08th Feb2016

Кръжец 1/2016

by Черно и Бяло

Вестник на кръг Кръжец-30
Извънреден брой

08th Feb2016

За съдбата на палестинския журналист Мохамед Ал Кик

by Черно и Бяло

Mohamed_Al-Qeeq_palestinian_journalist_27732Палестинският журналист Мохамед Ал Кик (33 г.), кореспондент на телевизионния канал Majd в Саудитска Арабия, е арестуван на 21 ноември 2015г. призори след като окупационните сили са нахлули в дома му в Рамалла, разбивайки вратата и прозорците на жилището. При направеното претърсване специално са търсени файловете с негови кореспонденции, както и международната му журналистическа карта. Иззети са неговия и на съпругата му мобилни телефони, както и компютърът му. С белезници на ръцете е отведен до центъра за разпити и му е приложена процедурата за административно задържане, чрез която окупационната сила си позволява да държи палестински граждани под арест за неопределено време, без да им бъде предявено обвинение или да получат присъда след процес. В знак на протест срещу незаконното му задържане и малтретирането му по време на разпити Мохамед Ал Кик започна гладна стачка преди 68 дни (на 25 ноември 2015). Въпреки съществуващите изрични забрани и нееднократните протести на лекарски организации от цял свят, затворническите власти са правили опит насилствено да го захранят няколко пъти.

Състоянието на Мохамед Ал Кик се влошава с всеки изминал ден. Той е в състояние пред кома, а според един от адвокатите на палестинския комитет на политическите затворници медицинските заключения са, че органите му започват да отказват да функционират. В момента вече е загубил зрението и слуха си. Няколко пъти изпада в безсъзнание. Той е заплашен от фатален край, който може да настъпи всеки момент. Подписал е декларация, че ако изпадне в кома, не позволява да бъде захранван насилствено.

След официален протест на Амнести Интернешънъл и много други правозащитни организации и граждани, преди дни съдът разгледа молбата му за освобождаване, в резултат на което постанови той да остане под административно задържане и окончателното решение да се вземе след повторно разглеждане на медицинските доклади за състоянието му. Това решение представителят на организацията на палестинските политически затворници – Джауад Булус, окачестви като открита провокация. „Практически решението е опит да бъде принуден Ал Кик да доведе до край гладната си стачка и същевременно декларация, че няма да се намесва (съдът) докато той навлиза в кома“.

Съпругата на журналиста пред АФП призова за международна подкрепа за Мохамед Ал Кик, тъй като той е арестуван заради журналистическата си дейност, отразявайки обективно събитията на Западния бряг, вкл. в окупирания Източен Ерусалим. Според Шин Бет той е бил арестуван заради „терористична дейност“ като част от ислямистка група на Хамас.

Това не е първото задържане на Мохамед Ал Кик. Досега той три пъти е лежал в израелски затвор, последният преди настоящото задържане е през 2008г. Председателствал е Съвета на студентите в университета Бирзейт през периода 2006–2007г.

23rd Jan2016

СБЖ: Съобщение от УС на СБЖ във връзка с Международен дом на журналистите – Варна

by Черно и Бяло

sbj-2Във връзка с разпространяващата се невярна информация от заинтересованото лице Георги Недялков УС на СБЖ заявява: Съюзът на българските журналисти е легитимна организация с легитимно ръководство и се представлява от Снежана Тодорова. Всеки, който иска да провери легитимността, може да се снабди с такова удостоверение от СГС – фирмено отделение. Договорът между „ВИГИ-ТУРС“ и СБЖ е изтекъл на 30 октомври 2015 година и оттогава Георги Недялков без основание пребивава в Международния дом на журналистите – собственост на Съюза на българските журналисти. СБЖ многократно – устно и писмено, го кани да освободи имота, но той незаконосъобразно продължава да го държи. Манипулативно и невярно се представят взаимоотношенията между „ВИГИ-ТУРС“ и СБЖ. Юридически въпросът е изяснен и са необясними неговите претенции към СБЖ.

УС НА СБЖ

20th Jan2016

Състоя се най голямото събитие за личностно развитие в България

by Черно и Бяло

На 16.01 Юлиян Тонкин проведе най-мащабното събитие за личностно развитие в България. Хиляда и четиристотин души в продължение на повече от 14 часа, само с една почивка опитаха да научат онези тайни за живота и начините да успеем в него, които най-често не се научават нито в семейството, нито в училището, нито в университета.

Юли Тонкин е млад, образован, успял, харизматичен и най-важното – споделящ опита си и вярващ, че може да помогне на хората да преоткрият и събудят силата в себе си.

12565398_1294650093885899_5207788200505186468_nС много настроение, енергия, желание, увереност, сила, страст и издържливост 1400-те души преминаха заедно с Юлиян през магията на този 14-часов маратон през дебрите на живота и се докоснаха до тайни, като тези как да открием мисията си, как да спрем да търсим щастието извън себе си, да прилагаме стратегии за успех и удовлетворение в дългосрочен план, да бъдем финансово независими, да отделяме достатъчно време и внимание за най-важният човек в живота ни – самите себе си и никога да не спираме да се обичаме.

Юлиян вложи огромна енергия и творчество, с което постави много силно начало в предизвикателството да покаже на хората, че самите те са творци на реалността, в която живеят.

Гергана Цветанова

10th Jan2016

Заключителна пресконференция и изложба по проект „Посланици на правата си”

by Черно и Бяло

На 11 декември 2015г. беше проведена заключителната пресконференция и изложба по проект „Посланици на правата си”, организирана от фондация „Джендър проект в България”. Събитието, на което присъстваха над 70 човека, се проведе в Народно читалище „Гюрга Пинджурова” в гр. Трън.

В пресконференцията взеха участие Цветислава Цветкова, зам.-кмет община Трън, Станимира Хаджимитова, директор фондация „Джендър проект в България” и Диана Георгиева, проектен мениджър.

DSC_1706Екипът на проекта отчете постигнатото в приключилия осем месечен проект, а именно: проведени 3 еднодневни обучения, в които участваха 43 човека, на теми: „Права на човека”, „Национално и глобално гражданство”, „Дискриминация и нейните форми”; проведени 3 симулации, в които участваха 58 участника, за развитие на умения в посока: „Как да се регистрирам като безработен?”, „Основни трудови права”, ”Право на лични документи”, „Безплатно лечение” и „Осигуровки, данъци и такси”; проведени 5 дебата тип „Социално кафе”, в които участваха 115 човека, по въпросите на равнопоставеността на половете, ролята на местната власт; мястото и ролята на Комисията за защита от дискриминация и Омбудсмана, форми на гражданско участие; 2 месечно обучение в традициите на Бусинската керамична школа, в което участваха 10 човека, чиито талантливи изделия бяха необичайния и артистичен завършек на заключителната пресконференция.

По време на заключителната пресконференция бе открита изложба на керамични изделия, изготвени от 10-те участника в двумесечния курс по практическо обучение в грънчарския занаят. Обучението в занаят се проведе в Музеен комплекс с. Бусинци под ръководство на майстора-грънчар Светослав Желязков от РИМ Перник, с което се положи началото на възстановяването на Бусинската грънчарска школа. Г-жа Станимира Хаджимитова, директор на фондация „Джендър проект в България”, която самата е с Бусински корени по бащина линия, имаше удоволствието да връчи сертификати на всички обучаеми и статуетки на тримата отличени. Първото място и поощрителна награда бе връчена на Валери Захариев.

За провеждането на курса по грънчарство фондация „Джендър проект в България” закупи ново грънчарско колело, което с успешното завършване на курса, бе дарено по време на откриването на изложбата. Свидетелството за дарение беше получено от зам-кмета на община Трън г-жа Цветислава Цветкова, с което грънчарското колело ще остане за ползване в Музеен комплекс с. Бусинци.

Изложбата на керамичните изделия от практическото обучение в занаят по проект „Посланици на правата си” може да бъде видяна до края на януари 2016г. във фоайето на НЧ „Гюрга Пинджурова”, гр. Трън.

13th Dec2015

Кой е по-добър стопанин – държавата или частният сектор?

by Черно и Бяло

Каква е жестоката истина, която се крие от народа?

Данъците в България и в Европейския съюз

Проф. Иван АнгеловПрез последните 6-7 години нашата държава се самолишава ежегодно от 3,0-3,5 млрд. лв. бюджетни приходи чрез прекалено ниското облагане с преки данъци. За последните 10 години държавата е подарила на частния капитал по този начин около 30 млрд. лева. И е ощетила с толкова трудовите хора, малкия и средния бизнес, интелигенцията и пенсионерите. С други думи, ощетява 80-85% от населението и облагодетелства 8-10% и особено, най-богатите 4-5%. В някои страни ги наричат олигарси.

Преобладаващите проценти за преките данъци в ЕС са около три пъти по-високи от нашите. Делът на преките данъци в структурата на общите данъчни приходи в ЕС е 33-34%, а у нас 18,6%. Ако това е грубо мерило на подлежащия за събиране чрез преките данъци годишен ресурс у нас, той би възлизал на 7,7 млрд. лева. Това показва, че България мобилизира чрез преките данъци далеч по-малко (едва 55%) от нормалното, което подлежи на събиране по европейските стандарти.

През 2014 г., прилагайки европейските стандарти и при нашата производителност на труда, сме могли да мобилизираме с преките данъци, около 7,7 млрд., а не 4,3 млрд. лева, колкото са събрани. Ето това е жестоката истина, която се крие от народа. Представете си колко още важни обществени потребности можеха да се задоволяват всяка година с тези допълнителни ресурси от 3,0-3,5 млрд. лева. А на хората се казва че „няма пари”.

Със същото отговарят и на БАН, когато искаме скромни икономически трохи – допълнително 10-15 млн. лева за финансиране на що годе нормална изследователска работа през 2016 г., както се прави във всички цивилизовани страни. Какво огромно разминаване с истината! Какъв управленски цинизъм! Каква подигравка с българската наука, която на думи обявяват за приоритет, а на практика я унижават и унищожават.

Пазарните фундаменталисти и правителствата в България вече 26 години внушават на неинформираните, че „частният бизнес е по-рационален от държавния, че частникът винаги е добър стопанин, а държавата е прахосник”. „На това основание, казват те, преобладаващата част от новосъздадената стойност се оставя на частния предприемач, а не се предоставя на държавата – прахосник чрез данъците”. Така се стига до решението за свръхниските преки данъци (10% у нас, при средно около 30% за данъка върху печалбата и 40-45% за данъка върху доходите на физическите лица в ЕС) и ниското преразпределение на средства с държавните разходи чрез бюджета (34-36% от БВП у нас, при 50-52% средно в ЕС).

Защо западноевропейските парламенти не гледат на държавата като на прахосник и й предоставят повече ресурси чрез по-високите данъци и по-активната преразпределителна роля на бюджета, а нашият парламент е на обратното мнение? Кой е прав при тези фундаментални различия в данъчната политика между страните членки на една и съща интеграционна общност – ЕС? Техните или нашите парламентаристи? И нормално ли е да се допускат такива съществени различия, след като има единна парична политика и единна валута, а няма единна бюджетна политика? Това не подкопава ли стабилността на единната валута с проитичащите негативни последствия за цяла Европа? С това не се ли претоварва бюджетната политика, след като тя остава почти единственото важно средство на макроикономическата политика в ръцете на държавата! Хем е единственото, хем е със силно осакатени функции поради рекордно ниските данъчни проценти и ограничената преразпределителна роля на държавните разходи в бюджета.

Дефектите на частния сектор

За да си отговорим на тези въпроси нека поразсъждаваме върху някои факти за „високата икономическа рационалност” и „изключително важната роля на частния сектор” за развитието на България, а също и за „изгонването на държавата от икономиката”:

  1. Социалните, здравните, образователните, научните, културните, екологичните, демографските, инфраструктурните, съдебните, отбранителните, охранителните, опазването на националната сигурност и други подобни функции се упражняват от държавата. Това са неотменими, присъщи нейни функции, за които са нужни големи финансови ресурси. Без изпълнението на тези функции няма държава. Частният сектор не е способен и не желае да ги изпълнява отговорно. Световната практика през последните 100-150 години не ни предлага нищо по-различно.
  2. Частният сектор влага ресурси само там, където получава максимална печалба. Печалбата, а не задоволяването на обществени потребности, е смисълът на неговото участие в стопанския оборот. Той задоволява някакви обществени потребности по принуда, защото пътят към печалбата минава през тях. Ако не беше така той не би им обърнал никакво внимание. Частният сектор задоволява такива потребности само там и до толкова, където и доколкото това му носи печалба. Това е идеалът на частния предприемач. Той не може да си позволи да функционира дълго на загуба. И е прав.

Потребностите на българското и на всяко друго цивилизовано общество, обаче са много по-широки от обхвата на печелившите дейности. Можем да говорим за пазаризация и рентабилност на производството, но в никакъв случай – за пазаризация и рентабилност на обществото. Няма държава с такова общество в света. Означава ли това, че нерентабилните дейности, от които зависи пряко животът на милиони хора, пряко заети в тези дейности, могат да се изоставят, макар че са необходими не само на тях, но и на цялото общество. Разбира се, че не! Противното би означавало тотален срив на социалния мир в държавата. Всеобщ хаос и крах на държавата и на обществото. Държавата е единственият субект, който може и трябва да ги упражнява в полза на обществото. А за да го прави са й нужни ресурси.

  1. Казват ни, че частният предприемач е винаги по-рационален от държавата в насочването на ресурси по конкретни обекти и сфери на дейност. Това не е вярно! Има хиляди и хиляди примери у нас и в чужбина на чудовищно, неоправдано с нищо, прахосничество на ресурси в частния сектор. Известно е разходването на стотици милиони, дори милиарди лева у нас за задоволяване на екстравагантно потребление от едно нищожно малцинство; за покупка на ултра луксозни лимузини, хеликоптери, самолети, яхти, дори на малки острови в далечни екзотични страни; за изграждане на ултрамодерни офиси и резиденции у нас и в екзотични далечни курорти; за създаване на луксозни затворени жилищни квартали, оградени със стени и със специална охрана за ограничаване достъпа на външни лица; за наемане на мощни охранителни фирми, които да ги пазят от отмъщения на конкуренти със засегнати бизнес интереси (казват, че у нас около 130-150000 души се занимават с такава охранителна дейност, което е доказателство за болно общество); за покупка на футболни и други спортни клубове с фантастично, с нищо неоправдано от здравия разум, заплащане на спортистите, за което и най-гениалните световни учени не могат да мечтаят; авантюристично управление на банки и небанкови финансови институции, водещо до техния фалит с многомилиардни загуби за отделните граждани – депозитори, за обслужвани от тези банки компании и за цялото общество (последният пример с КТБ у нас и многобройни далеч по-фрапантни примери в САЩ, Европа, Япония и на други места); за огромни рискови депозити у нас и в чуждестранни банки и в задгранични ценни книжа; за финансиране на престъпност и за корумпиране на влиятелни личности; за нелегална търговия с деца, с бременни жени, със женска плът и дори с човешки органи за присаждане; за производство и разпространение на наркотици, на вредни за здравето и живота на хората продукти и услуги; за участие в скъпи хазартни игри и т.н. Списъкът за подобни изяви на частната предприемчивост е безкрайно дълъг.

Нима това е рационално използване на ресурси от гледна точка на здравия разум и интересите на обществото! Колкото повече пари остават в тези хора, толкова повече се развихря тяхната екстравагантност в и извън границите на България! В същото време обществото ни изпитва остра нужда от инвестиции за жизнено важни стопански, социални и други обекти. В анкета на авторите на последния Глобален доклад за конкурентоспособността с български стопански дейци (за който ще стане дума по-долу), като главна пречка за правене на бизнес в България те сочат „трудния достъп до финансов ресурс” (виж с. 136). В същото време този ресурс се прахосва в България и по света. Частният предприемач не се интересува от такива дреболии по неговите стандарти. В държавния сектор не се допуска подобно ирационално, дори престъпно насочване на ресурси, не защото ръководителите там са по-морални, а понеже няма мощни обективно стимулиращи условия за подобно поведение, вградени в неговите разпределителни механизми. Ако отделни личности си позволят да го правят, подлежат на наказателно преследване, което, за съжаление, не се случва винаги.

  1. Най-голямото стопанско престъпление в България през изминалите 100 години беше приватизацията, извършена през последното десетилетие на 20ти век и първото на 21ви век. При общо 93,9 млрд. лева производствени дълготрайни материални активи в 1990 г. по тогавашни цени, през двете десетилетия бяха приватизирани активи за около 40 млрд. лева. Голямата част от тях попаднаха в ръцете на хора, чията главна цел беше да постигнат най-големи печалби за най-кратко време, а не да разширят и модернизират производството и да запазят или увеличат заетостта. Много от тези предприятия дори не бяха пуснати в действие от новите собственици. Те нито можеха, нито желаеха да се занимават с такива прозаични „неприятности”. Тяхната първа грижа беше да разпродадат на части най-ценните машини, а останалите да продадат като скраб. Много предприятия бяха „закупени” без публични търгове примерно за 500 хил. лева, най-ценните машини бяха разпродадени на части за 2-3-5 и повече млн. лева. Много често бяха разпродавани или давани за скраб съвсем нови, току що доставени, още неразопаковани машини.

Приватизационните договори съдържаха клаузи за запазване предмета на дейност, разширение на производството, запазване или увеличаване на работните места и т.н. Тези договори бяха нарушавани масово. Имаше държавна Комисия за следприватизационен контрол, но до сега не ми е известно нито едно от хилядите нарушения да е стигнало до органите на правосъдието и някой да е осъден. Този тип приватизация беше наистина чудовищно престъпление, за което не трябва да има давност. Това беше разгром на българската икономика. Учудва ме, че Президентът и радетелите за съдебна реформа се занимават сега със супердреболии, а мълчат за това най-голямо престъпление на века, пред което съдебната система услужливо си затвори очите още по-силно.

Престъпната българска приватизация продължава да тежи върху съвестта на най-висшите политици, прокурори и други високопоставени държавни чиновници. Много от тях и сега ни поучават по демокрация, морал, по предимствата на частната инициатива и частното предприемачество и пледират за още по-голяма стопанска либерализация и за изгонване на държавата от икономиката. Може би защото при слаба държава ще е по-лесно да се краде.

  1. Според официални твърдения България сега произвежда по-голям БВП в сравнение с 1989 г. Ще се въздържа от сравняване на числа, поради големите условности във връзка с инфлацията, валутните курсове, промените в мащабите на цените, влиянието на фактора „време” и по други причини. При тогавашния БВП сме имали външен дълг около 10 млрд. щатски долара (това беше максимумът в началото на 1990 г., докато през предходните години дългът беше 2-3 пъти по-малък). Инвестиционната активност беше много висока главно в резултат на високо вътрешно натрупване. Сега имаме по-голям БВП, много по-голям брутен външен дълг – 36,7 млрд. щатски долара (34,2 млрд. евро), доста по-ниско вътрешно натрупване и много по-ниска инвестиционна активност.

Вътрешното натрупване е ниско поради ограниченото натрупване на държавата и на частния сектор. Натрупването на държавата е ниско поради ограничените бюджетни постъпления от ниските данъци. Натрупването на частните фирми е ниско, понеже печалбата им е малка. А тя е малка поради ниската ефективност в дейността им и от укриване на значителна нейна част. И двете характеризират част от „прелестите” на нашия частен сектор. И така, в миналото имаше много по-висока инвестиционнна активност, при относително ниска външна задлъжнялост. Сега има много по-ниска инвестиционна активност, при много по-висок брутен външен дълг. Ето това е един от обобщените резултати от доминацията на частния сектор в нашата икономика.

По тази тема у нас не се говори. По-точно казано, не е разрешено да се говори, поради демонстрираната нелоялност на частния сектор към държавата и обществото и ниската му икономическа ефективност. Тези черти на нашия частен сектор не са приятни и затова се премълчават. Време е българските икономисти да престанат да мълчат по тази изключително важна проблематика. Интересите на България изискват да говорим истината, каквато и да е тя.

