми на главния редактор. Публикувах го в интернет в сайта Pogled.info и я разпространих широко по електронната поща. Надявах се, че Станишев или някой от най-близкото му обкръжение ще я прочете, ще разбере моята и на милиони други хора загриженост и ще предприемат незабавни мерки за по-силна социална ориентация на икономическата политика на правителството. Тази политика обаче се правеше главно от ДПС, а ръководството на БСП отстъпваше мекушаво в нарушение на собствените си конгресни решения от февруари 2013г.

Нормално за всяка коалиция е участниците да правят взаимни отстъпки, за да се стигне до общо решение. Един от големите проблеми на настоящата коалиция е, че отстъпки по фундаменталните въпроси на икономическата и социалната политика правеше само ръководството на БСП, без да има равностойни по значение отстъпки в тази област от страна на ДПС. Един от най-фрапиращите примери за това е данъчната политика и по-специално „плоското” или прогресивното облагане. Двете най-важни постоянни комисии в Народното събрание – по икономическата и по финансовата политика се ръководят от представители на ДПС. Министърът на труда и социалната политика също е от ДПС.

Надеждите ми останаха напразни. Принудителното въвеждане под натиска на синдикатите на отложено възстановяване през 2015 г. на данъка върху дохода под 340 лв., вместо да се приспада при изплащането на заплатата за съответния месец на 2014г е дребна залъгалка, която превръща тези бедни хора в безлихвени кредитори на държавата. С тази мярка те ще почувстват някакво облекчение едва след 17-18 месеца, защото срокът за подаване на данъчните декларации за 2014г е до 30 април 2015г и надвзетите от държавата суми ще се възстановят към средата или през втората половина на 2015 г. Всеки, който познава теорията и практиката на фактора „време”, а и всеки средно грамотен човек е наясно, че един лев сега по реална стойност е по-ценен от един лев след година и още повече след 17-18 месеца. Това обаче се натрапва и представя пред неосведомените като жест, макар че с тази мярка се отнемат около 6-8% от полагащия се доход от работещите. Стотици хиляди неопитни хора ще трябва да попълват сложните данъчни декларации през пролетта на 2015г, за да си получат надвзетите от държавата пари. Това е административен трик за усложняване на елементарни неща, за задоволяване на фискални нужди. Така текущите интереси на бюджета (товарът за 2014г се пренася в 2015г) се поставят над всичко останало. И това се представя като жест на правителството към бедните. Тази мярка е нещо, което е по-добро от нищото, но създава илюзии, без да смекчава бедността. Така не бива да се управлява в Европа през 21. век!

За съжаление, моите опасения, споделени през октомври 2013г се оправдаха. Резултатите от изборите на 25 май 2014г са поредното тежко поражение на БСП. Главните причини за поражението са три: погрешната икономическа и социална политика, погрешната позиция на БСП и Правителството спрямо Русия и Украйна, деструктивната роля на АБВ. Най-важна обаче е първата, макар че не подценявам и другите две.

Да припомням ли достойното поведение на Цар Борис III през Втората световна война. При ужасно сложните условия на 1941-1943г той устоя на натиска на Хитлер, за разлика от Румъния, Унгария и Финландия не изпрати наши войски на Източния фронт и не допусна изтреблението на българските евреи. Остана верен на принципа: „Винаги с Германия, но никога срещу Русия”. На този фон преценете сами колко жалко е сегашното поведение на ръководството на БСП и на Правителството спрямо Русия при далеч по-малко сложни условия. Ако не се вземат незабавни мерки за преориентация към по-категорична и честна социално-икономическа политика и по-достойно поведение като член на ЕС, БСП ще претърпи разгромно поражение на следващите парламентарни избори.

Познавах много добре Сашо Лилов в продължение на 30 години. Вярвам, че ако днес беше жив с още по-голяма убеденост щеше да повтори поръчаното на Янаки Стоилов.И навярно би добавил загрижено: НАРОДЪТ ПОКАЗА ЖЪЛТ ПОЛИТИЧЕСКИ КАРТОН НА БСП. СЛЕДВАЩИЯТ ЩЕ БЪДЕ ЧЕРВЕН!

За да се предотврати задаващата се катастрофа за БСП, а и за България, според мен трябва да се направи следното:

Първо. Незабавен категоричен обрат на ляво в социално-икономическата политика на БСП, осигуряващ постепенно смекчаване на масовата бедност, на доходната поляризация и възстановяване на социалната справедливост в обществото. Крайно време е БСП да стане наистина лява социалистическа партия, служеща на трудовите хора, интелигенцията, малкия и среден бизнес, а не на едрия капитал.

Второ. Крайно време е Сергей Станишев и най-близкото му обкръжение да поемат политическата отговорност за дългата поредица от изборни поражения на БСП под тяхно ръководство. Тази отговорност се нарича незабавна оставка, без каквито и да е уговорки и апаратни интриги. Така вече постъпиха ръководителите на испанската и ирландската социалистическа партия, а и някои ръководители на десни партии в Западна Европа, поради слабото им представяне на европейските избори. Така се прави във всички цивилизовани държави.

Трето. Пламен Орешарски показа вече една година, че не може и не желае да провежда социално ориентирана икономическа и финансова политика, освен да продължава без Дянков, но по дянковски! Преди изборите той обеща, че ще въведе умерено прогресивен данък върху доходите на физическите лица, но като стана премиер „забрави” за това.Орешарски също трябва да подаде оставка като премиер и да се формира ново правителство с категорична социално ориентирана икономическа програма, в рамките на този парламент.

Четвърто. Ако ДПС не подкрепи обрата в икономическата и социалната политика, БСП да прекрати коалиционното си сътрудничество с тях и да се ориентира към предсрочни избори за Народно събрание. Успешното развитие на България, запазването на БСП и превръщането ѝ в истинска лява партия е далеч по-важно от оцеляването на сегашната и без това противоречива и крехка коалиция.

Предлаганият обрат в държавната политика включва: отмяна на „плоските” преки данъци върху доходите и печалбата и замяната им с умерено прогресивно облагане с необлагаем минимум; въвеждане на семейно данъчно облагане; придържане към 3% бюджетен дефицит през следващите години; крути мерки за подобряване събираемостта на данъците; постепенно повишение на държавния дълг до към 28-30% от БВП през следващите няколко години; повишение на реалните заплати и пенсиите средногодишно с 8-10% през следващите години; активни мерки за стимулиране на раждаемостта, подпомагане на младите семейства и смекчаване на демографската криза; по-активна политика за защита на местното производство (особено в земеделието) от нелегален внос и прилагане на подходящи съвременни форми за протекция на българските производители; по-добро финансиране и реформи в здравеопазването, образованието, науката и иновациите; ускоряване на реформите в пенсионното дело; по-активно подпомагане на малкия и среден бизнес; по-активна политика за реиндустриализация с помощта на съвременна индустриална политика; изграждане на високотехнологични и експортно ориентирани производства чрез държавно-частно партньорство; ограничаване злоупотребата с монополно положение; ограничаване на незаконния трансфер на печалби и други нарушения на законите от работещи у нас чуждестранни компании; прекратяване приватизацията на естествени монополи и на силно социално ориентирани дейности, запазване на БДЖ като държавна компания; активни мерки за ограничаване на корупцията и т.н. Подробно описание на предлаганите мерки се намира в статиите ми в моя сайт в интернет през последните две години – виж www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm публикации № 206-252.

Проф. Иван Ангелов

Член-кор. на БАН

15th May2014

Сдружение „Слатина” чества денят на Славянската писменост по проект „Путуващи традиции на открито” към Столична програма „Култура”

by Черно и Бяло

Сдружение „Слатина” отбелязаденят на светите равноапостоли Кирил и Методий на открито пред НЧ „Димчо Дебелянов-1960“ в столицата. Читалището е партньор по проекта на Сдружение „Слатина” „Пътуващи традиции на открито“. Празничното честване на „Азбуката, децата и цветята на България“ е част от Столична програма „Култура“.

Творци, представители на културни институции, преподаватели, деца, представители на медии и съграждани бяха сред гостите на събитието. Сред тях бе председателят на НЧ „Димчо Дебелянов-1960” доц. д-р Иван Митев, главният редактор и издател на сп. „Черно и бяло” Станислава Пекова, Цвета Божинова от настоятелството на читалището, Славея Стойчева – преподавател към школата по балет, поетесата Дора Милева.

С приповдигнато настроение и под звуците на мелодични изпълнения, организаторите на честването сътвориха празнична украса от балони, множество цветя и детски рисунки. Творчество и иноваторство прояви екипът на проекта – Димитър Главинов и Добромир Стоянов.

С празнично слово Председателят на сдружение „Слатина” Елица Иванова приветства присъстващите и подчерта, че идеята на събитието е да се популяризира изкуството, културата и публичните дейности. „Празниците като днешния, дават възможности за възпитание на духа на националните традиции и дават възможност на децата ,младежите и гражданите да направят един социален и културен диалог, каза още Иванова.

