07th Jul2016

СБЖ е на страната на свободата на словото в скандала Рашидов-БНТ

by Черно и Бяло
Sneja-1_30533

Снежана Тодорова потвърждава, че СБЖ ще реагира винаги в защита на журналистическите права и свободи

„Свободата на словото е неотменна характеристика на демократичното общество, която трябва да отстояваме във всекидневната си работа. Наше задължение е да я пазим и защитаваме от всеки, който иска да я подчини на своите воля и интереси,” заяви председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова.
Така тя коментира разгорелия се скандал около рязкото писмо на министъра на културата Вежди Рашидов срещу предаването на БНТ „Денят започва с култура”, излъчено на 30 юни т.г., и персонално срещу неговия водещ Георги Ангелов.

БНТ вече реагира с позицията, че „журналистите не може да бъдат третирани като зависими държавни служители” и напомни, че държавата я субсидира, за да „изпълнява своите ангажименти като независима обществена медия”. Сайтът на СБЖ публикува подробна информация по казуса в следната публикация:

Рашидов скастри „Денят започва с култура“, БНТ защити независимостта си

На свой ред самият Георги Ангелов, както и участвалият във визираното предаване проф. Велислав Минеков също изказаха своите позиции в защита на свободата на словото в отворени писма, разпространени днес. Сайтът на СБЖ съобщи подробно и за тях в публикацията по-долу:

Георги Ангелов и проф. Минеков с остра реакция към Вежди Рашидов, бранят свободата на медиите

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова потвърди принципната позиция на СБЖ за свободата на словото като „майка на всички свободи”. Тя е категорична, че държавната субсидия на обществените медии, каквато е и БНТ, в никакъв случай не може да служи за оправдание на опитите на висши държавни служители, били те и министри, да се месят в журналистическата работа.

Всеки засегнат от предаване или публикация, естествено, има право на отговор, но по същество, а не в агресивен и заплашителен тон, насочен срещу този или онзи журналист. Недопустимо е да се отправят закани към колеги, защото това е равностойно на пряко посегателство срещу свободата на словото, подчертава Снежана Тодорова. Тя потвърждава, че при всички подобни случаи СБЖ ще реагира неизменно остро и в защита на журналистическите права и свободи.

10th May2016

СБЖ почете Деня на победата

by Черно и Бяло

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова, която е и председател на УС на Агенция „София прес” и председател на Координационния съвет „България – Русия”, поднесе цветя пред паметника на Съветската армия по повод  9 май – Деня на победата.

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова с Ръководителя на дипломатическата мисия на Казахстан Н.Пр. Темиртай Избастин, Н.Пр. Юрий Исаков, извънреден и пълномощен посланик на Руската федерация в България и Посланикът на Сирия Н. Пр. Надра Саяф

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова с Ръководителя на дипломатическата мисия на Казахстан Н.Пр. Темиртай Избастин, Н.Пр. Юрий Исаков, извънреден и пълномощен посланик на Руската федерация в България и Посланикът на Сирия Н. Пр. Надра Саяф

Церемонията по отбелязването на празника започна с химните на Република България и на Руската федерация. Венци поднесоха Н.Пр. Юрий Исаков – извънреден и пълномощен посланик на Руската федерация в България, а така също и ръководителите на дипломатическите мисии и представителни делегации на посолствата на Азербайджан, Армения, Беларус, Босна и Херцеговина, Венецуела, Виетнам, Палестина, Китай, Казахстан, Сирия, Пакистан, Куба, Корея и други. Уважение към паметта на загиналите изразиха и от ПГ БСП „Лява България”, ПГ „АБВ”, БАН, СБЖ, СБП, Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, Съюза на ветераните от войните в България, обществени деятели, граждани.

„Днес почитаме паметта на всички, които отдадоха своя живот за победата над хитлерофашизма. 71 години след края на най-кръвопролитната война в историята на човечеството, нека отдадем дължимото към 27-те милиона жертви, които се сражаваха по фронтовете и отстояваха Победата”, заяви Снежана Тодорова. „На днешния ден не бива да допускаме да бъде фалшифицирана историята, да бъде осквернена паметта на загиналите и да бъдат подменени историческите факти. Подвигът на съветските войни е велик. Нека помним цената, която заплати  руският братски народ, както и народите на Украйна, Беларус, Армения, Азербайджан, Казахстан, Киргизия,Татарстан и други, в името на унищожението на хитлеризма. Европа би била съвършено друга, ако не бе дошъл Денят на победата през 1945г. Без Денят на Победата нямаше да има днес Ден на Европа. Честит празник!”.

По повод Деня на победата цветя и венци бяха поднесени и пред Паметника-костница на съветските войни в квартал „Лозенец”.

25th Apr2016

Кръгла маса на тема „Новруз – празник на новото начало“, Прес-клуб СБЖ, 27.04.2016г.

by Черно и Бяло

Сдружение за културни продукти и международен културен обмен „Спектър 21 век“ съвместно със Съюза на българските журналисти и под медийното партньорство на сп.„Дипломатически спектър“, организират кръгла маса на тема: „Новруз – празник на новото начало“. Събитието е част от инициативата на сдружението „Покажи традицията, подари празник!“ и ще се проведе на 27 април от 11 часа в залата на Съюза на българските журналисти. (more…)

21st Apr2016

Предстои връчването на наградите „Васа Ганчева” 2016

by Черно и Бяло

За четвърти път ще бъдат връчени наградите на Фондация „Васа Ганчева” на 25.04.2016г. от 17:00 часа в Американския център на Столична библиотека. Тази година наградените са обещаващи млади таланти в областта на телевизионната критика и журналистика, на публицистиката на културна тематика и на художествения превод от скандинавски езици. Управителния съвет на фондацията кани всички заинтересовани да присъстват на събитието.
Носителят на наградата „Васа Ганчева” се определя от комисия в състав: трима членове на Управителния съвет на Фондацията и двама университетски преподаватели. Той/тя получава парична сума (1000 лв.) и художествено изработена грамота.

24th Mar2016

Поглед към „Tретия свят“

by Черно и Бяло

На 17 март в столичния Салон „Журналист“ в СБЖ се състоя Презентация – Дискусия на проект за проблемите пораждащи масовото преселване на народи от Близкия Изток към Европа (more…)

16th Mar2016

В душите ни да няма мраз

by Черно и Бяло

В нестандартен и нетипичен за поезия час, и то любовна, доста след изгрева и в сянката на обяда, а не в романтични вечерни мигове, в салон „Журналист” в СБЖ беше представена новата книга „На тишината гласа” на пловдивската журналистка и поетеса, член на дружество „Европрес” Радка Атанасова-Топалова. (more…)

16th Mar2016

Българското образование е в колапс

by Черно и Бяло

У нас има 1 милион напълно неграмотни

(more…)

15th Mar2016

Масовото преселение към Европа – причини и следствия

by Черно и Бяло

Масовите миграционни потоци могат да се ограничат само ако се отстранят причините, които ги пораждат!

Проф. Иван АнгеловЗа да разберем едно явление трябва да го изследваме комплексно – от първопричините до крайните последствия. Опознаването на причинно-следствените връзки позволява да се разбере дълбоката същност на явленията и да се намерят ефикасни решения на проблемите, които те пораждат.

 

  1. Причините

На 2 септември 2015г., когато публикувах в ДУМА статията „Миграционния пожар трябва да гасят тези, които го запалиха”, се

ръководех от това желязно правило. Подзаглавието на статията гласеше: „Американските власти са главният виновник за сегашното масирано преселение от Африка и Азия към Европа”. Там и в последвалите разширени варианти на статията (виж публикация № 272 в моя сайт в интернет на адрес  www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm ) анализирах масовото преселение на стотици хиляди хора от Африка, Близкия и Средния Изток към Европа.

Започвам отново с въпроси за изясняване на причините и последствията от настоящото голямо преселение към Европа:

  • Защо възникна това преселение и защо сега, а не в друго време?
  • Защо миграционните потоци започнаха от тези, а не от други страни?
  • Защо масовите потоци от мигранти не идваха пряко и веднага от обхванатите от конфликти страни, а в голямата си част, след едногодишен или по-дълъг престой в междинните лагери в Йордания, Ливан и Турция?
  • Защо мигрантите се насочиха към Европа, а не в други посоки, например по-близките им Саудитска Арабия и страните от Залива?
  • Защо потоците бяха така добре организирани, а участниците в тях така пълно информирани, напомняха за поканата на г-жа Меркел, бяха снабдени с карти и други пътеводители, някои дори на арабски език?
  • Защо в мигрантските потоци преобладаваха млади здрави мъже с впечатляващи количества западна валута, жените и децата бяха малко, а възрастни изобщо нямаше?
  • Защо Турция, известна с ефикасните си органи на сигурността, допуска трафикантите така лесно да се организират и да напускат нейния Егейски бряг с лодки към гръцките острови?
  • Защо тези уж кротки, наплашени и измъчени хора бяха често така агресивни, разбиваха гранични ограждения и нападаха гранични полицаи?
  • Защо властите в Германия, Швеция, Австрия, Франция и други европейски страни инструктират медиите да не съобщават или да смекчават истината за престъпленията на мигрантите в техните страни? Напоследък научавам от социалните мрежи в интернет за широко разпространени изстъпления, включително и палежи на коли по улиците в Стокхолм и други шведски градове.
  • Как ли ще се държат тези хора с властите в страните, които са ги приютили, в бъдеще, когато станат по-многобройни и придобият самочувствие?
  • Как ще се отнасят те към християните в Европа, когато мюсюлманите станат тук десетки милиони, след като сега ги считат за „неверници” и ги гонят масово от Близкия Изток, където християните живеят от хиляди години?
  • Как ще се държат с другомислещите в плуралистична и демократична Европа, когато станат по-многобройни, след като сега режат главите на иначе мислещите?
  • И така нататък – поредицата от подобни въпроси е безкрайна.

Главните причини за мащабното преселение към Европа са две:

Първата и най-дълбоката е масовата оскотяваща бедност в Африка, Близкия и Средния Изток и свързаната с това нарастваща социална поляризация между Севера и Юга, а също и вътре в страните от Юга и Севера. Едни са обаче последствията от социалната поляризация в богатата Северна и Западна Европа и други в Африка и Близкия Изток. Бедният гражданин в Германия, Дания или Швеция живее далеч по-добре от бедните и дори от хората със средни доходи в Африка. А обедняващият беден африканец или пакистанец оскотява и се превръща в скелет от кожа и кости. Такива само в Африка има десетки и дори стотици милиони. Много е писано по причините за тази бедност и за нарастващото световно неравенство.

От електронните медии, от социалните мрежи, а също и от разкази на познати, бедните в Африка и другите региони на света научават как живеят хората в Европа. Там се разказват легенди за щастливия живот в богатата Европа. Ние българите познаваме това чувство и от собствен опит до преди 26 години, наблюдавайки лъскавите витрини на Западна Европа по телевизията, списанията и разказите на очевидци. Ние обаче не можехме тогава да видим и разберем, че зад това благоденствие се крие упоритият труд на стотици милиони хора и предприемчивостта на много поколения в продължение на столетия. Това не го виждат сега и бедните хора от Африка и Азия. Тук, разбира се, важен „принос” за африканската и азиатската бедност има и поведението на политиците и на богатия бизнес от Европа и Америка към тези страни

На бедните хора от тези континенти им се иска да споделят част от щастливия живот и мечтаят да се преселят в Европа. И в това не могат да бъдат упреквани. То се превръща в лелеяна мечта за стотици милиони оскотяващо бедни. Този процес е постоянен и умерената миграция не е спирала. И никога няма да престане.

Този блян се натрупва с годините и те чакат подходящ момент, когато събират оскъдния си багаж в една торбичка и подмамени от изобретателни трафиканти, тръгват към мечтаната Европа. Нищо не може да спре тази стихия от отчаяни изстрадали милиони хора, мечтаещи поне за малко щастие за себе си и още повече за децата си. Дори моретата с големите рискове за живота им не ги спират.

Чашата прелива, когато се появи втората причина – разрушаването на крехките държавни институции в техните страни чрез брутални военни интервенции по суша и по въздуха или подклаждани от вън граждански войни, разширяване на хаоса и липсата на елементарни условия за живот и оцеляване. Това се изрази през последните десетилетия в организираната от правителствата на САЩ и някои западноевропейски страни прословута „Арабска пролет” в Тунис, Либия, Египет, Судан, Сирия, Иемен, а също и в събитията преди това в Сомалия, Еритрея, в Южен Судан. Оправдаваше се с „износа на демокрация” от американски и европейски тип, със „защита на гражданските права” по западен модел и много други фалшиви и лицемерни клишета.

Част от тези събития бяха предшествани от голямата лъжа на президента Буш и на премиера Блеър пред целия свят за „оръжията за масово поразяване”, като претекст за нахлуване в Ирак. За „обуздаването на талибаните”, като оправдание за нахлуването в Афганистан. За „големите диктатори и убийци на собствените си народи” Муамар Кадафи и Башар Асад за оправдаване на нападенията над Либия и Сирия и т.н.

Никакъв укор обаче нямаше към „великите демокрации” в Саудитска Арабия (където режат глави на осъдени и други опоненти, режат ръце за кражби, жените нямат право да гласуват и трябва да се обличат по строго определен начин и т.н.) и в държавите от Залива. Защото според Запада има „добри и лоши диктатори”. Техните послушни приятели и марионетките са добри диктатори. А непослушните и независимите политици са лоши диктатори.

Истинските причини бяха други, но те грижливо се прикриват. Познават ги предимно специалистите и по-любознателните. Например главната причина Башар Асад да се превърне от близък приятел на Ердоган и арабски диктатори и на западни политици, в отявлен враг и „масов убиец на 250 хиляди сънародници” е отказът му през 2011г. да допусне изграждането на газопровод през Сирийска територия от Катар до брега на Средиземно море.

Активна роля на място играеха и продължават да играят като помагачи на Ислямска държава, на Ал-Нустра и други  бандитски движения, правителствата на Саудитска Арабия, Турция, Катар и част от държавиците в Залива.

Докато съществуваше двуполюсен свят Съветският съюз защитаваше пряко някои от тези приятелски му страни и упражняваше задържащо въздействие върху поведението на американските и западноевропейските власти спрямо други „непослушни” държави. С разпадането на Съветския съюз тези задръжки изчезнаха и най-консервативните западни кръгове получиха пълна свобода за действия. Те определяха кое е „добро” и кое е „лошо” и го натрапваха на света. Тези, които го приемаха безропотно бяха „добри”, а онези, които имаха собствено мнение – „лоши”. Към „непослушните” прилагаха други средства за „убеждение”, чрез своите самолети, ракети и танкове, които струваха живота на стотици хиляди хора и принудителната миграция на други десетки милиони и масови разрушения от военните действия. Сирия е една от тях. Но за това сега обвиняват Башар Асад и подобни нему непослушни арабски политици. Макар че главните виновници са другаде.

В мощните миграционни потоци към Европа участваха две групи хора. Първата, по-малката (до 30-35%) са бягащите от военните действия, разрушенията, хаоса, несигурността за живота им. Между тях има жени и деца, които се показват на преден план в медиите, за да пораждат състрадание. Те са истинските жертви на режисирания гигантски политически театър-трагедия за милиони хора. Няма обаче възрастни хора, което е доста подозрително.

Втората по-голяма група (65-70%) са предимно млади здрави хора на възраст между 20 и 50 години. Част от тях са напуснали дребния си бизнес или скромни професии в родината и търсят по-успешна реализация в Европа. Други са изстрадали бедни хора, търсещи по-нормален живот за себе си и за децата си под влияние на видяното или чутото за благоденствието в Европа.

Специалните служби на САЩ в редица случаи са били преки подбудители и организатори на мигрантските процеси и в насочването им към Европа. В други случаи са го правели чрез подставени и платени лица, които са насочвали потоците към Европа. Защото Европа е техният най-мощен икономически конкурент с по-голям БВП, като обем, от този на САЩ. Дълбоко в себе си американският бизнес и техните политици никога не са желаели, не желаят и сега силна и независима Европа. Още по-малко Европа (или важни европейски държави) като потенциални партньори и не дай боже – съюзници на Русия, на основата на взаимната им икономическа допълнимост и по други причини.

  1. Последствията

Мощните миграционни потоци са ефикасен инструмент за дестабилизация, отслабване и дори обезкръвяване на Европа за десетилетия напред. Мощно средство за неутрализиране на християнската религия. За „разводняване” на националната идентичност, която е много силна в Европа от столетия. Ние го виждаме сега с очите си. Това не може да не е известно на средно интелигентните европейци. Още повече на най-интелигентните европейски граждани – във и извън политиката, на които не е безразлична съдбата на техните държави и народи.

