06th Nov2017

Как видяха агресията специалистите в клуба на жените?

by Черно и Бяло

Христо Монов: „За да излезем от агресивната ситуация, е нужно да изравним стандартите и оценките. Медиите да са отговорни за поднесената информация”

  Мариана Божкова: „Агресията идва от неравенството в обществото,  бедността, липсата на сигурност за утрешния ден, безработицата, липсата на справедливост, чувството за безнаказаност.”

Агресията през очите на жените и агресията в обществото, бе темата за дискусия на жените социалистки в столичния район Слатина, с участието на преподаватели, психолози, представители на образаванието и науката. Психологът, преподавател в СУ „Св.Климент Охридски” Христо Монов даде своите професионални обяснения защо хората в началото на този век са толкова агресивни.  И обясни, че новите технологии и еманципацията не са в услуга на обществото откъм  толерантност. „Окзва се, че агресията е базисна в нашата психика и  все по-базисна в обществото. Човечеството става все по-мощно от към възможности да се справя с материалната среда и все по-агресивно”.  Като пример Христо Монов даде изобретяването на атомната бомба, която е използвана за избиване на хора, а после за добиване на атомна енергия за  ползата и благата на човечеството.

Монов съобщи пред аудиторията, че от началото на XXI век жертвите на регионални конфликти по света  са повече от загиналите през Втората световна война сред цивилното население. И допълни, че  агресията е част от нашата психика и това, което  виждаме, чуваме, четем, веднага  задейства мозъчната активност. Монов отговори на многобройните въпроси в дискусията и твърдо заяви,че децата са все по-неспособни да се справят с агресията и я използват по-често. Ако не се бият по улиците,  то те демонстрират  агресията си  в социалните мрежи в дигиталния свят. Стига се дотам,че  деца биват принудени от деца да извършват самоубийства. Според психолога   подрастващите смятат за реалност това,  което  се случва  на  екрана и таблета. За това трябва да се внимава с децата и да се обяснява,че виртуалният свят не е истина, казва Монов. Неговите съвети са да се обръща внимание на образците на поведение. За да излезем от агресивната ситуация, е нужно да изравним стандартите и оценките,  медиите да са по-отговорни, с всичко което поднасят на публиката.

Директорът на 59-то ОУ „Васил Левски” Мариана Божкова не скри дългогодишните си професионалните   наблюдения върху подрастващите.  Тя е убедена, че децата проявяват агресия по редица причини. Младежите не виждали добър пример за поведение  от страна на  държавните институции, дори от представителите в парламента. Омразата е част от мисленето на обществото, каза Божкова. И допълни, че училището не е остров , за да предпази младите от всички злини. В резултата на какво е аграсията? Според директорката  тя идва  от съществуващите неравенства в обществото, от подмяната на ценностната система. „Семейството вече не се възприема като ценност. Причина за агресията е бедността, липсата на сигурност за утрешния ден, безработицата, липсата на справедливост, чувството за безнаказаност. Всичко това води до насилие и агресия. Неравенствата между хората, са резултат от неравенствата в обществото. В различни условия се обучават децата по отношение състоянието на материално-техническата база в училищата. Някъде тя е добра, но на много места не е така”, казва Божкова. Давайки отговор на питанията по време на дискусията, стана ясно,че за агресивното поведение силно  допринася   семейната среда. През последните години  родителите  работят в чужбина, а децата им се отглеждат от баби и дядовци. Контактите между родители и деца са кратки, а понякога само по скайп.

Малинка Левакова – директор на столично училище бе категорична,че ценностната ситема в училищата е тотално обезличена. Вместо да преподават и да котролират, директорите са принудени да раздават храна на децата по време на междучасията и да изпълняват ред неща, които нямат общо с професията. Младата директорка направи сериозни предложения за подрастващите, давайки примери с международни  образователни системи. Като психолог и майка на третокласничка Ралица Луканова подчерта,че системата трябва да се дисциплинира, да се увеличат извънкласните занимания на децата, да се възобновят кръжоците. Тя допълни,че днешните детски филми са изпълнени с агресия, а за това допринасят  интернет и медиите.

По време на срещата бяха изнесени данни за голямото разслоение в обществото по отношение на имуществени, етнически, образователни признаци, които  са  фоктор за агресията. Мариана Божкова сподели, че в класовете трудно се създавало чувство за екипност и общност, по-скоро се налагал принципа „всеки за себе си”. Не само качеството на образование е важно, а равенството и справедливостта в цялата образователна система, казва тя. Специалистите и обществото очакват промени от   Закона за предучилищното и училищното образование. Предлагат да се поставя оценка за поведение, която да има последващи въздействия. Въвеждането на униформи във всички училища, субсидии за подпомагане на семействата, са част от новите-стари практики.

Един от изводите на дискусията е усъвършенстване на делегираните бюджети, така че делегираният бюджет да се превърне в инструмент за равнопоставено развитие на училището, да се  разкрие щат за психолог в училищата и засилване  възпитателната роля на училището.

инж. Миглена Китанова
председател на ОЖС р-н Слатина, член на НС на ОЖС

06th Nov2017

Гинка Янкова: Трябва да се заздравят отношенията между Южна Осетия и България

by Черно и Бяло

С какво Южна Осетия заинтригува младата българка

Отново и отново красотата на природата на Южна Осетия, отзивчивостта и гостоприемството на нашия народ, и разбира се, осетинската кухня завоюват сърцата на чуждестранните ни гости. От дни в Цхинвале е на гости младата и харизматична и много интересна личност от България Гинка Янкова, която за втори път посещава нашата страна. Гинка Янкова е студентка V курс, специалност  „Архитектура“ във Варненския свободен университет и в Държавния икономически университет в българската морска столица, където е в специалност „Икономика и строителство“. Решихме да се срещнем с нея и да поговорим за целта на нейното посещение и впечатления от Южна Осетия.

Гинка, разкажете ни как разбрахте за Южна Осетия? С какво тя ви заинтересува и кога за първи път решихте да дойдете тук?

Преди няколко години видях във фейсбук цитати на неизвестния за мен тогава ползвател Инал Плиев от Южна Осетия. Прочетох неговите положителни впечатления за България. Започнахме да си пишем и тогава узнах за Южна и Северна Осетия. След нашите контакти започнах да се интересувам именно от Южна Осетия, от нейната старинна архитектура, какви са тукашните обичаи, традиции, какъв е манталитетът на народа ви.

Защо точно Южна Осетия?

В Северна Осетия населението е смесено и аз не забелязах  там да е запазен националният колорит, който се вижда тук. Южна Осетия, според мен, много повече е съхранила родния си език и тук над 90 % от населението разговорят на него. А езикът е основният елемент, благодарение на който един народ може да съхрани себе си, своите традиции и обичаи. Нация без традиции и език е народ без бъдеще.

За първи път пристигнах през август тази година. Тогава се провеждаха паметни мероприятия, посветени на събитията през 2008 година. През тези дни чух много разкази за случилото се тогава.

С какво Южна Осетия ви привлече толкова, че за такъв кратък период отново да я посетите?

Когато за първи път посетих Цхинвали, се запознах с много хора, като с някои от тях си станахме близки приятели. Обещах им, че ако ме изберат за делегат от нашата страна за Световния фестивал на младежта и студентите, то след Сочи аз обезателно ще дойда тук. Така и стана. Избраха ме и ето, удържах на думата си. Но на всяка цена планирам и следващото лято да дойда тук.

Оказва се, че нашите предци винаги са били в тесни връзки и дори има исторически събития, които обединяват нашите народи. За тези приятелски отношения разбрах от Инал Плиев и е неприятно, че в учебниците по история на България за това дори не се споменава. Разбрах също, че в музей в София се съхранява кинжалът на осетинеца Дудар (кръстен Николай) Караев, в памет за това, че осетинците са взели участие в Освобождението на  България. Не съм и подозирала, че в боевете на Шипка през 1877-1878 г. са участвали и много осетинци. Денят на Освобождението на България – 3 март, е заради това освободително движение, а отбелязвайки, че този ден е и мой рожден, то за мен тази дата е двойно по-важна.

След моето завръщане от Южна Осетия у дома, на много мои познати разказах за вашата страна, а те даже не знаеха къде се намира на картата Осетия. Сред много познати се появи  желание да посетят Южна Осетия. Изненада ги това, че Инал Плиев знае къде много повече за историята на България, отколкото самите българи.

С какво най-много ви изненада южноосетнското общество?

Със съхранението на родствените връзки и традиции до пето, че и дори до седмо коляно. Порази ме, че те са останали тук и до днес. В най-добрия случай в България знаем роднините си до третия ни братовчед.  У нас много малко знаем, дори практически нищо не знаем за Осетия и ми се ще народите ни да си сътрудничат повече. Общувайки с южноосетинските младежи, се чувства, че у тях тече планинска гореща кръв, която просто няма да им позволи да предадат себе си и своята страна, а това на мен ми харесва.

Вече за втори път сте в нашата република. Правейки паралели между южноосетинското и българското общество, както и между обичаите и традициите им, забелязахте ли сходство, а и какви са основните различия?    

Тук хората са патриоти и обичат своята родина. У нас също има много патриоти, само че това като че ли се губи. Тук при контактите ми с хората патриотизмът се проявява много по-отчетливо и ярко. За съжаление, правейки паралел между нашите народи, съм принудена да отбележа,че в България сме загубили вярата – вярата в Бога и във възможностите да влияем и да вземаме всякакви обществени решения, а тук вярата още се крепи и това може да спаси народа.

А какво най-много ви хареса в нашата страна?

Въздухът. Невероятно чистият въздух и много вкусната осетинска кухня. Особено осетинския пирог със сирене, той невероятно ми хареса, а още и шашлиците. Такава вкусна храна никога не съм вкусвала.

Много ми хареса, че разхождайки се из Цхинвали, минаващите край теб ти се усмихват. Хората тук, както и в България, са много добродушни и отзивчиви. Когато за пръв път дойдох тук, много се вълнувах, търсих в интернет информация, която между другото беше недостатъчна, за да заинтересува човек от друга страна. По-рано гледах филма „Август. Осма“, но, честно да ви кажа, дори не се замислих за страната, в която са се случили тези събития. Просто гледах филма и това беше. А след моето запознанство и общуването ми с местните жители по съвсем друг начин погледнах на тези събития.

Много ми допада подчертаното уважение към по-големите, възрастните хора и жените. В България само в отделни села са се запазили такива отношения.

С Инал Плиев гостувахме на Казбек Челехсати в Дзауски район. Той ми подари книгата „Осетия и осетинците“, която вече прегледах и разбрах, че съдържа много полезна информация за вашия народ. Порази ме също и неговият домашен музей. Много ми хареса отношението му към историята на народа, неговият стремеж да съхрани чрез предметите историята на своите предци, а това е възхитително.

Какво мислите за дейността на Общността за южноосетинско-българска дружба?

За първи път в Южна Осетия ме покани точно тази организация, носеща името на Мурат Санакоев. Честно да ви кажа, отначало се изненадах, че в това кътче на света така обичат българите. Задължително трябва да се заздравят отношенията между Южна Осетия и България. Организацията прави много за развитието на приятелството между нашите народи. Доколкото с представители на структурата са били организирани конференции, посветени на приноса на осетинците в Освобождението на България. По време на паметни за българската история дати, както ми разказваха, се организират събрания и творчески вечери. Беше ми невероятно приятно да узная за това. За значението за осетинската интелигенция за заздравяването на дружбата между нашите страни говори фактът, че много известни нейни представители са посещавали България и дори са участвали в конференции във Варна.

За мен особено приятна новина беше, а аз съм сигурна, че и за всички българи, че ще излезе книгата „Български народни приказки“ на български и осетински език. Чудесно е, че децата в двете страни ще могат да четат книгата на своя роден език, имайки възможност да сравняват текста с другия език. Както ми разказа Инал Плиев, представяне на книгата ще има несамо в Южна Осетия, но и в България.

Според вас, какво трябва да се предприеме за по-тясното сътрудничество между нашите две страни?

Сътрудничеството трябва да бъде на официално държавно равнище. В Южна Осетия, която е извървяла дълъг път към държавността, е слабо развита промишлеността. А България основно е селскостопанска страна. Мисля си, че има поле за междудържавно икономическо сътрудничество. Би било нелошо да се развива и туристическото сътрудничество. Социалните мрежи не могат да предадат това, което човек чувства при непосредствения контакт. Макар и вече да знам немалко за вашата страна от разказите на Инал Плиев, съвсем друг е ефектът, когато на живо вдишах планинския чист въздух, който те зарежда с някаква необичайно мощна енергия.

Като бъдещ архитект, как бихте оценили архитектурата на нашия Цхинвали?   

Къщите в Цхинлави са прекрасни, на мен ми допада, че таваните са високи и прозорците големи. От психологична гледна точка това говори, че хората тук са открити и много гостоприемни.

Сигурна съм, че имате много талантливи млади хора, които трябва да учат за архитекти, строителни инженери, за да дадат своя принос в развитието на Южна Осетия. Много ми хареса сградата на парламента, Националният музей и проектът на хотел „Иристон“.Особено ме привлече старинната архитектура на града и най-вече къщите, разположени по крайбрежието на река Лиахва, построени от кръгъл речен камък, и оградата на черквата. Не би било зле тези домове да се реставрират, без да се наруши архитектурният стил.Допадна ми много и арменският камък, който видях по фасадите на някои от къщите. Обичайно са го използвали преди 30 години. Тук, в града, срещнах и моите любими строителни материали – ковано желязо, речен камък и дърво. За мен те са много по-ценни, отколкото съвременните строителни материали.

От Цхинвали може да се направи прекрасна туристическа дестинация за чуждестранните туристи. Тук има всички условия за това – чист въздух, планини и вкусна и здравословна храна. Изобщо всичко това трябва да се развива.

Интервю на Мадина Бязрова
в-к „Южна Осетия“, бр. 148/28 октомври 2017 година

28th Oct2017

Хюсеин Джавид, националната гордост на Азербайджан

by Черно и Бяло

Азербайджанската национална академия на науките (АНАС) и Посолството на Азербайджан в България, в партньорство с Центъра за азербайджански език и култура към Софийски университет „Св. Климент Охридски” и Къщата-музей на Хюсеин Джавид към АНАС в Баку бяха организатори на честването – 135 години от рождението на Хюсеин Джавид, известен азербайджански поет, философ и голям драматург от началото на XX век. Конференцията се проведе на 27.10. 2017 г. в Централния военен клуб, София. Поканените да почетат твореца бяха приветствани от Н. Пр. Наргиз Гурбанова, посланик на Азербайджан у нас. Тя обърна внимание, че азербайджанската литература и нейните течения са оказали голямо значение за развитие и на културата в страната. Н. Пр. съобщи също, че по повод 135-годишнина от рождението на Хусеин Джавид той е представен на българските читатели с две свои книги – „Марал“ и „Шейда“.  Своите поздравления към гостите и присъстващите в залата отправи и зам.-председателят на БАН чл. кор. Васил Николов, който сподели, че поводи като този са уникална възможност за задълбочаване на връзките между двете страни и култури.  Той подчерта, че Хусеин Джавид издига не само нивото на азербайджанската литература, но и той като Достоевски вижда красотата на света в любовта.

За това колко много може да оботатяват познанията на азербайджанския език, за да може българските читатели да открият за себе си поета и драматурга Х. Джавид, говори доц. Ирина Саръиванова, ръководител на катедрата „Тюркология и алтаистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Тя не пропусна да сподели, че много студенти с голямо желание изучават езика в Центъра за азербайджански език и култура при най-авторитетната Алма Матер, директор на който е София Шигаева-Митреска, която беше модератор на конференцията.
Х. Джавид е един от основателите на прогресивното движение на Романтизма в съвременната азербайджанска литература. Неговите философски и епични трагедии въвеждат нови тенденции в азербайджанската литература и дават тласък на развитието на националния театър в Азербайджан. Неговата драматургия обхваща универсалните социално-политически и културни въпроси от онова време.

Събитието уважиха акад. Иса Хабиббайли, вицепрезидент на АНАС,директор на Института за литература на Низами Гянджеви и г-жа Гулбаниз Бабаханли, директор на Къщата-музей на Хюсеин Кавад в АНАС като гост-лектори, представящи богатото литературно наследство на драматурга,последвано от представянето на неговите пиеси „Марал” и „Шейда”, преведени на български език.

Хюсеин Джавид е останал в историятя на азербайджанската и на тюркската литература със своите чисти, искрени пориви за свобода и против всякакво потисничество. Затова е наказан от режима на Сталин.Умира през 1941г. След осем години в лагерите на ГУЛаг.Стремежът му да просвещава и да проповядва добруване на тюркските народи не се приема добре от съветската власт, но в същността си пантюркизмът е миролюбива идея. За него Гайдар Алиев казва: „Цялото творчество на Хюсеин Джавид призовава азербайджанския народ към свобода, независимост. Той винаги е живял с волята си, останал е верен на волята си, на народа си, той е човек, обичал и служил на народа си безгранично.”