Прочувствено и изпълнено с възхита и почит бе словото за буквите, което бе послание към българите за духовно извисяване и любов към родното четмо и писмо. В празничната реч се каза, че: „Днес нашите училища и читалища носят сиянието на два празника – на просветата и светлината, на младостта и бъдещето на България! Това е денят, който обединява, в който един народ отбелязва духовното си пробуждане и вечния си стремеж към усъвършенстване чрез образование, наука и култура”.

Децата от школата по художествено слово към читалището с ръководител Люба Любенова, поздравиха публиката със стихове посветени на Кирил и Методий и представиха сценични картини от „Туфо, рижият пират” на Георги Константинов, както и откъси от „Малкия Никола”. Талантливите актьори, облечени в подходящи костюми предизвикаха искрен смях и аплодисменти.

За доброто и ведро настроение на присъстващите допринесоха изпълненията на китара на Теодосий Цингилев – преподавател към школата и неговият ученик Мартин Божинов.

Невероятно настроение сред хората внесоха и песните на възпитаниците от студио ”Музика” към читалището с музикален педагог Росица Йорданова. Малките изпълнители предизвикаха радостни сълзи и получиха заслужени аплодисменти заради прочувствените си музикални превъплъщения.

Темата на деня „Азбуката, децата и цветята на България” не можеше да отмине, без да бъде подчертана значимостта и символиката на цветята, като част от живота на поколенията от древността до наши дни. Предизвикателство за публиката бе да научат повече за цветята през вековете, за техните послания и връзката им с традициите на народите по света. Стана ясно, че българите отглеждат, пазят, съхраняват цветните видове и влагат много любов в своите градини. С китка те изпращат своите близки в боевете, с китка ги посрещат и с китка даряват своите любими хора.

Аплодисменти предизвикаха забавните  стихове, предназначени за най-малките, поднесени от поетесата Дора Милева.

За провокация на творческата мисъл към младите хора се погрижиха организаторите и деветгодишният Александър Иванов. Те  бяха подготвили тематична викторина, свързана със славянската писменост, родната история, празниците и традициите у нас. Разбира се, най-активни бяха децата, които получиха символични награди за остроумието и бързата си реакция. С креативни и интелектуални игри продължи празничното веселие на открито. Мнозина станаха отличници и показаха завидни познания по роден език и обща култура.

Всички участници на празника бяха удостоени с плакет за творческото си участие и книги.

По време на празника се даде началото на конкурса „Нарисувай традиция”. Идеята е желаещите да пресъздадат празнична картина или спомен от деня на славянските първоучители по свой начин. В края на проекта през септември, на заключителна пресконференция в читалището ще бъде организирана изложба и най-добрите творби ще бъдат отличени.

Организаторите на „Пътуващи традиции на открито” поканиха гостите да бъдат част от проекта през юни, когато ще се пресъздаде празника „Еньовден”, а през август, ще се възкреси традиционната „Панагия” – извисяването на хляба.

И така. И този празник имаше своя завършек. С песни, веселие, радост в детските очи и надеждата да бъдем по-добри и да не забравяме, че доброто винаги побеждава, в името на любовта към живота и познанието!

Миглена Иванова

Организатор събития – НЧ „Димчо Дебелянов-1960“

13th May2014

Румънският лицей в София – уникален шанс за влизане във ВУЗ в Румъния без приемен изпит

by Черно и Бяло

DSC_5400Съюзът на българските журналисти съвместно с Посолство на Румъния в Бепублика България и румънският лицей бяха инициаторите на пресконференция на тема „Ролята на чуждоезиково обучение /румънски и френски езици/ в румънската гимназия „Михай Еминеско”.

Зам.-ръководителят на румънското посолство г-н Корнел Вишою пръв взе отношение по темата, като обясни на присъстващите: ученици, журналисти, а и представители от бизнеса между двете добросъседски държави, голямата полза от изучаването на тези езици. В предходната година стокобменът между двете ни държави се равнява на 3милиарда лева…

„Профилираната гимназия за изучаване на румънски език в София „Михай Еминеско” дава изключителна подготовка на своите възпитаници и специален шанс да продължат обучението си вече като студенти във всяко висше учебно заведение в Румъния.”- това заяви директорката на румънския лицей г-жа Незабравка Тасева и продължи – „Специалното предимство на този лицей е, че всяко дете, завършило тук 12. клас, има гарантираната възможност да влезе без приемен изпит във всеки избран ВУЗ в Букурещ само чрез интервю – изпит по румънски език в посолството на Румъния в България. Обучението е безплатно както във всяка друга българска езикова гимназия.
Много от нашите възпитаници са вече лекари, икономисти, архитекти, дипломати, работят в престижни фирми както в Румъния и България, така и в много други страни от ЕС. Заедно с румънския гимназията дава едновременно диплома за английски и за испански език., а от тази година и за френски език.
Приемът в лицея е с оценките от външното оценяване на седмокласниците по български език и математика след 7. клас. Училището е базово на СУ „Св. Кл. Охридски”, разкрито е по междуправителствена спогодба за двустранно културно и образователно сътрудничество.”Още нещо, важно за родителите на кандидатствуващите ученици и това, че лицеят разполага с общежитие за ученици от цялата страна, през ваканциите предлага на учениците възможност за работа в морските курорти с румънски, английски и испански. На навършилите 16г са осигурени курсове за мотопедисти, а на 18-годишните – за шофьори, на преференциални цени. Извънкласната дейност включва театрално студио, дискусионен клуб,  отбор по ръгби, състав по латиноамерикански танци.

Г-н Димитър Дуков, управител на „Дикотекс”ООД, търгуващ с Румъния, изрази радостта си, че има такова училище. Сподели, че бизнесът се нуждае от нови попълнения, защото взаимоотншенията между двете държави процъфтяват и в скоро време ще надминат 3-те милиарда от миналата година За повече информация: румънска гимназия, ПГИИРЕ „Михай Еминеску”, София, ул. „Братин дол” 26,

тел. 02 920 12 03, GSM 0888333 679

13th May2014

„Попаднал съм в юбилеен водовъртеж”

by Черно и Бяло

Интервю с акад. д-р Дамян Дамянов, дмн, началник на Клиниката по коремна хирургия в УМБАЛ „Царица Йоанна” – ИСУЛ и председател на СУБ:

акад. д-р Дамян ДамяновПознаваме го катоедин от най-добрите хирурзи на България и Европа. Достигнал върха на професионализма в медицината, акад. Дамянов същевременно е и забележителен учен и ерудит, личност с енциклопедични познания и обществени отговорности. Роден на 24 февруари 1946г в с. Драгоево, Шуменски окръг, той завършва медицина във ВМИ – София. През 1975 г. придобива специалност хирургия, през 1996 г. става професор. От 1995г завежда, а от 2002г е началник на Клиниката по коремна хирургия в УМБАЛ „Царица Йоанна”, София.

Автор и съавтор на 28 учебника и научни книги, и на над 250 публикации. Има 2 изобретения, 1 полезен модел и 14 рационализации. Член-кореспондент, академик, той е зам.-председател на БАН.

Освен това, акад. Дамянов е председател на Съюза на учените в България и на Българското хирургическо дружество… Все големи отговорности, а в момента, както сам той се изрази, е попаднал и в „юбилеен водовъртеж”. Защото му предстоят: отбелязването на 70-годишнината на СУБ, 145-годишнината на БАН /той е председател на Организационния комитет за честването ѝ/ и откриването на ХІV Национален конгрес по хирургия с акцент – 80-годишнината на Българското хирургическо дружество. Доста сериозно по обем натоварване, но то пък „поддържа настроението бодро”. Ето какво сподели с нас акад. Дамянов по повод тези годишнини…

 

70 години Съюз на учените в България

Няма проблем в областта на науката и висшето образование, по който СУБ да не е изказал позиция

ЕП: Акад. Дамянов, как организацията, която ръководите, оцеля през последните трудни години?

ДД: СУБ е неправителствена организация с индивидуално членство, т. е. насила никой не членува в нея. Членува заради някакви принципи, някаква убеденост. Дори не проличава по-особен личен интерес от това. Единствената полза от членството е, че към младите учени се отправя изискване за участие в научни организации. Факт е, че през всичките тези бурни години СУБ задържа членска маса от около 3 500-4 500 души. На фона на постепенно намаляващия брой на хората, занимаващи се с наука в България, това е добро число. Около 10 ноември 1989г. Националният статистически институт посочваше една цифра от 34 000 души, заети в науката. Сега тази цифра е около 21 000. БАН имаше около 16-17 000 души числен състав. Благодарение на „сериозните усилия” на парламент и на няколко правителства сега достигна състав от 6 700 души, от които едва 50% са учени и изследователи. И въпреки това, тя продължава да стои устойчиво на фронта на науката, да понася доста сериозни критики, без да бъде достатъчно сериозно ползвана от държавното управление и бизнеса. Но е използвана много ефективно от чуждестранни фирми, както и от научни институти при съвместни научни проекти по европейските програми, програми на НАТО и други.