Миграционните потоци завариха неподготвени ръководителите на ЕС и на страните членки. Федералният канцлер на Германия дори ги покани да идват и ги посрещаха като скъпи гости. Тези думи на г-жа Меркел отекнаха широко всред стотици милиони хора в Африка и Азия и ще бъдат помнени с години. Състраданието в началото преобладаваше в повечето европейски страни, включително и у нас. Европейските политици и обикновените граждани не познаваха в началото мащабите на преселението, структурата на участниците в него, опасните икономически, социални, религиозни, ценностни, духовни, битови и други последствия от пристигането на стотици хиляди непознати хора от други светове, други репигии, с други ценностни системи.

Не личеше, че европейските политици си дават сметка за истинските причини за преселението. Ако се съди по публичното им поведение те и сега не личи да са наясно за истинските първопричини. Или само си дават вид, че е така. Те насочиха вниманието си върху посрещането, временното настаняване, разпределението по страни по така наречения „квотен принцип”, без да се съобразяват с волята на правителствата и народите на тези страни. Само няколко европейски правителства участваха пряко или косвено през последните 10-15 години във вземането на решенията, дестабилизирали много арабски и други страни и предизвикали масовата миграция, а сега започнаха да изискват от всички членки на ЕС да плащат цената. Това не можеше да не предизвика недоволство всред народите и достойните политици в Европа.

С увеличаването на броя на мигрантите, които превишиха един милион души през 2015г., започнаха да се проявяват негативните последствия от масовото пристигане на толкова много и толкова различни хора от други светове. Тези повече от милион човешки същества сега очакват достъп до работни места на европейските пазари на труда, където и до сега има голяма безработица. Това неизбежно ще потиска заплатите на търсещите работа европейски граждани. Имигрантите ще искат и достъп до социалните програми на европейските страни, създавани в продължение на много десетилетия, за които новите гости нямат никакъв принос. Това неизбежно ще наложи преразпределение на ограничените средства в тези програми и ще намали помощите, получавани от отделните бедни хора. При такива огромни мащаби това не можеше да не породи конфликти. С пристигането на още мигранти през тази и следващите години, напрежението в социалния сектор ще расте и конфликтите ще се изострят.

Очакваните скандали от толкова много и така различни пришелци започнаха да се случват. Настроенията към мигрантите вече охладняват. Опожаряват сгради в които те са настанени. Нарастват споровете между правителствата на страните членки: по прилагането на „квотния принцип”, по започналото изграждане на вътрешни и по необходимостта от укрепване на външните граници, по прилагането на недомислените решения от Дъблин – 3, по липсата на помощ за Гърция, изоставена сама срещу имигрантските вълни, по затварянето на балканкия коридор за мигрантите, по изпращането на военни патрулни кораби на морската граница между Гърция и Турция, по странната роля на Турция в регулирането на мигрантския поток и толерантното й третиране от ръководителите на Европа и т.н.

Говореше се за всичко, освен за най-важното – причините за масовото преселение. Това продължава и до ден днешен. А не се ли насочи вниманието към причините миграционният проблем не може да бъде решен. Насаме със своята съвест европейските ръководители може би съзнаваха, че главната отговорност пада върху правителствата на САЩ и няколко техни най-близки европейски съюзници – главно Франция, Великобритания и Германия. Никой обаче нямаше куража да каже на глас, че настоящите миграционни процеси са породени главно от властите на Америка. Всички го знаят, но всички мълчат! Какъв позор! И това са хора от чиито действия зависи животът на 500 милиона граждани в страните от ЕС!

Посочените по-горе, а и много други още по-дискредитиращи правителствата на САЩ и на някои западноевропейски страни факти, са известни на настоящите ръководители на ЕС и на страните членки, но те мълчат. Знаят ги, но мълчат. Част от тях са лично замесени и съотговорни за истинските причини за преселението. Други мълчат поради съюзническа солидарност с виновниците за преселението. Трети са хора без елементарен човешки и политически морал, които не се колебаят да обвиняват Русия, като причинител на миграцията от Сирия с въздушната помощ за легитимното сирийско правителство. Въпреки че Русия е там едва от няколко месеца, а преселението започна преди няколко години. И въпреки това обвиняват Русия! За щастие, знаят ги и милиони други хора в Европа и извън нея и наверно си правят съответните изводи за морала на политиците, които управляват Америка и Европа.

Това странно поведение на европейските политици продължава и сега. Известно е, че главен източник на мигранти са Либия, Ирак, Афганистан, Сирия, Йемен, т.е. там, където американската пряка намеса от години беше най-брутална и последствията най-тежки. Това обаче се премълчава. Активни помощници на САЩ в Близкия Изток са Саудитска Арабия, Турция, Катар и някои страни от Залива. Те, заедно с Америка участваха в създаването на така наречената Ислямска държава, снабдяват я с оръжие, набират, обучават и лекуват наемници, изкупуват крадения от нея петрол, изкупуват и препродават крадени уникални произведения на античното изкуство от окупираните райони на Ирак и Сирия, осигуряват стотици милиони долари на ИЗИЛ. Това също е добре известно, но и за него се мълчи. В най-добрия случай се шепти.

То продължава дори и сега, след подписването на споразумението между Русия и САЩ от средата на февруари 2016г. за примирие в Сирия. Турция нарушава ежедневно това споразумение с обстрелване на сирийска територия, доставка на оръжие, прехвърляне на наемници през границата, но и за това се мълчи или се говори шепнешком. Нещо повече, Турция формално участва в ръководената от САЩ коалиция за борба с ИЗИЛ, т.е. хем ѝ помага, хем „воюва” срещу нея. А на моменти е на крачка от сблъсък с Русия. И за това има почти повсеместно мълчание на Запад – от политиците, от медиите, от политическите анализатори.

Трудно ми е да кажа до къде ще се стигне ако странното двулико поведение на Америка и Европа продължава. Ефикасната намеса на Русия в помощ на законното правителство на Сирия изненада Запада и принуди някои от тях да смекчат позицията си. Дори Америка стана по-сговорчива в отношенията си с Русия. Без успешната руска въздушна намеса сега нямаше да има споразумение между САЩ и Русия за примирие в Сирия. Успешната руска намеса в Сирия доведе довчерашните ожесточено враждуващи страни на масата са преговори. Това също е известно на всички. Но и за него официалният Запад мълчи!

Обстановката около Сирия се усложнява допълнително поради провокативната роля на Турция, която поражда опасни рискове от пряк сблъсък с Русия с непредвидими последствия за региона и за света. Европейските ръководители си затварят очите не само спрямо поведението на САЩ. Те правят същото и спрямо провокативната политика на Турция, както по конфликта в Сирия, така и спрямо Европа с регулираното пропускане на големи групи мигранти и заплахите за пускане на още повече. Непонятно защо ръководителите на Европа мълчат, въпреки странното поведение на Турция в региона. Турция е главният дестабилизатор в Близкия Изток сега, а това създава условия за още по-мащабни мигрантски потоци към Европа през близките месеци и години. Главният потърпевш от това ще бъде Европа.

Турция може да играе сега ключова роля за ограничаване на мигрантските потоци. Тя обаче прави обратното – помага на наемниците в Сирия да продължават войната и обстрелва сирийските кюрди, които воюват ефикасно срещу ИЗИЛ, с което подклажда миграцията към Европа. Тя не взема и по-ефикасни мерки на своя територия за тяхното ограничаване по пътя към Европа. Странно е, че европейските ръководители обвиняват за това повече Гърция, която е жертва на двуликата политика, за това, че приемала мигранти на островите си, а не Турция – авторът на тази политика, която мълчаливо ги изпраща от бреговете си в Мала Азия. Дори й обещаха три милиарда евро за по-конструктивна роля, каквато тя до сега не изпълнява. На срещата на високо равнище в Брюксел на 7 и 8 март 2016 г. сумата беше увеличена на 6 милиарда евро, заедно с редица други отстъпки на ЕС.

И още нещо далеч по-опасно. Турция иска не само пари за евентуално по-конструктивно поведение в миграционния процес, но и други придобивки: въвеждане на безвизов режим за турски граждани в ЕС от средата на 2016г., ускоряване на преговорите за присъединяване към ЕС, независимо от спазването на критериите от Копенхаген и т.н. Обвързването на миграционните процеси с интеграцията на Турция в ЕС (два съвсем различни по характер процеса) означава изнудване на ЕС от страна на Турция. Да вземем само евентуалните последствия от безвизов режим. Доколкото ми е известно Турция има либерален визов режим с източните си съседи, който граничи с безвизовия. Можете ли да си представите какво ще се случи с миграционните процеси при силно либерализиран или безвизов режим от Европа през Турция до Близкия изток? Прибързаното присъединяване на сегашна Турция към Европейския съюз би имало още по-широкообхватни, по-сложни и по-опасни последствия!

Европейските ръководители трябва да променят методите си за търсене на решение на мигрантската криза. Това означава – да се обърнат към причините, а не да се занимават безплодно с последствията от мигрантските потоци. Прилагането на квоти за разпределение на мигрантите, възстановяването на вътрешните граници, дори определянето на външни граници или изпращането на войската да охранява сухопътните граници и на военни кораби в Егейско море, не осигуряват решение на кризата, докато не бъдат преустановени или поне драстично ограничени мигрантските потоци от техните първоизточници. Това е толкова просто и толкова очевидно! Недоумявам защо европейските политици продължават да си затварят очите пред очевидните факти!

  1. Решението

 Необходими са две фундаментални решения на кризата: краткосрочно и дългосрочно

Първо, краткосрочно – чрез най-скорошно прекратяване на въоръжените конфликти в Сирия, Ирак, Либия и Йемен и създаване на относително спокойна обстановка за завръщане на мигрантите в родните им страни през близките години. Най-сериозно е положението в Сирия и Йемен, където и сега се води война. Убеден съм, че емигрантите ще се завърнат, макар че в страни като Сирия не е останал здрав камък върху камък. Това е напълно съсипана държава, в резултат на акушираната от американските власти „Арабска пролет” и участието на десетки хиляди наемници от 50 и повече държави във войната срещу легитимното сирийско правителство.

Докато трае този омиротворителен процес трябва да се създадат подборни центрове на границите на размирните страни, т.е. в Турция, Ливан, Йордания, Египет, Тунис, Алжир, където кандидатите за емиграция да се разделят на икономически и на прокудени от военните действия. Първите да се връщат безапелационно още там, а вторите да се допускат за временна имиграция в Европа до възстановяване на мира в техните страни, когато и те или повечето от тях ще трябва да се върнат обратно в своите страни.

Другата част на краткосрочното решение се отнася до икономическите имигранти, вече пристигнали в различни европейски страни. Ако Германия и още няколко страни предпочитат, могат да ги задържат. Особено Германия, която е в сложна демографска ситуация поради ниска раждаемост и недостиг на младо население. Плодовитостта на жените в Германия през 2013г. е била 1,39, при 1,48 в България и 1,55 средно за ЕС. Най-младото поколение – от 0 до 14 години са едва 13,1% във възрастовата структура на нейното население, при 13,7% в България и 15,6% средно за ЕС. Германският показател е най-ниският в ЕС.

Повечето европейски страни наверно ще ги изпратят в родните им страни. Това ще бъдат може би десятки и дори стотици хиляди хора, които ще се съпротивляват на такива мерки. То ще струва и много скъпо. Ако подборът беше направен още в началото, преди да навлезат в ЕС, щеше да е по-лесно, по-малко болезнено и по-евтино. Поради липса на прозорливост и тоталната обърканост на европейските ръководители беше допуснато хаотично навлизане на стотици хиляди икономически мигранти, чието изпращане сега обратно ще бъде много трудно и скъпо. Дори само този факт е достатъчен, за да се разбере какви хора управляват сега Европа!

По преценка на различни световни агенции поне 50-60 млн. бедни хора от Африка и Азия са готови още тази и следващите няколко години да се запътят за Европа. А през близките 15-20 години – около 150-200 млн. души. Тяхното приемане обаче би означавало политическа, социална, икономическа, религиозна и духовна катастрофа за Европа и за света. Европа не може да приюти всички бедстващи хора от Африка и Азия. Тя не е и единственият виновник за тяхната трагедия. Това е абсурдно дори да се помисли!

Тези нереалистични до абсурдност очаквания бяха създадени или подсилени от поведението на европейските ръководители през 2015г. Начинанието е било добре замислено и отлично изпълнено в някои секретни задокеански служби. Жалко, че това не се разбира (или е по-вероятно да се знае и разбира, но не се огласява) от сегашните европейски ръководители, които не смеят дори да назоват публично името на държавата, чиито служби им скроиха този гигантски миграционен скандал, който може да трае много години!

Тази държава се нарича United States of America. Никоя друга държава не притежава капацитета да замисли, изработи и осъществи такова гигантско начинание с разбунването на по-голямата част от арабския свят от Атлантика до Индийския океан, променило съдбата на стотици милиони хора. Тази нерационална политика на европейските лидери продължава и сега в началото на 2016 г. с големи отстъпки на Турция.

Второ, дългосрочно – чрез изготвяне и незабавно пристъпване към изпълнение на мащабни програми за подпомагане на ускореното икономическо и социално развитие на бедните страни в Африка и Азия през следващите 30-40 години. Това ще осигури работа, доходи, здравеопазване и образование на стотици милиони хора в тези страни и те няма да търсят спасение от бедността в емиграция към Европа, Америка и други богати региони на света.

Само подобряването на условията на живот в тези страни може да задържи там стотици милиони млади хора. Ако това не стане дори най-охраняваните железобетонни външни и вътрешни заграждения в Европа не могат да я опазят от нарастващите вълни от гладни, отчаяни, омерзени и озверяли хора, които ще напират да влязат в този райски за тях кът и да вкусят от европейското благоденствие през следващите десетилетия.

Рано или късно сегашните въоръжени конфликти в Северна Африка и Близкия изток ще затихнат и едната причина за масовото преселение към Европа постепенно ще затихне до символичен минимум. Оскотяващата бедност обаче ще остане и дори ще се изостря, ако не се вземат радикални мерки за помощ от богатите страни. А бедността е по-важната, по-дълбоката и по-трайната причина за масовото преселение. Представете си какво би означавало това за Европа през следващите десетилетия, ако не се започне веднага с мащабни дългосрочни оздравителни мерки в този беден регион.

На тази тема е говорено и писано премного по света през последните 50-60 години, но е направено твърде малко. Вместо да се ограничава, социално-икономическата пропаст между Севера и Юга се разширява и задълбочава. Тази огромна тема не може да бъде предмет на скромна статия, като настоящата.

Ускореното икономическо и социално развитие на бедните страни в Африка и Азия може да се постигне главно с техните национални усилия. Те обаче се нуждаят от далеч по-голяма помощ на богатите страни от Европа, Америка и Япония. Помощ ще бъде и ограничаването на настоящото  открито и по-рафинирано ограбване на африканските и азиатските държави от богатите страни чрез неравностойната търговия, манипулираните цени, преките чуждестранни инвестиции и други съвременни методи. По начините за оказване на такава помощ също е писано много. Нужна е обаче действителна политическа воля от богатите страни, за която също много е говорено, обещавано, но твърде малко е направено.

Достатъчно е да напомня за шокиращото заключение на последния Световен икономически форум в Давос, Швейцария през януари 2016г., че само 1% от хората в сегашния свят притежават толкова, колкото останалите 99%. Това заключение не се нуждае от коментар! Никакви стени не могат да опазят богатата Европа от предстоящото (рано или късно) разгромно нашествие на тези 99%. Европа и Америка трябва да се вразумят докато не е станало късно и за самите тях!

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

 

04th Mar2016

Честване на Трети март

by Черно и Бяло

Фондация „Героите на България“и Сдружение „Александър Невски“, както и всички, които обичат България, милеят за нейната свобода и независимост, честваха 3-ти март, в центъра на София, при паметника на Опълченците (до Светия Синод), и почетоха с венци и цветя подвига на героите от Руско-турската Освободителна война 1877-1878 година!

Снежана Тодорова, председател на Дружество „Наден Геров” на българите учили в Русия

Снежана Тодорова, председател на Дружество „Наден Геров” на българите учили в Русия

03rd Mar2016

Списание „Черно и Бяло” укрепва връзките ни с Корея

by Черно и Бяло

Какъв по-хубав ден от 1 март да бъде представено нещо ново и хубаво. В деня, когато се ражда пролетта, се появи и новият брой на сп. „Черно и Бяло”, който за първи път излиза на два езика – корейски и български и е посветен на взаимоотношенията между Асоциацията на корейските журналисти и Съюза на българските журналисти. 