Не са много азербайджанските литертурни произведения, преведени на български. Но никога не е късно.. Първата крачка е направена през 2012г., когато на български е издадена пиесата „Шейда” на Х. Джавид, а през 2017г. Излиза и българският превод на трагедията „Марал”. Студентките, Айсун Кабак и Венета Георгиева прочетоха откъси на български от тези преводи, а след това и на азербайджански.

Срещата приключи с коктейл и неформални разговори между стари и нови приятели на Азербайджан.

Станислава Пекова
Снимки Красимир Петков

23rd Oct2017

XIX Световен фестивал на младежта и студентите

by Черно и Бяло

СОЧИ – ДОМАКИНЪТ НА ФЕСТИВАЛА

 

На 14 октомври 2017 г. в Сочи започна тематичната програма на XIX Световен фестивал на младежта и студентите. Тя предвижда панелни дискусии, семинари, майсторски класове, танцови академии и форуми в следните направления:

Индустрии  на Бъдещето.

Гражданска платформа за развитие.

Бъдещето на науката и глобалното образование.

Проектирана на бъдещето. Архитектура и дизайн.

Технологии на бъдещето.

Глобалната политика и неания дневен ред: как да защитим мира.

Екология и здраве.

Авиация на бъдещето.

Икономика за бъдещото развитие

Световната железопътна мрежа: приближавайки бъдещето.

Международен младежки медиацентър «Нови медии»

Международна младежка кинопремия + Кинолаборатория.

Арт център.

Танцова академия – Формат:  мастер-класс.

Организаторите бяха изненадани от небивал наплив на чуждестранни гости, дори нерегистрирани предварително и неакредитирани за програмата на фестивала.

До този момент в града вече пребивават повече от 50000 човека – това са участници, доброволци, организатори, технически персонал, гости и говорители на фестивала. По този начин настоящият фестивал може да се превърне в най-мащабния в историята на фестивалното движение и да постави нов рекорд не само по количеството на националните делегации, но и по числото на  участниците. Досега рекордът се държи от Москва през 1957 г., когато делегати са били 34000 човека.

В тази връзка програмата на фестивала вече е разширена и се провежда не само в Олимпийския парк, но и извън неговите предели.

ОТКРИВАНЕТО НА ФЕСТИВАЛА

Официалната церемония за откриването на XIX Световен фестивал на младежта и студентите е на 15 октомври 2017 г. в Сочи.

Какво сподели преди нея Николас Пападимитриу – президент на Световната федерация на демократичната младеж: „ красотата на този фестивал е в неговите участници. Когато те дойдат тук, те ще добавят последните краски на фестивала със своите гласове, песни, танци, участие в дискусиите, на които ще се обсъжда нашето бъдеще”.

По неговите думи, главна идея на фестивала е сплотяването на различни младежки организации в борбата против империализма и реакцията, за мир, демокрация, национална независимост, в защита на политическите, социалните и икономическите права и интереси на младежта. Участниците на фестивала се стремят да доведат до ръководителите на страните идеята за това, че всеки световен лидер е важно да се вслушва в жителите на своята страна.

„Ние имаме екипен дух, ние уажаваме културата и традициите, ние можем да обединим нашите усилия заради бъдещето на света”.

 

МОСКВА – СТОЛИЦА НА МЛАДЕЖТА

 

            Москва посрещна цвета на световната младеж и студентите. За трети път тя стана домакин на Световния фестивал: VI  фестивал (28 юли – 11 август 1957 г.)  с 34 000 участници от 131 страни и девиз „За мир и дружба”; XII фестивал (27 юли – 3 август 1985 г.) с 26 000 участници от 157 страни и девиз  «За антиимпериалистическа солидарност, мир и дружба»; XIX фестивал (14-22 октомври 2017 г.) с 20 000 участници от 150 страни и девиз «За мир, солидарност и социална справедливост, ние се борим против империализма — уважавайки нашето минало, ние строим нашето бъдеще!

Световният фестивал на младежта и студентите (СФМС) е нерегулярен фестивал на левите младежки организации, който се провежда от 1947 г. Негови организатори са Световната Федерация на демократичната младеж (СФДМ) и Международния съюз на студентите (МСС). През 50-те и 60-те години на ХХ век фестивалите са се провеждали под лозунга „За мир и дружба”. След този период лозунгът е „За антиимпериалистическа солидарност, мир и дружба”. От началото на новия ХХI (2001 г.) на всеки следващ фестивал се появява нов лозунг.

Прави впечатление, че когато Москва е домакин на фестивала през различните периоди на световната история (1947-1960, 1960-1990, 1990-2017), тя винаги е събирала най-много участници от най-много страни. VI Световен фестивал през 1957 г. е най-масовият за цялата история на фестивалното движение, а XIX фестивал за първи път се провежда в два града – Москва и Сочи.

 

На 14 октомври 2017 г. Москва отново привлече вниманието на световната общественост с тържествен парад на делегациите, който беше посрещнат с овации от московчани и гостите на столицата по целия път от 8 километра. Участниците неуморно пееха и танцуваха на оригиналните платформи, показващи историята на фестивала.

 

За всички участници беше подготвен грандиозен концрт под открито небе, в който взеха участие популярни руски изпълнители. Преди тях на сцената с много ентусиазъм се изявиха млади изпълнители, които наелектризираха публиката. За финал на празничния ден в небето полетяха красивите цветя на фоерверките.

 

                                                                                     Таня Желязкова-Тея

                                                                                    Креспондент на СБЖ

14th Jul2017

Кръгла маса в НС обсъди насилието в медиите и влиянието му върху детската агресия

by Черно и Бяло

В дискусията се включиха представители на Съвета за електронни медии, Държавната агенция за закрила на детето, неправителствени организации като Асоциация „Родители” и Съюз на бащите, детски психолози

„Насилието в медиите и как това влияе върху детската агресия”. Това беше темата на кръглата маса, организирана от парламентарната група на ПП „Воля” в зала „Изток” на Народното събрание.

Дискусията за насилието в медиите и влиянието му върху детската психика се състоя в зала “Изток” на Народното събрание.

В горещия следобед на 11 юли 2017 г. още по-горещи бяха дебатите между присъстващите представители на държавни институции като  Съвета за електронни медии, Държавната агенция за закрила на детето, на неправителствени организации като СБЖ, Асоциация „Родители”,  Съюз на бащите, списание „Черно и бяло”, детски психолози  и др. Любопитно защо, но представители на учителското съсловие не присъстваха…

В своето кратко въведение по темата Стефан Августинов, член на Изпълнителното бюро на „Воля” и отговарящ за комуникациите, очерта наболелия въпрос за все по-честите прояви на агресия сред децата в среда, формирана от медиите и от неконтролируемия и особено опасен за подрастващите  интернет.

Депутатката от „Воля” Боряна Георгиева, по чиято инициатива бе олганизирана кръглата маса, подчерта в експозето си, че е загрижена за нарастващата агресия сред децата. По данни на Министерство на образованието за 2016 г. са регистрирани над 2 200  случая на физическо насилие и над 2700 на вербално насилие, а над 1400 са случаите на хипертормоз. „Това трябва да се промени!”, подчерта Георгиева.

Депутатката отбеляза още, че психолозите са безсилни, защото децата следват модела на възрастните. Бедността и безизходицата си казват тежката дума, а от много години не се взимат адекватни мерки. За да се промени това положение, трябва да се намерят решения, да се намерят варианти за излизане от кризата в ценностната ни система и да ограничим  агресията у децата.

Сериозна „заслуга” за този негативизъм имат медиите – лошата новина обременява детската психика, медиите станаха проводник на агресията, а продуценти и сценаристи също предлагат филми, изпълнени с насилие, каза още Георгиева. Идеята е всеки да даде мнение и предложения как можем заедно, обединени да направим промените. „Ние сме малка група от 12 души, но искрено се надяваме, че не сме единствени, които искаме тази промяна” – с тези думи Боряна Георгива откри последвалата дискусия.

В своето изказване членът на СЕМ Мария Стоянова изтъкна, че регулаторният орган в никакъв случай няма да наруши свободата на словото в българските медии. „Темата, която инициирате, е изключително важна и тя е актуална не само за нашето българско общество, тя е валидна за всяко едно общество на тази земя, защото новините за кризи, новините за тероризъм, новините за военни стълкновения ни заливат отвсякъде”, заяви Мария Стоянова.

Тя продължи, че тази тема е валидна и за дилемата, която се поражда между запазване на етични правила, запазване на човешкото достойнство при излъчване на лошите новини, и конституционното право на свобода на словото в медиите. Тази дилема трябва да намери своето разрешаване, за да се постигне баланс. Редакциите и новинарските екипи би следвало да намерят начин да отразяват „лошите” новини по такъв начин, че да се гарантира излъчването на съдържание, което да не уврежда най-малките, подрастващите, да не се застраши тяхното развитие по-нататък, отбеляза Стоянова.

Тя припомни случай от 2006 година, при отразяването на който зрителят е атакуван от агресивно поднесена детайлна информация за способите на извършване на престъпление, принизяваща жертвата,  малко дете, до „предмет”.” По идеята за обновяване на регламентацията Европейската комисия заедно с представители на държвите-членки работят вече от три години. В края на тази година се очаква окончателно да бъде приет текстът на обновената Директива за аудиовизуалните медийни услуги и да започне въвеждането му в националните законодателства.

Според обновения текст на Директивата зрителите и слушателите, и по-специално непълнолетната аудитория, се преместват от традиционните медии към интернет-пространството, а в същото време регулаторната тежест, надзорът, контролът остава и дори се увеличава. Новата Директива иска да въведе гъвкавост, когато ограниченията, предвидими само за телевизиите, вече не са оправдани.

Същевременно тя гарантира, че потребителрите ще бъдат достатъчно защитени в он-лайн пространството, без това да включва социалните мрежи, с гаранции, че иновациите няма да бъдат застрашени. Идеята е да се постигне баланс между цената, конкурентноспособността и защититата на потребителите, в това число и най-малката аудитория.

Предложените изменения имат за цел да изяснят задълженията по защитата на непълнолетните от вредно съдържание.

Държавите-членки на ЕС ще бъздат задължени да гарантират, че доставчиците на аудио-визуални медийни услуги предоставят на зрителите и слушателите достатъчно информация относно вредното съдържание за малолетните и непълнолетните.Става въпрос вече за медийна грамотност. За тази цел държавите могат да използват система от дескриптори, или пиктограми, или още по-простичко – „точки”, която система да посочва сестеството на съдържанието в съответната аудио-визуална медийна услуга.

Мария Стоянова, която до неотдавна оглавяваше СЕМ, посочи: „Въпреки, че този текст все още не е залегнал  в българското законодателство, Съветът за електронни медии под мое председателство разработи съвместно с представители на Асоциацията на радио-и телевизионните оператори в България система за означаване на вредното съдържание, която да се отнася до цялата телевизионна програма. В момента продължаваме заедно с колегите от Държавната агенция за закрила на детето да обсъждаме тази система”.

Тази система е част от обновените критерии към доставчиците. От европейския опит, който се изучава подробно, може да се направи изводът, че най-големите телевизионни оператори в Европа са склонни да разчитат на собствения си капацитет повече, отколкото на рамки за външни стандарти, когато става въпрос за избор на мерки за защита на непълнолетните. Те се чувстват уверени, че могат най-добре да преценят нуждите на аудиторията, включително и на децата, въпреки че работата на надзора, на регулаторите започва след като съдържанието е вече произведено и пуснато в ефир.

„Задачата по предпазване и превенция, както по отношение на аудиторията, така и по адрес на доставчиците, остава наша основна задача”, продължи Мария Стоянова от СЕМ. „В този смисъл и в духа на най-добрите европейски практики, използвам възможността да вдъхна нов живот на идеята си, която беше част от концепцията ми при кандидатстване за член на Съвета за електронни медии, а именно – адекватни детски предавания и най-вече детски новини. Децата имат право да научават за всичко, което се случва, но на разбираем и достъпен език.

Когато извънредни събития достигат до света на възрастните и дори ги шокират, те не подминават и подрастващите. За тях са необходими специални емисии, в които описателно да се поднасят важните вести от деня, за да не се остави необходимост от „наваксване” на инфромация от социалните мрежи, която се разпространява без контрол и надзор.”

С изказване в дискусията се включи и д-р Валентин Димитров, зам.-председател на Държавната агенция за закрила на детето, който заяви, че е детски лекар и темата го вълнува изключително много. Според него България има специфични проблеми, различни, а не еднакви „по цялата земя” – както се изрази г-жа Стоянова, защото сме малка страна, с малко на брой население, имаме специфична взаимовръзка между поколенията, хората се познават и трябва да се подхожда адекватно.

Д-р Димитров каза: „Каква трябва да е медийната среда? Ясно е, че вербална агресия проявяват  дори изтъкнати журналисти. Липсва позитивизъм, такъв, че детето да е повлияно в положителна посока. Децата подражават на възрастните и това не трябва да бъде само в негативен аспект. Същото е и в училище – ако учителят не уважава детето, не спазва неговите права, как може да се очаква добра микросреда и ученикът да му отвърне с уважение?”

Представителят на Държавната агенция за закрила ва детето продължи: „Ние, възрастните, абдикирахме от децата си, заровихме се дори и държавните институции да правим норматини уредби,  нормативна база, но като цяло сме абдикирали от поведението на нашите деца и ефектът от това е агресията.” Д-р Димитров призова да погледнем вътре в ебе си, за да си помогнем и нормативната база да се осъзнава и да се прилага.

Цвета Брезнишка, председател на Асоциация „Родители”, заяви, че България е една от малкото страни, която няма детски омбудсман и че Асоциацията работи за разрешаването на този проблем.

Според нея проблемите се делят на две групи. В първата група са проблемите, свързани със средата – как да се промени така, че да не нанася вреди. Предлагат се промени в часовите пояси. СЕМ да изрази отношението си в тази връзка и да следи за нарушения относно маркиране на неприемливи предавания за малолетни.

Втората група проблеми е свързана с това, как да направим децата си резистентни към такива предавания, как да получат дигитално-медийна грамотност не само те, но и техните родители. „Нашето желание е в училище да има обучение за такава грамотност относно интернет и медии”, подчерта Цвета Брезнишка.

Оттук-нататък в залата се усети емоционален подем, изказванията заваляха едно през друго, без участниците да изчакват да им бъде дадена думата. Основно се коментираха причините за детската агресия.

Председателят на Съюза на бащите Светослав Стефанов настоя да се коментира ролята на родителите, които трябва да контролират децата. Той се спря и на болезнената тема за развода на родителите и за децата, поставени в риск поради ожесточените войни между майката и бащата, водени с години. Съюзът на бащите е готов с план, който да се прилага в училищата и който да предложат на законодателя.

Кръстина Таскова от „Воля” се обърна към форума с благодарност за единодушието по въпроса, че проблем има и той е обществено значим. Тя помоли по най-бързия начин заедно да изградим система от мерки,  за да постигнем промяната. „Нека не се притесняваме да говорим за отговорността на медиите. Ролята на продуценти, редактори и сценаристи е изключителна. Вярвам, че медиите могат да възпитават вкуса на аудиторията, опирайки се на нашите вековни традиции.

„Изчезнаха редица детски предавания”, каза Цветелина Узунова от БНТ. „Когато ми се е налагало да прочитам черни, кървави новини, съм го правила с  вътрешно притеснение, но няма как. Това, което се случва, трябва да се знае”. Тя съжали, че няма училище за родители, но сега предстои избор на нов генерален директор на БНТ и би могло при оценка на концепциите да се заложи като критерий и въвеждането на различни семейни предавания, разглеждащи проблемите в комуникациите родител – дете, учител – ученик, но предлагащи и позитивни модели за подражание.

В своите изказвания психолозите засегнаха болезнени теми, свързани с невъзможността да реализират своя професионализъм заради подценяване на работата им от страна на ръководствата на училищата и детските градини. Тяхната дейност е от голямо значение за подпомагане разбирателството между деца –родители  и учители, а също и в конфликтите между родители и учители.

Специалистите психолози са тези, които могат да говорят с децата, но и дейността им трябва да е регламентирана. Не би било лошо при следваща кръгла маса да присъстват и ученици, за да кажат своето мнение, относно медиите и агресията между децата.

