14th Jan2016

ЕС – Съюз на самостоятелни национални държави или Европейски съединени щати

by Черно и Бяло

Европейският съюз трябва да се развива главно като гъвкава икономическа конфедерация, а не като монолитна политико-икономическа федерация

Проф. Иван АнгеловНа 28-29 януари 2012г. в. ДУМА публикува моя статия, където между другото писах:
„ЕС е изправен пред голям проблем при съчетаването на фундаментални интереси в общността. От икономическа гледна точка е необходима интеграция на националните икономически, социални и други политики. Това обаче, няма да е лесно поне по две причини:
Първо, бързо сближаване и уеднаквяване, например на бюджетните политики, между най-богатите и най-бедните страни-членки ще е много трудно. Данъчна основа или проценти на преките данъци, подходящи за най-богатите страни едва ли са такива и за най-бедните.
Второ, много е важно каква философия на икономическата политика ще преобладава. Страните, управлявани от десни партии ще предпочитат консервативна икономическа политика с предоверяване на пазара, по-малко държавни регулации, поголовни рестрикции, ниски данъци за богатите, поставяне на финансовата стабилност във фокуса на държавната политика, силно подценяване на социалната стабилност. Страните, управлявани от леви партии ще предпочитат регулирана пазарна икономика, стимулиране на растежа и заетостта чрез увеличение на съвокупното търсене, активни държавни инвестиции, гъвкава бюджетна политика, умерено прогресивни данъци, балансирано третиране на труда и капитала, подпомагане на дребния бизнес, повече конкуренция отколкото приватизация, категорично поставяне на човека във фокуса на икономическата политика.

Ако ръководството на ЕС е дясно ориентирано (както е сега) и използва високата степен на интеграция за налагане на своята консервативна политика може да се стигне до пренебрегване волята на суверена – народите на странитечленки. Техните граждани трудно ще се примирят всички важни решения по икономическата и социалната политика да се вземат и налагат от десни пазарно-фундаменталистки ръководства в Брюксел. Това ще изпразни от политическо съдържание и смисъл парламентарните и другите избори в страните-членки. Гражданите на тези страни едва ли ще се откажат от изконните си права да определят чрез свои избранници икономическата и социалната политика в собствените си държави! Ще бъде много трудно да се намерят компромисни решения, които съчетават безспорната нужда от икономическа интеграция със също така неоспоримата воля на суверена да решава съдбата си. Възможен ли е компромис между тях?” (виж „2012 – трудна година за Европа”, публикация №195 в моя сайт в интернет на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm ).

Изминаха 4 години. Времето показа, че моите тревоги са били основателни. Тогава не бях готов с отговор на въпроса – дали е възможен компромис между тях? През тези години се натрупаха допълнителни факти, чийто анализ улеснява търсенето на отговор на този архисложен въпрос. Какви са тези факти?

  1. Рестриктивната политика на върховете на ЕС в Брюксел продължи и натрапването й на страните-членки се задълбочи. Свидетели сме на десен икономически догматизъм, който потиска развитието на икономиката в името на балансираните бюджети. Това забави излизането на Европа от кризата (2008-2009). Европейската икономика вече 6 години е в стагнация или мека рецесия. Америка отдавна излезе от кризата, благодарение на по-гъвкавата си икономическа политика, включително и с така наречените «количествени улеснения», въведени от Председателя на федералния резерв Бен Бернанке преди няколко години. Европейската централна банка пристъпи към тяхното прилагане с нейния председател Марио Драги в по-скромни мащаби, едва от началото на 2015 г.

В своя статия от 4 януари 2016г. Джоузеф Стиглиц пише: «Единственото лекарство за преодоляване неразположението на световната икономика е в увеличението на съвокупното търсене… Трудностите пред които е изправена световната икономика не се коренят в икономиката, а в политиката и идеологиите. Частният сектор създаде неравенството и екологичната деградация, с които сега трябва да се справяме. Пазарите не могат да разрешат тези и други критични проблеми, които създадоха, или да възстановят сами просперитета. Необходими са активни правителствени политики. Това изисква преодоляване фетишизирането на дефицитите. То е целесъобразно за страни като Америка и Германия, които могат да вземат заеми при отрицателна реална лихва за необходимите им инвестиции. В повечето други страни доходността на публичните инвестиции превишава чувствително кредитните лихви… За съжаление, много страни, включително и Франция, се занимават с ограничения за постигане на балансиран бюджет». Виж “Why The Great Malaise of the World Economy Continues in 2016”. Project Syndicate.

При сегашния централизъм и десен догматизъм в EС, рестриктивната политика, която Стиглиц отдавна осъжда, се натрапва и в страните-членки, независимо дали техните правителства и народи го желаят. Те нямат избор, защото ако не изпълняват инструкциите от Брюксел ги наказват със съд, лишаване от глас и финансови глоби. Макар и номинално, гражданите са представени пряко само в Европейския парламент (ЕП), но то е символично и без реално съдържание.

Какво могат да направят 17-те български депутати в ЕП при общо 751 депутати от 28те страни членки? Нищо! Няма гаранции, че решенията в Брюксел ще съвпадат с волята на мнозинството от българските и дори на европейските избиратели. По-скоро обратното. Няма и механизми, с които волята на народите на страните-членки да се налага при гласуването в Европейския парламент. Двете най-големи фракции – християн-демократическата и социал-демократическата вече не представляват интересите на европейските народи. Те са се откъснали от тях и са загубили до голяма степен доверието им. Мнението на милионите граждани се изразява още по-слабо в решенията на Европейския съвет, а в Европейската комисия е нулево. Прилаганите механизми за вземане на решения гарантират само доминацията на правителствата на няколко най-големи държави и на корпорациите – чрез технократите. Гласът на малките страни-членки може да се чуе само ако се обединят. Това обаче се постига много трудно и е съвсем рядко и краткотрайно.

  1. ЕС все повече се отдалечава от принципите на основополагащите договори: Римския договор от 1958г. и Договора от Маастрихт в 1992г. Колкото и да е странно, на практика общността се управлява от ръководителите на Германия и Франция, които предварително се договарят за решенията на Европейския съвет и ги налагат под една или друга форма на другите страни-членки. Само премиерът на Великобритания от време на време възразява по отделни въпроси. Понякога го прави и премиерът на Унгария. Другите, и особено нашият премиер, се съгласяват покорно с «началниците». А «началниците» се грижат преди всичко за интересите на своите страни и корпорации.
  2. Ръководството на ЕС се оказа безпомощно пред предизвикателствата и се движи след събитията, вместо да ги изпреварва и дори направлява. Много остро се чувства липсата на големи политически лидери със стратегическо въображение, каквито бяха Де Гол, Аденауер и Де Гаспери. Сегашното ръководство на общността се лута между две крайности: пасивност или брутална намеса в някои кризисни ситуации в отделни страни-членки: Гърция, Португалия, Испания, Кипър и други. Това поражда растящо недоволство на правителствата и народите на по-малките страни-членки от управленския диктат на големите. Недоволството достигна своя връх с назначения референдум във Великобритания през 2017г. по членството на страната в ЕС, а също и в избуяващото напрежение в южна и източна Европа. Расте отчуждението и пропастта между управляващата група в Брюксел и народите на страните-членки.
  3. Въвеждането на обща парична политика и обща валута, без обща бюджетна политика, сляпото налагане на Общия европейски пазар в икономически и социално разнородна общност, липсата на симетрия между участието при вземане на решения и носенето на отговорност за последствията, егоистичната политика на най-големите държави, двойните стандарти в отношенията към поведението на големите и малките страни-членки, а и други причини повишиха напрежението между най-богатите и най-бедните страни-членки, между старите и новите членки, между северните, централните и южноевропейските членки.

Германия трупаше все по-големи излишъци в търговския и платежния си баланс, за сметка на нарастващите платежни дефицити в южно- и източноевропейските членки. В същото време Германия, чийто главен източник на растежа беше и е високата конкурентоспособност и големият експортен излишък, и в по-малка степен – вътрешното потребление, налагаше рестриктивна политика върху вътрешното потребление на другите страни-членки, което беше и ще продължава да бъде техният главен източник на БВП. Това потиска техния растеж и задълбочава още повече конфликта на интереси. Този тип макроикономическа политика облагодетелства богатите и ощетява бедните страни-членки. Това отлага икономическото им сближаване за още по-далечното бъдеще.

  1. Тази погрешна политика, наред с други фактори, доведе до голяма задлъжнялост на някои страни-членки: Гърция, Италия, Португалия, Испания, Белгия, Франция, Кипър, Ирландия и др. Средната задлъжнялост на ЕС превишава значително установената от самия него максимална граница до 60% от БВП. Ръководството на ЕС и на еврозоната наложи брутални рестриктивни мерки на някои страни със задлъжнялост между 100 и 150 и дори повече процента от БВП и особено на Гърция, Кипър, Португалия и Испания, в съответствие с неолибералната теория и практика. Това предизвика голяма безработица, срив на доходите, засилване на доходното неравенство, съкращения в социалните програми. То беше направено против волята на правителствата и народите на тези страни, които имаха свои по-малко болезнени и по-ефикасни програми за излизане от дълговата криза. От Брюксел обаче не им позволиха да приложат своите програми.

Особено драматични бяха събитията в Гърция през последните години. Народът избра правителство на СИРИЗА с програма за излизане от дълговата криза, одобрявана и от най-видни световни икономисти – Нобелови лауреати, но ръководството на прословутата «тройка» наложи по най-брутален и унизителен начин друга, очевидно погрешна рестриктивна програма и принуди правителството да изпълнява натрапената от вън, а не своята, с която е дошло на власт. Това го постави в изключително конфузно положение пред своите избиратели.

След оповестяването на резултата от референдума (61% против исканията на «тройката») на 5 юли 2015г. и в разгара на мъчителните преговори с нея Ципрас заяви: «Те могат да пренебрегнат волята на едно правителство, но не могат да пренебрегнат волята на един народ!» Уви! Оказа се, че въоръжени с «евроатлантическите ценности», могат и това. Цинизмът на финансовия капитал нямаше граници.

Този акт беше национално унижение за правителството и народа на Гърция. Изоставено в международна изолация, след безуспешни опити за помощ от някои страни, то нямаше друг избор, освен подчинение на диктата на Меркел и Шойбле или невъобразим хаос и още по-големи страдания за гръцкия народ, тъй като гръцките банкови и небанкови финансови институции бяха блокирани с външна намеса, а достъпът до международните финансови пазари затворен за Гърция. Ципрас избра по неволя по-малкото зло – унизителното подчинение. И това беше преценено в Брюксел като голяма тяхна победа, макар че дори МВФ бе на особено мнение, като настояваше и за едновременно чувствително опрощаване на гръцкия дълг. Ръководствата на Еврозоната и на Европейската Централна Банка и Германия, обаче не се съгласиха. Да, наистина победа на бруталния диктат на европейския финансов капитал над здравия разум, над икономическата логика и над гръцките граждани.

Унижението на Гърция беше насочено не само срещу гръцкия народ и неговото правителство. То беше замислено и като предупреждение към всички други европейски народи с леви намерения и с повече независима национална политика. Особено в навечерието на парламентарните избори в Португалия и Испания – да не си губят времето да гласуват за леви или патриотични партии, които си позволяват да отхвърлят пазарно-фундаменталисткия десен догматизъм на ръководството на ЕС. Защото «началниците» в Брюксел няма да го допуснат! И въпреки това не успяха да изплашат до край избирателите на Португалия и Испания.

Тази груба намеса от Брюксел дава сега възможност на консервативния президент на Португалия – Анибал Кавако Силва, противно на принципите на съвременната демокрация, да не възлага съставянето на правителство на обединената левица, въпреки че тя има мнозинство в парламента. Неговият официален аргумент е, че не желае да утвърди правителство, което нямало да изпълнява исканията от Брюксел за рестриктивна политика. Оказва се, че нарежданията от Брюксел са по-важни от волята на португалския народ, избрал такова правителство. Подобен прикрит натиск сега се упражнява и върху Испания, където десните партии получиха около 10 млн. гласове на изборите на 20 декември 2015г., а обединената левица 11 млн., но тя е блокирана в усилията да състави правителство, под косвения прикрит натиск от Брюксел и управленски маневри в Мадрид.

Консервативното дясно ръководство на Европейския съвет и на Европейската комисия използва всяка възможност да налага волята си над народите на страните-членки. Това противоречи на фундаменталните принципи на демокрацията, но е важен елемент на «евроатлантическите ценности» и на десния догматизъм. Все повече се убеждавам, че сегашните десни западни правителства са демократи на думи и диктатори в действията си. Така е и в България.

На 4 януари 2016г. Янис Варуфакис, бивш министър на финансите в първото правителство на Ципрас, съобщи, че като продължение на събитията в Гърция през 2015г. създава «Движение демокрация в Европа 2025», което ще бъде учредено официално на 9 февруари 2016г. в Берлин. По думите на инициатора това ще бъде ляв паневропейски съюз, който си поставя за цел да демократизира Европа и да спре растящата ѝ фрагментация. Според Варуфакис това ще е «трета алтернатива между фалшивата стратегия за капсулиране в пашкула на националните държави» и неправилния курс «на подчинение на антидемократичните институции на ЕС». За разлика от общото правило, Движението ще бъде създадено първо на европейско ниво и след това ще навлиза в националните политически системи.

  1. Ръководството на ЕС не провежда самостоятелна политика, а изпълнява волята на американските власти. Някои европейски ръководители участваха, заедно с тях, в дестабилизацията на Ирак, Афганистан, Либия, Йемен, Египет, Тунис, Судан, Сомалия, Еритрея, Сирия, под прикритието на така наречената «Арабска пролет», «износа на демокрация»,»защита на правата на човека» и други подобни клишета. Важна роля в подкрепа на ислямския фундаментализъм играят също Турция, Саудитска Арабия, Катар и някои страни от Залива.

В резултат на техните деструктивни действия и военни интервенции се стигна до разрушаване на държавните институции, целенасочено провокиране на много опасна изкуствена конфронтация между шиити и сунити и тотален хаос в тези държави, което породи масовите миграционни потоци от дестабилизираните райони към Европа. През 2014 г. имигрантите в Европа са били около 250 хил. души, а през 2015 г. над 1 милион. През следващите години се очакват около 8-10 млн. имигранти в Европа, подгонени от бедността и хаоса. Не е изключено техният брой да бъде и по-голям.

Ръководителите на ЕС се оказаха неподготвени да се справят с миграционната криза. Граничните страни на ЕС: Гърция, Италия и Испания бяха изоставени в началото да поемат сами натиска на миграционните потоци и да се грижат за пристигащите мигранти, съгласно решенията от Дъблин – III от 2013г. Макар че тези решения бяха нереализуема недомислица. Ниското качество на живота у нас ни направи непривлекателни дори за мигрантите и ни спести доста неприятности. След това се опитаха да прилагат «квотния принцип» за разпределяне на имигрантите по страни-членки, уж в името на солидарността, без те да са виновни за причиняването на миграцията. Тези опити също пропаднаха. Америка и някои западноевропейски страни подпалиха миграционния пожар, а наложиха на другите членки на ЕС да го гасят. Дори бедните страни от Източна Европа сега са принудени да плащат част от цената за потушаването на миграционната криза, без да са участвали в нейното провокиране. Без дори да са питани за това. То ще продължи през тази и през следващите години, когато пристигнат новите миграционни колони.

Опитни политици като бившият президент на Чехия Вацлав Клаус дори смятат, че миграционните потоци към Европа се насърчават и организират от добре известни среди, за да се разводни силният многонационален характер на Европа, с подчертаната ярка национална идентичност на народите от страните-членки. Целта е «да се уеднакви Европа», да намалее подкрепата за националните държави, да се отслабят, а в по-далечна перспектива да се ликвидират настоящите уникални вековни национални характеристики, национални традиции и влиятелната християнска религия в Европа. За да не стане това, тези дни Клаус препоръча «миграционните вълни да се спират на границите на Европа».

Надеждата на организаторите на масовата миграция е, че европейската по дух и национална по съдържание модерна идентичност ще се разводни и избледнее в резултат на масирана имиграция през следващите години и десетилетия на много милиони пришелци с по-агресивна религия и коренно различни от нашите духовни ценности. Имигрантите искат да ползват наготово социалните облаги на високо развитите европейски страни, постигнати с труда и предприемчивостта на много поколения европейски граждани, без те – мигрантите, да са допринесли с нищо за тях, и «ще се стремят да ни диктуват как да живеем в нашия дом през следващите десетилетия», както се изрази напоследък министър-председателят на Бавария Хорст Зеехофер.

Новогодишните изстъпления на мигранти над жени в Германия (Кьолн, Хамбург, Берлин, Франкфурт на Майн, Щутгарт и други градове), в Австрия, Швейцария, Франция и други европейски държави, са сериозно предупреждение за това, което можем да очакваме през следващите години и десетилетия, ако не се вземат контрамерки. Още по-голямо очудване поражда фактът, че след като на германските медии е било наложено от най-високо място да мълчат три дни за изстъпленията на мигранти през новогодишната нощ в Кьолн и други градове, днес 9 януари, позовавайки се на новини от германския в. Билд, световните медии съобщиха, че «на полицейските управления в няколко области на Германия е наредено да не съобщават за престъпления, с участието на мигранти, за да не се създават обществени настроения срещу тях».

Помнете също, че религията на мигрантите ги учи да не се страхуват от смъртта. Дори да я желаят по волята на техния бог. Много ще е трудно да си имаме работа при конфликти с такива хора, особено с най-фанатичните между тях. Така, под покривалото на «мултикултурализма» американските стратези целят да изтощят и елиминират Европа като свой конкурент на световната сцена. От това ще пострадат милиони граждани на Европа.

  1. В ЕС напоследък се вземат нови нелогични решения и се прилагат двойни стандарти. Всички знаят, че Турция отдавна помага на Ислямска държава с оръжия, рекрутиране, обучение и транзитиране на терористи, изкупуване на крадения петрол от окупираните от ислямистите иракски и сирийски находища, активна дестабилизация на Сирия и Ирак, а следователно и в създаването на миграционните потоци към Европа. А Европа мълчеше и се преструваше, че не забелязва нищо. Дори включваше Турция в антиислямистката коалиция. Стигна се обаче до там, ЕС да моли Турция да ограничи мигрантските потоци и в замяна й обеща 3 млрд. евро. Малка част (0,5 млрд.) ще бъдат осигурени от бюджета на ЕС, а останалите 2,5 млрд. евро ще бъдат събрани от вноски на страните-членки. Следователно и България, която емитира голям външен държавен дълг за решаване на своите проблеми, ще плаща на Турция със своя дял за мигрантската „услуга”. Странно нали!

Масираният натиск на мигранти, предизвикан частично и поради непремерени изказвания на г-жа Меркел, сега принуждава все повече страни-членки да възстановяват граничния контрол. Казва се, че това ще е временно, но временните решения често се оказват най-трайни. Системата на Шенген вече се пропуква и може би е пред разпадане, а българските власти, със забавените си рефлекси напират да влизат в нея. Защо ли?

Обсъжда се и въвеждането на външни граници на общността, които ще бъдат охранявани от европейската гранична полиция Фронтекс. Те обаче обхващат само страните от еврозоната. България, Румъния и Хърватия, които не са членки на еврозоната, остават извън охраняваните граници. Това ще създаде сериозни проблеми на тези страни. То, освен че е недопустимо пренебрежение към нас, дава основание и за някои въпроси, на които трябва да се отговори веднага. Един от тези въпроси е: след като се ограничава свободното движение на хора, какво става със свободното движение на стоки? Не трябва ли и то да бъде ограничавано? А ако това стане, каква ще е съдбата на Общия Европейски пазар?

  1. Някои европейски ръководители разчитат на притока на бежанци за компенсиране на ниската раждаемост, намаляващото население, застаряването и намаляващата работна сила. Така те признават демографската си безпомощност да осигурят нормално възпроизводство на населението и на работната си сила. Такива страни са осъдени на рязко свиване, а някои от тях дори на изчезване към края на столетието. Освен това, при наличната вече висока безработица в повечето европейски страни, те не могат да осигурят нормална заетост на очакваните милиони имигранти, огромната част от които са без образование и са професионално неквалифицирани. Голямата част от имигрантите ще тежат изцяло на социалните програми на европейските страни, за сметка на техните граждани. И ще изтласкват от пазара на труда местната работна сила. Всичко това ще поражда нови социални, етнически и политически конфликти за които трябва да се мисли отсега.

Над тези проблеми трябва да се замислим и ние българите, особено като се има предвид високата ни обща и структурна безработица и настоящият етнически състав на населението у нас – с относително висок дял на турската и ромската етническа група (виж моята статия «Миграционния пожар трябва да гасят тези, които го запалиха», от септември 2015г., публикация №272 в сайта ми в интернет на посочения по-горе адрес).

Тези две етнически групи сега са около 15% от населението в България. При евентуални бъдещи имиграционни потоци след 15-20 години те могат да достигнат 25-30% и дори повече предимно неквалифицирани хора. Дават ли си сметка българските политици какви могат да бъдат последствията за икономиката, за социалните програми и дори за вътрешния мир в страната! И не забравяйте също, че издръжката на един имигрант сега ни струва повече от издръжката на един наш пенсионер. Това също ще е източник на сериозни конфликти. И ще е много трудно да се оправдае пред нашите хора.

Политиката на ЕС и на страните-членки трябва да бъде поддържане на раждаемост и смъртност, гарантиращи нормален естествен прираст или поне стабилност на населението. Масовият приток на бежанци от Африка, Близкия Изток и Азия не трябва да е главният източник за решаване на демографската стагнация и дори на демографската криза в някои европейски страни. Масовата имиграция съдържа някои плюсове, но притежава още повече икономически, социални, етнически, религиозни, нравствени и други негативи за приемащите страни. Особено за имигранти с коренно различни религии, традиции и духовни ценности. И за по-бедните страни-членки, които трудно осигуряват заетост и социални помощи за собствените си граждани. Това, разбира се, не означава, че Европа трябва да се огради с телени мрежи срещу всякаква нормална умерена миграция, каквато винаги е съществувала през вековете и ще я има и в бъдеще.

  1. Властите на САЩ и на няколко европейски страни участваха в подготовката и извършването на въоръжения преврат в Украйна на 22 февруари 2014 г. Така започна Украинската криза, която не беше нужна на Русия. Напротив, Русия пострада и ще продължава да страда от нея. Въпреки това, действителният агресор – САЩ и НАТО обявиха Русия за агресор и, заедно с ръководството на ЕС, й наложиха икономически и други санкции, в които бяха принудени да участват всички страни-членки. От това сега страдат и всички страни – участници в санкциите. Недоволството между гражданите, бизнеса и дори политиците в Европа срещу санкциите расте. Да не говорим, че то противоречи на всички съвременни световни норми за търговия, икономически и финансов обмен между държавите.

Отново, едни предизвикаха кризата, а сега всички плащат цената за последствията. Това е поредна проява на стила на управление на ЕС от Брюксел. Един от многото задкулисни елементи на «евроатлантическите ценности». За това плаща и нашият народ, въпреки че, първо, понасяме загуби от участието ни в санкциите и, второ – мнозинството от българите е против санкциите и за приятелски отношения с Русия. Нашето правителство оправдава послушното си участие в санкциите срещу Русия с членството ни в ЕС и в НАТО. Няколко други европейски страни със същия статут обаче се държат по-достойно.

  1. Както посочих по-горе, в сегашния си вид ЕС е общност в която най-важните решения вземат правителствата на най-големите държави, а последствията понасят всички останали. България също е принудена, като член на ЕС, да плаща астрономически цени за последствията от натрапените ни решения. Така стана с преждевременното закриване на трети и четвърти блокове в АЕЦ Козлодуй; с прекратеното изпълнение на проектите за нефтопровода Бургас – Александрупулис, с АЕЦ Белене и с газопровода «Южен поток». Тези решения бяха взети, за да се отстранят руските и да се разчистят терени за американски и западноевропейски компании – производители на ядрени блокове. Същото важи и за «Южен поток», където освен руските, пострадаха интересите на България и на група страни в Югоизточна и Централна Европа – настоящи и бъдещи членки на ЕС. Нима това не противоречи тотално но световните пазарни принципи и на нормалните междудържавни отношения! И това ни се натрапва от правителствата на страни, които ни препоръчаха преди 26 години въвеждането на пазарно стопанство и спазването на пазарен морал!

Загубите на България от блокирането на изброените проекти възлизат на много десетки милиарди долари, което ще чувстваме болезнено през следващите десетилетия. Помощите от европейските фондове компенсират нищожна част от нашите загуби (Виж моята статия «България плати най-скъп входен билет за ЕС», юни 2015г., публикация №268 в моя сайт в интернет). Решенията за това бяха взети във Вашингтон, Брюксел и Берлин и сведени за изпълнение от българските власти при очевидни вреди за нашите национални интереси. И тук оправданието беше членството ни в ЕС. Отново, едни вземат решенията, а други плащат сметката. Такъв е стилът на управление в ЕС.

  1. Едно от най-важните решения в рамките на ЕС беше създаването на Общия европейски пазар. Ползата от такъв общ пазар е безспорна ако ЕС бе икономически еднородна високо развита интеграционна общност, каквато беше докато в него членуваха 12 държави до 1980г., преди присъединяването на Гърция, Испания и Португалия. Той обаче не е такава общност, особено след приемането на десетте страни от Източна Европа, Малта и Кипър. ЕС ще стане още по-разнороден ако бъдат приети скоро и по-бедните държави от Западните балкани. Това ще бъде поредната грешка в политиката по разширяването. Казвам – поредна, защото разширението с приемането на десетте страни от Източна Европа, Кипър и Малта през Май 2004г. и януари 2007г. беше погрешно от гледна точка на критериите от Копенхаген.

Дори е неточно да се нарече «грешка». Защото действителното състояние на неподготвеност на страните-кандидати се познаваше добре от тогавашните ръководители на ЕС и на най-големите страни-членки. Това разширение беше продиктувано главно по добре известни стратегически геополитически съображения с антируска насоченост. Решението от 2014 г. за временно замразяване на разширението на ЕС за няколко години е правилно.

Общият европейски пазар е полезен за високо конкурентните развити икономики и е вреден за неконкурентните, каквато е нашата. Внушенията, че търговската политика на «отворени врати» е полезна за всички участващи страни, са предназначени за неинформирани или наивни хора. Само един поглед върху състоянието на нашата икономика в 1988 и 2012 или 2015 г. показва разрушителните последствия от присъединяването ни към СТО, ЕС и либерализацията на нашата външна търговия (виж моята статия «Разгромът на българската икономика», май 2015 г., публикация № 267 в моя сайт). България понесе до сега и ще продължава да понася през следващите години (а може би и десетилетия) големи загуби от участието си в този Общ пазар, правилата за който се пишеха от други, а деструктивните последствия понасяме пак ние.

 

  1. Над България и другите страни от ЕС е надвиснала нова опасност със Споразумението между САЩ и ЕС за свободна търговия и инвестиции (ТТИП). Вече минаха 10 секретни преговорни кръга и обществеността продължава да не знае почти нищо за неговото съдържание. Дори евродепутати срещат трудности докато се доберат до текста, като им се забранява да фотографират или да си водят бележки. Със самия акт на пълна секретност по време на преговорите, инициаторите на споразумението неволно демострират, че в него има нещо за «криене» от широката общественост. То ще постави в още по-тежко положение по-ниско конкурентните икономики на повечето страни от ЕС, в това число и нашата. Споразумението съдържа клаузи, които допускат по-широко използване на генно-модифицирани организми в Европа, прилагане на спорни методи в проучванията за шистов газ и т.н.

Проектът съдържа и клаузи, позволяващи на големите международни корпорации да съдят правителствата на европейски държави за нанесени им щети (например намаление на печалбите или повишение на разходите) с промени в своята икономическа, социална, енергийна, екологична, санитарно-хигиенна и друга политика и стандарти. Това споразумение легитимира властта на корпорациите над правителствата. Постиженията на трудовото законодателство на държавите, плод на вековна борба за правата на трудовите хора, сега се превръщат в търговска бариера, която може да бъде лесно елиминирана.

След приключването на преговорите проектът ще се внасе в Европейския парламент за гласуване само с «да» или «не». Корекции в текста по време на обсъждането в парламента не могат да се правят. При последващата ратификация от националните парламенти се прилага същия принцип – «да» или «не», без право на корекции.

Показателни в това отношение са резултатите от подобно споразумение между САЩ и Канада от преди няколко години, причинило големи вреди на канадската икономика. Последствията наверно ще са същите и за европейската икономика.