Посланик Шин Менг-хо и Снежана Тодорова показват новия българо-корейски брой на „Черно и Бяло”

Посланик Шин Менг-хо и Снежана Тодорова показват новия българо-корейски брой на „Черно и Бяло”

Салон „Журналист” в сградата на „Граф Игнатиев” №4 събра приятели на Корея и представители на медиите, за да пожелаят на добър час на новия брой. Гости бяха Негово превъзходителство посланикът на Република Корея у нас Шин Менг-хо, служители в посолството, известни български журналисти.

Те бяха сърдечно посрещнати от домакините – председателя на УС на СБЖ Снежана Тодорова и главната редакторка на списанието Станислава Пекова. Освен с „Добре дошли!” те закичиха гостите и с мартеници с пожелание за здраве и късмет.

„Дано да имаме повече такива приятни поводи като днешния – каза Снежана Тодорова, откривайки срещата. – За първи път сп. „Черно и Бяло” излиза на два езика, в случая български и корейски, а поводът за това е посещението на делегация на СБЖ в Корея.” Тя припомни колко силно впечатление е направил президентът на Асоциацията на корейските журналисти Чонг Рюл Парк, който миналата година посети България заедно с представители на медии. Той се оказал добър познавач на българската история. От името на колегите, с които Снежана Тодорова върна визитата, тя припомни за топлото и сърдечно посрещане, а най-вече супер трогателно е било когато корейските журналисти ги посрещнали с поздравителен плакат на перфектен български език.. Снежана Тодорова благодари на екипа на българо-корейския брой, който предоставя на читателите откровени и вълнуващи материали, разказващи за Република Корея.

„Приятели на Корея, много ми е приятно да се срещна с вас, и то по такъв хубав повод – каза Негово превъзходителство Шин Менг-хо. – И за нашата страна 1 март е важна дата, и то в исторически план. На този ден през 1919г. започва у нас мащабно движение за независимост срещу японското колониално управление. Така че имаме двоен повод да празнуваме. Благодарение на миналогодишните контакти между двата съюза днес държим в ръцете си този прекрасен брой, което е голям принос в нашите отношения, които се развиват възходящо.” Той сравни появата на двуезичното издание с разцъфването през пролетта и сподели, че вече знае от какво се интересуват българите от неговата страна. Посланик Шин Менг-хо благодари на екипа на „Черно и Бяло” за всичко, което е разказал за Корея.

Директорът на Центъра за източни езици и култури при СУ „Св. Климент Охридски” и на Центъра по кореистика проф. Александър Федотов разказа какво е 1 март за корейския народ, който по време на японското колониално управление е събрал смелостта да тръгне срещу робството.  Той изтъкна, че особено голям принос в този исторически епизод е изиграла интелигенцията на страната, която е подтикнала народа към бунт. Въпреки хилядите жертви корейският народ е показал, че обича свободата и се бори за нея. Проф. Федотов не пропусна да каже, че днес корейците знаят много добре какво са преживели цели пет века българите под робство.

Казват, че въстанието в Корея не отстъпва по важност от нашето Априлско въстание, защото и двата народа са воювали за свободата си и са дали хиляди жертви.

Инициатор сп. „Черно и Бяло” да излезе на български и корейски език е журналистката и писателка Галя Ганова, а преводът и редакцията на корейски език е дело на д-р Джеймс Канг, президент на фондация „Корейски културен център”и преподавател в СУ „Климент Охридски”.

Целият брой на специалното издание на списанието четете тук: Списание „Черно и Бяло” 90/2015

Розалина Евдокимова
снимки Мари Къналян

27th Feb2016

СБЖ: НЕ НА НАСИЛИЕТО!

by Черно и Бяло

sbj-2

Управителният съвет на Съюза на българските журналисти изразява решителен протест срещу случаите на всекидневно насилие в българското общество. Последният зверски побой над младо семейство на Околовръстното шосе в София, извършен от охранители/?!/, за сетен път показа колко тежко болно е нашето общество.
  • Докога агресивната посредственост ще властва в нашия живот?
  • Защо извършителите на престъпни деяния живеят с чувство на безнаказаност?
  • Нима ще позволим вълната на агресия и насилие да убие човешкото в нас?
  • Очакваме компетентните държавни органи да предприемат незабавни мерки за опазване на обществения ред!

УС на Съюза на българските журналисти обявява началото на журналистическа кампания „Не на насилието! За повече доброта и хуманизъм в нашия живот!”

УС на СБЖ

25th Feb2016

Демографската катастрофа на България все още може да бъде избегната

by Черно и Бяло

България е пред изчезване като народ и държава към края на настоящото и началото на следващото столетие.

България е в тежка демографска криза. Някои специалисти не без основание твърдят, че сме в демографска катастрофа. Населението ни се топи. Това личи от преброяванията от 1887 година до сега и особено през последните 30 години (виж таблица 1.)

Таблица 1. Население на България според преброяванията

Година на преброя-

ването

Брой на населението –

хил. души

31.12.1887 г. 3154
31,12.1892 г. 3341
31.12 1900 г. 3744
31.12.1905 г. 4036
31.12 1910 г. 4338
31.12 1920 г. 4847
31.12 1926 г. 5479
31,12 1934 г. 6078
31,12.1946 г. 7029
1,12 1956 г. 7614
1.12.1965 г. 8228
2,12.1975 г. 8728
4.12.1985 г. 8949
4.12.1992 г. 8487
1.03 2001 г. 7929
1.02 2011 г. 7365

Източник: НСИ

Според оперативната отченост на НСИ максимумът 8992 хил. души беше достигнат в 1989 г. В края на декември 2015 г., пак според НСИ, сме около 7160 хил. души. Напоследък намаляваме с 40-44 хил. души годишно. Като се има предвид високата инерционност на този показател, влиянието на други трайни неикономически фактори и при запазване на сегашните тежки условия на живот, темпът на стопяване на населението ще се запази през следващите 10-15 години. А при евентуално влошаване на условията – ще се ускори и задълбочи.

Главните фактори за намаляването на населението са два: отрицателният естествен прираст поради високата смъртност и ниската раждаемост (виж таблица 2.), и голямата емиграция. Отрицателният естествен прираст определя около две трети от намалението на населението. Тук ще се спра само на него. Засега приемам условно, че през следващите десетилетия балансът между емиграция и имиграция ще е нулев. А той едва ли ще остане такъв и това може да влоши още повече нашето положение.

Ако сегашната разлика между умирания и раждания (41367 повече умирания в 2014 г.) и спадане на населението в 2014 г. с 43479 души в сравнение с 2013 г. се запази ще намалеем до около 3.5 млн. души в края на века. При неблагоприятния възрастов състав (виж таблица 4. за България) и ако продължават дълго лошите условия на живот, може да се свием още повече. Очаква се ромите да станат тогава най-голямата етническа група, турците – втора, а българите – трета. През последните 26 години по броя на населението вече се върнахме на равнището на 1946-1947 г., т. е. с около 70 години. В края на настоящото столетие ще се върнем 200 години назад по броя на населението, а по качеството му – още по-назад, като имам предвид някои структурни аспекти на текущата демографска ситуация.

 

Таблица 2. Раждаемост, смъртност и естествен прираст на населението в България

Година Раждаемост Смъртност Естествен прираст
1990 12,1 12,5 -0,4
1995 8,6 13,6 -5,0
2001 8,6 14,2 -5,6
2005 9,2 14,6 -5,4
2006 9,6 14,7 -5,1
2007 9,8 14,8 -5,0
2008 10,2 14,5 -4,6
2009 10,7 14,2 -3,5
2010 10,0 14,6 -4,6
2011 9,6 14,7 -5,1
2012 9,5 15,0 -5,5
2013 9,2 14,4 -5,2
2014 9,4 15,1 -5,7

Източник: НСИ
Пояснения: Раждаемостта и смъртността са в промили (на 1000 души от населението), а естественият прираст е разликата между смъртност и раждаемост. Отрицателният знак в последната колона означава, че умрелите са повече от новородените и населението намалява.

 

През 2013 г. средната продължителност на живота в ЕС е била 80,6 години, а у нас 74,9 години. По-висока е била тя в Испания – 83,2 години, Швейцария – 83, Франция – 82,4, Швеция – 82, Гърция – 81,4, Германия 80,9 и т.н. По-ниска от нашата е била само в Литва – 74,1 години и в Латвия – 74,3. В съседните ни страни картината е пъстра, но по-добра от нашата: в Турция – 78,2 години, Унгария – 75,8, Македония – 75,5, Сърбия – 75,3, Румъния – 75,2.

Средният коефициент на раждаемост в ЕС е бил 10,0 промила, а у нас 9,2. По-висока е била раждаемостта в Ирландия – 15,0 промила, Франция – 12,2, Великобритания – 12,1, Швеция – 11,8, Норвегия – 11,6, Белгия – 11,2, Финландия – 10,7, Холандия – 10,2 и т.н. По-ниска от нашата е била само в Португалия – 7,9 промила, Германия – 8,4 и Италия – 8,5. В съседните страни има големи различия: Турция – 16,8 промила, Македония – 11,2, Сърбия – 9,2, Румъния – 9,1, Гърция – 8,6. Близко сме до средния коефициент на раждаемост в ЕС, но той не е добър ориентир, понеже те самите са в предкризисно състояние.

Важен показател за демографската ситуация във всяка страна е броят на живо родените деца от една жена (виж таблица 3.).

Таблица 3. Плодовитост на жените в Европа
табл.3
Източник: Eurostat
Пояснение: Числата в таблицата показват колко живо родени деца се падат на една жена по години. Знакът „:” означава, че няма данни за съответната година.

 

Тази таблица заслужава внимание по няколко причини:

Първо, за да се види, че демографските процеси в България са свързани със същите процеси в другите европейски страни. Общите европейски тенденции на намаление на плодовитостта и раждаемостта влияят върху формирането на българските демографски тенденции. Те притежават свои национални български особености, но общите тенденции, като например влошаването на раждаемостта и плодовитостта на жените, съвпадат с тези в другите европейски страни. Интензивността им е различна, но посоката на изменение е еднаква. Таблицата показва, че плодовитостта на българските жени намалява значително (с 0,83 деца) през последните 53 години, но спадът в други европейски страни е още по-голям: Португалия – с 1,95 деца, Ирландия – с 1,82, Словакия – с 1,70, Холандия – с 1,54, Австрия – с 1,25, Румъния – с 1,02 и т.н. Нашата обща демографска ситуация обаче е по-неблагоприятна от тази в много други европейски страни не само и не толкова поради ниската раждаемост и плодовитост на жените, колкото вследствие на рекордно високата смъртност, както посочих по-горе.

Второ, за да се разбере, че различните измерения на демографските процеси, в това число коефициентите на раждаемост и плодовитостта на жените, са интегриран резултат от едновременното влияние на много фактори. Кризата в икономиката, масовата бедност, растящото социално неравенство, лошото здравеопазване, постоянният психологически стрес, престъпността и корупцията и т.н. са само част от тях. Те обаче се проявяват с различна сила в различните страни. В България, например, те са най-важни, макар че все повече се чувства и действието на други фактори, вкусове, на нови елементи в ценностната ни система. През последните 50 години плодовитостта на българската жена е намаляла почти с едно дете. У нас е очевидна причинно-следствената връзка между тежките икономически условия на живот, от една страна, и намаляващата раждаемост и плодовитост, от друга. В богатите европейски страни въздействието на икономическите причини се чувства по-слабо. По-доброто качество на тяхното здравеопазване вероятно оказва решаващо влияние за ограничаване на смъртността.

Има обаче и други, неикономически фактори, които също влияят за намаление на раждаемостта и на плодовитостта. Това се чувства най-силно в най-богатите европейски страни, като Германия, Белгия, Дания, Ирландия, Италия, Холандия, Австрия, Финландия, Швеция, Норвегия, Швейцария. В тези страни се множат заможните и богати семейства само с едно дете и дори без деца. През последните десетилетия и особено през последните години, протича форсирано налагане с претенции за модерност, на съмнителни стереотипи, които противопоставят кариерното развитие и гонитбата за материално благополучие, на майчинството и семейството. Разширява се съжителството на семейни начала, без сключване на граждански брак. Полагат се усилия за принизяване ролята на семейството като основна клетка на обществото. Семейството с едно дете и дори без деца, става признак за „модерност”, а семейството с 2-3 и повече деца – за „старомодност”.

Да не говорим за демонстративното публично натрапване на еднополовите бракове, което е безотговорно, дори налудничаво от всяка гледна точка. Ако за момент си представим немислимото, невъзможното и недопустимото – че всички бракове през следващите 85 години са еднополови и под никаква форма не се раждат деца, човечеството е обречено на изчезване към края на века. Дават ли си сметка хората, които ни натрапват тези абсурдни „новости” къде ни водят!. Това са част от уродливите „прелести” на западната демокрация, които ни се натрапват настойчиво. А нашето общество и държавата пасивно ги наблюдават, негласно ги насърчават и дори им се възхищават, вместо да ги обявят за противообществени деяния, застрашаващи националната сигурност, когато се демонстрират и натрапват публично. В семейна среда всеки е свободен да прави каквото желае. Но не трябва да е свободен да натрапва публично перверзните си вкусове или наследеното по генетични причини (за което той не е виновен), на другите чрез шумни улични шествия или плакати и да обявява за „старомодни” тези, които не го следват.

Трето, в голяма група европейски страни негативното влияние на икономическите фактори се съчетава с това на неикономическите и резултатите са рязко намаление на раждаемостта. Такива са България, Чехия, Естония, Гърция, Испания, Кипър, Унгария, Полша, Португалия, Румъния, Словакия. Прави впечатление, че повечето от тези страни са известни с продължителното присъствие у тях на МВФ и на Световната банка, а също и на други западни институции през последните 26 години, налагащи им рестриктивната политика на пазарния фундаментализъм. Трудно е да се установи каква част от влошаването в тези случаи се дължи на догматичната икономическа политика и каква на натрапваната ни „модерност”. Но като че ли не е трудно да се установи връзката между тях, като две страни на една и съща антихуманна неолиберална политика, която Западът щедро ни предлага и дори налага.

Четвърто, Франция е по-специален случай. Преди години раждаемостта там беше спаднала застрашително, но те взеха мерки и постигнаха обрат. Въпреки последвалото влияние на страничните негативни фактори на „модерността”, плодовитостта и сега се задържа на относително добро равнище. Сходно е положението и във Великобритания.

Пето, за няколко страни има данни само за последните години. Статистическите редове не са достатъчно дълги, за да се правят надеждни заключения за динамиката на плодовитостта. Това са Хърватия, Латвия, Македония и Сърбия. Макар и с ограничени данни,Турция е известна с традиционно високата и стабилна плодовитост на жените си.

Общият коефициент на смъртност в ЕС е бил 9,9 промила, а у нас 14,4. В ЕС няма държава с по-висока обща смъртност от нашата. Висока, но все пак по-ниска от нашата е в Литва – 13,6 промила, Естония – 13,4, Унгария – 12,9 и т.н. Доста по-ниска от нашата е смъртността в Ирландия – 7,7 промила, Норвегия – 8, Франция – 8,6, Испания – 9, Словакия – 10, Дания – 10 и т.н. В съседните страни също е висока, но доста по-ниска от нашата: Сърбия – 13,9 промила, Румъния – 11,9, Гърция – 10,5, а в Македония е 8,8.

Детската смъртност в ЕС е 4,2 на 1000 живо родени, а у нас е 9,4. Само Румъния има по-висока детска смъртност (9,8) от нашата. Във Финландия тя е 2,3, в Португалия – 2,5, Словения – 2,5, Полша – 5, Унгария – 5,3 и т.н.

В резултат на взаимодействието на разгледаните до тук, а и на много други фактори, се формира възрастовата структура на населението в Европа (виж таблица 4.).

Таблица 4. Възрастова структура на населението в 2014 г. – %

Държави/Възрастови групи 0-14години 15-64 години над 65 години
ЕС-28 15,6 65,8 18,5
България 13,7 66,7 19,6
Белгия 17,0 65,2 17,8
Чехия 15,0 67,6 17,4
Дания 17,2 64,5 18,2
Германия 13,1 66,1 20,8
Ирландия 22,0 65,4 12,6
Гърция 14,7 64,9 20,5
Испания 15,2 66,6 18,1
Франция 18,6 63,5 18,0
Хърватия 14,8 64,7 18,4
Италия 13,9 64,7 21,4
Латвия 14,7 66,3 19,1
Литва 14,6 67,0 18,4
Унгария 14,4 68,0 17,5
Австрия 14,3 67,4 18,3
Полша 15,0 70,1 14,9
Португалия 14,6 65,6 19,9
Румъния 15,5 67,9 16,5
Словения 14,6 67,9 17,5
Словакия 15,3 71,2 13,5
Финландия 16,4 64,2 19,4
Швеция 17,1 63,5 19,4
Великобритания 17,6 64,8 17,5
Швейцария 14,9 67,6 17,6
Македония 16,9 70,7 12,4
Албания 19,2 68,8 12,0
Сърбия 14,3 67,7 18,0
Турция 24,6 67,8 7,7

Източник: Eurostat.
Пояснение: В някои страни сумата от трите колони не е 100,0, а с една десета под или над, поради съкращенията в десетичните знаци.