ЕП: Какви са насоките в дейността й днес?

ДД: На първо място стоят чисто научните прояви, в които структурите на СУБ са организатори или съорганизатори, и които ежегодно варират между 140 и 250. Това е прекрасна цифра. Друга дейност са обществените изяви на членовете на съюза при решаване на проблеми на науката и висшето образование, в защита на българските учени. През тези години на превратност – вече 24, СУБ се изяви като постоянен сериозен критик на всички правителства и на всички парламенти, но подчертавам, не от позицията на критикарството, а на творческата критика. Ние критикуваме, но се опитваме да посочим и пътя, по който би трябвало да се върви, за да се излезе от трудните моменти, както и конкретните действия за постигане на целта. Това правихме неколкократно чрез: научните форуми през 1995 и 1997г, публикации във вестници, национални дискусии за обсъждане на закони, становища на СУБ по различни проблеми. В момента провеждаме почти всеки месец обществени дискусии, които завършват с писмени материали, публикувани и в нашия сайт, съдържащи основния изнесен доклад, изказванията и становището на Съюза. Няма проблем в областта на науката и висшето образование, по който СУБ да не е изказал позиция.

ЕП: Само преди дни изразихте становище относно Стратегията за развитие на висшето образование за периода 2014-2020 г.?

ДД: Това беше темата на последната среща на Обществения дискусионен клуб, по която докладчик бе доц. Мария Фъртунова, директор на дирекция „Висше образование” на МОН. Трябва да подчертая, че в нейно лице и в лицето на министър Клисарова този път срещаме отзвук – нещо, което за съжаление, не сме наблюдавали през предходните години сериозно изразено. Защото, каквато и позиция да изразявахме, чуваемостта беше близка до нулата. Политиците казваха – да, много хубаво, но си правеха каквото пожелаят. И сега нашите критични бележки към стратегията са налице. Например, тези по рейтинговата система. Самият факт, че тя се прави от структура, която стои далеч от системата на образованието, че тя е платена, не ми звучи добре. Но и резултатите не се възприемат достатъчно добре от университетите. А по отношение на някои класации тя е направо зашеметяваща! Твърде много критични бележки имаме и по отношение на приема на студенти. Нещата се накланят повече към бройката и комерсиалния принос на всеки студент. Държавната поръчка на практика липсва. Набляга се върху обучението на младите хора в областта на икономиката и правото, където трупаме кадри, които след това не се реализират. За разлика от моята област – медицината, както и стоматологията, фармацията, създаването на медицински сестри и акушерки, където всички завършили намират работа у нас или в чужбина. Многократно говорим за липсата на стимули към инженерните кадри, към студенти по математика, физика, химия… Нашата система на образованието прави опит да се пречупи по отношение на професионалната кариера, но все още създава кадри преди всичко за обслужващата сфера, а не за сферите, свързани с науката, със създаването на научни продукти, на патенти.

ЕП: А точно това би помогнало за развитие на икономиката ни…

ДД: Но и тук има проблем – ние създаваме научни продукти, а те не достигат до производителите. Защото промишлеността ни е слаба. Да не говорим за „разстреляното” ни селско стопанство във всяко едно отношение. Често, а и в момента, във връзка със Стратегията за висшето образование, се говори за връзката между бизнес и наука. Тя е унищожена двупосочно, а сега се опитваме отново да я създаваме!? Но все пак бих казал, че през последните година-две усилията вървят в по-правилна посока.

 

145 години Българска академия на науките

Тя е дала на държавата ни 14 председатели на Народното събрание, 15 министър-председатели, десетки министри

ЕП: Акад. Дамянов, преди десетина години казахте, че „най-светлите ни умове са в нашата славна БАН”. Още ли мислите така?

ДД: Да и това е логично. БАН остава единствената институция в българската история, която се ражда като структура преди Освобождението и по това се нарежда след Българската православна църква, която единствена оцелява през целия период на османското владичество. За мен създателите на Българското книжовно дружество са будни, славни български умове. Интересно е, че до инициативата на Марин Дринов в редиците на тези хора се нареждат крупни фигури като Васил Левски, който внася своята лепта при създаването на Българското книжовно дружество, Стефан Стамболов и други български патриоти. Общо взето тези, които са мислели за освобождаването на България, са мислели и за книжнината, за езика, за необходимостта от създаването на една структура, която да изследва проблемите на науката, да създава наука, свързана с България. Представяте ли си величието на този вид разсъждения? Погледът върху образованието, знанията, създаването на кадри тогава, когато все още държавата ти не е освободена? Та Академията дава на държавата 14 председатели на народното събрание, 15 министър-председатели, десетки министри на просветата…

През 1911г Българското книжовно дружество прераства в Българска академия на науките. Това говори за стабилна държавническа мисъл тогава. БАН получава сграда, за която се погрижва една голяма фигура – Иван Евстратиев Гешов, чийто юбилей наскоро празнувахме. Като поставим до нея и сградата на Софийския университет, построена със средства от братята Евлоги и Христо Георгиеви, ще видим, че те са поставили стълбовете на институциите, покрай които и сега минаваме и се прекланяме. И не зная дали издигнатата между тях сграда на Народното събрание, която също стои достолепно, по вътрешното си съдържание може да достигне висока оценка, каквато даваме на другите две. Защото, ако към миналото добавим нашето съвремие, когато и ЕС казва, че образованието и науката трябва да бъдат водещи, а това не се преражда в наша държавна политика, това вече е убийствено за нацията.

ЕП: При това положение, имаме ли днес наистина значими научни постижения?

ДД: Всяка година СУБ отличава от 7-8 до 12-13 сериозни постижения, документирани в научни публикации в чужбина или в големи монографии в страната. Всяка година оценяваме едно сериозно, международно признато публицистично дело на български учени. Важно е да се подчертае, че около 60-65 % от авторските публикации, които получават международно признание, излизат от учени от БАН. Въпреки че Академията е поставена в трудно положение, с двойно намалени кадри, тя продуцира достатъчно много. Но в нашата страна остава един сериозен и доказан проблем – научната продукция, особено практически приложимата (патенти, нови продукти, материали или технологии), трябва да получи инвестиция, за да може да се реализира в промишлеността или селското стопанство. Този елемент липсва у нас или е изключително скромно изразен. Тъй нареченият Иновационен фонд се финансира от държавата с едва 26 млн. лв, а Националният фонд за науката разполага с 25-30 мл. лв. Това е изключително скромна инвестиция в момент, в който сериозните държави отделят милиарди за науката.

 

80  години Българско хирургическо дружество

Ние сме поредната специалност в медицината, която надига глас и казва, че кадрите намаляват, кадрите застаряват!

ЕП: Акад. Дамянов, а какво се случва във вашата област – медицината?

ДД: Инвестиции в последните години в медицината и здравеопазването имаше. Има обновени болници, има обновена апаратура. Но и тук натежават критичните бележки. Ако инвестираш средствата в около 50-80 болници и ги направиш наистина добри – максимално снабдени, максимално осигурени откъм апаратура и кадри – хората, които ще попадат в тях, ще остават доста по-доволни. За всички е ясно, че за страната ни са необходими определен брой големи болнични заведения и поредица от по-малки центрове или болници от районен мащаб, които да поддържат близостта с населението и да поемат началната помощ. Въпреки това броят на болниците у нас непрекъснато расте. София посреща 1989 г. с около 20-21 такива, сега те надминават 80. В момента, в който се ражда една частна болница, тя започва да има изисквания към държавата за инвестиции в нея, за средства в развитието й, което, според мен, не съответства с частната инициатива. Същевременно, поне в София, се поддържа непонятно голяма бройка „университетски” звена. Дори в частни болници се създават научни съвети, което също не съответства на нормата. В края на краищата университетските болници са тези, които поемат и обучават студенти. И тук политиката е много размита. Броят на болниците в България е над 300. Защо е необходимо това при положение, че населението ни намалява, застарява, става все по-малко подвижно? Защо, след като се дискутира т. нар. Национална здравна карта, не се разрешат проблемите с разпределението на болниците и медицинските центрове в страната? Тук трябва както ясна политическа воля, така и мъдро държавническо решение. И двете не се случват...

ЕП: Не е ли така и с медицинската апаратура?

ДД: Многократно съм говорил за това, че тя се купува често според възможностите на бизнесмена, който създава нова частна болница или пък според близостта на директора на една клиника до ръководството на министерството в съответния момент. А не според ясен план на държавата, при ясно географско разпределение, така че да се осигурява близостта на населението до нея и до определен кръг специалисти за компетентно ползване. Много са примерите. Закупените ядрено-магнитни резонанси и скенери са нерационално разпределени из страната, онкологичната помощ също. Създадените безброй центрове за инвазивна кардиология са натоварени очевидно с повече от необходимата им дейност, тоест, извършват дейност без показания. Големите специалисти в тези области имат ясна постановка какво би трябвало да се случи в краткосрочен и дългосрочен план, но не те решават.