 

  1. Германският министър на финансите Волфганг Шойбле напоследък предложи да се създаде обща армия на ЕС, която да замени сегашните 28 национални армии. Това щяло да спести много средства на ЕС. Надявам се, че тази идея ще бъде отхвърлена от правителствата и народите на страните-членки. Наличието на национална армия е един от най-важните атрибути на държавността от векове, оправдал съществуването си по безспорен начин. То не се решава само или главно от финансови съображения. Трудно ми е, например, да си представя как ще се чувстват българите в един средно голям наш град, където ще има казарма на бъдещата обща армия, с команден състав и редови войници частично, предимно или изцяло с чужденци – от Турция, Гърция, Сърбия, Македония, Албания. Та дори и от другите страни-членки.

Националните армии може да бъдат ликвидирани само ако изчезнат националните държави в Европа. Между пазарните фундаменталисти и най-десните консервативни политици може да се намерят хора с такива налудничави идеи. А настоящата политика на ръководството на ЕС води постепенно и тихо до такъв краен резултат. Тази идея навежда на тревожни мисли и много въпроси. Особено при настоящите, а и бъдещите обществени настроения у нас и в Европа през следващите няколко десетилетия!

От 1993 г.започна работа по създаването на дипломатическа служба на ЕС. Тя беше активизирана с Лисабонския договор през 2009г. и най-вече след декември 2011г. със създаването на Дипломатически корпус на ЕС. Там сега има голям брой служители – в центъра и в дипломатическите представителства в страните извън общността. Съзнателно не употребявам израза «там работят». Защото ползата от такъв корпус, според мен, е повече от съмнителна.

Напоследък все по-често се говори за създаване на обща прокуратура, като средство за преодоляване недостатъците на сегашната ни прокуратура. В някои глави може да се роди идеята и за обща съдебна система. След създаването на обща армия и обща съдебна система може да се появи идея и за общо разузнаване. При тази инфлация от нови идеи някой може скоро да предложи създаването на общи футболни, баскетболни, волейболни, атлетически, гимнастични и други спортни отбори. Тръпки ме побиват при тези мисли! Правителствата и народите на европейските страни трябва да спрат нашествието на тези недомислия от Брюксел. Поне засега!

Този списък от факти за последствията от нашето членство в ЕС в сегашния му вид, може да бъде продължен, но и изброените са достатъчни за някои предварителни изводи.

През последните десетилетия бяхме свидетели, а и през следващите няколко десетилетия в Европа наверно ще преобладават силни дезинтеграционни процеси в многонационалните държави. Някои от тях се разпаднаха: СССР, Чехословакия, Югославия. В други зреят силни дезинтеграционни процеси: Белгия, Великобритания, Испания, Румъния, Украйна, Македония, Сърбия, Молдова. Държавите в Европа се множат.

През последните години намалява влиянието на традиционните дясноцентристки и лявоцентристки партии и расте влиянието на новите националистически и патриотични формации, които възприемат много от хуманните принципи за ограничаване на бедността, на доходната поляризация, на престъпността и корупцията, за възстановяване на социалната справедливост. Масираната имиграция от Африка и Азия през 2015 и следващите години и поведението на стотиците хиляди и дори милиони имигранти в Европа, ще засилва националистичните и патриотични движения в европейските страни.

В такава обстановка не може да се очаква насилствено налагане или дори меко поощряване на общоевропейски интеграционен процес – превръщане на многонационална Европа с традиционно силни от векове национални държави с ярка национална идентичност и народопсихология в единна монолитна федерална държава с доминираща консервативна философия, като продължение на настоящия ЕС през следващите години и десетилетия. По-скоро можем да очакваме обратното. Това, което започва да се случва сега в Полша наверно е само прелюдия на онова, което можем да очакваме през следващите години, ако не се пристъпи към радикални промени в ЕС.

КАКВО Е ВЪЗМОЖНОТО РЕШЕНИЕ?

А/ Европа трябва да е икономически обединена с помощта на гъвкави, доброволно възприети, а не наложени на страните-членки механизми, за да бъде конкурентоспособна спрямо настоящите и бъдещите световни икономически гиганти: САЩ, Китай, Япония, Индия, Бразилия и други. Разпокъсана Европа има ограничени шансове за успех в бъдещата конкуренция в многополюсния свят с неговия мощен конкурентен пазар.

Обединението в рамките на ЕС следва да е главно в икономиката, без да ограничава прекомерно суверенитета на страните членки в тази област и без да засяга сериозно управленските им компетенциии в другите области, извън икономиката. Кои сегашни функции на националните държави могат да се делегират на единния наднационален ръководен център на ЕС и къде да бъде червената линия, зад която не бива да се допуска посегателство върху националния суверенитет на страните-членки, е въпрос на специални проучвания с участието на експерти от различните области на знанието и управленската практика.

Б/ Най-общият контур на препоръчвания статут на националните държави-членки на ЕС е превръщането на общността в гъвкав съюз на самостоятелни национални държави, а не в монолитни европейски съединени щати. Националните парламенти трябва да запазят много силни правомощия, включително и право на вето за своята държава по конкретни решения на централните ръководни институции в Брюксел, които увреждат силно съответните национални интереси. Действащият сега принцип за върховенство на нормативните актове на ЕС над националните нормативни актове, трябва да отпадне и да се определят конкретно границите за управленска компетентност между централните и националните институции в различните области. Когато се определят тези граници също трябва да има червена линия, зад която е недопустимо да се навлиза в компетенциите на националните институции.

Това е зоната на най-важните решения, където най-компетентен трябва да е СУВЕРЕНЪТ – народите на страните членки. Правомощията на суверена трябва да се увеличават, а не да се ограничават. Само народът на съответната държава – член на ЕС трябва да има ненакърнимото право да решава кой и какви политически формации да го управляват, с каква програма и каква икономическа, социална и всякаква друга политика да провеждат в тяхната държава. Правата на суверена не подлежат на ограничения, освен при извънредно положение, когато е застрашено бъдещето на държавата.

В/ Първостепенните и най-важни решения трябва да вземат гражданите на съответната държава, като например: членството в ЕС, НАТО, СТО, Евроазиатски съюз, Споразумението за международна търговия и инвестиции между ЕС и САЩ и т.н. Националните референдуми да се превърнат в инструмент за вземане на най-важните национални решения. Всякакви опити за прилагане на принципите на организация и вертикално разпределение на управленски компетенции на САЩ – с федерално управление и щати, са неприемливи за Европа по силата на много исторически и съвременни причини, на които не е възможно да се спирам тук.

Ако «Движението за демокрация в Европа 2025» на Варуфакис се окаже успешна инициатива и то се разпространи широко в европейските държави към 2025-2030г., демократизирането и хуманизирането на Европейския съюз ще се улесни и ускори. Ако европейските народи го подкрепят то ще обхване не само националните, но и централните институции на общността.

Г/ Фундаментален принцип на бъдещия ЕС трябва да бъде симетрията между участието във вземането на важните решения и отговорността за техните последствия. Само правителствата, участващи пряко във вземането на важно решение на наднационално равнище ще носят отговорност за последствията. А по най-важните наднационални решения, преди да изработят своя позиция националните правителства трябва да се допитват до своя суверен. Трябва да се сложи категоричен край на сегашната практика, когато едни вземат решенията, а други плащат цената за последствията.

Д/ ЕС следва да поддържа тесни икономически връзки с Русия на основата на взаимната им допълнимост – да се съчетаят модерните технологии на Европа с неограничените суровинно-енергийни ресурси на Русия. Това би направило Европа и Русия най-мощния икономически гигант в света, наред с Китай. ЕС, разбира се, трябва да може да поддържа активни търговско-икономически връзки със САЩ и другите региони на света.

***

Европейският съюз в сегашния му вид е изхабен и дискредитиран модел. Той е изиграл някаква полезна роля до сега, но е с изчерпан потенциал и вече затруднява развитието на общността. Това признават и някои от най-високопоставените личности по върховете на съюза. При поемането на поста председател на Европейската комисия на 1 ноември 2014г. Жан-Клод Юнкер заяви, че това е последният ни шанс да спасим съюза. Той изрази публично тази си загриженост още няколко пъти през 2015г. Такива тревожни изказвания направи през 2015г. и председателят на Европейския съвет Доналд Туск. Подобни тревожни гласове за съдбата на ЕС чухме през изтеклата година и от други комисари.

ЕС може да оцелее и да допринася за развитието на Европа само ако бъде реформиран из основи. Ако това не се направи той ще продължи да стагнира и ще се срине сам в не много далечното бъдеще. Историята ни предлага много примери на отживели времето си и саморазпаднали се политически и други конструкции. Това ще се случи и с ЕС ако той замръзне в сегашния си вид или продължи да се променя по досегашния начин и в сегашната посока към все по-голяма централизация и десен догматизъм, въпреки волята на европейските народи.

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

26th Nov2015

Откъси от интервю с президента Башар ал-Асад пред италианския канал РАИ 1

by Черно и Бяло
По отношение на случилото се в Париж президентът Асад заяви, че това е ужасно престъпление, същевременно е тъжно, когато чуваме за безпричинното избиване на невинни хора, а ние в Сирия знаем значението на това да изгубиш скъп член на твоето семейство или скъп приятел, или просто познат, в такова ужасно престъпление. Ние страдаме от това през последните пет години. Съчувстваме на французите така, както съчувствахме на ливанците няколко дни преди това, на руснаците във връзка със сваления над Синай самолет, както и на йеменците; а дали светът и по-специално Западът съчувства на тези хора или само на французите? Съчувстват ли на сирийците, които през последните пет години страдат от същия вид тероризъм? Не можем да политизираме съчувствието, то не е свързано с националност, а с човека като цяло.

Във връзка с разпространяваните спекулации в Запада, че президентът Асад е подкрепял ИДИЛ в началото на кризата, за да раздели опозицията, президентът отговори следното: „Всъщност, по думите на някои американски отговорни лица, включително Хилъри Клинтън, Ал-Каида е създадена от американците с помощта на саудитските уахабитски пари и идеология. ИДИЛ и Фронтът ал-Нусра са издънки на Ал-Каида. Що се отнася до ИДИЛ, тя възниква в Ирак през 2006г., който тогава е под американски контрол. Сегашният ѝ лидер Абу Бакр ал-Багдади е бил в американските затвори и е бил освободен от тях. Така че тя не е основана в Сирия, а в Ирак. Наскоро Тони Блеър призна, че иракската война е допринесла за създаването на ИДИЛ.

По отношение на проведените през изминалия уикенд срещи във Виена и Анталия относно ситуацията в Сирия, на които са изразени различни позиции, но в които повечето държави се обединяват около идеята за провеждане на избори в Сирия след 18 месеца и междувременно напускане на президента Асад, той отговори, че в тяхното изявление не се казва нищо за президента. По същество във Виена се заключава, че всичко, което ще се случи по отношение на политическия процес, е свързано с това какво ще се договорят сирийците, така че тук става дума преди всичко за конституцията. Всеки президент идва или си отива от власт съгласно конституционните процедури, а не според мнението на дадена западна сила или държава. Що се отнася до графика, той зависи от споразумението, което ние като сирийци можем да постигнем. Ако не го постигнем в рамките на 18 месеца, тогава какво? Най-важната част е да седнем заедно, да очертаем нашия график и нашия план като сирийци.

А този график ще започне да тече, след като започнем да побеждаваме терористите. Преди това да се случи, няма смисъл да определяме график, тъй като не можеш да постигнеш нещо политическо, докато много райони от Сирия се контролират от терористи – те са основната пречка пред всеки политически напредък. След това ще ни бъдат достатъчни година и половина – две като преходен период. Първо, трябва ни нова конституция, след това референдум, парламентарни избори, след това други процедури – президентски или други, няма значение. Това няма да отнеме повече от две години.

По отношение на опозицията и по-специално коментара на президента, че не може да счита за опозиция тези, които се бият, президентът Асад отговори, че никоя държава не може да счита за опозиция хора, които държат картечници. Всеки, който държи картечница, тероризира хората, унищожава частна или държавна собственост, избива невинни и изобщо всеки, който е терорист, не е опозиция. Опозиция е политически термин. Опозицията се определя като такава единствено чрез избори, чрез изборната урна. Ако сирийците ги изберат, тогава те ще бъдат истинска опозиция. Ако ме питате за моето мнение, опозиция може да бъдат само тези, които имат сирийски корени и принадлежат само на собствената си държава. Не може да бъдеш опозиция, ако си формиран като човек или субект в чуждо министерство на друга държава или в разузнавателните служби на други държави. Опозицията не може може да се състои от марионетки, сурогатни наемници, а само от истински сирийци.

Запитан относно това какво би искал да каже на сирийските бежанци, президентът отговори, че всеки, който напуска страната, е загуба за Сирия. Тъжни сме, усещаме страданието, защото всеки сирийски бежанец е изстрадал много в Сирия. Но трябва да си зададем въпроса „Защо напуснаха”? Поради ред причини. Първо, пряката заплаха от терористите. Втората причина е разрушаването на инфраструктурата от терористите, с което оказват влияние върху живота на тези хора. А третата причина, която е също толкова важна, колкото влиянието на терористите, е западното ембарго над Сирия. Ако ги запитате дали искат да се върнат обратно в Сирия, мнозина ще поискат да го направят веднага, но как да се върнат, когато животът им е драматично засегнат и няма как да останат. Западното ембарго и влиянието на терористите поставиха тези хора между дявола и дълбокото синьо море.

Във връзка с визитата си до Москва президентът Асад отговори, че нейната цел е била да се обсъди военната ситуация, тъй като тя се осъществи почти две седмици след началото на руските въздушни удари, както и да се обсъди политическият процес няколко дни преди Виена 1. То беше много ползотворно, защото руснаците разбират региона много добре, имат исторически отношения, посолства, разполагат с всички необходими връзки и средства, за да играят роля там. Така че мога да опиша визитата като ползотворна.

На въпроса дали тази война действително е религиозна президентът отговори, че това не е религиозна война. Тя се води от хора, отклонили се от истинската религия – главно исляма, в посока към екстремизъм, който не считаме за част от нашата религия. Това е война между истинските мюсюлмани и другите екстремисти. Разбира се, наричат я с много имена: война срещу християните, война срещу други вероизповедания. Това са само заглавията, използвани от терористите, за да промотират своята война, но в действителност това е война между тях и останалите мюсюлмани, мнозинството от които са умерени. Те използват свещени думи или фрази, за да убедят хората в региона, че се бият за Аллах, за Бог, което не е вярно. Някои знаят, че това не е вярно, но има и други, които са невежи и вярват, че това е война за Бог. Заради това и го нарекох отклонение – тези хора са се отклонили от истинския ислям, независимо дали го осъзнават или не.

По отношение на бъдещето на християните в Сирия президентът отговори, че както повечето италианци и мнозина на Запад знаят, това е умерен регион, умерено общество, и по-специално Сирия, в политическо, социално и културно отношение. Тази умереност се дължи главно на разнообразието от вероизповедания и етноси. Един от най-важните фактори в историята на Сирия е християнският фактор, особено след като ислямът дойде в региона преди 14 века. Без тях този регион ще поеме в посоката на екстремизма. Така че тяхното бъдеще е важно, не можем да ги отделим от бъдещото на сирийците. Едно добро бъдеще за Сирия ще означава добро бъдеще за всеки компонент от нашето общество и обратно. Всъщност броят убити мюсюлмани в Сирия е много по-голям от този на убитите християни, така че те не са основна цел. Това са само думи, използвани от екстремистите, за да промотират своята война – че е срещу „атеистите”, че е за Бог и т.н.

26th Nov2015

Откъси от писмо от американския сенатор на Вирджиния Ричард Блек, адресирано до президента Башар ал-Асад

by Черно и Бяло

Във вторник президентът Башар ал-Асад получи писмо от американския сенатор на Вирджиния Ричард Блек, в което се казва „Доволен съм от руската интервенция срещу армиите, навлезли в Сирия. С тяхна помощ сирийската армия направи драматични крачки срещу терористите”.

Възхищавам се на решителната победа на Сирия над ИДИЛ в летище „Куейрис”. Поздравявам всички, които геройски спасиха 1000 смели сирийски войници от сигурна смърт. Убеден съм, че ви очакват още много такива победи,” добави Блек.

Сенаторът подчерта, че войната срещу Сирия не е причинена от вътрешни размирици, а от незаконна военна агресия от външни сили, решени да наложат марионетен режим в Сирия. Главнокомандващият на силите на НАТО в Европа ген. Уесли Кларк разкри, че до 2001г. западните сили са разработили планове да свалят сирийското правителство. Въпреки това след цели петнадесет години на военна подривна дейност НАТО, Саудитска Арабия и Катар все още не могат да посочат лидер, който да се ползва с подкрепата на сирийския народ”.

„Чуждите сили нямат право да отхвърлят законни избори и да налагат своята воля на сирийския народ. Сирийците трябва сами да определят своята съдба без чужда намеса. Разочарован съм от това, че ООН пренебрегна незаконната намеса във вътрешните работи на Сирия”, допълни той.

След това отбеляза, че „преди началото на войната в Сирия е имало най-голяма религиозна свобода и равнопоставеност на жените сред всички арабски народи. Много американци с изненада научават, че сирийската конституция предвижда свободни избори, религиозна свобода, права на жените и върховенство на закона. Преди да критикуват Сирия, САЩ може първо да настояват нашите съюзници Йордания, Саудитска Арабия, ОАЕ и Кувейт да дадат подобни свободи на собствените си народи”.

Блек изрази разочарование от това, че Съединените щати са отговорили на руската помощ за Сирия, като са изпратили противотанкови ракети TOW на терористите, критикувайки безразсъдното въоръжаване на „добрите терористи” и спиране на оръжията на „лошите терористи”, като добави, че безотговорното разполагане на ракети TOW заплашва авиацията по целия свят, тъй като противотанковите оръжия има голям обхват и могат да се прицелят и унищожат излитащи пътнически самолети.

Той каза, че като сенатор на Вирджиния, изпитва тревога, тъй като тези ракети може да достигнат до отдалечени райони край летища, като Националното летище „Рейгън”, Международното летище на Далас, и добави, че е изразил своето безпокойство пред американския президент.

Блек отбеляза, че терористичната организация „Джейш ал-Фатех”, което в превод означава „Армията на завоеванието”, е получила повече военна помощ от САЩ, и посочи, че тази терористична организация включва „Джабхат ал-Нусра”, заклела се в преданост към Ал-Каида, което означава, че Съединените щати въоръжават същата терористична организация, отговорна за убийството на 3000 американци на 11 септември, а това е предателство към тези жертви.

Сенаторът каза още, че на хората им става ясно, че терористите в Сирия получават военна помощ от Турция, Саудитска Арабия и Катар, които са съюзници на САЩ, и че Турция е най-верният поддръжник на ИДИЛ, тъй като представлява главен канал за потока от джихадисти, оръжия и търговия. Той допълни, че освен това Турция не е предложила нищо съществено към работата на предложената коалиция срещу ИДИЛ, макар и да е неин член.

Той каза, че Турция и Саудитска Арабия целят да наложат религиозна диктатура над сирийския народ и че ако успеят, тогава християните и другите малцинства ще бъдат убити или продадени в робство, а заедно с тях ще паднат в жертва и много добронамерени сунити и шиити.

Но сенаторът отбеляза, че световното мнение се насочва срещу тероризма и техните поддръжници, като добави: „Жестокото отношение към заловените сирийски войници от страна на въоръжените групировки е отвратително. Много американци считат поведението на тези т.нар. „умерени” за морално отблъскващо”.

„Пролях кръвта си, когато се биех в защита на честта на тази нация. Ще се противопоставя на американската подкрепа за терористи като Армията на завоеванието и ИДИЛ, които заплашват Сирия. Много жители на Вирджиния се молят сирийската арабска армия и нейните съюзници да победят силите на злото и мирът в Сирия скоро да се възстанови”, каза той и в края на писмото добави: Благодаря ви за това, че защитавате живота на християните и всички добри хора в Сирия”.

15th Oct2015

Миграционния пожар трябва да гасят тези, които го запалиха!, част 2

by Черно и Бяло

Американските власти са главният виновник за сегашното масирано преселение от Африка и Азия към Европа

Проф. Иван АнгеловНа 6 септември тази година Pogled.Info публикува мой анализ за миграционната криза. Междувременно продължих да работя по темата: обособих анализа в шест раздела, допълних го с още много аргументи и най-вече – раздел 6. – с още седем важни препоръки за ограничаване на организираното масово преселение от Африка, Близкия и Средния изток, което застрашава бъдещето на Европа и на християнската цивилизация. Тук предлагам на читателите разширения вариант на анализа с новите препоръки за ограничаване на миграционните потоци, който е почти три пъти по-голям от първата му част.

Правя го, за да опровергая масовите лъжи на Запад и у нас, с които се цели оневиняване на САЩ и на нейните съюзници за настоящата миграционна криза. А САЩ и най-близките й съюзници продължават гузно да мълчат.

Правя го още и защото миграционната криза е много сериозна и бързо се усложнява. Тя е на път да се превърне в европейска катастрофа и с напиращите все повече нелегални имигранти през турската сухопътна граница, застрашава пряко и България:

От историята знаем за поредица от велики преселения на народите през вековете. Стотици милиони хора сега живеят извън страните в които са родени те и техните родители. В своя статия през август 2015г. в списание Social Europe, бившият министър на външните работи на Германия Йошка Фишер писа: «В продължение на много години Европа беше сполетяна от войни, глад и бедност. Милиони европейци бяха принудени да емигрират по икономически и социални причини към Северна и Южна Америка и далечна Австралия, търсейки по-добър живот за себе си и своите деца. Те бяха считани за «икономически мигранти»…Днес Европа е един от най-богатите световни региони. В продължение на десетилетия повечето европейци живеят в демократични държави, които уважават фундаменталните човешки права. Европейската собствена мизерия и миграция се превърнаха в далечен (дори почти забравен) спомен».

Причини за нарастващите миграционни потоци

През последните десетилетия също сме свидетели на преселения на милиони хора от бедните към богатите страни по различни причини. Основните причини сега са икономически и политически. Докато има два световни полюса между бедни и богати, или както се казва в глобален план – между Севера и Юга, ще има и световна икономическа миграция. Засилването на бедността и изострянето на неравенството в световен мащаб ще поражда все по-голяма икономическа миграция: от бедните към богатите континенти, от бедните към богатите държави в континентите и от бедните към богатите райони вътре в държавите. Икономическата миграция може да бъде ограничена значително само ако се постигне относително изравняване, или поне намаляване на пропастта между качеството на живота в различните континенти, държави и региони вътре в държавите. Това обаче не се очертава като реална възможност през близките десетилетия. По-скоро обратното – бедността ще се разширява, а неравенството ще се задълбочава.

Политическите причини се изразяват във външни военни интервенции в по-малки и слаби държави, провокиране на граждански войни в други страни, заговори за сваляне на легитимни правителства на други държави, насърчаване на тлеещи етнически, религиозни и други конфликти в други страни, поддържане на добре платена и активна пета колона в чужди държави. Неслучайно напоследък все по-често се говори: „ако има война ще има емиграция, ако няма война няма да има емиграция”. Разбира се, тук става дума главно за военно-политическата емиграция. В следващото изложение за краткост ще боравя с понятието „политическа миграция”.

Главните икономически и политически миграционни потоци сега са от Африка, Южна и Югоизточна Азия, Близкия Изток, Латинска и Централна Америка към Западна Европа, Северна Америка и Австралия. В периоди на икономически, социални, политически, военни, религиозни и други кризи тези потоци се засилват, но никога не стихват напълно. Напоследък се очертава тенденция затишията да са все по-редки и по-кратки, а последствията – все по-дълбоки и сложни. Това ще затруднява все повече бъдещето на човечеството.

Намесата на САЩ във вътрешните работи на други държави

 През последните десетилетия, зачести намесата на световния хегемон Америка във вътрешните дела на други държави, което я превърна в мощен източник на миграция. Външните интервенции пораждат вътрешно политическо, икономическо, социално, етническо, културно и религиозно напрежение в тези страни и все по-често прерастват в тотален хаос, диктатури и граждански войни. Те пък правят невъзможен нормалния живот на хората в тези държави, застрашават личната и имуществената им сигурност и ги принуждават да емигрират. Най-грубо се намесват в чужди дела правителствата на САЩ и техни най-близки европейски съюзници, под знамето на натрапчивия „износ на демокрация” и „защита на гражданските права”.

Преди време Съветският съюз си беше присвоил правото да „изнася революция”. Америка сега се специализира в „износ на демокрация”. И едното, и другото са недопустими в отношенията между народите и държавите! Известна е многократната брутална намеса на САЩ преди и след Втората световна война в Централно- и Южноамериканските държави, в Африка, в Азия и в Европа. Създаването на еднополярен свят с доминация на САЩ през последните десетилетия увеличи апетитите за такава намеса и те зачестиха. Превърнаха се в нормална практика. Прилага се поголовно принципът „каквото е добро за Америка е добро за света”. Напомнено беше отново в речта на президента Обама на Годишната сесия на Общото събрание на ООН в края на септември 2015 г.

САЩ прилагат масово „двойните стандарти в своята политика. По принцип са против диктатурата, но за тях има „добри” и „лоши” диктатори, в зависимост от послушанието им. На думи са за демокрация, но на практика са по-доволни от диктатурата и диктаторите, ако им служат добре. На думи са за строго спазване на международното право, а на практика бомбардират сирийската територия (уж срещу Ислямска държава, но засега, изглежда безрезултатно), без разрешение на Съвета за Сигурност на ООН или искане от официалните сирийски власти. Прилагат масово икономически и други санкции срещу Югославия и много други страни (преди години) или срещу Русия (сега), но си затварят очите пред държавите и компаниите, които нарушават международното право и изрични решения на Съвета за Сигурност срещу Ислямска държава от тази година, като изкупуват и препродават крадения от Ислямска държава петрол от окупираните територии на Сирия и Ирак, превеждат им стотици милиони долари, снабдяват ги с най-модерни въоръжения, обучават и финансират десетки хиляди наемници от различни страни, за да воюват срещу Сирия и Ирак. Женевските конвенции и регулациите от Хага определят как трябва да се третират военнопленниците. Варварите от Ислямска държава обаче ги обезглавяват публично, а уж цивилизованият Запад, заедно със Саудитска Арабия и някои техни приятелски „демократични” арабски и мюсюлмански държави не само си затварят очите, а продължават да ги подпомагат. Има многобройни международни споразумения и предписания на ЮНЕСКО по опазването на античните и други културни паметници в мирно и военно време, но варварите от Ислямска държава ги разрушават, ограбват и разпродават, а правителствата на САЩ и техните западни съюзници, които са ратифицирали тези международни документи, си затварят очите и мълчат.

Политическите причини, които породиха последните масови миграционни потоци към Европа, са намесите под флага на „Арабската пролет” (Алжир, Тунис, Либия, Египет, Судан, Йемен, Сирия), а преди това за „износ на демокрация” в Ирак, Иран, Афганистан, Пакистан, Еритрея, Етиопия, Сомалия и други африкански страни, та чак до Нигерия и някои държави от Западна Африка. Така „Арабската пролет” се превърна в „Арабска зима”, която сега обхваща и Европа.

В повечето от тези държави и преди това имаше диктаторски режими, но те с нищо не бяха по-лоши от съществуващите и до сега проамерикански диктатури в Саудитска Арабия, в нейните по-малки съседи от Арабския (Персийския) залив, в Африка и други региони на света. Разликата е само в това, че едните бяха неутрални или антиамерикански, а другите – послушни и проамерикански. Положението в Ирак, Афганистан, Либия и други страни беше наистина лошо, но след бруталната намеса на Америка и някои западноевропейски страни, стана още по-лошо. По-рано, по време на диктатурите бяха избивани много хора заради техните политически, религиозни и други убеждения, но сега, с породените от тези интервенции граждански войни и пълен хаос, избиват още повече хора.

По времето на Садам Хусеин Ирак беше относително стабилна държава с брутална диктатура. Може би някаква доза „Близкоизточна диктатура” е била необходима, за да се поддържа стабилността в сложната обстановка в страната и региона. Ние европейците по-трудно можем да разберем това. Правителствата на САЩ отначало сътрудничеха с този и предшестващите го диктаторски режими в Ирак, доставяха му военна техника и му помогнаха в края на 1980 и следващите години да воюва срещу Иран (съседна също толкова лоша диктатура), защото това беше изгодно за САЩ, за да накажат новите ирански власти, които преди това свалиха Шаха Реза Пехлеви с държавен преврат. Войната завърши без победител. Впоследствие, когато Садам прояви признаци на независимост и непослушание, го обявиха за престъпен. Наложиха му строги икономически и други санкции, закриха самоволно части от иракското небе за полети на иракската авиация. Особено след войната му срещу Кувейт през август 1990г.

Правителствата на САЩ, Великобритания и други техни съюзници безцеремонно излъгаха света и Съвета за Сигурност на ООН, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване и на това основание на 19 март 2003г. започнаха мащабна война срещу него, без разрешение от Съвета за Сигурност на ООН. Оръжия за масово поразяване не бяха намерени, но за това сега не е прието да се говори. „Обективните” и „независими” западни медии, като че ли по някакъв всеобщ сигнал от всевишния, замлъкнаха и координирано избягват да говорят, показват и пишат на тази тема. А така наречената „световна общност” се преструва, че е забравила за престъпната лъжа.