Станислава Пекова
снимки: Красимир Петков

26th Jun2017

Честността е най-добрата политика. Няма нищо по-ценно от академичната политика

by Черно и Бяло

Проф. Иво Христов: „За мащабното оглупяване на нацията невинни няма”

МИ: Проф. Христов, благодаря че се съгласихте да говорим, малко след като прочетохте декларацията от името на ПГ на „БСП за България” по повод защита свободата на словото и неподустимото поведение на член на СЕМ спрямо български журналист. СБЖ също осъди тази проява. Поздравления за позицията, която заявихте от трибуната на НС.

ИХ: Въпросът е принципен. Член на регулаторен орган, който има за основна задача да защитава свободата на словото, си позволява поведение, което противоречи на основните функции на СЕМ и потъпква по възможно най-арогантен начин свободата на словото. В случая представителят на СЕМ  показва лично нарушение, а  това е основание да освободи мястото в регулаторния орган.

Зад Вас стои дългогодишна преподавателска университетска работа, бил сте експертен сътрудник в няколко НС, но днес като народен представител сте поставен в друга роля. Какво е усещането сега, когато сте пред по-различна аудитория?

Това са различни роли. Ролята на политик и депутат е политическа роля, която носи своите плюсове, но и големите си ограничения. Не винаги това което искаш или  желаеш да кажеш в лично качество, можеш да го направиш, тъй като носиш политическа отговорност. В края на краищата политиката е колективен спорт и трябва да се съобразяваш с общите параметри на този ангажимент. От друга страна  политическата трибуна дава възможност за по-голяма чуваемост и тежест по  теми, които иначе биха били подминати.

Не съм наивник на средни години, за да знам че сегашният парламент не е институцията, която е в състояние да отмести земното притегляне, но това което мога да правя като човек на думите е да ги използвам, доколкото това има значение в едно безидейно общество като българското. В качеството си на преподавател и акедемичен човек мога да кажа, че няма нищо по-ценно от академичната свобода. Тя е нещо към  което човек винаги трябва да се стреми.

И вероятно заради това получавате подкрепата и от академичната младеж?

Да, ще споделя нещо, което не съм споменавал. По време на предизборната кампания моите студенти ми оказаха огромна подкрепа, а това означава за мен, че  говоренето по време на лекции не е било напразно и е имало значение за тях. Нашият диалог не е спирал и  благодарение на младежия интерес,  подготвяме съвместни  семинари, лекции, конференции. Това ме радва особено много. Като имате предвид, моята критичност към тях…

Но и откровение?

Аз съм последният човек, който може да бъде обвинен в лицемерие и  тук напълно споделям англо-саксонският принцип, че честността е най-добрата политика.

Да поговорим за бъдещето на държавите. Има ли днес тенденция за нова лява вълна в световен мащаб?

Трудно е да се каже. Защото лявото и дясното в началото на този век е съвършено различно от това в началото на XX или XIX век. Има различни разбирания за ляво в района на Югоизточна Европа,напр. в България и това, което се смята за автентично ляво във Франция и Англия. Предполагам, че контекста на въпроса ви е свързан с фактическата победа на Джереми Корбин във Великобритания, където като прочетете неговата програма и изказвания, цялата стилистика на сегашната лейбаристка партия под негово ръководство, ще видите че тя е толкова лява, че в България веднага биха го обявили за путинист. У нас лявото и дясното са абсолютни етикети, които нямат  никакво значение. Забележете стилистиката на  бивши членове на БКП с дебело червено минало и цялата управляваща върхушка без изключение, и тяхната медийна прислуга. Битката с комунизма се води от комунистите и това е смешно, ако не беше гротескно. Което паказва, че тези хора не са имали никога и никакви убеждения.

За съжаление идеите в нашето бездуховно общество нямат никакво значение.

По повод на 2-ри юни Вие казахте,че „България изтича” с болка и нескрита емоция…

Това беше казано емоционално. Разбира се мога да го потвърдя със суховат академичен анализ за проблемите в демографски, икономически, социален, културен аспект. Това обаче се приема за негативно говорене и  забележете, че  не се занимаваме с това какво казваме, а как го казваме. Не със съдържанието, а с формата. Защото това, което казвам е в грубо и ярко противоречие с целия медиен и обществен дискурс, което обяснява че ние всъщност живеем в „най-хубавия” от всички възможни светове. Страната ни е докарана да изтича в буквалния и физическия смисъл на думата. Излезте на улицата пред парламента  и се огледайте дали има надпис на български? Табелите  са на английски, което показва тежки национални комплекси , културен упадък и началото на края. И това са знаците, които не всеки може да прочете. Моето изказване на 2-ри юни, е че ние не се чувстваме общност. Вижте народи като  гърците и сърбите, които са преминали през перипети, но те отстояват своята заедност и общност преди всичко като национална и културна идентичност, като православна идентичност и т.н.

Забележете с какво се занимават нашите представители в Европа. На момите основната им цел е да си сложат чужда фамилия и да се спасят от тази страна по този начин.

Ако утре една богата държава обяви, че ще приеме всички българи, които искат да напуснат, тук ще останат само тези, които не могат да се движат физически.

Впечатляващо е Вашето откровение към събитията в Русия и Украйна. Не смятата ли, че е достойно да честваме и празнуваме 140-годишнината от Руско-турската освободителна война в присъствието на Владимир Путин?

Вие знаете, че основният дискурс особено на обслужващия персонал и т.нар.интелектуалстваща прислуга е да се случи точно обратното. На нас ни се обяснява,че сега като сме в другия геополитически лагер, Русия е източник на всички беди. Че тя е основният ни противник и в този смисъл поканата на Путин и всякакъв опит за икономически и културни връзки се счита за вражеско, а тези които са съгласни на такъв тип политика, те са предатели на атлантическите ценности. Слугинажът у нас е едно от константните неща  характерно за тази нация. Казвам го със съжаление. Уважаваният от мен Проф.Пантев казва, че със същият ентусиазъм, с който посрещнахме  германската армия през април 1941г  бяхме кръстили един от бул. „Адолф Хитлер”, след 5 години го прекръстихме на „Сталин”, след това на „Брежнев”. Това показва освен лилипутски ръст на морала и на собственото ни достойнство, а и  много сериозни национални комплекси.Това е резултът от изтичането на България. Когато имате скършен гръбнак, разпаденето  на националното тяло е видимо и  спасяването е  поединично.

От Украйна се опитват да направят една голяма Македония. Майка ми е украинка, а от страна на  баща ми са бежанци от Егейска Македония и имам отношение към двата района. Само мащаба е различен. Както от Македония бяха откъснати 2 млн. българи и беше прекодиран техният психоментален код, по същия начин това се извършва с над 45 млн. руснаци т.нар. украинци, малоруси. А целта е Украйна да бъде насочена срещу Русия, а самите украинци да бъдат използвани като пушечно месо в настоящата битка с Русия. Както казва иронично един известен руски анализатор: „Америка ще се бие с Русия до последния украинец”.

Каква е Вашата оценка за развитието на родната социология още когато е създадена първата изследователска група към БАН под ръководството на проф. дфн  Живко Ошавков, който е и пръв директор на Института по социология към БАН?

Живко Ошавков е един от основателите на българската социология. България имаше много сериозни постижения в областта на социологията и това беше в края на социализма. Тодор Живков имаше това ценно качество, бидейки простоват човек, да се обгражда с умни хора. И една от причините е, че беше държавник и милееше за отечеството. Имаше компетентни хора, които да дават компетентни съвети, а това бе и шансът на българската социология да се намести като резервоар за даване на компетентна информация за управление на обществото в широк порядък.

Днешното мащабно оглупяване на населението и неговата дерационализация е факт, който не подлежи на коментар. За жалост аз съм като емигрант в собственото си отечество, поради просташкото опошляване на медийната среда, на цялостното сриване и разпадането на българската цивилизационна същност. Такова нещо не може да видите в Сърбия, Гърция, Турция. Излезте на улицата и вижте какво е движението по пътищата на нашите съотечественици, целият този хаос събира като в капка вода уродството на съвременното ни общество. Засичанията по пътищата, грубото отношение, наглото неспазване на каквито и да било правила, е свързано със самата същност на управление на страната. И това не се отнася само за т.нар. управляващи. Огромна част от населението има същия манталитет. Тук невинни няма. Причините за това са много. Една от тях е, че българите никога не са били религиозни, да имат страх от Бога. Аз съм атеист, но това не озночава, че не гледам на религията като мощно културно и социализиращо средство за утвърждението на една общност. Това означава  да имаш срам от хората, както казваше баба ми. Този срам изчезна от България преди 30-тина години. Сега вече са паднали бентовете на задръжките. И това не се дължи само на вътрешни причини. Тук се изпуска важният геополитически  контекст. Страната беше изкарана от условията от бившия социалистически лагер, от който извличаше икономически, политически и всякакви други ползи. За разлика от страни като ГДР, Полша и Чехословакия ние имахме повече плюсове, от колкото минуси от тази система. Вкарването ни в един нов геополитически ред, едно ново разпределение на труда, отрежда на България статута на периферна територия. Другото е примитивна пропаганда и е ясно защо.

Проф. Иво Христов е от малцината българи, които носят своята обаятелност като професионалисти и харизматични личности. Казва, че не харесва глупавото безразличие към собственото ни битие. Списание „Черно и Бяло” като медиен партньор на СБЖ, благодари на проф. Христов за неговите неподправени речи, за това че образова младите хора в дух на сомокритичност, за това че увлича с искреност и точен анализ!

Визитка
Проф. Иво Христов е роден в гр. Киев, Украйна през 1966 г. Народен представител от „БСП за България” в настоящото 44-то НС. Магистър по право и доктор по социология на правото на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, преподавател е в катедра „Приложна и институционална социология“ във философско-историческия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.
Специализирал е в Международния институт по право във Вашингтон, САЩ (2000), Московската школа за политически изследвания – Съвет на Европа: Москва–Стокхолм-Страсбург (2002), Университета „Карло Бо“ в Урбино, Италия (2005), Нойвалдег институт във Виена (2007).
Експертен сътрудник на Комисията по правни въпроси към 38-то, 39-то, 40-то и 41-то Народно събрание. Като депутат в 44-ото НС проф. Христов участва в работата на Комисията по външна политика и Комисията по образование и наука.
Семеен с едно дете.

Миглена Китанова

23rd Jun2017

Резултатите от членството ни в ЕС, според икономистите от БАН и Центъра за либерални стратегии

by Черно и Бяло

Проф. Иван АнгеловИнститутът за икономически изследвания на БАН всяка година публикува Научен доклад за икономическото развитие на  България. Ключовата тема в тазгодишния ни доклад е Пътят на България към Европейския съюз и равносметката от първите 10 години. Обхващаме годините от асоциирането ни към ЕС след 1993 г. и присъединяването ни от началото на 2007 г. Под резултати разбираме ползите и загубите (разходите) ни през този период. Всички данни в анализа са от официални статистически източници, посочени под таблиците и графиките и всеки може да ги провери. Не сме добавили от себе си нито една цифра. Работим главно с натурални показатели, защото сравненията със стойностни показатели за дълъг период са условни, поради влиянието на фактора „време”, на валутните курсове и на инфлацията. Всеки специалист по икономическа статистика знае това.

През последните дни Даниел Смилов от Центъра за либерални стратегии се е заел да ни атакува в медиите с либерална ориентация. Фокусът на неговите атаки са резултатите от членството ни в ЕС. Познавам г-н Смилов като юрист по образование, без юридическа практика, подвизаващ се като политолог и съм изненадан от странния му коментар. В него няма нищо вярно. Нещо повече, заел се е да поучава икономистите от БАН по теми, които не познава и заблуждава читателите за положението в Икономическия институт и в БАН като цяло. Злостният му коментар създава невярното впечатление, че в БАН работят полуграмотни и дори неграмотни хора. Някои от неговите съмишленици дори искат закриване на БАН, без изобщо да познават работата на Академията. Към това преди години се стремеше и Симеон Дянков.

Под моето достойнство е да коментирам такъв примитивен и недобросъвестен „анализ”, но съм принуден да го направя, за да покажа, че истината за БАН е различна от фабрикуваната от него карикатура. Ще се спра накратко само на някои от най-некомпетентните му оценки и най-грубите клевети и лъжи,  използвани от десните „анализатори” у нас, които превишават всички граници за благоприличие. Аз не обвинявам този господин, а го съжалявам, че е паднал на толкова ниско площадно пропагандистко ниво. Без да е икономист (завършил е конституционно право)  се опитва да поучава най-добрите икономисти от БАН. Това може да предизвика само снизходителни усмивки по негов адрес.

Световните правила за демократичните медии предвиждат на засегнатите в някои публикации да  се дава право на отговор в същите медии. Направих опит да се възползвам от това си право, като изпратих настоящия текст преди няколко дни до някои от тях, тапример до Media pool.bg. Получих обаче пълно мълчание, т.е. отказ. Изглежда, че световните правила за морал в демократичните медии не важат за България.  Ако се замислим и потърсим причините за това мълчание, стигаме до извода, че се страхуват от публична дискусия с изслушване на двете страни, по злободневни за нашата страна въпроси, каквито са резултатите от членството ни в ЕС. А признават, че това е злободневна тема. Във в-к Капитал дори пишат, „Докладът на БАН за ЕС не е безопасен”.

Твърдя категорично, че нашият доклад не е опасен за България. Напротив, той е много полезен, защото довежда до знанието на българските граждани някои критични истини. Той наистина е опасен, но само за тези, които искат да скрият тези истини от гражданите на България. А ги крият, защото са с гузни съвести. Ако всичко в областта на евроинтеграцията беше наред, нямаше причини да се скрива. Напротив, щеше да се разгласява с фанфари!

Критиката на г-н Смилов започва с таблицата за износа (на стр. 150 от нашия доклад), където сочим официалните данни за 22 продукта в натура: електромотори, електрокари, мотокари, трактори, стругове, радиотелефони, пишещи машини, азотни торове, обувки, домати, грозде и т.н. За повечето от тях в десетки или стотици хиляди броя, а за други в  десетки или стотици хиляди тона. Господинът обаче избира да цитира само пишещите машини, като „по-комичен детайл”, както той се изразява, за да ни иронизира и да окарикатури мащабите и структурата на нашия износ през 1988 г. С това той окарикатурява себе си, а не нас. Така обикновено постъпват заядливите скандални личности, които нямат нищо общо с науката. Те подменят професионалните аргументи с омраза и лъжи. Десните пропагандисти са най-силни в тази област, защото нямат аргументи.

Господинът ни обвинява, че сочим „спорни ползи” от ЕС. Има се предвид, че уж ние ги смятаме за спорни. Това е чистопробна лъжа. От наша страна няма дори намек, че ползите от членството ни в ЕС са спорни. Изброяваме подробно придобивките ни по линията на свободното пътуване, работа и учение в Европа, получаваните милиардни безвъзмездни помощи от предприсъединителните и структурните еврофондове, трансферите на много милиони евро от работещите в чужбина българи на свои близки в България, по-доброто снабдяване на нашите магазини с качествени и разнообразни стоки и т. н. (стр. 144–146). За това, обаче няма и дума в неговия коментар. Икономистите от БАН са представени като заядливи, злобни, голословни отрицатели на всичко, което идва от ЕС. Това е долнопробна лъжа.

Ние не отричаме ползите от членството в ЕС, а за разлика от блюдолизния по адрес на ЕС доклад по същата тема, представен преди два месеца, на който господинът е съавтор, за първи път показваме несъразмерно високата цена, която България плати и продължава да плаща за тях. Това се изразява с преждевременното закриване на реакторите в Козлодуй (от което губим поне 10–12 млрд. щатски долара), забраната от ЕС да строим АЕЦ Белене, забраната от ЕС да допуснем транзитния газопровод „Южен поток” през България. На България бяха причинени огромни загуби от разрухата в икономиката (която ни струва между 130 и 150 млрд. долара, а може би и повече). Огромни са загубите ни от  демографското ограбване чрез изтичането на хиляди специалисти с висше и средно специално образование (за чието отглеждане и образование бедната българска държава е платила през годините много десятки милиарда долара). Не по-малки са загубите ни поради  отнемането на огромен генетичен потенциал – млади хора, които ще създават семейства в чужбина и ще отглеждат хиляди деца, които никога няма да се завърнат в България. От това нашето общество губи много десятки милиарди долари и ако продължава така България рискува да се върне към края на този век с 200 години назад по броя на населението си – около 3 млн. души, главно от циганската и турската етническа общност. От име на държава и народ, България може да се превърне само в име на географска територия. Като член на ЕС плащаме годишен членски внос, който вече достигна един милиард лева, и т. н.

До сега у нас грижливо се премълчаваше истината за ползите и „платената”  за тях цена. Криеше се, че по количествено измеримите ползи и загуби, изравняване между тях се очаква към 2040–2050 г. България, най-бедният член на ЕС ще продължава да е нетен платец в общността. Ако включим и количествено неизмеримите или трудно измерими ползи и загуби, изравняване между тях не се очаква дори в по-далечното бъдеще. Трябва ли да мълчим за всичко това, както господин Смилов очевидно  ни препоръчва?