ЕП: И никой ли от вашите министри, които са от най-често сменяните, не разбра какво трябва да се случи?

ДД: Вярно е, че текучеството на министрите на здравеопазването е осезателно високо. Дали това създава натрупването на проблемите или пък решаването на проблемите се натоварва с много политика, не знам. Но така или иначе, национално издържани и отговорни решения по много от въпросите не се случват. Един сериозен пример – младите кадри. Ами средната възраст на хирурзите у нас през последните години нарасна от 49 на 55 години. Младите хирурзи в хирургичните отделения са около 35-40 души. Къде са кадрите? Ами просто заминават в чужбина. Скоро ще се получи кадрови дефицит. Сега местата се заемат от пенсионери-хирурзи. Ние сме поредната специалност в медицината, която надига глас и казва, че кадрите намаляват, кадрите застаряват! Наскоро това прозвуча в областта на педиатрията. Нима трябва да се събудим един ден като Словения и видим, че в страната ни има 1 – 2 педиатри? Това е остър проблем. Той изисква държавническо решение, дългосрочна политика. У нас трябваше да изминат около 6-7 години, за да кажем, че специализацията не трябва да бъде платена, че специализантите няма нужда да се явяват на предварителен изпит за нея. Когато виждаш, че търсенето на специалисти нараства, когато виждаш, че във всяка западноевропейска страна младият специалист го поемат и учат безплатно на език и професия, плащат му десеторно по-висока заплата от тази, която би получил в България, очевидно бързо трябва да промениш политиката, за да можеш да задържаш кадри. И това не се отнася само за медицината. Но при нея последиците ще бъдат драстични и много болезнени.

ЕП: Предстои ви организирането на ХІV Национален конгрес по хирургия на 23-26 октомври…

ДД: Както вече отбелязах, този конгрес съвпада с 80-годишнината на Българското хирургическо дружество. На него очакваме да дойдат над 50-60 участници от чужбина. Бих казал, че докладите, които сега подготвяме и ще изнесем, ще бъдат на максимално високо ниво. От статистиката за постиженията на българската хирургия през последните 10-15 години, която ще поднеса, се вижда, че прогресивно нарастват звената, които правят хирургия на дебелото и правото черво на съвременно ниво, хирургия на стомаха на съвременно ниво, че нарастват и хирургичните екипи, които правят големи операции върху черния дроб и панкреаса – висшата хирургия днес. Сериозен е опитът ни с лапароскопската хирургия и звената, които я работят, вече достигат 100. Това означава, че съвременната коремна хирургия в България като цяло се развива добре.

текст и снимки: Екатерина Павлова

24th Apr2014

Защо искам да стана журналист?

by Черно и Бяло

Ванеса Вълова

10 „а” клас, Национална Априловска гимназия – Габрово

Моята майка е журналист. (more…)

08th Apr2014

Журналистиката не е професия на теорията, а на практиката

by Черно и Бяло

Интервю с Н. Пр. г-жа Латифа Ахарбаш, извънреден и пълномощен посланик на Кралство Мароко в България (more…)

18th Mar2014

Дискусия в СБЖ – Европейски изборни модели за национално и местно управление

by Черно и Бяло

ПОКАНА

Форум “Граждански контрол” ще проведе на 19.03.2014г от 11.00 ч. в залата на СБЖ /ул.”Граф Игнатиев”№ 4/ среща-дискусия между представители на граждански организации и движения с представители на законодателната, изпълнителната, съдебната и местната власт на тема

ЕВРОПЕЙСКИ ИЗБОРНИ МОДЕЛИ ЗА НАЦИОНАЛНО И МЕСТНО УПРАВЛЕНИЕ

Докладчици:

Различните роли на гражданското общество в Европа – РУМЯНА ДЕЧЕВА,  наблюдател на избори, Председател на Европейска асоциация за защита на човешките права – България

  • Изборни системи – всяка страна със свой подход, според  условията – РОСИЦА КАМЕНОВА, организатор на гласуване в чужбина и наблюдател на избори
  • Как международните организации анализират и оценяват организирането и провеждането на избори – СТОИЛ ЦИЦЕЛКОВ,  наблюдател на  избори
  • Как гласуваме в Европа – ИВАЙЛО ЦОНЕВ, наблюдател на  избори

Дискусия: Доверието в изборния процес – произтичащо от нормите или от начина им на прилагане

11th Mar2014

Три в едно: Първи, Трети и Осми март

by Черно и Бяло

Дружество „Найден Геров” награди журналисти, писали честно и обективно за Русия

Сдружение „Спектър 21 век” представи Баба Марта на дипломати

Галерия „Европа” откри изложба на зографа Стоян Христов

На 6 март галерия „Европа” се изпълни с пролетното настроение на три празника. Три инициативи им придадоха смисъл: на сдружение „Спектър 21 век” – „Покажи традицията! Подари празник!”, което традиционно представя пред дипломатическите мисии у нас частици от културното наследство на българите – този път трацицията Баба Марта; на Дружество „Найден Геров” на училите и специализирали в Русия и страните от ОНД, което, пак традиционно, връчва по повод 3 март награди на журналисти, писали честно и обективно през изтеклата година; и на галерия „Европа”, която в навечерието на Деня на жената представи иконите на зографа Стоян Христов. Съорганизатор на събитието бе и Клуб “Журналисти – приятели на Русия” към СБЖ. Домакините на тази вечер се радваха на многобройни гости, сред които бяха: Н. пр. г-жа Латифа Ахарбаш, посланик на Кралство Мароко у нас, г-н Виктор Баженов, ръководител на Представителството на Россътрудничество в София и директор на РКИЦ, г-н Кирил Рънза, съветник по културните въпроси към посолството на Руската федерация, г-жа Евгения Суслова, пресаташе към посолството на Руската федерация, много дипломати, журналисти и приятели.

Баба Марта – културно съкровище

За пореден път сдружение „Спектър 21 век” показа на своите чуждестранни приятели красива българска традиция, за пореден път им подари празник. След Лазаруването, Коледуването и песните от Шоплъка, този път акцентът бе  Баба Марта – истинска перла в европейската и световна културна съкровищница. Екатерина Павлова, журналист и съпредседател на сдружението разказа на присъстващите за тази уникална традиция: „На Първи март по стар обичай всички българи си подаряват мартеници – усукани бели и червени конци. За тях се разказват легенди -едни са свързани с прабългарите на хан Аспарух, други са още по-стари. Но така или иначе, традицията е жива и днес. Хората връзват мартеници на ръцете си или ги окачат на дрехите си за здраве, благополучие и късмет. С тях те окичват вратите на къщите си, дърветата в градините си и дори животните в стопанството си.

По традиция мартениците се правят от най-възрастната жена в семейството. С много любов тя пресуква памучни, копринени или вълнени конци. Първата мартеница връзва на ръката на най-малкото момиченце в къщата. После окичва и останалите в семейството. Днес изработката на мартениците се е превърнала в изкуство. Жените влагат много талант и въображение в тях като вплитат в конците парички, синци, мъниста и други украси. Според народното поверие мартеницата привлича късмета и предпазва от зли сили. Всеки я носи, докато види първия щъркел. И в момента ги носим… И не ни остава друго освен да чакаме първите щъркели, за да ги вържем на плодно дърво с надежда и едно желание, което да направи света по-добър.”

Малко по-късно гостите имаха възможността да се насладят на ръчно изработени мартеници на импровизиран базар в галерията. Както и на книгите на издателство „Български бестселър” за златните ни съкровища, за иконите в манастирите ни, за празниците на българите. А те през пролетта са особено много. След Баба Марта идват Сирни Заговезни /когато се иска прошка/, Тодоровден /когато се организират кушии – конни надбягвания/, Благовец /когато се почиства къщата от зли сили/, Лазаровден /когато девойки лазаруват за здраве и берекет/, Цветница /когато от църквата се вземат осветени върбови клонки за здраве/, Гергьовден, Великден… Но безспорно най-големият, най-светлият празник за всички българи е 3 март – ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ. Националният ни празник. На този ден през 1878г в близкото до Цариград селище Сан Стефано е подписан мирен договор, който слага край на Руско-турската война от 1877-1878г и възстановява българската държава.

Честно и обективно за Русия

От години около 3 март Дружество „Найден Геров” дава своите награди – грамоти на журналисти, писали честно и обективно за Русия и за страните от ОНД. Снежана Тодорова, председател на дружеството, с огромно удоволствие представи отличените за 2013 г. колеги. Тя покани първа да получи грамотата си единствената дама сред номинираните – Къдринка Къдринова, зам.-главен редактор на сп. “Тема”, защото: „Нашата колежка съчетава професионализъм, остро журналистическо перо, смелост и принципност в защитата на достойна гражданска позиция”. Къдринка Къдринова пък отговори, че в сегашната сложна геополитическа обстановка обективността в журналистиката е много важна и пожела на всичките си колеги да я пазят.