А лъжата е престъпна, защото струва живота на стотици хиляди (според някои източници – над един милион) иракски военни и мирни граждани и няколко хиляди убити американски войници, около един трилион долари за водене на военните действия от САЩ и други страни. Да не говорим за физически и психически увредените стотици хиляди военни и цивилни с тежки последствия за целия им живот. Там загинаха за чужди интереси и 13 български войници, изпратени от сервилно послушното българско правителство, а още повече бяха ранени. Бяха унищожени или ограбени безценни хилядолетни паметници на световната материална и духовна култура. Особено тежко пострада Месопотамия – люлката на човешката цивилизация, известния античен град Вавилон. Разграбени бяха световно известните музеи в Багдад, Мосул и други градове на Ирак. Тези факти дават основание войната срещу Ирак с нейните продължения през годините в целия арабски регион, а сега и тъмната сянка над Европа, наред с авантюрата на Хитлер, да се счита за едно от най-големите престъпления в съвременната човешка история! То не може и не трябва да бъде забравено!

Гражданската война в Ирак продължава и сега. Не минава месец без кървави бомбени атентати между шиити, сунити и кюрди. Ирак е пред разпад на две или три по-малки държави. Умират нови невинни хора, а хиляди други търсят спасение в емиграция. Политическите лъжци от най-висок калибър обаче не са наказани. Дори имат наглостта да ни съветват сега как да се ограничат миграционните потоци, как да се разпределят имигрантите в европейските страни, как да се проявява солидарност, да се разширява демокрацията и да се спазват човешките права. Даже се опитват да прехвърлят своята вина на други.

Американските власти отгледаха саудитския богаташ Бен Ладен като оръдие за борба срещу авантюристичната и дори престъпна съветска окупация на Афганистан (от декември 1979г. до февруари 1989г.). През 1980-те, с помощта на ЦРУ и на Саудитска Арабия, той създаде Ал Кайда, за борба срещу съветските окупационни войски в Афганистан, като обедини няколко по-малки терористични групи. След напускането на съветските войски той се обърна срещу своите създатели. През 1990-те се появиха талибаните и в Афганистан започна гражданска война. Разрушаването на двата небостъргача на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001г. послужи като претекст за пряка военна намеса на САЩ и техни съюзници в Афганистан. Българските власти и тук не изостанаха със сервилното си послушание, като изпратиха свой военен контингент, за разлика от някои други страни членки на НАТО, които отказаха.

Създаването и разрастването на Ал Кайда и организираните от САЩ и европейските им съюзници интервенции в Близкия и Средния изток, в Северна и Западна Африка, впоследствие прерастнаха в още по-уродливата „Ислямска държава”, която тепърва ще създава проблеми на Европа и на народите в тези региони. Ислямска държава е рожба на властите на САЩ и на техните най-близки европейски и арабски съюзници, която те и до сега продължават да обгрижват. Много са фактите, които го потвърждават.

Достатъчно е да запитаме: Ислямска държава окупира важни петролни източници в Ирак и Сирия и добива значителни количества нефт. Но суровият нефт става ценност едва когато бъде продаден и преработен. Въпросът е: на кого го продават, кой го купува и препродава и от кого получават стотици милиони долари за финансиране на военните си операции и за заплащане на изпращаните там с тяхно съдействие десетки хиляди наемници от много страни? Защо световната общност мълчи за това, въпреки че добре знае истинските адресати? Каква е ролята на Турция и на някои американски и западноевропейски компании в тези сделки? Ако това беше Русия щяха отдавна да проглушат света!

Либия също беше относително стабилна държава с важни социални придобивки за нейните граждани, финансирани с приходите от петрола. С диктаторската си практика Кадафи не се различаваше съществено от арабските си колеги, освен с оригиналните си „реформаторски” наклонности в Либия, усилията му за обединяване на арабските страни в една държава още по времето на египетския президент Гамал Абдел Насър, за създаване на Африкански съюз с единна валута, по подобие на Европейския съюз, пропагандирането на Арабския социализъм, национализацията на частната икономика в Либия, писането на учебник за Либийската джамахирия. Той поддържаше добри отношения със Съветския съюз, срещаше се често с нашия Тодор Живков и експериментираше нови, привидно демократични, дори леви социални и политически модели.

Кадафи беше приеман радушно и от европейските лидери, които му позволяваха да разпъва прословутата си шатра по негов избор, за да получават повече петролни концесии в Либия. Той помагаше на Европа, като не допускаше емиграция от Либия към бреговете на Италия. В апогея на своята власт Кадафи предупреждаваше публично италианския премиер Берлускони и други европейски ръководители, че ако той не спира бежанците от арабските и други африкански страни, те „ще нахлуят в Европа и ще я опустошат като варварите”. Сега това е на път да стане.

Правителствата на САЩ, Франция, Великобритания и други европейски страни обявиха едностранно и там зона за забранени полети на либийската военна авиация в собственото й въздушно пространство. Зачестиха въздушните бомбардировки над Либия през 2011 г., които бяха започнали над резиденцията на Кадафи години преди това, с убийството на някои от децата му. Изпращаха там свои предрешени командоси за създаване на безредици и организираха въоръжения преврат срещу Кадафи, който беше убит по зверски начин. В свалянето на Кадафи особено активна роля изигра Франция с президента Саркози, въпреки широко разпространените слухове, че Кадафи е финансирал преди това президентската му кампания.

На някогашната либийска територия сега няма държава с централно правителство, а пълен хаос и въоръжени междуплеменни сблъсъци. Либийските брегове се превърнаха в стартове за мащабна емиграция към Италия. Тръгвайки от либийските брегове, към началото на септември 2015 г. по официални данни около 2900 араби и африканци намериха смъртта си във водите на Средиземно море, а не бленуваното европейско щастие. Действителният брой на удавниците може да е по-голям.

Сирия беше относително мирна мюсюлманско-светска държава. Може би между най-цивилизованите арабски страни, със задоволително качество на живота за мнозинството от своето население. Тя поддържаше и поддържа приятелски връзки със Съветския съюз и Русия, което не се харесва на правителствата на САЩ и на някои западноевропейски държави. Те смятат, че притежават монополното право да господстват в този регион, както навсякъде по света. И са убедени, че всеки, който възнамерява да посети този район, трябва първо да поиска разрешение от тях. И затова сега са толкова силно изненадани и дори смутени от руската военна въздушна подкрепа на Сирия. Някои високопоставени западноевропейски политици дори заявиха публично на 30 септември, че Русия не трябвало да прави това, защото било „извън нейната сфера на влияние”.

Като част от общия кръстоносен поход срещу Русия, правителствата на САЩ и на няколко европейски страни решиха, че президентът Башар Асад трябва да бъде свален, защото не стана тяхна марионетка, макар че беше преизбиран няколко пъти в относително свободни (по арабски стандарти) избори. Във всеки случай по-свободни от тези в приятелските на САЩ диктатури в други страни. За това обаче американските и другите власти мълчат.

Правителството на САЩ си е присвоило правото да решава кой президент е добър и кой не е. Присвоило си е правото да подкрепя с позволени и непозволени средства „добрите” и да организира преврати срещу „лошите”, без да се интересува от мнението на народа, който ги е избрал. Никое правителство няма право да назначава или уволнява пряко или косвено президентите на други държави! Това могат да правят само народите на тези страни чрез наистина свободни и честни избори.Помислете си, до къде ще стигне човечеството, ако президентите на всички държави се назначават пряко или косвено от Вашингтон! Светът ще се превърне в механичен сбор от протекторати на Америка. И не след дълго ще загние и загине!

Още по-малко е работа на сегашния български президент Плевнелиев да решава кой може и кой не може да е президент на Сирия. На 29 септември тази година той отправи в Ню Йорк необуздан порой от лъжи и клевети по адрес на Президента на Сирия, заимствани от свои западни политически господари, и настоя за неговата смяна.

Отстраняването на президента Асад се оказа по-трудно отколкото американците очакваха. Наложи се да организират гражданска война срещу законното правителство с масирано участие на хиляди чуждестранни наемници от над 50 страни, в нарушение на всякакви норми на международното право. Сирийската армия сега воюва срещу мощна армия от около 30 хиляди добре обучени, високо платени и фанатизирани чуждестранни наемници, а не толкова срещу сирийската политическа опозиция. И Западът счита това за нормално! Но се „безпокоят” когато Русия оказва помощ на законното сирийско правителство да защити своите граждани и държавата от външна агресия и разруха, в съответствие с международните норми. Оказва се, че на САЩ е позволено всичко в Сирия и региона, а на Русия – нищо! Че Русия трябва да пита САЩ за всяка своя стъпка в региона!

Обективните анализатори твърдят, че евентуалното отстраняване на сегашното правителство на Сирия начело с Башар Асад би означавало превръщане на тази страна във втора Либия и втори Ирак. Тоталният хаос и произволът би заменил държавността и налагащата се светска диктатура на Асад. Дори нещо по-лошо! Известно е, че Франция изигра авангардна роля за елиминирането на Кадафи. С това помогна да се стигне до сегашния тотален хаос в Либия и допринесе за създаването на големите миграционни потоци от нейните брегове към Италия. Сега френското правителство настоява да се постъпи по същия начин с Башар Асад, защото бил „главен виновник за сегашната криза в Сирия”. Първо, това не е вярно! То се опровергава от стотици факти. Срещу сирийското правителство сега воюва главно Ислямската държава с помощта на чуждестранни наемници, а не така наречената „умерена сирийска опозиция”. Второ, Германия, Великобритания, Италия и други европейски страни признават сега публично, че без Асад не е възможно решение на сирийската криза. Той се ползва и с подкрепата на Русия и Китай.

Каква е тази нова американска логика в международните отношения? Счита се, че на Америка е позволено да сваля чуждестранни легитимни правителства, защото не й харесват; да разрушава чужди държави, защото не й допадат; да жертва стотици хиляди техни граждани и да прокужда милиони други по света, като демонстративно заобикаля Съвета за сигурност на ООН, защото й е изгодно. И в същото време обвинява Русия, защото помага на легитимното Сирийско правителство в усилията му да стабилизира държавата и да защити живота на своите граждани!

Държавният секретар на САЩ Джон Кери наскоро изрази „безпокойство”, че Русия изпраща в Сирия военен персонал и доставя военна техника. Ако това е вярно, заявил Кери, то ще допринесе за разширяване на насилието и увеличаване на бежанците от Сирия. Странно безпокойство! Като че ли в Сирия сега няма хаос и насилие, фабрикувано от тях и прокудило от няколко години милиони сирийци от родните им огнища.

Единствената военна сила в Сирия, която сега реално се сражава на терена срещу наемниците на Ислямската държава, са войските на президента Асад, сирийските кюрди в североизточната част на страната и отрядите на Хизбула. А правителството на САЩ иска да елиминира именно тях! Каква по-добра услуга за Ислямска държава от тази! Така наречената „умерена сирийска опозиция”, официално организирана, обучавана и финансирана от правителството на САЩ, Турция, Саудитска Арабия и Катар е разбита и безпомощна. Напоследък това признаха и американските власти. Част от нея дори премина на страната на Ислямска държава. Не е ли това американско „безпокойство”, меко казано, твърде подозрително!

Всяко ограничаване на военните възможности на сирийското правителство улеснява Ислямската държава, с всички трагични последствия. Американското безпокойство от по-активното участие на Русия в подкрепа на Асад във войната му срещу Ислямска държава е израз на загриженост за съдбата на свидната им рожба, а не за сирийския народ. Те се страхуват не от увеличение на емиграцията, а от вероятността Ислямска държава да бъде разгромена от сирийските правителствени войски с руска помощ. За обективните анализатори се натрапва убеждението, че Америка цели точно това – да помогне на Ислямската държава, т.е. на съвременните варвари, които режат публично главите на своите пленници и разрушават безценни хилядолетни паметници на световната култура в Ирак и Сирия. Варварството на ръководителите на Ислямската държава изглежда не смущава американските власти и техните чуждестранни съюзници. Можете ли да си представите как биха реагирали те ако нещо подобно се извършваше в Русия или в Китай!

Наред със споменатите по-горе погроми над хилядолетни културни паметници в Ирак, сега се ограбва и разрушава световно известната Палмира, района на север и на юг от р.Ефрат в североизточна Сирия, антични паметници в други региони на страната. Не е ли това съучастие на уж културния и интелигентен Запад в разрушителната дейност на ислямското „културно варварство”! Един ден биха го правили и в Европа, ако им се отдаде.

Преди няколко години обвиниха Сирия, че притежава химически оръжия, но и след като тя ги унищожи през 2013г., по договореност с Америка и Русия, заплахите от открита интервенция и ултиматуми за сваляне на президента Асад затихнаха временно, но се подновиха напоследък, а прикритата външна намеса не е преставала. След масираната намеса на САЩ, Саудитска Арабия, Катар, Турция, Израел и други държави, Сирия е вече почти съсипана държава. От около 22-23 милионното ѝ население преди интервенцията, половината търсят спасение в емиграция, Само в Турция има над два милиона имигранти. В писмото на турския премиер Ахмет Даутоглу от преди няколко дни се казва, че чакат още 7-8 милиона души, които да се отправят през Турция към Гърция и България. Йордания и Ливан са поели общо около 3 млн. сирийски бежанци. Има стотици хиляди и в Египет. Огромна е и вътрешната сирийска миграция. Сирийският народ преживява невиждана трагедия!

В този контекст буди недоумение и поведението на българското правителство. То отказа въздушен коридор на руски самолети с хуманитарна помощ за Сирия, под претекста, че те може да носят военна техника. Първо, това не е доказано, а само предположение, въз основа на което не могат да се вземат такива важни решения. Второ, нормалният износ на военна техника за легитимното сирийско правителство никога не е забраняван от Съвета за Сигурност на ООН, който единствен има такова право. Трето, дори и да носят въоръжения, те са за действия срещу Ислямската държава. Какво лошо има в това от гледна точка на здравия разум и на международното право? На кого помага българското правителство с тези си странни действия, на фона на категоричните решения на Съвета за Сигурност на ООН, че Ислямската държава е престъпно създание и решението на Гърция (член на НАТО) и на Иран и Ирак да разрешат прелитането на самолетите!

А искането на българските власти да проверяват съдържанието на руския самолетен товар на наша територия е цинично предизвикателство за унижаване на една велика държава, направила толкова много за освобождаването ни от турско робство и за цялостното развитие на България през последните 150 и повече години. Това е поведение на дребен политически лакей, когото никой не уважава. Дори и неговите господари ще го захвърлят, когато им стане непотребен. Любопитен съм да видя как българското правителство ще поиска такива проверки на прелитащи над нас американски самолети.

Войните в Ирак, Афганистан, Либия и Сирия, предизвикани с прякото участие на САЩ сега са главните източници на емигранти към Европа, следвани от Еритрея, Етиопия, Пакистан, Тунис, Алжир, Йемен, Сомалия, Судан и други страни на юг от Сахара. А не само от Сирия, както някои се опитват сега да внушават у нас. Сирийските мигранти едва ли превишават 20-25% от общия им брой.

Ролята на Америка за дестабилизирането на споменатите страни сега се премълчава от западните политици и сервилните им медии. Дори напълно се отрича. Като главна причина за масовата миграция напоследък се сочи разрастването на Ислямска държава с овладяването на големи територии в Ирак и Сирия, а също и влиянието ѝ в Либия и други африкански държави. Това не е вярно! Първо, мащабна миграция от Африка към Европа имаше отдавна, но, както споменах по-горе, тя до голяма степен се блокираше от правителството на Кадафи. Войната и последвалия хаос в Ирак (т.е. преди създаването на Ислямска държава) принуди милиони иракчани да напуснат страната си и да търсят спасение в съседни арабски държави: Сирия, Йордания, Ливан, Египет и други. Това са всеизвестни факти за всеки обективен анализатор на събитията в този регион по онова време. Второ, дори ако допуснем за момент, че Ислямска държава е породила настоящата миграция, да се върнем 15-16 години назад и да проследим нейното зараждане и развитие.

Началото на групата е поставено в 1999 г., която обяви вярност в Ал Кайда в 2004г. През януари 2006г. се обединява с други сунитски групи и образува Mujahideen Shura Council, който през октомври 2006г. обяви създаването на Ислямска държава на Ирак. През 2011г. те завзеха големи територии от Сирия и от Ирак. През април 2013г. беше обявено обединяването на няколко групи в района, които образуваха Islamic State of Iraq and the Levant (ISIL). Въпреки някои вътрешни борби, впоследствие, с помощта и на десетки хиляди чуждестранни наемници, те овладяха още по-големи територии в Ирак и Сирия. Всичко това ставаше под грижовния поглед на американското правителство и в присъствието на многохилядна американска армия в Ирак, а след това, което продължава и сега, на хиляди американски военни и други съветници в Ирак. И въпреки всички тези неоспорими факти, сега внушават на наивниците, че Америка нямала нищо общо с Ислямска държава и че воювала срещу нея. Каква цинична лъжа!

Мигрантите сега се превръщат от САЩ в политически горещ картоф, който може да се използва в стратегически и демографски план като оръдие срещу интересите на ЕС. Многохилядните мигрантски потоци могат да послужат за безпрепятствено прехвърляне на ислямски терористи – джихадисти в Европа. Европейски специалисти по сигурността правят предпазливи допускания, че ако само един процент от мигрантите са джихадисти, при дошли до сега само през тази година около 500 хил. души, това означава, че вече са прехвърлени около 5000 терористи, които при нужда, по решение на техния център в Ислямска държава, могат да изправят Европа или отделни европейски държави пред голяма опасност през близките години, с непредвидими последствия. Нима ръководителите на Европа не мислят за това!

От телевизионните предавания личи, че голямата част (около 80%) от мигрантите са млади здрави мъже на възраст между 20 и 40 години. Това не е типична полова и възрастова структура за спасяващи се от преследвания отчаяни възрастни хора и майки с децата си! Повечето от тях са икономически имигранти, които търсят по-добри условия за живот. Част от тези млади хора могат да бъдат завербовани, обучени в Европа и изпратени през следващите години обратно в техните родни страни за борба срещу евентуално „непослушни” бъдещи правителства. Така сегашният тероризъм ще ражда обратен тероризъм, който обаче ще е „добър тероризъм” по западните стандарти, понеже ще обслужва интересите на Америка и техните най-близки европейски съюзници.

Защо мигрантите не се насочват към Саудитска Арабия и нейните по-малки съседи от Залива?

Милионите хора, принудени от военните действия и невъобразимия хаос, да напуснат Ирак, Афганистан, Либия и Сирия, трябваше да изберат страните, където да търсят спасение. Те са мюсюлмани в огромното си мнозинство и в преобладаващата си част говорят арабски език, с изключение на афганците и до известна степен – еритрейците. Би било логично мигрантите да се насочат към най-близките арабски мюсюлмански страни. Част от тях наистина го сториха, като се отправиха към съседните по-бедни мюсюлмански държави: Турция, Йордания и Ливан. Малка част се насочиха към Египет, може би поради все още нестабилното положение там.

Няма обаче миграционни потоци към най-богатите арабски страни от Залива: Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Катар, Обединените Арабски Емирати и Оман. По данни на Световната банка БВП на човек от населението в текущи цени в Катар е 103900 щатски долара, в Кувейт – 85660 дол., в ОАЕ – 29900 дол., в Оман – 29600 дол., в Бахрейн – 29200 дол., в Саудитска Арабия – 26200 дол. Тези страни не оказват и финансова помощ на официалните власти в Ирак, Либия и Сирия, поради обтегнатите отношения между техните правителства в миналото, а и сега. Обратното, помагат с финансови средства на групировките в Сирия, които воюват срещу президента Асад. На Саудитска територия се обучават терористи на Ислямска държава. Тези богати държави са част от регионалната политико-икономическа общност The Gulf Cooperation Council.

Всички арабски страни членуват в Арабската лига. Отношенията между тях често са били помрачавани от малки или по-големи противоречия, но все пак повече са чертите, които ги обединяват: обща религия, общи духовни ценности, обща или близка култура, общ език (между другото и поради обединяващата езикова роля на Корана). Има и някои нюанси на религиозни различия: шиити, сунити и други. Не бива също да се забравя, че преобладаващият ислям в Сирия е по-умерен и по-толерантен от този в Саудитска Арабия. Между тях обаче има много повече общи черти, отколкото с европейските народи. Освен това, Европа е много по-далече и достигането й е по-трудно, сложно и рисковано. Европейският климат със студени зимни месеци е доста по-труден за тях. И въпреки това емигрантите от Ирак, Либия и Сирия се насочват към Европа, а не към братските си богати арабски държави на изток.

Трябва също да се знае, че ръководствата на Саудитска Арабия и на страните от Залива никога не са заявявали публично, че желаят да приемат своите страдащи братя. По-скоро обратното. Изразявам се така, защото в официални и неформални разговори арабите от различните арабски страни, винаги взаимно се наричат братя. За отношението на Саудитска Арабия към потенциалните мигранти от Сирия и Ирак има значение и това, дали са шиити, сунити или от други етническо-религиозни общности в региона. Това усложнява обстановката допълнително. Нещо повече, Саудитска Арабия изкопа дълъг дълбок ров по западната и северо-западната си граница, за да затрудни проникването на неканени гости на нейна територия.

Важно е също да се знае, че Саудитска Арабия и страните от Залива поддържат от десетилетия много близки отношения със САЩ. Те координират тясно външната си политика и политиката си по сигурността. Техните армии са въоръжени предимно с американска военна техника. В много свои вътрешни държавни порядки, в бизнеса, дори в архитектурата подражават на Америка. Логично е да се предполага, че това необичайно дистанцирано поведение към милиони техни арабски братя – мигранти, в настоящата драматична обстановка, е избрано не без участието или поне приятелския съвет на американските власти. Разбира се, подобни неща не се разгласяват чрез медиите. Такива деликатни договорености обикновено се премълчават и най-често се отричат.

Насочването на милиони мигранти от засегнатите от военни действия страни към Саудитска Арабия и страните от Залива би ги дестабилизирало, въпреки голямото им финансово богатство, защото нямат нужната материална инфраструктура. Независимо от това, с помощта на чуждестранни специалисти, те могат лесно да създадат и поддържат големи и удобни палаткови бежански лагери на своите територии, със съответна инфраструктура, в които да приютят стотици хиляди имигранти. То би било по-лесно и поради по-благоприятния климат там в сравнение с Европа, особено през наближаващите зимни месеци.

Много е вероятно американските власти да са ги посъветвали да не поемат такова тежко бреме и да насочат мигрантите към Европа. Като имаме предвид стратегическата цел на Америка – постепенно да изтощават Европа, много е вероятно да го правят нарочно. Сега сме свидетели как това се върши с голям размах, докато арабските братя от Саудитска Арабия и страните от Залива наблюдават от разстояние и декларират солидарност. Тази нелогична насоченост на мигрантските потоци – на запад към далечната непозната Европа, а не към по-близките им и по-добре познати братски арабски страни на изток, не може да не прави впечатление на европейските ръководители, но до сега нито един не е споделил публично своите тревоги. Между тях има умни хора, които не може да не се тревожат. Това мълчание едва ли е случайно!

Защо световната общност си затваря очите?

Така наречената „Световна общност” знае всичко това. И дори много повече от мен, защото заедно с Америка участва в дестабилизирането на тези региони на Африка и Азия и в организирането на настоящите миграционни потоци към Европа. Но остава сляпа и безмълвна за истинските причини на масовото преселение към Европа. Вместо да разкрива същността и причините и да търси отговорност от причинителите на настоящата миграционна трагедия, Световната общност мълчи, а Европа разходва милиарди евро и се занимава само с последствията от тези процеси. Повтарям, с последствията, а не с фундаменталните причини за масовото преселение. Според някои оценки само Германия се очаква да изразходва тази година между 5 и 10 млрд. евро за посрещане на стотиците хиляди имигранти. Тези дни има съобщения, че властите в такъв голям град, като Мюнхен, изнемогват с посрещането на хиляди имигранти ежедневно. Над 2900 души са се удавили в Средиземно море. Може би хиляди други са загинали в Егейско море и по пътищата през Турция и балканските страни. Милиони хора страдат в Африка, Близкия и Средния Изток и в Европа.

През това време ръководителите на ЕС умуват по задължителните или доброволни квоти за разпределение на имигрантите по страни и статута им като бежанци, по „горещите точки”, по регистрацията на мигрантите, по пръстовите отпечатъци, по въвеждането на нов граничен контрол, включително и граничните заграждения, въпреки Шенгенските правила, по финансирането на тяхното пребиваване, по правото им на избор на страна за пребиваване и т.н. Президентът Саркози препоръча неотдавна създаването на някакви центрове за предварителен подбор на мигрантите извън Еврозоната – в Северна Африка и в гранични държави на Шенгенската зона (България и Сърбия). Това би било много опасно за България и нашето правителство не трябва да го допуска. В същото време САЩ и Световната общност гузно мълчат! И продължават да живеят със самочувствието, че всичко им е позволено.

По този начин обаче не може да се решат тежките проблеми, свързани с мащабното преселение към Европа. Като служител на ООН дълги години съм работил с част от тези страни, познавам манталитета на тези народи и на техните управници. Сега там се разпространяват легенди за щастливия живот, който мигрантите намират в Европейския рай, особено в Германия. За същото допринасят и световните медии. Това насърчава все повече хора да се присъединяват към миграционните потоци. Оскотяващата масова бедност и крещящото неравенство, гражданските войни, липсата на елементарна лична сигурност, полицейският произвол и нападенията на въоръжени банди над беззащитни хора в тези страни ще тласкат все повече нещастници да търсят спасение в Европа.

А обещанията на г-жа Меркел, че ще приемат едва ли не всички пристигнали мигранти и новините за оказвания им засега радушен прием, се разпространяват мигновено от световните медии дори в най-затънтените кътчета на най-изостаналите африкански, арабски и азиатски страни. Това окуражава бедстващите хора да поемат трудния и рискован път към лелеяната земя. И стотици хиляди, дори милиони вече си стягат скромния багаж за дългото и опасно пътуване към Европа.

На много хора у нас и в Европа правят впечатление някои външни признаци на участниците в миграционните потоци: много от пристигащите разполагат с големи суми долари или евро; захвърлят предлаганата им от местните хора храна; не проявяват интерес и дори презрително подритват предлаганите им дрехи и обувки втора употреба; демонстративно гледат на България, Гърция, Македония, Сърбия, Унгария, Хърватска и т.н. като на незаслужаващи внимание транзитни територии и се интересуват главно от Германия и няколко други най-богати европейски страни. Прави впечатление възрастовата и половата структура на мигрантските тълпи – предимно млади мъже, нищожен брой жени и деца, липса на възрастни хора. В мигрантските потоци присъстват много признаци на организираност, съгласуваност, единомислие, единодействие, а често и организирана агресивност спрямо граничните власти в някои съседни страни по пътя им. Изброените признаци не са типични за изплашени и отчаяни хора, подгонени от неволята и бягащи панически, за да си спасят живота. При това, много от тях не идват направо от размирните страни (Ирак, Сирия, Афганистан, Либия и други), а след като са прекарали доста месеци в Турция и Ливан.

Тези процеси се организират и от безогледни трафиканти, които вземат по няколко хиляди долара на човек за включване в миграционните групи към Европа. Властите в Европа и в съседните й страни не вземат достатъчно енергични мерки срещу тях. Някои българи също се заеха с този неморален, но доходен бизнес, а българските власти също не са достатъчно строги в тяхното преследване.

Напоследък се появиха съобщения в Австрия, че американските власти участват косвено във финансирането на миграционните потоци чрез така наречените „неправителствени организации”. Ако тези съобщения се потвърдят, може да се окаже, че американските тайни служби отправят безпрецедентно предизвикателство срещу народите на Европа и цялото човечество. А действията на американските секретни служби в такъв свръхделикатен бизнес едва ли се предприемат без разрешението на най-високото политическо ръководство. Говори се, че получават по организиран начин големи суми налични пари от Саудитска Арабия и съседни нейни страни от Залива.

Получава се и странен дисбаланс: американците бомбардират тези страни, изпращат там десетки хиляди наемници, настояват за смяна на легитимни правителства и стимулират граждански войни, които в крайна сметка пораждат масовата миграция, а европейските народи плащат цената! Едни бомбардират и прогонват милиони хора от родните им места, а други ще плащат за тяхната одисея! Европейските ръководители мълчат и не смеят да назоват истинските виновници за миграционната трагедия, макар че ги знаят. Нещо повече, настояват за общоевропейска солидарност при плащането на тази цена.

Възможни деструктивни последствия от масовата имиграция в Европа

Миграционните процеси създават много тежки проблеми на европейските правителства и на техните народи. Високото качество на живота в Европа се дължи главно на труда и предприемчивостта на много поколения хора в тези страни през последните 150-200 години. В известна степен то се дължи и на дългогодишната експлоатация на африканските, азиатските, арабските и други страни чрез механизмите на колониалната система, неравноправната световна търговия, кредитната система, преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) и други методи.