Нашият народ трябва да знае тази истина, за да се вземат мерки за намаляване на огромната цена, която плащаме. Това не означава, че призоваваме за напускане на ЕС, защото нямаме друга разумна алтернатива. В нашия доклад няма дори и намек за това! Призоваваме за повишаване ефективността във функционирането на ЕС и за по-добра защита на националните интереси на България. Това може да не се нрави на някои сервилно послушни блюдолизци у нас, но ние ще продължаваме да се придържаме към истината. Защото, за разлика от някои десни пропагандисти, сме истински учени и милеем за нашата родина! Въпреки че съчетаването на професионализма с гражданската съвест никак не е лесно в днешна България!

По-нататък господинът пише: „Общата картина, която докладът рисува е на срив на производството, износа и потреблението в България в сравнение с 1988 г.”  Той поставя в нашите уста думите „ЕС ни е отнел светлото индустриално бъдеще и ни е превърнал в колония”. Такива думи в нашия доклад няма. Нито в нашите мисли! Тази мрачна за Смилов картина не е нарисувана от нас, а се съдържа в официалните данни на българската статистика за 1988 и следващите години до 2015 г. в три таблици: за производството на 34 най-важни продукта, за износа на 22 също важни продукта и за потреблението на член от домакинствата по 9 важни продукта. Под всяка от тези таблици са посочени източниците и читателите могат да ги проверят (виж стр. 146–153).

Навсякъде в доклада подчертаваме, че неблагополучията у нас и несбъднатите очаквания на българите от присъединяването към ЕС, се дължат не само на погрешната политика на ЕС, но и на некомпетентна, много често дори престъпна или полупрестъпна политика на българските власти през последните 28 години. Господинът изглежда предпочита да се мълчи за престъпните безобразия на неговите политически приятели през тези години. Нищо чудно, защото той работи в Центъра за либерални стратегии, финансиран от фондацията  „Америка за България” и други западни източници. Нали знаете мъдрата поговорка, че „който плаща той поръчва музиката”. Господин Смилов навярно говори така, както му е поръчано от тези, които му плащат. От медиите научихме, че преди няколко месеца, те дори имаха инструктаж на тези теми в сградата на Американското посолство в София.

По укриването на неприятните факти около истината тези хора много си приличат с онези, които ни управляваха до 1989 г. И нищо чудно, защото много от сегашните ни управници са деца и внуци на управниците ни до 10 ноември 1989 г. Техните семейства ни управляваха и тогава, и сега.

Г-н Смилов пише по-нататък: „Докладът представлява научен провал, защото между основните му тези и приведените аргументи няма връзка”. Господинът – юрист – явно не разбира, че именно тази дълбока връзка е едно от достоинствата на нашия доклад. Това е недобросъвестно и примитивно тълкуване на нашия доклад от некомпетентен по икономическа теория и практика човек. Нека читателят ни бъде съдник. Препоръчвам на по-любознателните да прочетат доклада и да преценят кой ги лъже! Защото лъжата е едно от най-грозните масови престъпления на които сме свидетели през последните „демократични” десетилетия. Лъжата стана главен инструмент на десните пропагандисти. Липсата на истински аргументи се подмени с лъжи.

По-нататък господинът пише: „Картината за поизводствено-износните успехи на България през 1988 г. е неверна”. Както вече посочих в началото, всички данни в нашия доклад са ползвани от официалните български статистически публикации. А господинът твърди, че те са неверни. Трябва човек да е доста арогантен, без да е специалист в тази област, за да твърди това с такова самочувствие и категоричност. Или пък да е силно раздразнен, защото не желае сегашните читатели, особено младите, затрупани с чернилка за онези времена, да научат нещо добро за тези години, сътворено от техните бащи и дядовци.

И понеже не смее да признае открито, че не вярва в официалната българска статистика, господинът ни внушава, че изнасяните от нас тогава продукти са били едва ли не боклуци. Нека Смилов, който очевидно не разбира нищо от икономика, ни докаже, как около 30% от общия ни износ, насочван към развитите и развиващите се страни, т. е. за страните извън СИВ, е купуван на техните пазари! Кой е плащал с долари за боклуци?

Господинът продължава: че с износа на тези боклуци на загуба, България е трупала външни дългове, които изплащаме дори до сега. Първо, този човек съвсем се е объркал. През дългите години, когато са изнасяни „боклуците на загуба” България нямаше съществен външен дълг. Той се натрупа, и то по съвсем други причини, едва през 1986–1989 г.  Второ, през най-тежките години – 1988–89 г. нашият брутен външен дълг беше около 10 млрд щатски долара. Към днешна дата (23 юни 2017 г.) брутният външен дълг на България е 38,10 млрд щатски долара (34,18 млрд. евро). Господинът и тук използва изхабените клишета на махленската  пропаганда. Така постъпват само най-елементарните персони, които нямат аргументи. А изглежда, че изпитват и дефицит от морал.

По-нататък г-н Смилов пише: „Сривът на производството през 1989 г. не е свързан с ЕС, а с разпадането на СИВ и отказа на СССР да приема некачествената ни продукция”. Очевидно, изкривеното мислене, овладяло мозъците на някои хора, ги държи в хипноза с години. И ги лишава от способността да разсъждават по логиката на здравия разум. Това претенциозно заключение на господина също не е вярно. Той „пропуска” дребния факт, че сривът в нашата икономика започна през 1989 г., а разпадането на СИВ и на Съветския съюз – няколко години по-късно.

В нашия доклад навсякъде се подчертава, че сривът се дължи на наложеното ни преждевременно откриване на едва прохождащата, неконкурентна българска икономика за европейската и световната конкуренция, оставена без протекция. Защото протекцията на прохождащите икономики беше забранена от икономическата философия на „Вашингтонския консенсус”. Навсякъде в доклада повтаряме, че всички сегашни богати държави, на времето, когато са били на нашето положение с прохождаща, неукрепнала и неконкурентна икономика, масово са прилагали протекцията в продължение на десетилетия и дори столетия. Това важи за Америка, Канада, Западна Европа, Великобритания, Япония, Австралия и т.н. Япония, например, нямаше да е това, което е сега, ако не беше масираната следвоенна протекция на вътрешното производство, продължила 40–50 години. Посочете ми дори една от богатите държави, която да не е прилагала протекцията по силата на Infant Industry Argument, в началото на модерното си икономическо развитие. Няма такава държава на нашата планета.

Правителствата на същите тези държави не позволяват сега на нас да защитаваме неконкурентното си производство и измислят разни залъгалки за неосведомените. Като тази, че от политиката на свободната световна търговия печелят всички – и богатитте и бедните. Нищо подобно! В такава свободна търговия печелят силните и губят слабите. Колко „печелят” слабите вижте таблици 15., 16. и 17. за производството, износа и потреблението в България през последните десетилетия (стр. 146–153 от нашия доклад). Подобно е положението и в Източноевропейските държави, в Русия, Украйна и другите страни, част от които са кандидати за присъединяване към ЕС.

Освен това, ние многократно подчертаваме в доклада, че изследваме целия път на движение на България към ЕС – както предприсъединителния период (от 1993 г. насам), така и след присъединяването (от януари 2007 г.). Всеки средно грамотен икономист знае, че макроикономическите процеси са силно инерционни и че днешната добра икономическа политика дава плодове след години, а не от следващия ден. Същото важи и за погрешната политика. Само неграмотният анализатор може да си позволи да ни препоръчва да започнем анализа на резултатите от членството ни в ЕС от 1 януари 2007 г. и да забравим за целия 10-годишен предприсъединителен период. Икономическата политика на България е сходна,  почти еднаква в повечето нейни елементи през целия период на асоциирането и  присъединяването. Новото след присъединяването е правото да гласуваме. Но и в това нашите правителства не са свободни да гласуват  по своя воля.

Както посочих в началото, известни са условностите при сравняването на стойностни величини за дълъг период. Най-меродавни при такива сравнения са натуралните и условно-натуралните показатели. Всеки грамотен икономист познава и условностите на БВП, за които не е тук мястото да отделям време. Не случайно през последните десетилетия се правят толкова опити за замяната му с по-надежден показател за оперативни цели. Между тях е и оглавяваната от Джоузеф Стиглиц група по инициатива на ООН, след кризата от 2008–2009 г. Засега безуспешно. Аз вярвам повече на натуралните показатели, където са приложими, отколкото на БВП, изчисляван по сегашната методология. Може би само юристите, които никога не са практикували дори правото, като нашия господин, приемат безусловно  и вярват сляпо на сегашния БВП.

Неговата икономическа некомпетентност личи и от произволното съпоставяне на нашето равнище по БВП на човек от населението към средното равнище в ЕС, преди асоциирането  и сега. Той явно не разбира, че средният показател за ЕС преди 20 години е един (относително висок поради тогавашния състав на ЕС от група високо развити страни), а сега е друг (относително по-нисък, поради междувременното присъединяване на 13 по-бедни страни с ниски национални показатели). Понижаването на средния показател общо за ЕС създава лъжливо впечатление за нашия и на другите нови страни членки, голям прогрес. Наистина, това е твърде елементарно, но елементарни икономисти, като г-н Смилов, не го разбират.

Господин Смилов ни упреква, че нямало добра дума за правителството на Иван Костов (1997–2001 г.). Тук вече се прекалява твърде много. Това са годините на най-мащабната, най-форсирана и най-престъпна приватизация в България, която, продължи и след това със затихващи темпове. И господинът иска добри думи от нас за този ррестъпен период! Това вече наистина минава всички граници!  Само спечелилите от тази  престъпна приватизация, а преди това и от реституцията, могат да кажат добра дума за това време. Не ми се иска да мисля, че г-н Смилов е от тях.

Господинът твърди, че бедността у нас спадала напоследък и качеството на живота се подобрявало. Това твърдение също ме учудва. Първо, защото не е вярно! Нека излезе извън София, особено в селата, в малките и средни градчета и да прецени как живеят 75-80% от хората. Нека каже и на близо 2 млн. пенсионери, че живеят по-добре, въпреки че средната им месечна пенсия е 330 лв. и че средногодишното ѝ повишение през последните години е 1,2%, т. е. с 4–5 лв. месечно на средногодишна база. Средната месечна нетна заплата в ЕС през 2016 г. е била 1508 евро, в България – 406 евро, в Румъния – 524 евро, в Литва – 618 евро, в Словакия 692 евро, в Хърватия 750 евро, в затъналата в дълбока криза Гърция 947 евро и т.н. Второ, защото расте социалната поляризация. Бедните продължават да обедняват, а богатите да богатеят. България е най-бедната и една от най-поляризираните страни в ЕС. Съветвам го да прочете и последното съобщение на НСИ от преди 2–3 дни по бедността в България. Този господин и неговите политически приятели наистина са тръгнали, както се казва, „през просото”!

Господинът ни сравнява по доходно разслоение с Америка, Мексико и други страни, но странно защо «пропуска» да ни сравни по Джини коефициент с близки нам страни. Този коефициент показва степента на доходно разслоение. Колкото по-висок е коефициентът, толкова по-голямо е разслоението и по-остра социалната несправедливост в съответната страна, и обратно – ниският коефициент е доказателство за по-малка разлика между най-богати и най-бедни, за повече социална справедливост. При среден коефициент за ЕС 31,0, в България, Румъния и Литва е 37,0 и повече. В 2015 г. коефициентът Джини у нас е бил 37,0, а през 2016 г. е 38,3, т.е. доходното разслоение расте. В близките до нас с икономическото си развитие през последните десетилетия страни като Словакия коефициентът е 23,7; в Словения – 24,5; в Чехия 25,0; в Унгария 28,2 и т.н.

Господинът прилага странен селективен подход при избора на страните, с които ни сравнява. Сочи тези, с които му е изгодно и премълчава другите, с които му е неудобно да се сравняваме. Той, с претенциите си за виден политолог, би трябвало да се срамува от такъв примитивизъм – да се злоупотребява с доверието на неосведомените. Господинът може да заблуди неосведомените, но прекалено арогантно е да натрапва изкривеното си мислене и примитивните си повърхностни знания по икономика на най-изтъкнатите български икономисти – тези от Икономическия институт на БАН.

Господинът ни обвинява в „гигантско неразбиране на това, какво е ЕС”. Обвинява ни, че „БАН всъщност иска възстановяване на СИВ”. Пише, че предложенията на БАН са носталгия и целят възстановяване на планово регулирано стопанство, в което ЕК определя коя страна какви защитени производства да развива и фиксира квоти за мотокари, компоти и т.н. Това вече преминава всички граници на елементарно благоприличие и добросъвестно поведение. За този човек изглежда няма нравствени граници. Няма мярка в какво може да бъде обвинен опонентът и къде са границите на допустимото лъжене!

Такива идеи изобщо няма в нашия доклад. Те са изцяло измислени от господина. Това са най-цинични, дори комични лъжи, които този човек приписва на нас. До сега смятах, че дори между нашите псевдоинтелектуалци няма такива екземпляри. Явно, не съм бил достатъчно осведомен за стандартите в Центъра за либерални стратегии, които са дежурни гости на сервилните медии в България. Широкият им достъп до всички медии им позволява да разпространяват лъжите си всред зрители, слушатели и читатели. Добре, че за такива като нас все още има някакъв контакт с хората чрез интернет, за тези, които могат да го ползват. Ще си позволя да препоръчам на теб, уважаеми читателю, след като си прочел „бисерите” на този господин, да прочетеш нашия доклад (например стр. 182–192) и да прецениш сам кой те заблуждава – икономистите от БАН или господинът.

Що се отнася до „гигантското неразбиране” на характера на ЕС, упреците следва да се отправят в друга посока – към господин Смилов. Според него, ЕС е изключително или главно политически съюз. Това не е вярно. По своето съдържание до скоро, той беше главно икономически съюз и остава такъв до сега. Негова сърцевина беше и остава Общият Европейски пазар и Еврозоната, а също и други важни икономически дейности. През последните години, особено след Маастрихт, се засилва интеграцията и в политическата област, а сега започва интеграция във военната област, в сигурността, съдебната система, прокуратурата и т.н. На този фон е абсурдно да се обвиняват учените от Икономическия институт на БАН в „гигантско неразбиране”. По-скоро господинът е склонен към по-ограничено, тесногръдо мислене. Това може да се обясни с пълното му невежество в областта на икономиката.

Коментарът на господина съдържа и много други недомислия и груби лъжи, но такъв „анализатор” не заслужава да му се отделя повече внимание. Дори отделеното тук е премного.

В последния си параграф господинът преминава всички граници за нормално поведение, като ни обвинява, че сме за „Булекзит”, т. е. за напускане на ЕС от България. Такава дума в нашия доклад няма. Нито пък намек да препоръчаме излизане на България от ЕС. Тук господинът поставя рекорда си по производство на лъжи. Изричам тези тежки думи, защото  подвизаващите се в медиите на българска територия лъжци (съзнателно не ги наричам български медии, защото не служат на България) трябва да знаят, че за всичко има граници, включително и за лъженето. Че ние ще разобличаваме тези, които безсъвестно лъжат неосведомените наши сънародници. Защото най-ефикасното средство за ограничаване на лъжата е разобличаването на лъжците.

Освен това, зная какво пише в заключителната част на нашия доклад на стр. 190 – за да улесня читателя ще го цитирам.

„Европейските народи се нуждаят от възраждането на съвременен демократичен Европейски съюз, който ще служи на техните интереси. Историческо престъпление ще бъде пропускането на шанса за запазването на Европейския съюз – най-мощната интеграционна общност, каквато светът познава. И най-великото обединение на европейските народи, от което те се нуждаят”.

Такава е позицията на Научния съвет на Института за икономически изследвания на БАН. България няма разумна алтернатива на членството си в Европейския съюз. С тази позиция ние сме убедени, че служим на България, а не на корпоративни или чуждестранни интереси!