Грамота получи и Любомир Михайлов, опитен журналист-международник във в. “Стандарт”, който „спечелва уважението на своите колеги с професионалната си работа, етичност и колегиалност в отношенията с хората”. И сякаш като доказателство за това, той сподели: „Много благодаря за наградата. За мен тя е особено ценна, защото Русия е важна за всички българи страна. Благодаря на Дружество „Найден Геров”, на Клуб „Журналисти – приятели на Русия” към СБЖ и специално на г-жа Снежана Тодорова, че организират прояви, които дават възможност  на нас, журналистите, да бъдем в крак с важните събития в Русия и страните от ОНД. И съответно да пишем по-компетентно за тях. И всичко това г-жа Тодорова прави в стила на т. нар. публична дипломация.”

Журналистът, получил две грамоти вечерта – за публикации и за предавания, бе Петър Волгин – „истински боец в отстояването на достойни каузи, широка обща култура, много интересен водещ на популярни радиопредавания по БНР”. Благодарейки за наградата, той призна, че в днешно време се изискват сериозни усилия да се върви срещу инерцията, което е трудно, но достойно. А всички сме на мнение, че той успява да го прави.

Успява и Петьо Дафинкичев, главен редактор на в. „Пенсионер”. Възпитаник на Лвов, Украйна, той има преки наблюдения от живота там, заради което материалите му за тази страна са едни от най-четените  във вестника.

Особено радост сред присъстващите предизвика номинацията на нашия млад колега – Светослав Абросимов от в. „Сега”, който „вече 10 години пише на страниците му за Русия и страните от ОНД”. И който след всичко казано от другите заяви, че наградата го задължава да продължава да работи, както досега – честно и обективно.

Накрая бе отделено, за съжаление посмъртно, дължима почит на наша колега от в. „Дума” – Лили Томова. Наградата ѝ е за цялостната дългогодишна работа. Получи я нейният син – Еленко Димитров. Към нея бе добавен и плакет, грамота и картина от фондация „Устойчиво развитие за България”. Фондацията подари и на всеки награден журналист книга.

И Руският културно-информационен център изненада номинираните – те получиха луксозен албум „Руските региони” или „Руският Кремъл” лично от неговия директор, Виктор Баженов. Журналистите получиха и скромен подарък от Дружество „Найден Геров” и Клуб „Журналисти – приятели на Русия” към СБЖ.

Икони в руски живописен стил

Казват, че рисуването на икони е свещенодействие, умение, което се предава от поколение на поколение в продължение на векове. И това важи за всеки иконописец, без значение от школата, към която принадлежи. Веднага след награждаването на журналистите в галерия „Европа” бе представена изложбата „Икони и светци, пазители и покровители на занаяти и професии” на зограф Стоян Христов от Бургас. Дякона рисува Пресвети образи, икони и стенописи в руски живописен стил, характерен за края на 18-ти, 19-ти и 20-ти век. Повечето са на канаваца с масло. Разглеждайки изложените в залите на галерията творби – 56 на брой, се уверяваме че е истина това, което сам казва – неговата страст е издирване и зографисване на редки и алегорични образи на Икони, малко познати или почни неизвестни, но при всички случаи много интересни.

Вечерта завърши с истинско Осмомартенско настроение, което създадоха  едни от най-красивите песни за любовта и жената на Христо Паскалев – Паскал. Гостите се зарадваха на новия му диск „Жажда за любов”, издание на сдружение „Спектър 21 век” с подкрепата на министерството на културата, както и на албума му с песни на руски език „Я приеду к вам, ребята”.

Катя Любомирова

27th Feb2014

Изявление на временно управляващия посолството на Сирийската арабска република в България, г-н Башар Сафие

by Черно и Бяло

125СБЖ  получи следното  изявление от Временно управляващия посолството на Сирийската арабска република в България, г-н Башар Сафие

Българо-сирийските отношения  при  правителството на премиера г-н  Пламен Орешарски

На 01.03.2013г. заминах за София, за да поема ръководството на дипломатическата мисия на Сирийската арабска република в България. Бяха ми възложени разрешаването на две  основни задачи:

  1. Да работя за възстановяването на старите отношения между двете страни отпреди 2011 г.
  2. Да приобщя всички сирийци, живеещи в България, независимо от тяхната принадлежност и позиция (за или против правителството на Сирия) във войната срещу тероризма.

Кратка история на  двустранните отношения

Отношенията между двете страни датират от 1954 г., Тогава България е била в челните редици на страните, приятелски настроени към Сирия. Тази линия на искрена дружба е продължила до разпадането на социалистическия блок в Източна Европа през 1989 год., когато вниманието на България е било насочено към присъединяване в Европейския съюз и както цяло към възприемане на  западния модел.

През 2007 г. на проведената среща между министрите на външните работи на двете страни сирийската страна прeцени, че според България нейното членство в Европейския съюз, ще допринесе пред западните форуми,  изясняването на близкоизточните проблеми, поради източното разбиране на ситуацията, близостта й до събитията и би могла да изиграе роля в активизирането на диалога между Европейския съюз и страните от Близкия Изток.

На 29 – 30.4.2010 г. тогавашният премиер, г-н Бойко Борисов, посети Дамаск начело на официална българска  делегация. По време на визитата се подписаха редица споразумения, включително и това за финализирането на сирийския дълг към България, за икономическо сътрудничество и обмяна на опит.
На 28 -29.7.2010 г., по време на визитата си в Дамаск, министърът на външните работи г-н Николай Младенов по поръчение на президента г-н Георги Първанов предаде покана на сирийския президент Башар Асад да посети България.

На 9-10.11.2010 г. се състоя официалното посещение на  президента Асад в България. Постигнато бе съгласие по редица въпроси от взаимен интерес. Двамата държавни глави обсъдиха възможността за съвместни проекти в областта на енергетиката, транспорта и туризма. Премиерът на България, г-н Бойко Борисов, заяви: „България може да бъде мост за Сирия към Европа“.

Г-н  Борисов и г-н Младенов  обявиха, че от голяма важност са възстановяването на  традиционните отношения между двете страни. От казаното от г-н Младенов следва, че  „връзката с Дамаск е един от приоритетите на българската политика в Близкия изток и трябва да се работи за засилване на приятелството между двете страни независимо от санкциите, наложени на Дамаск от Европейския съюз.“

На 11.03.2011 г.  в гр. Дераа (провинция в Южна Сирия), бе подпалена искрата на конфликта, който   сирийското правителство успява да контролира. Но враговете на Сирия чакаха този момент. Впоследствие се стигна до намесата на международната общност, която започна да изпраща свои муджахидини в Сирия с цел да я унищожат. Няма да навлизам в подробностите на кризата, но ние търсим отношенията между двете страни в тази светлина.

Сирийско – българските отношения в светлината на кризата в Сирия от 2011 до 2013 и охлаждането на отношенията между двете страни

– Юни 2012 г. Mинистърът на външните работи на България г-н Николай Младенов се срещна с катарския си колега Хамад бин Ясим в София. Към тази среща се присъедини и Реджеп Тайип Ердоган. Всички ние знаем тайните позиции на тези страни относно събитията в Сирия.

– В края на юни 2012 г. България бе домакин на конференция на т. нар. “Приятели на Сирия”.

– Съгласно политическата си визия и в съответствие с единната европейска позиция, българското правителство затвори посолството си в Дамаск и набързо експулсира ръководителя на сирийската дипломатическа мисия в София.

– Впоследствие бяха замразени всички споразумения, подписани между двете страни.

– В началото на 2013 г., българското правителство прецени  негативните резултати от затварянето на  двете посолства, по отношение на обслужването на гражданите, пребиваващи в двете страни и реши посолството на Сирийската Арабска Република в София да продължи своята работа,  да обслужва сирийските граждани, живущи в България, които наброяват над 10 000 души и по-голяма част от които са от смесени бракове. Също така обяви, че изпраща двама свои дипломати в Дамаск, които от съображения за сигурност да останат да изпълняват служебните си ангажименти от Бейрут.

Признаци на пробив в отношенията между двете страни

След съставянето на коалиционното правителството на премиера г-н Пламен Орешарски през май миналата година, при първото си изявление министърът на външните работи на България, г-н Кристиан Вигенин, изрази по-задълбочено разбиране на сирийската криза от гледна точка на интересите и вътрешната сигурност на България. Запознахме се внимателно с това изявление, в което се казва:… “България трябва да промени отношението си към кризата и да действа според възможностите си, а не да ги надвишава. Трябва да се вземе под внимание националната сигурност на България и сигурността на нейните  граждани, но това не означава, че България ще се откаже от политическите си ангажименти в региона като държава-членка на Европейския съюз”.