Милиони бедни хора от тези страни без образование, квалификация, навици за труд, ред и дисциплина, или хора от средната класа в Африка и Азия сега се стремят към Европа, за да ползват наготово създадените от европейските народи в продължение на много десетилетия, високи жизнени стандарти. Много често ги чуваме да казват: „Имаме роднини в Германия, Норвегия, Швеция, Холандия, Дания и т.н., (но не споменават България, Румъния, Унгария, Хърватска или прибалтийските страни) и искаме да отидем да живеем при тях”. Нима това е аргумент, за да настояваш да те приемат като имигрант в Европа, преследван в родната му страна! То по-скоро е доказателство, че преобладаващата част от пристигналите са икономически имигранти. При това става дума за стотици хиляди хора през тази година. А догодина наверно ще бъдат над един милион с такива „аргументи”.

През първата половина на септември никой високопоставен политик не казваше справедливо ли е това или не. Аз смятах и смятам, че не е справедливо, особено за икономическите имигранти. Бедността в Африка и Азия е толкова масова, че поне 400-500 милиона души, които живеят в мизерия и си недояждат системно, биха желали да се преселят веднага в Европа. Това обаче е немислимо! То е абсурдно! Допускането дори на 10% от тези 500 млн. души ще има трудно предвидими разрушителни последствия за Европа и за световната икономическа и политическа стабилност. Масовият наплив на десетки милиони такива хора към нашия регион през следващите години може да върне Европа с десетилетия назад. Драматичните последствия от такова нашествие са трудно предвидими! А много европейски политици все още не си дават сметка за това, макар че някои започнаха да го правят с половин уста едва напоследък!

Това ще поражда все по-мащабно преразпределение на наличните блага за издръжка на имигрантите. Наивно е да се очаква, че те всички ще са полезни за европейската икономика в настоящата сложна икономическа и социална обстановка. Мнозинството са без образование и квалификация, без системни трудови навици и трудова дисциплина. По частични данни за пристигащите у нас само 3% се представят, че имат някакво висше образование, 25-30% са без образование, останалите са били няколко години в някакво училище. Те ще вършат най-мръсната работа в Европа, ще имат най-ниска производителност на труда, най-ниски доходи, но ще конкурират местните хора на пазара на труда, ще извършват престъпления, ще враждуват с местните хора и дори помежду си, както правят у дома си. Известна е тяхната емоционалност, невъздържаност, лесно избухване на скандали помежду им. Имат агресивно поведение с граничните охрани и официалните власти на европейските страни по пътя им към мечтаната Германия.

Те ще нажежават и без това наличните остри икономически, социални, етнически, религиозни и културни проблеми в приелите ги страни. Това може да улесни някои среди на европейския корпоративен капитал с евтина и непретенциозна работна сила, но ще закове последните пирони в ковчега на Социална Европа, за която са се борили в продължение на дестилетия много поколения хора на континента.

Известно е колко трудно имигрантите, дори тези от второ и трето поколение, възприемат ценностните системи, законите, порядките, дори езика на приелите ги европейски страни. Много от тях продължават да приемат Корана като върховна конституция и думите на ходжата като върховен съдник, а не конституциите, законите, институциите и нормите за поведение на съответните демократични страни, които са ги приютили. Те не се интегрират в местните европейски общности, а се обособяват в имигрантски анклави, създават свои затворени гета. Някои дори участват в организирани убийства на местни хора – известни са примерите във Великобритания, Франция и други европейски страни.

Европейските народи наверно ще реагират на това. Първоначалните симпатии към бежанците ще прерастват постепенно в антипатии и дори във враждебност. Така се случи преди години и с косоварите. Това ще засилва ксенофобските десни настроения в европейските страни. Ще възникват остри конфликти между местните хора и пристигащите от юг и югоизток потоци от отчаяни хора, спасявайки се от смъртта и търсещи своето щастие.

По всеобщо признание политиката на ЕС по бежанците до сега е пълен провал. Защото европейските ръководители се занимават само с последствията от масовото преселение, а не с фундаменталните му причини и с бъдещите предизвикателства. Защото се страхуват да признаят и огласят истината за мигрантската трагедия и за нейните автори – задокеанските им приятели.

Откакто възникна тази миграционна криза чух изказвания на много европейски политици, но нито един от тях, с изключение на унгарския премиер Виктор Орбан, не спомена причините и причинителите на бедствието и бъдещите опасности за Европа. Не се съмнявам, че те добре ги знаят, но не смеят да произнесат дори най-мек упрек по адрес на американските си съюзници. Дори председателят на ПЕС Сергей Станишев заяви, че централният проблем на ЕС бил „справедливото разпределение на бежанците” по държави. Нима той не разбира, че дори и най-справедливото им разпределение по квоти между европейските държави, по някакви измислени от Брюкселските бюрократи критерии, не решава проблема, ако причините остават и мащабите на миграционните потоци се запазват или растат. Дори и той не смее да назове американските власти като причинител и най-голям виновник за миграционната вълна, която залива Европа като цунами.

Отделен въпрос е дали така нареченото „справедливо разпределение по квоти” е наистина справедливо, защото почивало на принципа за солидарността. Справедливо ли е България да участва в това квотно разпределение и да плаща съответна цена по някакви общоприети критерии, след като решенията за нападения над Ирак, Афганистан, Либия, Йемен, Судан и Сирия, тяхното бомбардиране и разрушаване, обслужващо чужди интереси, е взето от други правителства и по чужда воля! Какво общо имаше България със ставащото на времето в Камбоджа, Косово, Босна и Херцеговина, а по-късно в Ирак, Либия и Афганистан, за да изпраща там военни контингенти и да понася жертви в Камбоджа и Ирак! Само щастливата случайност ни е спасила до сега от жертви в Афганистан. Дори нашето символично участие в Ирак, Афганистан, Либия и другите страни ни е наложено от тези, които командват в НАТО и нашият народ няма нищо общо с него. Нито нашите национални интереси! Но цената трябва да плащаме ние в името на някаква солидарност. Това няма нищо общо със справедливостта. Такава солидарност е неприемлива, защото няма реципрочност между участието във вземането на решенията и носенето на отговорност за последствията!

Ангела Меркел, Франсоа Оланд, Жан-Клод Юнкер, Мартин Шулц и Сергей Станишев изглежда не разбират основния замисъл на американската стратегия: постепенно обезкръвяване и отслабване на Европа, за да се предотврати нейното успешно развитие, евентуален съюз с Русия и сътрудничество с Китай, което би ги направило непобедими на бъдещата световна икономическа, политическа и военна сцена. Ако пък го разбират, както аз предполагам, се страхуват да го назоват на глас. Това показва, че начело на ЕС, а и на Партията на европейските социалисти не стоят достойни политически мъже и жени, които могат и желаят да защитават интересите на 500 милионното население на общността.

С омерзение си спомням за препоръките на Кристалина Георгиева преди година-две, че трябвало да сме доволни от идването на чужденци от Азия и Африка, което щяло да обогати генетичния ни фонд чрез създаването на семейства между наши граждани и имигранти, и да облекчи демографската ни криза. Тежко й на тази Европейска общност, а и на България ако се надяват главно по такъв начин да решат демографската си криза, без да търсят собствени решения чрез увеличаване на раждаемостта и намаляване на смъртността! Тежко й и на тази социалистическа партия с такива безлики ръководители, послушни изпълнители на американския диктат! Съдбата на европейските народи изглежда е последна грижа за тези ръководители!

Върхушката в Брюксел сега моли страните членки на ЕС за солидарност при разпределението на миграционното управленско и финансовото бреме. А правителствата на САЩ, Великобритания и Франция питаха ли европейските народи (дори своите народи), когато предприемаха авантюрите в Ирак, Афганистан, Либия, Сирия, в някои африкански и други държави, които причиниха сегашната миграционна криза. Те бяха подпомагани само от няколко най-послушни европейски правителства. Поради това е съвсем логично цената на миграционната криза в Европа да поемат само тези, които я причиниха. Неслучайно някои остроумци казват: заплащането да се определя според бомбите, ракетите, жертвите и разрушенията в посочените по-горе страни. Който е хвърлил повече бомби, изстрелял повече ракети и причинил повече жертви – да плаща повече!

На практика се получава обратното. В свое изявление на 22 септември 2015 г. г-жа Меркел съобщи, че правителството на САЩ е обещало да приеме 10 хиляди сирийски бежанци през новата бюджетна година (1 октомври 2015 г. – 30 септември 2016 г.). „Щедростта” на Америка при поемането на имигрантското бреме личи от едно сравнение с Ливан. При население от 5,8 млн. души сега в Ливан има над 1 милион сирийски имигранти. При население над 320 млн. души САЩ ще приемат 10 хил. сирийски бежанци. Според изявления на държавния секретар Джон Кери САЩ обещават да приемат общо 85 хиляди имигранти. Каква щедрост, нали!

В същото изявление г-жа Меркел казва: „Европа трябва да си подели отговорността за справянето с масовата миграция… Европа трябва да действа заедно и да поеме отговорността. Германия не може да се нагърби с тази задача сама”. А само преди седмица беше обявила, че ще приемат едва ли не всички, които дойдат. По принцип, аз съм също за солидарност между народите и държавите, при определени условия. Според мен няма основания за такава солидарна отговорност на страните членки при плащането на цената, защото не е имало солидарно тяхно участие при вземането на решенията за нападения над тези страни. Солидарността и отговорността за последствията трябва да е реципрочна на участието при вземането на решенията за едно или друго събитие. Не може да има абстрактна солидарност и отговорност!

В Европейския съюз е настъпил управленски хаос. Все повече страни членки вече търсят собствени национални решения на мигрантските проблеми, понеже не разчитат на Брюксел. Правителствата на много страни членки основателно възразяват срещу задължителното квотно разпределение на имигрантите. Възразяват дори и срещу доброволното квотно разпределение. Появяват се все повече признаци за опасно разцепление в Европа при първото най-голямо изпитание на общността след Втората световна война.

Трудно ми е да си представя как ще изглежда Европа и какви конфликти ще възникват след 20-30-50 години ако настоящите миграционни потоци продължават. А те наверно ще нарастват. По данни на Генералния секретар на ООН , изнесени на последната сесия на Общото събрание, след Втората световна война 60 млн. души са напуснали своите домове поради военни действия.

Сега се утвърждават квоти за разпределението на 160 хил. имигранти между страните членки на ЕС. А какво ще се прави в края на тази година, когато броят им наверно ще достигне един милион? А идущата година, когато може би ще са 2-3 милиона? А след няколко години, когато достигнат 10-15 и повече милиона души, ако не настъпи рязко подобрение на обстановката в размирните страни, настоящи източници на имигранти?

Президентът на Турция г-н Ердоган заяви преди няколко дни, че има много просто решение на миграционната криза – да се прекрати насилието в страните от които те идват. Точно така! Колкото повече насилие има по света и конкретно – в Северна Африка, Близкия и Средния Изток, толкова повече мигранти ще поемат трудния път към Европа. Такива оценки обаче почти не чуваме от ръководителите на най-големите европейски държави и на Европейския съюз. Още по-малко от българските ръководители. Нима те не знаят, че това зависи главно от правителството на САЩ! Убеден съм, че го знаят, но се страхуват да не засегнат могъщия си американски съюзник! Насилието в тези страни могат да прекратят само държавите, които го започнаха: САЩ и няколко техни най-близки европейски съюзници.

Грубо тенденциозно и неверно е прибавянето на Русия към причинителите на насилие, с едва ли не същата отговорност! Русия има само две военни бази на чужда територия и то в страни от ОНД ( в Армения и в Средна Азия), а Америка има военни бази и сходни военни инсталации в 150 страни с активен военен персонал над 156 хил. души (по данни от Wikipedia). Преценете кой е разпрострял пипалата си над целия свят и се стреми да му диктува поведение! По оценки на американски секретни служби сега в Африка и Азия около 17 млн. души са настроени да поемат рискованото пътуване към мечтаната Европа през следващите няколко години. По оценки на турските ръководители потенциалните имигранти в Европа само от Сирия са около 7- 8 млн. души.

Има и още една причинно-следствена зависимост: Колкото по-добре биват посрещани имигрантите в Европа през тази и следващите години, толкова по-масови ще са бъдещите имигрантски потоци и по-голям делът на икономическите имигранти в тях.

Най-важна е третата зависимост: между световното неравенство в качеството на живота и миграционните процеси. Те са като скачени съдове. Тя е и най-трудно решима. Ако не се вземат мащабни мерки на дело, а не само в декларации на ООН за облекчаване на оскотяващата бедност и растящата доходна поляризация за стотиците милиони хора в Африка и Азия; за ограничаване на военните, религиозните, етническите и други конфликти в тези региони, миграционните процеси ще се активизират и може да се стигне до катастрофални последствия за европейската и световната цивилизация. Дават ли си сметка за това настоящите световни и европейски ръководители?

Европа сега е преобладаващо християнска общност. Дали след 50-70 години няма да се превърне в преобладаващо мюсюлманска общност! Даваме ли си сметка какво ще се случва в Европа дори само с 40-45-50% фанатично религиозно, емоционално и агресивно мюсюлманско население? Тази агресивност дори сега личи в поведението на мигрантските групи, в които, както вече споменах, преобладават млади и здрави мъже (а не жени и деца). Нападат и дори раняват служебни лица от граничните охрани. Захвърлят демонстративно предлаганите им храни и дрехи втора употреба. Плащат хиляди долари на трафикантите и ултимативно си избират страните в които искат да живеят. От къде вземат хилядите долари? А уж бягат от насилието и бедността в техните страни. Както вече подчертах, това е необичайно поведение за действително прогонени от домовете им хора от смъртни заплахи. А как ли ще се държат тези хора, веднаж установили се в Европа, почувствали своята сила и придобили самочувствие след 20-30-40 години!

Дали сегашните граждани на Европа ще допуснат такава катастрофална социална и ценностна демографска трансформация в полиетническо общество, към което ни тласкат американските власти и някои техни теоретици по етнология, позовавайки се на американския исторически опит! И дали разрушаването на ценностните фундаменти и на преобладаващия християнски характер на най-проспериращия в материално и духовно отношение континент – Европа, ще бъде добра услуга на европейската и на световната цивилизация!

Европейската общност и европейските правителства като че ли не се замислят по наближаващите предизвикателства. Това поне не личи от публичното им поведение. От мудността и нерешителността с която вземат предпазни мерки. От неумението или нежеланието им да видят и обявят публично дълбоките причини за миграционната криза и да заработят веднага за тяхното отстраняване. Различните европейски държави провеждат различна миграционна политика – от най-либерална, през умерена, до най-рестриктивна. Това личи от следната таблица за някои скандинавски страни, които са между най-либералните спрямо имигрантите:

Имигранти и деца на двамата родители имигранти, като процент от общото население на страните

Страни / Години 2000 2010 2015
Швеция 14,5 19,1 21,5
Норвегия 6,3 11,4 15,6
Дания 7,1 9,8 11,6
Исландия 3,2 8,9 9,5
Финландия 2,1 4,1 5,5

Източник: Wikipedia. Immigration to Europe. The Nordic countries as an example (2000-2015).

Според Евростат на 1 януари 2014 г. живеещите в ЕС-28, родени извън ЕС са били 33,5 млн. души или около 6,7% от населението на общността. Най-много са били те в Кипър – 22,3% от населението, в Австрия – 16,6%, Ирландия – 16,1%, Швеция – 15,9%, Белгия – 15,8%, Испания – 12,8%, Великобритания – 12,5%, Германия – 12,2%, Франция – 11,6% и т.н. Най-малко са били имигрантите в Румъния – 1,1% от населението, в България – 1,5%, Полша – 1,6%, Словакия – 3,2%, Унгария – 4,5% и т.н. По други данни през 2014 г. около 20% (16,3 млн. души) от населението в Германия имат имигрантско минало. Горните числа са повишени чувствително от януари 2014 г. до сега. А този процес се ускорява. Според официални източници Германия очаква около 800 хил. нови бежанци тази година. През следващите години наверно ще са още повече.

Всичко това ще дестабилизира европейските държави и ще влошава живота на европейските граждани, От прилива на млади и ограничен брой квалифицирани имигранти ще печелят главно корпорациите. Европа ще става все по-малко социална, все повече пазарно-корпоративна, все по-разнородна и все по-безпомощна във взаимоотношенията си с Америка, с Китай и с другите световни икономически и политически гиганти.

Как да се ограничи масовото преселение към Европа?

Как могат да се овладеят нарастващите миграционни потоци от Африка, Близкия и Средния Изток към Европа, а също и в самата Европа? Според сериозните прогнози през следващите десетина години поне 10-15 млн. души ще напуснат страните си и ще се отправят към Европа. Не е изключено тези прогнози да бъдат превишени.

Казано най-общо, решението трябва да се търси в дълбоките причини за настоящото масово преселение. С други думи, да се търсят средства за ограничаване появата на миграционни потоци, а не в разпределението на вече пристигналите имигранти по европейски страни:

  1. Решението с най-бързи резултати зависи от поведението на САЩ и техните най-близки европейски и други съюзници. Ако Америка прекрати или бъде принудена да преустанови високомерното си конфронтационно поведение с подклаждани от вън граждански войни, с изпращане и финансиране на чуждестранни наемници, с дейности за сваляне на легитимни правителства, миграционните потоци от тези страни към Европа ще затихнат сравнително бързо. Крайно време е да се преустанови „износът на демокрация”, „грижата за човешките права” и други подобни цинични клишета за груба намеса във вътрешните работи на тези страни, които нямат нищо общо с истинската демокрация и човешкото достоинство.. Народите на тези държави трябва да се оставят да развиват свои форми на демокрация и свои разбирания за обществени отношения в съответствие с техните национални традиции, ценностни системи и култури. Освен най-бързото, това е и най-доброто и най-евтино решение на настоящата миграционна криза, която е на път да прерастне в трагедия – ликвидиране на причините за преселението.
  1. В най-близко време да се проведе среща на най-високо равнище на САЩ, Русия, Европейски съюз, Китай и Арабската лига и Турция за вземане на бързи и радикални колективни решения за овладяване на миграционната криза в Африка, Близкия и Средния Изток, която е на път да се превърне в катастрофа за Европа.
    Арабската лига трябва да бъде ангажирана активно в решаване на нейната собствена криза. Тя не може и не трябва повече да стои като страничен наблюдател! Още повече, че има политически, финансов, религиозен, духовен, езиков и институционален потенциал за по-активна конструктивна роля. Арабската лига е създадена през Март 1945 г. и в нея членуват 22 страни. Традициите и институционалната инфраструктура за сътрудничество между арабските страни съществуват от 70 години. А сега е в процес на създаване и на свои въоръжени сили.
    Турция също трябва да участва в такава конференция, поради ключовото си гео-политическо положение между разбунения Близък Изток и Европа. При конструктивна политика Турция може да помогне за ускоряване решението на разгарящата се миграционна криза. При деструктивна политика, тя може да я усложни още повече. Турция държи един от ключовете за спасяването на Европа от нарастващото преселение на милиони хора през следващите години и десетилетия.
  1. Да се пристъпи веднага към създаване на ефикасна система за предварителен подбор на кандидатите за имигранти, преди да са навлезли на територията на ЕС т.е. – разграничаване на политическите от икономическите кандидат имигранти.
    ЕС следва да приема само политически имигранти, т.е. от държави, където се водят войни; доминира вътрешен хаос и тотална несигурност за живота на хората със слаба централна власт; брутални диктаторски режими, които преследват своите граждани заради политически, етнически, религиозни и други подобни убеждения.
    ЕС не трябва да приема икономически имигранти на своя територия, освен в отделни случаи чрез подбор на квалифициран персонал от отделни компании и в умерени количества. Кандидатите за икономически имигранти при сегашната оскотяваща масова бедност и все по-остро неравенство, хора, които постоянно си недояждат, само в Африка, Близкия и Средния Изток са около 500 млн. души. Дори и да го желае, Европа не може да приеме толкова много бедстващи хора. Това би било самоубийствено деяние!
    Трябва да се създаде подходяща инфраструктура за подбор на кандидатите за политически имигранти по строги и обективни критерии. Подборът да се прави от представители на Европейската комисия, в подборни центрове в самите бедстващи страни (ако е възможно) или в съседни на тях държави, извън Европейския съюз, примерно в Турция, Ливан, Йордания, Египет, Тунис, Алжир, Мароко. Желателно е още тогава да се определя кои политически имигранти ще останат в лагери в техния регион (виж точки 4. и 5.) и кои ще се допуснат в страни от ЕС.
    Пребиваването на политическите имигранти в ЕС следва да е временно: за кратко- и средносрочен период. И това да им се казва в самото начало. След нормализиране на положението в съответната страна политическите имигранти да се връщат обратно в родината им или в съседна на нея страна в региона.
    Въз основа на извършения подбор политическите имигранти да се разпределят по европейски страни членки на ЕС според желанията и възможностите на приемащите страни, а не според желанията на имигрантите. Издръжката на тези имигранти през началния период (примерно 1-2 години), докато научат езика и си намерят работа в приютилата ги страна, да става със средства от централния бюджет на Европейската комисия. След това то да се прекратява и съответният имигрант да си поема издръжката.
  1. Да се създадат лагери за политически имигранти в държави, съседни на родните им рискови страни, които те са напуснали: в Турция, Ливан, Йордания, Египет, Тунис, Алжир, Мароко. Инвестициите за създаване на тези лагери и текущата им издръжка по пребиваването на имигрантите там да се осигуряват главно от ЕС, а частично и от страните домакини, ако това е възможно. Продължителността на пребиваването на имигранти в тези лагери ще зависи от нормализацията на обстановката в техните родни страни. При нормализация те да се завръщат у дома си. Както посочих по-горе, само част от политическите имигранти да се изпращат временно в страните членки на ЕС.
    Министър председателят на Турция Ахмет Давутоглу в писмо до нашия премиер Бойко Борисов преди няколко дни, препоръча създаването на „зона за безопасност в северната част на Сирия”, където да се приютят избягалите от другите райони на страната, без да напускат територията на Сирия. Тази зона очевидно ще бъде забранена за официалните сирийски власти, а въздушното й пространство затворено за полети на сирийски самолети. За голямо мое очудване Бойко Борисов е приел тази идея и я представя в Брюксел на 24 септември, но за щастие, Съветът на Европа я отклонява. Това не означава, че тя е отпаднала като идея.
    Създаването на такава зона би било груба политическа грешка. Освен че предвижда произволно разпореждане с територията на суверенна държава, без да се пита нейния народ и правителство или с разрешение на Съвета за Сигурност на ООН, то цели отнемането й от суверенитета на сирийското правителство, а Турция на практика да окупира тази част на Сирия, населена предимно с кюрди, които сега воюват, заедно със сирийските правителствени войски, срещу Ислямска държава. Не е трудно да се предвиди, че тази „зона за безопасност” ще се контролира по суша и въздух от войски на Турция, САЩ и други западни държави, ще преследва местното сирийско кюрдско население, пряко и косвено ще помага на Ислямска държава. Това би означавало повторение на забраната на част от въздушното пространство, прилагана преди години срещу Ирак и Либия за полети на техни самолети, преди започването на открита война срещу тях. Това е хитра уловка на Турция и нейните съюзници от НАТО, на която Сирия едва ли ще се поддаде. А и Съветът за сигурност на ООН едва ли ще го допусне!
  1. Европейският съюз да се обърне с настойчива молба към правителствата на Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Катар, Обединени Арабски Емирати и Оман да създадат на своя територия подходящи лагери за политически имигранти от други арабски страни и от Афганистан и Еритрея. Саудитска Арабия и страните от Залива могат да предложат благоприятни условия за настаняване в лагерите на няколкостотин хиляди имигранти: общ език (без авганците и частично – еритрейците), обща религия, обща или сходна култура, общи духовни ценности, благоприятен целогодишен климат. Продължителността на пребиваването на политически имигранти в тези лагери ще зависи от нормализацията на обстановката в техните родни страни. При нормализация те да се завръщат у дома си. Инвестициите за създаването на такива лагери и текущата им издръжка по време на пребиваването на имигрантите там да се осигуряват от страните домакини, защото имат голям финансов потенциал.
    При нужда, ЕС да потърси посредническо съдействие от правителството на САЩ за договаряне със Саудитска Арабия и другите страни от Залива.
  1. Радикално дългосрочно решение може да се постигне чрез мащабни глобални програми за подпомагане на икономическото и социалното развитие на най-бедните африкански, близко- и средноизточни страни; ограничаване експлоатацията на тези страни чрез неравноправна световна търговия, неизгодно кредитиране, неизгодни преки чуждестранни инвестиции. Чрез оказване на по-големи помощи за ограничаване на растящото икономическо неравенство, на престъпността и корупцията; за подобряване на здравеопазването и образованието; развитие на инфраструктурата; създаване на нови работни места с достойно заплащане; за преодоляване на вътрешните икономически, социални, етнически, религиозни и други конфликти.
    При оказване на такава помощ не трябва да се натрапват американски или европейски политически, социални, културни и други модели, които противоречат на вековните традиции, духовните ценности и националните култури на тези народи. Разбиранията за демокрация, човешки права, справедливост и други нравствени и културни измерения на съвременните ислямски и други религии, се различават съществено от американските и европейските религии.
    Досегашните действия на световната общност чрез ООН, Световната банка, МВФ, СТО, ЕС и други подобни не помагат ефикасно на тези народи. Сериозни глобални икономически и финансови анализи на независими научни колективи показват, че това, което се отнема от тях чрез неравноправна търговия, кредитни отношения, ПЧИ и други подобни механизми, превишава онова, което им се дава като международна помощ. В резултат на това световната бедност и неравенството растат тревожно. Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц напоследък с голяма тревога бие камбаната за тези проблеми. През последните години те присъстват все повече и се обсъждат с все по-голяма загриженост и на дискусионния форум в Давос.
    Ако се постигне действително НОВ СПРАВЕДЛИВ СВЕТОВЕН ИКОНОМИЧЕСКИ И СОЦИАЛЕН РЕД, който подобрява реално живота на тези хора, те няма да се стремят отчаяно към Европа или Америка, а ще предпочитат да живеят и работят със семействата и близките си в своите страни.
  1. Масирани миграционни потоци към Западна Европа се очакват скоро и от страните от Западните Балкани, от Украйна, Молдова, Грузия, а също и от ромските общности в Източна Европа и близките страни. ЕС не е готов да се справи с това предизвикателство. Той е изправен пред решаване и на собствените си демографски проблеми – ниска раждаемост, намаляване на населението и на работната сила. Това може да наложи „внос на население и работна сила”. Как тази потребност от работна сила като количество и качество ще се съчетава с бъдещия натиск на имигранти, който наверно ще се разминава с нуждите и абсорбционния потенциал на Западна Европа? ЕС не може да направи много за успокояване на напреженията в Африка, в Близкия и Средния Изток. Това е само по силите на САЩ, а в Сирия – съвместно на САЩ и Русия. ЕС обаче може и трябва да направи много повече за успокояване на обстановката в Украйна, в Западните Балкани, за ромските общности в Източна Европа. Той обаче не го прави. И не личи, че осъзнава неотложната потребност да го прави.
    Лансираната напоследък идея от някои европейски либерални партии за ускорено присъединяване на Албания, Македония, Черна гора и Сърбия към Европейския съюз ще бъде груба грешка. Защото икономическата, финансовата и социалната разнородност на ЕС и сега е много голяма и затруднява нормалното развитие на общността в условията на Общ европейски пазар. Разнородността ще се изостри при преждевременно разширение с неподготвени страни – кандидатки и ще оказва още по-неблагоприятно влияние с непредвидими последици дори за нейната съдба. Наложеното преди година замразяване на приемането на нови членове в ЕС следва да продължи до пълната стабилизация на ЕС и на Еврозоната, което не се очаква много скоро.
  1. Българското правителство да вземе незабавни мерки за опазване на сухопътната граница с Турция и на морската ни граница, срещу нахлуване на нелегални мигранти. Засега сухопътната ни граница не е охранявана надеждно и незаконното й преминаване от чужденци е почти масово. Подобряването на охраната включва: Ускорено завършване на загражденията по границата ни с Турция. Ако отчуждителните процедури забавят строителството, да се приемат бързо промени в закона за въвеждане на ускорен режим на отчуждаване, поради важността и спешността на строежа. Да се осигури необходимото допълнително финансиране, материали, транспорт, работна сила за ускорено завършване на загражденията; 2. Увеличаване броя на въоръжената охрана от граничната полиция, жандармерията и армията за опазване на границата. Засега все още се пропускат немалък брой нелегално проникващи групи. Нашите власти и сега не знаят колко имигранти пребивават незаконно в България. Специалистите смятат, че те са много повече от официално обявявяните от властите.
  2. Да не се допускат на наша територия икономически имигранти, а също и други имигранти, превишаващи нашия потенциал за тяхното устройване. Това може да ни създаде още повече проблеми в бъдеще ако вземем предвид и настоящия етнически състав на нашето население. По данни от преброяването през 2011 г. въз основа на доброволното самоопределение на преброяваните 5,665 хил. (84,8% от населението) принадлежат към българската етническа общност; 588 хил. души (8,8%) към турската и 325 хил. (4,9%) към ромската. По данни на НСИ 63,7% от турската общност живее в района на Кърджали и в Североизточна България. Почти всички хора от тази общност са мюсюлмани. Силно изразена е и връзката между етническото самоопределение и самоопределението по майчин език. По данни на НСИ 96,6% от турската общност счита турския език за майчин, а 85% от ромската общност приема за майчин ромския език, 7,5% българския и 6,7% турския. Има тенденция към турчеене на нарастваща част от ромската общност, стимулирано и от някои политици. При този етнически състав на нашето население, с доста по-ниска раждаемост от турската и ромската общност и по-активна емиграция на хората от българската общност, ако през близките 15-20 години се прибавят 10-15-20% имигранти предимно от арабските страни, аз се тревожа за възможните последствия за моята родина.
    Българските граждани от християнската и мюсюлманската религиозна общност от много десетилетия живеят в мир и добросъседство. Като познавам от близо поведението на доста мюсюлмани от арабските страни, а имам предвид и проникващите заедно с мирните имигранти и на потенциални терористи – джихадисти, се тревожа за възможното въздействие на тези пришелци върху коренното мирно българско мюсюлманско население. Призовавам и другите българи да се замислят!
  1. Желателно е имигрантите, и особено тези с неуреден статут, да се настаняват в помещения (бивши казарми, училища и други подобни) в покрайнините или извън селищата и във всеки случай извън големите градове. Недопустимо е настаняването на незнайно какъв (но очевидно голям) брой незаконни и други имигранти в центъра на София. С поведението си те създават много тревоги на българските граждани, които живеят в района зад централните хали, наричан сега популярно „Малкият Бейрут”. Някои софиянци дори започват да си продават жилищата в този район и да се преместват в други райони на София. Препоръчвам тези имигранти да се изведат от центъра на столицата във възможно най-кратко време!
  2. Търсене на отговорност от правителствата и най-високопоставените политици на Америка и на техни европейски съюзници, които със своите действия през последните десетилетия причиниха настоящите имиграционни потоци към Европа и други региони. Те са виновни пряко за преждевременната смърт на стотици хиляди хора, за растящия хаос и страданията на милиони други хора, особено за настоящото масово преселение към Европа. Бъдещето на Европа е заплашено сериозно ако не се вземат бързи мерки и ако този политически произвол на американските и други власти продължава.
    Макар че това може да звучи наивно, особено за някои фанатично сервилни проамерикански мозъци, препоръчвам да се създаде СВЕТОВЕН ТРИБУНАЛ, пред който да бъдат изправени най-висшите ръководители на САЩ и техните съюзни държави, допринесли пряко с действията си за сегашното опасно преселение на народите към Европа. За тази цел може да се доразвият функциите на Международния наказателен съд, създаден с Римския статут от 1998 г. за наказателно преследване на престъплението „агресия”.
    Нима ще остане ненаказана световната лъжа на американския президент Буш-младши и на британския министър председател Тони Блеър за наличието на оръжия за масово поразяване в Ирак, довела до нападението срещу тази страна на 19 март 2003 г. и смъртта на стотици хиляди хора, страданията на милиони други хора и прахосването на около един трилион долари за военни и други свързани цели? Войната срещу Ирак доведе до разбунването на целия Близък Изток и до възникването на най-новото политическо чудовище – ”Ислямската държава”, с много опасни потенциални последици за Европа през следващите години и десетилетия.
    Този трибунал трябва също да разкрие кой купува сега и на кого препродава суровия и преработения петрол от Ислямската държава и кой им превежда стотици милиони долари за финансиране на военните действия срещу Ирак и Сирия, за набиране на десятки хиляди наемници и за ограбване и разрушаване на хилядолетни паметници на световната култура, особено в Ирак и Сирия. Какво участие има Турция в тази съвместна престъпна дейност със съвременните варвари от „Ислямска държава”? Какво участие имат западни политици и ръководители на американски и западноевропейски петролни компании? Към тези престъпления могат да се прибавят и други престъпления срещу човечеството на най-високопоставени политици и бизнесмени, независимо от коя страна са те.