Проф. Иван Ангелов
член-кор на БАН

23rd Jun2017

Лятото на влюбените… в България

by Черно и Бяло

Проф. Славка Антонова представи нова стихосбирка в родината си

Славка Антонова

Славка Антонова е професор д-р по комуникационни науки и журналистика в университета в Северна Дакота, САЩ. Преподавала е и в университети в Тексас и в Нова Зеландия. Дисертациите ѝ са две – в Москва и Монреал, има научни публикации на няколко езика, работила е у нас в различни периодични издания. Стихосбирките ѝ, откакто живее далече от България, са две – „Ако стих по стих роня душата” и „Лятото на влюбените”, представена преди дни в София. Познавам я от студентските банки в СУ „Св. Кл. Охридски” и питам първо за сегашната ѝ работа след годините емиграция в Канада, Нова Зеландия и САЩ.
Когато си преподавател, разказва тя, в Америка се работи 9 месеца, договорът е за толкова, не ти плащат през цялата година, пускат те във ваканция и ако си намериш нещо допълнително, намериш…  Та през учебния семестър преподавам, подготвям лекции. Тази година имах курс, „Информация, технологии и социална промяна”. Това беше начален курс – студентите идват веднага след училище, 18–19-годишни. Такъв курс е отворен за целия университет, т.е. преди студентите да са определили дали искат да учат комуникации. Който иска – идва, слуша и се профилира. 140 души бяха. Другият ми по-специализиран курс, продължава тя, е за четвърта година студенти, преподавам медийно право на 15–20 човека. Но съм горда, че като вземат този курс, доста от тях решават да учат право. Отначало то ги стъписва, те не знаят какво е, но като минат курса, добиват увереност и отиват право да учат, което е добър знак.” Паралелно с преподаването са изследванията,  продължава проф. Антонова, тя работи в областта на глобалното управление на интернет, по тази тема има статии и книга, като основен проблем сочи желанието на националните правителства да си „окупират” тяхната територия в интернет, както правят във физическото пространство. И още – проблеми на интернет престъпленията, на личното пространство в мрежата…

Всяко лято Славка Антонова идва в родината си, този път е с поетична книга. А нейните студенти подозират ли, че пише стихове?… Не, категорична е, това е съвсем лично. И добавя: „… така се случи, че аз имах достъп до три възможни изказа, единият беше журналистиката, другият – научните публикации, сега и поезията.”

Откога? Във факултета по журналистика литературните четения бяха обичайни, но не си спомням точно Славка да е редила рими. Тя признава как се е решила чак на 62 да ги покаже, пазила ги е дълбоко за себе си. Редове не за публикация, без комерсиална цел. За авторката са имали и терапевтична значимост. Особено в Нова Зеландия изживяла много труден момент, съпругът ѝ Митко, Димитър Антонов заминал и останала сама. Задавала си въпроса какво прави на края на света. Съвсем сама. Макар че работя, имам си място, получавам си пари и всичко, но какво правя там, питала се Славка. Сега споделя: „там имат един Лонг бей, дълъг, дълъг залив, и аз вървя по плажа и си рецитирам, моите стихотворения ми даваха кураж.”

А ако трябва да преведе стих за студентите си от Северна Дакота, за да опознаят по-добре преподавателката си? Тя се замисля: „Ако е за тях, трябва да е нещо, което да даде мъдрост. Имам едно стихотворение ЖИВО(то)ПИС. Живопис, но и животопис. Там казвам, че всички тръгваме от бяло платно, което е трамплин за скок, а след това се натрупват толкова нюанси на сивото, че загубваш цялото, не знаеш какво става. Човек се пита – ако мога да се върна обратно, отново да тръгна втори път – какво? След години ще търсиш цялото пак в хаоса на едно платно”. Ето я житейската поука, според нея, винаги се стараем да намерим цялото, а реално нюансите на сивото, всекидневното правят смисъла на живота ни това, което е.

Това ли би казала и на децата си? Посвещавала им стихове, когато са били малки, вече не би ги съветвала с рими. Синът ѝ Любчо защищава аспирантура по биоинформатика в Дания, женен е, има дъщеричка. Дъщеря ѝ Лилия е завършила аспирантура по микробиология, семейна, с две деца, живее в Канада. Хубава семейна снимка, а Славка си спомня как преди десетилетия в Канада с мъжа ѝ решавали въпреки дипломите и професионалния си опит да започнат пак отначало. И добавя: „децата учиха и завършиха, а ние още не бяхме ги настигнали…”

Поетите понякога признават, че живеят в необичайни измерения. Какъв е другият свят на Славка Антонова? Тя разкрива: „Миналия ден със съпруга ми слушахме млади хора край нас да си говорят и той каза: леле, май наистина сме в паралелни светове. В България си идваме с представата какво е било, а тук нови поколения растат и всичко е различно. А какъв е моят свят? Държа да знам, че не съм се променила, че същата ценностна система, която ме е ръководила през целия ми живот, продължава да действа и съм открита, честна, трудолюбива, блъскам се да постигна неща, които не са лесни. Иначе светът там е лъскав, официален и студен. В САЩ приятелство не се прави лесно, всичко е много прилично, нежно, лесно, но след поздравленията, които хората си разменят, няма дълбоко приятелство. Докато в Канада и Нова Зеландия правихме приятелства изобилно.” Тя си го обяснява така: „там хората са оставени на себе си, държавата не се грижи за тях медицински и пр. Студентите натрупват огромни заеми, всички работят, докато учат. И когато аз разказвах какво беше при социализма, те се чудеха как е възможно. Това беше време да учиш и даже ти даваха стипендия да учиш… Но когато си в Щатите, разбираш, че си в центъра на нашата Вселена и нашето време, защото там се вземат решенията, които имат значение за целия свят. Хората не са политиката,  разбира се. Специално Северна Дакота е малък щат, там хората са фермери, много консервативни, не обичат промяната и гласуват обикновено за републиканците. Но има и много либерални преподаватели в университета специално, толерантни към всички. Друг свят…”

В едно стихотворение признаваш, че щастието е ходило по петите ти, напомням ѝ. Само мечта ли би искала от златната рибка, ако я уловиш, както си написала. Славка Антонова се усмихва, защото по начало материалното за нея не е мечта, не е нещо, към което се е стремяла. Но себедоказването, постигането на върхове в професията – те водят, стимулират, карат я да се бори.

А само на български ли реди стихове? Да, опитала се да преведе своите на английски, но се оказало много трудно. Макар, че пише научните си статии на английски с лекота… Не можала да постигне свободата, с която пише на родния език. Стига до ниво, което не ѝ се вижда поетично. И все пак е започнала работа върху английски превод на първата си стихосбирка и ще се опита да я издаде. Навярно и затова за финал на разговора ни избирам нейни строфи „след толкова уроци по безмълвие сега ти казват говори.” Какво би казала проф. Славка Антонова тук и сега?  За нея е естествено да се върне обратно при нещата, които са я вълнували преди промените. Не само политическите. Изведнъж човек осъзнава, че уроците са били на самоцензура, постоянно да мери какво да каже и какво да не каже, какво е позволено и какво не. Според нея, ако трябва нещо драстично да се променя, то е хората наистина да почувстват, че има смисъл да говорят. Нейната надежда е в бъдещите поколения, защото вижда младите, които растат и могат.

Антония Мечкова

16th Jun2017

СБЖ награди българската програма на Австралийското национално радио SBS

by Черно и Бяло

„Журналистиката е отговорност и ние винаги ще подкрепяме Вашата високопрофесионална и родолюбива дейност,“ каза председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова, връчвайки Плакет на д-р Мария Стайкова от съществуващата от 40 години българска програма на далечния континент

Докато генералният директор на БНР Александър Велев иска да закрие предаванията за чужбина, СБЖ награди със свой Плакет българската програма на Австралийското национално радио SBS, която съществува от 40 години.
В нейния екип са журналистите Филинка Ладжман, Дияна Копринкова и Мария Стайкова – доктор по биохимия в Института за медицински изследвания, „Джон Къртън“ в Канбера. Дияна Копринкова и Мария Стайкова са членове на Съюза на българските журналисти.
Вчера председателката на УС на СБЖ Снежана Тодорова връчи Плакета на д-р Мария Стайкова в централата на СБЖ. „Журналистиката е отговорност – каза Снежана Тодорова – и ние винаги ще подкрепяме Вашата високопрофесионална и родолюбива дейност.“
Д-р Мария Стайкова подари на СБЖ колаж с пера от австралийски папагали, изработен лично от нея, с пожеланието „Да бъде леко перото Ви!“

Как радиото свързва България и Австралия

Преди 40 години Виктория Забуковец започва първите радиопредавания на български език в Аделаида, Австралия. Тя и сега участва в българската програма на Австралийското национално радио SBS. Щафетата вече е поета от по-младите. Сред тях са Мария Стайкова – доктор по биохимия от Института за медицински изследвания ,,Джон Къртън“ в Канбера, и журналистката Дияна Копринкова в Сидни. Двете членуват в СБЖ.

Как станахте част от българската програма на Австралийското национално радио SBS?

Дияна Копринкова: Започнах да сътруднича на програмата през 2005 година. Любомир Тодоров, който тогава беше посланик на България в Австралия, и добър мой приятел от времето, когато аз работех в програма „Хоризонт“ на БНР, а той беше пресаташе в Министерството на външните работи, настоя да се обадя на водещата на предаването Фили Ладжман.

До онзи момент аз сътрудничех на Българската редакция на Би Би Си – Лондон. Ръководството на Би Би Си тогава предпочете да закрие всички езикови програми на бившите комунистически/социалистически страни, които и без това вече бяха станали или предстоеше да станат членове на Европейския съюз, и да откликне на тенденциите на времето, създавайки програма на арабски език в отговор на наскоро появилата се ,,Ал-Джазира“. Фили Ладжман ме прие много радушно и това беше моят прощъпулник в българската радиопрограма по Австралийското национално радио SBS (Special Broadcasting Services).

Българската радиопрограма се излъчва от Сидни и Мелбърн по един час всеки петък. Допреди 3 години беше от 17 до 18 ч., а сега е от 16 до 17 ч. От 1993 г. програмата се води от професионални журналисти, което променя изцяло облика и нивото й. През тези години е имало и кореспонденти от България като д-р Николай Михайлов, Явор Дачков, Милен Цветков, Иван Бедров, Александрина Исайлова и сега Пламен Асенов.

От пет години ни сътрудничи Мария Стайкова с една специална и много добре приета сред слушателите рубрика за постиженията в науката, изкуството, археологията и спорта.

Мария Стайкова: Австралия е страна-континент и разстоянията между столиците на 6-те щата и двете територии са много големи – от Брисбън до Пърт са 4300 км, от Мелбърн до Дарвин са 3700 км. 25 процента от 21,5-милионното население на Австралия са родени извън страната и говорят на над 140 езика.  При такъв обем на новините и разнородни слушатели са необходими два вида етническа радиоинформация: по националното етническо радио SBS и по местните етнически радиостанции.

По отношение на българското радиопредаване по SBS – ето данните на водещата Филинка Ладжман, които тя ми предостави за моята книга ,,Австралия – България: по-малко непознати”:

,,Българската редакция в Mелбърн започва работа през 1977 г., основана и водена от Тихомир Тихов (известен оперен певец, съпруг на голямото българско мецосопрано Надя Афеян) и Светослав Йонков, брат на Надя Афеян. Към тях често се присъединява и самата Надя Афеян. От 1983 г. водеща на програмата е Войда Петрова, подпомагана от сина си Цветан Петров и внучката си Мария. Редовен участник в програмата е и Елена Камбурова.  През 1993 г. водеща на програмата става Фили Ладжман, бивша журналистка от БНТ. Съпругът й Влад Ладжман е тонрежисьор в SBS и заедно оформят програмата. Сега редовно работят и Виктор Марков от Пърт, Дияна Копринкова от Сидни и кореспонденти от България.”

Виктория Забуковец: На 9 януари 1977 г.в Австралия бе излъчено първото предаване на български език пo етническа радиопрограма – в Аделаида, столицата на Южна Австралия. В подготовката на тази първа програма участвахме аз и съпругът ми Борис Забуковец, Мери и Марин Маринови, отец Михаил Ковашки и Иван Денчев, които бяхме и първият радиокомитет. Програмата продължаваше 30 минути. Първият български радиооператор бе Марин Маринов.От 1977 до 1981 г. програмата се подготвяше и излъчваше от мен и Иван Денчев, понякога канехме гости за разговор. Когато радиостанцията осигури възможност за две излъчвания по половин час, едното бе за българската общност, а другото – за култура.

Познавам ви и мисля, че това не е просто работа и прехрана за вас, това е част от съдбата ви.Как се съчетават професия, любов, носталгия, патриотизъм, отговорност?

Дияна Копринкова: Това е повече от съдба. Още от малка слушах с притаен дъх „Хоризонт“ и особено примамващия меден глас на Божана Димитрова в „Разговор с вас“ и Еди Емирян, с когото имах удоволствието да работя в „Нещо повече“. Ще добавя имената на Величко Конакчиев, с когото работех в екип за „Неделя 150“, Светла Вълканова, Чавдар Киселинчев, все прекрасни, харизматични журналисти. Уви, Светла вече не е сред нас. С тях ме свързват неразрушимо приятелство и много незабравими спомени, които ще нося завинаги в сърцето си, където й да съм.

Радиото не е просто работа, то е магия. Магията, с която се сближаваш с хората, описвайки им чрез словото истории, съдби, новини, които оживяват пред слушателя и го потапят в един нов свят, карат го да съпреживява, да анализира и оценява… И приласкан от тази магия, да жаднее да се връща отново и отново към гласа на радиото – така, както аз се връщам и ще се връщам докато съм жива и мога да говоря.

Не е само любов към професията, а и любов към България, към българите и българското. Ох, това са много силни думи и мога да кажа с открито сърце – съчетаването е трудно… Понякога много ме боли като виждам и слушам какво става и как криворазбрано всичко някак си се обръща в най-невероятни посоки и не се милее за България.

Мария Стайкова: За 20 години обичта към едната държава и носталгията по другата се засилиха.  Едната обичам повече, защото я познавам по-добре, защото трупам скъпи спомени и приятели. За другата тъгувам повече, защото скъпите спомени се отдалечават и приятелите взеха да си отиват от този свят. Пътувайки по света, в сравнението, осъзнах колко стойностни неща има в България и се опитвам да ги популяризирам.

Трудно ли се говори и пише за България, когато си далеч от нея? Не само емоционално, но и професионално – как намирате авторите, темите, информацията?

Дияна Копринкова: Има два вида емигранти – едните говорят за България или хубаво или нищо, а другите само плюят и дори забравят по какво точно са започнали да плюят… Аз се старая да не съм нито от едните, нито от другите, а да подхождам обективно и най-малко с три гледни точки, както повелява добрата, стара, необорима журналистика, на която са ме учили и която продължавам да правя. А темите… Добрият журналист има очи и уши за всичко, което става наоколо и не толкова наоколо. И може да направи най-интересната, вълнуваща и запомняща се история от абсолютно всичко. Така намираме повечето от темите за българската радиопрограма по Австралийското национално радио SBS.

По схема в нашето едночасово предаване предлагаме 70 процента австралийски контекст, тоест, разказваме за неща, които представляват интерес за българската общност в Австралия, и за постиженията, професиите и съдбите на отделни представители на тази общност. Останалите 30 процента са разделени по усмотрение на водещия на новини, интервюта, истории от България или от света.

Не е много лесно един час радиопредаване да бъде професионално и  качествено „запълнен“ по задължителната схема 70-30%, по която работят и останалите езикови програми. Всяка тема е подробно разследвана, разглеждана и представяна по възможно най-интересния за слушателите начин. От това зависи не само слушаемостта на предаването ни, но и запазването му в ефира като едно от най-добрите и професионални радиопредавания, излъчвани по Австралийското национално радио SBS вече цели 40 години. Всъщност, тази година – през октомври, отбелязваме юбилея.

Дияна, липсва ли ти програма ,,Хоризонт“ на БНР, правиш ли сравнение в техническо отношение, като организация на работата и програмна схема?

Дияна Копринкова: Понякога се връщам в годините назад и с носталгия си спомням за екипа от водещ, редактор, репортери, музикален редактор, технически оператор/тонрежисьор, момичетата от монтажната – заедно създавахме един жив организъм, в който всичко си идваше на мястото с взаимни усилия.

Тук, в Австралийското национално радио SBS, съм кажи-речи човек-оркестър или one man show. Изброените роли се изпълняват 90 на сто от мен самата и 10 процента от англоговорящия тонрежисьор, който не разбира и дума от това, което се случва в програмата.

Със стиснати палци всеки път тайно разчитам тонрежисьорът да не обърка нещо от предварително описаното от мен пълно съдържание на програмата по секунди: за какво ще говоря, какво ще пускам, кого и колко време ще интервюирам, кога да отваря и затваря микрофона – абсолютно всичко, което можете и не можете да си представите. Напрежението е невероятно. Често стават и грешки, които се налага професионално ,,в движение“ да ,,замазваш“.

Но, това са рисковете на живото предаване. А когато светне червената лампа, всичко е различно, обаятелно, магично, отговорно. И словата някак си сами излизат от устата и не спират да се леят… докато лампата не изгасне.

Като организация на работата и програмна схема – за подготовка на предаването официално от ръководството на SBS се дават 16 часа. Но сами разбирате, че едно професионално и направено с финес предаване изисква много повече часове работа. Освен това сам интервюираш, редактираш, подготвяш за ефир, превеждаш, разследваш, събираш материали за хора, събития, теми… Не засягам техническата страна – запазването на кабината или апаратната за запис, изчакването да се освободи. Обработката и редактирането на записите е дигитално.