Що се отнася до сирийската опозиция в България, г-н Вигенин допълни: “Не е възможно България да организира сирийската опозиция срещу Асад и да бъде авангард в този случай, тъй като не разполага с такъв капацитет и такава ситуация би разклатила сигурността на България… Политиката на България ще бъде по-съществена, особено по сирийския въпрос. Тази политика не означава, че българската страна няма позиция, но означава, че ние трябва да заемем позиции, съответстващи на  възможностите на България”.

Изявлението на министъра на външните работи говори за пълна преоценка на позицията на България по отношение на сирийската криза от гледна точка на националната сигурност на България. То показва държавническо умение и задълбочен прочит на реалността, на способностите и нагласите на другите страни в кризата, особено след като тя навлезе в опасен етап, застрашаващ света като цяло, с отчитане на заплахата от тероризма, който започна да чука на вратата на всяка държава. Сирийската криза вече не е вътрешен въпрос, нито дори регионален. Тя се превърна в глобална криза, която започна да се прехвърля в близки и далечни страни. Това принуди много от страните да преразгледат своите позиции и понякога да  действат самостоятелно в интерес на националната си сигурност. Изказването на г-н Вигенин се нуждае от внимателен прочит.

България, както и много страни прецениха рисковете и последствията от сирийската кризата, която надхвърли рамките на ЕС и САЩ, а ООН не успя да намери решение, за  нейното разрешаване, удовлетворяваща всички страни. Затова много страни, включително и България, побързаха да подкрепят връщането на терористите муджахидини в родните им места, както и затварянето на границите срещу  радикалното им поведение. Някои от тях приеха нови закони от гледна точка на интересите си, националната си сигурност, или такива за криминализиране на завърналите се, занимаващи с терористична идеология, засягаща религии и култури.

Лично аз смятам изказването на г-н министъра на външните работи като създаващо печеливша ситуация за мен като дипломат, който се стреми да постигне целта за укрепване на отношенията между своята и приемащата страна, в която е акредитиран. Бях наясно с трудностите, препястващи всякакъв политически контакт с българската страна, поради това, че България като държава членка на Европейския съюз е свързана с единната европейска политика.

Не срещнах никакви трудности в  контактите  си с българската общественост. Не бях изненадан и от това, че  много българи са приятелски настроени и подкрепят надеждите и стремежите на сирийците. Тяхното участие в националните събития, организирани от сирийската общност в България, надхвърлиха очакванията ми. Няма да преувелича, ако кажа, че присъствието им в някои случаи беше по-внушително от това  на сирийците и всичко това не е изненада за мен, защото традиционните отношения между двата народа са силни и са защитени от дълбоко вкоренените социални и семейни връзки.

Сирийските бежанци

Турция прояви „щедрост“ към България, като откри северната си граница за притока на всякакви хора. Така се започна с потока на бежанци към България, като станция и първична база за прехвърлянето им към Германия и Швеция, в съответствие с договорки, подписани от бежанците със сирийски и турски  каналджии и търговци, в противоречие с европейските решения, с международните конвенции и с интересите за сигурността на всички страни.

Оттук България възприе две политики. Първата – съобразяване с единната европейската външна политика. Втората касаеше сигурността и социалните последици, които произтичат от „щедростта“ на Турция –  над 10 000 сирийски бежанци и по-малък брой от африкански и азиатски страни, които не могат да се настанят в приемателните центрове в България, която трябва да отделя средства от държавния бюджет, за да им се осигурят приемливи условия на живот. Така се смесиха имигранти, бягащи от тероризма с тези от Африка и Азия, които по икономически причини напускат родните си места, за да постигнат мечтите си за нов живот.

Отчитайки своето географско разположение и по хуманитарни причини България започна работа с бежанците. В изпълнение на своите ангажименти и задължения към международната общност, наложени от членството й в Европейския съюз, България изигра ролята на пазител на южната граница на Европейския съюз и в замяна получи някои помощи от някои страни,  а други не.

Политиците от Европейския съюз все още не осъзнават, че всяка държава има свои мотиви за вътрешната си сигурност. Защо страните, които подкрепиха борбата срещу сирийската държава и имаха голям принос в предоставянето на оръжие на муджахедините, не приемат бежанци на своя територия?

На 21.10.2013 г. сирийското правителство   инструктира посолствата си в страните, които приемат бежанци, за готовността си да гарантира завръщането в Родината на всички желаещи. Лично по дипломатически път поех контактите с българските институции за прилагането на инструкциите на сирийското правителство. Получих съдействие от страна на българските държавни институции и истинско желание за съвместна работа, за намиране на законни начини за оказване на  съдействие на  сирийските бежанци, желаещи да се завърнат в Родината.

На 17-21.01.2014г. българска делегация, включваща представител на  парламента, общественици, партии и медии посети Сирия и стана свидетел на това, което не е очаквала – желанието на Сирия да възстанови двустранните отношения, за включване на България като приятелска страна в нов етап от реконструкцията на Сирия, както и готовността на Сирия да отвори нова страница на взаимно уважение и загриженост за суверенитета и стабилността при спазване на международния принцип за ненамеса във вътрешните работи.

Резултатите от посещението на делегацията ще проличат през следващите седмици или през следващите няколко месеца. Ще бъде обявено решение по въпроса със сирийските бежанци в България, гарантиращо безопасното им завръщане в Родината.
В следващите дни ще станем свидетели на активизиране на споразуменията, отнасящи се до съдебни дела и сигурността между двете страни, включително предпазването на България от някои рискови елементи, с които се злоупотребява в отношенията между двете страни.

Двустранните отношения бележат напредък, макар и  бавен. Както и при карането на автомобил, от нас понякога се изисква да забавим скоростта при препятствие или склон. Необходимо е търпение и благоразумие, без прибързани решения, за да не се съди от гледна точка на едностранния интерес. Връзките между две държави изискват взаимно уважение за благото на двете страни и народи.

Напълно наясно сме с чувствителността на политическата ситуация на европейска България, но повече осъзнаваме съображенията за нейната сигурност и стабилност  – на България, която е получила обичта от страните от Близкия изток и тяхното признание.

24th Feb2014

Джоко Росич – вечно препускащият…

by Черно и Бяло
joko_rosich_2_1102

Фотография Васил Танев, източник sofialive.bg

Отиде си татко Ловер/ героят на Джоко от “Законът на циганите”/, скъпият мой приятел, с когото ни свързваха искрени и топли човешки чувства, както и всеобщата ни любов към голямото Кино… Мир и свобода на духа ти, светла ти памет, бащище мой… Обичаме те! И НА 80, ВСЕ ТАКА НАПЕТ!

Неповторимият Джоко Росич от години се радва на всенародната любов! Едва ли има някой, който да не го познава и харесва. Висок, елегантно снажен, с характерния  басов глас- дълбок и чувствен,  с тъмните живи очи- с неспокойните  пламъчета на търсач, с прошарени дълги коси и запазена марка-  мустаци /никога не ги е бръснал/, със своеобразната осанка и  походка… Наричат го каубоя в киното, актьора на кон. Житие битие неспокойно и динамично. Сякаш препускащо- от раждането и детството, та чак до сега!  Мъжкар с ранима душа, талантлив човек и творец. Иначе е зодия “Риби”- натура искрена, чувствителна; романтик, суров и нежен , роден естет и кавалер. Мислещ и обичащ хората! Тачен от няколко поколения.

Живот като  на кино. Над 120 филма- дебютът е през 1961 г. в “Хроника на чувствата”- открива го Любомир Шарланджиев, редят се “Смърт няма” “Осмият”, “Езоп”, “На всеки километър”, “Гоя”, “Антихрист”, “Иван Кондарев”, “Сватбите на Йоан Асен”, “Войната на таралежите”, “При никого”, “Златната река”, прословутият “Камионът”, “Време разделно”, българският уестърн “Съдията”, “Жребият”… Част от богатия унгарски актив  също е красноречив: “Хайдути”, “Дълга езда”, “Под краката им свири вятърът”, “Девет месеца”, “Унгарска рапсодия”. За образа на Ловер от филма “Законът на циганите”  и  за участието си в “Страст” получава уникално  признание- за пръв път на унгарски национален фестивал чуждестранен актьор е отличен в категорията за най-добра мъжка роля. След толкова години в киното, призове и отличия  много: Голямата награда в Джакарта през 1963 , в Монреал- през 1997; “Черноморска звезда” от Фестивала в Албена за принос към световното кино, приз за цялостно творчество на Варненския кинофестивал “Любовта е лудост”, наградата “Златен век” на Министерството на културата за големите му заслуги към българското кино… Продължава неуморно да се снима у нас и  в чужбина.