В XXI век такива престъпления срещу човечеството не могат да се прощават! Защото ненаказаното престъпление е покана за нови престъпления. Тези хора напоследък все по-често предприемат произволни военни действия, икономически и други санкции, като нарушават най-безцеремонно устава на ООН, пренебрегват Съвета за сигурност на ООН и правилата на Световната търговска организаця. Нямаме право да мълчим! Мълчанието сега е равностойно на съучастие!

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

03rd Oct2015

Миграционния пожар трябва да гасят тези, които го запалиха!

by Черно и Бяло

Американските власти са главният виновник за сегашното масирано преселение от Африка и Азия към Европа

Съдържание

  1. Причини за нарастващите миграционни процеси.
  2. Намесата на Америка във вътрешните работи на други държави.
  3. Защо мигрантите не се насочват към Саудитска Арабия и нейните по-малки съседи от Залива?
  4. Защо световната общност си затваря очите?
  5. Възможни деструктивни последствия от масовата имиграция в Европа.
  6. Как да се ограничи масовото преселение към Европа?

Проф. Иван АнгеловНа 6 септември тази година Pogled.Info публикува мой анализ за миграционната криза. Междувременно продължих да работя по темата: обособих анализа в шест раздела, допълних го с още много аргументи и най-вече – раздел 6. – с още седем важни препоръки за ограничаване на организираното масово преселение от Африка, Близкия и Средния изток, което застрашава бъдещето на Европа и на християнската цивилизация. Тук предлагам на читателите разширения вариант на анализа с новите препоръки за ограничаване на миграционните потоци, който е почти три пъти по-голям от първата му част. Правя го, за да опровергая масовите лъжи у нас и на Запад, с които се цели оневиняване на САЩ и на нейните съюзници за настоящата миграционна криза. А САЩ и най-близките ѝ съюзници продължават гузно да мълчат.
Правя го още и защото миграционната криза е много сериозна и бързо се усложнява. Тя е на път да се превърне в европейска катастрофа и с напиращите все повече нелегални имигранти през турската сухопътна граница, застрашава пряко България:

От историята знаем за поредица от велики преселения на народите през вековете. Стотици милиони хора сега живеят извън страните в които са родени те и техните родители. В своя статия през август 2015г. в списание Social Europe, бившият министър на външните работи на Германия Йошка Фишер писа: „В продължение на много години Европа беше сполетяна от войни, глад и бедност. Милиони европейци бяха принудени да емигрират по икономически и социални причини към Северна и Южна Америка и далечна Австралия, търсейки по-добър живот за себе си и своите деца. Те бяха считани за „икономически мигранти”…Днес Европа е един от най-богатите световни региони. В продължение на десетилетия повечето европейци живеят в демократични държави, които уважават фундаменталните човешки права. Европейската собствена мизерия и миграция се превърнаха в далечен (дори почти забравен) спомен”.

Причини за нарастващите миграционни потоци

През последните десетилетия също сме свидетели на преселения на милиони хора от бедните към богатите страни по различни причини. Основните причини сега са икономически и политически. Докато има два световни полюса между бедни и богати, или както се казва в глобален план – между Севера и Юга, ще има и световна икономическа миграция. Засилването на бедността и изострянето на неравенството в световен мащаб ще поражда нарастваща икономическа миграция: от бедните към богатите континенти, от бедните към богатите държави в континентите и от бедните към богатите райони вътре в държавите. Икономическата миграция може да бъде ограничена значително само ако се постигне относително изравняване, или поне намаляване на пропастта между качеството на живота в различните континенти, държави и региони вътре в държавите. Това обаче не се очертава като реална възможност през близките десетилетия. По-скоро обратното – бедността ще се разширява, а неравенството ще се задълбочава.

Политическите причини се изразяват във външни военни интервенции в по-малки и слаби държави, провокиране на граждански войни в други страни, заговори за сваляне на легитимни правителства на други държави, насърчаване на тлеещи етнически, религиозни и други конфликти в други страни, поддържане на добре платена и активна пета колона в чужди държави. Неслучайно напоследък все по-често се говори: „ако има война ще има емиграция, ако няма война няма да има емиграция”. Разбира се, тук става дума главно за военно-политическата емиграция. В следващото изложение за краткост ще боравя с понятието „политическа миграция”.

Главните икономически и политически миграционни потоци сега са от Африка, Южна и Югоизточна Азия, Латинска и Централна Америка към Западна Европа, Северна Америка и Австралия. В периоди на икономически, социални, политически, военни, религиозни и други кризи тези потоци се засилват, но никога не стихват напълно. Напоследък се очертава тенденция затишията да са все по-редки и по-кратки. Това ще затруднява бъдещето на човечеството.

Намесата на САЩ във вътрешните работи на други държави

През последните десетилетия, зачести намесата на световния хегемон Америка във вътрешните дела на други държави, което я превърна в мощен източник на миграция. Външните интервенции пораждат вътрешно политическо, икономическо, социално, етническо, културно и религиозно напрежение в тези страни и все по-често прерастват в тотален хаос, диктатури и граждански войни. Те пък правят невъзможен нормалния живот на хората в тези държави, застрашават личната и имуществената им сигурност и ги принуждават да емигрират. Най-грубо се намесват правителствата на САЩ и техни най-близки европейски съюзници, под знамето на натрапчивия „износ на демокрация” и „защита на гражданските права”. Известна е многократната брутална намеса на САЩ преди и след Втората световна война в Централно и Южноамериканските държави, в Африка, в Азия и в Европа. Създаването на еднополярен свят с доминация на САЩ през последните десетилетия увеличи апетитите за такава намеса и те зачестиха. Превърнаха се в нормална практика.

Политическите причини, които породиха последните масови миграционни потоци към Европа, са намесите под флага на „Арабската пролет” (Алжир, Тунис, Либия, Египет, Судан, Йемен, Сирия), а преди това за „износ на демокрация” в Ирак, Иран, Афганистан, Пакистан, Еритрея, Етиопия, Сомалия и други африкански страни, та чак до Нигерия и някои страни от Западна Африка. Така „Арабската пролет” се превърна в „Арабска зима”, която сега обхваща и Европа.

В повечето от тези държави и преди това имаше диктаторски режими, но те с нищо не бяха по-лоши от съществуващите и до сега проамерикански диктатури в Саудитска Арабия, в нейните по-малки съседи от Арабския (Персийския) залив, а също и в Африка. Разликата е само в това, че едните бяха неутрални или антиамерикански, а другите – послушни и проамерикански. Положението в Ирак, Афганистан, Либия и други страни беше наистина лошо, но след бруталната намеса на Америка и някои западноевропейски страни, стана още по-лошо. По-рано, по време на диктатурите бяха избивани много хора заради техните политически, религиозни и други убеждения, но сега, с породените от тези интервенции граждански войни и пълен хаос, избиват още повече хора.

По времето на Садам Хусеин Ирак беше относително стабилна държава с брутална диктатура. Може би някаква доза „Близкоизточна диктатура” е била необходима, за да се поддържа стабилността в сложната обстановка в страната и региона. Ние европейците по-трудно можем да разберем това. Правителствата на САЩ отначало сътрудничеха с този и предшестващите го диктаторски режими в Ирак, доставяха му военна техника и му помогнаха в края на 1980 и следващите години да воюва срещу Иран, защото това беше изгодно за САЩ. Войната завърши без победител. Впоследствие, когато Садам прояви признаци на независимост и непослушание, го обявиха за престъпен. Наложиха му строги икономически и други санкции, обявиха самоволно части от иракското небе за зона за забранени полети на иракската авиация. Особено след войната му срещу Кувейт през август 1990г.

Правителствата на САЩ, Великобритания и други техни съюзници безцеремонно излъгаха света и Съвета за Сигурност на ООН, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване и на това основание на 19 март 2003г. започнаха мащабна война срещу него, без разрешение от Съвета за сигурност на ООН. Оръжия за масово поразяване не бяха намерени, но за това сега не е прието да се говори. „Обективните” и „независими” западни медии, като че ли по някакъв всеобщ сигнал от всевишния, замлъкнаха и координирано избягват да пишат на тази тема. А така наречената „световна общност” се преструва, че е забравила за престъпната лъжа.

А лъжата е престъпна, защото струва живота на стотици хиляди (според някои източници – над един милион) иракски военни и мирни граждани и няколко хиляди убити американски войници, около един трилион долари за водене на военните действия от САЩ и други страни. Да не говорим за физически и психически увредените стотици хиляди военни и цивилни с тежки последствия за целия им живот. Там загинаха за чужди интереси и 13 български войници, изпратени от сервилно послушното българско правителство, а още повече бяха ранени. Бяха унищожени или ограбени безценни хилядолетни паметници на световната материална и духовна култура. Особено тежко пострада Месопотамия – люлката на човешката цивилизация, известния античен град Вавилон. Разграбени бяха световно известните музеи в Багдад, Мосул и други градове на Ирак. Тези факти дават основание войната срещу Ирак с нейните продължения през годините в целия арабски регион, а сега и сянката над Европа, наред с авантюрата на Хитлер, да се счита за едно от най-големите престъпления в съвременната човешка история! То не може и не трябва да бъде забравено!

Гражданската война в Ирак продължава и сега. Не минава месец без кървави бомбени атентати между шиити, сунити и кюрди. Ирак е пред разпад на две или три по-малки държави. Умират нови невинни хора, а хиляди други търсят спасение в емиграция. Политическите лъжци от най-висок калибър обаче не са наказани. И дори имат наглостта да ни съветват сега как да се ограничат миграционните потоци, как да се разпределят имигрантите в европейските страни, как да се проявява солидарност, да се разширява демокрацията и да се спазват човешките права.

Американските власти отгледаха саудитския богаташ Бен Ладен като оръдие за борба срещу престъпната съветска окупация на Афганистан (от декември 1979г. до февруари 1989г.), но впоследствие той създаде Ал Кайда и се обърна срещу тях. Появиха се талибаните и в Афганистан започна гражданска война. Разрушаването на двата небостъргача на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. послужи като претекст за пряка военна намеса на САЩ и техни съюзници в Афганистан. Българските власти и тук не изостанаха със сервилното си послушание, като изпратиха свой военен контингент, за разлика от някои други страни членки на НАТО, които отказаха.

Тези събития и организираните от САЩ и европейските им съюзници интервенции в Близкия и Средния изток, в Северна и Западна Африка, впоследствие прерастнаха в още по-уродливата „Ислямска държава”, която тепърва ще създава проблеми на Европа и на народите в тези региони. Ислямска държава е рожба на властите на САЩ и на техните най-близки европейски и арабски съюзници, която те и до сега продължават да обгрижват. Много са фактите, които го потвърждават.

Достатъчно е да запитаме: Ислямска държава окупира важни петролни източници в Ирак и Сирия и добива значителни количества нефт. Но суровият нефт става ценност едва когато бъде продаден и преработен. Въпросът е: на кого го продават, кой го купува и препродава и от кого получават стотици милиони долари за финансиране на военните си операции и за заплащане на изпращаните там с тяхно активно и пасивно съдействие десетки хиляди наемници от много страни? Защо световната общност мълчи за това, въпреки че добре знае истинските адресати? Каква е ролята на Турция и на някои американски и западноевропейски компании в тези сделки? Ако това беше Русия щяха отдавна да проглушат света!

Либия също беше относително стабилна държава с важни социални придобивки за нейните граждани, финансирани с приходите от петрола. С диктаторската си практика Кадафи не се различаваше съществено от другите му арабски колеги, освен с оригиналните си „реформаторски” наклонности в Либия, усилията му за обединяване на арабските страни в една държава още по времето на египетския президент Гамал Абдел Насър, за създаване на Африкански съюз с единна валута, по подобие на Европейския съюз, пропагандирането на Арабския социализъм, национализацията на частната икономика в Либия, писането на учебник за Либийската джамахирия. Той поддържаше добри отношения със Съветския съюз, срещаше се често с нашия Тодор Живков и експериментираше нови, привидно демократични, дори леви социални и политически модели.

Кадафи беше приеман радушно и от европейските лидери, които му позволяваха да разпъва прословутата си шатра по негов избор, за да получават повече петролни концесии в Либия. Той помагаше на Европа, като не допускаше емиграция от Либия към бреговете на Италия. В апогея на своята власт Кадафи предупреждаваше публично италианския премиер Берлускони и други европейски ръководители, че ако той не спира бежанците от арабските и други африкански страни, те „ще нахлуят в Европа и ще я опустошат като варварите”. Сега това е на път да стане. Правителствата на САЩ, Франция, Великобритания и други европейски страни обявиха едностранно и там зона за забранени полети на либийската военна авиация в собственото й въздушно пространство. Зачестиха въздушните бомбардировки над Либия през 2011 г., които бяха започнали над резиденцията на Кадафи години преди това, с убийството на някои от децата му. Изпращаха там свои предрешени командоси за създаване на безредици и организираха въоръжения преврат срещу Кадафи, който беше убит по зверски начин. В свалянето на Кадафи особено активна роля изигра Франция с президента Саркози, въпреки широко разпространените слухове, че Кадафи е финансирал преди това президентската му кампания.

На някогашната либийска територия сега няма държава с централно правителство, а пълен хаос и въоръжени междуплеменни сблъсъци. Либийските брегове се превърнаха в стартове за мащабна емиграция към Италия. Тръгвайки от либийските брегове, към началото на септември 2015г. по официални данни около 2900 араби и африканци намериха смъртта си във водите на Средиземно море, а не бленуваното европейско щастие. Действителният брой на удавниците вероятно е по-голям.

Сирия беше относително мирна мюсюлманско-светска държава. Може би между най-цивилизованите арабски страни, със задоволително качество на живота за мнозинството от своето население. Тя поддържаше и поддържа приятелски връзки със Съветския съюз и Русия, което не се харесва на правителствата на САЩ и на някои западноевропейски държави. Те смятат, че притежават монополното право да господстват в този регион, както навсякъде по света.

Като част от общия кръстоносен поход срещу Русия, правителството на САЩ реши, че президентът Башар Асад трябва да бъде свален, защото не стана тяхна марионетка, макар че беше преизбиран няколко пъти в относително свободни (по арабски стандарти) избори. Във всеки случай далеч по-свободни от тези в приятелските на САЩ диктатури в други арабски страни и в различни региони на света. За това обаче американските власти мълчат. Защото за тях има „добри” и „лоши” диктатори, в зависимост от послушанието им. Пригласят им и уж обективните големи световни медии.

Отстраняването на президента Асад се оказа по-трудно отколкото американците очакваха. Наложи се да организират гражданска война срещу законното правителство с масирано участие на хиляди чуждестранни наемници от над 50 страни, в нарушение на всякакви норми на международното право. Сирийската армия сега воюва срещу мощна армия от около 30 хиляди високо платени и фанатизирани чуждестранни наемници, а не толкова срещу сирийска политическа опозиция. А се „безпокоят” когато Русия оказва помощ на същото законно сирийско правителство да защити своите граждани и своята държава от външна агресия и пълна разруха, в съответствие с международните норми. Оказва се, че на САЩ е позволено всичко в Сирия и района, а на Русия – нищо!

Обективните анализатори твърдят, че евентуалното отстраняване на сегашното правителство на Сирия начело с Башар Асад би означавало превръщане на тази страна във втора Либия и втори Ирак. Тоталният хаос и произволът би заменил държавността и налагащата се светска диктатура на Асад. Дори нещо по-лошо! Известно е, че Франция изигра авангардна роля за елиминирането на Кадафи. С това помогна да се достигне до сегашния тотален хаос в Либия и допринесе за създаването на големите миграционни потоци от нейните брегове към Италия. Странно е, че сега френското правителство настоява най-упорито за отстраняване на Башар Асад, защото бил „главен виновник за сегашната криза в Сирия”. Първо, това не е вярно! То се опровергава от стотици факти. Срещу сирийското правителство сега воюват главно чуждестранните наемници от така наречената „умерена опозиция” и Ислямската държава, пак с чуждестранни наемници. Второ, дори САЩ, Великобритания и Германия признават сега публично, че без Асад не е възможно решение на сирийската криза.

Каква е тази нова американска логика в международните отношения? Счита се, че на Америка е позволено да сваля чуждестранни легитимни правителства, защото не ѝ харесват; да разрушава чужди държави, защото не ѝ допадат; да жертва стотици хиляди техни граждани и да прокужда милиони други по света, като демонстративно заобикаля Съвета за сигурност на ООН, защото ѝ е изгодно. И в същото време обвинява Русия, защото помага на легитимното Сирийско правителство в усилията му да стабилизира държавата и да защити живота на своите граждани по правилата на международното право!

Държавният секретар на САЩ Джон Кери наскоро изрази „безпокойство”, че Русия изпраща в Сирия военен персонал и доставя военна техника. Ако това е вярно, заявил Кери, то ще допринесе за разширяване на насилието и увеличаване на бежанците от Сирия. Странно безпокойство! Като че ли в Сирия сега няма хаос и насилие, фабрикувано от тях и прокудило от няколко години милиони сирийци от родните им огнища.

Единствената военна сила в Сирия, която сега реално се сражава на терена срещу наемниците на Ислямската държава, са войските на президента Асад, сирийските кюрди в североизточната част на страната и отрядите на Хизбула. А правителството на САЩ иска да елиминира именно тях! Каква по-добра услуга за Ислямска държава от тази! Така наречената „умерена сирийска опозиция”, официално организирана, обучавана и финансирана от правителството на САЩ, Турция, Саудитска Арабия и Катар е разбита и безпомощна. Напоследък това признаха и американските власти. Част от нея дори премина на страната на Ислямска държава. Не е ли това американско „безпокойство”, меко казано, твърде подозрително!

Всяко ограничаване на военните възможности на сирийското правителство улеснява Ислямската държава, с всички трагични последствия. Американското безпокойство от по-активното участие на Русия в подкрепа на Асад във войната му срещу Ислямска държава е израз на загриженост за съдбата на свидната им рожба, а не за сирийския народ. Те се страхуват не от увеличение на емиграцията, а от вероятността Ислямска държава да бъде разгромена от сирийските правителствени войски с руска помощ. За обективните анализатори се натрапва убеждението, че Америка цели точно това – да помогне на Ислямската държава, т.е. на съвременните варвари, които режат публично главите на своите пленници и разрушават безценни хилядолетни паметници на световната култура в Ирак и Сирия. Варварството на ръководителите на Ислямската държава изглежда не смущава американските власти и техните чуждестранни съюзници. Можете ли да си представите как биха реагирали те ако нещо подобно се извършваше в Русия или в Китай!

Наред със споменатите по-горе погроми над хилядолетни културни паметници по време на американската агресия в Ирак, сега се ограбва и разрушава световно известната Палмира, района на север и на юг от р.Ефрат в североизточна Сирия, антични паметници в други региони на страната. Не е ли това съучастие на уж културния и интелигентен Запад в разрушителната дейност на ислямското „културно варварство”! Един ден биха го правили и в Европа, ако им се отдаде.

Преди няколко години обвиниха Сирия, че притежава химически оръжия, но и след като тя ги унищожи през 2013г., по договореност с Америка и Русия, заплахите от открита интервенция и ултиматуми за сваляне на президента Асад затихнаха временно, но се подновиха напоследък, а прикритата външна намеса не е преставала. След масираната намеса на САЩ, Саудитска Арабия, Катар, Турция, Израел и други държави, Сирия е вече почти съсипана държава. От около 22-23 милионното ѝ население преди интервенцията, половината търсят спасение в емиграция, Само в Турция има над два милиона имигранти. В писмото на турския премиер Ахмет Даутоглу от преди няколко дни се казва, че чакат още 7-8 милиона души, които да се отправят през Турция към Гърция и България. Йордания и Ливан са поели общо около 3 млн. сирийски бежанци. Има стотици хиляди и в Египет. Огромна е и вътрешната сирийска миграция. Сирийският народ преживява невиждана трагедия!

В този контекст буди недоумение и поведението на българското правителство. То отказа въздушен коридор на руски самолети с хуманитарна помощ за Сирия, под претекста, че те може да носят военна техника. Първо, това не е доказано, а само предположение, въз основа на което не могат да се вземат такива важни решения. Второ, нормалният износ на военна техника за легитимното сирийско правителство никога не е забраняван от Съвета за Сигурност на ООН, който единствен има такова право. Трето, дори и да носят въоръжения, те са за действия срещу Ислямската държава. Какво лошо има в това от гледна точка на здравия разум и на международното право? На кого помага българското правителство с тези си странни действия, на фона на категоричните решения на Съвета за Сигурност на ООН, че Ислямската държава е престъпно създание и решението на Гърция (член на НАТО) и на Иран да разрешат прелитането на самолетите!

А искането на българските власти да проверяват съдържанието на руския самолетен товар на наша територия е цинично предизвикателство за унижаване на една велика държава, направила толкова много за освобождаването ни от турско робство и за цялостното развитие на България през последните 150 и повече години. Това е поведение на дребен политически лакей, когото никой не уважава. Дори и неговите господари ще го захвърлят, когато им стане непотребен. Любопитен съм да видя как българското правителство ще поиска такива проверки на прелитащи над нас американски самолети.

Войните в Ирак, Афганистан, Либия и Сирия, предизвикани с прякото участие на САЩ сега са главните източници на емигранти към Европа, следвани от Еритрея, Етиопия, Пакистан, Тунис, Алжир, Йемен, Сомалия, Судан и други страни на юг от Сахара. А не само от Сирия, както някои се опитват сега да внушават у нас. Сирийските мигранти едва ли превишават 20-25% от общия им брой.

Деструктивната роля на Америка за дестабилизирането на споменатите страни сега се премълчава от западните политици и сервилните им медии. Дори напълно се отрича. Като главна причина за масовата миграция напоследък се сочи разрастването на Ислямска държава с овладяването на големи територии в Ирак и Сирия, а също и влиянието ѝ в Либия и други африкански държави. Това не е вярно! Първо, мащабна миграция от Африка към Европа имаше отдавна, но, както споменах по-горе, тя до голяма степен се блокираше от правителството на Кадафи. Войната и последвалия хаос в Ирак (т.е. преди създаването на Ислямска държава) принуди милиони иракчани да напуснат страната си и да търсят спасение в съседни арабски държави: Сирия, Йордания, Ливан, Египет и други. Това са всеизвестни факти за всеки обективен анализатор на събитията в този регион по онова време. Второ, дори ако допуснем за момент, че Ислямска държава е породила настоящата миграция, да се върнем 15-16 години назад и да проследим нейното зараждане и развитие.

Началото на групата е поставено в 1999г., която обяви вярност в Ал Кайда в 2004г. През януари 2006г. се обединява с други сунитски групи и образува Mujahideen Shura Council, който през октомври 2006г. обяви създаването на Ислямска държава на Ирак. През 2011г. те завзеха големи територии от Сирия и от Ирак. През април 2013г. беше обявено обединяването на няколко групи в района, които образуваха Islamic State of Iraq and the Levant (ISIL). Въпреки някои вътрешни борби, впоследствие, с помощта и на десетки хиляди чуждестранни наемници, те овладяха още по-големи територии в Ирак и Сирия. Всичко това ставаше под грижовния поглед на американското правителство и в присъствието на многохилядна американска армия в Ирак, а след това, което продължава и сега, на хиляди американски военни и други съветници в Ирак. И въпреки всички тези неоспорими факти, сега внушават на наивниците, че Америка нямала нищо общо с Ислямска държава и че воювала срещу нея. Каква цинична лъжа!

Мигрантите сега се превръщат от САЩ в политически горещ картоф, който може да се използва в стратегически и демографски план като оръдие срещу интересите на ЕС. Многохилядните мигрантски потоци могат да послужат за безпрепятствено прехвърляне на ислямски терористи – джихадисти от Ислямска държава в Европа. Европейски специалисти по сигурността правят консервативни предположения, че ако само един процент от мигрантите са джихадисти, при дошли до сега само през тази година около 500 хил. души, това означава, че вече са прехвърлени около 5000 терористи, които при нужда, по решение на техния център в Ислямска държава, могат да изправят Европа или отделни европейски държави пред голяма опасност през близките години, с непредвидими последствия. Нима ръководителите на Европа не мислят за това!

От телевизионните предавания личи, че голямата част (около 80%) от мигрантите са млади здрави мъже на възраст между 20 и 40 години. Това съвсем не е типична полова и възрастова структура за спасяващи се от преследвания отчаяни възрастни хора и майки с децата си! Повечето от тях са икономически имигранти, които търсят по-добри условия за живот. Част от тези хора могат да бъдат завербовани, обучени в Европа и изпратени през следващите години обратно в техните родни страни за борба срещу евентуално „непослушни” правителства. Така сегашният тероризъм ще ражда още тероризъм, който обаче ще е „добър тероризъм” по западните стандарти, понеже ще обслужва интересите на Америка и техните най-близки европейски съюзници.