А как беше преди 40 години?

Виктория Забуковец: В програмата за култура включвахме теми от българската литература, история и народно творчество (митове, легенди, народни обичаи), оперни изпълнители, хорове. Материалите, които използвахме за радиопредаванията (книги и грамофонни плочи), бяха собственост на членовете на радиокомитета.

Кой слуша Вашите предавания, какво е мястото им в SBS? Колко програми на други народи и езици има?

Дияна Копринкова: Днес българската програма се слуша от широка публика на различна възраст, което много ни радва, защото показва, че предаванията, които правим, са разнообразни и предлагат по нещо за всеки наш слушател. Българската програма се оценява като една от най-професионално направените сред останалите 72 езикови програми, излъчвани по Австралийското национално радио SBS.

Всъщност, SBS е единствената медия в света, която излъчва на толкова много световни езици и това е спонсорирано от австралийската държава. Затова и отговорността на нашия екип е много голяма, ако искаме да останем част от цялото това езиково радиосемейство. Така можем да разчитаме на нашите слушатели в трудни моменти, какъвто ни предстои за съжаление точно сега, тъй като се говори за закриването на някои от езиковите програми, излъчвани по SBS.

Тук на всеки 5 години се преразглеждат нуждите на австралийското население, определят се критерии за оценка на тези нужди, съобразени с броя на населението (по данни на последното преброяване в Австралия), представящо съответната езикова общност, нивото на образование, на владеене на английски език и т. н. Тези критерии, всъщност, определят съществуването или не на едно или друго радиопредаване.

Нашата българска общност от години е една от най-малките, официално по данни на австралийското преброяване сме само около 2500 души, но за разлика от други езикови общности ние сме образовани, с професии и владеещи английски език. Досега оцеляхме цели 40 години – и екипът, и слушателите празнуваме с гордост нашата годишнина и очакваме българската програма да продължи да съществува! Решението ще бъде взето от ръководството на радиото в консултации с представители на отделни езикови общности.

Виктория Забуковец: В началото говорехме на български, но по-късно започнахме да говорим и на английски език, за да могат слушатели от други езикови групи да следят българските програми. Изненадващо бе колко много украинци, руснаци, хора от славянските народи, както и австралийци, слушаха българското предаване!

Мария Стайкова: Чудесно е, че има хора от над 140 езикови групи, които след умората на работа и у дома, намират сили да подберат материали от интерес за сънародниците си! Защото етническите радиопредавания не само запълват липсата на родното, но са и обучение на младите. Как учат дечицата – като слушат и повтарят. Според мен, тази роля на радиото – като училище, е особено важна, защото знанието на няколко езика е задължително в съвременния свят. И още нещо: така може да се чуе една и съща новина, представена според историческите традиции и политическите становища на различни страни. Това позволява още по-добра информираност и възможност за оформяне на мнение. Събирам си отзивите от слушатели, от хубави по-хубави са!

Може да се каже, че вашата радиопрограма е ,,сърцето“, което движи българските прояви в Австралия – издирването  и събирането на българите там, българското училище, празниците… С кои наши сънародници в Австралия можем да се гордеем?

Дияна Копринкова: С много, като се започне от нас трите и се свърши с всяко българско дете, отгледано и отраснало в Австралия! Шегата настрана, но списъкът е наистина много дълъг. Мария може само да загатне за по-големите имена, оставили трайна диря в културната и обществената история на Австралия.

Мария Стайкова: ,,Българи в науката на Австралия“ – така озаглавих една от главите в книгата си. Проф. Николай Киров е основал и ръководил 20 години Катедрата по технологии на горивата в Университета на New SouthWells, бил е консултант към Организацията на обединените нации и Световната здравна организация за контрол и законодателство относно замърсяването на въздуха. В книгата му „За по-добър английски” са събрани над 1000 израза и идиома на английски и български език.

Проф. Стефан Кънев е световно име в създаването на енергийни станции, захранвани със слънчева енергия. Има над 200 научни публикации, две монографии и 14 патента. Институтът на инженерите в Австралия обяви за „историческа” станцията в WhiteCliffs, която цели 35 години работи, използвайки слънчева енергия.

Проф. Асен Жабленски бе директор на Центъра за невропсихиатрични клинични изследвания и има над 300 публикации относно класификация, епидемиология и генетика на психични заболявания.

Групата на проф. Люба Калайджиева доказа по генетичен път, че ромите, разпръснати из Европа и така различни като култура и език, са потомци (35–40-то поколениe) на малка група, която е дошла от Индия.  Това е позволило да се идентифицира молекулната епидемиология на 11 наследствени заболявания сред ромите.

Лъчезар Стоянов и Валери Стефанов са професори по математика и статистика в Университета на Западна Австралия.  Елена Стоянова е движещата сила зад математическата олимпиада в този щат.  Опитът от математическите паралелки и олимпиади в България е основата за откриването през 1995 г. на ,,академия за млади математици“ в Западна Австралия.

Проф.Петко Калев пое Научния център по приложни финанси към Университета в Аделаида.  Изследователската и преподавателската му работа са в областта на финансите и микроструктурата на пазара. Той бе председател на българското дружество в Мелбърн.

Проф. Дора Маринова e директор на Института за устойчиво развитие и политика в Curtin University в Западна Австралия.

Какви са вашите българскии корени, които ви дават сила?

Дияна Копринкова: Аз съм родом от Бургас, … морето и трудовите хора. Обичам да казвам сред приятели, че в Бургас се раждат много таланти и си спомням веднага за Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Адриана Будевска, Петя Дубарова, Недялко Йорданов, Христо Фотев, Тоника СВ, Ева и Гого, Пламен Ставрев, Тони Димитрова. Все поети, артисти, певци, хора на изкуството. Духът на града е някак си такъв: творчески, весел, празничен.

Мария Стайкова: Аз съм пловдивчанка. Моят град е един от 6-те в целия свят, които съществуват от основаването си до днес и през 2019-а ще е културна столица на Европа.

Виктория Забуковец: А аз съм родена в София, в семейството на свещеник Стефан Вълчев.

Какво Ви даде Австралия? Нещо, което в България не бихте преживели?

Дияна Копринкова: Австралия стана за всички нас втора родина, не от мащехите, а добра и даваща възможност да се развиваш, ако искаш, разбира се. Австралия е социална и уредена страна, в която се живее спокойно (не, че аз го мога), всички спазват правилата по някакви неписани закони, независимо дали си само от дни и месеци в страната и от кой край на земното кълбо си дошъл. Много бързо се научаваш на тукашния ред – като се започне от това как си вземаш боклука да го хвърлиш, когато зърнеш първото кошче, до това как рециклираш буквално всичко, което можеш, и си плащаш данъците редовно, в срок, с радост…

Мария Стайкова: Това, което дълбоко уважавам в Австралия, е работата на доброволни начала, даряването на време, знание и сила, за да се улесни животът. Това, което научих в Австралия е, че трябва да се празнува повече с другите и по-малко да ги занимаваме със собствените си проблеми.

Написали сте и книги…

Дияна Копринкова: Все още я пиша и ще бъде готова за печат през октомври тази година. Заглавието й е ,,Social marketing and its influence on the Animal origin food product consumption” („Социален маркетинг и неговото  влияние върху консумацията на хранителни продукти с животински произход”). Не е пряко свързана с журналистическата ми работа, но е част от докторантурата ми, която също приключвам тази година.

Мария Стайкова: През 2000-ата за Олимпиадата в Сидни излезе книгата ми ,,Австралия – България: взаимно непознати”.В живота ми се случи много да пътувам. Гледах и преценявах. Мен също ме оглеждаха и преценяваха. Това, което знаех, не се покриваше с това, което срещах. Това, което знаеха за нас (ако изобщо нещо знаеха), не съответстваше на това, което виждаха на диапозитивите ми, в албумите, в българските бродерии и рисувани шалове, в картините и графиките на художниците-приятели, във видеофилмите.

През 1998 г. бях в Пловдив за 10-годишнината от кончината на татко, за изложбата-среща на неговото самобитно изкуство с младите творби на учениците от Художественото училище, получили наградата ,,Анастас Стайков” (идеята бе на мама, а реализацията – на училището и галерия ,,Ромфея”). В голямото тъжно вълнение, проф. Минка Златева ме ,,натисна“ да оформя в книга писмата си от Австралия. През 2011-а Държавната агенция за българите в чужбина издаде ,,Австралия – България: по-малко непознати”. Над 120 кг книги прелетяха от София и бяха раздадени (безплатно) на сънародниците тук. Може би след 10 години ще напиша ,,Австралия – България: добри познати”!

Виктория Забуковец: Двата ми романа ,,Светлината на черното мастило” и ,,Втората вълна” са преведени на български.  Стиховете ми чакат своя преводач.

Как ще бъде отбелязана 40-годишнината на българската програма в Австралийското национално радио SBS?

Дияна Копринкова: В ефира ще звучат спомени от познати и не толкова познати зa по-младото поколение българи гласове на нашата програма. Те вече започнаха да звучат. И, разбира се, ще има голяма торта с 40 свещи! След 40 години животът на хората се променя. Надявам се да не остаряваме нито в желанието, нито в идеите, нито в енергията си, да сме все така професионални и да работим за нашите слушатели с любов, както винаги.

Мария Стайкова: Юбилеите са не само повод за хубав празник, но ни връщат към началото, припомнят ни имената на първите, задължават ни да продължим с енергия и отговорност. Аз вярвам в силата на радиото!

Виктория Забуковец: Хората да се вгледат отново в своите културни ценности!

Петя Пейчева

09th Jun2017

Високо признание за наш журналист

by Черно и Бяло

Кореспондентът на областния седмичник в-к „Слово плюс” Георги Петров от гр. Лом бе награден с грамота от Съюза на българските журналисти за активна журналистическа дейност. Той получи и диплома от Колегиума на Международната академия по журналистика – Европрес” и бе удостоен с почетното звание „ЖУРНАЛИСТ – АДЮТАНТ НА ИСТИНАТА” за личния му принос в разработването на хуманитарните проблеми на мира и човечеството в XXI век. Двете отличия бяха връчени по повод неговата 75-та годишнина от председателя на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти Снежана Тодорова и от докторът по правните науки Георги Найденов – председател на Международната академия на науките – Европрес.

Тържественото събитие се състоя в София, на 20 април т. г. залата на Пресклуб „Журналист” събра представители на интелектуалната общност от столицата и страната, близки и приятели на юбиляра.

Житейският и творческият път на Георги Петров бе представен от кинорежисьора Милен Гетов:

„Сред нас е един заслужил колега, който вече 55 години неуморно се труди на журналистическия фронт. За пръв път посяга към белия лист, когато е на 19 – като войник, той написва първата си дописка за в. „Граничар”. И от тогава, та досега, повече от половин век, Георги Петров  активно сътрудничи на вестниците  „Рудничар”, „Отечествен фронт”, „Строител”, „Земеделско знаме”, „Трета възраст”, „Българско войнство”, „Шанс”- гр. Враца, ломските седмичници „Народна трибуна”, „Ломски вестник” и „Ломпрес” „Септемврийско слово” и „Слово плюс”- гр. Монтана, списание „Противопожарна охрана” , списание „Кураж” и други периодични издания. Тематиката на журналистическите му материали най-вече е тясно свързана със събития от професионалната кариера на Георги Петров. През 1982 година, когато започва работа в Атомна централа – Козлодуй, създава вестника „Първа атомна в строеж” и става председател на обществената редакция. По това време е активен работнически кореспондент на в. „Труд”, на Българското радио и телевизия. Кореспонденциите му ежедневно са захранвали тези медии с информация за хода на строителните дейности – за монтажа на реакторите, лепеските, парогенераторите, дизелгенераторните станции, транспортния коридор, тръбопроводите и други важни съоръжения. Присъствал е и е отразявал в кореспонденции  почти всички проверки на Атомната централа от ВАНО и МАГАТЕ от Първи до Четвърти енергоблокове.  Изразявал е лична гражданска позиция при спирането на четирите енергоблокове ВВР-440, считайки това за груба грешка на тогавашните управляващи и за негативите върху икономическото състояние на държавата.

Георги Петров може да се похвали с изключителна продуктивност. В журналистическата си практика досега има над 2 800 публикации. По страниците на периодичните ни издания могат да се прочетат десетки негови новинарски материали, съобщения, репортажи, интервюта, очерци, есета. Неговите публикации надникват във всички сфери на обществения живот – икономика, строителство, енергетика, социална дейност, политика, история, духовност, местно управление, човешки взаимоотношения. В много от тях прозират патриотичният дух и критичната същност на автора”, каза в словото си Милен Гетов.

В своето приветствие председателят на УС на СБЖ  Снежана Тодорова даде висока оценка за мащабната журналистическа дейност на Георги Петров. „Той е един доказан журналист, истинско богатство за гилдията и ценен помощник в осъществяването на общата ни кауза – решаване хуманитарните проблеми на обществото ни. Пожелаваме му дългогодишно сътрудничество и занапред!” – сподели  г-жа Тодорова.

„Приятно ми е да отбележа, че колегата ни  Георги Петров е един от първите, получили наградата „Журналист – адютант на истината”, учредена от нашата академия. Със своите обективни журналистически материали и половинвековно присъствие в журналистическото поприще, което продължава и сега, той определено допринася за развитието и авторитета на четвъртата власт. Днешните награди са достойно доказателство за оценката на неговия професионализъм и дългогодишен труд. Желая му да продължава в същия дух!” – подчерта председателят на Международната академия по журналистика – Европрес, дпн Георги Найденов.

Поздравителни адреси към юбиляра прочетоха Хризантема Рашева – секретар на Община – Оряхово, която му подари дискове с неизвестни творби на композитора Дико Илиев, примата на българската художествена гимнастика Мария Гигова, поетесата Радка Атанасова от гр. Батак, която му подари стихосбирката си „На тишината – гласът”. Ръката на наградения Георги Петров стиснаха и инж. Александър Николов – бивш директор на АЕЦ – Козлодуй, доайенът на българската журналистика в София Величко Хинов, юристката от софийска адвокатска кантора Мария Колева, главният секретар на СБЖ  Иван Върбанов, журналистът от гр. Банкя Георги Цветков, група журналисти от Пловдив и други присъстващи на събитието.

Това е поредната награда за журналистика на Георги Петров. На 50-годишния му юбилей, той получи Златна значка на Националния съвет на Отечествения фронт за активно сътрудничество в списването на в. „Нов път” и сп.„Отечество”.

Георги Петров е член на Съюза на българските журналисти. В момента е кореспондент на в. „Слово плюс” –  гр. Монтана с главен редактор Параскева Маркова. Поддържа топла връзка с журналисти от радиото и телевизията, както и с редакционните колегии на областни издания от Враца, Видин и Монтана.

Ето какво сподели ръководителят на Общинския съвет на СОСЗР полковник Асен Горанов: Георги Петров е дългогодишен член на клуба на сержантите и офицерите от запаса и резерва. Съзнателно се справя със задачите поставени от ръководството, той ръководи кръжок по журналистика с млади учащи се като ги учи как се пишат репортажи, очерци, разкази, есета и др, и да имат висок патриотичен дух и ентусиазъм. И те с голямо уважение приемат неговите препоръки.

„Приемам тези високи отличия с ясната нагласа да запазя темпото си като журналистически сътрудник и занапред, въпреки юбилейните 75 години. Отговорността и сериозността на журналистическата работа е огромна и това ме държи в кондиция, да бъда максимално полезен за обществото като журналист.” – изрази своята благодарност Георги Петров.

Събитието бе отбелязано със стилен коктейл.

Снежана Томова

15th May2017

Професия „журналист“

by Черно и Бяло

Наскоро прочетох в един вестник „Спомени от соца“ за ресторанта на СБЖ. Какви големи личности идвали, къде са сядали, кого са закачали и какъв велик портиер са имали. Напоследък нещо все повече го удряме на спомени. Някъде обаче (поне аз) не можем да прочетем какъв е днес Съюзът на българските журналисти, как живеят неговите членове, къде ходят, какво ядят и кого закачат.

Днешните журналисти обикновено повече говорят по телефоните и по интернет, отколкото да ходят, ядят каквото им падне и закачат, когото не трябва от политиците…

Що за професия е журналистиката? Защо е толкова голямо натискането за нея, особено от млади момичета. Ами много просто. Телевизионният екран раздава бърза слава. Една водеща например, кършейки манекенско тяло, може да „притисне“ някоя известна личност, като ѝ каже: „Вие много пиете…“ Личността се вбесява и изтърсва нещо нецензурирано. Получава се тръпка, както за водещата, така и за полуграмотната част от аудиторията. Другата част обикновено гаси телевизора. „За народа загула велика“, както би казал героят на един наш любим класик. Загуба велика е и за българската култура, но кой го е грижа – най-малко СЕМ и Министерството на културата.