  1. Ограничени и примитивни форми на корупция човечеството познава от векове. Съвременният частен сектор обаче доразви корупцията до невиждани висоти, като едно от средствата за постигане на максимални печалби. Допускат се масови нарушения на правилата за стопанска дейност чрез корупция между стопански субекти или между тях и държавни чиновници от всякакъв ранг. Много се говори за ограничаване на корупцията, създават се десетки органи за борба с нея, но тя продължава да расте. Благодарение и на корупцията през последните 26 години у нас станаха възможни престъпните приватизации на хиляди предприятия и банки, престъпните концесионни договори, неизгодните за България договори за двете американски централи в Марица Изток и за производството на много скъпа електроенергия от възпроизводими източници, хиляди манипулирани държавни поръчки, ощетили обществото с милиарди лева.

И въпреки това нито един осъден до сега. Престъпления има, а престъпници няма! В същия Глобален доклад по конкурентоспособността, интервюираните български стопански дейци сочат корупцията като втора главна пречка, наред с липсата на пари, за правене на бизнес в България (виж с. 136). Очевидно, някои държавни институции или части от тях, работят заедно с престъпните формации, т.е. създават мафиотски структури.

При господстващия в миналото държавен сектор сигурно също е имало корупция, но е била далеч по-малка от сегашната. Не защото тогавашните негови ръководители са били по-морални, а поради самата същност на държавния сектор, в чиято система за разпределение няма вградени такива мощни стимули за лична корупция, както е в частния сектор. Печалбата в онези години не е играла такава важна стимулираща роля лично за работещите в държавния сектор, както е сега в частния сектор, понеже е била присвоявана от държавата.

  1. Частният сектор се въздържа да инвестира в рискови и опасни дейности, от които обаче обществото се нуждае. Опитите за привличане на частни компании в рисково кредитиране и други рискови дейности пропадат навсякъде. Те не предприемат нищо в такива условия без държавни гаранции. Тези важни дейности, заедно с риска, се поемат пак от държавата, за което са й нужни ресурси.
  2. Отношенията на нашите работодатели с наемните работници в много частни фирми са далеч под европейските стандарти. Често се наемат работници без трудов договор или малолетни работници. Има произволни уволнения и уволнения без изискваните от Кодекса на труда предизвестия. Често не се спазват изискванията при извършване на масови уволнения. Има много нарушения при полагането на извънреден труд и неговото заплащане. Нарушения на изискването за равно заплащане на мъжете и жените за равен труд. На много места работодателите не осигуряват здравословни и безопасни за здравето и живота условия на труд, за да пестят пари. Допуска се произвол в определянето и текущото корегиране на заплатите. Заплатите често се изплащат с големи закъснения, в някои случаи – в натура с продукция на фирмата или изобщо не се изплащат с инсценирани фалити и други трикове. По данни на БСК задълженията на фирмите към собствения им персонал са около два милиарда лева в края на 2013 г. В много случаи се води „двойно счетоводство” при заплащането, с цел да се избегне плащане на подоходен данък. Доста често не се изплащат осигурителните вноски за работниците или се привеждат в намалени размери. Пряко или косвено се забранява или затруднява дейността на синдикални организации и членството в тях със заплахи за уволнение. Без да твърдя, че тези отношения в държавните предприятия са гладки и безконфликтни, нарушенията там са по-малко и нередностите се отстраняват по-лесно и по-бързо.
  3. Взаимоотношенията между фирмите у нас също са далеч от европейските стандарти. Това важи и за тяхното управление и ниско ефективната им дейност. Много често, особено през 1990те, (но продължава и сега), като инструменти за уреждане на междуфирмени отношения се използват не предписаните в Търговския закон, а заплахите, изнудванията, дискредитирането, побоищата, пожарите, грабежите, бомбите, отвличанията със или без откупи, престрелките, убийствата. По тези причини през последните 26 години са убити повече от 150 души и много повече са наранени. Вместо по законния банков път, разплащанията между фирмите често се правят от личности с налични пари в „куфарчета”, въпреки съществуващите формални ограничения за техния размер.

По данни на БСК дълговете на бизнеса в края на 2013 г. са били 171 млрд. лева ( при 82 млрд. лева БВП за същата година) и продължават да растат от година на година по-бързо от хилавия растеж на БВП. Делът на просрочените плащания достига 35-40%. Междуфирмените задължения са били 117 млрд. лева, задълженията на фирмите към банките и други финансови институции – 46,9 млрд. лева, данъчно-осигурителните задължения – 5 млрд. лева, задълженията към собствения персонал – 2 млрд. лева. Висок е процентът на необслужваните кредити.

България е между най-рисковите страни в ЕС по погасяване на задълженията в срок. Това прави нашия бизнес най-уязвим. Над 67% от българските фирми изпитват ликвидни трудности, поради забавени плащания от техни клиенти. Над 75% от ръководителите на фирми се оплакват, че това затруднява работата им. Над половината от ръководителите на фирми очакват повишение на просрочените плащания през следващите години. Расте опасността от ефекта на доминото.

  1. Крупният частен сектор много често инвестира в офшорни или други подобни зони в Европа, Азия и малки екзотични островни държавици в Карибския и други региони, за да избегне данъчно облагане. Инвестира се и в специални депозити за избегване плащането на данъци, възползвайки се от стриктната банкова тайна на някои европейски (Швейцария, Австрия, Лихтенщайн) и други страни. Откриването на тези корупционни дейности се оказа много трудно, поради вплитането на високопоставени личности. От медиите научавахме през последните 15-20 години за получени у нас от сериозни институции в европейски страни на достатъчно дълги „деликатни списъци” на замесени в такива далавери богати българи, но влиятелни кръгове се погрижиха всичко да се потули. По стар изпитан маниер, сега никой не говори за тях, докато избледнеят напълно в късата памет на обществото. Не ми е известно възползването на държавни компании от такива противозаконни практики в миналото, но не ги изключвам. И отново, не защото техните ръководители са били непременно по-почтени личности. За разлика от частния, в разпределителните механизми на държавния сектор липсват достатъчно мощни обективни стимули за това.
  2. Широко разпространено е влагането на ресурси от дребния, средния и част от едрия капитал в сенчести дейности, за да се избегне плащането на данъци. В някои наши отрасли (цитира се дребното и средното хлебопроизводство и други дейности) това е масова практика, но липсват държавни мерки за нейното ограничаване. По-скоро – обратното. Някои високопоставени държавни мъже оправдават това явление с псевдо аргументи и се опитват да доказват, че то имало и полезни ефекти за страна като нашата. Това не било редно – казват те, но без него щяло да е още по-лошо за икономиката. Не ми е известно държавни фирми да практикуват такива дейности. И за това липсват достатъчно силни обективни стимули в държавния сектор.
  3. Частният сектор не инвестира в нискодоходни и бавно откупуващи се проекти, като инфраструктурните. Особено в планински и изолирани райони, или в силно социално ориентирани, но ниско доходни или нерентабилни дейности, от които обществото се нуждае. Много често, за да привлича български или чуждестранни инвестиции, нашата държава дори изгражда цялата подхождаща инфраструктура до заводската площадка. То важи за транспортното обслужване и за доставката на насъщни стоки и лекарства на малки, изолирани селища. Поддържането на автобусни и други транспортни линии с ниска натовареност до такива селища е неизгодно за частните предприемачи и те ги избягват. В тези райони обаче живеят хиляди хора, които не могат да бъдат изоставени. Държавата и общините се намесва и тук, за да запълнят тази съществена празнина, за което са им нужни ресурси.
  4. Когато конюнктурата е неблагоприятна или силно рискована, частният сектор не влага във физически инвестиции за производство на продукти и услуги, а насочва парите си в по-малко рискови подвижни търговски и други посреднически дейности (от гаражен или сергиен тип) или в по-сигурни банкови депозити и в ценни книжа у нас и в чужбина. Според последния отчет на БНБ за депозити на домакинства и НТООД, в края на септември 2015 г. депозитите над 500 хил. до 1 млн. лева всеки са били 1078 на обща стойност 757,7 млн. лева, а депозитите над 1 млн. лева всеки – 611 на обща стойност 1515,9 млн. лева. По оценка на специалисти голямата част от тях са на фалирали, на заплашени от фалит малки и средни фирми или на притежатели на свободни парични средства, които не ги влагат в стопански оборот поради големия риск, а предпочитат по-сигурно убежище в банките. Никой не може да каже колко са българските милиарди, изтекли в по-надеждни убежища в чужбина. През това време животът си тече и трябва да се задоволяват неотложни обществени потребности, което частният сектор не прави. Държавата се намесва и тук, но са ѝ нужни ресурси.
  5. Преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) се насочват само в страни и дейности, където получават най-висока печалба и други изгоди, а не там, където са нужни на приемащата страна. До 2009 г. около 75% от ПЧИ у нас се насочваха в търговия с имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, в хотели и ресторанти и във финансово посредничество. В търговия и ремонт на автомобили се насочваха повече ПЧИ, отколкото в цялата преработваща индустрия. Никоя страна не е постигнала благоденствие с такава структура на инвестициите. По-скоро обратното. Почти нищо не се насочи към здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, високотехнологични производства и т.н. Това трябваше да се прави от държавата, за което са й нужни големи ресурси.

Чуждестранните компании много често прилагат рафинирани методи за трансфер на голяма част от печалбата си на компанията – майка или в други страни, за да избегнат плащането на данъци у нас. Някои големи проспериращи чуждестранни компании не показват изобщо печалба или сочат символична печалба в балансите си по същата причина. Българските власти не може да не го виждат, но бездействат. Досетете се за причините. Чуждестранни посланици много често оказват пряко въздействие върху наши министри и други високопоставени лица за облагодетелстване на техни компании у нас. Въпреки твърденията на техните и нашите пазарни фундаменталисти, че политиката не се намесвала в икономиката.

Средновековни методи на експлоатация на труда на български жени в шивашки и други сходни дейности се прилагаха и продължават де се прилагат от гръцки, турски и други фирми в района на Родопите и в други части на страната. При изпадане в затруднено положение или очаквани сериозни проверки от българските власти, бързо напускат страната ни и не изплащат задълженията си към работниците. Посочените тук и други подобни факти пораждат доста въпроси около целесъобразността от привличането на ПЧИ и по необходимостта от по-строг контрол върху тяхната дейност в България.

  1. Важни и необходими на обществото производства работят в условията на естествен монопол. Това открива възможности за злоупотреба с монополно положение. Всеки монопол е вреден, но най-опасен е частният монопол. И тук държавните инвестиции са по-рационалното решение, съчетано със силен обществен контрол, какъвто частните монополисти не допускат или ограничават до минимум, мотивирайки се с неприкосновеността на частната собственост, закрепена в Конституцията или с „фирмената тайна”. Държавата се намесва в запълването и на тези празнини, но за това се нуждае от ресурси.
  2. Някой може да ме упрекне в недостатъчна обективност при горните оценки за частния сектор, макар че всички мои обобщения почиват на реални факти от България и други страни. Нека видим какво установяват и други анализатори, в чиято обективност няма причини читателите да се съмняват. Всички сериозни независими анализи показват, че качеството на управлението и ефективността на функциониране на голямата част от нашите частни компании е посредствено или лошо.

Според The Global Competitiveness Report 2015-2016. World Economic Forum, Geneva 2015, публикуван през септември 2015 г., класирането на българските фирми е повече от тревожно. И така е от много години, без признаци за забележимо подобрение. Това също се крие от българската общественост и не се допуска публична дискусия по тази тема.

Ето някои извадки от този доклад в малкия раздел за България по подреждането на нашите фирми в сравнение с чуждестранните: по усвояване на технологиите във фирмите заемаме 85то място от обхванатите в анализа 142 страни; по маркетинг – 90то място; по наличие на модерни технологии – 91во; по наличие на учени и инженери – 96то; по разходи за изследвания и внедряване – 100но; по качество на управлението на фирмите – 105то; по ефикасност на корпоративните бордове – 106то; по потенциал за иновации – 108мо; по отношения между работодатели и наемен персонал – 111то; по надеждност на професионалното управление – 113то; по склонност да се делегират правомощия – 120то; по качество на управленското образование – 121во; по квалификация на персонала – 127мо; по способност да се привлича висококвалифициран персонал – 142ро; по способност да се задържа висококвалифициран персонал – 142ро и т.н. (виж сс. 136-137). А разделът за България е малък, защото нашата икономика е миниатюрна като размери и крайно изостанала по най-важните икономически и други показатели по световни стандарти. По данни на Световната банка ние произвеждаме около 0,09% от световния БВП. Поради това не трябва да се обръща внимание на напудрените самохвални изказвания на някои български ръководители, а да се стягаме за работа и за въвеждане на ред в нашия национален дом.

Всяко класиране в този световен доклад след 50то – 55то място поставя съответната страна в групата на слабо развитите, а след 100то – в групата на най-изостаналите в света. Сравнете тези данни за българския частен сектор с онова, което нашите учени – пазарни фундаменталисти, членове на правителството и високопоставени управляващи политици ви внушават за неговата висока икономическа рационалност и решаваща роля за нашия икономически прогрес и за това, че някои други страни трябвало да се учат на ред от нас. И с това оправдават прилагането на най-ниските данъчни проценти в Европа, за да оставят на тяхно разположение по-големи ресурси.

Размишлявайки над тази класация не е трудно да си представим колко „ефикасно” се използват подаряваните на българските фирми от години допълнителни ресурси чрез рекордно ниското данъчно облагане. Класацията на нашите фирми по конкурентоспособност е между 105-110то място, т.е. в компанията на най-изостаналите страни в света. Това доказва, че твърденията на пазарните фундаменталисти и на управляващите български политици за високата икономическа и управленска рационалност на нашия частен сектор се разминават с действителността. Настоящото състояние на нашите фирми не обещава социално-икономически прогрес на България в обозримото бъдеще, при положение че частният сектор доминира в икономиката.

Някои хора ни съветват да не се занимаваме с частните фирми. Ако губят то си е за тяхна сметка. Контролирайте държавните фирми, защото се разпореждат с държавно имущество. Такива изявления не са оправдани. Нещо повече – те не са верни! За това състояние на фирмите техните собственици отговарят не само пред себе си и своите акционери, но и пред българската държава, чието имущество беше отнето и подарено на много от тях, а за някои от тях – буквално ограбено по време на престъпната приватизация. Гражданите на България не можаха (а българските правораздавателни институции – не пожелаха) да предотвратят тази престъпна приватизация, нито да потърсят отговорност от нейните архитекти.

Сега поне имат основания да настояват това имущество да бъде добре стопанисвано, а не пропилявано. Да не говорим, че лошата работа на всяка частна фирма вреди на нейния персонал, на нейните контрагенти, на общината и на населението в района, където работи, на околната природна среда, трупа задължения към други фирми, към банките, към бюджета, към осигурителната система, към собствения си персонал.

Защо дефектите на българския частен сектор са още по-големи?

От години търся отговор на един много важен въпрос: Частният сектор има сериозни дефекти. Част от тях бяха описани по-горе. Но той има и много силни качества, доказани от световния опит. Големият икономически и научно-технически прогрес на Америка, Западна Европа, Япония и други страни е постигнат, наред с учатието на други фактори, и с важния принос на частния сектор. Това е безспорен факт. Да се отрича този исторически факт е несериозно!

Питам се – защо силните черти на частния сектор не се проявяват по същия убедителен начин и у нас, а доминират слабите му страни? Къде са причините за посредственото, дори лошото управление и неефективно функциониране на голяма част от българските частни фирми? Защото качеството на работата във фирмите, а не няколко макрофинансови показатели, в крайна сметка определя дали една икономика е конкурентноспособна или не.

Моите разсъждения и търпелив анализ на много факти ме довеждат до заключението, че корените на причините за лошото състояние на повечето частни фирми трябва да се търсят в технния произход. Голяма част от нашия частен сектор беше зачената през 1990те по престъпен или полупрестъпен начин и предприятията не попаднаха в ръцете на най-компетентните, най-предприемчивите и най-почтените хора. Много от тези хора продължиха сами да управляват подареното им или откраднато държавно имущество по начина по който е било придобито. Някои от тях привлякоха компетентни експерти, без да им дадат достатъчна свобода на действие. Това блокираше ефекта от тяхното присъствие в управленските органи на фирмите.

Съвсем малка част от новите собственици бяха достатъчно разумни да се оградят с компетентни и почтени професионалисти – управленци и да им делегират правомощия. Те можеха да се разгърнат на фирмено ниво и да създадат проспериращи компании, но се сблъскаха с враждебна околна среда. В продължение на много години доминираха не доказаните от световната практика рационални макро- и микроикономически управленски методи, а бандитските методи за които стана дума по-горе в т. 9. Тази враждебна околна среда не позволяваше на добрите професионалисти и почтени хора в българските фирми да проявяват своите способности и да бъдат конкурентоспособни. Те и до сега са блокирани както на фирмено, така и на макро равнище от враждебна рестриктивна икономическа среда и на бандитизъм в междуфирмените отношения. Нелоялното, дори полупрестъпно поведение се превърна в решаващ фактор за успех. Почтените и лоялните не можеха да се конкурират в такава замърсена икономическа и нравствена среда. Промяна може да настъпи само след промяна в средата чрез даване простор на лоялната конкуренция в условията на регулирана пазарна икономика.

Показателна за характера на нашия сегашен частен сектор е и скоростта на неговото формиране. В Америка, в Западна Европа и други световни региони формирането на най-богатата прослойка и на нейната собственост ставаше постепенно с опита на много поколения в продължение на 150-200 години, придружено с много извращения, скандали и престъпления. Формирането на най-богатата прослойка у нас с нейната структура (заможни, богати и най-богати) и притежаваната от нея собственост стана за 15-20 години, по престъпен и полупрестъпен начин. Това може да се прочете и в сегашното стопанско и друго поведение на нашите най-богати хора, по специалните оградени със стени квартали в които живеят, по обучението на техните деца в специални чуждестранни училища, по многобройната им въоръжена охрана, по бронираните им автомобили. За тях най-важна е бързата максимална печалба, независимо от бруталността на придобиването ѝ.

В рамките на стотина години България преживя второ диво първоначално натрупване на капитали, започвайки пак от нулата. Преди 160 години Карл Маркс описа този процес във Великобритания с пророческите думи, че капиталът не се спира и пред най-големите престъпления в името на максималната печалба. Ние наблюдаваме това и в България през последните двадесетина години. Този великан на мисълта като че ли е знаел какво ще се случи през следващия и по-следващия век и в страни като нашата.

Ако се опитам да извлека един единствен важен извод от изнесените по-горе факти за поведението на държавата и на частния сектор, той е следният: ДЪРЖАВАТА МОЖЕ да прави всичко, което прави частният сектор у нас и по света, но ЧАСТНИЯТ СЕКТОР НЕ МОЖЕ И НЕ ЖЕЛАЕ да прави всичко, което прави държавата за обществото в което живеем. Поради това задължително условие за социално-икономическия прогрес на всяко общество е тясното сътрудничество и взаимното допълване между държавата и частния сектор. Трябва да се намери решение, което интегрира в себе си най-доброто от частния и от държавния сектор.

Казаното до тук цели да предпази от наивно, а в много случаи съзнателно идеализиране на частния предприемач и на частната инициатива, както в глобален мащаб, така и в България. И на свързаното с това предоверяване в тяхната стопанска рационалност, оставяйки им по-голяма част от новата стойност, чрез ниското данъчно облагане.

Истината за частния сектор е далеч по-сложна и по-противоречива, отколкото се представя от пазарните фундаменталисти, но тя се крие от нашия народ. За това помагат и сервилните медии, които не допускат истинска дискусия по тази тема пред своите микрофони, камери и на печатните си страници. Техните собственици и избраните от тях главни редактори се страхуват от такава публична дискусия.

Пазарните фундаменталисти твърдят, че оставените по този начин ресурси на частните предприемачи, едва ли не веднага се инвестират за модернизация на производството. Това би било добре, ако беше вярно! То обаче не се потвърждава от нашата практика, а и от току що цитираните данни в т. 16. В предкризисната 2008 г., физическите инвестиции у нас бяха 29,4 млрд. лв., а през 2013 г., т.е. с ниските „плоски” данъци и въпреки увеличените ресурси на тяхно разположение, спадат на 18,1 млрд. лева. Тук, разбира се, влияят и други фактори.