Мразовитият  февруарски ден е стоплен от присъствието на г-н Джоко Росич. В навечерието на неговия 80-ти юбилей  си припомняме нашето интервю преди пет години, за 75- годишнината. Позволявам си да говоря на “ти”, тъй като е отколешен мой колега от Българското радио, а сега често се срещаме по фестивали и прожекции.

ЧиБ: Чедо на три родини – България, Сърбия, Унгария, или накратко – гражданин на света.

ДЖ.РОСИЧ: Чувствам се като човек с три майки, които са ме кърмили. Роден съм в Сърбия, в далечното градче Крупан, на границата между Сърбия и Босна; от баща сърбин и майка българка, аз съм мелез. Там завърших и основно училище, гимназия. След войната останах без баща, мама беше учителка. През 1951 година емигрирах в България по политически причини и първо стоях в затвора, докато се изясни кой съм. Завърших Икономическия институт, без да съм искал особено много.В Радио София съм прекарал 18 години от най-хубавата част от живота си, от деветнайсет годишен. Там се запознах с Лиляна и се оженихме. Случайно съм влязъл в радиото. Не съм кандидатствал, не съм се явявал на конкурси. Трябваше им човек с глас да чете, а на мен ми е дадено, от татко и мама- по наследство. Работих като журналист, взех си и изпитите. След събитията през 1968 година в Чехия направиха чистка и ме изгониха. В киното започнах през 1961 година, пак случайно Сашо Дяков, художникът по костюми на Любо Шарланджиев, на “майтап ме откри” за ролята на Мишо Големия в “Хроника на чувствата”. И после роля след роля.. Снимал съм в много чужди кинематографии- главно унгарската, участвал съм в немски, полски, чехословашки, руски, френски, италиански, американски филми.

ЧиБ: След последните два унгарски филма “Конец” и “Мансфилд” накъде те отведе киносъдбата  от филм на филм?

ДЖ.РОСИЧ : Участвах в италианския “Мария Венера”, където си партнирах с Оливия Маняни /внучка на знаменитата Ана Маняни”, представен на  МФФ “Любовта е лудост”-2007 във Варна, в копродукцията “Прима, примавера” се снимах заедно с Весела Казакова,  в “Дзифт” съм в расо, обличали са ме във всякакви дрехи, правил съм и сърдечна операция във филма на Марта Месарош “По пътя”. Много харесвам ролята си в “Момчето от слънчевата долина” на Дьорд Сомяш /б.а.- това е режисьорът на любимия филм на Джоко “Под краката им свири вятърът”/. Един наш дипломант, следва в Москва кинорежисура,  Милен Ангелов, успял да се пребори и екранизира разказа на Йовков “По жицата”. Играх Моканина, много приличен филм стана. Той  ходи с него на няколко фестивала, беше навсякъде добре приет. А дали ще го видим- това е въпрос на разпространение. Маса филми, в които аз съм играл, никога не са видели екран в България, а са били много хубави /б.а.- разбира се, става дума за унгарското кино/. Направих нещо много сладко с младия режисьор Стоян Чолаков- един късометражен филм “Муха”, аз играя човека в мухата, накрая се появява и моят приятел Асен Блатечки. От моята кръвна група!

ЧиБ: Стана дума за добри филми. От няколко години  насам българското кино се съживи, постигна хубави успехи, донесе много награди от фестивали. Тръгнахме ли отново напред?

ДЖ.РОСИЧ: Българското кино никога не е умирало. То беше в една тотална криза, даже в една тотална катастрофа- това са ония една- две години, когато бяхме на нула, не бяхме направили нито един филм. Само че ние останахме живи, нито сценаристи, нито режисьори, нито актьори бяха мъртви, всички бяха налице и след като всички ние бяхме налице- значи битката продължава! И това, което сега се получава, е резултат от тази неистова битка, от този неистов инстинкт за самосъхранение. Ние успяхме, въпреки всичко и на инат на всичко! И на мен ми е много смешно, когато ме срещат и казват: “ Е, напоследък няма никакви филми…” И аз винаги задавам контра въпрос “Кога за последен път сте ходили на кино?”Отговарят ми: “ Ами, не си спомням…”- “Тогава защо говорите за българско кино, след като не сте ходили!”

Човек трябва да отиде, да види, па да прецени. Тези хора, които продължават да гледат кино са видели, че чудесни филми излязоха напоследък. Това за мене е радостно. Например, една Америка прави  около 300 филма годишно, от които, разбира се, задължително има 1-2 шедьовъра, защото количествените натрупвания водят до качествени. Появяват се 4-5 много хубави, 30-40 солидни филми и останалото е плява, л….а. Ние ги гледаме тия л….а, щото са евтини, набутват ни ги, зарибяват ни. Това е държавната политика на Щатите- промиване на мозъци. Докато ние нямаме количествени натрупвания, но постигаме невероятно качествено изменение, което е феноменално, което е страхотно. И показва какъв заряд, какъв потенциал има в нашето кино! Какъв невероятен сценарен замах, какви режисьорски похвати, каква актьорска игра, за да се получат тези филми, които аз наричам филми- “трепачи”.

ЧиБ: Зная,че обичаш и цениш младото поколение?

ДЖ. РОСИЧ: Аз винаги съм вярвал в младите и мразя този израз, който винаги е съществувал. И преди 50 години са казвали “А бе, едно време какви актьори имаше, а пък сега вие…” На мен често ми го казват, аз пък отговарям: “ Не сте прави, има млади момчета, които са много талантливи, цепят екрана на две и са действително страхотни. Не искам да изброявам имена, щото ще забравя някога и ще ми бъде криво. Има невероятни момчета! Онова, което ме радва мен самия- аз ги обичам тия момчета.

ЧиБ: За образа на Ловер от филма “Законът на циганите”  и  за участието си в “Страст” получаваш уникално  признание- за пръв път на унгарски национален фестивал чуждестранен актьор е отличен в категорията за най-добра мъжка роля.

Напоследък събитията в Катуница разбуниха духовете срещу ромите. Иначе гледахме доста филми на тази тема: югославския/тогава/ “Срещал съм и щастливи цигани “ на Александър Петрович, съветския “Таборът отива в небето” на Емил Лотяну, нашия “Черната лястовица” на Георги Дюлгеров. Какво изповяда  “Законът на циганите” в унгарския филм?

ДЖ. РОСИЧ: Основният закон на циганите и основният закон на моя герой, когото аз играя, казва се Ловер, гласи: ”Да бъдем добри, поне толкова, колкото можем. Не повече от това.” И аз мисля, вече съм възрастен човек, не ми е неудобно да го кажа; мисля, че това нещо съм го направил.

Ей на, не мога да разделям обществото на тези и на онези, на цигани и нецигани… И тъй като познавам цигани от няколко страни, стигнах до заключението: въпреки че са повлияни от нацията, сред която живеят, не тя е толкова определяща, колкото поминъкът им. Уседналите се различават от катунарите. Има много фамилии, които се занимават с калайдисване, има кошничари. Кой може да ти оплете по-хубава кошница от циганин? На този свят- никой. Все пак нацията дава своя оттенък. Свирнята на сръбските цигани е различна от свирнята на унгарските. Но и едните, и другите свирят, та се кинат… до един са родени музиканти!

Колкото до циганите въобще- аз имам специално, лично отношение към тях. Сигурен съм, че това са априорно добри хора. Добри по душа, добри по сърце, добри приятели. Когато аз  съм бил роден, в оная далечна година, майка ми беше учителка, тогава не даваха отпуск по майчинство по 280 или 360 дни. Тя на 40-ия ден е трябвало да се яви в училище. И е трябвало някой да поглежда туй бебе. В същото време, леля ми Люба, сестрата на баща ми, беше родила моята първа братовчедка. Мама ме кърмеше сутрин, леля идваше за едно кърмене преди обяд; а имаше и една циганка Фатима – Фата ѝ викаха нашите, която беше наета у нас да помага- и тя беше родила по същото време, така  едно- две кърмения ми е давала и тя. Имам млечна майка циганка. Как да не ги обичам.! И циганите, ако щете  роми, пак се делят като всички хора на тоя свят, на добри и лоши. Ако погледнем в нашите затвори колко е процентът на циганите и българите, ще се окаже, че е толкова процента, колкото е процентът на населението. Така че, проблемът с тях е остър социален проблем, обществен проблем, държавен проблем.

ЧиБ: Винаги съм гледала на човека и твореца като едно неделимо цяло. При Джоко Росич те съжителстват в пълно единение и светла хармония. Ролите са над 120. Зная, че обичаш героите си-  как се ражда, как излиза от тебе образът, самият ти наричаш процеса “магията на подсъзнанието”?