Срещнах случайно моя стара позната, която доскоро заемаше отговорна длъжност в Столичния общински съвет. „Отказах на твоя колежка да ѝ дам интервю – каза ми тя. Много пъти вече ѝ пълня предаването, като отговарям на безхаберните ѝ въпроси, а след него не ме уведомява как са го приели зрителите и въобще не поддържа връзка с мене, докато пак не ѝ потрябвам. Чувствам се употребена“.

За такива журналисти медията, в която работят е само изразител на тяхното неповторимо его. Тя сякаш е създадена да отрази техния образ и мнения по непроверени от тях проблеми. Те бързат усвояват апломба – т.е. добре премерена интонация, с малки паузи, издаващи превъзходството на водещия над аудиторията.

Или пък млад вестникар, който е избрал да коментира, показан по интернет, гол директор на училище (от лесно, по-лесно). Как сече той, какви сексостроумия, какво жлъчно перо! Експерти, на които работата им е да проверяват обаче, доказват, че това е зле скърпен компромат и директорът е възстановен на работа, но вече е успял да получи инфаркс и едва ли някога ще се възстанови от стреса. Случаят потъва във водата. Битият си е бит… Така е у нас. Какво да кажат разследващите журналисти, които рискуват живота си, спокойствието на близките си, а понякога и техния живот. Голяма рядкост е някой да запознае аудиторията с едно разследване на корупция например: как точно е протекло, какви са последствията за разследващия журналист, как живее той след това, кой от шефовете му го притиска, не го ли е страх? Къде по-важно за хората и държавата е да научим с кого спи някоя от неграмотните Златки.

Що за професия е това? Как мислите?

Дора Пенева

12th May2017

Безсмъртният полк

by Черно и Бяло

На 9-и май т.г. се навършиха 72 години от края на най унищожителната война в цялата история на човечеството. През последните години, най-напред в Русия, а след това и в редица други страни, се зароди инициатива, която придоби популярност с името „Безсмъртният полк”. На Деня на Победата, в различни градове на страната и по целия свят, на улиците и площадите излизат множество хора, които носят снимките на свои близки, родители и прародители, участвали във войната. По този начин техните наследници отдават почит към своите предци, жертвали живота си, за да спасят света от нацизма и фашизма, завладяли Европа в средата на миналия век. Това спасение се е случило с обединените усилия на държавите от антихитлеристката коалиция – Англия, САЩ, СССР и другите съюзници. Безспорно най-тежки жертви и най-голям принос в борбата срещу германския нацизъм има СССР и неговата Червена армия, прекосила половин Европа, за да постави знамето си на най-високата точка в Берлин, сградата на Райхстага.

По този повод в Руския културно-информационен център в София, със свой оригинален концерт, пристигна Народният артист на Русия Сергей Петрович Никоненко. Спектакълът включва рецитал на стихове от Константин Симонов, Александър Твардовский и песни от войната. Преживял макар и на младенческа възраст войната, окупацията и трудностите на следвоенния живот, Сергей Петрович Никоненко е от хората, които с неугастващ плам разказват на поколенията за този нелек период от историятa. Самият той, изявен творец, спечелил многобройни творчески награди, интелектуалец, постигнал много в своята област, с разнороден талант, можеше и да остане настрана от политическия водовъртеж на съвременния свят, но съвестта на твореца не остава равнодушна пред опитите да се преразкаже историята. Тази на неговата родина, на неговите майка и баща, неговата собствена история.

Предлагаме на вниманието на четящата публика неговите разсъждения, изказани пред група български журналисти часове преди концерта-спектакъл.

Сергей Петрович, Вие сте известен с ролите си в театъра и най вече в киното. Вие сте известен  кинорежисьор, сценарист, а сега се изявявате като концертиращ артист – тази вечер имате концерт-спектакъл. Това напомня за някогашния ренесансов човек, с много таланти и интереси. Откъде черпите вдъхновение за това? И защо концерт?

С. П. Никоненко: „По отношение на вдъхновението, то никога не ме е напускало. Още по рождение ме обзе въдхновението и до днес не ме е напускало. А защо концерт? Защото се появи това движение „Безсмъртният полк”, не толкова отдавна. Нашата литературно-музикална композиция се казва „Бесмъртният полк”. Мисля, че такова забележително движение на хората на планетата, не само в Русия, не само в Москва, но и в други градове – вижте и днес в София, толкова тържествено, толкова приповдигнато с честните хора, дошли да отдадат почит към паметта на великото поколение, което отвоюва за нас мира, свободата, влезе в борба с фашизма, който се опитваше до 6-и юли 1944 г. с помощта на Рокфелерови долари и на американците, те продължаваха да снабдяват Хитлер, да му дават пари чак докато се откри вторият фронт. Така че, ясно е откъде духа вятърът на неискреността, този гнил вятър… Днес завършвам ролята, която в списъка с ролите, които съм изиграл, се брои като 222-ра. Много от тези роли са във военни филми. Аз в киното воювах практически на всички фронтове, даже в България в българския филм „Четиримата от вагона”, преди 47 години… Беше 1970 г., режисьор беше Атанас Трайков, сценарият беше написан от българския генерал Христан Христанов, виждате, че аз всичко помня. Също така Унгария „освобождавах” в унгарски филм и така се запознах и работих с видния унгарски режисьор Миклош Янчу. В нашите филми „Курската дъга” на режисьора Озеров, „Форсирането на Днепър”, „Освобождението на Киев”– защитавах Москва, Ленинград, Сталинград в различни филми. Освобождавах Беларус във филмите на Никита Михалков, воювах в планините на Кавказ, заедно с Гурченко (Людмила) в главната роля, във филма на Станислав Говорухин „Белият взрив”, воювах на Колския полуостров, далече на Север във филма на Егор Шчукин „Местата тук са тихи”, всичко си спомням! Така, че имам богат опит, „мирисал съм праха”. Даже съм бил раняван на снимки. Така беше. Събитията все повече и повече се доближаваха до реалните, „дайте още по-реално” – искаха, молеха режисьорите и така…

Има още нещо, което аз знам лично от моята майка, с която се озовахме на територия, окупирана от фашистите. Така се получи. Аз съм роден на 16 април 1941 г., а на 21 юни татко ни изпрати в своето село на природа, на въздух, при хубавото мляко, при пресните яйчица, при хубавите продукти. Ние пристигнахме там на 22 юни. А селото до края на 1941 г. се оказа в най-чудовищното място на войната, до гр. Вязма. Има такъв град Вязма и се оказа, че той попадна в най кървавията „котел” на Великата отечествена война – Вязмя-Ржев. Това е Духовщина. Духовщина, това е селище от селски тип, но след като я освобождават, Сталин е издал заповед да се отдаде Салют. В москва е даден Салют за освобождаването на Духовщина. Само за пример ще кажа – колко е струвало това освобождение, колко хиляди и хиляди хора са останали завинаги там.

И така, когато се появи „Безсмъртният полк”, разбира се, че се включих.

Това се отнася за поколението, което е извършило този героичен подвиг. А днешното поколение какво е? Има ли място в днешно време за такъв подвиг, може ли днес да се появи „Безсмъртен полк” съставен от сегашното поколение?  

Вижте, аз доскоро бях млад баща, а вече станах дядо, внукът ми е вече на 10 години. Така се случи, получи се беда. Неговата майка почина много млада, на 29 години от рак на мозъка. Аз му показвам различни филми, вкъщи, за момчета, които се оказват на война. Има такъв забележителен филм – „Синът на полка”, или „Съдбата на барабанчика”. И той с голямо удоволснтвие гледа тези филми. Задава въпроси, може да се разговаря с него, да се беседва. Но и с него има същите неща, като с другите младежи. Има там „тези неща”,  да натиска бутоните, да „подбутва” нещо на телефона. И с него имам договорка – с тези неща от съвремието, с тези „планшети” да се занимава не повече от половин час на ден. И той го спазва, бърза да „догони някого, „ да рулира” с автомобил, а всякакви глупости, които вървят по тази „световна” мрежа, има там толкова лъжи, толкова неистини, или още повече, толкова необходими на някого лъжи, за да се втълпи в съзнанието на хората тази лъжа. Виждате ли сега се получи така, че Русия някак си леко отслабна, през 90 – те години. Това беше период на много сериозно изпитание за Русия, защото много млади хора се увлякоха по наркотиците, виждах на улиците в центъра на гр. Москва млади проститутки, на вързаст по 12–13 години. Това беше голямо нещастие. Но, вижте, без много шум започва да се поправя всичко.

Ще разкажа още малко за себе си. С две думи буквално ще разкажа. Мама е отишла в партизанския отряд заедно с мен на ръце. Прекарала е там три месеца и след това партизанският отряд я е извел на град Белий, на „голямата земя”, както ние казваме, там където вече не е имало фашисти. Мама е напуснала дома ни в Москва на 21 юни 1941 г. и се връща през декември 1944 г. Извървяла е с мен на ръце повече от хиляда километра по фронтовете на войната. Няма как – за това трябва да се говори. А основно днес ще прозвучат стиховете на Константин Симонов, Александър Твардовский и песни от войната,  в актьорско изпълнение, не във вокално. Има малка разлика. Обещавам, че ако не ви харесам – всичко може да се случи – то моите приятели са виртуози, така умеят да свирят, че няма да съжалявате.

А сега играете ли в театъра?

Аз съм преди всичко киноактьор. Вече 57 години се снимам в киното, от 1960 г. Попадайки веднъж в театъра, аз видях там някакъв „терариум”. Там някак си едните искат да „изядат” другите. Постоянно се „хапят” и на мен това не ми хареса особено. В киното това не може да се случи, защото, ако нещо не ти харесва, много добре знаеш, че в следващия филм с този режисьор ти няма да се снимаш, или с тези партньори можеш да си допаднеш, въпреки че и там може да не се получи, дали ще ти дадат или не възможност да работиш. Затова преминах към режисьорската професия и между другото заснех вече 15 пълнометражни филма, един сериал „Анушка”, който не знам по какви причини вече 8 години лежи на рафтовете на Първи канал на Телевизията, независимо, че ние даже получихме награда в Ялта на кинофестивала „Кино-телефорум”. Нещо се случва в киното, което аз не съвсем добре разбирам. Може би ще ви бъде интересно, с две думи ще се опитам да ви разкажа. В моя нов филм, аз отново взех разказите на моя незабравим приятел Василий Шукшин, с когото се снимахме, по които заснех три филма – през 1988 г. „Елхички-клонки”, в 2002 г. „А на сутринта се събудиха” – филм за алкохолици, но не само когато те пият, а по-скоро за резултата, причините и следствието, както и новият филм, който заснех пред две години „Ловен живот” – с него получих на пет всерусийски фестивала пет големи награди. Ако направя равносметка, мога да кажа,  че най-скъпата за мен награда е от фестивала на Патриарха на цяла Русия Кирил –  „Лъчезарният Ангел”, имам и „Златен Сарматски лъв”, „Златен Феникс” в Смоленск, „Златно перо в Гатчина, на фестивал на писателите, а къде е филмът, в кой кинотеатър аз бих могъл да го гледам заедно със зрителите. По-рано правех така: Купувах си тихо билет, сядах и наблюдавах как зрителите го възприемат. Това ли съм снимал или не е това? Защото моите филми не са само за мен, не са само за жена ми, не са само за приятелите, не са само за някакви специални елити. На мен повече ми харесва, когато те се харесат на хората, помагат им по някакъв начин. Когато получавах писма, в които се казва, че „Вие ме спасихте…”, „Аз вече бях решил да си отида от живота…” , „Но вие изиграхте…”, наистина за роля говореше този млад човек, на ако съм спасил дори само един човешки живот, то цялото мое творчество е оправдано. А къде е филмът. Аз даже не мога да го купя на диск. Защо се получава така – пет награди, а филмът го няма!

Нещо се случва неправилно, несправедливо в нашето кино. Да го разбера не ми възможно. Попитахте ме за театъра. Появиха се „антрепризи”. Аз вече двадесет години работя в антрепризни спектакли и мисля, че това е най-честната работа, защото ако при нас не дойде зрителят, ние няма да можем да си заплатим пътя, настаняването, храненето, наемът за залата. За всичко това ние заплащаме сами. Изкарваме си парите и си плащаме. Има хора, заради които зрителят идва и си плаща. Имаше през този месец такъв „антреприз” с Александър Абдулов, с когото сме приятели, тогава той беше съвсем млад човек. Той по-късно ми се обади и в продължение на седем години обиколихме половината свят – по два пъти в Америка и Германия, и в Израел, и в Китай, къде ли само не сме били. Вярно, само в България не сме били. Спектакълът се казваше „Всичко преминава”, това е написано на пръстена на Соломон. Всичко преминава, премина и толкова. Това беше забележителен спактакъл. Зрителителите два часа много дружно се веселяха, смееха се и след това 10 минути съвършено искрено плачеха и ридаеха. Там даже имаме и един куриозен случай. В края на спектакъла жената, която седеше близо, понеже ставаше дума за това как мъжът все пак е изневерил на жена си, изведнаж тя, без думи, такъв шамар му зашлеви по бузата, че за миг всички се стъписаха, толкова беше силен този шамар, че проглуши целия театър. Ето това е реакция, това е за „живото дело”, за „правдата”.

По-късно бях в България и през 2000-ната година пътувах заедно с Маша Шукшина, с която се снимах при баща и Василий, когато играх главната роля, а тя беше на годинка и половина. Филмът се казваше „Странни хора”. По-късно тя се снима при мен, когато беше на 6 години, а сестричката ѝ Оля на пет години. След това се снимахме още един път, а сега тя вече стана баба Маня. Стана баба. Вече дъщеря ѝ Аня ме търси по добри дела, творчески, за Шукшинските дни. Аз се влюбих в България преди цели 47 години. Такава красота, аз не знам да съм виждал другаде. Ние прекосихме цяла България, не слагаме тук Черноморския бряг. Такъв имаме и ние. Добре бях миналата година в Несебър за десет дни. Не е това впечатление, което ми наприви Рилския манастир и особено от Македония – от македонската област – планините… Живях при един кръчмар в неговата триетажна къща. На третия етаж имаше три стаи. Аз бях в средната, а в другите имаше – в едната ябълки, а в другата окачен за сушене тютюн. И като задухаше вятър се разхождаше аромат ту на ябълки, ту на тютюн. А каква мастика, каква ракия, каква бира. Отогава запомних само „Една голяма, моля!”. Запомнил съм вкуса на българското вино и особено много ми харесват българските момичета. Много са красиви. Дора Николова и особено Маша Вандова. Ако тя може да ме чуе или да прочете тези думи – „Машенка, от мен много поздрави!”, аз в нея бях много влюбен. Тя беше от Варна. Там живееше.

Тя сега живее в София.

Щом я познавате лично, моля, предайте илично моите искрени и сърдечни поздрави!

А каква е вашата житейска награда, след толкова много творчески награди?

Аз работя, това е първата награда. А житейския приз е жена ми. Това е най-голямата награда. Въпреки, че характера ѝ е доста строг. Тя сащо е актриса – Екатерина Воронина. Ние двамата не един сервиз сме счупили…

В рамките на шегата, искам да попитам наистина ли сте подправял билети като съвсем млад, за да отидете на театър?

Разбира се, а защо не? Веднага ще ви кажа. Ние нямахме много пари. Баща ми беше вече на възраст. Воювал е на фронта като шофьор на тези реактивни установки „Катюша”, същите които донесоха смърт на фашизма. Той винаги е бил шофьор. И преди войната, и по време на войната, и след войната. Винаги е бил шофьор. След раняване през 1943 г. мислеха въобще да го отпишат, но впоследствие го оставиха на служба като шофьор на пожарен автомобил в Москва, това вече го помня, бях вече на 4 години през 1945 г.

Имате ли планове за близко бъдеще, може би нещо като ретроспекция на изминалия творчески живот, или е малко рано още за това?

Ако говорим да се снимам в киното, зависи от това дали някъде ще ме искат. Някой дали ще иска да снима с мен. Що се отнася до сценариите – да имам планове, има неща, които ме вълнуват. Тоест имам планове. Имаме антрепризни спектакли, те сега са четири, има и други предложения и тук е мястото да кажа, че вече мога да си позволя да „подбирам”, вече не да работя за пари, а повече заради удоволствието. Мисля, че вече съм „заработил” за това право да играя в тези спектакли, които ми харесват и да работя с тези хора, които ми харесват. С тях ми е удобно, уютно, комфортно да работя с такива професионалисти от висока класа. Това е много добре. И ако освен това са непиещи, въздържатели, това е вече празник. Да не пият по време на работа, когато трябва да излязат на сцената. Имаше такъв спектакъл за Чапаев, и аз просто си отидох, когато ги предупредих, че ако още веднъж ги видя пияни, въобще с тях няма да играя. И ги напуснах. Видях ги отново да пият и дотук беше. Ще се срещаме по улиците, ще се поздравяваме и толкова.