Защо мигрантите не се насочват към Саудитска Арабия и нейните по-малки съседи от Залива?

Милионите хора, принудени от военните действия и невъобразимия хаос, да напуснат Ирак, Афганистан, Либия и Сирия, трябваше да изберат страните, където да търсят спасение. Те са мюсюлмани в огромното си мнозинство и в преобладаващата си част говорят арабски език, с изключение на афганците и до известна степен – еритрейците. Би било логично мигрантите да се насочат към най-близките и най-богати арабски мюсюлмански страни. Част от тях наистина го сториха, като се отправиха към съседните по-бедни мюсюлмански държави: Турция, Йордания и Ливан. Малка част се насочиха към Египет, може би поради все още нестабилното положение там.

Няма обаче миграционни потоци към най-богатите арабски страни от Залива: Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Катар, Обединените Арабски Емирати и Оман. По данни на Световната банка БВП на човек от населението в текущи цени в Катар е 103900 щатски долара, в Кувейт – 85660 дол., в ОАЕ – 29900 дол., в Оман – 29600 дол., в Бахрейн – 29200 дол., в Саудитска Арабия – 26200 дол. Те не оказват и финансова помощ на официалните власти в Ирак, Либия и Сирия, поради обтегнатите отношения между техните правителства в миналото, а и сега. Обратното, помагат с финансови средства на групировките в Сирия, които воюват срещу президента Асад. На Саудитска територия се обучават терористи на Ислямска държава. Тези богати държави са част от регионалната политико-икономическа общност The Gulf Cooperation Council.

Всички арабски страни членуват в Арабската лига. Отношенията между тях често са били помрачавани от малки или по-големи противоречия, но все пак повече са чертите, които ги обединяват: обща религия, общи духовни ценности, обща или близка култура, общ език (между другото и поради обединяващата езикова роля на Корана). Има и някои нюанси на религиозни различия. Не бива също да се забравя, че преобладаващият ислям в Сирия е по-умерен и по-толерантен от този в Саудитска Арабия. Между тях обаче има много повече общи черти, отколкото с европейските народи. Освен това, Европа е много по-далече и достигането й е по-трудно, сложно и рисковано. Европейският климат със студени зимни месеци е доста по-труден за тях. И въпреки това емигрантите от Ирак, Либия и Сирия се насочват към Европа, а не към братските си арабски държави на изток.

Трябва също да се знае, че ръководствата на Саудитска Арабия и на страните от Залива никога не са заявявали публично, че желаят да приемат своите страдащи братя. По-скоро обратното. Изразявам се така, защото в официални и неформални разговори арабите от различните арабски страни, винаги взаимно се наричат братя. За отношението на Саудитска Арабия към потенциалните мигранти от Сирия и Ирак има значение и това, дали са шиити, сунити или от други етническо-религиозни общности в региона. Това усложнява обстановката допълнително. Нещо повече, Саудитска Арабия изкопа дълъг дълбок ров по западната и северо-западната си граница, за да затрудни проникването на неканени гости на нейна територия.

Важно е също да се знае, че Саудитска Арабия и страните от Залива поддържат от десетилетия много близки отношения със САЩ. Те координират тясно външната си политика. Техните армии са въоръжени предимно с американска военна техника. В много свои вътрешни държавни порядки, в бизнеса, дори в архитектурата подражават на Америка. Логично е да се предполага, че това необичайно дистанцирано поведение към милиони техни арабски братя – емигранти, в настоящата драматична обстановка, е избрано не без участието на американските власти. Разбира се, подобни неща не се разгласяват чрез медиите. Такива деликатни договорености обикновено се премълчават и най-често се отричат.

Насочването на милиони мигранти от засегнатите от военни действия страни към Саудитска Арабия и страните от Залива би ги дестабилизирало, въпреки огромното им финансово богатство, защото нямат нужната материална инфраструктура. Независимо от това, с помощта на чуждестранни специалисти, те могат лесно да създадат и поддържат големи и удобни палаткови бежански лагери на своите територии, със съответна инфраструктура, в които да приютят стотици хиляди имигранти. То би било по-лесно и поради по-благоприятния климат там в сравнение с Европа, особено през наближаващите зимни месеци.

Много е вероятно американските власти да са ги посъветвали да не поемат такова тежко бреме и да насочат мигрантите към Европа. Като имаме предвид стратегическата цел на Америка – постепенно да изтощават Европа, много е вероятно да го правят нарочно. Сега сме свидетели как това се върши с голям размах, докато арабските братя от Саудитска Арабия и страните от Залива наблюдават от разстояние и декларират солидарност. Тази нелогична насоченост на мигрантските потоци – на запад към далечната непозната Европа, а не към по-близките им братски арабски страни на изток, не може да не прави впечатление на европейските ръководители, но до сега нито един от тях не е споделил публично своите тревоги. Между тях има умни хора, които не може да не се тревожат. Това мълчание едва ли е случайно!

Защо световната общност си затваря очите?

Така наречената „Световна общност” знае всичко това. И дори много повече от мен, защото заедно с Америка участва в дестабилизирането на тези региони на Африка и Азия и в организирането на настоящите миграционни потоци към Европа. Но остава сляпа и безмълвна за истинските причини на масовото преселение към Европа. Вместо да разкрива същността и причините и да търси отговорност от причинителите на настоящата миграционна трагедия, Европа разходва милиарди евро и се занимава само с последствията от тези процеси. Повтарям, с последствията, а не с фундаменталните причини за масовото преселение. Според някои оценки само Германия се очаква да изразходва тази година между 5 и 10 млрд. евро за посрещане на стотиците хиляди бежанци. Тези дни има съобщения, че властите в такъв голям град, като Мюнхен, изнемогват с посрещането на хиляди имигранти ежедневно. Над 2900 души са се удавили в Средиземно море. Може би хиляди други са загинали в Егейско море и по пътищата през Турция и балканските страни. Милиони хора страдат в Африка, Близкия и Средния Изток и в Европа.

През това време ръководителите на ЕС умуват по задължителните или доброволни квоти за разпределение на имигрантите по страни и статута им като бежанци, по „горещите точки”, по регистрацията на мигрантите, по пръстовите отпечатъци, по въвеждането на нов граничен контрол, включително и граничните заграждения, въпреки Шенгенските правила, по финансирането на тяхното пребиваване, по правото им на избор на страна за пребиваване и т.н. Президентът Саркози препоръча неотдавна създаването на някакви центрове за предварителен подбор на мигрантите извън Еврозоната – в Северна Африка и в гранични държави на Шенгенската зона (България и Сърбия). Това би било много опасно за България и нашето правителство не трябва да го допуска. В същото време САЩ и Световната общност гузно мълчат! И продължават да живеят със самочувствието, че всичко им е позволено.

По този начин обаче не може да се решат тежките проблеми, свързани с мащабното преселение към Европа. Като служител на ООН дълги години съм работил с част от тези страни, познавам манталитета на тези народи и на техните управници. Сега там се разпространяват легенди за щастливия живот, който мигрантите намират в Европейския рай, особено в Германия. За същото допринасят и световните медии. Това насърчава все повече хора да се присъединяват към миграционните потоци. Оскотяващата масова бедност и крещящото неравенство, гражданските войни, липсата на елементарна лична сигурност, полицейският произвол и нападенията на въоръжени банди над беззащитни хора в тези страни ще тласкат все повече нещастници да търсят спасение в Европа.

А обещанията на г-жа Меркел, че ще приемат едва ли не всички пристигнали мигранти и новините за оказвания им засега радушен прием, се разпространяват мигновено от световните медии дори в най-затънтените кътчета на най-изостаналите африкански, арабски и азиатски страни. Това окуражава бедстващите хора да поемат трудния и рискован път към лелеяната земя. И стотици хиляди, дори милиони вече си стягат скромния багаж за дългото и опасно пътуване към Европа.

Тези процеси се организират и от безогледни трафиканти, които вземат по няколко хиляди долара на човек за включване в миграционните групи към Европа. Властите в Европа и в съседните ѝ страни не вземат достатъчно енергични мерки срещу тях. Някои българи също се заеха с този неморален, но доходен бизнес, а българските власти също не са достатъчно строги в тяхното преследване.

Напоследък се появиха съобщения в Австрия, че американските власти участват косвено във финансирането на миграционните потоци чрез така наречените „неправителствени организации”. Ако тези съобщения се потвърдят, може да се окаже, че американските тайни служби отправят безпрецедентно предизвикателство срещу народите на Европа и цялото човечество. А действията на американските секретни служби в такъв свръхделикатен бизнес едва ли се предприемат без разрешението на най-високото политическо ръководство.

Получава се странен дисбаланс: американците бомбардират тези страни, изпращат там десетки хиляди наемници, настояват за смяна на легитимни правителства и стимулират граждански войни, които в крайна сметка пораждат масовата миграция, а европейските народи плащат цената! Едни бомбардират и прогонват милиони хора от родните им места, а други ще плащат за тяхната одисея! Европейските ръководители мълчат и не смеят да назоват истинските виновници за миграционната трагедия, макар че ги знаят. Нещо повече, настояват за общоевропейска солидарност при плащането на тази цена.

Възможни деструктивни последствия от масовата имиграция в Европа

Миграционните процеси създават много тежки проблеми на европейските правителства и на техните народи. Високото качество на живота в Европа се дължи главно на труда и предприемчивостта на много поколения хора в тези страни през последните 150-200 години. В известна степен то се дължи и на дългогодишната експлоатация на африканските, азиатските, арабските и други страни чрез механизмите на колониалната система, неравноправната световна търговия, кредитната система, преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) и други методи.

Милиони бедни хора от тези страни без образование, квалификация, навици за труд, ред и дисциплина, или хора от средната класа в Африка и Азия сега се стремят към Европа, за да ползват наготово създадените от европейските народи в продължение на много десетилетия, високи жизнени стандарти. Все по-често ги чуваме да казват: „Имаме роднини в Германия, Норвегия, Швеция, Холандия, Дания и т.н., (но не споменават България, Румъния, Унгария, Хърватска или прибалтийските страни) и искаме да отидем да живеем при тях”. Нима това е аргумент, за да настояваш да те приемат като имигрант в Европа, преследван в родната му страна! То по-скоро е доказателство, че преобладаващата част от пристигналите са икономически имигранти. При това става дума за стотици хиляди хора през тази година. А догодина наверно ще бъдат над един милион с такива „аргументи”.

През първата половина на септември никой високопоставен политик не казваше справедливо ли е това или не. Аз смятах и смятам, че не е справедливо, особено за икономическите имигранти. Бедността в Африка и Азия е толкова масова, че поне 400-500 милиона души, които живеят в мизерия и си недояждат системно, биха желали да се преселят веднага в Европа. Това обаче е немислимо! То е абсурдно! Допускането дори на 10% от тези 500 млн. ще има трудно предвидими разрушителни последствия за Европа и за световната икономическа и политическа стабилност. Масовият наплив на десетки милиони такива хора към нашия регион през следващите години може да върне Европа с десетилетия назад. Драматичните последствия от такова нашествие са трудно предвидими! А много европейски политици все още не си дават сметка за това, макар че някои започнаха да го правят с половин уста едва напоследък!

Това ще поражда все по-мащабно преразпределение на наличните блага за издръжка на имигрантите. Наивно е да се очаква, че те всички ще са полезни за европейската икономика в настоящата сложна икономическа и социална обстановка. Мнозинството са без образование и квалификация, без системни трудови навици и трудова дисциплина. Те ще вършат най-мръсната работа в Западна Европа, ще имат най-ниска производителност на труда, най-ниски доходи, но ще конкурират местните хора на пазара на труда, ще извършват престъпления, ще враждуват с местните хора и дори помежду си, както правят у дома си. Прави впечатление тяхната емоционалност, невъздържаност и агресивното им поведение с граничните охрани и официалните власти на европейските страни по пътя им към мечтаната Германия.

Те ще нажежават и без това наличните остри икономически, социални, етнически, религиозни и културни проблеми в приелите ги страни. Това може да улесни някои среди на европейския корпоративен капитал с евтина и непретенциозна работна сила, но ще закове последните пирони в ковчега на Социална Европа, за която са се борили в продължение на деситилетия много поколения хора на континента.

Известно е колко трудно имигрантите, дори тези от второ и трето поколение, възприемат ценностните системи, законите, порядките, дори езика на приелите ги европейски страни. Много от тях продължават да приемат Корана като върховна конституция и думите на ходжата като върховен съдник, а не конституциите, законите, институциите и нормите за поведение на съответните демократични страни, които са ги приютили. Те не се интегрират в местните европейски общности, а се обособяват в имигрантски анклави, създават свои затворени гета. Някои дори участват в организирани убийства на местни хора – известни са примерите във Великобритания, Франция и други европейски страни.

Европейските народи навярно ще реагират на това. Първоначалните симпатии към бежанците ще прерастват постепенно в антипатии и дори във враждебност. Така се случи преди години и с косоварите. Това ще засилва ксенофобските десни настроения в тези страни. Ще възникват остри конфликти между местните хора и пристигащите от юг и югоизток потоци от отчаяни хора, спасявайки се от смъртта и търсещи своето щастие.

По всеобщо признание политиката на ЕС по бежанците до сега е пълен провал. Защото европейските ръководители се занимават само с последствията от масовото преселение, а не с фундаменталните му причини и с бъдещите предизвикателства. Защото се страхуват да признаят и огласят истината за мигрантската трагедия и за нейните автори – задокеанските им приятели.

Откакто възникна тази миграционна криза чух изказвания на много европейски политици, но нито един от тях, с изключение на унгарския премиер Виктор Орбан, не спомена причините и причинителите на бедствието и бъдещите опасности за Европа. Не се съмнявам, че те добре ги знаят, но не смеят да произнесат дори най-мек упрек по адрес на американските си съюзници. Дори председателят на ПЕС Сергей Станишев заяви, че централният проблем на ЕС бил „справедливото разпределение на бежанците” по държави. Нима той не разбира, че дори и най-справедливото им разпределение по квоти между европейските държави, по някакви измислени от Брюкселските бюрократи критерии, не решава проблема, ако причините остават и мащабите на миграционните потоци се запазват или растат. Дори и той не смее да назове американските власти като причинител и най-голям виновник за миграционната катастрофа, която заплашва Европа.

Отделен въпрос е дали така нареченото „справедливо разпределение по квоти” е наистина справедливо, защото почивало на принципа за солидарността. Справедливо ли е България да участва в това квотно разпределение и да плаща съответна цена по някакви общоприети критерии, след като решенията за нападения над Ирак, Афганистан, Либия, Йемен, Судан и Сирия, тяхното бомбардиране и разрушаване, обслужващо чужди интереси, е взето от други правителства и по чужда воля! Какво общо имаше България със ставащото на времето в Камбоджа, Косово, Босна и Херцеговина, а по-късно в Ирак, Либия и Афганистан, за да изпраща там военни контингенти и да понася жертви в Камбоджа и Ирак! Само щастливата случайност ни е спасила до сега от жертви в Афганистан. Дори нашето символично участие в Ирак, Афганистан, Либия и другите страни ни е наложено от тези, които командват в НАТО и нашият народ няма нищо общо с него. Нито нашите национални интереси! Но цената трябва да плащаме ние. Това няма нищо общо със справедливостта. Такава солидарност е неприемлива, защото няма реципрочност между участието във вземането на решенията и носенето на отговорност за последствията!

Ангела Меркел, Франсоа Оланд, Жан-Клод Юнкер, Мартин Шулц и Сергей Станишев изглежда не разбират основния замисъл на американската стратегия: постепенно обезкръвяване и отслабване на Европа, за да се предотврати нейното успешно развитие, евентуален съюз с Русия и сътрудничество с Китай, което би ги направило непобедими на бъдещата световна икономическа, политическа и военна сцена. Ако пък го разбират, както аз предполагам, се страхуват да го назоват на глас. Това показва, че начело на ЕС, а и на Партията на европейските социалисти не стоят достойни политически мъже и жени, които могат и желаят да защитават интересите на 500 милионното население на общността.

С омерзение си спомням за препоръките на Кристалина Георгиева преди година-две, че трябвало да сме доволни от идването на чужденци от Азия и Африка, което щяло да обогати генетичния ни фонд чрез създаването на семейства между наши граждани и имигранти, и да облекчи демографската ни криза. Тежко ѝ на тази Европейска общност, а и на България ако се надяват главно по такъв начин да решат своята задълбочаваща се демографска криза, без да търсят собствени решения чрез увеличаване на раждаемостта и намаляване на смъртността! Тежко й и на тази социалистическа партия с такива безлики ръководители, послушни изпълнители на американския диктат! Съдбата на европейските народи е последна грижа за тези ръководители!

Върхушката в Брюксел сега моли страните членки на ЕС за солидарност при разпределението на миграционното управленско и финансовото бреме. А правителствата на САЩ, Великобритания и Франция питаха ли европейските народи (дори своите народи), когато предприемаха авантюрите в Ирак, Афганистан, Либия, Сирия, в някои африкански и други страни, които причиниха сегашната миграционна криза. Те бяха подпомагани само от няколко най-послушни европейски правителства. Поради това е съвсем логично цената на миграционната криза в Европа да поемат само тези, които я причиниха. Неслучайно някои остроумци казват: заплащането да се определя според бомбите, ракетите, жертвите и разрушенията в посочените по-горе страни. Който е хвърлил повече бомби, изстрелял повече ракети и причинил повече жертви – да плаща повече!

На практика се получава обратното. В свое изявление на 22 септември 2015г. г-жа Меркел съобщи, че правителството на САЩ е обещало да приеме 10 хиляди сирийски бежанци през новата бюджетна година (1 октомври 2015г. – 30 септември 2016г.). „Щедростта” на Америка при поемането на имигрантското бреме личи от едно сравнение с Ливан. При население от 5,8 млн. души сега в Ливан има над 1 милион сирийски имигранти. САЩ при население над 320 млн. души ще приеме 10 хил. сирийски бежанци. Според изявления на държавния секретар Джон Кери САЩ обещават да приемат общо 85 хиляди имигранти. Каква щедрост, нали!

В същото изявление г-жа Меркел казва: „Европа трябва да си подели отговорността за справянето с масовата миграция… Европа трябва да действа заедно и да поеме отговорността. Германия не може да се нагърби с тази задача сама”. Според мен няма основания за такава солидарна отговорност на страните членки при плащането на цената, защото не е имало солидарно тяхно участие при вземането на решенията за нападения над тези страни.

В Европейския съюз е настъпил пълен управленски хаос. Все повече страни членки вече търсят собствени национални решения на мигрантските проблеми, понеже не разчитат на Брюксел. Правителствата на много страни членки основателно възразяват срещу задължителното квотно разпределение на имигрантите. Дори и срещу доброволното квотно разпределение. Появяват се все повече признаци за опасно разцепление в Европа при първото най-голямо изпитание на общността след Втората световна война.

Трудно ми е да си представя как ще изглежда Европа и какви конфликти ще възникват след 20-30-50 години ако настоящите миграционни потоци продължават. А те наверно ще нарастват. Сега се утвърждават квоти за разпределението на 160 хил. имигранти между страните членки на ЕС. А какво ще се прави в края на тази година, когато броят им навярно ще достигне един милион? А идущата година, когато може би ще са 2-3 милиона? А след няколко години, когато достигнат 10-15 и повече милиона души, ако не настъпи рязко подобрение на обстановката в размирните страни, настоящи източници на имигранти?

Президентът на Турция г-н Ердоган заяви преди няколко дни, че има много просто решение на миграционната криза – да се прекрати насилието в страните от които те идват. Точно така! Такива оценки обаче почти не чуваме от ръководителите на най-големите европейски държави и на Европейския съюз. Още по-малко от българските ръководители, с изключение на премиера през последните дни! Нима те не знаят, че това зависи главно от правителството на САЩ! Убеден съм, че го знаят, но се страхуват да не засегнат могъщия си американски съюзник! Насилието в тези страни могат да прекратят само държавите, които го започнаха: САЩ и няколко техни най-близки европейски съюзници.

Грубо тенденциозно и неверно е прибавянето към тях и на Русия с едва ли не същата отговорност! Русия има само една или две бази на чужда територия и то в страни от ОНД, а Америка над 100, а по някои данни 135. Сравнете кой е разпрострял пипалата си над целия свят и се стреми да му диктува поведение! По оценки на американски секретни служби сега в Африка и Азия около 17 млн. души са настроени да поемат рискованото пътуване към мечтаната Европа през следващите няколко години. По оценки на турските ръководители потенциалните имигранти в Европа само от Сирия са около 7-8 млн. души.

Колкото по-добре биват посрещани имигрантите в Европа през тази и следващите години, толкова по-масови ще са бъдещите имигрантски потоци и по-голям делът на икономическите имигранти в тях. Ако не се вземат мащабни мерки за облекчаване на оскотяващата бедност и растящата социална поляризация за стотиците милиони хора в Африка и Азия; за ограничаване на военните, религиозните, етническите и други конфликти в тези региони и много строги мерки за недопускане на икономически имигранти в Европа, може да се стигне до катастрофални последствия за европейската и световната цивилизация. Дават ли си сметка за това настоящите европейски ръководители?

Европа сега е преобладаващо християнска общност. Дали след 50-70 години тя няма да се превърне в преобладаващо мюсюлманска общност! Даваме ли си сметка какво ще се случва в Европа дори само с 40-45-50% фанатично религиозно, емоционално и агресивно мюсюлманско население? Тази агресивност дори сега личи в поведението на мигрантските групи, в които преобладават млади и здрави мъже (а не жени и деца). Нападат и дори раняват служебни лица от граничните охрани. Захвърлят демонстративно предлаганите им храни и дрехи втора употреба. Плащат хиляди долари на трафикантите и ултимативно си избират страните в които искат да живеят. От къде вземат хилядите долари? А уж бягат от насилието в техните страни. Това е необичайно поведение за действително прогонени от домовете им хора от смъртни заплахи. А как ли ще се държат тези хора, веднаж установили се в Европа, почувствали своята сила и придобили самочувствие след 20-30-40 години!

Дали сегашните граждани на Европа ще допуснат такава катастрофална социална и ценностна демографска трансформация в полиетническо общество, към което ни тласкат американските власти и някои техни теоретици по етнология, позовавайки се на американския исторически опит! И дали разрушаването на ценностните фундаменти и на преобладаващия християнски характер на най-проспериращия в материално и духовно отношение континент – Европа, ще бъде добра услуга на европейската и на световната цивилизация!

Европейската общност и европейските правителства като че ли не се замислят по наближаващите предизвикателства. Това поне не личи от публичното им поведение. От мудността и нерешителността с която вземат предпазни мерки. От неумението или нежеланието им да видят и обявят публично дълбоките причини за миграционната криза. Да заработят веднага за тяхното отстраняване. Различните европейски държави провеждат различна миграционна политика – от най-либерална, през умерена, до най-рестриктивна. Това личи от следната таблица за някои скандинавски страни, които са между най-либералните спрямо имигрантите:

Имигранти и деца на двамата родители имигранти, като процент от общото население на страните

Страни / Години 2000 2010 2015
Швеция 14,5 19,1 21,5
Норвегия 6,3 11,4 15,6
Дания 7,1 9,8 11,6
Исландия 3,2 8,9 9,5
Финландия 2,1 4,1 5,5

Източник: Wikipedia. Immigration to Europe. The Nordic countries as an example (2000-2015).

Според Евростат на 1 януари 2014г. живеещите в ЕС-28, родени извън ЕС са били 33,5 млн. души или около 6,7% от населението на общността. Най-много са били те в Кипър – 22,3% от населението, в Австрия – 16,6%, Ирландия – 16,1%, Швеция – 15,9%, Белгия – 15,8%, Испания – 12,8%, Великобритания – 12,5%, Германия – 12,2%, Франция – 11,6% и т.н. Най-малко са били имигрантите в Румъния – 1,1% от населението, в България – 1,5%, Полша – 1,6%, Словакия – 3,2%, Унгария – 4,5% и т.н. По други данни през 2014г. около 20% (16,3 млн. души) от населението в Германия имат имигрантско минало. Горните числа са повишени чувствително от януари 2014г. до сега. А този процес се ускорява. Според официални източници Германия очаква около 800 хил. нови бежанци тази година. През следващите години навярно ще са още повече.

Всичко това ще дестабилизира европейските държави и ще влошава живота на европейските граждани, От прилива на млади и ограничен брой квалифицирани имигранти ще печелят главно корпорациите. Европа ще става все по-малко социална и все по-безпомощна във взаимоотношенията си с Америка и с другите световни икономически и политически гиганти.

Как да се ограничи масовото преселение към Европа?

Как могат да се овладеят нарастващите миграционни потоци от Африка, Близкия и Средния Изток към Европа, а също и в самата Европа? Според сериозните прогнози през следващите десетина години поне 10-15 млн. души ще напуснат страните си и ще се отправят към Европа. Не е изключено тези прогнози да бъдат превишени.