Прочитайки тези редове, спомнете си за призивите на Милтън Фридман преди няколко десетилетия за „по-малко държава” и за „изгонване на държавата от икономиката”. Спомнете си и за изказванията на президента Рейгън преди години, че „държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем”. Спомнете си и за многобройните внушения на нашите пазарни фундаменталисти по медиите, идеализиращи частния сектор. Представете си, че държавата беше наистина „изгонена” и лишена изцяло от участие в управлението на икономиката, как и от кого щяха да се решават изброените по-горе проблеми, след като частният предприемач не желае и не може да го прави. Една от причините за оскотяващата бедност и растящото доходно неравенство у нас, е отстраняването на държавата от редица нейни важни функции. Можеше ли да има що годе нормален живот за милиарди хора по света в цивилизованото общество, ако държавата беше наистина „изгонена” изцяло? Всичко това доказва антиикономическата и антихуманната същност на пазарния фундаментализъм. Съвременният прогрес е възможен само при разумно сътрудничество и взаимно допълване между държавата и пазара. Това аз наричам регулирана пазарна икономика. Много други икономисти по света и у нас са на същото мнение.

Като се изказвам против облагодетелстването на капитала за сметка на труда, аз не препоръчвам да се отива в другата крайност – да се изолира, потиска и експроприира частният капитал. От години настоявам за разумно съчетаване на интересите на труда и на капитала, вградено в моето предложение за умерено прогресивно данъчно облагане. Всеки средно грамотен човек, надявам се, разбира, че обществото се нуждае както от труда, така и от капитала. Възпроизводственият процес е възможен само при съединяването и едновременното участие на труда и на капитала. Техните интереси са общи в най-важното – стабилността и успешното социално-икономическо развитие на България, по това – да ни има или да ни няма. Те обаче се различават по разбиранията си за начините на постигането им. Между тях дори възникват конфликти, понякога много остри. Те трябва да се решават чрез взаимни компромиси, а не с революции. Българската държава има да играе много важна роля като обективен арбитър между труда и капитала, каквото тя засега не прави.

Казаното по-горе за дефектите на частния сектор не означава, че държавният сектор е кристално чист и ефективен и че трябва да се върнем към него, както беше в недалечното минало. И в този сектор ставаха много безобразия. Особено при авторитарно държавно управление. И двата сектора имат съществени недостатъци. Въпросът е кой е по-малко лош? И как могат взаимно да се допълват?

Двигател на прогреса е конкуренцията, а не формата на собственост

Какво може да бъде решението в тази сложна обстановка?

На концептуално равнище решението е в лоялната конкуренция. Двигател на прогреса е конкуренцията, а не формата на собственост. Най-добре ще се развива общество със смесени форми на собственост: частна, държавна, общинска и кооперативна. Те трябва да са равнопоставени пред закона и да се конкурират свободно под икономическото слънце. Който е по-рационален и по-ефективен ще се развива. Който не е – ще се свива и загива. Рационалността на една или друга форма на собственост и стопанисване трябва да се определя пред очите на всички – на конкурентния пазар, а не да се предрешава в най-високите държавни или партийни кабинети. При тези условия държавните предприятия ще са изложени на същия риск от фалит, както всички други. Никой не трябва да разчита на протегнатата спасителна ръка от държавата при всяко изпадане в тежко финансово положение по своя вина.

Изключения трябва да има само за дейности от стратегическо значение за сигурността и бъдещето на България. Те трябва да се определят предварително от Народното събрание, след много внимателно обсъждане със специалисти в съответните области, да работят прозрачно в същата конкурентна пазарна среда и да са обект на непрекъснат строг държавен и обществен контрол.

На равнището на данъчната политика решението е в избора на умерено високо и обществено приемливо облагане на печалбата и на доходите на физическите лица, примерно между 20 и 30%, при което ще се събира по-голям ресурс и ще се постига по-добра събираемост. Такова равнище на облагане ще е израз на балансирано съчетаване на обществените интереси с интересите на отделния данъкоплатец. Прекомерно ниските данъчни ставки фаворизират частния интерес на данъкоплатците, особено на най-богатите, и вредят на обществените интереси. Прекомерно високото облагане прави обратното. И двата подхода са погрешни. Сполучлива е тази данъчна ставка, която е концентриран синтез на взаимно допълващи се равнопоставени интереси на стопански и други субекти, участващи в стопанския оборот.

Давам си сметка, че приемането на моите предложения няма да е лесно. Засегнатите най-богати слоеве у нас, привикнали, първо, с подареното или откраднатото огромно имущество, и второ, с подарения им от години специален данъчен уют, измерван с милиарди левове, ще се съпротивляват на всяко повишение на данъчното им бреме и ще плашат с „предстоящи масови фалити на компании”, „масови уволнения на персонал”, „масова безработица”, „всеобщ хаос” и т.н. Това са добре познати изхабени клишета с които частният сектор борави винаги, когато се докоснат, макар и слабо, неговите интереси. Много съм любопитен опонентите да ми докажат публично защо нашите фирми ще банкрутират масово при умерено прогресивен корпоративен данък с максимална ставка 20% (и средна около 13-14%, а тези, които инвестират активно – под 10%, както предлагам аз), а австрийските, белгийските, хърватските, датските, естонските, финландските, френските, германските, гръцките, италианските, малтийските, холандските, норвежките, португалските, словашките, испанските, шведските, швейцарските, турските и други фирми не фалират масово при по-стръмно прогресивен корпоративен данък с основни ставки 20% и максимални до 35-36%! Както посочих в началото, още по-високо е облагането при прогресивния данък върху доходите на физическите лица.

По-логично би било да търсим причините за евентуални фалити на фирми у нас в изложеното в т. 9. и т. 16. по-горе. Но трябва ли да толерираме безкрайно дълго посредственото управление и неефективно функциониране на голяма част от българските частни фирми, както става вече 15-20 години! У нас се пише и говори нещо за посредственото, дори погрешното макроикономическо управление. Но почти нищо не се пише и говори в големите медии за посредственото, а в много случаи – дори лошо, управление на частните фирми. Най-честото оправдание за това е „неприкосновената частна собственост”, закрепена в Конституцията и „фирмената тайна”.

Както посочих по-горе, състоянието на нашия частен сектор не засяга само собствениците му и работещите в него. То е голяма грижа и за цяла България, която губи всяка година милиарди левове от ниската му конкурентоспособност, дължаща се главно на лошо управление. То заплашва и финансовата стабилност на цялата икономика с огромната си корпоративна задлъжнялост, за която също стана дума по-горе в т.9. Само външният дълг на частния сектор в края на септември 2015 г. е 65% от БВП, при външен дълг на публичния сектор 14,4% от БВП. Въвеждането на умерено прогресивно данъчно облагане, наред с много други мерки, ще ги принуди да подобряват качеството на управлението и да повишават конкурентоспособността си.

Ако българското правителство продължава да упорства с 10 процентните си „плоски” преки данъци винаги ще има остър недостиг на пари за нормално изпълнение на най-насъщните държавни функции. Тези функции ще са хронично недофинансирани. Те никога няма да се изпълняват напълно и качествено. От това ще страдат поне 80-85% от българите. И в същото време ще има излишък на пари в частния сектор, които той ще разходва, както и до сега, не по най-рационалния начин. Твърденията, че оставените с ниското облагане повече ресурси на частния предприемач се използват най-рационално, са опровергани тотално от световните и особено от българските стопански реалности. Не е вярно, че държавата винаги е лош, а частният сектор винаги е добър стопанин! Това разбират почти всички правителства в ЕС, но не и българското.

Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН

17th Nov2015

Празник в СБЖ

by Черно и Бяло
На рождения си ден председателката на СБЖ Снежана Тодорова сподели със скъпите си гости прекрасна новина, а именно награждаването ѝ от Общокитайската асоциация на журналистите със сертификат „Приятел на китайските журналисти”. Тя беше на посещение в Китай заедно с делегация журналисти от български медии.

Наградата, която Снежана Тодорова получи в навечерието на своя юбилей, е доказателство за активната ѝ работа не само в областта на заздравяване и разширяване връзките на СБЖ със сродни журналистически организации по света, но и за всеотдайната ѝ ползотворна дейност за отстояване интересите на българските журналисти.

Екипът на сп. „Черно и Бяло”, както всички нейни приятели, съратници и близки, честитиха този щастлив рожден ден и ѝ поднесоха дар – графиката „Полет” на художника-график Иво Милчев.

снимки Мари Къналян

09th Nov2015

Годишни награди на СБЖ за 2015г.

by Черно и Бяло

Повече от 25 лета в навечерието на Деня на народните будители СБЖ връчва своите годишни награди. И тъй като тази година празникът съвпадна с изборите за местна власт, церемонията се състоя със седмица закъснение в „Студио 5” в НДК. Водещи бяха членът на УС на Съюза Ивайло Диманов и актрисата Елен Колева.

DSC_4381

Днес е един светъл празник да разберем кои са достойните творци в българската журналистика – с тези думи водещият откри празника на перото и словото.

А председателката на УС на СБЖ Снежана Тодорова развълнувана приветства всички, които уважиха събитието. Според нея няма по-голяма награда от оценката, която дават колеги журналисти на свои колеги. Този празник е в навечерието на рождението на рицаря на свободното слово и първи председател на Съюза на българските журналисти Йосиф Хербст.

Всички, които излизаха да получат отличието, не криеха вълнението си. Сред тях освен навъртели дълъг стаж в журналистиката имаше и такива, чиито издания бяха току що проходили, но вече с утвърдено име сред читатели и колеги.

А кореспондентите за чужди медии, които работят у нас, бяха наречени от водещия Ивайло Диманов „третото око”. Отличена в тази категория беше Елисавета Константинова, работеща за агенция ,,Блумбърг”, САЩ. А от името на едно от най-авторитетните издания у нас, списание ,,A–specto”, отличието получи Иво Христов, който сподели, че твърде много награди са се нароили, които „да те е страх да получиш, защото знаем кой ги дава, а тази на СБЖ е особено ценна, защото е дадена от колеги”. Той сподели с присъстващите, че паричният еквивалент на отличието ще бъде даден за обучението на млади репортери.

А поетът Калин Донков благодари на в. „Сега”, който вече 10 лета подслонява неговата рубрика. А според отличената Райна Йотова, водеща на предаването „В часа на синята мъгла” по Дарик радио, колкото повече награди получава, толкова по-малко ефир ѝ отпускат. Тя пожела светлината да бъде у всички нас. А за легендата Даниела Кънева журналистиката е съдба и журналистите са много важни за люшкащата се цивилизация. Те особено са нужни днес за сандвичосаната България, защото сме земя, където знанието е наш дар, каза тя.

Сред многото отличени журналисти и издания специалната награда на СБЖ „Йосиф Хербст” бе връчена, както се казва, на най-достойния сред достойните и това е журналистът и режисьор легенда Милен Гетов, който вече 70 години не е излязъл от професията. „Аз съм живото доказателство, че да работиш в пресата или телевизията можеш дори и на 90 години – каза той, поемайки високото отличие от ръцете на Снежана Тодорова. – „Минах през всички периоди и обрати на съдбата, за което съм ѝ много благодарен. Но да получиш награда от колеги журналисти не е известно много по нашите географски ширини.”

С мил и затрогващ поздрав дариха наградените и гостите на церемонията учениците от Музикалното училище – виртуоза на цигулката и носител на много престижни награди, макар и 10-годишен, Ясен Стаменов и народния певец Николай Боянов (12г.). Поздрав с песен за добрия човек отправи и журналистът и бард Ивайло Диманов.

Екипът на сайта на СБЖ честити наградите на колегите:

  • За цялостен принос към българската журналистика:
    Милен Гетов – ,,Йосиф Хербст”, статуетка.
  • За електронни медии – радио:
    Райна Йотова за предаването „В часа на синята мъгла” по Дарик радио – Почетна значка ,,Златно перо“ на СБЖ.
  • За електронни медии – телевизия:
    Екип на предаването ,,Лачените обувки на българското кино” на БНТ – Плакет на СБЖ;
    Николай Илиев, оператор в БНТ, за филма ,,Кръговете на светлината“ – Почетна значка ,,Златно перо”.
  • За информационни агенции:
    Редакция ,,Балкани” в БТА – Плакет на СБЖ.
  • За печат:
    Списание ,,A–specto” – за принос към българската журналистика – Плакет на СБЖ;
    Калин Донков – за ярката му публицистика на страниците на в. ,,Сега” – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ.
  • За фотожурналистика и графичен дизай:
    Олег Попов – фоторепортер във в. ,,Труд”, за принос към българската журналистика – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ.
  • За българска медия в чужбина:
    Интернет портал www.eurochicago.com – основател и главен редактор Петър Стаматов – Плакет на СБЖ.
  • За чуждестранен кореспондент:
    Елисавета Константинова, кореспондент на агенция ,,Блумбърг”, САЩ – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ.
  • За книга в областта на журналистиката и медиите:
    ,,Лола – секс, мусака и революции” от Капка Тодорова – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ.
  • За кореспондент на централна медия в страната:
    Любомир Йорданов Любенов, кореспондент на в. ,,Труд” от Монтана – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ.
  • За журналистически електронен сайт:
    ,,Дипломатически спектър” (www.diplomaticspectrum.com/bg) – Плакет на СБЖ.
  • За принос в теорията на българската журналистика:
    ,,Българската журналистика (1842–1944). Актуални ракурси” от доц. д-р Здравка Константинова – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ.
  • Специални награди:
    Списание ,,Гора” – за 115-годишната му история в защита на българската гора – Плакет на СБЖ;
    – Списание ,,Жената днес” – за принос към българската журналистика и по случай неговата 70-годишнина – Плакет на СБЖ;
    – Списание ,,Кураж” – за хуманната му мисия в помощ на инвалидите в България и по случай неговата 25-годишнина – Плакет на СБЖ;
    – Екипът на Общинска телевизия, Шумен – за принос към българската журналистика – Плакет на СБЖ;
    – Предаването ,,На бис – българските музиканти” по БНР – Плакет на СБЖ;
    – Вера Найденова – за постижения във филмовото изкуство и по случай нейната 80-годишнина – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ;
    – Даниела Кънева – за приноса ѝ към българската журналистика – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ;
    – Тома Томов – за приноса му към българската журналистика – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ;
    – Максим Божилов – издател и главен редактор на в. ,,Български хоризонти”, Канада – за принос към българската журналистика – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ;
    – Тихомир Църов – за рубрика в Дарик радио, Габрово и в. ,,100 вести”, Габрово – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ;
    – Мария Галишка-Владимирова – съставител на книгата ,,Златното време на един вестник” (в. ,,Учителско дело”) – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ;
    – Теодор Христов (посмъртно) за книгата му ,,През моите очи” – Грамота на СБЖ;
    – Вероника Димитрова от Нова телевизия– за ярка гражданска и професионална позиция на млад журналист – Грамота на СБЖ;
    – Хрипсиме Ерниасян – отговорен редактор на в. ,,Парекордзагани цайн”, Пловдив, за поредица материали, посветени на арменския геноцид – Грамота на СБЖ.

снимки: Мари Къналян

09th Nov2015

Поетър Борис Христов е носител на голямата литературна награда „Перото”

by Черно и Бяло
С цитат от „Книга на мълчанието” на Борис Христов директорът на Двореца Мирослав Боршош ​го обяв​и за носител на Голямата награда на Литературен клуб „ПЕРОТО”​. От името на поета наградата получи арх. Стефан Добрев и Йонко Йончев от издателство „Рива”​ – близък съратник на поета. Церемонията по връчването на Първите литературни награди „Перото” се състоя снощи в Националния дворец на културата​. ​

0P9E3469

Наградата ​​за детска литература получи Юлия Спиридонова-Юлка за книгата си „Бъди ми приятел”. В категорията „поезия” отличие взе Ани Илков за „Подготовка за напускане на сърцето”. За чудесните си преводи на английски на „Физика на тъгата” от Георги Господинов, приз получи българистката Анджела Родел, а Катерина Хапсали заслужено грабна наградата за романа на годината с книгата си „Гръцко кафе”. Призовете в различните категории бяха връчени от световната писателка Маргарет Мацантини, заместник – изпълнителния директор на Федерацията на европейските издатели Енрико Турин, авторът на наградата проф. Емил Попов и от директора на Национален център за книгата (НЦК) Светлозар Желев.

​Наградите „Перото” ​се връчват за ​първи път и са за ​постижения в българската литература в периода от 1 юли на предходната година до юли на текущата.​ Водещ на церемонията ​беше директорът на Национален център за книгата към НДК​​ Светлозар Желев, който представи номинираните ​​във всички категории​. Преди 10 дни беше обявен дългият списък на номинациите за наградата, който бе гласуван от членовете на Експертния съвет към Националния център за книгата към НДК. На базата на тези номинации, жури, съставено от ръководителите на творческите отдели в Двореца, определи и краткия лист с номинациите.

ПОВЕЧЕ ЗА БОРИС ХРИСТОВ

b.hristov10-1Завършва гимназия в Перник и българска филология във Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий” (1970). Работи като учител в Перник (1971-1972), като журналист и редактор. Автор е на книгите „Вечерен тромпет” (1977;1979), „Честен кръст” (1982), „Бащата на яйцето” (1987), „Думи и графити” (1991; 2002), „Крилете на вестителя” (1991), „Смъртни петна” (1991), „Думи върху други думи” (1992), „Поезия” (2004), „Каменна книга” (2006), „Спомени за хора, камъни и риби” (2013), „Книга на мълчанието” (2014), както и на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми. Негови стихове са преведени на английски, немски, руски, италиански и други езици. Съставител е на редица сборници и антологии, сред които „Български разкази на ХХ век” (1995), „Народни писмена” (1995), „Веда Словена” (1998) и много други. Носител на Голямата награда на СУ „Св. Климент Охридски” (2000).

ПОВЕЧЕ ЗА ЛИТЕРАТУРЕН КЛУБ „ПЕРОТО”

Peroto-Logo-2Fin„Перото” е първото по рода си литературно пространство в България, което работи 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, за да обедини под един покрив и на една маса, всички приятели, създатели и разпространители на добрата литература по света и у нас. Замислено като средище за различни литературни клубове, интересни срещи, разговори, генериране на идеи и място за създаване на литературен контекст, „Перото” има за цел да съществува като истински дом на книгата, в който съдържанието се крие дори в топлата чаша кафе или в ароматното вино, поднесени от най-усмихнатите хора в София.

09th Nov2015

Защо мнозинството бегълци – мигранти и бежанци се устремяват към Германия?

by Черно и Бяло

ognian_gyrkovНеутешително звучат прогнозите, че Европа и Европейският съюз проиграват каузата на своята идентичност, история и социални постижения заради необмислена, некоординирана и несамостоятелна политика.
В този контекст ме впечатли откровеността на словашкия публицист, бивш дипломат и политик Йозеф Банаш във един от словашките сайтове за политика (www.parlamentnelisty.sk). Той писа: „Станахме заложници на европейската политическа „коректност” и някакви имагинерни европейски ценности. Колкото повече бегълци приемем, толкова повече ще пристигат други… Авторът изразява недоумение: „защо трябва да облекчаваме ситуацията на държави, които искат да приемат бегълци”, напомняйки, че „подобна „безпроблемност в общуването със съюзниците” вече сме опитвали (над) 40 години…”

Й.Банаш споделя пак там (цитирам го отново): „…очаквах отговор на риторичния въпрос защо словаци, чехи, българи, унгарци и поляци би следвало да бъдат солидарни с бежанците от страни, които тези, които днес ни поучават, столетия наред успешно ограбваха и окрадоха. Имам предвид колониалните суперсили, като започнем с Великобритания, Испания, Холандия, Франция, Германия и завършим със Съединените щати, които масово са си внасяли роби, които да работят за тях”.

Тук са пропуснати 5 западноевропейски държави, а ако се третираше България – плюс константните ѝ геофактори Русия и „филтъра на бегълците” Турция.

Според автора, актуално е не търсенето на опции за проява на солидарност с бегълците, а вземането на решения за изчерпване на мотивите и причините, поради които тези хора бягат в емиграция. Той поставя под съмнение също достовереността на съюзници, създали (следва цитат): „държавно образувание с наименованието Косово с мотива – да съградят в него една от най-големите военни бази в Европа – Bondsteel”. И ни уверява, че част от бегълците днес са косовари…

Нашумя и публичното изявление на представител на „анти-Башар ал Асад-овската” фондация за хуманитарна помощ „Ориент България”, че едва 21% от пресеклите от юг българските граници бегълци по време на настоящата масирана миграция, са сирийци.

Ако приемем че, бежанец е международно-правно легитимиран мигрант или беглец, да се върнем към „дестинацията Германия”.