 

На основата на данните в тази таблица могат да се правят важни изводи за кратко-, средно- и дългосрочните тенденции в икономическото и социалното развитие, за тенденциите в раждаемостта и смъртността, за очакваните разходи на обществото по образованието, здравеопазването и разходите по издръжката на различните поколения, за количеството и качеството на работната сила, за миграционните процеси и т.н. за всяка страна и за Европа като цяло. Това е важно, но е извън обсега на моята задача в настоящия анализ. Тук ще се огранича само до някои аспекти, свързани с демографската ситуация в България.

Много интересна е първата колона, която е наситена с цифров материал за комплексни стратегически анализи. Тя показва какви са демографските резерви на страните и Европа, като цяло, за следващите 50-70 и повече години.

Демографските резерви на България са силно ограничени, защото намаляват децата и младите хора. Те са едва 13,7% от населението, при 15,6% средно за ЕС и 22,0% в Ирландия или 24,6% в Турция. Заедно с Германия и Италия, ние сме в най-неизгодна позиция, поради ниския дял на най-младото поколение. Почти еднаквият относителен дял на най-младото поколение в България, Германия и Италия се дължи на различни причини, на които се спрях по-горе. С това се подкопава потенциала на тези страни за икономическо и социално развитие, а също и за демографски растеж през следващите десетилетия. Залага се все по-опасно бъдещо потъване. Но докато Германия и Италия имат голям потенциал за маневриране и търсене на подходящи решения, това не може да се каже за малката и бедна България. Нашата страна ще бъде изправена пред още по-големи демографски и свързани с тях други предизвикателства през следващите 30-50-70 и повече години, ако не вземе незабавни радикални мерки. Още от сега трябва да се мисли как предизвикателствата да бъдат предварително установени и своевременно смекчени.

Източниците на България за млада, предприемчива, енергична работна сила и за генетичен потенциал, са силно ограничени, със всичките негативни последствия. А да разчитаме на имигранти от Северна Африка и Близкия изток е рисковано, между другото и поради сегашния етнически състав (роми и турци) на нашето население, който е близък до критични стойности. Ако към него се добавят още големи маси арабски и други имигранти-мюсюлмани от горните региони, ситуацията у нас може да стане сериозна. Младите поколения на компактните български общности в чужбина също са скромни и едва ли може да се разчита на тяхното привличане в значими мащаби при не особено атрактивните настоящи и бъдещи условия за работа и живот у нас. Нямаме друг избор, освен да си създаваме сами млад човешки потенциал чрез бързо повишение на раждаемостта през следващите години и десетилетия.

От данните за Германия (13,1% деца и младежи от 0 до 14 години) можем да си обясним отчасти и по-голямата склонност на нейното правителство да приема сега млади имигранти от чужбина, поради недостига на собствено младо поколение. Положението в много други европейски страни обаче е различно и това поражда естествен и трудно разрешим сблъсък на национални интереси. От тази гледна точка, на другия полюс са Албания, Ирландия и особено Турция, с голямо младо поколение. Европа и особено съседите на Турция тепърва ще се сблъскват през следващите години и десетилетия с последствията от настоящата демографска ситуация в тази страна. Сегашните европейски лидери като че ли не си дават сметка за това! Да не говорим за българските политици!

От гледна точка на краткосрочния хоризонт много показателни са данните в последната колона на таблицата. Заедно с Италия, Германия, Гърция, Португалия, Финландия, Швеция и Латвия, ние сме с най-висок дял на най-възрастното поколение. Но сме в най-трудна ситуация, защото разполагаме с най-ограничен потенциал, за да се справяме с произтичащите от това бъдещи проблеми. Делът на поколението над 65 години превишава дела на поколението от 0 до 14 години почти със 6 процентни пункта. За малка и бедна страна като нашата, това е сериозен проблем.

Задълженията на нашето общество да помага на най-възрастното поколение през следващите 10-15 и повече години, са големи. Държавата трябва да прави това при силно ограничените й текущи материални и финансови възможности. Тя трябва да им осигурява подходящи пенсии, достъп до здравни грижи и лекарства, почивка, подходяща домашна среда, особено когато останат самотни, старчески домове при крайна нужда и всичко от което се нуждаят за достойни старини, за да не ровят в кофите за отпадъци. И най-вече – уважение за техния принос за развитието на България в миналото и молба за прошка заради допуснатите спрямо тях огромни несправедливости, особено през последните 26 години. На тези грижи не трябва да се гледа като на бреме, а като изпълнение на синовен дълг към нашите родители и деди. Недопустимо е противопоставяне на поколенията, каквото някои хора у нас си позволяват да правят.

На другия полюс, с по-малък дял на най-възрастното поколение, са Ирландия, Албания, Македония, Словакия, Полша и най-вече Турция. Те го дължат на собствените си усилия да поддържат по-висока раждаемост в продължение на десетилетия и да полагат много други грижи, за да имат сега солидни демографски ешалони от най-младо, младо и средно по възраст поколения и по-малък дял на най-възрастното.

Този подход е много по-здравословен от ориентацията на някои богати европейски държави да попълват недостигащото им младо поколение чрез привличане на имигранти. Това не е достоен за уважение подход. Защото най-често той води до оголване на други страни от тяхното младо поколение, какъвто е нашият случай сега. Поради голямата емиграция на най-квалифицирани хора ние изпитваме все по-големи трудности да намерим подходящ квалифициран персонал за нашата икономика. Този подход е паразитен, защото лишава други държави от мозъци, от работна сила и от генетичен потенциал. Той е по-лош от най-лошата кражба. Истинското название на този подход е демографско ограбване. Той е опасен и за нашата национална сигурност в средно- и дългосрочен хоризонт.

Всяка цивилизована държава трябва да осигурява балансирана възрастова структура на населението си със собствената си демографска политика, а не да разчита на „вноса” на млади поколения, чрез демографско ограбване на други страни. Това означава самостоятелно разширено възпроизводство или поне поддържане на стабилно население, при все по-добро качество на живота на хората.

Настоящият анализ показва, че България е в най-тежка демографска ситуация между всички страни в ЕС. Сериозно е и положението на Гърция. В трудна ситуация е и Унгария, особено поради ниския дял на най-младото поколение, но не така трудна като нашата. И въпреки това, унгарският министър председател г-н Орбан отдавна говори публично с тревога за надвисналата опасност и се опитва да противодейства с активна държавна политика, включително и на семейно равнище – той има 4 деца. Същото не може да се каже за нашия премиер, чийто управленски хоризонт се изчерпва с магистралите. И чиято загриженост за демографското бъдеще на България ние не чувстваме.

Освен негативното влияние на някои дългогодишни обективни процеси в цяла Европа, от 26 години у нас се провежда държавна политика, която изостря допълнително демографската криза. Това е едно от деструктивните последствия на рестриктивната политика на десния пазарен догматизъм. То е висша степен на престъпна безотговорност!

Демографската криза не може да бъде овладяна бързо. Нещо повече, когато конструктивните мерки се отлагат, тя се превръща в демографска катастрофа и предотвратяването й става още по-трудно. Чрез доходната, данъчната, здравната, образователната, регионалната, миграционната и пенсионната политика кризата може да се смекчи и да се овладее постепенно през следващите десетилетия. Може – ако има политическа воля. Резултатите и от най-правилните решения в тази област, обаче не идват бързо. Затова трябва да се вземат и прилагат без отлагане. Като правило, активните мерки в демографската политика дават осезаем резултат след 20-25 години.

Основна стратегическа цел на България трябва да бъде забавяне темповете на намаление на населението с оглед стабилизиране към 2050-2060 година и поврат към бавно повишение до края на столетието, при едновременно осигуряване на все по-високо качество на живота на хората. В демографското развитие е важно не само количеството, но и качеството. Стремежът трябва да бъде нормален размер на бъдещото българско семейство с 2-3 деца. Сега е около 1,5, а необходимият минимум е 2,1. Постигането на преобладаващ модел на българското семейство от 2-3 деца е доказателство, че сме на прав път.

Известни са ми две стратегии за демографското развитие на България през последните 10-15 години, но те остават на книга. Веднаж направени, биват бързо забравени. И никой не си спомня за тях при текущото управление на държавните дела, за да ги конкретизира и приложи Така повече не може!

От началото на 2017 г. трябва да се задейства голям пакет от комплексни мерки за смекчаване на демографската криза и предотвратяване на демографската катастрофа, чиито контури вече се очертават на далечния стратегически хоризонт. Разработката на този пакет от мерки трябва да започне незабавно.

Наред с много други, за тази цел могат да бъдат използвани и икономически мерки, като:

  • платен отпуск по майчинство с 90% от основната заплата преди излизане в отпуска – 8 месеца за първо дете; – 12 месеца за второ дете; – 24 месеца за трето дете; – до 3 месеца за всяко следващо. По желание на майката отпускът да може да се удължава с още до 12 месеца до трето дете при 70% възнаграждение;
  • предоставяне на еднократна държавна помощ при раждане на първо дете – 3000 лв.; на второ дете – 5000 лв.; на трето дете – 10000 лв. и на всяко следващо – по 500 лв;
  • повишаване на детските надбавки: – 150 лв. месечно за първо дете; 250 лв. за второ дете; 350 лв. за трето дете; 80 лв. за всяко следващо;
  • по-голямо и продължително допълнително финансиране при отглеждане на деца с увреждания;
  • по желание на майките да се използва схемата „отново на работа” по време на полагащия се отпуск по майчинство, чрез наемане на детегледачка, чието възнаграждение да се заплаща от държавата или общината;
  • бременни жени и майки да могат да ползват с предимство гъвкави форми на заетост: непълно работно време, работа на половин длъжност, надомна работа и други подобни;
  • да се правят облекчения при изпълнение на трудовите задължения от бременни жени и майки: ограничения за полагане на извънреден, нощен и тежък физически труд, забрана да работят при вредни условия, ограничения за труд в празнични и почивни дни и т. н.;
  • да се ускори строителството на детски ясли и градини, като до към 2020 г. се осигурят необходимите места в тях за всички деца във всички населени места;
  • от 1 януари 2017 г. да започне намаление на таксите в държавните и общинските детски ясли и градини, а до края на 2018 г. да бъдат отменени изцяло. Те да се издържат изцяло от държавата и общините;
  • от началото на 2017 г. да започне намаление на учебните такси във всички общински и държавни училища, което да бъде завършено до края ня 2019 г. От началото на 2020 г. да се въведе в тях безплатно средно и висше образование;
  • да се дава еднократна помощ от 500 лв. за първолаците в началото на първата им учебна година и по 300 лв. в началото на следващите учебни години до завършване на основно образование;
  • От началото на 2018 г. всеки ученик в общинско и държавно основно училище да получава месечна стипендия от 70 лв.; в средно училище – 150 лв. при успех минимум 4,50 по шестобалната система. Всеки студент в държавен университет да получава месечна стипендия от 300 лв. при успех минимум 4,50;
  • да се осигурят общежития за поне 50% от учениците в общинските и държавните средни училища и за студентите в държавните висши училища при минимално заплащане;
  • за всички деца, младежи и девойки до пълнолетна възраст да се осигурява безплатна здравна помощ и безплатни лекарства, без да са здравно осигурени;
  • от 1 януари 2017 г. да се отмени статутът на болниците като търговски дружества. Тяхната работа да се оценява по качеството на лечението, а не по финансовите им баланси;
  • да се повиши чувствително заплащането на медицинския персонал в държавните и общинските болници, да се увеличат доставките на модерна диагностична апаратура за държавните и общинките болници и да се подобрят условията за работа и професионално развитие на медиците, за да се смекчи масовото изтичане на медицински персонал към чужбина;
  • да се осигури реален общ достъп до здравни услуги на всички български граждани. Да се прекрати закриването на общински болници по финансови причини. Да се осигури нормална здравна помощ и подходящо снабдяване с лекарства за живеещите в малките и отдалечени махали, села и за малките градчета, независимо от финансовите показатели, като при нужда се осигурява държавно финансиране;
  • да се повиши процентът на възстановяване (реимбурсиране) от Здравната каса на разходите на пациентите за лекарства, до средното равнище в ЕС. Засега сме на едно от последните места;
  • да се увеличи съществено делът на здравното осигуряване за зъболечение в общия бюджет на Здравната каса. Разходите за зъболечение на бедни възрастни хора да се поемат от държавата;
  • от началото на 2017 г. да започне ускорено повишение на пенсиите, така че през 2019 г. средната пенсия да достигне 800 лв, без

ограничения за максимума, при около 320 лв. сега. Допълнителното финансиране на Пенсионния фонд да се осигури от бюджета;

  • за неосигурените по уважителни причини възрастни хора над 65 години държавата да плаща пълното финансиране на здравната им помощ и лекарствата;
  • да се изработи специална програма за комплексни грижи за възрастните хора, с оглед намаляване коефициента на смъртност до 11,0-11,5 промила. и повишаване продължителността на живота у нас до 77,5-78,0 години към 2030 г.;
  • държавата да заплаща 10% от стойността на ново жилище на младо семейство с едно дете; 20% на младо семейство с две деца и 30% с три и повече деца, ако нямат друго жилище;
  • всички парични помощи за раждане и отглеждане на деца да се освобождават от подоходен данък, а помощите в натура – от ДДС. Паричните помощи да се индексират ежегодно с инфлацията;
  • да се намали ДДС на 5% за лекарствата, учебните помагала и за всички детски стоки до 15 годишна възраст, като за компенсация на бюджета да се увеличи на 27% за хазарта и за екстравагантните луксозни стоки;
  • Да се правят данъчни облекчения на млади семейства при изплащане на лихви по ипотечни и други жилищни заеми;
  • държавна субсидия да се предоставя само на държавните и общинските основни, средни и висши училища.

 

Пазарните фундаменталисти – политици и икономисти веднага ще възразят, че няма пари за осъществяване на такава спасителна програма в България. Това не е вярно!

Финансовите ресурси за изпълнението на настоящата програма могат да се осигурят още през следващите години чрез провеждане на предлаганата от мен цялостна данъчна реформа. България е член на ЕС и е длъжна да изпълнява писаните и неписани закони и правила на тази общност. Ако се прилагат данъчните принципи и правила на преобладаващата част от страните в ЕС само от двата преки данъка – подоходният данък и данъка върху печалбата могат да се събират допълнително около 3 млрд. лева годишно. Заедно с другите данъчни реформи, които предлагам многократно през последните 6-7 години и при добра данъчна дисциплина, общият размер на данъчните постъпления може да нарастне с около 4,0-4,5 млрд. лева годишно.

Демографската политика трябва да се превърне в приоритет над приоритетите. Защото става дума за съдбата на България. Няма цена, която не може да бъде платена, когато се касае за спасяването на България. Съдбата на България няма парични измерения. Тя не може да се съизмерва с бюджетен дефицит, с публичен дълг, с платежен баланс, с инфлация и други подобни.

България е пред изчезване като народ и държава към края на настоящото и началото на следващото столетие, ако не се вземат бързи мерки. Бъдните поколения няма да ни простят бездействието! Катастрофата все още може да бъде избегната ако започнем да ѝ противодействаме веднага!

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

25th Feb2016

Откъси от интервюто, проведено от агенция „Франс Прес (AFP)”, със сирийския президент д-р Башар Ал-Асад

by Черно и Бяло

По отношение на въпроса дали Алепо ще бъде контролиран отново от властите в Сирия, Башар Ал-Асад посочи, че битката в Алепо не е за възвръщане на контрола над Алепо, а за прекъсване на пътя между Алепо и Турция, която продължава да бъде основният доставчик на терористите.

Във връзка с въпроса кога ще бъде постигнат мир в Сирия, Президентът Ал-Асад отговори, че въпросът е докога Турция и Саудитска Арабия ще продължат да подкрепят тероризма и кога Западът ще притисне тези две държави да спрат да оказват подобна подкрепа на терористите.

башар-ал-асад-415x260Запитан относно това кой е основният враг: т.нар. умерената опозиция, ислямистите или ИДИЛ, Президентът коментира, че нито във Франция, нито в която да е държава може да се говори за „въоръжена опозиция“. Той добави, че опозицията е политическа, следователно, ако предположим, че имате предвид „умерени терористи“, които не принадлежат на ИДИЛ, „Фронта ал-Нусра“ или други радикални групировки, тогава говорим за друг термин. Обама заяви, че умерената опозиция е илюзия, същото казва и Байдън. Но по-важна е реалността, която показва, че такава опозиция не съществува в действителност. Повечето бойци принадлежат на радикалните групировки, като ИДИЛ, „Фронта ал-Нусра“, „Ахрар аш-Шам” и други. Всеки терорист е враг. Ние уважаваме всяка политическа опозиция, а в Сирия има вътрешна политическа опозиция, която критикува остро правителството, без да е налице каквато и да е агресивна реакция срещу нейните членове от страна на правителството.