Казано най-общо, решението трябва да се търси в дълбоките причини за настоящото масово преселение. С други думи, да се търсят средства за ограничаване появата на миграционни потоци, а не в разпределението на имигрантите по европейски страни:

  1. Решението с най-бързи резултати зависи от поведението на САЩ и техните най-близки европейски и други съюзници. Цитираните по-горе думи на турския президент г-н Ердоган го потвърждават. Ако Америка прекрати високомерното си конфронтационно поведение с подклаждани от вън граждански войни, с изпращане и финансиране на хиляди чуждестранни наемници, с дейности за сваляне на легитимни правителства, миграционните потоци от тези страни към Европа ще затихнат сравнително бързо. Крайно време е да се преустанови „износът на демокрация”, „грижата за човешките права” и други подобни цинични клишета за груба намеса във вътрешните работи на тези страни, които нямат нищо общо с истинската демокрация и човешкото достоинство.. Народите на тези държави трябва да се оставят да развиват свои форми на демокрация и свои разбирания за обществени отношения в съответствие с техните национални традиции, ценностни системи и култури. Освен най-бързото, това е и най-доброто и най-евтино решение на настоящата миграционна криза, която е на път да прерастне в трагедия – ликвидиране на причините за преселението.
  1. В най-близко време да се проведе среща на най-високо равнище на САЩ, Русия, Европейски съюз, Китай и Арабската лига, а може би и Турция за вземане на бързи и радикални колективни решения за овладяване на миграционната криза в Африка, Близкия и Средния Изток, която е на път да се превърне в катастрофа за Европа.
    Арабската лига трябва да бъде ангажирана активно в решаване на нейната собствена криза. Тя не може и не трябва повече да стои като страничен наблюдател! Още повече, че има политически, финансов, религиозен, духовен и езиков и институционален потенциал за по-активна конструктивна роля. Традициите и институционалната инфраструктура за сътрудничество между арабските страни съществуват от 70 години. Арабската лига е създадена през март 1945г. и в нея членуват 22 страни. А сега е в процес на създаване и на свои въоръжени сили.
    Турция също трябва да участва в такава конференция, поради ключовото си гео-политическо положение между разбунения Близък Изток и Европа. При конструктивна политика Турция може да помогне за ускоряване решението на разгарящата се миграционна криза. При деструктивна политика, тя може да я усложни още повече. Турция държи един от ключовете за спасяването на Европа от нарастващото преселение на милиони хора през следващите години и десетилетия.
  1. Да се пристъпи веднага към създаване на ефикасна система за предварителен подбор на кандидатите за имигранти, преди да са навлезли на територията на ЕС т.е. – разграничаване на политическите от икономическите кандидат имигранти.
    ЕС следва да приема само политически имигранти, т.е. от държави, където се водят войни; доминира вътрешен хаос и тотална несигурност за живота на хората със слаба централна власт; брутални диктаторски режими, които преследват своите граждани заради политически, етнически, религиозни и други подобни убеждения.
    ЕС не трябва да приема икономически имигранти на своя територия, освен в отделни случаи чрез подбор на квалифициран персонал от отделни компании и в умерени количества. Кандидатите за икономически имигранти при сегашната оскотяваща масова бедност и все по-остро неравенство, хора, които постоянно си недояждат, само в Африка, Близкия и Средния Изток са около 500 млн. души. Дори и да го желае, Европа не може да приеме толкова много бедстващи хора. Това би било самоубийствено за Европа!
    Трябва да се създаде подходяща инфраструктура за подбор на кандидатите за политически имигранти по строги и обективни критерии. Подборът да се прави от представители на Европейската комисия, в подборни центрове в самите бедстващи страни (ако е възможно) или в съседни на тях държави, извън Европейския съюз, примерно в Турция, Ливан, Йордания, Египет, Тунис, Алжир, Мароко. Желателно е още тогава да се определя кои политически емигранти ще останат в лагери в техния регион (виж точки 4. и 5.) и кои ще се допуснат в страни от ЕС.
    Пребиваването им в имиграция в ЕС следва да е временно: за кратко- и средносрочен период. И това да им се казва в самото начало. След нормализиране на положението в съответната страна политическите имигранти да се връщат обратно в родината им или в съседна на нея страна в региона.
    Въз основа на извършения подбор политическите имигранти да се разпределят по европейски страни членки на ЕС според желанията и възможностите на приемащите страни, а не според желанията на имигрантите. Издръжката на тези имигранти през началния период (примерно 1-2 години), докато научат езика и си намерят работа в приютилата ги страна, да става със средства от централния бюджет на Европейската комисия. След това да се прекратява и съответният имигрант да си поема издръжката.
  1. Да се създадат лагери за политически имигранти в държави, съседни на родните им рискови страни, които те са напуснали: в Турция, Ливан, Йордания, Египет, Тунис, Алжир, Мароко. Инвестициите за създаване на тези лагери и текущата им издръжка по пребиваването на имигрантите там да се осигуряват главно от ЕС, а частично и от страните домакини, ако това е възможно. Продължителността на пребиваването на имигранти в тези лагери ще зависи от нормализацията на обстановката в техните родни страни. При нормализация те да се завръщат у дома си. Както посочих по-горе, само част от политическите имигранти да се изпращат временно в страните членки на ЕС.
    Министър председателят на Турция Ахмет Давутоглу в писмо до нашия премиер Бойко Борисов преди няколко дни, препоръча създаването на „зона за безопасност в северната част на Сирия”, където да се приютят избягалите от другите райони на страната, без да напускат територията на Сирия. Тази зона очевидно ще бъде забранена за официалните сирийски власти, а въздушното ѝ пространство затворено за полети на сирийски самолети. За голямо мое учудване Бойко Борисов е приел тази идея и я представя в Брюксел на 24 септември, но за щастие, Съветът на Европа я отклонява. Създаването на такава зона би било груба политическа грешка. Освен че предполага произволно разпореждане с територията на суверенна държава, без да се пита нейния народ и правителство или с разрешение на Съвета за Сигурност на ООН, то цели отнемането ѝ от суверенитета на сирийското правителство, а Турция на практика да окупира тази част на Сирия, населена предимно с кюрди, които сега воюват, заедно със сирийските правителствени войски, срещу Ислямска държава. Не е трудно да се предвиди, че тази „зона за безопасност” ще се контролира по суша и от въздуха от войски на Турция, САЩ и други западни държави, ще преследва местното сирийско кюрдско население, пряко и косвено ще помага на Ислямска държава. Това би означавало повторение на забраната на част от въздушното пространство, прилагана преди години срещу Ирак и Либия за полети на техни самолети, преди започването на открита война срещу тях. Това е хитра уловка на Турция и нейните съюзници от НАТО, на която Сирия едва ли ще се поддаде.
  1. Европейският съюз да се обърне с настойчива молба към правителствата на Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Катар, Обединени Арабски Емирати и Оман да създадат на своя територия подходящи лагери за политически имигранти от други арабски страни и от Афганистан и Еритрея. Саудитска Арабия и страните от Залива предлагат благоприятни условия за настаняване в лагерите на няколкостотин хиляди имигранти: общ език (без авганците и частично – еритрейците), обща религия, обща или сходна култура, общи духовни ценности, благоприятен целогодишен климат. Продължителността на пребиваването на политически имигранти в тези лагери ще зависи от нормализацията на обстановката в техните родни страни. При нормализация те да се завръщат у дома си. Инвестициите за създаването на такива лагери и текущата им издръжка по време на пребиваването на имигрантите там да се осигуряват от страните домакини, защото имат голям финансов потенциал.
    При нужда, ЕС да потърси посредническо съдействие от правителството на САЩ за договаряне със Саудитска Арабия и другите страни от Залива.
  1. Радикално дългосрочно решение може да се постигне чрез мащабни глобални програми за подпомагане на икономическото и социалното развитие на най-бедните африкански, близко- и средноизточни страни; ограничаване експлоатацията на тези страни чрез неравноправна световна търговия, неизгодно кредитиране, неизгодни преки чуждестранни инвестиции. Чрез оказване на по-големи помощи за ограничаване на растящото икономическо неравенство, на престъпността и корупцията; за подобряване на здравеопазването и образованието; развитие на инфраструктурата; създаване на нови работни места с достойно заплащане; за преодоляване на вътрешните икономически, социални, етнически, религиозни и други конфликти.
    При оказване на такава помощ не трябва да се натрапват американски или европейски политически, социални, културни и други модели, които противоречат на вековните традиции, духовните ценности и националните култури на тези народи. Разбиранията за демокрация, човешки права, справедливост и други нравствени и културни измерения на съвременните ислямски и други религии, се различават съществено от американските и европейските религии.
    Досегашните действия на световната общност чрез ООН, Световната банка, МВФ, СТО, ЕС и други подобни не помагат ефикасно на тези народи. Сериозни глобални икономически и финансови анализи на независими колективи показват, че това, което се отнема от тях чрез неравноправна търговия, кредитни отношения, ПЧИ и други подобни механизми, превишава онова, което им се дава като международна помощ. В резултат на това световната бедност и неравенството растат тревожно. Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц напоследък с голяма тревога бие камбаната за тези проблеми. През последните години те присъстват все повече и се обсъждат с все по-голяма загриженост и на дискусионния форум в Давос.
    Ако се постигне действително НОВ СПРАВЕДЛИВ СВЕТОВЕН ИКОНОМИЧЕСКИ И СОЦИАЛЕН РЕД, който подобрява реално живота на тези хора, те няма да се стремят отчаяно към Европа или Америка, а ще предпочитат да живеят и работят със семействата и близките си в своите страни.
  1. Масирани миграционни потоци към Западна Европа се очакват скоро и от страните от Западните Балкани, от Украйна, Молдова, Грузия, а също и от ромските общности в Източна Европа и близките страни. ЕС не е готов да се справи с това предизвикателство. Той е изправен пред решаване и на собствените си демографски проблеми – ниска раждаемост, намаляване на населението и на работната сила. Това може да наложи „внос на население и работна сила”. Как тази потребност от работна сила като количество и качество ще се съчетава с бъдещия натиск на имигранти, който наверно ще се разминава с нуждите и абсорбционния потенциал на Западна Европа? ЕС не може да направи много за успокояване на напреженията в Африка, в Близкия и Средния Изток. Това е само по силите на САЩ, а в Сирия – съвместно на САЩ и Русия. ЕС обаче може и трябва да направи много повече за успокояване на обстановката в Украйна, в Западните Балкани, за ромските общности в Източна Европа. Той обаче не го прави. И не личи, че осъзнава неотложната потребност да го прави.
    Лансираната напоследък идея от някои европейски либерални партии за ускорено присъединяване на Албания, Македония, Черна гора и Сърбия към Европейския съюз ще бъде груба грешка. Защото икономическата, финансовата и социалната разнородност на ЕС и сега е много голяма и затруднява нормалното развитие на общността в условията на Общ европейски пазар. Разнородността ще се изостри при преждевременно разширение с неподготвени страни-кандидатки и ще оказва още по-неблагоприятно влияние с непредвидими последици дори за нейната съдба. Наложеното преди година замразяване на приемането на нови членове в ЕС следва да продължи до пълната стабилизация на ЕС и на Еврозоната, което не се очаква много скоро.
  1. Българското правителство да вземе незабавни мерки за опазване на сухопътната граница с Турция и на морската ни граница, срещу нахлуване на нелегални мигранти. Засега сухопътната ни граница не е охранявана надеждно и незаконното ѝ преминаване от чужденци е почти масово. Подобряването на охраната включва: Ускорено завършване на загражденията по границата ни с Турция. Ако отчуждителните процедури забавят строителството, да се приемат бързо промени в закона за въвеждане на ускорен режим на отчуждаване, поради важността и спешността на строежа. Да се осигури необходимото допълнително финансиране, материали, транспорт, работна сила за ускорено завършване на загражденията; 2. Увеличаване броя на въоръжената охрана от граничната полиция, жандармерията и армията за опазване на границата. Засега все още се пропускат немалък брой нелегално проникващи групи. Нашите власти и сега не знаят колко имигранти пребивават незаконно в България. Специалистите смятат, че те са много повече от официално обявяваните от властите.
  2. Да не се допускат на наша територия икономически имигранти, а също и други имигранти, превишаващи нашия потенциал за тяхното устройване. Това може да ни създаде още повече проблеми в бъдеще ако вземем предвид и настоящия етнически състав на нашето население. По данни от преброяването през 2011г. въз основа на доброволното самоопределение на преброяваните 5,665 хил. (84,8% от населението) принадлежат към българската етническа общност; 588 хил. души (8,8%) към турската и 325 хил. (4,9%) към ромската. По данни на НСИ 63,7% от турската общност живее в района на Кърджали и в Североизточна България. Почти всички хора от тази общност са мюсюлмани. Силно изразена е и връзката между етническото самоопределение и самоопределението по майчин език. 96,6% от турската общност счита турския език за майчин, а 85% от ромската общност приема за майчин ромския език, 7,5% българския и 6,7% турския. Има тенденция към турчеене на нарастваща част от ромската общност, стимулирано и от някои политици. При този етнически състав на нашето население, с доста по-ниска раждаемост от турската и ромската общност и по-активна емиграция на хората от българската общност, ако през близките 15-20 години се прибавят 10-15-20% имигранти предимно от арабските страни, аз се тревожа за възможните последствия за моята родина.
    Българските граждани от християнската и мюсюлманската религиозна общност от много десетилетия живеят в мир и добросъседство. Като познавам от близо поведението на доста мюсюлмани от арабските страни, а имам предвид и проникващите заедно с мирните имигранти и на потенциални терористи – джихадисти, се тревожа за възможното въздействие на тези пришелци върху коренното мирно българско мюсюлманско население. Призовавам и другите българи да се замислят!
  1. Желателно е имигрантите, и особено тези с неуреден статут, да се настаняват в помещения (бивши казарми, училища и други подобни) в покрайнините или извън селищата и във всеки случай извън големите градове. Недопустимо е настаняването на незнайно какъв (но очевидно голям) брой незаконни и други имигранти в центъра на София. С поведението си те създават много тревоги на българските граждани, които живеят в района зад централните хали, наричан сега популярно „Малкият Бейрут”. Някои софиянци дори започват да си продават жилищата в този район и да се преместват в други райони на София. Препоръчвам тези имигранти да се изведат от центъра на столицата във възможно най-кратко време!
  2. Търсене на отговорност от правителствата и най-високопоставените политици на Америка и на техни европейски съюзници, които със своите действия през последните десетилетия причиниха настоящите имиграционни потоци към Европа и други региони. Те са виновни пряко за преждевременната смърт на стотици хиляди хора, за растящия хаос и страданията на милиони други хора, особено за настоящото масово преселение към Европа. Бъдещето на Европа е заплашено сериозно ако не се вземат бързи мерки и ако този политически произвол на американските и други власти продължава.

Макар че това може да звучи наивно, особено за някои фанатично сервилни проамерикански мозъци, препоръчвам да се създаде СВЕТОВЕН ТРИБУНАЛ, пред който да бъдат изправени най-висшите ръководители на САЩ и техните съюзни държави, допринесли пряко с действията си за сегашното опасно преселение на народите към Европа. За тази цел може да се доразвият функциите на Международния наказателен съд, създаден с Римския статут от 1998 г. за наказателно преследване на престъплението „агресия”.

Нима ще остане ненаказана световната лъжа на американския президент Буш-младши и на британския министър председател Тони Блеър за наличието на оръжия за масово поразяване в Ирак, довела до нападението срещу тази страна на 19 март 2003г. и смъртта на стотици хиляди хора, страданията на милиони други хора и прахосването на около един трилион долари за военни и други свързани цели? Войната срещу Ирак доведе до разбунването на целия Близък Изток и до възникването на най-новото политическо чудовище – ”Ислямската държава”, с много опасни потенциални последици за Европа през следващите години и десетилетия.

Този трибунал трябва също да разкрие кой купува сега и на кого препродава суровия и преработения петрол от Ислямската държава и кой им превежда стотици милиони долари за финансиране на военните действия срещу Ирак и Сирия, за набиране на десятки хиляди наемници и за ограбване и разрушаване на хилядолетни паметници на световната култура, особено в Ирак и Сирия. Какво участие има Турция в тази съвместна престъпна дейност със съвременните варвари от „Ислямска държава”? Какво участие имат западни политици и ръководители на американски и западноевропейски петролни компании? Към тези престъпления могат да се прибавят и други престъпления срещу човечеството на най-високопоставени политици и бизнесмени, независимо от коя страна са те.

В XXI век такива престъпления срещу човечеството не могат да се прощават! Защото ненаказаното престъпление е покана за нови престъпления. Тези хора напоследък все по-често предприемат произволни военни действия, икономически и други санкции, като нарушават най-безцеремонно устава на ООН, пренебрегват Съвета за сигурност на ООН и правилата на Световната търговска организация. Нямаме право да мълчим! Мълчанието сега е равностойно на съучастие!


2-28 септември 2015г.
(Основната част (около 80-85%) от статията беше написана и публикувана до 6 септември. Впоследствие беше частично допълвана).

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

 

16th Sep2015

В Астана честваха 550 години от създаването на Казахското ханство

by Черно и Бяло

550-logoНа 11 септември в Астана с участието на президента на Казахстан и многобройни чуждестранни гости се проведоха празнични мероприятия по случай 550-та годишнината на Казахското ханство. Състоя се международна научна конференция, събрала учени от цял свят, които изучават въпроси, свързани с Казахското ханство. Същият ден вечерта се проведе театрализирано представление в новия Зимен дворец на Астана. Тържествата продължиха и на 12 и 13 септември.
Следващият месец в южната част на страната, в древния град Тараз – столица на региона, станал арена на събития, свързани със създаването на Казахското ханство, ще се проведе голям празник под открито небе, с възстановка на историческите събития отпреди 550 години.


Създаването на Казахското ханство преди 550 години бе предшествано от ред исторически събития: Казахското ханство унаследило великите империи на Степта – Тюркския каганат (VI-VIII век) и Еке Монгол-Улуса (Великата държава на Чингис хан).

По-рано на територията на съвременен Казахстан е имало племенни образувания на скитите, усуните, хуните.

Водейки войни, установявайки дипломатически връзки, сключвайки търговски споразумения, политически и военни съюзи, етносите, населяващи степта, постоянно са разширявали територията на бъдещата Казахска държава.

Още през втората половина на V век древногръцкият историк Херодот, автор на първия пълномащабен трактат „Историята“, описва голяма източна държава Скития, която влиза в историята като „държава на скитите“. Скитите населявали Великата степ на север от реките Амударя и Сърдаря. Именно в епохата на скитите започва да се създава Великият път на коприната, за първи път свързал Запада и Изтока.

Съвременните историци смятат, че голяма роля в развитието на езика, културата, мирогледа на племената, населяващи територията на Казахстан в средата на VI век, има Тюркският каганат. Политиката на управниците на Каганата съответствала на интересите на всички тюркски племена, така че държавата разширила своите граници на изток до Великата китайска стена, а на запад – до Черно море. Тюрките, свързвайки постиженията на западните и източните народи, са създали своя култура и своя писменост. Различни религии – тенгризъм, християнство, будизъм – имаха голяма роля в последващото развитие на тюрките.

Коренна трансформация на културния, икономически и политически живот настъпва след обединението, състояло се по време на Върховния курултай през 1206 година, на всички номади от Централна Азия в единна Монголска орда под командването на Чингис хан.

Империята на Чингис хан била разделена на групи държави, сред които особено място заема Златната орда, управлявана от потомците на старшия син на Чингис хан – Джучи.

През средните векове степната цивилизация на номадите от Евразия оказва голямо влияние на много гранични държави – Иран, Китай, Индия, Византия, Русия, държави от Източна Европа.

Именно на основата на номадската цивилизация възниква първото държавно образувание на казахите като етнос, който използвал постиженията в политическия, икономическия, културния живот и най-добрите традиции на племената и народите, населяващи Казахстан.

Според писмените източници от онова време, Казахското ханство възниква в юго-източната част на съвременния Казахстан през есента на 1465 година, когато тук пристигат номадските племена, водени от султаните Керей и Жанибек. През последващите 250 години Казахското ханство преминавало различни етапи от своето развитие и към XVII век приключва процеса на изграждане на единна народност. Като резултат,казахи наричат всички тюркски и нетюркски племена от Централна Азия, които влязоха в състава на Казахското ханство. Към това време приключва изграждането на етническите традиции, обичаите, единната религия, езика и културата.

Заедно с това, многобройните отбранителни войни от XVII-XVIII век, водени срещу джунгарите и новата доминираща сила на Евразийското пространство – Руската империя – са ослабили страната. Земите на Казахското ханство са ставали част от Руската империя къде доброволно, къде с борба, в течение на ок. 130 години – от 1731 до 1865 година. Последва период в състава на царска Русия.

А в началото на ХХ век, когато в Русия премина нова революционна вълна, в Казахстан за независимостта на страната започва да се бори обединението на казахската интелигенция – „Алаш орда“.

На Втория общоказахски конгрес, състоял се в Оренбург през 1917 година бе взето решение в ред области и региони с казахско население да се създаде териториална автономия „Алаш“. Цялата изпълнителна власт на автономията се предава на „Временен народен съвет на Алаш орда“ състоящ от от 25 човека, ръководен от изтъкнатия патриот и държавник – Алихан Букейханов.

През 1920 година е създадена автономната Казахска съветска република, а през 1936 година – Казахска съветска социалистическа република. В условията на Съветския съюз автономната казахска държавност има ограничен суверенитет и пряка зависимост от Руската федеративна република, а по-късно от ръководството на СССР.

През 1991 година Казахстан придоби независимост и започна своя динамичен, но вече самостоятелен процес на политическо, икономическо, социално и културно развитие.

Много държави в света познават постиженията на Казахстан – това е и преносът на столицата, Срещата на върха на ОССЕ в Астана, конгресите на лидерите на световните и традиционните религии, предстоящото провеждане на световното изложение EXPO в Астана през 2017 година и много други.

28th Aug2015

Обърни се с гняв назад, част 2

by Черно и Бяло

Едно интервю на Величко Хинов с поета Георги Джагаров

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров: „Знам, че Луканов извърта и хитрува”…
ВХ: Изглежда, че отново настъпи време разделно?
ГД:
Настъпи и то по-лошо, защото преди бяхме се научили да заобикаляме така наречения класово-партиен критерий, за нас той беше повече обща фраза, отколкото практика. Сега отново се връщаме към него, но в разделителната му, антикултурната му същност. Враждуваме помежду си, за да доказваме кой е бил по-близо до предишната власт и в зависимост от това да му теглим ножа.
ВХ: Според вас какви ще бъдат резултатите?
ГД:
Много просто – политическо разчистване на сметки. До вчера вие бяхте талантите, от днес нататък сме ние. Но въпросът е там, че талантът не се дава с политика, той е дар от природата и ако една политика не се съобразява с този факт, както сега това става у нас, тя рано или късно се проваля.

ВХ: В този смисъл предишният режим подкрепяше ли талантите?

ГД: Безспорно! Това може да се види по отношението към Илия Бешков, Елин Пелин, Багряна, Панчо Владигеров и много други. Режимът им прощаваше политическите увлечения, за да ги привлича на своя страна и да укрепва положението си. Не забравям, че са били извършени и престъпления, но тях ли ще използваме сега като примери?

ВХ: Като вземем предвид само талантливи хора, може ли един талант да се замени с друг?

ГД: Талантът е изключение и той не може да се замени дори с по-голям талант. Не може с Христо Ботев да замениш Димчо Дебелянов или Николай Лилиев. За обратното да не говорим. Такава замяна била една варварска реституция, при която вместо да възстановим някаква ценност, ще съсипваме и унищожаваме други ценности. А като вземем предвид и покровителството, което бившият режим отдаваше на социалните, патриотичните и революционните мотиви в нашата литература, нищо няма да ни попречи да посегнем и върху имената на Ботев и Вазов.

ВХ: Вие бяхте приятел на Пеньо Пенев. Неотдавна в „Демокрация” излезе една бележка срещу вас, в която се цитираха думите на Пеньовия брат, защо не излязохте с опровержение?

ГД: Такива бележки не се опровергават. По-добре е да запушиш нос и да отминеш, и да не се обръщаш назад, дори и с гняв. За мен паметта на Пеньо е свята. Аз съм му посветил стихотворение още когато беше жив. Той също ми е посветил. Завещал ми е тетрадките си, нарекъл ме е и в живота, и в смъртта си свой брат. Повече какво бих могъл да кажа, освен да спомена за трийсетте сребърника? И кой, и защо ги дава?

ВХ: Не виждам да сядате сега с Дамян Дамянов, Любомир Левчев, Константин Павлов и някои други поети, за които някога така решително се застъпвахте?

ГД: С Дамян Дамянов не сядам по понятни причини, но продължавам да обичам неговите талантливи и силни стихове. Същото бих могъл да кажа и за Любомир Левчев. Не съм се отказал и от Константин Павлов, въпреки че върху нашите отношения отдавна е легнала студена сянка. Не мога да се откажа, защото не аз, а той някога написа, че няма нищо по-противно от затлъстял поет, както и онзи страшен стих за пепелянките, които изпраща за дребни услуги при свои приятели. Не съм се отказал от нито един автор, за когото някога съм си мислил, че ни носи предчувствие за пролет в нашето общество.

ВХ: Изобщо вие редовно се застъпвахте за млади автори. На какво се дължи тази ваша слабост? Или това беше някаква роля, която ви се диктуваше отгоре?

ГД: На мен никой никога не ми е диктувал, някаква роля. Не е възможно да ми се диктува. Ролята, за която ме питате, се наложи естествено. Тогава аз публично се бунтувах срещу сталинизма във всичките му модификации. Наоколо се създаваше електромагнитно поле, което привличаше и моите връстници, и по-младите от нас. След унгарските събития през 1956 година срещу по-младите започна масирана атака в печата, но целта беше да бъде изолиран от тях, да им бъда противопоставен като човек, който им оказва лошо влияние. Ние решихме да отстояваме правата си заедно. Това стана на едно обсъждане през 1957 година. Така продължавахме по своя път, докато през 1963 година Тодор Живков произнесе известната си реч за литературата.

ВХ: Как я възприехте, като нападка или като грижа за вас?

ГД: Имаше и едното, и другото. Но същественото беше, че се отричаха нашите опити да пишем така, както изискваха нашите преживявания. На предварително съвещание в ЦК е било цитирано стихотворение от Велин Георгиев, след което е било прочетено и едно мое. Разгневени гласове са викали по мой адрес – мястото на този е в затвора, да се изключи от партията, той е тарторът и др.п. Всичко това бързо го научихме, но струва ми се, че не се уплашихме.

ВХ: Това личи и от редица ваши статии.

ГД: Знаете ли, аз съм израснал в страшно бедно семейство, не съм имал нито културна среда, нито вуйчо владика да ми подаде ръка. Забелязаха ме мои учители, а по-късно и редакторът на „Българска реч” Малчо Николов, появи се една вечер и Радой Ралин. Когато през 1945 година получих от Христо Радевски едно насърчително писмо, три пъти съм обиколил Сливен от вълнение. Знам какво е да ти се каже навреме добра дума. Това изби у мене като вътрешен подтик. Освен това вярвах и на усета си за таланта и на радостта, която ми доставяше неговото появяване. Като си мисля сега за тази роля, разбирам, че общо взето правилно съм се насочвал.

ВХ: Блага Димитрова, с която заедно сте следвали в Ленинградския и Московския университет и заедно сте завършили Литературния институт „Максим Горки”, как се отнасяше към вас?

ГД: Да, тя беше аспирантка, подготвяше кандидатска дисертация за Маяковски, аз бях студент. Помагала ми е, разбира се. Тогава тя плуваше по гребена на вълната и оттам понякога ми помахваше с ръка да опитам и аз по-нависоко, но не успявах, не ми вървеше, обърквах се сред другите вълни на живота, които бушуваха около мене.

ВХ: Защо отношенията ви сега не са добри?

ГД: Не сега, а отпреди двайсетина години. Защо? Ще ви разкажа за един случай от началото на месец септември 1989 година. Повика ме в ЦК Тодор Живок, сложи две тъмнозелени папки на масата, седна.

АЗ: (все още прав): Добър ден, другарю Живков!
ЖИВКОВ: (разсеяно): А-а! Сядай, сядай!
АЗ: (сядам): Някаква задача ли има?
ЖИВКОВ: (изведнъж грубо): Слушай, ти докога ще се занимаваш с тази Блага Димитрова?
АЗ: (стреснато): Как докога?…
ЖИВКОВ: Търсиш връзки с нея и мъжа й, Йордан Василев ли беше? Опитваш се да хвърляш мостове! (Гледа ме строго). Джагаров, тя те мрази! Разбираш ли какво ти говоря? Мрази те повече от мене! Като чуе името ти – побеснява, змии и гурещи бълва!…
АЗ: Това са наши лични отношения!
ЖИВКОВ: Лични! Каквито и да са, няма да ги оправиш! Знаеш ли коя е тя?
АЗ: Заедно сме учили. Знам какво ще ми кажете.
ЖИВКОВ: (отваря горната папка): А това на кое разузнаване служи, знаеш ли? На КГБ или на ЦРУ? Или и на двете едновременно? Или и на трето? Знаеш ли!…
АЗ: Другарю Живков, не ме поставяйте в неудобно положение!
ЖИВКОВ: (прелиства папката): Виж тук, виж! Ако искаш, сам чети! Това са достоверни сведения! Не съм ги събирал аз, за това си има специални органи. Сто пъти съм ги предупреждавал да не измислят! Ето – виж, виж!
АЗ: Нищо не искам!…
ЖИВКОВ: А мъжът ѝ знаеш ли кой е?
АЗ: Беше състудент на жена ми. През 1955 година му помогнах да бъде назначен в списание „Септември”. Но Тодор Павлов го уволни без мое знание. Оттогава…
ЖИВКОВ: (прекъсва ме): Бачо Тодор имаше верен усет за хората!
АЗ: Верен – неверен, поводът беше, че Блага и съпругът ѝ са изтъквали на преден план в нашата критика Владимир Василев.
ЖИВКОВ: Не това, Джагаров! Ние към Владимир Василев си оправихме отношението. Не това е поводът! (Затваря едната папка, отваря другата, прелиства я.) Баща му на този, как беше, Йордан, Йордан Василев, е умъртвявал ранени партизани! Ти представяш ли си? Не ги е лекувал, а ги е умъртвявал, тровил ги е! Какъв лекар? Убиец! Затуй е пострадал след Девети! Затуй сега синът му мрази всичко! Другите мрази! Себе си мрази! Може би е развил някоя болест…
АЗ: Не ми се вярва.
ЖИВКОВ: (рязко, натъртено): Не ти се вярва! (Гледа ме остро). Не ти се вярва и предложи Блага Димитрова за Димитровска награда!
АЗ: Блага Димитрова е факт в нашата литература. Написала е хиляди страници стихове, поеми, проза…
ЖИВКОВ: (прекъсва ме): Възхваляваше вождовете! Стихове за вожда! Червенков на мавзолея! Литература! Опитвал съм да чета, не може да се чете, а ти!…
АЗ: Тя заслужаваше признание. Безпартийна е, но винаги се е вдъхновявала от борбата за социализъм, от успехите в нашето общество.
ЖИВКОВ: Заслужавала е според тебе, но Политбюро мисли иначе. (Прелиства ту едната папка, ту другата.) Ето – виж!…
АЗ: Може да е допускала грешки…
ЖИВКОВ: (затваря папките): Джагаров, това не са грешки, а престъпления! Къде, в коя страна се търпи такова нещо? Ние не сме отмъстителни. След Априлския пленум крачка по крачка вървим към демокрация. Разбира се, наша си демокрация, социалистическа. Подаваме ръка на всеки. Но тези хора са тръгнали против Конституцията и законите! Какво искат? Да кажат поне какво искат! (Мисли). Искат власт, това е! Власт, власт! А ти им пригласяш!
АЗ: Моля ви, другарю Живков, не вярвам, че…
ЖИВКОВ: (тупва с лявата длан по масата): Е, като не вярваш, троши си главата! (Става). Хайде, че имам работа! А ние ще видим…

ВХ: Потвърди ли се това, което ви е казал Живков?

ГД: За папките не знам, но другото – за властолюбието и двуличието, се потвърди. Бях потресен, когато една жена, една поетеса, каза – да изсъхне ръката, която!… Блага проклинаше, а Данчо размахваше бич из коридорите на научните институти. Потресен беше и Петър Динеков. А той не може да бъде обвинен в пристрастие.

ВХ: Значи ли, че Младенов не случайно я покани да го придружава до Париж през май 1989 година?