Според други централноевропейски източници (pravý prostor.cz , japatriot.cz) сред първите действия на арабските мигранти в Германия е да учредят местни ислямски общини, веднага след като бъдат разквартирувани в страната.

Тези общини биват учредявани от подбрани бежанци, висшисти и хора с образование, които управляват след това религиозното и гражданско поведение в арабските гета. Никой не си позволявал да се противопоставя на тези общини, те се ползвали с държавна подкрепа и за 2-3 години те „прокарвали” свои представители в местните представителства (парламенти).

ТВЪРДЕНИЕТО, ЧЕ АРАБИТЕ ИДВАТ В ГЕРМАНИЯ ПРЕДИ ВСИЧКО ЗА ПАРИТЕ, КОИТО ПОЛУЧАВАТ В ГЕРМАНИЯ, НЕ БИЛО ИСТИНА.

Много повече парични помощи получавали имигрантите в Норвегия и в Швеция. В Германия признатият за бежанец можел да претендира седмично за 150 евро, деца до 10г. за 50 евро, до 18 години за 75 евро.

В Швеция помощта за пълнолетни възлизала на 300 евро, 250 евро на дете, независимо от възрастта му. Във Франция бежанецът би могъл да претендира седмично за 230 евро, децата за 150 евро седмично.

Швеция и Франция изплащали при това надбавки за жилище (от 150 до 250 евро месечно).

Германия изплаща такива добавки само на семейства с деца и то само за 1 година. Т.е. виждаме, че сравнително от финансова гледна точка ФРГ не е най-желаната дестинация за бежанците.

Германия обаче предлага нещо, които другите страни не: ФИНАНСОВА ПОМОЩ ЗА РЕЛИГИОЗНИТЕ ОБЩИНИ НА ЕТНИЧЕСКИТЕ МАЛЦИНСТВА. Във Федералната република религиозните общини (минимално от 50 души) имат право на държавни добавки, които примерно възлиза на 150 000 евро годишно, но чрез собствена активност и по-голям брой на членовете могат автоматично да получат право на други 400 000 евро годишно на база на дотационни проекти.

Ако общината и броят на членовете надхвърли 1000 души, тя става организация на дотируема общност и има право на 2,5 милиона евро субсидии годишно. Ислямските общини разпределяли тези пари между своите членове и семейства под формата на благотворителност, с която ги обвързват. Това се оценява като опасна методика, която напълно аналогично прилагала в Ливан Хизбула, която преразпределяла пари от ливанското правителство между своите членове, обикновено най-бедните и поддържала с тях болници и частни религиозни училища. По същия начин големите ислямски общности в Германия поддържат училища и болници, дотират бедните ислямски семейства (каквито на практика са почти всички) , но техните деца трябва да посещават медресета (мюсюлмански духовни училища) и така общините ангажират тези деца и ги възпитават по ислямското вероучение… Ислямските общини обаче не споменават, че парите са от немския държавен бюджет, а уверяват, че са пари на общината и биват раздавани на бедните мюсюлмани от името на пророка Мохамед. След като децата пораснат, те са благодарни за всичко (за храната, лекарските грижи и образованието) на ислямската община и на пророка. И тези деца са готови да извършат всичко за благото на тези общини или на пророка.

Това изглежда е една от водещите причини, която привлича ислямистите в Германия : не само да получат пари от държавата, но и доста повече от имамите, от ислямските общини. Много хора в Европа се изказват за исляма и за ФРГ без да познават тези взаимовръзки и причини. Ако Германия прекрати подкрепата на религиозните общини на малцинствата може да предположим, с категоричност, че толкова много мигранти нямаше „да се натискат” за Федералната република.

Всъщност сами проблема с исляма доста отдавна си измъдриха германски политици : още тогава, когато решиха да отворят врати за турските мигранти-гастарбайтери. Преди години Йошка Фишер, левичарски настроен политик от Партията на зелените и екстравагантен външен министър заявяваше, че турците, които Германия ще приема, ще станели най-добрите немци. Явно се е увлякъл в прогнозната си визия, защото имам впечатления, че понастоящем дори немски полицаи в Берлин не смеят, или поне избягват да влизат в турски квартали. Тогавашните емигранти не само не станаха немци и останаха турци, но някои от тях се превърнаха в свирепи ислямисти. А статистиката показва, че почти само в упоменатите квартали е най-висок броят на девойките жертви – убити от собствения си баща или брат/я в рамките на т.нар. „убийство за чест”, при отказ на девойката да бъде омъжена против нейното желание.

Но Договорът за присъединяване на България към ЕС бе подписан доброволно и не трябва да прекаляваме с нищо, дори с историята. Особено, щом не умеем да се поучим прагматично, в интерес на страната си.

д-р Огнян Гърков,
л.д.р. посланик

05th Nov2015

Международно признание за Станислава Пекова – гл.редактор на списание „Черно и Бяло” и член на Съюза на българските журналисти

by Черно и Бяло

грамота Станислава ПековаГлавният редактор и издател на нашето бутиково списание „Черно и Бяло”, медиен партньор на Съюза, г-жа Станислава Пекова получи престижно признание за дейността си да популяризира в България културния живот на българската общност във Виена и в цяла Австрия. По време на тържествения концерт на 29 октомври 2015г. от 19 ч. в БКИ „Дом Витгенщайн”, беше отбелязана 70-годишнина от създаването на Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий” – Виена. Събитието се проведе под патронажа на Извънредния и пълномощен посланик на Република България в Република Австрия Н.Пр. г-жа Елена Шекерлетова. От името на българската общност, председателят на БКПО „Кирил и Методиий” г-н Бойчо Дамянов награди с Юбилейни грамоти дейци на организацията, извънредния и пълномощен посланик на България в Австрия и дългогодишният приятел на БКПО – сп. „Черно и Бяло”, в лицето на неговия главен редактор г-жа Станислава Пекова.

За честването на юбилея в Дом „Витгенщайн” пристигнаха представители на български държавни институции, на българската общност и дългогодишни партньори на организацията от австрийска страна. Специален гост бе председателят на Държавната агенция за българите в чужбина Борис Вангелов. От София по повод годишнината пристигнаха доц. Иво Панов от СУ „Св.Климент Охридски”, доц. Веселка Тончева от БАН, както и екип на български медии, които отразиха събитието.

Stanislava Pekova

Красимир Петков


За БКПО „Кирил и Методий”

Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий” – Виена е една от най-старите български културни организации по света и през годините винаги е била стожер на българските традиции и дух в Австрия. Тя е създадена през 1955г. като приемник на основания през 1945г. Български антифашистки клуб. БКПО „Кирил и Методий” е инициатор на откриването на паметника на Христо Ботев в Голс, провинция Бургенланд и полагане началото през 2001г. на ежегодните Ботеви дни. Всяка година на това място, в дните около 2 юни, пред паметника на пламенния революционер и поет полагат венци не само представители на българската общност в Австрия, но и сънародници от Словакия, Чехия, Унгария.

26th Oct2015

Ученически вестник „Бухлар”

by Черно и Бяло

Столично училище представи на официална пресконференция първи брой на ученически вестник

На 28.10. от 15 часа в салона на СБЖ сдружение „Св. Иван Рилски”, съвместно с екип от 109 ОУ и с любезното съдействие на СБЖ представя първия брой на ученическия вестник „Бухлар”. Изданието се реализира по програмата сдружението „Първи стъпки в медийната грамотност чрез списване на ученически вестник”. Идейният проект и учебната програма са разработени от Стефка Мечкарова. В списването на вестника участват ученици от шестите класове на училището. Орисници на вестника по предложения на младите автора са: председателката на СБЖ г-жа Снежана Тодорова, заместник кметът на София д-р Тодор Чобанов, известният археолог проф.д-р Николай Овчаров и художникът, разказващ истории Недко Солаков. Фолиото, посветено на Деня на народните будители, включва блицанкетата „Къде да открием днешните будители?” В нея участва и председателят на СБУ г-жа Янка Такева, която винаги е подкрепяла инициативи на сдружението за развитие на извънкласните и извънучилищните дейности.

buhlar13_26417

В целите на програмата са включени дейности за създаване на умения за работа в екип, на навици за общуване с хора от различни възрасти и различен социален статус, събиране подбор на информация, разчитане на медийни послания. Темите на различните рубрики, са определени част от учениците чрез дискусии. В процеса на работата те усвояват основни правила за провеждане на блицанкета и представяне на резултатите, интервю, създаване на занимателни игри. Много ценни консултации за забележителностите на столицата, за известни софиянци дадоха специалисти от отдел „Краезнание” на Столичната библиотека.

Обемът на изданието е 8 цветни страници, размер А4.

Екипът на програмата е съставен от класните ръководители на шестокласниците: Адриана Алексиева, Мирослава Коничева, Лили Миткова. Консултант – Стефка Мечкарова – председател на сдружението. Вестник „Бухлар” се издава само с помощта на родителите и безвъзмездния труд на екипа.

03rd Oct2015

Почетен диплом „Обществено признание” за Снежана Тодорова

by Черно и Бяло

На 24 и 25 септември 2015 година в Санкт Петербург се проведе Евразийски женски форум, в който участваха над 700 представители от законодателни и изпълнителни властови структури, делови кръгове, научни и обществени организации, авторитетни дейци на международното женско движение от 70 страни. Председател на организационния комитет на форума бе Валентина Матвиенко, която е и Председател на Съвета на федерацията на Федералното събрание на Руската Федерация.Бяха обсъдени въпроси на социалната сигурност и устойчивото развитие, международното сътрудничество, ролята на жените в икономиката, политиката, журналистиката, социалната интеграция на обществото. Програмата включваше пленарни заседания, кръгли маси, представяне на хуманитарни и благотворителни проекти, изложби. Бе приет заключителен документ, който определи насоките за развитие и укрепване на международното хуманитарно сътрудничество.

PIC000355

Сред отличените с почетен диплом „Обществено признание” на Евразийския женски форум бяха ръководители на обществени организации от Германия, Китай, Полша, Русия, САЩ. И от България – нашата Снежана Тодорова, председател на УС на СБЖ.

25th Sep2015

„Икономическата криза свършва, кризата в медиите – не! Защо?”

by Черно и Бяло

Под това мото мина Международната среща на журналисти от Балканския и Черноморския регион в МДЖ – Златни пясъци, на 20–21 септември 2015г.

IMG_2795_1След като представи и приветства делегатите Снежана Тодорова, председател на СБЖ, откри срещата с приятната новина за паметник на Константин Фотинов в пределите на Турция. Съюзът на българските журналисти и Асоциацията на журналистите в Мудания, с подкрепата на община Нилюфер, Бурса (Турция), инициират поставянето на паметна плоча на Константин Фотинов.

Участниците в медийния форум бяха поздравени от кмета на община Нилюфер, Бурса – Мустафа Бозбей, чрез пряка видеовръзка.

Президентът на Асоциацията на журналистите от Мудания – Явуз Герчекчи сподели, че паркът и голямото дърво – чинар, се намират в района на квартал Гьорюкле, община Нилюфер, където живеят предимно изселници от България. Паметната плоча на Фотинов – по идея на председателя на СБЖ г-жа Снежана Тодорова, в партньорство с Асоциацията на журналистите от Мудания, ще бъде вградена в столетен чинар, който е под специалната грижа на общината.

С подчертано внимание делегатите се отнесоха към въпросите за прозрачност, независимост, регулация и саморегулация в журналистиката, както и към болезненото нарушаване правата на журналистите. В края на втората сесия работата на делегатите от срещата беше обобщена в ДЕКЛАРАЦИЯ на участниците в Международната журналистическа среща на страни от Балканите и Черноморския регион 20–21 септември 2015г., МДЖ – Варна

Откъси от забележителните изказвания и дебатите на срещата предоставяме на Вашето внимание:

Надежда Ажгихина: Нараства ролята на журналистиката

_MG_2948„Поздравявам СБЖ с това, че бе създаден и се развива Балкански и Черноморски медиен център”,така приветства Надежда Ажгихина – вицепрезидент на Европейската федерация на журналистите (ЕФЖ) и секретар на Съюза на журналистите в Русия участниците в международната журналистическа среща във Варна.
„Монополизацията на пазарите, икономическите проблеми, съкращаването на работните места – това са процеси, които протичат навсякъде по света. Важно е да се отстоява ролята на журналистиката като значима сфера на общественото развитие:

Олигарсите в много страни, следвайки гледната точка на Рупърт Мърдок, се опитват да наложат тезата, че в цифровата ера не е нужна журналистиката – с нейните етични, професионални принципи и обществена мисия. Те изтъкват единствено водещата роля на медийните мениджъри, които ръководят послушни и готови на всичко работници в информационната сфера.

В Русия тези думи се мултиплицират от някои чиновници. Ние, журналистите, не сме съгласни с това. Ролята на журналистиката нараства неимоверно много в епохата на безграничната информационна свобода. Тя служи на обществото и помага на хората да направят своя самостоятелен избор.

Ние, журналистите, сме уверени, че само чрез солидорност може да бъде преодоляно това изпитание. Надяваме се, че Международният дом на журналистите тук ще се превърне в ново средище за наши срещи и ще бъде център за развитие на журналистите в Европа.” коментира Ажгихина.

„Журналистиката – в служба на обществото“ е мотото на МФЖ и ЕФЖ: В Русия, като развитие на това послание се роди инициативата „Диалог на доверието“, която вече няколко години събира колегията. През октомври т.г. срещата ще се проведе в рамките на Фестивала на журналистите в Русия. В него участие ще вземе и делегация на СБЖ, водена от председателя Снежана Тодорова”.

Джим Бюмела, президент на Световната федерация на журналистите:

_MG_2926„Големи медийни корпорации са господстващи на пазара. Турболенциите от концентрациите на медийния пазар са ясно видими. Те все повече разчитат на частни капиталови инструменти. Решенията в управлението са продиктувани от интереса на акционерите и рекламодателите. Редакционните решения все повече се мотивират от търговските фактори.
Журналистите стават все по-малка част от тази корпоративна машина. Бизнесът няма нищо общо с новинарството. Медийната среда става все по-несигурна, а медийните гиганти няма да могат да използват силата на новите технологии. Те ги употребяват за намаляване на разходите си.

Медийните гиганти наложиха много радикални промени в начина на работата на журналистите, начина, по който се консумира информацията. Това поставя на риск качествената журналистика. Ние поддържаме тезата, че бизнес моделът е мъртъв. Медийните корпорации не могат да дадат нови решения. 2,5 млрд. хора по света четат вестници, 800 млн. са читателите на онлайн изданията.

Тиражите на хартиените издания са стабилни, но по места се наблюдават огромни раличия. Европа губи пари,защото падат тиражите, но в същото време постъпват приходи от рекламите в интернет. Много ог медийните корпорации продължават да са силни и стабилни. Независимо от кризата настъпиха промени в медийните пазари.

Една от тези промени е старанието да се намаляват разходите. Уволняват се масово репортери в повечето западни държави. Би Би Си непрекъснато редуцира персонала си и се очакват нови и нови финансови рестрикции. Намалява и количеството на съдържание в медиите.

Начинът, по който се поднасят новините, се промени. Начинът по който новините се споделят и разпространяват – също. Намаляват се заплати и социални придобивки в медийния бранш. Има тенденции към ограничаване на правата на журналистите. Не се инвестира в разследващата журналистика. Масово е настъплението на новите медийни платформи.

Има все по-голямо размиване в условията за заплащане. Всичко това няма как да не се отрази на качеството. Наблюдава се тенденцията на мултифункционалност. Ние не трябва да се противопоставяме на новите технологии. Независимо какво е бъдещето на медиите, най-важното е качеството им. Вярваме, че истината и точността трябва да са основните ценности в журналистическата етика.

Без ценностите си ние няма да имаме доверието на хората. Ние искаме нормални, достойни отношения в бранша. Искаме да се дава винаги приоритет на истината във фабриката за новини и да се откроят важните за обществото неща.

Съюзите на журналистите са гарант за силата на медиите и защитата им. Журналистиката е в етап на трансформация. Докато публиката, читателите защитават правото си да получават точна информация, журналистиката ще бъде журналистика.”

Иво Инджов: Отговорност и прозрачност в медиите

„Както сигурно знаят нашите чуждестранни гости, медиите в България са свободни, но не независими, и тя заема 106-о място в класацията за свобода на пресата на „Репортери без граници“.

Като виновни за състоянието на медиите на такива конференции обикновено се сочат държавата и големите медийни корпорации, които често действат в симбиоза помежду си. Виновна е и икономическата криза, която макар и да си отива в Европа, в България все още е причина за свития рекламен пазар.

Това води до рязко редуциране на легитимните източници на доходи за медиите, те са зависими от финансирането от съмнителни спонсори, както и от държавата по линия на популяризирането на европейските фондове. Така медиите стават още по-уязвими за външни влияния и корупционен натиск. Много по-рядко се дискутира упадъкът на етично-професионалните норми в журналистиката и отказът на медийната саморегулация.

И така, ще се спра на няколко, повечето от тях нови, почти непознати в България механизми и инструменти, които допринасят за по-висока степен на медийна отговорност и прозрачност.

IMG_2869

Слабо известни механизми и инструменти на медийната саморегулация

Прессъветите, характерни за страни като Швеция, Германия и България, в която има две конкурентни институции със сходна функция, имат славата на „книжен тигър“ на медийната саморегулация.

Друга институция за самоконтрол в медиите е омбудсманът. Разпространена е в страни като Швеция, Португалия, Франция, САЩ. Интересно е да се отбележи, че в последните две страни няма прессъвети. Според една студия на European Journalism Observatory в 13 изследвани западно- и източноевропейски страни медиите рядко си позволяват назначаването на омбудсман или лице, отговорно за диалога с читателите. Институцията „медиен омбудсман“ е почти непозната в България, ако изключим скромния опит на обществената БНТ, за който обаче има крайно оскъдна публична информация.

Други инструменти на медийната отговорност са редакционните блогове, обратната връзка с читателите в социалните медии и др. Колкото и иновативни да са те, няма да дадат резултат, ако в редакциите не се култивира културата на критиката.

Каква е ситуацията в България? Някои редакции публикуват поправки при допуснати грешки, макар че практиката на колонки с редакционни корекции не съществува. Да не говорим за цялостен corrections management. Редакционните блогове се броят на пръстите на едната ръка, а обратна връзка с аудиторията чрез социалните медии, която да взема отношение към грешките, на практика няма.

Като цяло липсва журналистическа култура на критиката – особено на редакционните съвещания, когато колеги би трябвало да критикуват колеги за грешки и некачествена работа. Това го казвам от личен опит като журналист. Ето още едно бяло петно на медийния самоконтрол, където промяната трябва да започне в самите редакции.

Прозрачността е проблем

Създава ли прозрачността повече доверие в редакциите и журналистическите продукти? „Прозрачността се превърна в „Buzzword”, но не може да бъде оценявана еднозначно, а противоречиво и комплексно”.

В България, в която поголовно спадналите тиражи на вестниците са строго охранявана тайна, въвеждането на подобни форми на редакционна прозрачност е все още в сферата на фантастиката. Макар че има отделни случаи, в които медии се опитват да представят пред публиката как е създаден даден продукт.

В България съществуват обосновани подозрения, че чрез популяризирането на европейските фондове, обявите за обществените поръчки и договори за медийно обслужване на общините се толерират определени медии. От 2013 г. правителствата обявяват периодично какви суми изразходват за реклама в медиите за популяризиране на еврофондовете. Информацията обаче не обхваща всички медии, няма регистър.

В България през последните години бяха направен известни стъпки към прозрачността на медийната собственост. Освен съществуващият регистър в СЕМ на доставчиците на аудио- и аудиовизуални услуги, с промяна в един закон стана задължително печатните медии да обявяват веднъж годишно собствеността си – до физически лица и публични АД.

Списъците се публикуват в сайта на културното министерство. И в двата случая обаче не може да се проследят действителните собственици, когато те са офшорна фирма. Като цяло предоставяната информация за медийната собственост е доста непълна в сравнения със закона за печата на провинция Бранденбург – информацията се публикува само веднъж годишно и не осветлява и другите медийни участия на собствениците на печатни медии…

В заключение бих казал, че разгледаните от мен инструменти на медийната саморегулация и либерална регулация, някои от които са в младежка възраст и са слабо известни у нас, не са панацея за излизане на медиите от кризата. Още по-малко за решаване на сакралния проблем с легитимното им финансиране.