По отношение на въпроса как преценява грпупировките „Джейш ал-Ислам” и „Ахрар аш-Шам”, след като правителството прие да разговаря в Женева с техни представители, Президентът посочи, че те са част от опозицията, образувана от Саудитска Арабия, и тъй като Саудитска Арабия подкрепя тероризма в световен мащаб, то естествено е саудитските представители да бъдат терористи, а не политици. Ние не преговаряме там със сирийци, а със Саудитска Арабия, Франция, Великобритания и други представители, така че не става въпрос за диалог между сирийци в Женева. Диалогът между сирийци се провежда в Сирия с политическата сирийска опозиция, която има поддръжници в страната. А личност, която претендира да е сирийска опозиция, но всъщност принадлежи на чужда страна или чуждо разузнаване, не може да представлява сирийците в преговорите, дори не я смятаме за сирийска опозиция.

Във връзка с последните турски и саудитски заплахи за военна намеса в Сирия Президентът не смята, че подобна намеса е възможна, но понякога реалността е в противоречие с логиката, особено, когато има хора които не проявяват разум в управлението на една страна. Той не изключва такъв риск, тъй като Ердоган е фанатик, подкрепя движението „Мюсюлмански братя“ и мечтае за възтановяване на Османската империя. Ердоган приема провалите на ислямистите в Тунис, Либия, Египет и Сирия като свой личен провал. Това заплашва политическото му бъдеще на първо място, както и неговите радикални ислямски стремежи в региона. По подобен начин за Саудитска Арабия провалът на терористите в Сирия означава провал на тяхната политика и техните стремежи.

25th Feb2016

Мохамед Ал Кик – 87 дни гладна стачка

by Черно и Бяло

Израелски правозащитници с писмо до Нетаняху

(more…)

11th Feb2016

Интервю на архимандрит Филип за значението на срещата на Руския предстоятел с Римския папа и за прославянето на арихеп.Серафим

by Черно и Бяло

114437815455172Какво е значението на срещата между Московския Патриарх Кирил и Римския папа Франциск в Куба ?
Това ще бъде историческа среща, защото за пръв път в историята се срещат Предстоятелят на Руската православна църква и Римският папа. Тази среща е подготвяна в течение на последните почти 20 години. През 1996/7 г. се открила възможност за среща между Патриарх Алексий II с Йоан-Павел II в Австрия. Но по независещи причини от страна на Руската православна църква тази среща не се е състояла. Католическата страна тогава отказала в заключителните документи да осъди унията като път към единството на Църква. Унията, от гледна точка на Православната църква, не е път към единство и обединение на христианския свят. В същото време, за Римо-католическата църква унията е именно способ за обединяване на Православната и Католическата Църкви.
Но не само това е причината, за да не се състои тази среща през 90-те години. Макар нито Предстоятелят на Руската православна църква, нито нейните официални представители не са отричали възможността за подобна среща за в бъдеще. И сега по всичко личи, че независимо от съществуващите разногласия и сложни въпроси и проблеми такава среща е необходима. Защо именно днес? Защото пред целия свят сега стоят сериозни предизвикателства. Това е на първо място преследването на християните в Ближния Изток и в Северна и Централна Африка, където погиват десетки и стотици хиляди хора. В тази ситуация е необходимо да обединим нашите общи усилия в защитата на християните. И не само на християните, но и на хората, които гибнат в зоните на конфликта. Освен това Европа, включвайки естествено и България, стои пред лицето на важни предизвикателстви, свързани с нейните изконни християнски ценности. Става дума за защита на традиционния от гледна точка на християнството поглед за семейството, за това, че бракът е съюз между мъж и жена, при това само между един мъж и между една жена. Исторически Европа е основана именно на християнските ценности. За обединяването на тези усилия е необходима срещата на Предстоятелите на двете най-многочислени Църкви на християнския свят.

В тази среща се наблюдава и хуманитарен, културен контекст. На мнение съм, че след срещата между Светейшия Патриарх Кирил и предстоятеля на Римо-католическата църква в Куба културният обмен, научно-богословският диалог, сътрудничеството на социално ниво между руската, българската и другите православни общини в Западна Европа ще бъде по-интензивно. Аз дълго време служих в Италия и мога да кажа, че представителите на Римо-католическата църква възприемат тази среща много позитивно, дълги години са я очаквали и сега с голям възторг и нетърпение чакат нейните резултати.

Разкажете, моля, за значението на канонизацията на владика Серафим (Соболев) за Руската и Българската православна църква.

Владика Серафим е един от най-почитаните подвижници на вярата и благочестието в България. Дори и човек да не посещава редовно църквата, т.е. дори да не е въцърковен , поне веднъж в живота си той е чувал това име: дядо Серафим, който е погребан в криптата на нашия храм. Неговият живот и служение са свързани именно с България, по-голямата част от живот си той е прекарал именно тук- от 1921г. до 1950г. – е служил в Николския храм в София. Още от деня на своето представяне – 26 февруари 1950г. той е всенародно почитан подвижник на вярата и благочестието: всеки ден на гроба му за поклонение идват стотици и даже хиляди хора.

Владика Серафим е един от нашите съвременници. Ако погледнем от историческата мярка за време, можем да кажем, че неговото успение не е така далеч от нашите дни. Все още сред живите са неговите съвременници- хората, които го знаят и помнят добре, на тези от тях, на които е оказал още през живота си непосредствено духовно влияние. В Деянието на Освещения събор на Руската православна църква, провел се 2-3 февруари 2016г. в Москва, е определено прославянето му в лика на светителите. Сред сонма на светителите се прославят подвижниците, които са извършили своето служение в архиерейско достойнство. Владиката не претърпял мъченическа смърт, той живял в „хорошей сторонушке“, както той сам казвал, в свободна страна, до 1944г. тук с голяма уважение и любов са се отнасяли към православната Църква и към руските духовници и архиерей. Много негови съвременници, останали в Русия през този период, претърпели изпитания и мъчения. Владика Серафим не последвал тяхната съдба и той не се сподобил с мъченически венец. Той мирно се представел в Господа в деня на Тържеството на Православието – 26 февруари 1950г. Затова и Архиерейският събор на Руската православна църква го прослави именно в лика на светителите. Тук можем да си спомним и за св.Йоан Шанхайски, който точно така, както и архиепископ Серафим (Соболев) бил в клира на Руската задгранична Църква. За много от вярващите чеда на Българската православна църква прославянето на владика Серафим е дългоочаквано събитие. Те с голяма радост възприеха тази вест и сега очакват, когато и Българската православна църква тържествено ще го прослави на 26 февруари т.г.

Как Подворието на Московския и на цяла Русия Патриарх в София се подготвя към прославянето на владика Серафим?

От руска страна очакваме пристигането на голяма делегация на Руската православна църква, начело с Волколамския митрополит Иларион, председателя на Отдела на външните църковни връзки на Московския Патриархат, който от руска страна ще възглави тържествата по случай прославянето на владика Серафим в лика на светителите. Нашият храм- Подворие активно се подготвя към това важно събитие- сега протичат реставрационни работи в криптата и в самия храм, където след премахването на стария паркет съвсем неочаквано се откри първоначалната мозайка, създана още през 1914г. , коята в момента се възстановява. Съвместно със Синодалното издателство подготвяме към деня на тържественото прославяне на владика Серафим издаването на неговите проповеди и поучения на български език с предисловие на Негово Светейшество Българския Патриарх Неофит и на Негово Вископреосвещенство Варненския и Великопреславския митрополит Йоан. Това ще бъде нашият общ подарък – презентацията на книгата ще се състои на 26 февруари т.г. от 18:00 часа в Дом на Москва. Хорът към Подворието подгатвя празничен концерт, посветен именно на това събитие. Разбира се, за нас е от изключителна важност, че прославянето на владика Серафим ще стане съвместно с участието на Българската православна църква, която беше представяна на Архиерейския събор, провел се в Русия, от Варненския и Великопреславския митрополит Иоан и Знеполския епископ Арсений. Това е безпрецедентен случай, когато две автокефални Православни църкви заедно прославят светец.

Разговора води: Миглена Китанова

11th Feb2016

СБЖ: Декларация на УС на СБЖ във връзка с новоприетите добавки към Закона за обществени поръчки

by Черно и Бяло

sbjСъюзът на българските журналисти изразява дълбокото си възмущение от поредния удар на властимащите срещу свободното слово и независимостта на медиите.
Скандален текст, въведен като „изключение“ от общите правила в току-що приетия Закон за обществените поръчки, освобождава държавните институции от задължението да обявяват обществена поръчка при „закупуване на програмно време или осигуряване на предавания, които се възлагат на доставчици на медийни услуги“.
Това „изключение“ развързва ръцете на силните на деня да си подбират по свой вкус медии, в които да наливат значителни финансови ресурси за информационни кампании по оперативни програми на ЕС и по други теми, които ги интересуват. Така се задълбочава порочната практика за директно договаряне между държавните институции и „услужливи“ медии. Всяка институция ще има възможност да си купи програмно време в радио или телевизия, която сама си избере, и да контролира съдържанието на въпросните предавания според своите интереси.

Така се ликвидира всякаква състезателност и конкуренция на медийния пазар.Ще оцеляват не онези медии, които отстояват своята независимост и качествената журналистика, а тези, които угодничат или са удобни за властта.

Редица политолози, юристи, бизнесмени и дори депутати открито нарекоха този текст „лобистки“. Той се появи в този вид доста изненадващо преди второто четене на законопроекта в пленарна зала. Вносителите се оправдават, че подобна клауза е предвидена и с прословутата евродиректива 24/2014 г. Тя обаче е прочетена твърде буквално и без оглед на реалното положение в България, защото това устройва нашите самозвани демократи, като им помага да корумпират и развращават медиите с цел да задоволяват своите властови и икономически апетити и амбиции.

Бързането при гласуването на закона без широко оповестяване и надлежаща обществена дискусия, разработването му на тъмно, само доказва неговия лобистки и антидемократичен характер. Затова СБЖ се присъединява към призивите президентът на върне закона, което да стане повод да се състои необходимата и заобиколена в случая дискусия и законодателите да се съобразят с нейните резултати.

Примерът с този пряко насочен срещу свободата на словото и независимостта на медиите закон е продължение на съзнателно и умишлено провеждан години наред курс на установяване на финансов и друг контрол над медиите.

Плачевният резултат е, че България се срива неудържимо в класациите за медийна свобода, за което от време на време дори от Брюксел ни критикуват.

В тази обстановка българската журналистическа колегия се нуждае от спешни, реални и действени мерки, които да защитят нейните права и да й осигурят реална възможност да се противопостави на тоталния и унизителен натиск, на който е подложена. Журналистическата професия в България и българските журналисти спешно се нуждаят от законови и икономически механизми и гаранции, които да ги защитят от произвола на държавата и медийните собственици, сраснали се с олигархията, за да могат да изпълняват ролята си на независим и демократичен обществен коректив. СБЖ настоява атаките срещу медиите да престанат, а вместо това властите да се загрижат за промени в съответните нормативни документи, които да помогнат да се намери начин за достойно възнаграждение на журналистическия труд. Без всичко това в България не може да има качествени медии и качествена журналистика, а следователно не може да има реална борба с корупцията, не може да има истинска демокрация.

08th Feb2016

Кръжец 1/2016

by Черно и Бяло

Вестник на кръг Кръжец-30
Извънреден брой

08th Feb2016

За съдбата на палестинския журналист Мохамед Ал Кик

by Черно и Бяло

Mohamed_Al-Qeeq_palestinian_journalist_27732Палестинският журналист Мохамед Ал Кик (33 г.), кореспондент на телевизионния канал Majd в Саудитска Арабия, е арестуван на 21 ноември 2015г. призори след като окупационните сили са нахлули в дома му в Рамалла, разбивайки вратата и прозорците на жилището. При направеното претърсване специално са търсени файловете с негови кореспонденции, както и международната му журналистическа карта. Иззети са неговия и на съпругата му мобилни телефони, както и компютърът му. С белезници на ръцете е отведен до центъра за разпити и му е приложена процедурата за административно задържане, чрез която окупационната сила си позволява да държи палестински граждани под арест за неопределено време, без да им бъде предявено обвинение или да получат присъда след процес. В знак на протест срещу незаконното му задържане и малтретирането му по време на разпити Мохамед Ал Кик започна гладна стачка преди 68 дни (на 25 ноември 2015). Въпреки съществуващите изрични забрани и нееднократните протести на лекарски организации от цял свят, затворническите власти са правили опит насилствено да го захранят няколко пъти.

Състоянието на Мохамед Ал Кик се влошава с всеки изминал ден. Той е в състояние пред кома, а според един от адвокатите на палестинския комитет на политическите затворници медицинските заключения са, че органите му започват да отказват да функционират. В момента вече е загубил зрението и слуха си. Няколко пъти изпада в безсъзнание. Той е заплашен от фатален край, който може да настъпи всеки момент. Подписал е декларация, че ако изпадне в кома, не позволява да бъде захранван насилствено.

След официален протест на Амнести Интернешънъл и много други правозащитни организации и граждани, преди дни съдът разгледа молбата му за освобождаване, в резултат на което постанови той да остане под административно задържане и окончателното решение да се вземе след повторно разглеждане на медицинските доклади за състоянието му. Това решение представителят на организацията на палестинските политически затворници – Джауад Булус, окачестви като открита провокация. „Практически решението е опит да бъде принуден Ал Кик да доведе до край гладната си стачка и същевременно декларация, че няма да се намесва (съдът) докато той навлиза в кома“.

Съпругата на журналиста пред АФП призова за международна подкрепа за Мохамед Ал Кик, тъй като той е арестуван заради журналистическата си дейност, отразявайки обективно събитията на Западния бряг, вкл. в окупирания Източен Ерусалим. Според Шин Бет той е бил арестуван заради „терористична дейност“ като част от ислямистка група на Хамас.

Това не е първото задържане на Мохамед Ал Кик. Досега той три пъти е лежал в израелски затвор, последният преди настоящото задържане е през 2008г. Председателствал е Съвета на студентите в университета Бирзейт през периода 2006–2007г.

23rd Jan2016

СБЖ: Съобщение от УС на СБЖ във връзка с Международен дом на журналистите – Варна

by Черно и Бяло

sbj-2Във връзка с разпространяващата се невярна информация от заинтересованото лице Георги Недялков УС на СБЖ заявява: Съюзът на българските журналисти е легитимна организация с легитимно ръководство и се представлява от Снежана Тодорова. Всеки, който иска да провери легитимността, може да се снабди с такова удостоверение от СГС – фирмено отделение. Договорът между „ВИГИ-ТУРС“ и СБЖ е изтекъл на 30 октомври 2015 година и оттогава Георги Недялков без основание пребивава в Международния дом на журналистите – собственост на Съюза на българските журналисти. СБЖ многократно – устно и писмено, го кани да освободи имота, но той незаконосъобразно продължава да го държи. Манипулативно и невярно се представят взаимоотношенията между „ВИГИ-ТУРС“ и СБЖ. Юридически въпросът е изяснен и са необясними неговите претенции към СБЖ.

УС НА СБЖ

20th Jan2016

Състоя се най голямото събитие за личностно развитие в България

by Черно и Бяло

На 16.01 Юлиян Тонкин проведе най-мащабното събитие за личностно развитие в България. Хиляда и четиристотин души в продължение на повече от 14 часа, само с една почивка опитаха да научат онези тайни за живота и начините да успеем в него, които най-често не се научават нито в семейството, нито в училището, нито в университета.

Юли Тонкин е млад, образован, успял, харизматичен и най-важното – споделящ опита си и вярващ, че може да помогне на хората да преоткрият и събудят силата в себе си.

12565398_1294650093885899_5207788200505186468_nС много настроение, енергия, желание, увереност, сила, страст и издържливост 1400-те души преминаха заедно с Юлиян през магията на този 14-часов маратон през дебрите на живота и се докоснаха до тайни, като тези как да открием мисията си, как да спрем да търсим щастието извън себе си, да прилагаме стратегии за успех и удовлетворение в дългосрочен план, да бъдем финансово независими, да отделяме достатъчно време и внимание за най-важният човек в живота ни – самите себе си и никога да не спираме да се обичаме.

Юлиян вложи огромна енергия и творчество, с което постави много силно начало в предизвикателството да покаже на хората, че самите те са творци на реалността, в която живеят.