Освен това, ето сключих договор с едно издателство и ето, че сега пиша книга. В края на тази година трябва да я предам. Тя може би е в някакъв смисъл автобиографична и ми се иска аз самият да проумея нещо от сорта на, както се шегувам, „Всички са умни! Но един е артистът”. Какво ме е подтикнало? С какво започна всичко? Къде са се запътили всички тук? А за това което ме попитахте. В театъра ме въведе забележителния режисьор Николай Охлопков. Веднъж бях намерил малко парченце „ватманска” хартия, на нея беше написана датата, да допуснем 9-и май, две лица, първи балкон и подпис. Веднага си помислих, ако аз се науча така да се подписвам, тогава нямаше тези типографски бланки, нямаше типографически щампи и т.н., просто беше парченце хартия. Купих си ватманска хартия. Отрязах си парченце колкото е нужно и започнах да опитвам. Натискът да бъде колкото е нужно, нали знаете, колкото по-силно натискате, толкова по-дебела става линията. Купих си синьо мастило и започнах да тренирам. Усъвършенствах се толкова, че накрая станах виртуоз. Накрая имах толкова опит, че започнах да го правя и с молив. Подправях подписа с едно движение. Не виждам да съм правил кой знае колко нещо лошо, тогава бях момче.

Извинете ме, но трябва да отида да репетирам. Ние играем този спектакъл толкова рядко, че трябва да се видя с моите приятели. Те наистина са виртуози.

Красимир Пеков

10th May2017

Международен дом на журналистите откри сезон Лято 2017

by Черно и Бяло

Международният дом на журналистите – Варна открива новия сезон Лято 2017. СБЖ предлага на своите членове различни възможности за почивка:

юни, септември 2017юли, август 2017
Полупансион – 25 лв. (нощувка, закуска и обяд или вечеря)
Пансион – 32 лв. (нощувка, закуска, обяд и вечеря)
Полупансион – 32 лв. (нощувка, закуска и обяд или вечеря)
Пансион – 39 лв. (нощувка, закуска, обяд и вечеря)
Цените са за пребиваването на един човек, за не по-малко от 7 дни и включват ДДС, туристически данък, застраховка.
Почиващите имат на разположение безплатно ползване на чадър, басейн, шезлонг, паркинг.
Деца до 3-годишна възраст се настаняват безплатно; деца на възраст м/у 3 и 12 години се настаняват безплатно, при двама пълноплащащи възрастни.
Членовете на СБЖ ще ползват 20% отстъпка при консумация в заведенията на МДЖ.

За да валидирате своята почивка в МДЖ – Варна, трябва да посетите отдел „Деловодство“ в СБЖ за издаване на служебна бележка. Калкулирането на сумата за заплащане се извършва в отдел „Счетоводство“, като нощувките се заплащат по банков път, а храната – на място, в брой.

Периодът, в който може да се заяви и заплати престоя в МДЖ: 22.05–17.06.2017 г., от 10:00 до 12:00 часа, в работни дни.
За контакти:
Наташа Цинцарска, отдел „Деловодство,
ул. „Граф Игнатиев“ №4, СБЖ
тел. 0879 532 836.

Необходимо е да бъде представена заверена членска карта за 2017 г.

27th Apr2017

Започнаха юбилейните чествания по повод 140 години от Руско-турската война

by Черно и Бяло

С тържествена среща в топла приятелска атмосфера Посолството на Руската Федерация и Координационният съвет „България-Русия“ поставиха началото на юбилейните чествания на 140-годишнината от Освобождението на България с представянето на книгата на Л.Чичагов – „Дневник Царя-Освободителя по освобождението на България“. В събитието участваха вицепрезидентът Илияна Йотова, заместник-председателят на Народното събрание Явор Нотев, посланикът на Руската Федерация Н.пр. Анатолий А.Макаров, посланици, ръководители и представители на обществени и политически организации, общественици. Във встъпителните думи Станка Шопова – председател на фондация „Устойчиво развитие за България“ подчерта, че датата 24 април 1877 г. остава завинаги паметна за нас българите, за България. Това е денят, когато преди 140 години руският император Александър ІІ оповестява Манифеста за обявяване на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.), която остава в българската история и за българите като Освободителна и началото на възстановяването на българската държава.

Негово превъходителство посланик Анатолий А.Макаров припомни, че Руско-турската война (1877–1878г.) има всенародна подкрепа в Русия и че тя се превръща в опорна ценност на славянските народи, на Русия и България, обединени от общия генетичен код и общата вяра. Той представи автора Л. Чичагов и съдържанието на книгата, която отразява шестмесечния престой на император Александър ІІ по време на Руско-турската война на българска земя и неговата съпричастност и дейност в главната квартира на руските войски, както и приноса на най-висшето военно командване в хода на военните действия. С особен интерес се прие и анализа на нашата съвременност, в която Русия остава една от ключовите сили в света, способна да противостои на международни предизвикателства и да оказва помощ на братски народи.

Вицепрезидентът Илияна Йотова подчерта, че Руско-турската освободителна война е изключително популярна в руското общество, като война за освобождението на братята славяни  и за възстановяването на справедливостта. Войната започва година след Априлското въстание и след думите на Георги Бенковски: „В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, от която той никога не ще оздравее. А Русия – нека тя заповяда!“ С думи на благодарност към освободителите и утвърждаване на историческата истина за българското освобождение, говори и заместник- председятелят на Народното събрание Явор Нотев.

С огромен интерес и аплодисменти се посрещна словото на проф.д-р Андрей Пантев. С много факти и обилна историческа информация, ученият изясни уникалния характер на Руско-турската освободителна война, благородството на целите, славянският и православният дух на стратегията на руската държава, на всеки воин, офицер и генерал; война различна от тези, които се водят в тази епоха. Проф. Пантев се спря и на съвременния контекст на героичните събития и призова да бъдем благодарни и с признателност да не забравяме освободителката Русия, като во веки свеждаме чела пред подвига и всеотдайността за нашата свобода.

След тържествената среща, участниците поднесоха венци и цветя пред паметника на Цар Освободител, сред които: г-жа Илияна Йотова – вицепрезидент на Република България, г-н Явор Нотев – заместник-председател на 44-то Народно събрание, от парламентарна група Обединени патриоти,  от г-н Стефан Янев – министър на отбраната, от генерал-лейтенант Андрей Боцев – началник на отбраната, от Н.Пр. Анатолий Макаров – извънреден и пълномощен посланик на Руската Федерация в България и десетки други дипломатически мисии, от ГС на БСП София, от ветеранските организации, от творческите съюзи, от представителството на Россотрудничество в България, от Координационен съвет на руските съотечественици и много други.

10th Mar2017

Екстрасенс ли ни трябва или психиатър

by Черно и Бяло

Двадесет и първи век е. Век, в който съществува особен морален проблем, изразяващ се в нарастващото безразличие на човека към страданието на другите хора. Губенето на тази човешка уникалност в психо-социален аспект се изразява във висок процент от статистиката на инвалидизирани хора, в следствие на пропуснатия момент, в който някой е можел да им помогне. Един от начините за превенция е да се мобилизират ресурсите на семействата за привличане на партньори към активности за защита правата на хора с увреждания, за намаляване на стигматизацията и нарастване осъзнатостта за масово наличните в социалния ни контекс дискриминационни нагласи и практики към „различните“. Принципът, залегнал в доктрината на СЗО, че психичното здраве се явява ключът към здравето въобще, както и към социалните въпроси и е „абсолютната фундаментална база” за това как функционират цели общества. Ползата от ранната превенция обикновено се измерва с финансовия ресурс, който частните и обществените предприятия, и като цяло икономиката на държавата спестява, при ранна диагностика,в сравнение с финансовия ресурс, който се загубва, изчислен като болнични, неприсъствени дни намалена трудоспособност и т.н. Но има и едно друго измерение на въпроса, което не е финансово и неговото отражение, реално ще бъде отчетено в един по-късен етап. А именно: практиката показва, че децата един от родителите, на които е с психично разстройство са високо рисков контингент по отношение на психичното здраве. В този смисъл в момент, когато семейството е абсолютно необходим компонент за подкрепа на член,  който се намира в начална фаза на психично заболяване, то действа частично, защото децата на възраст между 6 и 10 години също се нуждаят от подкрепата и на двамата си родители. Това е особено валидно, когато към момента на избухване на психичната болест на родителя децата са на възраст между 6 и 10 години. Периодът е важен, защото през него  семейството е основната „референтна среда” за детето. Едновременно и детето и здравият родител са под ударите на първия епизод от психиатричната криза, както и факта, че здравият родител, също преживява стрес и объркване от случващото и всъщност се оказва, че и той също има нужда от помощ. Нуждата от намеса в този случай, за оказване на ранна преванция се определя от необходимостта от информация, познание и модели за комуникация в подобни ситуации, както и насочване на дейността на  дневните центрове, не само в посока профилактика на регистрираните психично болни, но и в предварително даване на информация, консултации и други форми.

Стигмата

Необходимостта да се избегнат предразсъдъците, които обществото има към психично болните е процес, който трудно би се акомодирал в съзнанието на хората. Страхът, който съществува, както по отношение на потенциалната опасност, която съпътства тези хора, така и перманентния страх на всеки един човек по-отделно, да не би да се окаже в един момент „от другата страна“, са два от най големите проблеми  по отношение на стигмата. Стигмата, прилагана към болните, но стигмата  и по отношение на ранната превенция, която всеки би могъл да приложи върху себе си,  без да смята думите „ психоаналитик“ или „психиатър“ за застрашителни. По отношение на психично болните съществува и  друга предубеденост, а именно, че  болестта им е перманентно  неизличима. Научните изследвания доказват, че това не е вярно. Психично болните не са опасни. Те имат нужда от един специфичен подход на специалистите, които работят с тях, и на цялото общество. При добра рехабилитация те биха могли да се излекуват.

Стигмата действа и по такъв начин на общественото съзнание,че при едно съпоставяне със ситуацията в европейските страни или Америка, би се установило,че българите биха потърсили, в по-голяма степен помощ от екстрасенс или невролог, но не и от психоаналитик или психиатър. Оказва се, че срамът от наченки или наличие на едно заболяване е по-силен от необходимостта да се получи добро лечение. Не случайно Европейската комисия по здравеопазване поставя, като един от приоритетите си,  борба със стигмата.

Ефемия Фард

Ефемия Фард е дипломиран магистър по право и здравен мениджмънт. От 2012 г. започва да се развива и в сферата на филмовото изкуство, завършвайки квалификационен курс в НАТФИЗ по режисура и магистратура в НБУ по „Филмово и телевизионно изкуство”. Предстои ѝ дипломна защита по спезиализация „Филмова и телeвизионна режисура”. Владее пет езика: английски, италиански, руски, гръцки и фарси. Участвала е в множество международни филмиво конкурси и е печелила награди за документалните си филми.

02nd Mar2017

Този път лявата вълна може да тръгне от България

by Черно и Бяло

Този път лявата вълна може да тръгне от България. И да достигне до нашите приятели в целия континент. И извън него. В резултат от изборите.

Федерация Наука и Висше образование (ФНВО). Знаковата дата 10 ноември 1989 се явява важен исторически репер за България. В започналия световен преход от двуполюсен към много полюсен свят. В края на двадеседи век. С подкрепа на партийния комитет на БКП в Българската академия на науките през 1988 е създаден първият клуб по интереси – на лявата радикална промяна.  Този клуб става предвестник и основно ядро на Федерация Наука и Висше Образование (ФНВО). На учередителното събрание на федерацията в зала Христо Ботев – студентски град, участват над 2000 души. Тук са член кореспондентите и академиците на България, професори, доценти, главни асистенти, докторанти, магистри. Лявата интелигенция. Федерацията е регистрирана по Закона за юридическите лица с нестопанска цел и по същество представлява един от експертните съвети на БСП.  Организационно федерацията е хоризонтална структура в Градския съвет на БСП в столицата.

Вторник, 17 януари 2017.  Заседателната зала на вестник Дума, 17:30 часа вечерта. Навън вали ситен сняг, а в топлата зала на вестника започва среща на федерация „Наука и Висше Образование“ (ФНВО) към градския съвет на БСП и знакови фигури от комисията за промяна на устава на БСП на 49 конгрес на партията. Учените от федерацията са много напористи в своите изказвания и влагат силни емоции, свързани с процеса на преоценка и промяна на устава. Цялата аудитория е категорична, че се налагат кардинални промени във философията и практическото приложение на устава. Членовете на комисията също влагат емоции в разгорещената дискусия и отстояват умерен, но категорично енергичен стил на работата на комисията за промна на устава. Учените излагат позицията, че ФНВО трябва да получи официален статут на един от експертните съвети на БСП. Учените трябва да получат възможност за участие в листите на партията на квотен принцип. Прави се обзор на подобни структури като ФНВО в редица известни леви партии в Европа от: Испания, Франция, Австрия. В тези партии подобни научни структури имат статут на експертни съвети, гарантиран от уставите на споменатите европейски партии. Поставят се остро въпроси от идеен, организационен и кадрови характер на БСП в периода преди изборите. Години наред ФНВО извършва  активна експертна дейност в помощ на партийното ръководство и парламентарната група на БСП, без при това да получава инстуционална подкрепа от тези ръководни структури на най-старата в страната и най – значима политическа сила. Набляга се на историческите корени и характера на БСП при формирането на нейната съвременна политика. Отбелязва се наличие на голям експертен, политически и научен потенциал на федерацията. В същото време се отбелязва неадекватното участие на учените в органите на управление на БСП. Въпреки големите усилия на членовете на ФНВО за реализиране на знаково експертно участие при формиране на успешни политики, практиеските резултати са твърде скромни. Два часа продължава срещата. Въпросите са многопланови, сложни, но общото мото на срещата е, че БСП върви към изборана победа на предстоящите извънредни парламентарни избори през пролетта на 2017. Членовете на комисията за промяна на устава на 49 конгрес на БСП обещават да поставят исканията и предложенията на учените от федерацията за инстуционално осигуряване чрез устава на партията на подобни експертни структури в БСП. Срещата е предпоставка за решаване на острите идейни, експертни и кадрови проблеми на партията в навечерието на изборите.

Промените в устава. В резултат от работа на комисиатя за промяна на Устава на БСП, конгресът одобри изменението на чл. 37 и чл. 38.

Алинея 1 на чл.37 регулира създа¬ването на идейно-политически и професионално-творчески партийни структури – дискусионни клубове, обединения и федерации. Алинея 2 на чл.37 очертава основната цел на тези структури: изработването, прилагането и защитата на партийната политика и нейните възможни алтернативи в различни сфери на обществения и политическия живот. Алинея 3 на чл.37 посочва, че обединяването на идейно-политическите и професионално-творческите партийни структури става на местно и национално ниво на федеративен принцип. Алинея 4 на чл. 37 обяснява, че структурите нямат задължително представителство в  органите на партията. По искане на федерациите районните, общинските и градските конференции могат да вземат решения, с които да определят норма на делегиране и утвърдят техни представители в своя състав и в състава на съответния им районен, общински и градски съвет. Конгресът на БСП по искане на национална федерация може да вземе решение за включване на техни делегирани представители в състава си в състава на НС на БСП. Алинея 5 на чл. 37 определя, че в дейността на федерациите могат да участват социалисти и симпатизанти по ред и начин, определен в правилника за изграждането им.

Чл. 38 определя, че редът за издаване на членска карта в БСП, за регистрация на основни партийни организации, идейно-политически и професионално-творческите партийни структури, механизмът за създаването и закриването им, движението на членовете и други се регулират с „Правилник за регистрацията в БСП и осъ-ществяване дейността на идейно-политическите и професионално-творческите партийни структури”. Този правилник е приет от Националния съвет. Тези промени и ново въведения в Устава на БСП са изключително важни за създаването и успешното функциониране на идейно-политически и професионално-творческите партийни структури. Каквато е ФНВО. Позитивите от споменатите промени и ново въведения могат да се материализарат още на 26 март 2017.

Новата лява вълна. Този път лявата вълна може да тръгне от България. В началото на 2017 в страната е натрупан голям политически потенциал. В лявото политическо пространство.  Създадени са условия за образуване на мощна лява вълна. Тя може да достигне до нашите приятели в целия континент. И извън него. В резултат от изборите на 26 март 2017.

доц. д-р Филип Филипов,
Василена Красимирова, магистър по икономика