Но те са стъпки напред за стимулиране на отговорността на медиите и нарастване на тяхната прозрачност – две неотмениним условия за възстановяване или разширяване на автономията на медиите. А медиите с автономна редакционната политика са в по-силни позиции при търсене на легитимни източници на финансиране.

IMG_2888

Добромир Тенев за правната страна на проблемите:

Изказване на г-н Добромир Тенев на тема „Защитата на медийната свобода и независимост чрез ефективното използване на правните инструменти за защита на конкуренцията в ЕС; борбата срещу монополизирането на медийния пазар чрез използване на антитръстовите правила на национално и европейско ниво“

„Ще говоря за правната страна на тези проблеми, които до момента коментирате“.

IMG_2872

Проблемът с концентрацията в медиите съществува във всички държави в света, но той е особено остър след 2009 година насам, след началото на икономическата криза. Наблюдава се изключително сериозна концентрация на контрол и собственост по отношение на различните типове участници на медийния пазар, в определени субекти. България не е изключение в това отношение.

В изложението си той се концентрира на четирите форми, които правото на Европейския съюз и съответно кореспондиращите норми на българското конкурентно право забраняват като практики на пазара.

Първата форма са така наречените „картели и съгласувани практики“. Важно е да се знае, че те са абсолютно забранени по силата на чл.101 на Договора за функциониране на Европейския съюз.

Разликата между националното право и Европейските норми е в това, че ако сте сезирали националния орган, трябва да чакате неговото решение и тогава да действате, докато европейското право е пряко приложимо, и ако има нарушаване на чл.101, националният съд е длъжен да го приложи директно.

Следващото явление е злоупотребата с доминантна позиция на пазара – чл.102 от Договора. Разликата между двете е в това, че злоупотребата се извършва от едно медийно предприятие, докато картелите се правят от няколко такива, които не са свързани помежду си. Нарушаването на този член също води до нищожност на действията на нарушаващата страна.

Третата форма е свързана с концентрацията на собственост. Тя е вид споразумение между първоначално независими участници на пазара, която след време, поради изкупуване, прехвърляне или каквато и да била друга форма, води до някакъв вид общ контрол. Общият контрол в медиите означава общ глас, общият глас означава сила. Силата да наложиш теза, виждане, или каквото и да било друго на обществото. Точно затова тези явления са важни и хората, които са на медийния пазар трябва да ги познават.

Четвъртата форма на непазарно поведение е „така наречените държавни помощи“. По силата на чл.107 и чл.108 от Договора е забранена държавната помощ за медиите. Всякаква работа, която държавата възлага на медиите може да се третира като държавна помощ, ако тя се възлага на непазарен принцип. Това е когато държавата дава пари на определени медийни субекти за определен вид услуги. В момент в България държавата е най-големия клиент на медиите по отношение на рекламния пазар.

Наблюдава се това, че „Буквално хората не знаят, че нещо е забранено. Това се отнася и за голяма част от медиите“. „Когато не знаете, че нещо е нарушение, вие няма как да го отразите като такова, дори и да виждате негативните му ефекти“.

Европейската комисия за защита на конкуренцията на Европейския съюз. Тя има отделна, независима наднационална компетенция по тези въпроси. Т.е. вие не сте длъжни, или ако видите, че не постигате нищо с националния орган, да чакате той да се произнесе, Европейската комисия е органът по конкуренция на европейския пазар.

Общото заключение се изразява в това, че чрез механизмите на националното и /или/ езвропейското право, може да се поведе ефикасна борба против придобиващото уродлив вид монополизиране на всички сегменти от медийния пазар – собственост ня медии, печатни, електронни, така също и върху средствата за разпространение. Според европейското право, гарантиращо право на равен достъп до аудитория, ако такъв не е наличен за дадена медия, това може да бъде оспорвано пред Комисията за защита на конкуренцията в Република България и отделно от това пред Европейската комисия. Заключенията на двете комисии са независими едно от друго и постановеното от националната не води до идентично решение на Европейската.

IMG_2873

Къдринка Къдринова пита…

_MG_2901„Защо двете издания – „Преса” и „Тема” „бяха погубени, а 135 журналисти останаха без работа? Две основни причини бяха изтъкнати от издателите – пазарът и интернет. Тоест от една страна качествената журналистика не успяла да издържи на конкуренцията на булевардната, чиито издания се продавали по-добре, а от друга – увлеченият по съвременните технологии читател вече не си купувал печатни медии, предпочитайки да се информира онлайн. Първата теза беше доразвита от последвали енергични публични обяснения на още представители на издателския бранш, как за лошото финансиране на печата била виновна законовата процедура, която облагодетелствала телевизии и радиа при получаване на пари от държавата по линия на европрограмите, а пък вестниците и списанията не можели да се доберат до тази хранилка. Втората теза пък даде мотив за светкавично оповестеното от представител на ръководството на „Преса” намерение за нов „голям проект” в интернет. Относно закриването на „Преса” и „Тема” все пак се появиха и публикации с още версии – за натрупани дългове на двете издания към една гръмко фалирала банка, за нарочната им продажба на друга задлъжняла към същата банка фирма, вероятно предназначена да фалира и да приключи въпроса, за прехвърляне на активите към отделен ръкав, който да захрани новия интернет проект…

Време е да се роди и инициатива, отстояваща правото на обществото поне на свободно и независимо информиране. Продължаването на досегашното положение може да произвежда само нови катастрофи. Било на отделни медии и журналисти, било на цели фрустрирани общества като българското…”

_MG_2975

Васил Сотиров: Защитата на професионалните журналисти в България

Често срещам колеги, които ми се оплакват, че работят все повече и повече за все по-малко пари.

Съкращават щатовете в редакциите, намаляват броя на журналистите, а искат от останалите да работят и за съответните интернет издания, да дават повече дежурства, без да увеличават заплащането им. Напротив.

IMG_2893

В много редакции хонорари вече не се изплащат или те са станали почти символични. Колегите с по-големи заплати биват уволнявани, понеже няма как те да бъдат пряко намалявани, и местата им или се блокират, или на тяхно място се назначават млади и съвсем неопитни, често начинаещи колеги на минимално заплащане, защото все пак работата трябва някак да върви -естествено, при много по-ниско качество.

А в редица издания и заплатите често се изплащат нередовно или на части, докато в един момент целият редакционен колектив не бъде събран и не му бъде съобщено, че за съжаление поради икономически трудности и липса на средства медията се закрива, както стана с колегите от вестник „Преса“ и сп. „Тема“, и както е на път да стане и с редица други медии, главно печатни, и разбира се, частни.

„Какво правите там, в СБЖ, не виждате ли какво става?“, питат много от тях. И лошото е, че трудно можем да им дадем успокоителен отговор. Да, българските журналисти се оказват една от най-незащитените професии, експлоатирани както материално, така и интелектуално – в ущърб на убежденията им.

Кризата в българската медийна сфера е повсеместна, тя все повече се превръща в криза на самата журналистика като професия и като обществено явление, застрашава самите устои на свободата на словото, оттам и устоите на демократичната система.

Всичко това поставя в нова, сложна и трудна обстановка журналистите и техните професионални организации. Те трябва да отстояват както универсалните демократични ценности, права и свободи, за да изпълняват общественото си призвание, така и да защитават и чисто материалните си интереси и най-елементарните си трудови права, а заедно с това – честта и престижа на професията.

IMG_2899

Има ли сили СБЖ да се пребори за тях?

Мисля, че самостоятелно това не е възможно. Необходимо е да търсим широк диалог както с други медийни и граждански организации, така и с властови структури и дори с противници на идеята в нашата среда и извън нея, независимо дали ще търсим специален закон или ще вървим стъпка по стъпка.

Необходимо е и съдействието на европейските институции, защото поведението на българските правителства в медийната сфера дълбоко противоречи на европейските принципи. Без натиск от Европа, и то в рамките на мониторинговия механизъм, промени едва ли ще настъпят.

Ето, и при това правителство не виждаме мерки срещу монополизацията в частния медиен сектор, за изсветляване на собствеността и за прозрачност на финансирането на медиите, за укрепване на обществените медии, които също мизерстват, за защита на елементарни професионални и граждански права на журналистите, които са нарушени със законодателни и нормативни документи.

СБЖ трябва да завоюва централна роля в този процес. Ние не можем да претендираме за роля на съсловна организация, като адвокати или лекари. Но ако успеем да се преборим и да защитим основните права на нашите колеги, това рязко би усилило авторитета на нашия съюз и способността му да действа. И ще има далече по-малко основания за онези, които се съмняват, че СБЖ им е полезен и може да им помогнел.”

Изказване на Светослав Терзиев, зам.-главен редактор на в. „Сега”:

СБЖ подписа договор за сътрудничество със Съюза на украинските журналисти

msj_bannerВ рамките на форума Съюзът на българските журналисти подписа договор за сътрудничество с Националния съюз на журналистите на Украйна. Двете организации ще съдействат за установяване и разширяване на контактите между редакциите на сродни печатни и електронни издания, обмен на журналистически материали и журналисти, както и на професионален, организационен и синдикален опит.
Съюзите ще осъществяват реципрочни визити на журналистически групи и делегации и ще са гарант за обективното отразяване на обществено-политическия живот в двете страни.
На подписването присъства Надежда Ажгихина – вицепрезидент на Европейската федерация на журналистите и секретар на Съюза на журналистите на Русия, както и български и чуждестранни представители на медии – участници в Международната среща във Варна.

ДЕКЛАРАЦИЯ на участниците в Международната журналистическа среща на страни от Балканите и Черноморския регион 20–21 септември 2015г., МДЖ – Варна

Председателят на СБЖ – Снежана Тодорова бе удостоена с почетния знак „Журналист на годината“ на Съюза на журналистите на Украйна.

Като отчитаме влошената медийна среда и многобройните предизвикателства пред журналистите, ние, участниците в Международната журналистическа среща на страни от Балканите и Черноморския регион обявяваме своите приоритети в журналистическата професия:

  1. Истината, обективността и точността в отразяването на фактите и събитията са наши водещи принципи. Без тях журналистиката не би могла да изпълни своята мисия в интерес на обществото.
  2. Днешните предизвикателства пред журналистическата професия са много. Монополизацията на пазарите, икономическите проблеми, съкращаването на работните места, влошаване на условията на труд, атаките срещу журналистите, са процеси, които протичат навсякъде по света и особено драстично в нашия регион. Важно е да отстояваме ролята на журналистиката като значима сфера на общественото развитие, която помага на хората да направят своя самостоятелен избор.
  3. Сериозно изпитание пред журналистите и журналистическата професия са конфликтите по света. В такива моменти се засилват опитите журналистите да бъдат използвани като войници в информационните войни, като ги противопоставят едни на други. Ние, журналистите, заявяваме, че обединени и солидарни ще постигнем ефективна защита на професионалните и социалните права на журналистите и ще преодолеем предизвикателствата на днешния ден.
  4. Призоваваме държавните институции и работодателите да спазват международно приетите норми и ангажименти за защита на журналистите.
  5. Съюзът на българските журналисти ще продължава активно да работи за гарантиране на пълна прозрачност по отношение на медийната собственост и концентрации.
  6. Журналистическите съюзи трябва да отстояват създаването на условия, които да гарантират свобода на словото, защита на журналистическия труд и спазване на етичните норми и професионалните стандарти, според Кодекса на журналистическата етика.
  7. Осъждаме включването на журналисти в „черни списъци“ и други форми на нарушаване правата им, като призоваваме да не се допускат подобни практики в бъдеще, както и да бъдат привличани към отговорност нарушителите на правата и свободите на журналистите.
  8. Осветляването на собствеността на медиите, борбата срещу монополизирането на медийната среда, регламентирането на достойното заплащане на журналистическия труд са сред най-неотложните приоритети на журналистическата общност.
  9. Призоваваме журналистите да спазват етичните и професионални стандарти, като категорично осъждаме езика на омразата в медиите, подбуждането и мултиплицирането на медийни послания, внушаващи страх, омраза и агресия.

Радио Бинар – БНР излъчи директно в интернет Международната среща на журналистите от Балканските страни и Черноморския регион.

Иван Върбанов, СБЖ
Красимир Пеков
снимки: Станислава Пекова

23rd Sep2015

Относно черния списък на президента Порошенко

by Черно и Бяло

УС на СБЖ осъжда потъпкването на свободата на словото в Украйна – основно човешко право на всяко демократично общество. Недопустимо е създаването на черен списък за журналисти, сред които е и нашата уважавана колежка Елена Йончева. Тя е носител на многобройни национални и международни награди. Заради своя висок професионализъм, обективност и честност г-жа Елена Йончева е отличена с най-високата награда на СБЖ.
Публикуваме позицията на г-жа Елена Йончева

Относно черния списък на президента Порошенко

елена йончеваИзненадана съм да видя името си в този списък. Винаги съм отразявала обективно процесите в Украйна, но може би това е неприемливо.
За събитията на Майдана направихме четири документални филма. Снимките бяха основно в Киев, а последният филм разказва за сблъсъците в Одеса и Славянск.
Моят инструмент е разследващата журналистика – не само представянето на различните гледни точки, но и разказ за това, което стои под привидния новинарски слой. Избягвала съм да показвам личното си мнение, да изразявам позиция, въпреки че това не винаги е лесно. Защото вярвам, че зрителят не трябва да се подценява, че най-трудното е да го накараш сам да изгради своята визия за събитията, да го провокираш към размисъл.
В Киев, по време на Майдана имаше хиляди, които протестираха срещу олигархичното управление в страната. Ние ги снимахме. И задавахме въпроси. Но до тях бяха разположени и стотици палатки. В тях се намираха паравоенни формирования, които почти не попадаха в обективите на новинарските камери. Ние също ги снимахме. И задавахме въпроси. Въпроси задавахме в Прохсъюзния дом в Одеса, където бяха изгорени над 100 души, задавахме и в Славянск.

Не задавайте много въпроси, ако не искате да попаднете в нечии списъци….
Киев отдавна изготвя различни забранителни списъци – с писатели, артисти, обществени дейци… Списъкът с журналисти показва едно – журналистите вече питат прекалено много…

От кога обективното отразяване на събитията в една държава се превръща в заплаха за националните ѝ интереси ? От кога задаването на въпроси от журналист се приравнява на терористична дейност ? Как може да бъде определено ръководството на една държава, която издава декрети със забранителни списъци с журналисти, сред които са колеги от ВВС, El Pais, Die Zeist ? Къде е българската позиция?

Главния международен редактор на ВВС Андрю Рой квалифицира забранителния списък като „срамна атака срещу свободата на медиите. Тези санкции са напълно неподходящи и непонятни мерки, предприети срещу журналистите от ВВС, които отразяват ситуацията в Украйна безпристрастно и обективно”, казва той.
Комитетът за защита на журналистите – CPJ, със седалище в Ню Йорк, осъди декрета, подписан от президента Петро Порошенка, който забранява влизането в Украйна „на най-малко 41 международни журналиста за 1 година”. В становището се казва: „Правителството може да е съгласно или да не е съгласно с мнението на определени медии, но да се квалифицират като потенциална заплаха за национална сигурност не е адекватен отговор. Този декрет е срещу интересите на Украйна”

Забранителният списък с журналистите е изготвен от Съвета за национална сигурност и отбрана на Украйна и подписан от президента Петро Порошенко.
Един любопитен детайл – Секретар на този Съвет беше Андрей Парубий, с когото направихме голямо интервю по време на събитията на Майдана в качеството му на комендант на Палатковия лагер. Това беше човекът, който отговаряше за всички паравоенни групировки, които се бяха настанили на площата. Парубий има богата биография – той е бил председател (между 1991–2004 година) на Социал-националистическата партия на Украйна, на чието знаме има нациски символ. Днес Парубий е зам.председател на Върховната Рада.
Сред героите на нашите документални филми, с които сме разговаряли пред камера, са още премиерът Арсений Яценюк, сегашния секретар на Съвета за Национална Сигурност Александър Турчинов, лидерът на Радикалната партия, народния депутат Олег Ляшко, лидерът на парламентарната група „Свобода” Олег Тягнибок, с кмета на Киев Виталий Кличко.

Всички те бяха не само сред най-активните участници по време на събитията на Майдана, но и хората, които ръководеха процеса. Тяхната гледна точка беше представена подробно. С Петро Порошенко имах възможност за разговарям по времето на снимките за Оранжевата Революция в Украйна. Съжалявам, че е сложил своя подпис под този пореден срам.

Киев не само преследва своите собствени журналисти, всеки, който си позволи инакомислие. Киев вече се страхува и от обективната картина на това, което се случва в Украйна.

Филмите за Украйна могат да се видят на сайта:
https://vimeo.com/86900540

23rd Sep2015

Джагаров – един строител на държавата на духа

by Черно и Бяло

Разговор на Мюмюн Тахир с Величко Хинов, автор на книгата „Последно” – последни интервюта с Георги Джагаров

снимка на публициста Величко Хинов при награждаването му с голямата награда на СБЖ „Златното перо” през 2013г. от Снежана Тодорова

снимка на публициста Величко Хинов при награждаването му с голямата награда на СБЖ „Златното перо” през 2013г. от Снежана Тодорова

МТ: Величко, неотдавна излезе книгата „Последно” с твоите интервюта с Георги Джагаров. Тя разбуни доста литературни и не дотам литературни духове. Защо се появи тя?
ВХ:
За да отговоря на този въпрос, трябва да се върна назад във времето, по-точно седемнайсет години назад. Става дума за 1994г. С Румен Балабанов, Венко Евтимов и по-късно с Анго Боянов, издавахме вестници в издателска група „6+” и „Супер 7”. В тях извоювах страница, в която публикувах разговори с писатели, интелектуалци… В онова много бурно време тези интервюта се превърнаха в значителни събития. Хората четяха, коментираха, общуваха с нас. Имаше обратна връзка.

МТ: А как стояха нещата конкретно с Джагаров?

ВХ: Тогава в писателското кафене Джагаров беше сам на масата – замислен. Край него минаваха довчерашни обожатели – клакьори и не го поздравяваха, а навремето се натискаха винаги да са край него, сипеха комплименти за поезията му… носеха му вода… Сега го отбягваха, не смееха дори да му кимат… Той идваше по едно и също време – най-често около обяд. При него без притеснение сядаше Богомил Райнов… Никога не съм бил в ухажорския кръг. Нито пък от онези, които се страхуваха вече да го доближат, за да не загубят позиции в „новото” време. Сядах спокойно при него. Говорихме за всичко наоколо, тогава се говореше непрекъснато. Нашите разговори бяха дълги, бих казал нескончаеми, защото душата му болееше да събеседва откровено и да бъде разбран…

МТ: Колко продължи това „изпитание” преди да те избере за душеприказчик, както се казва, след като не си бил преди около него?!

ВХ: Ами пак времето показа. Той знаеше за голямото ни приятелство с Дамян П.Дамянов. Упрекваше се дори, че малко време му е отделял по човешки, но подчертаваше, че винаги го е ценял и обичал. Каза ми, че е чел мои материали и се е убедил в журналистическата ми почтеност и човешка етика толкова, че да се реши да „проговори” пред мен след дългото си и болезнено мълчание. А той, както виждате в интервютата в книгата „Последно”, имаше какво да каже… Или по-точно беше го сторил вече пред мен. Оставаше да се „официализира”.

МТ: И как минаваха тези ваши разговори?

ВХ: Не мислете, че съм бил някаква „попивателна”. Често спорехме по някои житейски и литературни ситуации, разчепквахме обаче спорните проблеми и така стигахме до позиции, които защитавахме. Не е вярно, че Джагаров не променя възприето становище – ако се убеди в правотата на другия, в мотивировката, още повече когато тя е честна и безкористна – намираше сили в себе си да признае другата позиция.. Чувствам се, смея вече да кажа, малко горд, че големият поет, държавникът, човекът Джагаров ме прие в най-трудното за него време и аз съхраних мислите и позициите му, каквито изповядваше тогава. Нещо повече – дадохме на хората възможност да се запознаят с тях, а сега и да са им под ръка. Говоря за книгата „Последно”.

МТ: Не се ли тревожите, че младото поколение не го познава и ще остане с непознанието си?

ВХ: Не! Той винаги е бил с тях и за тях. „Не искам младите да губят”, пише той. Спомнете си неговата програмна статия в „Литературен фронт”: „Здравей, поколение, младо и талантливо”. Един истински проглас за младите творци в литературата. Той винаги ги е подкрепял и закрилял. Дал е път на цяла фаланга кадърни млади хора, от която израсна поколение творци.