ДЖ. РОСИЧ:  Цифрата на ролите е относителна, защото сериалите аз броя за едно цяло, а те са 10,14 серии, да речем. Въпросът е само до технологията- дали режисьорът своевременно ще направи договор с тебе, какво ще играеш, или ще те извика от днес за утре. Това е игра на “прима виста”, тогава работи рутината- онова натрупване, което имаш по времето на целия си живот. Случаят с доста унгарски режисьори и Иванка Гръбчева, например, Прочитам сценария и от там нататък почва един подсъзнателен процес. Човек кара кола или се вози в трамвая, сеща се, че му предстои да играе даден образ и мисли за него. Едно продължително мислене и натрупване, което актьорът иска да направи. До такава степен, че започва да ходи другояче, да се храни по друг начин, става друг, влиза в кожата на героя си…

ЧиБ: Нека поговорим за новия ти герой от тв сериала “ Отплата”, който ще започне да се излъчва през месец март.

ДЖ. РОСИЧ: По сценарий на Иво Милев, режисьор – Иво Симеонов, оператор – Росен Даскалов, играят много добри актьори. Аз съм бащата на главния герой. Има една сцена, която играем с актьора Слави Павлов и майка му/ Пламена Гетова/; сцената е в съда, където е изправен синът. Тази сцена отложихме два пъти. И процесът си работи за себе си, за да се стигне до заснемането. Излизам с мои три хрумвания  за режисьора, той си има своя концепция и може да приеме или не предложението. Честният подход в работата е да кажеш това, което мислиш.

ЧиБ: За какво е тази отплата? Сериал на човешките истории ли е ?

ДЖ.РОСИЧ: В никакъв случай няма да кажа кой е убил управителят. Не обичам да говоря за нещо, което тепърва предстои, защото има и Господ. Налице са предпоставки сериалът да стане добър. Въпросът е как да ги използваме- дали ще ги съберем в едно и дали ще стане като ударна сила! На мен ми харесва, защото това се е случило  онзи ден, днес, или ще се случи утре.

ЧиБ: Наскоро чух един твой израз, който ме накара да се замисля :“аз съм заслужил този късмет”. Вярваш ли в случайността, съдбата и късмета?

ДЖ.РОСИЧ: Това е много просто. Хората са различни, познавам много хора, които си гонят кариерата, професията, кога предстои повишение, планират семейния живот- дали да имат или да нямат деца. Аз съм опериран от тези домогвания. Никога не съм правил планове и не съм си поставял цели.. Никога не съм гонил жена в живота си. Много пъти съм казвал, че съм благодарен на съдбата, затова че на мен нещата ми се случват, без да съм полагал никакви усилия. Но на човек може никога да не му провърви, ако той не е готов за този късмет. Ако не е петимен да хване птичката, която е кацнала на рамото. Това е да имаш добра майка, добър баща, добро възпитание. Получих великолепно възпитание от родителите си. Да си бил успешен ученик, почтен с приятелите, да си попил много ценности от обкръжаващата среда. Тогава си един акумулатор, напълнен с енергия.

ЧиБ: С киното винаги вървят опасни приключения и весели случки. Навярно са много…

ДЖ. РОСИЧ: Весели случки почти няма. Играл съм в трудни филми, натоварени са. Много рядко съм имал жена, съпруга, да не говорим, че никога не съм имал любовни сцени. Било е само един единствен път, когато е трябвало да целуна момиче. Беше една за всички останали. Беше невероятна / б.а.- “Под краката им свири вятърът” и красивата унгарска актриса/. Човек, когато потегли в киното, влиза в някакъв коловоз, един основен, а там се иска силно физическо присъствие и умствена енергия. Какво правим без умствената!/смеем се и двамата/.

И още колко опасни случки. Малко ли е,че се давих!/ б.а.- във филма “Камионът” на Христо Христов/. Ако не беше тогавашният капитан Марин Велев да ме извади, сега нямаше да разговаряме с теб. А във филма “Осмият” на Зако Хеския,  март месец от Рилския манастир през Рилската  река, когато снеговете се топят, когато тя минава като ураган, трябваше два-три пъти да я прекосяваме. И Кольо Анастасов тогава се изрази “Останахме бездетни!” От всички превозни средства не съм карал самолет и катафалка.

ЧиБ: Преживяванията със световноизвестни знаменитости като Омар Шариф /любим мой актьор/, Джон Савидж /”Коса”/ и Гойко Митич се помнят завинаги…

ДЖ. РОСИЧ: Омар Шариф е един от моите университети. Голяма част от прийомите, които аз знам в киното , до ден днешен използвам и играя, съм научил от него. Той е от онези актьори, които се раздават;  не се къта, не се стиска- напротив. Гойко е същият, великолепен партньор, страхотен приятел. Жалко, че с тия хора няма как да се виждам вече…

Виж с Джон Савидж имахме приключение- веселата случка е от филма “Дълга езда”. Историята е от 1945 година, когато един американски самолет, връщайки се от бомбардировките от Румъния, минава над Унгария. Там немските противосамолетни батареи го уцелват и пада. Пилотите скачат  с парашут да се спасяват.  Германците ги стрелят и някои умират още във въздуха. Двама от тях успяват да паднат в пустата, където унгарски каубои гонят стадата- едни табуни диви коне. Аз водех унгарските каубои, а Джон Савидж падаше. В първия епизод на терена си говорих с момчетата от продукцията на унгарски, те ми се радват и аз на тях, играли сме заедно и в други филми. Приключи снимачния ден и слушам встрани Джон Савидж да казва на Габор Пал, именит унгарски режисьор: “Знаеш ли, трябва да сменим нещо в сценария?”- “Какво да сменим”- “Нали аз съм някакъв супергерой в този филм? Добре, аз какъв супер герой да бъда при тоя човек?” Същият ден аз влизам в ресторанта в Дебрецен; ресторантът пълен, няма къде да седна, а той беше със съпругата и дъщеря си. Видя ме и с жест ми показа да отида при него. Седнах, и когато започнах да му говоря на неговия роден език, той осъзна, че съм разбрал онова, което е казал на снимките. Малко се сконфузи, но после настана едно приятелско отношение. Той е сладко момче.

ЧиБ: Искам да поговорим за твоите четириноги приятели и партньори на снимачната площадка. Превъзходен ездач си, ще спомена Йохана, Плевра, Марион, незабравимия любим Цайс… Аз също обожавам конете.

ДЖ. РОСИЧ: Яздих дълги години . Научих се покрай филмите. В Средна и Източна Европа имаше само един актьор, който яздеше по-добре от мен- това беше Гойко Митич. Първата кобила в моя живот беше Йохана Ето като погледнете сега, имам счупени пръсти на дясната  ръка, това е изпотрошено от Йохана. От втората, Плевра, с която много се обичахме, имам извадена ключица и плаващо рамо. Единствено, когато плувам ми  пречи. В унгарския филм “Хайдути” работих с коня Марион, беше много хубав кон,  който по-късно беше продаден на тогавашния шах на Иран. Висока класа кон. А в любимата ми роля на Фаркаш Капо играх с жребеца Обаян- черен като врана, с бяла звезда на челото. Като актьор съм яздил  много коне, но между тях над всичко стои жребецът Цайс. Той беше просто любов. Невероятен- Цайс беше актьор, той имаше повече филми, отколкото всички актьори в България. Беше красавец, червен! Страхотно можеше да се изправя на задните си крака, всичко можеше да прави, беше кон с характер Той знаеше командите в киното. При удрянето на клапа тръгваше, без никой да му каже, че трябва да тръгне. Беше своенравен, не понасяше върху себе си човек, който не знае да язди. Никога не търпеше да има някой пред него, трябваше той да води. Той беше роден водач. Първо го яздеше доста време моят приятел /Бог да го прости/, велик наш каскадьор, ръководител на групата и неин основател; човекът, който изнесе конницата в “Хан Аспарух”, където бяхме заедно- Митко Кехайов. След него аз почнах да яздя Цайс и 13 години във всички филми, в които съм играл с кон, съм яздел точно Цайс. Когато  дойде в конната база  беше 3 годишен, наперен, як, силен. За да бъде по-кротък го скопиха, макар че той никога не стана кротък. Имахме си приятелски отношения с него, той  не ме е хвърлял. Веднъж паднахме заедно двамата, щото ни нападна един друг кон- имаше съперничество кой да води. А Цайс беше водач. В почивката бяхме на конете, онзи скочи с двата предни крака, паднахме и двамата и ми затисна крака, как се разминах с коленете…

После се разделихме, той почина, щото галоперите умират много млади. Невероятно животно, беше с излъчване!

ЧиБ: Не питам  как ще празнуваш юбилея, зная, че не обичаш тази дума…

ДЖ.РОСИЧ:  Да, не обичам и рождени дни. Никакви  тупурдии и специални тържества. Пожелавам си здраве и да ми се случват случайни неща, както през целия ми живот!

ЧиБ: Изпих най-вкусното си кафе с Джоко Росич и чух още една негова мъдрост: “Още като дете мама ми даде един динар, за да бъда  винаги кавалер с дамите!”

ДЪЛБОК ПОКЛОН!

Мариана Енева
Фотография Васил Танев, източник: sofialive.bg