Гергана Цветанова

10th Jan2016

Заключителна пресконференция и изложба по проект „Посланици на правата си”

by Черно и Бяло

На 11 декември 2015г. беше проведена заключителната пресконференция и изложба по проект „Посланици на правата си”, организирана от фондация „Джендър проект в България”. Събитието, на което присъстваха над 70 човека, се проведе в Народно читалище „Гюрга Пинджурова” в гр. Трън.

В пресконференцията взеха участие Цветислава Цветкова, зам.-кмет община Трън, Станимира Хаджимитова, директор фондация „Джендър проект в България” и Диана Георгиева, проектен мениджър.

DSC_1706Екипът на проекта отчете постигнатото в приключилия осем месечен проект, а именно: проведени 3 еднодневни обучения, в които участваха 43 човека, на теми: „Права на човека”, „Национално и глобално гражданство”, „Дискриминация и нейните форми”; проведени 3 симулации, в които участваха 58 участника, за развитие на умения в посока: „Как да се регистрирам като безработен?”, „Основни трудови права”, ”Право на лични документи”, „Безплатно лечение” и „Осигуровки, данъци и такси”; проведени 5 дебата тип „Социално кафе”, в които участваха 115 човека, по въпросите на равнопоставеността на половете, ролята на местната власт; мястото и ролята на Комисията за защита от дискриминация и Омбудсмана, форми на гражданско участие; 2 месечно обучение в традициите на Бусинската керамична школа, в което участваха 10 човека, чиито талантливи изделия бяха необичайния и артистичен завършек на заключителната пресконференция.

По време на заключителната пресконференция бе открита изложба на керамични изделия, изготвени от 10-те участника в двумесечния курс по практическо обучение в грънчарския занаят. Обучението в занаят се проведе в Музеен комплекс с. Бусинци под ръководство на майстора-грънчар Светослав Желязков от РИМ Перник, с което се положи началото на възстановяването на Бусинската грънчарска школа. Г-жа Станимира Хаджимитова, директор на фондация „Джендър проект в България”, която самата е с Бусински корени по бащина линия, имаше удоволствието да връчи сертификати на всички обучаеми и статуетки на тримата отличени. Първото място и поощрителна награда бе връчена на Валери Захариев.

За провеждането на курса по грънчарство фондация „Джендър проект в България” закупи ново грънчарско колело, което с успешното завършване на курса, бе дарено по време на откриването на изложбата. Свидетелството за дарение беше получено от зам-кмета на община Трън г-жа Цветислава Цветкова, с което грънчарското колело ще остане за ползване в Музеен комплекс с. Бусинци.

Изложбата на керамичните изделия от практическото обучение в занаят по проект „Посланици на правата си” може да бъде видяна до края на януари 2016г. във фоайето на НЧ „Гюрга Пинджурова”, гр. Трън.

13th Dec2015

Кой е по-добър стопанин – държавата или частният сектор?

by Черно и Бяло

Каква е жестоката истина, която се крие от народа?

Данъците в България и в Европейския съюз

Проф. Иван АнгеловПрез последните 6-7 години нашата държава се самолишава ежегодно от 3,0-3,5 млрд. лв. бюджетни приходи чрез прекалено ниското облагане с преки данъци. За последните 10 години държавата е подарила на частния капитал по този начин около 30 млрд. лева. И е ощетила с толкова трудовите хора, малкия и средния бизнес, интелигенцията и пенсионерите. С други думи, ощетява 80-85% от населението и облагодетелства 8-10% и особено, най-богатите 4-5%. В някои страни ги наричат олигарси.

Преобладаващите проценти за преките данъци в ЕС са около три пъти по-високи от нашите. Делът на преките данъци в структурата на общите данъчни приходи в ЕС е 33-34%, а у нас 18,6%. Ако това е грубо мерило на подлежащия за събиране чрез преките данъци годишен ресурс у нас, той би възлизал на 7,7 млрд. лева. Това показва, че България мобилизира чрез преките данъци далеч по-малко (едва 55%) от нормалното, което подлежи на събиране по европейските стандарти.

През 2014 г., прилагайки европейските стандарти и при нашата производителност на труда, сме могли да мобилизираме с преките данъци, около 7,7 млрд., а не 4,3 млрд. лева, колкото са събрани. Ето това е жестоката истина, която се крие от народа. Представете си колко още важни обществени потребности можеха да се задоволяват всяка година с тези допълнителни ресурси от 3,0-3,5 млрд. лева. А на хората се казва че „няма пари”.

Със същото отговарят и на БАН, когато искаме скромни икономически трохи – допълнително 10-15 млн. лева за финансиране на що годе нормална изследователска работа през 2016 г., както се прави във всички цивилизовани страни. Какво огромно разминаване с истината! Какъв управленски цинизъм! Каква подигравка с българската наука, която на думи обявяват за приоритет, а на практика я унижават и унищожават.

Пазарните фундаменталисти и правителствата в България вече 26 години внушават на неинформираните, че „частният бизнес е по-рационален от държавния, че частникът винаги е добър стопанин, а държавата е прахосник”. „На това основание, казват те, преобладаващата част от новосъздадената стойност се оставя на частния предприемач, а не се предоставя на държавата – прахосник чрез данъците”. Така се стига до решението за свръхниските преки данъци (10% у нас, при средно около 30% за данъка върху печалбата и 40-45% за данъка върху доходите на физическите лица в ЕС) и ниското преразпределение на средства с държавните разходи чрез бюджета (34-36% от БВП у нас, при 50-52% средно в ЕС).

Защо западноевропейските парламенти не гледат на държавата като на прахосник и й предоставят повече ресурси чрез по-високите данъци и по-активната преразпределителна роля на бюджета, а нашият парламент е на обратното мнение? Кой е прав при тези фундаментални различия в данъчната политика между страните членки на една и съща интеграционна общност – ЕС? Техните или нашите парламентаристи? И нормално ли е да се допускат такива съществени различия, след като има единна парична политика и единна валута, а няма единна бюджетна политика? Това не подкопава ли стабилността на единната валута с проитичащите негативни последствия за цяла Европа? С това не се ли претоварва бюджетната политика, след като тя остава почти единственото важно средство на макроикономическата политика в ръцете на държавата! Хем е единственото, хем е със силно осакатени функции поради рекордно ниските данъчни проценти и ограничената преразпределителна роля на държавните разходи в бюджета.

Дефектите на частния сектор

За да си отговорим на тези въпроси нека поразсъждаваме върху някои факти за „високата икономическа рационалност” и „изключително важната роля на частния сектор” за развитието на България, а също и за „изгонването на държавата от икономиката”:

  1. Социалните, здравните, образователните, научните, културните, екологичните, демографските, инфраструктурните, съдебните, отбранителните, охранителните, опазването на националната сигурност и други подобни функции се упражняват от държавата. Това са неотменими, присъщи нейни функции, за които са нужни големи финансови ресурси. Без изпълнението на тези функции няма държава. Частният сектор не е способен и не желае да ги изпълнява отговорно. Световната практика през последните 100-150 години не ни предлага нищо по-различно.
  2. Частният сектор влага ресурси само там, където получава максимална печалба. Печалбата, а не задоволяването на обществени потребности, е смисълът на неговото участие в стопанския оборот. Той задоволява някакви обществени потребности по принуда, защото пътят към печалбата минава през тях. Ако не беше така той не би им обърнал никакво внимание. Частният сектор задоволява такива потребности само там и до толкова, където и доколкото това му носи печалба. Това е идеалът на частния предприемач. Той не може да си позволи да функционира дълго на загуба. И е прав.

Потребностите на българското и на всяко друго цивилизовано общество, обаче са много по-широки от обхвата на печелившите дейности. Можем да говорим за пазаризация и рентабилност на производството, но в никакъв случай – за пазаризация и рентабилност на обществото. Няма държава с такова общество в света. Означава ли това, че нерентабилните дейности, от които зависи пряко животът на милиони хора, пряко заети в тези дейности, могат да се изоставят, макар че са необходими не само на тях, но и на цялото общество. Разбира се, че не! Противното би означавало тотален срив на социалния мир в държавата. Всеобщ хаос и крах на държавата и на обществото. Държавата е единственият субект, който може и трябва да ги упражнява в полза на обществото. А за да го прави са й нужни ресурси.

  1. Казват ни, че частният предприемач е винаги по-рационален от държавата в насочването на ресурси по конкретни обекти и сфери на дейност. Това не е вярно! Има хиляди и хиляди примери у нас и в чужбина на чудовищно, неоправдано с нищо, прахосничество на ресурси в частния сектор. Известно е разходването на стотици милиони, дори милиарди лева у нас за задоволяване на екстравагантно потребление от едно нищожно малцинство; за покупка на ултра луксозни лимузини, хеликоптери, самолети, яхти, дори на малки острови в далечни екзотични страни; за изграждане на ултрамодерни офиси и резиденции у нас и в екзотични далечни курорти; за създаване на луксозни затворени жилищни квартали, оградени със стени и със специална охрана за ограничаване достъпа на външни лица; за наемане на мощни охранителни фирми, които да ги пазят от отмъщения на конкуренти със засегнати бизнес интереси (казват, че у нас около 130-150000 души се занимават с такава охранителна дейност, което е доказателство за болно общество); за покупка на футболни и други спортни клубове с фантастично, с нищо неоправдано от здравия разум, заплащане на спортистите, за което и най-гениалните световни учени не могат да мечтаят; авантюристично управление на банки и небанкови финансови институции, водещо до техния фалит с многомилиардни загуби за отделните граждани – депозитори, за обслужвани от тези банки компании и за цялото общество (последният пример с КТБ у нас и многобройни далеч по-фрапантни примери в САЩ, Европа, Япония и на други места); за огромни рискови депозити у нас и в чуждестранни банки и в задгранични ценни книжа; за финансиране на престъпност и за корумпиране на влиятелни личности; за нелегална търговия с деца, с бременни жени, със женска плът и дори с човешки органи за присаждане; за производство и разпространение на наркотици, на вредни за здравето и живота на хората продукти и услуги; за участие в скъпи хазартни игри и т.н. Списъкът за подобни изяви на частната предприемчивост е безкрайно дълъг.

Нима това е рационално използване на ресурси от гледна точка на здравия разум и интересите на обществото! Колкото повече пари остават в тези хора, толкова повече се развихря тяхната екстравагантност в и извън границите на България! В същото време обществото ни изпитва остра нужда от инвестиции за жизнено важни стопански, социални и други обекти. В анкета на авторите на последния Глобален доклад за конкурентоспособността с български стопански дейци (за който ще стане дума по-долу), като главна пречка за правене на бизнес в България те сочат „трудния достъп до финансов ресурс” (виж с. 136). В същото време този ресурс се прахосва в България и по света. Частният предприемач не се интересува от такива дреболии по неговите стандарти. В държавния сектор не се допуска подобно ирационално, дори престъпно насочване на ресурси, не защото ръководителите там са по-морални, а понеже няма мощни обективно стимулиращи условия за подобно поведение, вградени в неговите разпределителни механизми. Ако отделни личности си позволят да го правят, подлежат на наказателно преследване, което, за съжаление, не се случва винаги.

  1. Най-голямото стопанско престъпление в България през изминалите 100 години беше приватизацията, извършена през последното десетилетие на 20ти век и първото на 21ви век. При общо 93,9 млрд. лева производствени дълготрайни материални активи в 1990 г. по тогавашни цени, през двете десетилетия бяха приватизирани активи за около 40 млрд. лева. Голямата част от тях попаднаха в ръцете на хора, чията главна цел беше да постигнат най-големи печалби за най-кратко време, а не да разширят и модернизират производството и да запазят или увеличат заетостта. Много от тези предприятия дори не бяха пуснати в действие от новите собственици. Те нито можеха, нито желаеха да се занимават с такива прозаични „неприятности”. Тяхната първа грижа беше да разпродадат на части най-ценните машини, а останалите да продадат като скраб. Много предприятия бяха „закупени” без публични търгове примерно за 500 хил. лева, най-ценните машини бяха разпродадени на части за 2-3-5 и повече млн. лева. Много често бяха разпродавани или давани за скраб съвсем нови, току що доставени, още неразопаковани машини.

Приватизационните договори съдържаха клаузи за запазване предмета на дейност, разширение на производството, запазване или увеличаване на работните места и т.н. Тези договори бяха нарушавани масово. Имаше държавна Комисия за следприватизационен контрол, но до сега не ми е известно нито едно от хилядите нарушения да е стигнало до органите на правосъдието и някой да е осъден. Този тип приватизация беше наистина чудовищно престъпление, за което не трябва да има давност. Това беше разгром на българската икономика. Учудва ме, че Президентът и радетелите за съдебна реформа се занимават сега със супердреболии, а мълчат за това най-голямо престъпление на века, пред което съдебната система услужливо си затвори очите още по-силно.

Престъпната българска приватизация продължава да тежи върху съвестта на най-висшите политици, прокурори и други високопоставени държавни чиновници. Много от тях и сега ни поучават по демокрация, морал, по предимствата на частната инициатива и частното предприемачество и пледират за още по-голяма стопанска либерализация и за изгонване на държавата от икономиката. Може би защото при слаба държава ще е по-лесно да се краде.

  1. Според официални твърдения България сега произвежда по-голям БВП в сравнение с 1989 г. Ще се въздържа от сравняване на числа, поради големите условности във връзка с инфлацията, валутните курсове, промените в мащабите на цените, влиянието на фактора „време” и по други причини. При тогавашния БВП сме имали външен дълг около 10 млрд. щатски долара (това беше максимумът в началото на 1990 г., докато през предходните години дългът беше 2-3 пъти по-малък). Инвестиционната активност беше много висока главно в резултат на високо вътрешно натрупване. Сега имаме по-голям БВП, много по-голям брутен външен дълг – 36,7 млрд. щатски долара (34,2 млрд. евро), доста по-ниско вътрешно натрупване и много по-ниска инвестиционна активност.

Вътрешното натрупване е ниско поради ограниченото натрупване на държавата и на частния сектор. Натрупването на държавата е ниско поради ограничените бюджетни постъпления от ниските данъци. Натрупването на частните фирми е ниско, понеже печалбата им е малка. А тя е малка поради ниската ефективност в дейността им и от укриване на значителна нейна част. И двете характеризират част от „прелестите” на нашия частен сектор. И така, в миналото имаше много по-висока инвестиционнна активност, при относително ниска външна задлъжнялост. Сега има много по-ниска инвестиционна активност, при много по-висок брутен външен дълг. Ето това е един от обобщените резултати от доминацията на частния сектор в нашата икономика.

По тази тема у нас не се говори. По-точно казано, не е разрешено да се говори, поради демонстрираната нелоялност на частния сектор към държавата и обществото и ниската му икономическа ефективност. Тези черти на нашия частен сектор не са приятни и затова се премълчават. Време е българските икономисти да престанат да мълчат по тази изключително важна проблематика. Интересите на България изискват да говорим истината, каквато и да е тя.

  1. Ограничени и примитивни форми на корупция човечеството познава от векове. Съвременният частен сектор обаче доразви корупцията до невиждани висоти, като едно от средствата за постигане на максимални печалби. Допускат се масови нарушения на правилата за стопанска дейност чрез корупция между стопански субекти или между тях и държавни чиновници от всякакъв ранг. Много се говори за ограничаване на корупцията, създават се десетки органи за борба с нея, но тя продължава да расте. Благодарение и на корупцията през последните 26 години у нас станаха възможни престъпните приватизации на хиляди предприятия и банки, престъпните концесионни договори, неизгодните за България договори за двете американски централи в Марица Изток и за производството на много скъпа електроенергия от възпроизводими източници, хиляди манипулирани държавни поръчки, ощетили обществото с милиарди лева.

И въпреки това нито един осъден до сега. Престъпления има, а престъпници няма! В същия Глобален доклад по конкурентоспособността, интервюираните български стопански дейци сочат корупцията като втора главна пречка, наред с липсата на пари, за правене на бизнес в България (виж с. 136). Очевидно, някои държавни институции или части от тях, работят заедно с престъпните формации, т.е. създават мафиотски структури.

При господстващия в миналото държавен сектор сигурно също е имало корупция, но е била далеч по-малка от сегашната. Не защото тогавашните негови ръководители са били по-морални, а поради самата същност на държавния сектор, в чиято система за разпределение няма вградени такива мощни стимули за лична корупция, както е в частния сектор. Печалбата в онези години не е играла такава важна стимулираща роля лично за работещите в държавния сектор, както е сега в частния сектор, понеже е била присвоявана от държавата.