МТ: Вярно ли е, че Джагаров не се е смятал за писател-професионалист?

ВХ: По-скоро твърдеше, че е писал от време на време, че не е развивал с труд и постоянство таланта си, а е давал превес на вдъхновението. Но то не винаги идва само, дори и да се затвориш някъде с намерение да пишеш. Признанието му не ми звучи странно. Знае се, колко сложен е творческият процес, обагрен с вдъхновение…

МТ: Всъщност не е ли това реакция на една противоречива личност?

ВХ: Лесно се слагат етикети, ала питам се, коя творческа личност не е противоречива, особено в периода на своето формиране и изграждане. Джагаров е мащабна фигура, творец с място и значение в българската литература.

МТ: Георги Джагаров беше един от първите поети, заели високи държавни постове. С него се олицетворяват и едни от първите реформи в българската култура по време на така нареченото „размразяване”… Как той се вписваше в него с поезията си?

ВХ: Веднага ще кажа, че не високият държавен пост, а височината на поетичния слог на литератора, на мислителя, на философа респектират в съприкосновение с личността на Джагаров. Не че е стъпил на своя пиедестал и от там да наблюдава околните високомерно и надменно, да сее ехидни забележки, както карикатурно са се опитвали да го представят еднопосочно недоброжелателите му. Джагаров е многостранна, трудно измерима за малкия човек фигура. Ако той рови под краката му, ще открие може би кофичка от кисело мляко, не кюлчета злато, или сребърна лъжица за чер хайвер. Златни са строфите, оставени в наследство. Помнете винаги: „Земя, като една човешка длан…” и тежкия юмрук на „Прокурорът”, който ни липсва и днес. Да, наистина с него се свързват едни от първите значими реформи в българската култура. Но да не забравяме, че те тръгнаха и от литературната ни нива. А за да жънеш тежки ръкойки се иска не толкова голяма крина, а едри и здрави семена и ръка, която с размах да ги хвърли в угарта, за да поникне жито в нивата ти. Здравите класове ще родят стръкове, опрели рамене срещу набезите на вятъра, за да оцелеят и да ни нахранят с хубав, български хляб. Георги Джагаров, един широко скроен творец, българин, не е могъл да не обърне очи към младите. Да помогне да изберат посоките в творческия си път. „Знам какво е да ти се каже навреме добра дума” – отбелязва отношението си към младите литератори и поетичното ято. Приносът му, застъпничеството и борбата му за утвърждаването на творческото поколение след него са били успешни, въпреки размахвания показалец и предупрежденията от ЦК. Същественото, успехът, идват от упорството, от отстояването на позиция, да се пише според личните преживявания. Опитът да бъде изолиран или противопоставен на примиренците и правоверните не успява.

…Спомням си, питаха го за неговия земляк от Сливен, поета Дамян П.Дамянов, с когото през годините бяхме изключително близки, за наследника му в СБП Любо Левчев, та дори и за предишното му приятелство с Константин Павлов. Не скри слабостта си към Дамян: „Обичам неговите талантливи и силни стихове”. Същото отбеляза и за Левчев. А за Коцето Павлов не скри „студената сянка”, паднала помежду им. Но всъщност той потвърди: „Не съм се отказал от нито един автор, за когото някога съм си мислил, че носи предчувствие за пролет в нашето общество.”

МТ: Драматургът Джагаров?! Дали само административният пост му даваше кураж или човекът в него винаги е бил на висота?

ВХ: Някои хора навремето наистина имаха превратна представа за него като държавник и поет. Използвах в един от разговорите ни да се пошегувам. И попитах дали държавникът пречи на поета или обратното – поетът да спъва държавника. Той веднага отвърна, че „държавната работа е задължение, работата на поета е по призвание.” А после смени сериозния тон: „И двамата си пречат”. Отдъхнах, когато обясни, че то било „за добро и на гражданите, и на читателите”. Настроенията му тогава се сменяха неочаквано, пък и не бих си позволил словесни каламбури. Душата го болеше…

МТ: След ноември 1989г. подобно на много други големи творци и върху Джагаров бяха стоварени непосилните грехове на миналото. В България безцеремонно се зачертава личностната публична опозиция – това винаги е било драма за най-талантливите ни творци. Изпитва ли обаче обществото ни сега вина за поругаването и отрицанието им? Има ли възмездие за хората на духа? Какво е то?

ВХ: Питате ме за драматурга! И аз го питах. Съвременник съм, занимавах се и с филмова критика. Жив парадокс е. Пиесата „Прокурорът” видя най-накрая бял свят. Прескочи и на европейската сцена по-късно – зад „желязната завеса”. Тълкуванията там я определяха като първи художествен удар срещу механизмите на сталинската система… А режисьорът Любомир Шарланджиев направи великолепен филм с ярки образи на чудесни, силни актьорски превъплъщения. Самата Невена Коканова се опитала да ходатайства пред Първия, а той, както и пред Джагаров се оправдал, че „запретата” идва от другаря Романов. Кой знае защо – от съветското кино. Разбира се, истината е страхът от партийната критика. И все обещавал да го види този филм пак. Всъщност бях много близък с Венчето и Шарлето и знаех за тези безплодни петиции навремето. Резултатът – 20 години забрана за екранния двойник на пиесата.

Джагаров добавяше в разговора ни да не съм си мислил и аз, че като е на такъв висок пост в йерархията на държавата всичко му е разрешено. И с много болка в гласа добави с въпросителна как си обяснявам, че в това време е престанал да пише. Възползвах се и попитах, ако сега (1994г.) трябва да напише пиесата отново, какви биха били героите? Цитирам дословно отговора му: „Същите, както и пиесата! Със същия патос, със същите болка и надежда.” Той наистина обичаше „Прокурорът”, сякаш повече от „Тази малка земя”.

Позволих си да го попитам в края на нашия разговор – за какво най-много съжалява в живота си, макар да знаех, че задавам неудобен въпрос, че меланхолията, която го обземаше от време на време, се чувстваше и в стиховете му. Достъпът до душевността на поета ми позволи да го сторя. Той обаче каза ясно: „Съжалявам, че разпилях много от силите си и не успях да дам на хората всичко онова, което те очакваха от мен”. Окуражен отидох още по-нататък: Какво би могло да ви пречисти от угризенията на съвестта? Той без двоумение отсече: „Съзнанието, че мога да поправя грешките си, че мога да изгарям в творческите си мъки и разбира се – да обичам с най-чистите пориви на душата си.”

МТ: Георги Джагаров е ярка, релефна и неповторима личност. Тревата на забравата не поникна върху поезията му, както се надяваха някои…

ВХ: „Я памятник себе воздвиг нерукотворный, / к нему не зарастет народная тропа…” – казал го е Пушкин. Това единствено е отговорът за делото на поета, държавника, човека Георги Джагаров. И ще предам думите на една характерна актриса, Виолета Славова, съвременник за Джагаров: „България – тази „земя като една човешка длан” ще има все по-силна потребност от ТВОРЦИ като ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ, за да съхрани МИСИЯТА – „ДЪРЖАВА НА ДУХА”.

МТ: Къде е поетът Георги Джагаров в този поетично анонимен със своя авангардизъм и безкрайни словесни експерименти XXI век?

ВХ: В челото. Джагаров е в челото на българската поезия, на българската литература. Не за пигмеите, за литераторстващите пигмеи, а за истинските творчески личности, за събратята му по перо ТОЙ Е НАЧЕЛО.

Мюмюн Тахир

28th Aug2015

Обърни се с гняв назад, част 2

by Черно и Бяло

Едно интервю на Величко Хинов с поета Георги Джагаров

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров: „Знам, че Луканов извърта и хитрува”…
ВХ: Изглежда, че отново настъпи време разделно?
ГД:
Настъпи и то по-лошо, защото преди бяхме се научили да заобикаляме така наречения класово-партиен критерий, за нас той беше повече обща фраза, отколкото практика. Сега отново се връщаме към него, но в разделителната му, антикултурната му същност. Враждуваме помежду си, за да доказваме кой е бил по-близо до предишната власт и в зависимост от това да му теглим ножа.
ВХ: Според вас какви ще бъдат резултатите?
ГД:
Много просто – политическо разчистване на сметки. До вчера вие бяхте талантите, от днес нататък сме ние. Но въпросът е там, че талантът не се дава с политика, той е дар от природата и ако една политика не се съобразява с този факт, както сега това става у нас, тя рано или късно се проваля.

ВХ: В този смисъл предишният режим подкрепяше ли талантите?

ГД: Безспорно! Това може да се види по отношението към Илия Бешков, Елин Пелин, Багряна, Панчо Владигеров и много други. Режимът им прощаваше политическите увлечения, за да ги привлича на своя страна и да укрепва положението си. Не забравям, че са били извършени и престъпления, но тях ли ще използваме сега като примери?

ВХ: Като вземем предвид само талантливи хора, може ли един талант да се замени с друг?

ГД: Талантът е изключение и той не може да се замени дори с по-голям талант. Не може с Христо Ботев да замениш Димчо Дебелянов или Николай Лилиев. За обратното да не говорим. Такава замяна била една варварска реституция, при която вместо да възстановим някаква ценност, ще съсипваме и унищожаваме други ценности. А като вземем предвид и покровителството, което бившият режим отдаваше на социалните, патриотичните и революционните мотиви в нашата литература, нищо няма да ни попречи да посегнем и върху имената на Ботев и Вазов.

ВХ: Вие бяхте приятел на Пеньо Пенев. Неотдавна в „Демокрация” излезе една бележка срещу вас, в която се цитираха думите на Пеньовия брат, защо не излязохте с опровержение?

ГД: Такива бележки не се опровергават. По-добре е да запушиш нос и да отминеш, и да не се обръщаш назад, дори и с гняв. За мен паметта на Пеньо е свята. Аз съм му посветил стихотворение още когато беше жив. Той също ми е посветил. Завещал ми е тетрадките си, нарекъл ме е и в живота, и в смъртта си свой брат. Повече какво бих могъл да кажа, освен да спомена за трийсетте сребърника? И кой, и защо ги дава?

ВХ: Не виждам да сядате сега с Дамян Дамянов, Любомир Левчев, Константин Павлов и някои други поети, за които някога така решително се застъпвахте?

ГД: С Дамян Дамянов не сядам по понятни причини, но продължавам да обичам неговите талантливи и силни стихове. Същото бих могъл да кажа и за Любомир Левчев. Не съм се отказал и от Константин Павлов, въпреки че върху нашите отношения отдавна е легнала студена сянка. Не мога да се откажа, защото не аз, а той някога написа, че няма нищо по-противно от затлъстял поет, както и онзи страшен стих за пепелянките, които изпраща за дребни услуги при свои приятели. Не съм се отказал от нито един автор, за когото някога съм си мислил, че ни носи предчувствие за пролет в нашето общество.

ВХ: Изобщо вие редовно се застъпвахте за млади автори. На какво се дължи тази ваша слабост? Или това беше някаква роля, която ви се диктуваше отгоре?

ГД: На мен никой никога не ми е диктувал, някаква роля. Не е възможно да ми се диктува. Ролята, за която ме питате, се наложи естествено. Тогава аз публично се бунтувах срещу сталинизма във всичките му модификации. Наоколо се създаваше електромагнитно поле, което привличаше и моите връстници, и по-младите от нас. След унгарските събития през 1956 година срещу по-младите започна масирана атака в печата, но целта беше да бъде изолиран от тях, да им бъда противопоставен като човек, който им оказва лошо влияние. Ние решихме да отстояваме правата си заедно. Това стана на едно обсъждане през 1957 година. Така продължавахме по своя път, докато през 1963 година Тодор Живков произнесе известната си реч за литературата.

ВХ: Как я възприехте, като нападка или като грижа за вас?

ГД: Имаше и едното, и другото. Но същественото беше, че се отричаха нашите опити да пишем така, както изискваха нашите преживявания. На предварително съвещание в ЦК е било цитирано стихотворение от Велин Георгиев, след което е било прочетено и едно мое. Разгневени гласове са викали по мой адрес – мястото на този е в затвора, да се изключи от партията, той е тарторът и др.п. Всичко това бързо го научихме, но струва ми се, че не се уплашихме.

ВХ: Това личи и от редица ваши статии.

ГД: Знаете ли, аз съм израснал в страшно бедно семейство, не съм имал нито културна среда, нито вуйчо владика да ми подаде ръка. Забелязаха ме мои учители, а по-късно и редакторът на „Българска реч” Малчо Николов, появи се една вечер и Радой Ралин. Когато през 1945 година получих от Христо Радевски едно насърчително писмо, три пъти съм обиколил Сливен от вълнение. Знам какво е да ти се каже навреме добра дума. Това изби у мене като вътрешен подтик. Освен това вярвах и на усета си за таланта и на радостта, която ми доставяше неговото появяване. Като си мисля сега за тази роля, разбирам, че общо взето правилно съм се насочвал.

ВХ: Блага Димитрова, с която заедно сте следвали в Ленинградския и Московския университет и заедно сте завършили Литературния институт „Максим Горки”, как се отнасяше към вас?

ГД: Да, тя беше аспирантка, подготвяше кандидатска дисертация за Маяковски, аз бях студент. Помагала ми е, разбира се. Тогава тя плуваше по гребена на вълната и оттам понякога ми помахваше с ръка да опитам и аз по-нависоко, но не успявах, не ми вървеше, обърквах се сред другите вълни на живота, които бушуваха около мене.

ВХ: Защо отношенията ви сега не са добри?

ГД: Не сега, а отпреди двайсетина години. Защо? Ще ви разкажа за един случай от началото на месец септември 1989 година. Повика ме в ЦК Тодор Живок, сложи две тъмнозелени папки на масата, седна.

АЗ: (все още прав): Добър ден, другарю Живков!
ЖИВКОВ: (разсеяно): А-а! Сядай, сядай!
АЗ: (сядам): Някаква задача ли има?
ЖИВКОВ: (изведнъж грубо): Слушай, ти докога ще се занимаваш с тази Блага Димитрова?
АЗ: (стреснато): Как докога?…
ЖИВКОВ: Търсиш връзки с нея и мъжа й, Йордан Василев ли беше? Опитваш се да хвърляш мостове! (Гледа ме строго). Джагаров, тя те мрази! Разбираш ли какво ти говоря? Мрази те повече от мене! Като чуе името ти – побеснява, змии и гурещи бълва!…
АЗ: Това са наши лични отношения!
ЖИВКОВ: Лични! Каквито и да са, няма да ги оправиш! Знаеш ли коя е тя?
АЗ: Заедно сме учили. Знам какво ще ми кажете.
ЖИВКОВ: (отваря горната папка): А това на кое разузнаване служи, знаеш ли? На КГБ или на ЦРУ? Или и на двете едновременно? Или и на трето? Знаеш ли!…
АЗ: Другарю Живков, не ме поставяйте в неудобно положение!
ЖИВКОВ: (прелиства папката): Виж тук, виж! Ако искаш, сам чети! Това са достоверни сведения! Не съм ги събирал аз, за това си има специални органи. Сто пъти съм ги предупреждавал да не измислят! Ето – виж, виж!
АЗ: Нищо не искам!…
ЖИВКОВ: А мъжът ѝ знаеш ли кой е?
АЗ: Беше състудент на жена ми. През 1955 година му помогнах да бъде назначен в списание „Септември”. Но Тодор Павлов го уволни без мое знание. Оттогава…
ЖИВКОВ: (прекъсва ме): Бачо Тодор имаше верен усет за хората!
АЗ: Верен – неверен, поводът беше, че Блага и съпругът ѝ са изтъквали на преден план в нашата критика Владимир Василев.
ЖИВКОВ: Не това, Джагаров! Ние към Владимир Василев си оправихме отношението. Не това е поводът! (Затваря едната папка, отваря другата, прелиства я.) Баща му на този, как беше, Йордан, Йордан Василев, е умъртвявал ранени партизани! Ти представяш ли си? Не ги е лекувал, а ги е умъртвявал, тровил ги е! Какъв лекар? Убиец! Затуй е пострадал след Девети! Затуй сега синът му мрази всичко! Другите мрази! Себе си мрази! Може би е развил някоя болест…
АЗ: Не ми се вярва.
ЖИВКОВ: (рязко, натъртено): Не ти се вярва! (Гледа ме остро). Не ти се вярва и предложи Блага Димитрова за Димитровска награда!
АЗ: Блага Димитрова е факт в нашата литература. Написала е хиляди страници стихове, поеми, проза…
ЖИВКОВ: (прекъсва ме): Възхваляваше вождовете! Стихове за вожда! Червенков на мавзолея! Литература! Опитвал съм да чета, не може да се чете, а ти!…
АЗ: Тя заслужаваше признание. Безпартийна е, но винаги се е вдъхновявала от борбата за социализъм, от успехите в нашето общество.
ЖИВКОВ: Заслужавала е според тебе, но Политбюро мисли иначе. (Прелиства ту едната папка, ту другата.) Ето – виж!…
АЗ: Може да е допускала грешки…
ЖИВКОВ: (затваря папките): Джагаров, това не са грешки, а престъпления! Къде, в коя страна се търпи такова нещо? Ние не сме отмъстителни. След Априлския пленум крачка по крачка вървим към демокрация. Разбира се, наша си демокрация, социалистическа. Подаваме ръка на всеки. Но тези хора са тръгнали против Конституцията и законите! Какво искат? Да кажат поне какво искат! (Мисли). Искат власт, това е! Власт, власт! А ти им пригласяш!
АЗ: Моля ви, другарю Живков, не вярвам, че…
ЖИВКОВ: (тупва с лявата длан по масата): Е, като не вярваш, троши си главата! (Става). Хайде, че имам работа! А ние ще видим…

ВХ: Потвърди ли се това, което ви е казал Живков?

ГД: За папките не знам, но другото – за властолюбието и двуличието, се потвърди. Бях потресен, когато една жена, една поетеса, каза – да изсъхне ръката, която!… Блага проклинаше, а Данчо размахваше бич из коридорите на научните институти. Потресен беше и Петър Динеков. А той не може да бъде обвинен в пристрастие.

ВХ: Значи ли, че Младенов не случайно я покани да го придружава до Париж през май 1989 година?

ГД: Много преди това аз сам ходих в Министерството на външните работи да убеждавам Младенов, че Блага е човек, който заслужава доверие, че на нея могат да се възлагат по-специални и престижни задачи.

ВХ: Умеете ли да забравяте лошото, което някои хора са Ви сторили в живота?

ГД: Мисля – да.

ВХ: Тогава защо на няколко пъти споменахте в лош смисъл Младенов и Луканов?

ГД: А вие не знаете ли какво направиха те срещу мене? Нямам ли право на самоотбрана? Моята самоотбрана е да казвам истината и ако тя е неприятна, аз ли съм виновен?

ВХ: Откога се познавате с Петър Младенов?

ГД: От времето на Световния младежки фестивал в София. Младежки деец, който до такава степен превъзнасяше Живков, че ми дотегна и се скарахме. Предполагах, че прави това, за да се похвали на Живков и не се излъгах. Оттогава все съм си мислил, че този човек е груб и безпощаден кариерист, но съм допускал, че като министър на външните работи ще се поотрака, ще стане по-внимателен към хората, ще се промени за хубаво. Допусках това до самия десети ноември 1989 година, затуй и гласувах за него. Допусках това и до 14 ноември, когато изведнъж възстанових старото си впечатление и реших – дотук, другарю Младенов!

ВХ: А с Андрей Луканов?

ГД: Познавам го от по-рано. Андрей беше умното, способното момче на мама и тате, на целия род Луканови. Така растеше той. Да расте, да порасте, да управлява България! Няма да си кривя душата, изпитвал съм симпатии към него, радвал съм се на стремителното му издигане към върховете на властта. Безспорно умен, безспорно културен, безспорно способен и обигран в политиката. По едно време Живков го гласеше или за министър-председател, или за генерален секретар, беше му открил дори някаква роднинска връзка с Левски. После замлъкна, не споменаваше вече името на Луканов, питаше се защо, а то било, защото Луканов наляво и надясно уреждал хора от родата си, провалял валунтите баланси на страната и други подобни.

ВХ: Изпитвате ли неприязнени чувства към Луканов?