  1. Частният сектор се въздържа да инвестира в рискови и опасни дейности, от които обаче обществото се нуждае. Опитите за привличане на частни компании в рисково кредитиране и други рискови дейности пропадат навсякъде. Те не предприемат нищо в такива условия без държавни гаранции. Тези важни дейности, заедно с риска, се поемат пак от държавата, за което са й нужни ресурси.
  2. Отношенията на нашите работодатели с наемните работници в много частни фирми са далеч под европейските стандарти. Често се наемат работници без трудов договор или малолетни работници. Има произволни уволнения и уволнения без изискваните от Кодекса на труда предизвестия. Често не се спазват изискванията при извършване на масови уволнения. Има много нарушения при полагането на извънреден труд и неговото заплащане. Нарушения на изискването за равно заплащане на мъжете и жените за равен труд. На много места работодателите не осигуряват здравословни и безопасни за здравето и живота условия на труд, за да пестят пари. Допуска се произвол в определянето и текущото корегиране на заплатите. Заплатите често се изплащат с големи закъснения, в някои случаи – в натура с продукция на фирмата или изобщо не се изплащат с инсценирани фалити и други трикове. По данни на БСК задълженията на фирмите към собствения им персонал са около два милиарда лева в края на 2013 г. В много случаи се води „двойно счетоводство” при заплащането, с цел да се избегне плащане на подоходен данък. Доста често не се изплащат осигурителните вноски за работниците или се привеждат в намалени размери. Пряко или косвено се забранява или затруднява дейността на синдикални организации и членството в тях със заплахи за уволнение. Без да твърдя, че тези отношения в държавните предприятия са гладки и безконфликтни, нарушенията там са по-малко и нередностите се отстраняват по-лесно и по-бързо.
  3. Взаимоотношенията между фирмите у нас също са далеч от европейските стандарти. Това важи и за тяхното управление и ниско ефективната им дейност. Много често, особено през 1990те, (но продължава и сега), като инструменти за уреждане на междуфирмени отношения се използват не предписаните в Търговския закон, а заплахите, изнудванията, дискредитирането, побоищата, пожарите, грабежите, бомбите, отвличанията със или без откупи, престрелките, убийствата. По тези причини през последните 26 години са убити повече от 150 души и много повече са наранени. Вместо по законния банков път, разплащанията между фирмите често се правят от личности с налични пари в „куфарчета”, въпреки съществуващите формални ограничения за техния размер.

По данни на БСК дълговете на бизнеса в края на 2013 г. са били 171 млрд. лева ( при 82 млрд. лева БВП за същата година) и продължават да растат от година на година по-бързо от хилавия растеж на БВП. Делът на просрочените плащания достига 35-40%. Междуфирмените задължения са били 117 млрд. лева, задълженията на фирмите към банките и други финансови институции – 46,9 млрд. лева, данъчно-осигурителните задължения – 5 млрд. лева, задълженията към собствения персонал – 2 млрд. лева. Висок е процентът на необслужваните кредити.

България е между най-рисковите страни в ЕС по погасяване на задълженията в срок. Това прави нашия бизнес най-уязвим. Над 67% от българските фирми изпитват ликвидни трудности, поради забавени плащания от техни клиенти. Над 75% от ръководителите на фирми се оплакват, че това затруднява работата им. Над половината от ръководителите на фирми очакват повишение на просрочените плащания през следващите години. Расте опасността от ефекта на доминото.

  1. Крупният частен сектор много често инвестира в офшорни или други подобни зони в Европа, Азия и малки екзотични островни държавици в Карибския и други региони, за да избегне данъчно облагане. Инвестира се и в специални депозити за избегване плащането на данъци, възползвайки се от стриктната банкова тайна на някои европейски (Швейцария, Австрия, Лихтенщайн) и други страни. Откриването на тези корупционни дейности се оказа много трудно, поради вплитането на високопоставени личности. От медиите научавахме през последните 15-20 години за получени у нас от сериозни институции в европейски страни на достатъчно дълги „деликатни списъци” на замесени в такива далавери богати българи, но влиятелни кръгове се погрижиха всичко да се потули. По стар изпитан маниер, сега никой не говори за тях, докато избледнеят напълно в късата памет на обществото. Не ми е известно възползването на държавни компании от такива противозаконни практики в миналото, но не ги изключвам. И отново, не защото техните ръководители са били непременно по-почтени личности. За разлика от частния, в разпределителните механизми на държавния сектор липсват достатъчно мощни обективни стимули за това.
  2. Широко разпространено е влагането на ресурси от дребния, средния и част от едрия капитал в сенчести дейности, за да се избегне плащането на данъци. В някои наши отрасли (цитира се дребното и средното хлебопроизводство и други дейности) това е масова практика, но липсват държавни мерки за нейното ограничаване. По-скоро – обратното. Някои високопоставени държавни мъже оправдават това явление с псевдо аргументи и се опитват да доказват, че то имало и полезни ефекти за страна като нашата. Това не било редно – казват те, но без него щяло да е още по-лошо за икономиката. Не ми е известно държавни фирми да практикуват такива дейности. И за това липсват достатъчно силни обективни стимули в държавния сектор.
  3. Частният сектор не инвестира в нискодоходни и бавно откупуващи се проекти, като инфраструктурните. Особено в планински и изолирани райони, или в силно социално ориентирани, но ниско доходни или нерентабилни дейности, от които обществото се нуждае. Много често, за да привлича български или чуждестранни инвестиции, нашата държава дори изгражда цялата подхождаща инфраструктура до заводската площадка. То важи за транспортното обслужване и за доставката на насъщни стоки и лекарства на малки, изолирани селища. Поддържането на автобусни и други транспортни линии с ниска натовареност до такива селища е неизгодно за частните предприемачи и те ги избягват. В тези райони обаче живеят хиляди хора, които не могат да бъдат изоставени. Държавата и общините се намесва и тук, за да запълнят тази съществена празнина, за което са им нужни ресурси.
  4. Когато конюнктурата е неблагоприятна или силно рискована, частният сектор не влага във физически инвестиции за производство на продукти и услуги, а насочва парите си в по-малко рискови подвижни търговски и други посреднически дейности (от гаражен или сергиен тип) или в по-сигурни банкови депозити и в ценни книжа у нас и в чужбина. Според последния отчет на БНБ за депозити на домакинства и НТООД, в края на септември 2015 г. депозитите над 500 хил. до 1 млн. лева всеки са били 1078 на обща стойност 757,7 млн. лева, а депозитите над 1 млн. лева всеки – 611 на обща стойност 1515,9 млн. лева. По оценка на специалисти голямата част от тях са на фалирали, на заплашени от фалит малки и средни фирми или на притежатели на свободни парични средства, които не ги влагат в стопански оборот поради големия риск, а предпочитат по-сигурно убежище в банките. Никой не може да каже колко са българските милиарди, изтекли в по-надеждни убежища в чужбина. През това време животът си тече и трябва да се задоволяват неотложни обществени потребности, което частният сектор не прави. Държавата се намесва и тук, но са ѝ нужни ресурси.
  5. Преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) се насочват само в страни и дейности, където получават най-висока печалба и други изгоди, а не там, където са нужни на приемащата страна. До 2009 г. около 75% от ПЧИ у нас се насочваха в търговия с имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, в хотели и ресторанти и във финансово посредничество. В търговия и ремонт на автомобили се насочваха повече ПЧИ, отколкото в цялата преработваща индустрия. Никоя страна не е постигнала благоденствие с такава структура на инвестициите. По-скоро обратното. Почти нищо не се насочи към здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, високотехнологични производства и т.н. Това трябваше да се прави от държавата, за което са й нужни големи ресурси.

Чуждестранните компании много често прилагат рафинирани методи за трансфер на голяма част от печалбата си на компанията – майка или в други страни, за да избегнат плащането на данъци у нас. Някои големи проспериращи чуждестранни компании не показват изобщо печалба или сочат символична печалба в балансите си по същата причина. Българските власти не може да не го виждат, но бездействат. Досетете се за причините. Чуждестранни посланици много често оказват пряко въздействие върху наши министри и други високопоставени лица за облагодетелстване на техни компании у нас. Въпреки твърденията на техните и нашите пазарни фундаменталисти, че политиката не се намесвала в икономиката.

Средновековни методи на експлоатация на труда на български жени в шивашки и други сходни дейности се прилагаха и продължават де се прилагат от гръцки, турски и други фирми в района на Родопите и в други части на страната. При изпадане в затруднено положение или очаквани сериозни проверки от българските власти, бързо напускат страната ни и не изплащат задълженията си към работниците. Посочените тук и други подобни факти пораждат доста въпроси около целесъобразността от привличането на ПЧИ и по необходимостта от по-строг контрол върху тяхната дейност в България.

  1. Важни и необходими на обществото производства работят в условията на естествен монопол. Това открива възможности за злоупотреба с монополно положение. Всеки монопол е вреден, но най-опасен е частният монопол. И тук държавните инвестиции са по-рационалното решение, съчетано със силен обществен контрол, какъвто частните монополисти не допускат или ограничават до минимум, мотивирайки се с неприкосновеността на частната собственост, закрепена в Конституцията или с „фирмената тайна”. Държавата се намесва в запълването и на тези празнини, но за това се нуждае от ресурси.
  2. Някой може да ме упрекне в недостатъчна обективност при горните оценки за частния сектор, макар че всички мои обобщения почиват на реални факти от България и други страни. Нека видим какво установяват и други анализатори, в чиято обективност няма причини читателите да се съмняват. Всички сериозни независими анализи показват, че качеството на управлението и ефективността на функциониране на голямата част от нашите частни компании е посредствено или лошо.

Според The Global Competitiveness Report 2015-2016. World Economic Forum, Geneva 2015, публикуван през септември 2015 г., класирането на българските фирми е повече от тревожно. И така е от много години, без признаци за забележимо подобрение. Това също се крие от българската общественост и не се допуска публична дискусия по тази тема.

Ето някои извадки от този доклад в малкия раздел за България по подреждането на нашите фирми в сравнение с чуждестранните: по усвояване на технологиите във фирмите заемаме 85то място от обхванатите в анализа 142 страни; по маркетинг – 90то място; по наличие на модерни технологии – 91во; по наличие на учени и инженери – 96то; по разходи за изследвания и внедряване – 100но; по качество на управлението на фирмите – 105то; по ефикасност на корпоративните бордове – 106то; по потенциал за иновации – 108мо; по отношения между работодатели и наемен персонал – 111то; по надеждност на професионалното управление – 113то; по склонност да се делегират правомощия – 120то; по качество на управленското образование – 121во; по квалификация на персонала – 127мо; по способност да се привлича висококвалифициран персонал – 142ро; по способност да се задържа висококвалифициран персонал – 142ро и т.н. (виж сс. 136-137). А разделът за България е малък, защото нашата икономика е миниатюрна като размери и крайно изостанала по най-важните икономически и други показатели по световни стандарти. По данни на Световната банка ние произвеждаме около 0,09% от световния БВП. Поради това не трябва да се обръща внимание на напудрените самохвални изказвания на някои български ръководители, а да се стягаме за работа и за въвеждане на ред в нашия национален дом.

Всяко класиране в този световен доклад след 50то – 55то място поставя съответната страна в групата на слабо развитите, а след 100то – в групата на най-изостаналите в света. Сравнете тези данни за българския частен сектор с онова, което нашите учени – пазарни фундаменталисти, членове на правителството и високопоставени управляващи политици ви внушават за неговата висока икономическа рационалност и решаваща роля за нашия икономически прогрес и за това, че някои други страни трябвало да се учат на ред от нас. И с това оправдават прилагането на най-ниските данъчни проценти в Европа, за да оставят на тяхно разположение по-големи ресурси.

Размишлявайки над тази класация не е трудно да си представим колко „ефикасно” се използват подаряваните на българските фирми от години допълнителни ресурси чрез рекордно ниското данъчно облагане. Класацията на нашите фирми по конкурентоспособност е между 105-110то място, т.е. в компанията на най-изостаналите страни в света. Това доказва, че твърденията на пазарните фундаменталисти и на управляващите български политици за високата икономическа и управленска рационалност на нашия частен сектор се разминават с действителността. Настоящото състояние на нашите фирми не обещава социално-икономически прогрес на България в обозримото бъдеще, при положение че частният сектор доминира в икономиката.

Някои хора ни съветват да не се занимаваме с частните фирми. Ако губят то си е за тяхна сметка. Контролирайте държавните фирми, защото се разпореждат с държавно имущество. Такива изявления не са оправдани. Нещо повече – те не са верни! За това състояние на фирмите техните собственици отговарят не само пред себе си и своите акционери, но и пред българската държава, чието имущество беше отнето и подарено на много от тях, а за някои от тях – буквално ограбено по време на престъпната приватизация. Гражданите на България не можаха (а българските правораздавателни институции – не пожелаха) да предотвратят тази престъпна приватизация, нито да потърсят отговорност от нейните архитекти.

Сега поне имат основания да настояват това имущество да бъде добре стопанисвано, а не пропилявано. Да не говорим, че лошата работа на всяка частна фирма вреди на нейния персонал, на нейните контрагенти, на общината и на населението в района, където работи, на околната природна среда, трупа задължения към други фирми, към банките, към бюджета, към осигурителната система, към собствения си персонал.

Защо дефектите на българския частен сектор са още по-големи?

От години търся отговор на един много важен въпрос: Частният сектор има сериозни дефекти. Част от тях бяха описани по-горе. Но той има и много силни качества, доказани от световния опит. Големият икономически и научно-технически прогрес на Америка, Западна Европа, Япония и други страни е постигнат, наред с учатието на други фактори, и с важния принос на частния сектор. Това е безспорен факт. Да се отрича този исторически факт е несериозно!

Питам се – защо силните черти на частния сектор не се проявяват по същия убедителен начин и у нас, а доминират слабите му страни? Къде са причините за посредственото, дори лошото управление и неефективно функциониране на голяма част от българските частни фирми? Защото качеството на работата във фирмите, а не няколко макрофинансови показатели, в крайна сметка определя дали една икономика е конкурентноспособна или не.

Моите разсъждения и търпелив анализ на много факти ме довеждат до заключението, че корените на причините за лошото състояние на повечето частни фирми трябва да се търсят в технния произход. Голяма част от нашия частен сектор беше зачената през 1990те по престъпен или полупрестъпен начин и предприятията не попаднаха в ръцете на най-компетентните, най-предприемчивите и най-почтените хора. Много от тези хора продължиха сами да управляват подареното им или откраднато държавно имущество по начина по който е било придобито. Някои от тях привлякоха компетентни експерти, без да им дадат достатъчна свобода на действие. Това блокираше ефекта от тяхното присъствие в управленските органи на фирмите.

Съвсем малка част от новите собственици бяха достатъчно разумни да се оградят с компетентни и почтени професионалисти – управленци и да им делегират правомощия. Те можеха да се разгърнат на фирмено ниво и да създадат проспериращи компании, но се сблъскаха с враждебна околна среда. В продължение на много години доминираха не доказаните от световната практика рационални макро- и микроикономически управленски методи, а бандитските методи за които стана дума по-горе в т. 9. Тази враждебна околна среда не позволяваше на добрите професионалисти и почтени хора в българските фирми да проявяват своите способности и да бъдат конкурентоспособни. Те и до сега са блокирани както на фирмено, така и на макро равнище от враждебна рестриктивна икономическа среда и на бандитизъм в междуфирмените отношения. Нелоялното, дори полупрестъпно поведение се превърна в решаващ фактор за успех. Почтените и лоялните не можеха да се конкурират в такава замърсена икономическа и нравствена среда. Промяна може да настъпи само след промяна в средата чрез даване простор на лоялната конкуренция в условията на регулирана пазарна икономика.

Показателна за характера на нашия сегашен частен сектор е и скоростта на неговото формиране. В Америка, в Западна Европа и други световни региони формирането на най-богатата прослойка и на нейната собственост ставаше постепенно с опита на много поколения в продължение на 150-200 години, придружено с много извращения, скандали и престъпления. Формирането на най-богатата прослойка у нас с нейната структура (заможни, богати и най-богати) и притежаваната от нея собственост стана за 15-20 години, по престъпен и полупрестъпен начин. Това може да се прочете и в сегашното стопанско и друго поведение на нашите най-богати хора, по специалните оградени със стени квартали в които живеят, по обучението на техните деца в специални чуждестранни училища, по многобройната им въоръжена охрана, по бронираните им автомобили. За тях най-важна е бързата максимална печалба, независимо от бруталността на придобиването ѝ.

В рамките на стотина години България преживя второ диво първоначално натрупване на капитали, започвайки пак от нулата. Преди 160 години Карл Маркс описа този процес във Великобритания с пророческите думи, че капиталът не се спира и пред най-големите престъпления в името на максималната печалба. Ние наблюдаваме това и в България през последните двадесетина години. Този великан на мисълта като че ли е знаел какво ще се случи през следващия и по-следващия век и в страни като нашата.

Ако се опитам да извлека един единствен важен извод от изнесените по-горе факти за поведението на държавата и на частния сектор, той е следният: ДЪРЖАВАТА МОЖЕ да прави всичко, което прави частният сектор у нас и по света, но ЧАСТНИЯТ СЕКТОР НЕ МОЖЕ И НЕ ЖЕЛАЕ да прави всичко, което прави държавата за обществото в което живеем. Поради това задължително условие за социално-икономическия прогрес на всяко общество е тясното сътрудничество и взаимното допълване между държавата и частния сектор. Трябва да се намери решение, което интегрира в себе си най-доброто от частния и от държавния сектор.

Казаното до тук цели да предпази от наивно, а в много случаи съзнателно идеализиране на частния предприемач и на частната инициатива, както в глобален мащаб, така и в България. И на свързаното с това предоверяване в тяхната стопанска рационалност, оставяйки им по-голяма част от новата стойност, чрез ниското данъчно облагане.

Истината за частния сектор е далеч по-сложна и по-противоречива, отколкото се представя от пазарните фундаменталисти, но тя се крие от нашия народ. За това помагат и сервилните медии, които не допускат истинска дискусия по тази тема пред своите микрофони, камери и на печатните си страници. Техните собственици и избраните от тях главни редактори се страхуват от такава публична дискусия.

Пазарните фундаменталисти твърдят, че оставените по този начин ресурси на частните предприемачи, едва ли не веднага се инвестират за модернизация на производството. Това би било добре, ако беше вярно! То обаче не се потвърждава от нашата практика, а и от току що цитираните данни в т. 16. В предкризисната 2008 г., физическите инвестиции у нас бяха 29,4 млрд. лв., а през 2013 г., т.е. с ниските „плоски” данъци и въпреки увеличените ресурси на тяхно разположение, спадат на 18,1 млрд. лева. Тук, разбира се, влияят и други фактори.

Прочитайки тези редове, спомнете си за призивите на Милтън Фридман преди няколко десетилетия за „по-малко държава” и за „изгонване на държавата от икономиката”. Спомнете си и за изказванията на президента Рейгън преди години, че „държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем”. Спомнете си и за многобройните внушения на нашите пазарни фундаменталисти по медиите, идеализиращи частния сектор. Представете си, че държавата беше наистина „изгонена” и лишена изцяло от участие в управлението на икономиката, как и от кого щяха да се решават изброените по-горе проблеми, след като частният предприемач не желае и не може да го прави. Една от причините за оскотяващата бедност и растящото доходно неравенство у нас, е отстраняването на държавата от редица нейни важни функции. Можеше ли да има що годе нормален живот за милиарди хора по света в цивилизованото общество, ако държавата беше наистина „изгонена” изцяло? Всичко това доказва антиикономическата и антихуманната същност на пазарния фундаментализъм. Съвременният прогрес е възможен само при разумно сътрудничество и взаимно допълване между държавата и пазара. Това аз наричам регулирана пазарна икономика. Много други икономисти по света и у нас са на същото мнение.

Като се изказвам против облагодетелстването на капитала за сметка на труда, аз не препоръчвам да се отива в другата крайност – да се изолира, потиска и експроприира частният капитал. От години настоявам за разумно съчетаване на интересите на труда и на капитала, вградено в моето предложение за умерено прогресивно данъчно облагане. Всеки средно грамотен човек, надявам се, разбира, че обществото се нуждае както от труда, така и от капитала. Възпроизводственият процес е възможен само при съединяването и едновременното участие на труда и на капитала. Техните интереси са общи в най-важното – стабилността и успешното социално-икономическо развитие на България, по това – да ни има или да ни няма. Те обаче се различават по разбиранията си за начините на постигането им. Между тях дори възникват конфликти, понякога много остри. Те трябва да се решават чрез взаимни компромиси, а не с революции. Българската държава има да играе много важна роля като обективен арбитър между труда и капитала, каквото тя засега не прави.

Казаното по-горе за дефектите на частния сектор не означава, че държавният сектор е кристално чист и ефективен и че трябва да се върнем към него, както беше в недалечното минало. И в този сектор ставаха много безобразия. Особено при авторитарно държавно управление. И двата сектора имат съществени недостатъци. Въпросът е кой е по-малко лош? И как могат взаимно да се допълват?

Двигател на прогреса е конкуренцията, а не формата на собственост

Какво може да бъде решението в тази сложна обстановка?

На концептуално равнище решението е в лоялната конкуренция. Двигател на прогреса е конкуренцията, а не формата на собственост. Най-добре ще се развива общество със смесени форми на собственост: частна, държавна, общинска и кооперативна. Те трябва да са равнопоставени пред закона и да се конкурират свободно под икономическото слънце. Който е по-рационален и по-ефективен ще се развива. Който не е – ще се свива и загива. Рационалността на една или друга форма на собственост и стопанисване трябва да се определя пред очите на всички – на конкурентния пазар, а не да се предрешава в най-високите държавни или партийни кабинети. При тези условия държавните предприятия ще са изложени на същия риск от фалит, както всички други. Никой не трябва да разчита на протегнатата спасителна ръка от държавата при всяко изпадане в тежко финансово положение по своя вина.

Изключения трябва да има само за дейности от стратегическо значение за сигурността и бъдещето на България. Те трябва да се определят предварително от Народното събрание, след много внимателно обсъждане със специалисти в съответните области, да работят прозрачно в същата конкурентна пазарна среда и да са обект на непрекъснат строг държавен и обществен контрол.

На равнището на данъчната политика решението е в избора на умерено високо и обществено приемливо облагане на печалбата и на доходите на физическите лица, примерно между 20 и 30%, при което ще се събира по-голям ресурс и ще се постига по-добра събираемост. Такова равнище на облагане ще е израз на балансирано съчетаване на обществените интереси с интересите на отделния данъкоплатец. Прекомерно ниските данъчни ставки фаворизират частния интерес на данъкоплатците, особено на най-богатите, и вредят на обществените интереси. Прекомерно високото облагане прави обратното. И двата подхода са погрешни. Сполучлива е тази данъчна ставка, която е концентриран синтез на взаимно допълващи се равнопоставени интереси на стопански и други субекти, участващи в стопанския оборот.

Давам си сметка, че приемането на моите предложения няма да е лесно. Засегнатите най-богати слоеве у нас, привикнали, първо, с подареното или откраднатото огромно имущество, и второ, с подарения им от години специален данъчен уют, измерван с милиарди левове, ще се съпротивляват на всяко повишение на данъчното им бреме и ще плашат с „предстоящи масови фалити на компании”, „масови уволнения на персонал”, „масова безработица”, „всеобщ хаос” и т.н. Това са добре познати изхабени клишета с които частният сектор борави винаги, когато се докоснат, макар и слабо, неговите интереси. Много съм любопитен опонентите да ми докажат публично защо нашите фирми ще банкрутират масово при умерено прогресивен корпоративен данък с максимална ставка 20% (и средна около 13-14%, а тези, които инвестират активно – под 10%, както предлагам аз), а австрийските, белгийските, хърватските, датските, естонските, финландските, френските, германските, гръцките, италианските, малтийските, холандските, норвежките, португалските, словашките, испанските, шведските, швейцарските, турските и други фирми не фалират масово при по-стръмно прогресивен корпоративен данък с основни ставки 20% и максимални до 35-36%! Както посочих в началото, още по-високо е облагането при прогресивния данък върху доходите на физическите лица.

По-логично би било да търсим причините за евентуални фалити на фирми у нас в изложеното в т. 9. и т. 16. по-горе. Но трябва ли да толерираме безкрайно дълго посредственото управление и неефективно функциониране на голяма част от българските частни фирми, както става вече 15-20 години! У нас се пише и говори нещо за посредственото, дори погрешното макроикономическо управление. Но почти нищо не се пише и говори в големите медии за посредственото, а в много случаи – дори лошо, управление на частните фирми. Най-честото оправдание за това е „неприкосновената частна собственост”, закрепена в Конституцията и „фирмената тайна”.

Както посочих по-горе, състоянието на нашия частен сектор не засяга само собствениците му и работещите в него. То е голяма грижа и за цяла България, която губи всяка година милиарди левове от ниската му конкурентоспособност, дължаща се главно на лошо управление. То заплашва и финансовата стабилност на цялата икономика с огромната си корпоративна задлъжнялост, за която също стана дума по-горе в т.9. Само външният дълг на частния сектор в края на септември 2015 г. е 65% от БВП, при външен дълг на публичния сектор 14,4% от БВП. Въвеждането на умерено прогресивно данъчно облагане, наред с много други мерки, ще ги принуди да подобряват качеството на управлението и да повишават конкурентоспособността си.

Ако българското правителство продължава да упорства с 10 процентните си „плоски” преки данъци винаги ще има остър недостиг на пари за нормално изпълнение на най-насъщните държавни функции. Тези функции ще са хронично недофинансирани. Те никога няма да се изпълняват напълно и качествено. От това ще страдат поне 80-85% от българите. И в същото време ще има излишък на пари в частния сектор, които той ще разходва, както и до сега, не по най-рационалния начин. Твърденията, че оставените с ниското облагане повече ресурси на частния предприемач се използват най-рационално, са опровергани тотално от световните и особено от българските стопански реалности. Не е вярно, че държавата винаги е лош, а частният сектор винаги е добър стопанин! Това разбират почти всички правителства в ЕС, но не и българското.

Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН

17th Nov2015

Празник в СБЖ

by Черно и Бяло
На рождения си ден председателката на СБЖ Снежана Тодорова сподели със скъпите си гости прекрасна новина, а именно награждаването ѝ от Общокитайската асоциация на журналистите със сертификат „Приятел на китайските журналисти”. Тя беше на посещение в Китай заедно с делегация журналисти от български медии.

Наградата, която Снежана Тодорова получи в навечерието на своя юбилей, е доказателство за активната ѝ работа не само в областта на заздравяване и разширяване връзките на СБЖ със сродни журналистически организации по света, но и за всеотдайната ѝ ползотворна дейност за отстояване интересите на българските журналисти.

Екипът на сп. „Черно и Бяло”, както всички нейни приятели, съратници и близки, честитиха този щастлив рожден ден и ѝ поднесоха дар – графиката „Полет” на художника-график Иво Милчев.

снимки Мари Къналян

09th Nov2015

Годишни награди на СБЖ за 2015г.

by Черно и Бяло

Повече от 25 лета в навечерието на Деня на народните будители СБЖ връчва своите годишни награди. И тъй като тази година празникът съвпадна с изборите за местна власт, церемонията се състоя със седмица закъснение в „Студио 5” в НДК. Водещи бяха членът на УС на Съюза Ивайло Диманов и актрисата Елен Колева.

DSC_4381

Днес е един светъл празник да разберем кои са достойните творци в българската журналистика – с тези думи водещият откри празника на перото и словото.

А председателката на УС на СБЖ Снежана Тодорова развълнувана приветства всички, които уважиха събитието. Според нея няма по-голяма награда от оценката, която дават колеги журналисти на свои колеги. Този празник е в навечерието на рождението на рицаря на свободното слово и първи председател на Съюза на българските журналисти Йосиф Хербст.

Всички, които излизаха да получат отличието, не криеха вълнението си. Сред тях освен навъртели дълъг стаж в журналистиката имаше и такива, чиито издания бяха току що проходили, но вече с утвърдено име сред читатели и колеги.

А кореспондентите за чужди медии, които работят у нас, бяха наречени от водещия Ивайло Диманов „третото око”. Отличена в тази категория беше Елисавета Константинова, работеща за агенция ,,Блумбърг”, САЩ. А от името на едно от най-авторитетните издания у нас, списание ,,A–specto”, отличието получи Иво Христов, който сподели, че твърде много награди са се нароили, които „да те е страх да получиш, защото знаем кой ги дава, а тази на СБЖ е особено ценна, защото е дадена от колеги”. Той сподели с присъстващите, че паричният еквивалент на отличието ще бъде даден за обучението на млади репортери.

А поетът Калин Донков благодари на в. „Сега”, който вече 10 лета подслонява неговата рубрика. А според отличената Райна Йотова, водеща на предаването „В часа на синята мъгла” по Дарик радио, колкото повече награди получава, толкова по-малко ефир ѝ отпускат. Тя пожела светлината да бъде у всички нас. А за легендата Даниела Кънева журналистиката е съдба и журналистите са много важни за люшкащата се цивилизация. Те особено са нужни днес за сандвичосаната България, защото сме земя, където знанието е наш дар, каза тя.

Сред многото отличени журналисти и издания специалната награда на СБЖ „Йосиф Хербст” бе връчена, както се казва, на най-достойния сред достойните и това е журналистът и режисьор легенда Милен Гетов, който вече 70 години не е излязъл от професията. „Аз съм живото доказателство, че да работиш в пресата или телевизията можеш дори и на 90 години – каза той, поемайки високото отличие от ръцете на Снежана Тодорова. – „Минах през всички периоди и обрати на съдбата, за което съм ѝ много благодарен. Но да получиш награда от колеги журналисти не е известно много по нашите географски ширини.”

С мил и затрогващ поздрав дариха наградените и гостите на церемонията учениците от Музикалното училище – виртуоза на цигулката и носител на много престижни награди, макар и 10-годишен, Ясен Стаменов и народния певец Николай Боянов (12г.). Поздрав с песен за добрия човек отправи и журналистът и бард Ивайло Диманов.

Екипът на сайта на СБЖ честити наградите на колегите:

  • За цялостен принос към българската журналистика:
    Милен Гетов – ,,Йосиф Хербст”, статуетка.
  • За електронни медии – радио:
    Райна Йотова за предаването „В часа на синята мъгла” по Дарик радио – Почетна значка ,,Златно перо“ на СБЖ.
  • За електронни медии – телевизия:
    Екип на предаването ,,Лачените обувки на българското кино” на БНТ – Плакет на СБЖ;
    Николай Илиев, оператор в БНТ, за филма ,,Кръговете на светлината“ – Почетна значка ,,Златно перо”.
  • За информационни агенции:
    Редакция ,,Балкани” в БТА – Плакет на СБЖ.
  • За печат:
    Списание ,,A–specto” – за принос към българската журналистика – Плакет на СБЖ;
    Калин Донков – за ярката му публицистика на страниците на в. ,,Сега” – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ.
  • За фотожурналистика и графичен дизай:
    Олег Попов – фоторепортер във в. ,,Труд”, за принос към българската журналистика – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ.
  • За българска медия в чужбина:
    Интернет портал www.eurochicago.com – основател и главен редактор Петър Стаматов – Плакет на СБЖ.
  • За чуждестранен кореспондент:
    Елисавета Константинова, кореспондент на агенция ,,Блумбърг”, САЩ – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ.
  • За книга в областта на журналистиката и медиите:
    ,,Лола – секс, мусака и революции” от Капка Тодорова – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ.
  • За кореспондент на централна медия в страната:
    Любомир Йорданов Любенов, кореспондент на в. ,,Труд” от Монтана – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ.
  • За журналистически електронен сайт:
    ,,Дипломатически спектър” (www.diplomaticspectrum.com/bg) – Плакет на СБЖ.
  • За принос в теорията на българската журналистика:
    ,,Българската журналистика (1842–1944). Актуални ракурси” от доц. д-р Здравка Константинова – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ.
  • Специални награди:
    Списание ,,Гора” – за 115-годишната му история в защита на българската гора – Плакет на СБЖ;
    – Списание ,,Жената днес” – за принос към българската журналистика и по случай неговата 70-годишнина – Плакет на СБЖ;
    – Списание ,,Кураж” – за хуманната му мисия в помощ на инвалидите в България и по случай неговата 25-годишнина – Плакет на СБЖ;
    – Екипът на Общинска телевизия, Шумен – за принос към българската журналистика – Плакет на СБЖ;
    – Предаването ,,На бис – българските музиканти” по БНР – Плакет на СБЖ;
    – Вера Найденова – за постижения във филмовото изкуство и по случай нейната 80-годишнина – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ;
    – Даниела Кънева – за приноса ѝ към българската журналистика – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ;
    – Тома Томов – за приноса му към българската журналистика – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ;
    – Максим Божилов – издател и главен редактор на в. ,,Български хоризонти”, Канада – за принос към българската журналистика – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ;
    – Тихомир Църов – за рубрика в Дарик радио, Габрово и в. ,,100 вести”, Габрово – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ;
    – Мария Галишка-Владимирова – съставител на книгата ,,Златното време на един вестник” (в. ,,Учителско дело”) – Почетна значка ,,Златно перо” на СБЖ;
    – Теодор Христов (посмъртно) за книгата му ,,През моите очи” – Грамота на СБЖ;
    – Вероника Димитрова от Нова телевизия– за ярка гражданска и професионална позиция на млад журналист – Грамота на СБЖ;
    – Хрипсиме Ерниасян – отговорен редактор на в. ,,Парекордзагани цайн”, Пловдив, за поредица материали, посветени на арменския геноцид – Грамота на СБЖ.

снимки: Мари Къналян