ГД: По-скоро противоречиви. Не може той, ако е човек с култура и съвест, да събере Комисията за вината на БКП и да й нареди да включи името на един поет въ всички списъци. Такава постъпка може да си позволи само един потаен и опасен демагог. Бях на негова страна, когато незаконно го арестуваха, но съм против него, когато го слушам да говори от трибуната на парламента или по телевизията и радиото, защото знам, че извърта и хитрува. А сега, кажете ми, с кого още искате да ме сблъскате?

ВХ: За някои лидери на крайно сините няма да Ви питам.

ГД: Някои от тях бяха някога мои близки по работа и на чашка, разбирахме се, много неща сме си казвали за съдбата на България, а те, изглежда, са забравили това, но Бог вижда, както се казва в един старобългарски надпис.

ВХ: Може ли за малко да се върнем към началото на нашия разговор. Хората имат превратна представа за Вас като държавник. Той ли пречеше на поета или поетът пречеше на държавника?

ГД: И двамата си пречеха, а това беше за добро и на гражданите, и на читателите. Казвал съм го и друг път. Държавната работа е по задължение, работата на поета е по призвание.

ВХ: Пиесата ви „Прокурорът” се игра по много сцени на света, тълкуваха я като първи художествен удар срещу механизмите на сталинската система у нас, режисьорът Любомир Шарланджиев направи филм с великолепни актьори, но филмът повече от двайсет години беше забранен, а вие бяхте на такъв отговорен пост, как да си обясним този факт?

ГД: А вие как си мислите, че всичко ми е било разрешено? А как си обяснявате, че престанах да пиша? Живков е казвал за мене – не пише, защото знае, че партийната критика отново ще го погне, но този път ние няма да го защитим! Казвал съм му – другарю Живков, пуснете поне филма! Отговарял ми е, че отново ще го види, но ми е казвал и друго – че съветските другари били против, някакъв Романов! Веднъж с Венчето, Невена Коканова, се бяхме разбрали и тя да говори с Живков, и аз да говоря, говорихме, но нищо не се получи.

ВХ: Ако сега трябваше да напишете пиесата, какви щяха да бъдат героите ѝ?

ГД: Същите, както и пиесата! Със същия патос, със същата болка и надежда.

ВХ: Живков по този начин не е ли държал поета за гърлото?

ГД: Днес всичко може да се каже. Но на Живков аз съм признателен, че ме е спасявал от моите противници, които не бяха малко, а не затуй, че ме е държал за гърлото, ако изобщо е правил това.

ВХ: Всъщност може ли да се твърди, че всичко е започвало и завършвало с Живков?

ГД: Всичко това е системата. Живков ли я започна? Не, разбира се! Макар че той най-дълго стоя начело. Но пред нашите очи той все повече откриваше нейната негодност, а през последните години направо я отричаше, и то в спорове с Гобрачов. Ще мине време и ако не ние, нашите деца ще разберат какъв държавник сме имали.

ВХ: Казахте ми, че не умеете да лъжете и че това Ви е струвало твърде скъпо както по време на борбата срещу фашизма, така и по-късно – в условията на тоталитаризма. Какво ще кажете за тези ваши другари, които писаха срещу вас?

ГД: Случайно се срещнах с един от тях, смее се, върви към мене, протяга ръка, казвам му – Не ви ли е срам! – а той ми казва – Ти защо напусна партията?

ВХ: Наистина – защо?

ГД: Сто пъти ли да обяснявам? Каквото е имало да казвам, казал съм го в писмото до партийната организация. Вижте там, в „литературен фронт” от януари 1990 година. А може и да прочетете някои неща, които съм публикувал преди пет или преди двайсет години. Слушали сте предаването по телевизията за посещението на една група писатели в САЩ през 1980 година. Помните ли, че тогава повече от половин час говорих срещу партийната пропаганда, че тя ни лъже за американския начин на живот? Помните, нали? Не съм от онези, които бързо си сменят възгледите, бързо се приспособяват към новата обстановка.

ВХ: Разочарован ли сте от днешната политика?

ГД: Не разочарован, а ужасен! Търсим път към Европа – на запад или на изток, на север или на юг, но не и към себе си, а може би този път към самите нас е най-верният, защото Европа е в нас, и то много по-рано, отколкото за някои други народи. И какво постигнахме досега, освен приказки за свобода и демокрация? Стопанска разруха, грабежи и спекулации, престъпност, проституция, СПИН, безработица, глад и мизерия за по-голямата част от народа! Съсипахме държавата си, объркахме отношенията си със съседите, отново затваряме всички изходи, за да си оставим само един, от който най-сигурно ще влезем в клопката.

ВХ: Вярвате ли на нашите днешни политици?

ГД: Има умни и гъвкави политици, на които вярвам, без да ме интересува от какъв цвят са. Вярвам например на Беров, че той и неговият екип ще овладеят хаоса, ще сложат спирачки на инфлацията, ще въведат поне малко ред и законност в нашите обществени отношения.

ВХ: Смятате ли, че за българина е характерно да бяга от себе си и да търси спасение навън?

ГД: Не мисля, че това е черта на българина. Изобщо не мисля, че за българина трябва да се говори така на едро, ту да го изхвърляме на сметището, ту да го въздигаме до небесата. Той е и такъв и онакъв, каквито сме и ние, и ако някой от нас е подлец и разбойник, това не означава, че всички сме подлеци и разбойници, както не означава, че ако някой от нас е гении, то и всички ние сме гении. Защо едни остават тук да носят заедно кръста на родината ни, а други бягат към чужбина? Накъде бягат? Не съм Албания или към Бангладеш, а към Германия, Франция, Съединените американски щати, защото се надяват, че там наготово ще получат това, което не са успели да постигнат с труда си в България. Бягат, за да грабят от богатствата на други страни и народи. Но това не е спасение, а пълно нравствено падение. За тях се отнася приказката, че ние сме племе талантливо, ученолюбиво, работливо, горделиво и най-вече – крадливо! Това ли е българинът? Не, това са някои българи!

ВХ: За какво най-много съжалявате в живота си?

ГД: Съжалявам, че разпилях много от силите си и не успях да дам на хората всичко онова, което те очакваха от мене.

ВХ: Какво би могло да ви пречисти от угризения на съвестта?

ГД: Съзнанието, че мога да поправя грешките си, че мога да изгарям в творческите си мъки и, разбира се – да обичам с най-чистите пориви на душата си.

ВХ: Вашият бивш шофьор имал няколко мерцедеса, това може и да не е вярно, вие вече не се возите на служебен мерцедес, липсва ли Ви?

ГД: От служебния мерцедес слязох в въздишка на облекчение, наблизо нетърпеливо потропваше с крак моят млад и силен Пегас, хванах го за гривата и сега той ме носи навсякъде, където си наумя.

ВХ: Благодаря Ви за този разговор.

27th Aug2015

Обърни се с гняв назад, част 1

by Черно и Бяло

Едно интервю на Величко Хинов с поета Георги Джагаров

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров: „Знам какво са говорили в политбюро – да ме унищожат!”
ВХ: Господин Джагаров, нашите читатели са предимно млади хора, не ви познават, а доколкото научават нещо за вас, това е по-скоро докосване до едно ехо, отколкото среща с вашата личност. Това смущава ли ви?
ГД:
За никого не е приятно да се откъсва от младите хора. Ако те не търсят и не четат един автор, той е загубен. Но аз не мисля да произнасям подобна присъда над себе си. Сега всичко е объркано, още не се знае кое какво е. Моите връзки с младите хора се прекъснаха изкуствено. Едва когато се възстановят, ще мога да отговоря на вашия въпрос. Тогава се разбера нужни ли сме си с младите хора един на друг, заедно ли ще вървим към бъдещето или ще се разделим. Но при всички случаи не искам младите да губят. Досега винаги съм бил с тях, пък и те са били с мен. По-нататък животът ще решава.

ВХ: Младите хора и да ви търсят, не могат да ви намерят по книжарниците, от десет години насам вие не сте се появявали с нова книга, нито преиздавате някоя от старите.

ГД: Така е, защото аз не съм професионалист. Писал съм от време на време, когато ми дойде и както ми дойде. Това е лошо, но какво да правя? Не можах да се преборя с характера си. Оправдавал съм се с една или друга заетост, както и с това, че не е важно колко си писал, а как си го написал. Късно разбрах, че вдъхновението не идва на готово, че то е едно постоянно състояние, което се поддържа с труд и постоянство. Само тогава авторът може по-често да се среща с читателите си и да си сверява часовника с тях. Съжалявам, че пропуснах тази възможност и сега ми се налага да се разплащам с лихвите. Не че не съм правил опити да се затворя някъде и да се отдам на писане, но не съм успявал. Надявал съм се да успея поне през тези няколко години, но както виждате, отново котка ми мина път.

ВХ: Имате предвид атмосферата около вас?

ГД: Това малко ли е? Цял живот да се блъскаш с убеждението, че създаваш някакви ценности за народа си и накрая да дойде някакъв политически или литературен мошеник и да разруши всичко, което е било смисъл на живота ти, това как ви се струва? Не, не мисля, че всичко ще бъде разрушено, стъпкано и оплюто, но ме измъчва самото това явление, самият този стремеж да се руши, да се тъпче и оплюва. Някога ние цитирахме Кавафис за варварите, които още дойдат, а се оказа, че те са били тук, при нас и сред нас.

ВХ: Вие бяхте заместник-председател на Държавния съвет, това може би…

ГД: Един от заместник-председателите!

ВХ: За другите не се говори, кои бяха те?

ГД: Митко Григоров, Пеко Таков, Ярослав Радев. Имаше и двама първи заместник-председатели – Кръстьо Тричков и Петър Танчев. Общо шест души.

ВХ: Как си обяснявате това пристрастие към вас?

ГД: Да оставим читателите са ми да си отговорят.

ВХ: Може би защото след ноември 1989г. вие пръв напуснахте БКП, подадохте си оставката отвсякъде, отказахте се от всички звания и отличия на бившия режим, обявихте се за независим народен представител, обърнахте гръб на новите партийни и държавни ръководители?…

ГД: А нямах ли това право, когато се провъзгласяват принципите на свободата и демокрацията? Беше ми дотегнало да завися от една партийна върхушка, тя да ми определя как да живея и какво да правя. Новите властници бяха от същата тази върхушка, познавах ги много добре с тяхната страхливост и непочтеност, с тяхното грубиянство и властолюбие, само че сега искаха да се представят в друга светлина, да си измият ръцете и да излеят помията върху главата на Тодор Живков, пък и на всеки, който им беше неудобен. Аз не им бях удобен, защото рано или късно щях да ги разоблича. Въпросът беше – къде? В партията или извън партията? Предпочетох това да стане извън партията, за да не й усложнявам положението отвътре. Но тези хора не разбраха за какво става дума. Знам какво са говорили в заседание на Политбюро – да ме унищожат! Затуй надигнаха срещу мен цялата си сбирщина от лъжци и клеветници. Мислеха че лесно ще се справят, като пуснат в ход понятията живковизъм, живковисти, както е постъпвал и техният учител Сталин с троцкизма и троцкистите, с бухаринщината и бухаринци. При това аз бях уязвим, защото Живков наистина ме е защитавал, но от кого – от такива като тях! Бях сам, а тълпата ревеше, искаше да разкъса някого и те я насочваха срещу мен. Това са същите, които преди три години заповядаха да бъде арестуван Живков, а сега го оплакват без дори да се засрамят, че те са виновни.

ВХ: Бихте ли казали с какво по-конкретно сте се занимавали в Държавния съвет?

ГД: Това не е тайна за никого, ако сериозно се интересува. През първите няколко години бях председател на Съвета за развитие на духовните ценности на обществото, помощен орган, който имаше за задача да подготвя стратегически разработки. По-късно този съвет беше прехвърлен към Министерския съвет. Отговарях и за работата на две комисии, едната – по националните и международните награди, другите – по наименуването и пренаименуването на обекти с национално и местно значение – села, реки, върхове, местности, параходи и др.

ВХ: Неотдавна един народен представител каза, че сте възглавявал и комисия по възродителния процес?

ГД: Излъгал е горкият, но може би не от злонамереност, а от незнание. Ако е имало такава комисия и аз съм я възглавявал, сега бих намерил основание да се похваля с нещо полезно и исторически необходимо. Защото аз не бих се занимавал с насилствена и кампанийна смяна на мюсюлманските с християнски имена, а бих се заловил с механизмите на нашето национално съзнание, с националното възпитание и образование. Всеки народ има право на това, нашият – също. Така че възродителният процес не може да се отхвърля и осъжда, без да се накърнят интересите ни като нация. Друг е въпросът, че в него са взели участие и престъпници, но аз питам – а в кое благородно дело не са участвали и престъпници?

ВХ: Одобрявате ли асимилацията по принцип?

ГД: Дали я одобрявам или не, това няма значение. По-важно е, че тя се е вършила и се върши навсякъде по света. Ако един чужденец, който живее в България, е решил да се срасне с нашия народ и възпитава децата си да бъдат българи, аз не виждам в това нищо осъдително. Друго е, ако това го прави под натиск на държава, на партия или на някаква друга институция. По този начин – насилствено или с различен род съблазни, са били асимилирани по време на робството милиони българи. В националната си политика ние не можем да не държим сметка за този факт. Затуй ми се струва странно, че някои политици говорят за две национални общности у нас. Ние сме се изградили исторически като една национална общност. Това съвсем се означава, че се пренебрегват интересите, своеобразието на различните етнически групи, напротив! При това нито една от тях не е териториално обособена от българския народ и да се представят сега претенции към териториално обособяване по села и градове, не е нищо друго освен проява на антибългарски национализъм, на насилствена асимилация, която ни е позната от далечното минало.

ВХ: Работата на Комисията по наименованието и пренаименованието на различни обекти не е ли била свързана и с личните имена на гражданите?

ГД: Не, разбира се! Но когато комисията се преустрои в Комисия по езиковата политика, някъде след 1986 година, ние настоявахме нашите учени да подготвят и да издадат пълен Именник на българските граждани, за да бъдат улеснени родителите в избора на имена за децата си. В този смисъл особено настойчив беше проф. Заимов, а ние успяхме да издадем кратък препоръчителен именник, в който наред с християнските, бяха включени и редица мюсюлмански имена. Не забравяйте, че в именната си практика ние се сблъскваме с какви ли не щуротии, например с имена като Проститутка, Телефонка, Язовир, Пръцко и др. п. Ще се съгласите, че държавата не бива да позволява на своите граждани да заклеймяват децата си със срамни и позорни имена. Иначе съм бил за пълно равноправие между именните системи на различните религиозни общности.

ВХ: Според вас езикът може ли да управлява?

ГД: Това е все едно да ме питате дали могат да се управляват земетресенията или ветровете. Не, езикът не може да се управлява, той се движи по свои вътрешни закони, почти равнозначни на природните. Но ако тези закони не могат да се управляват, може да се управлява отношението на човека към тях. Затуй ги изучаваме и когато ги формулираме ясно и точно, те ни служат като норми за поведение, повишават езиковата ни култура, подпомагат езиковото ни общуване. На тази основа възникват азбуката, правописът, стилистиката, литературният език.

ВХ: Наближава най-българският от всички български празници – 24 май, денят на светите братя Кирил и Методий. Разказахте ми как сте го посрещали като дете. Имате ли да споделите нещо извън детските си и ученически спомени?

ГД: Този най-български от всички български празници е преминал през много изпитания, но – слава Богу! – винаги е побеждавал, а с него е побеждавал и българският дух, съзнанието ни, че „и ний сме дали нещо на светът!”. Може би тъкмо поради тази сила, която носи в себе си, той почти беше забранен по времето, когато България беше управлявана от такъв интелигентен сатрап като Вълко Червенков. Празникът беше сведен до просветните, научните и културните организации. Изчезнаха трицветните знаменца, шумните орляци на деца по улиците, песента „Върви, народе възродени!”. Груба и тежка ръка удари българина по душата.

ВХ: Кога празникът беше възстановен?

ГД: След 1956 година и тук не мога да не подчертая заслугата на Тодор Живков. Празникът отново се превърна в общонароден, стари и млади, жени и деца, ученици, студенти, писатели, учени, инженери, лекари, работници и селяни, уки и неуки – всички ликувахме! Слушал съм какво си говорят чужденци – такъв народ, който може да чества азбуката и словото си, е велик народ, народ със светло бъдеще! Но системата не би била тоталитарна, ако не беше се възползвала и от този празник, за да възвеличава себе си. Потоците от народ се насочваха към трибуните, от където партийни и държавни ръководители трябваше да приветстват хората, а хората да приветстват ръководителите си. Застанал съм за малко на мавзолея, до Стоян Михайлов, гледам манифестацията и тръпна от възмущение. Стояне, казвам, виж, виж как наред с образите на нашите първоучители, на Климент Охридски и Черноризец Храбър, на Патриарх Евтимий, Отец Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Вазов над главите на хората се мандахерцат и физиономиите на Пенчо, на Гришата, на Пешо! Идиотщина, казва Стоян, трябва нещо да се направи, не може така! Внеси предложение!

ВХ: Внесохте ли?

ГД: Много пъти съм занимавал Живков с този въпрос, подкрепяха ме Балевски и Зарев и представете си, че Живков се съгласяваше, но не смееше да постави този въпрос в Политбюро, за да не обиди другарите, с които работеше. През 1989 година направих и писмено предложение как да преминава празникът, но от ЦК не получих никакъв отзвук.

ВХ: Знам, че се водеха спорове как да се нарича езикът, за който светите братя са съставили нашата азбука?

ГД: Дълги и неприятни, преднамерени спорове. Нашите учени, повечето от тях не отстъпваха от научната истина. Тя се оспорваше от наши славянски братя, които твърдяха, че езикът бил общославянски. Но по онова време славянските езици са били достатъчно разграничени един от друг, всеки си има своите характерни и речникови, и фонетични, и структурни белези, така че Константин- Кирил Философ и брат му Методий не са се заели да правят азбука за някакво славянско есперанто, а за езика, който им е бил майчин, тоест – езика на българските славяни. За това има достатъчно доказателства. Но се намери един руски специалист, който аргументира отрицателното си становище с това, че в ХІ век българите още не били славяни, следователно и езикът на двамата братя, първият книжовен език на славяните не можел да се нарича български. Негова милост се правеше на разсеян, занимаваше се с научна демагогия. Защото българите на Аспарух вече втори век са общували със славяните от своята държава на техния славянски език и защото славяните в тази българска държава няма как другояче да бъдат наричани освен както се наричат и днес – българи. Не искам тук да продължавам един научен спор, а само да изкажа мнението, което съм поддържал тогава. Понятието славянски, старославянски е много услужливо, много удобно, ако трябва по равно да се разпределят богатствата на една велика езикова култура, но то е абсолютно неприемливо, ако трябва да се отстоява истината. А тя е в това, че езикът, на който е съставена азбуката, е език на българските славяни, повтарям – български език, сега старобългарски.

ВХ: Водеха се спорове и за азбуката. Вашето мнение тогава и днес?

ГД: Няма спор, че солунските двама братя са съставили глаголицата. Спорът е кой и къде е съставил кирилицата. Повечето специалисти приемат, че тя е съставена от Климент Охридски в чест на неговия учител. Но ако това е вярно, тя още през девети век би могла да се нарече кирилица. Такова нещо няма. Думата е образувана по-късно. Никой от учениците, които са се клели пред Христовия кръст да бъдат верни последователи на своите учители, никой никога не би си позволил да отстъпи тази клетва, да се отклони от свещените букви на глаголицата. Това би могъл да си позволи друг учен мъж на тогавашна България, царският син Симеон, човекът, който е завършил образованието си в Цариград и предполага се, до съвършенство е владеел гръцките писмена, само той и кръгът от просветени люде около него. Преписването на свещените книги в Плиска и Преслав, вече преведени на български от двамата братя и техните ученици, е ставало под диктовката на Климент, Наум и другите, но с кирилица, а не с глаголица, защото глаголицата е била по-трудна за усвояване и приложение. Такова си беше моето мнение тогава, такова си остава и досега. А да се нарича нашата азбука славянска, за мен е също неприемливо, защото половината славянски народи си служат с латиница. Еднакво приемливо за всички би било да наричаме нашата азбука кирилица, както би трябвало да я наричат и сърби, и руснаци, и украинци, и белоруси, че и десетки други народи и народности, ако толкова се дразнят от името българска.

ВХ: Какъв смисъл влагате в понятието майчин език?

ГД: Зависи от повода. Ако ме попитате кой е моят майчин език, аз естествено ще ви отговоря – езикът на майка ми. На този език не се говори никъде извън семейството. Ние с братята и сестрите ми, с нашите близки и познати си имаме свои думи, свои интонации, това беше моят майчин език. Вие също имате свой майчин език. Но ако някой ме попита, ето, както сме си заедно, кой е вашият майчин език, ние и двамата ще отговорим – българският, защото и вашата, и моята майка говорят български. Това вече е друго равнище на майчин език. Има и по-високо равнище, това е майчиният език на всички ни, езикът на нашата земя, езикът на нашата държава и на нашето общество, езикът на който се разбираме в производството, в културата, в управлението, майчиният език на родината. Докато моят семеен или групов майчин език е равнопоставен на вашия семеен или групов майчин език, езикът на майка България е равнопоставен на други национални езици по света. В този смисъл в семейството или групата всеки от нас може да общува на какъвто език иска – немски, руски, английски, турски, цигански, това е негово право и тук никакви фактори не могат да му се бъркат в избора, стига да не пречи на другите, стига да не подменя със своя си семеен или групов майчин език, майчиният език на нацията, езика, на който общуваме всички. Извинете, че усложних отговора си, а исках да кажа нещо съвсем кратко и просто – че на общонационално равнище може да има само един майчин език и той е българският.

ВХ: Но турците в България не признават българския за свой майчин език.

ГД: Не турците, а турските националисти. Те се противопоставят на българския език, те искат да обособят и да затворят българските турци в семейния им майчин език, защото знаят, че езиковото обособяване води до териториално обособяване. Досега това се вършеше на равнище село, оттук нататък ще се върши по райони, ще се върши с наше участие, както се вършеше десетилетия подред по указание на Коминтерна. Сега указанията идват от другаде. Ние сме пречка за много чужди интереси тук, на Балканите. Затуй и много сили се опитват да ни изтърбушат отвътре. Ето в момента на българска земя се вдигат седем или десет телевизионни ретланслатора, които ще излъчват програми на турски език. Това са седем или десет ковчега, приготвени за още една част от българската езикова общност. Не съм чул някаква държавна институция да е възразила. Всички мълчим, примиряваме се. Кажете ми, къде другаде по света може да се случи подобно нещо? Никъде. Ние сме като разграден двор, всеки може да влезе и да прави каквото си иска. Няма да му се разсърдим, няма да го поканим да си отиде, откъдето е дошъл. При това ще ни поучава как трябва да се отнасяме към българските турци, като че ли той е живял с тях, а не ние. Той дори не знае, че съдбата им е да бъдат двуезични, да общуват помежду си на своя си майчин език, а с народа си – на български. Иначе как ще се развиват, как ще получават професии, как ще се осъществяват в живота? Тогава защо е това масирано настъпление срещу тяхната езикова самобитност? Техният език, както твърдят изтъкнати тюрколози, не е езикът на Радио Анкара, а по-друг език. Или всеки може да чете европейските документи както си иска? Ако се прилага една мярка, защо не се възстанови етническото своеобразие на българските татари, на казълбашите, на черкезите? Може би защото те вече са потурчени, а от потурчване все още никой не се е върнал у дома си? Но стига сме говорили по този въпрос, вече започвам да се обърквам!

ВХ: А как мислите, има ли македонски език?

ГД: Знаете ли какво си мисля – че както вървим от въпрос на въпрос, още малко и вие ще ме представите пред читателите като върл националист. А аз не съм такъв, ей Богу, не съм и не искам да бъда. Национализъм ли е да обичаш отечеството си с най-чистата обич, за която си способен? Национализъм ли е да отстояваш интересите на своя народ и не да го нареждаш пред другите народи, а да държиш за честта и достойнството му направо с тях? Ако това е национализъм, включете ме тогава в черния списък. Ето, вие ме питате има ли македонски език и знаете, че аз ще ви отговоря – не! Това, което се нарича македонски език, са българските говори в Македония. Виж друго нещо е там книжният език. Той до голяма степен е посърбен вариант на народните говори, изработен по всичките правила, които Сталин изискваше да се спазват от неговите верни и неверни ученици като другаря Тито. Този книжовен език е един от най-ярките примери, а може би и най-яркият пример за това как от една нация могат да се правят две, стига това да е в интерес на класовата борба, на пролетарската революция, а още по-точно – на една великодържавна политика тук, на Балканите. Емилиян Станев, иначе човек възпитан и сдържан, псуваше със седмици, когато му се споменеше за този титовско-македонски език. Но както и да е, реалностите са си реалности, на този език се пишат стихове, пиеси, романи, изучава се от децата, използват го техните родители. Въпреки това аз не мисля, че изходът е затворен веднъж завинаги. Сега се създават условия за добросъседство с Македония, за открити граници и открито общуване, така че въпросът ще се реши само по себе си, естествено и свободно. Нужно ни е само по-често да си гостуваме, да си разменяме книги и вестници, да си пишем като роднини и близки, и ние тук да се освободим от езиковата си надменност, от самочувствието си, че българският език е само този, на който ние пишем и говорим.

ВХ: Ще имаме ли един ден общ правопис?

ГД: Щом сме имали в миналото, ще имаме и в бъдещето. Това ще го решат нашите деца и внуци. Трябва да им вярваме.

ВХ: На 24 май как ще празнувате?

ГД: Над буквите, от които се правят думи, а от думите – изречения. Искам да видя внучката си Деница и внука си Младен как весело размахват знаменцата на нашата надежда. Искам още веднъж мислено да целуна ръка на моите учители, които са ме учили да правя добро в живота си.

ВХ: Достатъчна ли ви е сега тази „земя като една човешка длан”?

ГД: Тя винаги ми е била достатъчна – за радост и за мъка. И за любов, и за разочарования. И за приятели, и за врагове. И за смърт, и за безсмъртие. Какво повече?

ВХ: Тази година ще получим ли книга от вас?

ГД: Е, на толкова въпроси ви отговорих, позволете ми на този да не ви отговарям. Привършихме, нали? Затворили сме се тук, вие питате и дълго мълчите, аз пуша и дълго отговарям, сякаш двамата решаваме някакви съдбовни въпроси, а навън – погледнете само – слънце, слънце! Там от ъгъла на „Солунска” някой ме вика. Ще му се обадя. Казах ли ви, че и аз имам приятели!

19th Aug2015

Храни куче да те лае[i]

by Черно и Бяло

Magphil-Konstantin-Bradvarov-S3170-159x240Много се говори и пише за кризата в Гърция, която междувременно тежи като воденичен камък на врата на всички граждани от Евросъюза. Излишно е и аз да се изказвам по въпроса за който са отговорни финансовите експерти, защото програмите за спасяване на страна, която не заслужава да бъде спасена, надминават своята хуманна същност и могат да бъдат класифицирани като пълна глупост. Поводът да „хвана перото“ на тази тема са типичните за гърците безгранична наглост и неблагодарност с които те отговориха на протегнатата им за помощ ръка. И още по-точно: имам един приятел грък, когото уважавам за неговата смелост и отзивчивост да вкарва тайно по комунистическо време в България емигрантска литература и когото смятах за разумен и интелигентен човек, който е в състояние да различава черното от бялото. Но когато и той започна да говори разпалено за това, как Европа ръководена от новата неонацистка Германия се стремяла да унищожи невинната Гърция, се вбесих доста от това изказване и се постарах да потърся макар и вече установената, очевидна истина по въпроса. Или както каза наскоро една журналистка: „крадецът вика – дръжте крадеца“.

Накратко фактите: правят си гърците държава, в която живеят без големи усилия и поддържат висок жизнен стандарт полакомени от ниските лихви на многобройни кредити взети от френски, италиански и немски банки. Страната прави едва 2% от икономиката на Еврозоната и то само благодарение на селскостопански продукти, но създава огромен държавно-административен апарат, който има чисто паразитни функции. За събирането на данъците никой не го е грижа (сивата икономика надвишава 22%), но се плащат огромни добавки към държавните заплати, които един американски икономически вестник окачестви наскоро като „балкански екстри“. Такива са например допълнителните (мисля че бяха 800 евро) за частната библиотека на учителите по домовете им и същата сума за тролейните шофьори за това, че след работа трябва да смъкват лирите на возилото си от уличните жици! И още много подобни случаи. Затова държавната работа в Гърция става най – мечтаната професия за получаването на която се плащат огромни рушвети. А пропо рушвети: Гърция дели по корупция позорното 69 световно място заедно със Сенегал и България. Да, но Сенегал е африканска държава, а България е деформирана от 70 години комунизъм. Така, че ако навремето Чърчил не беше едва успял да изтегли Гърция от кървавите ръце на Сталин и на гръцкия комунистически „народен фронт“, сега тази страна щеше да е нещо като Чад без да искам да обиждам африканската страна с това сравнение. Други примери: край Атина се намира малко езеро в което плували 2-3 патици и затова било обявено официално за резерват. За него се грижат на щатна длъжност 40 (!) държавни служители. И сега най – интересното – блатото е пресъхнало вече преди 20 години, но държавните служители продължават да си получават заплатите. Друг пример: един мой приятел притежаваше къща на Халкидическите полуострови, която успя за късмет да продаде преди избухването на акутната криза в страната. В селото живеели около 2000 жители, а през летния сезон заедно с туристите ставали към 10 000. Той ходел на почивка през октомври, след сезона. Веднъж бил поканен в таверната на някакво частно парти от кмета на селото и започнал „смоул ток“ със седящия срещу него началник на пощата. Казал, че познава много добре и тримата служители на малката селска поща – началника, момичето на гишето и пощенския раздавач на писма, на което директорът на пощата му отговорил: „ ние сме 7 служители, но другите четирима само си получават заплатите и не идват на работа – аз дори не ги познавам лично“. Да не забравяме, че тези примери се отнасят само за „дейността“ на дребни чиновници и представляват само „върха но айсберга“.

Преди десетина години президентът на Европейската централна банка Жан-Клод Трише предупреди Съвета на министрите на ЕС за обезпокоително високия дълг на Гърция. Това негово предупреждение не само, че беше пренебрегнато, но и държавният дълг бе прехвърлен върху европейския данъкоплатец. Иначе само щяха да фалират няколко банки и Гърция щеше да напусне Еврозоната, където така или иначе не и е мястото. Тя влезе там с измама, като гръцките политици фалшифицираха документи, че уж дефицитът спрямо Брутния вътрешен продукт бил 3,7%, а всъщност се оказа, че бил 15,6%! Държавният дълг на Гърция надхвърлял допустимите 60% над Брутния вътрешен продукт с цели 130%. След приемането в Еврозоната Гърция беше хваната многократно във фалшификации и измами чрез които прибра от ЕС милиарди. За такива крупни престъпления частно лице не би напуснало вече затворите, на страната Гърция и се размина само с мъмрене.

Неотдавна гръцкият посланик в България се опита да защити родината си като подчерта в интервю „всеотдайната“ подкрепа на Гърция за приемането на България в ЕС, гръцките инвестиции в България, които създали много работни места и множеството гръцки студенти следващи в българските университети. Г-н посланикът забрави обаче да спомене, че застъпването на Гърция за членството на България стана не по любовни причини,а поради формулата от статута на ЕС, че приемайки съседна страна, процентът на помощите за инфраструктури се увеличава многократно в полза на Гърция. Освен това България беше принудена да гарантира писмено, че няма да строи язовири в Родопите за да могат българските реки да напояват Северна Гърция. Също не бе спомената експлоатацията на гръцките работодатели, които често и не плащат мизерните надници на българските работници. А що се отнася до гръцките студенти, на тях образованието в България им излиза много по-евтино да не говорим за факта, че масово си взимат изпитите и дипломите посредством рушвети, защото повечето от тях не могат до края на следването си да се научат да говорят свястно български.

Когато критикуваме определена държава винаги прехвърляме цялата вина на политиците и правителството и правим от народа изкупителна жертва. В Гърция това не е точно така, защото целият народ участва живо в правителствените мошеничества. Освен държавните служители в страната „живеят“ над 7000 столетници, които отдавна не са между живите, но роднините им продължават да получават пенсиите. Има и цели острови заселени от мними слепци и недъгави, които получават незаслужено инвалидни ренти. Според статистиката на здравната каса през миналата година цялото гръцко население е минало през лекари и е получило рецепти за лекарства от аптеките. Неотдавна един гръцки политик каза, че ако се прилагат и спазват законите, 2/3 от гръцкото население трябва да отиде в затворите. Като пътувах из Гърция виждах често паролите „ККЕ“ на тяхната комунистическа партия написани по стените, и мислех, че това са единични акции на малцина глупаци. Един мой приятел ми каза, че не познавал грък, който да не е комунист. Започвам да се убеждавам, че това е така. За политиците вече е доказано. Датски журналист сподели, че по време на интервюта с гръцки политици забелязал в кабинетите им портрети на Ленин, Енгелс и Че Гевара. Също като гледам само лисичата физиономия на комсомолчето Ципрас, веднага се сещам какво политическо верую го е подтикнало към правителствената кариера. Изглежда, че идеалът на цялото гръцко население е симбиозата на мързеливо комунистическо съществувание (но с право на пътуване), което да е финансирано от декадентския Запад за да може да се поддържа висок жизнен стандарт. Така и беше до сега, но гръцкия комунистически рай го няма вече. Затова и воплите и плачовете обвинявайки ЕС по следния начин: имало едно време една идеална страна населявана от работливо и примерно население управлявана от безкористни политици-идеалисти. Завидяла им Европа и решила да ги унищожи като ги затрупала с милиарди евра за да ги задуши. Но гърците се защитавали смело като премахнали милиардите така бързо и умело, че вече никой не можел да каже къде са изчезнали. Европа пак ги атакувала с нови милиарди, но гърците и с тях се справили бързо, та борбата с узурпаторите от ЕС продължава и до днес…

През 1982г. посетих за пръв път Солун. Бях с един моряк от Бургас, който след подробно наблюдение ми каза: „погледни им очите – лукава им е семката ти казвам!“ Абстрахирайки се от тази констатация забелязах в ленивите движения на тумбестите им фигури една подчертана средиземноморска гордост (която може би вече е започнала да поизчезва), докато под разкопчаните ризи се виждаха златни кръстове носени на космати гърди. На фона на другото им ориенталско поведение неволно се сещам за българската дефиниция – що е грък? – турчин, който се прави на италианец.

Особено нахално намирам твърдението на гърците, че Западна Европа била длъжна да им помага и да толерира мошеничествата им, защото били люлката на цивилизацията и демокрация била гръцка дума. Между данайското племе, което населява в момента тази страна и древните гърци има толкова общо, колкото и между днешните египтяни и фараоните – сиреч нищо. А на тези от тях, които рисуват знака на еврото със знак за равенство със свастиката по стените на банките, трябва да се каже, че първият концлагер в света и създаден от гърците на безлюдния остров Трикери, в залива на Волос, на 19 юни 1913г. Там са убити при нечовешки условия хиляди пленени български офицери и войници. Няма да се ровим в срамната роля на Гърция през Балканската и Междусъюзническата война. За да илюстрирам думите „Демокрация“ и „Ксенофобия“ (все от гръцки произход), ще разкажа една по-нова случка на която бях очевидец. Някъде в средата на 80-те години прекарвах почивка на полуостров „Касандра“. Намерих едно приятно ресторантче в гората далеч от бреговата линия и селото в което бях отседнал. Собствениците бяха гръцки македонци от Серес. Една вечер готвачът извади китара и започнахме да пеем македонски и други народни песни от българския край. По едно време той внезапно спря да свири и ми посочи с уплашен поглед двойка гръцки туристи, които се разхождаха по пътя. „В Гърция е забранено не само да се преподава български и македонски в училищата, но и да се пее и говори на този език. Мога да си навлека сериозни проблеми с властите ако ме чуят“. Стори ми се, че не чух и разбрах добре казаното. До този момент мислех, че се намирам в западна страна управлявана демократично и член на НАТО. Интересно какви са били рапортите на комисиите за човешки права към ЕС по време на приемането на Гърция в Съюза. Явно, че думи като „демокрация“ и „толерантност“ не са имали никога каквото и да е значение в тази държава-недоразумение. И това се случи години преди смешните масови протести в Гърция по повод на основаването на Скопска Македония след разпадането на Югославия.

Ще приключа тази неприятна тема с два цитата. Първият е от „Дневник“: „Темпераментната привързаност на населението към комунизма прогони всички работливи гърци в чужбина в търсене на възможности. Гърция не е военна заплаха за съседите си и има всички слабости на западните държави, което я превърна в изпитателен полигон за марксистки теории. Само ги изхвърлете от ЕС, спрете им безплатните евра и им върнете печатните преси за драхми. След което стойте и гледайте какво става в продължение на едно поколение.”

Вторият цитат е от направеното още преди пет години интервю в списанието „Форбс“ на американския гражданин от гръцки произход Бил Фреца: “Веднъж на много, много години се появява възможност народите да получат това, което наистина заслужават и този път удря часът на Гърция”.

[i] (актуална балканска поговорка)

Константин Брадваров

31st Jul2015

Декларация на УС на СБЖ по повод спирането на в-к „Преса“ и сп. „Тема“

by Черно и Бяло

sbjУС на Съюза на българските журналисти изразява дълбоката си тревога от спирането на вестник „Преса“ и списание „Тема“ – различните и коректни авторитетни издания с огромна читателска аудитория. Закриването им е пореден израз на дълбоката криза на медийната среда и на журналистическата професия в България.

135 колеги са освободени в последния работен ден!

Спирането на „Преса“ и „Тема“ е част от процес, който вероятно ще продължи, защото и други печатни издания, и то с утвърдени имена, са също в много тежко положение. Обедняването на медийната среда обаче очевидно не тревожи управляващите, които го смятат за естествено и нормално. Това е късогледа политика, зад която стоят определени политически и икономически интереси, но тя е дълбоко порочна и вредна за България.

В българските медии тече уродлив процес на монополизация и концентрация в ръцете на зависими от властта лица, пред който редуващите се правителства си затварят очите. Налице е крещяща нужда от прозрачност и осветляване на медийната собственост, на каналите за финансиране, на рекламната и разпространителската мрежа, за да стане ясно кой на кого и с какви пари служи. Не се предприемат никакви стъпки в тази насока, защото сегашното положение очевидно е изгодно на политическия елит и яростно се защитава от явни и скрити лобисти.

Всичко това прави изключително трудно упражняването на журналистическата професия днес. Нарушават се социалните и трудови права на журналистите. Деформацията на пазара размива границата между информация и реклама, между обективна, независима и поръчкова журналистика. Това принизява авторитета на журналистиката и не позволява на журналистите да изпълняват мисията си – да служат на обществения интерес.

Съюзът на българските журналисти от дълго време с тревога предупреждава за тези пагубни явления и процеси в медийната среда у нас, които станаха предмет на сериозни критики и от европейските институции и които сериозно накърняват образа на България. Но те са и заплаха за нейното развитие като демократична и правова държава. Сривът на България на незавидното 106-о място в годишния Индекс на свободата на пресата за 2015г. на базираната в Париж международна организация “Репортери без граници” (на последно място сред страните от ЕС и след много африкански, азиатски и латиноамерикански държави от Третия свят) е само следствие от натрупаните абсурди в българските медии и в българското общество като цяло през последните години.

УС на СБЖ смята, че с оглед на неблагоприятната икономическа, политическа и социална обстановка у нас най-доброто разрешение на тези въпроси е приемането от Народното събрание на нормативни документи за професионалната журналистика и защитата на журналистическия труд.

  • Ако в българската медийна среда беше утвърден процесът на колективно трудово договаряне днес десетките наши колеги, които остават на улицата, щяха да бъдат защитени.
  • УС на СБЖ счита, че само законовата принуда може да предпази журналистите от произвола на задкулисни издатели и работодатели и да гарантира не само техните права, но и наличието на демократична, високо професионална, обективна и здравословна медийна среда, от каквато България има крещяща нужда, ако иска да бъде наистина европейска държава.
  • СБЖ е готов за задълбочен диалог със съответните държавни институции и с медийните издатели и собственици с цел да бъдат намерени практически стъпки и решения за създаване на нормална медийна среда.

Ние смятаме, че такъв диалог не търпи отлагане!