ГД: Много преди това аз сам ходих в Министерството на външните работи да убеждавам Младенов, че Блага е човек, който заслужава доверие, че на нея могат да се възлагат по-специални и престижни задачи.

ВХ: Умеете ли да забравяте лошото, което някои хора са Ви сторили в живота?

ГД: Мисля – да.

ВХ: Тогава защо на няколко пъти споменахте в лош смисъл Младенов и Луканов?

ГД: А вие не знаете ли какво направиха те срещу мене? Нямам ли право на самоотбрана? Моята самоотбрана е да казвам истината и ако тя е неприятна, аз ли съм виновен?

ВХ: Откога се познавате с Петър Младенов?

ГД: От времето на Световния младежки фестивал в София. Младежки деец, който до такава степен превъзнасяше Живков, че ми дотегна и се скарахме. Предполагах, че прави това, за да се похвали на Живков и не се излъгах. Оттогава все съм си мислил, че този човек е груб и безпощаден кариерист, но съм допускал, че като министър на външните работи ще се поотрака, ще стане по-внимателен към хората, ще се промени за хубаво. Допусках това до самия десети ноември 1989 година, затуй и гласувах за него. Допусках това и до 14 ноември, когато изведнъж възстанових старото си впечатление и реших – дотук, другарю Младенов!

ВХ: А с Андрей Луканов?

ГД: Познавам го от по-рано. Андрей беше умното, способното момче на мама и тате, на целия род Луканови. Така растеше той. Да расте, да порасте, да управлява България! Няма да си кривя душата, изпитвал съм симпатии към него, радвал съм се на стремителното му издигане към върховете на властта. Безспорно умен, безспорно културен, безспорно способен и обигран в политиката. По едно време Живков го гласеше или за министър-председател, или за генерален секретар, беше му открил дори някаква роднинска връзка с Левски. После замлъкна, не споменаваше вече името на Луканов, питаше се защо, а то било, защото Луканов наляво и надясно уреждал хора от родата си, провалял валунтите баланси на страната и други подобни.

ВХ: Изпитвате ли неприязнени чувства към Луканов?

ГД: По-скоро противоречиви. Не може той, ако е човек с култура и съвест, да събере Комисията за вината на БКП и да й нареди да включи името на един поет въ всички списъци. Такава постъпка може да си позволи само един потаен и опасен демагог. Бях на негова страна, когато незаконно го арестуваха, но съм против него, когато го слушам да говори от трибуната на парламента или по телевизията и радиото, защото знам, че извърта и хитрува. А сега, кажете ми, с кого още искате да ме сблъскате?

ВХ: За някои лидери на крайно сините няма да Ви питам.

ГД: Някои от тях бяха някога мои близки по работа и на чашка, разбирахме се, много неща сме си казвали за съдбата на България, а те, изглежда, са забравили това, но Бог вижда, както се казва в един старобългарски надпис.

ВХ: Може ли за малко да се върнем към началото на нашия разговор. Хората имат превратна представа за Вас като държавник. Той ли пречеше на поета или поетът пречеше на държавника?

ГД: И двамата си пречеха, а това беше за добро и на гражданите, и на читателите. Казвал съм го и друг път. Държавната работа е по задължение, работата на поета е по призвание.

ВХ: Пиесата ви „Прокурорът” се игра по много сцени на света, тълкуваха я като първи художествен удар срещу механизмите на сталинската система у нас, режисьорът Любомир Шарланджиев направи филм с великолепни актьори, но филмът повече от двайсет години беше забранен, а вие бяхте на такъв отговорен пост, как да си обясним този факт?

ГД: А вие как си мислите, че всичко ми е било разрешено? А как си обяснявате, че престанах да пиша? Живков е казвал за мене – не пише, защото знае, че партийната критика отново ще го погне, но този път ние няма да го защитим! Казвал съм му – другарю Живков, пуснете поне филма! Отговарял ми е, че отново ще го види, но ми е казвал и друго – че съветските другари били против, някакъв Романов! Веднъж с Венчето, Невена Коканова, се бяхме разбрали и тя да говори с Живков, и аз да говоря, говорихме, но нищо не се получи.

ВХ: Ако сега трябваше да напишете пиесата, какви щяха да бъдат героите ѝ?

ГД: Същите, както и пиесата! Със същия патос, със същата болка и надежда.

ВХ: Живков по този начин не е ли държал поета за гърлото?

ГД: Днес всичко може да се каже. Но на Живков аз съм признателен, че ме е спасявал от моите противници, които не бяха малко, а не затуй, че ме е държал за гърлото, ако изобщо е правил това.

ВХ: Всъщност може ли да се твърди, че всичко е започвало и завършвало с Живков?

ГД: Всичко това е системата. Живков ли я започна? Не, разбира се! Макар че той най-дълго стоя начело. Но пред нашите очи той все повече откриваше нейната негодност, а през последните години направо я отричаше, и то в спорове с Гобрачов. Ще мине време и ако не ние, нашите деца ще разберат какъв държавник сме имали.

ВХ: Казахте ми, че не умеете да лъжете и че това Ви е струвало твърде скъпо както по време на борбата срещу фашизма, така и по-късно – в условията на тоталитаризма. Какво ще кажете за тези ваши другари, които писаха срещу вас?

ГД: Случайно се срещнах с един от тях, смее се, върви към мене, протяга ръка, казвам му – Не ви ли е срам! – а той ми казва – Ти защо напусна партията?

ВХ: Наистина – защо?

ГД: Сто пъти ли да обяснявам? Каквото е имало да казвам, казал съм го в писмото до партийната организация. Вижте там, в „литературен фронт” от януари 1990 година. А може и да прочетете някои неща, които съм публикувал преди пет или преди двайсет години. Слушали сте предаването по телевизията за посещението на една група писатели в САЩ през 1980 година. Помните ли, че тогава повече от половин час говорих срещу партийната пропаганда, че тя ни лъже за американския начин на живот? Помните, нали? Не съм от онези, които бързо си сменят възгледите, бързо се приспособяват към новата обстановка.

ВХ: Разочарован ли сте от днешната политика?

ГД: Не разочарован, а ужасен! Търсим път към Европа – на запад или на изток, на север или на юг, но не и към себе си, а може би този път към самите нас е най-верният, защото Европа е в нас, и то много по-рано, отколкото за някои други народи. И какво постигнахме досега, освен приказки за свобода и демокрация? Стопанска разруха, грабежи и спекулации, престъпност, проституция, СПИН, безработица, глад и мизерия за по-голямата част от народа! Съсипахме държавата си, объркахме отношенията си със съседите, отново затваряме всички изходи, за да си оставим само един, от който най-сигурно ще влезем в клопката.

ВХ: Вярвате ли на нашите днешни политици?

ГД: Има умни и гъвкави политици, на които вярвам, без да ме интересува от какъв цвят са. Вярвам например на Беров, че той и неговият екип ще овладеят хаоса, ще сложат спирачки на инфлацията, ще въведат поне малко ред и законност в нашите обществени отношения.

ВХ: Смятате ли, че за българина е характерно да бяга от себе си и да търси спасение навън?

ГД: Не мисля, че това е черта на българина. Изобщо не мисля, че за българина трябва да се говори така на едро, ту да го изхвърляме на сметището, ту да го въздигаме до небесата. Той е и такъв и онакъв, каквито сме и ние, и ако някой от нас е подлец и разбойник, това не означава, че всички сме подлеци и разбойници, както не означава, че ако някой от нас е гении, то и всички ние сме гении. Защо едни остават тук да носят заедно кръста на родината ни, а други бягат към чужбина? Накъде бягат? Не съм Албания или към Бангладеш, а към Германия, Франция, Съединените американски щати, защото се надяват, че там наготово ще получат това, което не са успели да постигнат с труда си в България. Бягат, за да грабят от богатствата на други страни и народи. Но това не е спасение, а пълно нравствено падение. За тях се отнася приказката, че ние сме племе талантливо, ученолюбиво, работливо, горделиво и най-вече – крадливо! Това ли е българинът? Не, това са някои българи!

ВХ: За какво най-много съжалявате в живота си?

ГД: Съжалявам, че разпилях много от силите си и не успях да дам на хората всичко онова, което те очакваха от мене.

ВХ: Какво би могло да ви пречисти от угризения на съвестта?

ГД: Съзнанието, че мога да поправя грешките си, че мога да изгарям в творческите си мъки и, разбира се – да обичам с най-чистите пориви на душата си.

ВХ: Вашият бивш шофьор имал няколко мерцедеса, това може и да не е вярно, вие вече не се возите на служебен мерцедес, липсва ли Ви?

ГД: От служебния мерцедес слязох в въздишка на облекчение, наблизо нетърпеливо потропваше с крак моят млад и силен Пегас, хванах го за гривата и сега той ме носи навсякъде, където си наумя.

ВХ: Благодаря Ви за този разговор.

27th Aug2015

Обърни се с гняв назад, част 1

by Черно и Бяло

Едно интервю на Величко Хинов с поета Георги Джагаров

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров: „Знам какво са говорили в политбюро – да ме унищожат!”
ВХ: Господин Джагаров, нашите читатели са предимно млади хора, не ви познават, а доколкото научават нещо за вас, това е по-скоро докосване до едно ехо, отколкото среща с вашата личност. Това смущава ли ви?
ГД:
За никого не е приятно да се откъсва от младите хора. Ако те не търсят и не четат един автор, той е загубен. Но аз не мисля да произнасям подобна присъда над себе си. Сега всичко е объркано, още не се знае кое какво е. Моите връзки с младите хора се прекъснаха изкуствено. Едва когато се възстановят, ще мога да отговоря на вашия въпрос. Тогава се разбера нужни ли сме си с младите хора един на друг, заедно ли ще вървим към бъдещето или ще се разделим. Но при всички случаи не искам младите да губят. Досега винаги съм бил с тях, пък и те са били с мен. По-нататък животът ще решава.

ВХ: Младите хора и да ви търсят, не могат да ви намерят по книжарниците, от десет години насам вие не сте се появявали с нова книга, нито преиздавате някоя от старите.

ГД: Така е, защото аз не съм професионалист. Писал съм от време на време, когато ми дойде и както ми дойде. Това е лошо, но какво да правя? Не можах да се преборя с характера си. Оправдавал съм се с една или друга заетост, както и с това, че не е важно колко си писал, а как си го написал. Късно разбрах, че вдъхновението не идва на готово, че то е едно постоянно състояние, което се поддържа с труд и постоянство. Само тогава авторът може по-често да се среща с читателите си и да си сверява часовника с тях. Съжалявам, че пропуснах тази възможност и сега ми се налага да се разплащам с лихвите. Не че не съм правил опити да се затворя някъде и да се отдам на писане, но не съм успявал. Надявал съм се да успея поне през тези няколко години, но както виждате, отново котка ми мина път.

ВХ: Имате предвид атмосферата около вас?

ГД: Това малко ли е? Цял живот да се блъскаш с убеждението, че създаваш някакви ценности за народа си и накрая да дойде някакъв политически или литературен мошеник и да разруши всичко, което е било смисъл на живота ти, това как ви се струва? Не, не мисля, че всичко ще бъде разрушено, стъпкано и оплюто, но ме измъчва самото това явление, самият този стремеж да се руши, да се тъпче и оплюва. Някога ние цитирахме Кавафис за варварите, които още дойдат, а се оказа, че те са били тук, при нас и сред нас.

ВХ: Вие бяхте заместник-председател на Държавния съвет, това може би…

ГД: Един от заместник-председателите!

ВХ: За другите не се говори, кои бяха те?

ГД: Митко Григоров, Пеко Таков, Ярослав Радев. Имаше и двама първи заместник-председатели – Кръстьо Тричков и Петър Танчев. Общо шест души.

ВХ: Как си обяснявате това пристрастие към вас?

ГД: Да оставим читателите са ми да си отговорят.

ВХ: Може би защото след ноември 1989г. вие пръв напуснахте БКП, подадохте си оставката отвсякъде, отказахте се от всички звания и отличия на бившия режим, обявихте се за независим народен представител, обърнахте гръб на новите партийни и държавни ръководители?…

ГД: А нямах ли това право, когато се провъзгласяват принципите на свободата и демокрацията? Беше ми дотегнало да завися от една партийна върхушка, тя да ми определя как да живея и какво да правя. Новите властници бяха от същата тази върхушка, познавах ги много добре с тяхната страхливост и непочтеност, с тяхното грубиянство и властолюбие, само че сега искаха да се представят в друга светлина, да си измият ръцете и да излеят помията върху главата на Тодор Живков, пък и на всеки, който им беше неудобен. Аз не им бях удобен, защото рано или късно щях да ги разоблича. Въпросът беше – къде? В партията или извън партията? Предпочетох това да стане извън партията, за да не й усложнявам положението отвътре. Но тези хора не разбраха за какво става дума. Знам какво са говорили в заседание на Политбюро – да ме унищожат! Затуй надигнаха срещу мен цялата си сбирщина от лъжци и клеветници. Мислеха че лесно ще се справят, като пуснат в ход понятията живковизъм, живковисти, както е постъпвал и техният учител Сталин с троцкизма и троцкистите, с бухаринщината и бухаринци. При това аз бях уязвим, защото Живков наистина ме е защитавал, но от кого – от такива като тях! Бях сам, а тълпата ревеше, искаше да разкъса някого и те я насочваха срещу мен. Това са същите, които преди три години заповядаха да бъде арестуван Живков, а сега го оплакват без дори да се засрамят, че те са виновни.

ВХ: Бихте ли казали с какво по-конкретно сте се занимавали в Държавния съвет?

ГД: Това не е тайна за никого, ако сериозно се интересува. През първите няколко години бях председател на Съвета за развитие на духовните ценности на обществото, помощен орган, който имаше за задача да подготвя стратегически разработки. По-късно този съвет беше прехвърлен към Министерския съвет. Отговарях и за работата на две комисии, едната – по националните и международните награди, другите – по наименуването и пренаименуването на обекти с национално и местно значение – села, реки, върхове, местности, параходи и др.

ВХ: Неотдавна един народен представител каза, че сте възглавявал и комисия по възродителния процес?

ГД: Излъгал е горкият, но може би не от злонамереност, а от незнание. Ако е имало такава комисия и аз съм я възглавявал, сега бих намерил основание да се похваля с нещо полезно и исторически необходимо. Защото аз не бих се занимавал с насилствена и кампанийна смяна на мюсюлманските с християнски имена, а бих се заловил с механизмите на нашето национално съзнание, с националното възпитание и образование. Всеки народ има право на това, нашият – също. Така че възродителният процес не може да се отхвърля и осъжда, без да се накърнят интересите ни като нация. Друг е въпросът, че в него са взели участие и престъпници, но аз питам – а в кое благородно дело не са участвали и престъпници?

ВХ: Одобрявате ли асимилацията по принцип?

ГД: Дали я одобрявам или не, това няма значение. По-важно е, че тя се е вършила и се върши навсякъде по света. Ако един чужденец, който живее в България, е решил да се срасне с нашия народ и възпитава децата си да бъдат българи, аз не виждам в това нищо осъдително. Друго е, ако това го прави под натиск на държава, на партия или на някаква друга институция. По този начин – насилствено или с различен род съблазни, са били асимилирани по време на робството милиони българи. В националната си политика ние не можем да не държим сметка за този факт. Затуй ми се струва странно, че някои политици говорят за две национални общности у нас. Ние сме се изградили исторически като една национална общност. Това съвсем се означава, че се пренебрегват интересите, своеобразието на различните етнически групи, напротив! При това нито една от тях не е териториално обособена от българския народ и да се представят сега претенции към териториално обособяване по села и градове, не е нищо друго освен проява на антибългарски национализъм, на насилствена асимилация, която ни е позната от далечното минало.

ВХ: Работата на Комисията по наименованието и пренаименованието на различни обекти не е ли била свързана и с личните имена на гражданите?

ГД: Не, разбира се! Но когато комисията се преустрои в Комисия по езиковата политика, някъде след 1986 година, ние настоявахме нашите учени да подготвят и да издадат пълен Именник на българските граждани, за да бъдат улеснени родителите в избора на имена за децата си. В този смисъл особено настойчив беше проф. Заимов, а ние успяхме да издадем кратък препоръчителен именник, в който наред с християнските, бяха включени и редица мюсюлмански имена. Не забравяйте, че в именната си практика ние се сблъскваме с какви ли не щуротии, например с имена като Проститутка, Телефонка, Язовир, Пръцко и др. п. Ще се съгласите, че държавата не бива да позволява на своите граждани да заклеймяват децата си със срамни и позорни имена. Иначе съм бил за пълно равноправие между именните системи на различните религиозни общности.

ВХ: Според вас езикът може ли да управлява?

ГД: Това е все едно да ме питате дали могат да се управляват земетресенията или ветровете. Не, езикът не може да се управлява, той се движи по свои вътрешни закони, почти равнозначни на природните. Но ако тези закони не могат да се управляват, може да се управлява отношението на човека към тях. Затуй ги изучаваме и когато ги формулираме ясно и точно, те ни служат като норми за поведение, повишават езиковата ни култура, подпомагат езиковото ни общуване. На тази основа възникват азбуката, правописът, стилистиката, литературният език.

ВХ: Наближава най-българският от всички български празници – 24 май, денят на светите братя Кирил и Методий. Разказахте ми как сте го посрещали като дете. Имате ли да споделите нещо извън детските си и ученически спомени?

ГД: Този най-български от всички български празници е преминал през много изпитания, но – слава Богу! – винаги е побеждавал, а с него е побеждавал и българският дух, съзнанието ни, че „и ний сме дали нещо на светът!”. Може би тъкмо поради тази сила, която носи в себе си, той почти беше забранен по времето, когато България беше управлявана от такъв интелигентен сатрап като Вълко Червенков. Празникът беше сведен до просветните, научните и културните организации. Изчезнаха трицветните знаменца, шумните орляци на деца по улиците, песента „Върви, народе възродени!”. Груба и тежка ръка удари българина по душата.

ВХ: Кога празникът беше възстановен?

ГД: След 1956 година и тук не мога да не подчертая заслугата на Тодор Живков. Празникът отново се превърна в общонароден, стари и млади, жени и деца, ученици, студенти, писатели, учени, инженери, лекари, работници и селяни, уки и неуки – всички ликувахме! Слушал съм какво си говорят чужденци – такъв народ, който може да чества азбуката и словото си, е велик народ, народ със светло бъдеще! Но системата не би била тоталитарна, ако не беше се възползвала и от този празник, за да възвеличава себе си. Потоците от народ се насочваха към трибуните, от където партийни и държавни ръководители трябваше да приветстват хората, а хората да приветстват ръководителите си. Застанал съм за малко на мавзолея, до Стоян Михайлов, гледам манифестацията и тръпна от възмущение. Стояне, казвам, виж, виж как наред с образите на нашите първоучители, на Климент Охридски и Черноризец Храбър, на Патриарх Евтимий, Отец Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Вазов над главите на хората се мандахерцат и физиономиите на Пенчо, на Гришата, на Пешо! Идиотщина, казва Стоян, трябва нещо да се направи, не може така! Внеси предложение!

ВХ: Внесохте ли?

ГД: Много пъти съм занимавал Живков с този въпрос, подкрепяха ме Балевски и Зарев и представете си, че Живков се съгласяваше, но не смееше да постави този въпрос в Политбюро, за да не обиди другарите, с които работеше. През 1989 година направих и писмено предложение как да преминава празникът, но от ЦК не получих никакъв отзвук.

ВХ: Знам, че се водеха спорове как да се нарича езикът, за който светите братя са съставили нашата азбука?

ГД: Дълги и неприятни, преднамерени спорове. Нашите учени, повечето от тях не отстъпваха от научната истина. Тя се оспорваше от наши славянски братя, които твърдяха, че езикът бил общославянски. Но по онова време славянските езици са били достатъчно разграничени един от друг, всеки си има своите характерни и речникови, и фонетични, и структурни белези, така че Константин- Кирил Философ и брат му Методий не са се заели да правят азбука за някакво славянско есперанто, а за езика, който им е бил майчин, тоест – езика на българските славяни. За това има достатъчно доказателства. Но се намери един руски специалист, който аргументира отрицателното си становище с това, че в ХІ век българите още не били славяни, следователно и езикът на двамата братя, първият книжовен език на славяните не можел да се нарича български. Негова милост се правеше на разсеян, занимаваше се с научна демагогия. Защото българите на Аспарух вече втори век са общували със славяните от своята държава на техния славянски език и защото славяните в тази българска държава няма как другояче да бъдат наричани освен както се наричат и днес – българи. Не искам тук да продължавам един научен спор, а само да изкажа мнението, което съм поддържал тогава. Понятието славянски, старославянски е много услужливо, много удобно, ако трябва по равно да се разпределят богатствата на една велика езикова култура, но то е абсолютно неприемливо, ако трябва да се отстоява истината. А тя е в това, че езикът, на който е съставена азбуката, е език на българските славяни, повтарям – български език, сега старобългарски.

ВХ: Водеха се спорове и за азбуката. Вашето мнение тогава и днес?

ГД: Няма спор, че солунските двама братя са съставили глаголицата. Спорът е кой и къде е съставил кирилицата. Повечето специалисти приемат, че тя е съставена от Климент Охридски в чест на неговия учител. Но ако това е вярно, тя още през девети век би могла да се нарече кирилица. Такова нещо няма. Думата е образувана по-късно. Никой от учениците, които са се клели пред Христовия кръст да бъдат верни последователи на своите учители, никой никога не би си позволил да отстъпи тази клетва, да се отклони от свещените букви на глаголицата. Това би могъл да си позволи друг учен мъж на тогавашна България, царският син Симеон, човекът, който е завършил образованието си в Цариград и предполага се, до съвършенство е владеел гръцките писмена, само той и кръгът от просветени люде около него. Преписването на свещените книги в Плиска и Преслав, вече преведени на български от двамата братя и техните ученици, е ставало под диктовката на Климент, Наум и другите, но с кирилица, а не с глаголица, защото глаголицата е била по-трудна за усвояване и приложение. Такова си беше моето мнение тогава, такова си остава и досега. А да се нарича нашата азбука славянска, за мен е също неприемливо, защото половината славянски народи си служат с латиница. Еднакво приемливо за всички би било да наричаме нашата азбука кирилица, както би трябвало да я наричат и сърби, и руснаци, и украинци, и белоруси, че и десетки други народи и народности, ако толкова се дразнят от името българска.

ВХ: Какъв смисъл влагате в понятието майчин език?

ГД: Зависи от повода. Ако ме попитате кой е моят майчин език, аз естествено ще ви отговоря – езикът на майка ми. На този език не се говори никъде извън семейството. Ние с братята и сестрите ми, с нашите близки и познати си имаме свои думи, свои интонации, това беше моят майчин език. Вие също имате свой майчин език. Но ако някой ме попита, ето, както сме си заедно, кой е вашият майчин език, ние и двамата ще отговорим – българският, защото и вашата, и моята майка говорят български. Това вече е друго равнище на майчин език. Има и по-високо равнище, това е майчиният език на всички ни, езикът на нашата земя, езикът на нашата държава и на нашето общество, езикът на който се разбираме в производството, в културата, в управлението, майчиният език на родината. Докато моят семеен или групов майчин език е равнопоставен на вашия семеен или групов майчин език, езикът на майка България е равнопоставен на други национални езици по света. В този смисъл в семейството или групата всеки от нас може да общува на какъвто език иска – немски, руски, английски, турски, цигански, това е негово право и тук никакви фактори не могат да му се бъркат в избора, стига да не пречи на другите, стига да не подменя със своя си семеен или групов майчин език, майчиният език на нацията, езика, на който общуваме всички. Извинете, че усложних отговора си, а исках да кажа нещо съвсем кратко и просто – че на общонационално равнище може да има само един майчин език и той е българският.

ВХ: Но турците в България не признават българския за свой майчин език.

ГД: Не турците, а турските националисти. Те се противопоставят на българския език, те искат да обособят и да затворят българските турци в семейния им майчин език, защото знаят, че езиковото обособяване води до териториално обособяване. Досега това се вършеше на равнище село, оттук нататък ще се върши по райони, ще се върши с наше участие, както се вършеше десетилетия подред по указание на Коминтерна. Сега указанията идват от другаде. Ние сме пречка за много чужди интереси тук, на Балканите. Затуй и много сили се опитват да ни изтърбушат отвътре. Ето в момента на българска земя се вдигат седем или десет телевизионни ретланслатора, които ще излъчват програми на турски език. Това са седем или десет ковчега, приготвени за още една част от българската езикова общност. Не съм чул някаква държавна институция да е възразила. Всички мълчим, примиряваме се. Кажете ми, къде другаде по света може да се случи подобно нещо? Никъде. Ние сме като разграден двор, всеки може да влезе и да прави каквото си иска. Няма да му се разсърдим, няма да го поканим да си отиде, откъдето е дошъл. При това ще ни поучава как трябва да се отнасяме към българските турци, като че ли той е живял с тях, а не ние. Той дори не знае, че съдбата им е да бъдат двуезични, да общуват помежду си на своя си майчин език, а с народа си – на български. Иначе как ще се развиват, как ще получават професии, как ще се осъществяват в живота? Тогава защо е това масирано настъпление срещу тяхната езикова самобитност? Техният език, както твърдят изтъкнати тюрколози, не е езикът на Радио Анкара, а по-друг език. Или всеки може да чете европейските документи както си иска? Ако се прилага една мярка, защо не се възстанови етническото своеобразие на българските татари, на казълбашите, на черкезите? Може би защото те вече са потурчени, а от потурчване все още никой не се е върнал у дома си? Но стига сме говорили по този въпрос, вече започвам да се обърквам!

ВХ: А как мислите, има ли македонски език?

ГД: Знаете ли какво си мисля – че както вървим от въпрос на въпрос, още малко и вие ще ме представите пред читателите като върл националист. А аз не съм такъв, ей Богу, не съм и не искам да бъда. Национализъм ли е да обичаш отечеството си с най-чистата обич, за която си способен? Национализъм ли е да отстояваш интересите на своя народ и не да го нареждаш пред другите народи, а да държиш за честта и достойнството му направо с тях? Ако това е национализъм, включете ме тогава в черния списък. Ето, вие ме питате има ли македонски език и знаете, че аз ще ви отговоря – не! Това, което се нарича македонски език, са българските говори в Македония. Виж друго нещо е там книжният език. Той до голяма степен е посърбен вариант на народните говори, изработен по всичките правила, които Сталин изискваше да се спазват от неговите верни и неверни ученици като другаря Тито. Този книжовен език е един от най-ярките примери, а може би и най-яркият пример за това как от една нация могат да се правят две, стига това да е в интерес на класовата борба, на пролетарската революция, а още по-точно – на една великодържавна политика тук, на Балканите. Емилиян Станев, иначе човек възпитан и сдържан, псуваше със седмици, когато му се споменеше за този титовско-македонски език. Но както и да е, реалностите са си реалности, на този език се пишат стихове, пиеси, романи, изучава се от децата, използват го техните родители. Въпреки това аз не мисля, че изходът е затворен веднъж завинаги. Сега се създават условия за добросъседство с Македония, за открити граници и открито общуване, така че въпросът ще се реши само по себе си, естествено и свободно. Нужно ни е само по-често да си гостуваме, да си разменяме книги и вестници, да си пишем като роднини и близки, и ние тук да се освободим от езиковата си надменност, от самочувствието си, че българският език е само този, на който ние пишем и говорим.

ВХ: Ще имаме ли един ден общ правопис?

ГД: Щом сме имали в миналото, ще имаме и в бъдещето. Това ще го решат нашите деца и внуци. Трябва да им вярваме.

ВХ: На 24 май как ще празнувате?

ГД: Над буквите, от които се правят думи, а от думите – изречения. Искам да видя внучката си Деница и внука си Младен как весело размахват знаменцата на нашата надежда. Искам още веднъж мислено да целуна ръка на моите учители, които са ме учили да правя добро в живота си.

ВХ: Достатъчна ли ви е сега тази „земя като една човешка длан”?

ГД: Тя винаги ми е била достатъчна – за радост и за мъка. И за любов, и за разочарования. И за приятели, и за врагове. И за смърт, и за безсмъртие. Какво повече?

ВХ: Тази година ще получим ли книга от вас?

ГД: Е, на толкова въпроси ви отговорих, позволете ми на този да не ви отговарям. Привършихме, нали? Затворили сме се тук, вие питате и дълго мълчите, аз пуша и дълго отговарям, сякаш двамата решаваме някакви съдбовни въпроси, а навън – погледнете само – слънце, слънце! Там от ъгъла на „Солунска” някой ме вика. Ще му се обадя. Казах ли ви, че и аз имам приятели!

19th Aug2015

Храни куче да те лае[i]

by Черно и Бяло

Magphil-Konstantin-Bradvarov-S3170-159x240Много се говори и пише за кризата в Гърция, която междувременно тежи като воденичен камък на врата на всички граждани от Евросъюза. Излишно е и аз да се изказвам по въпроса за който са отговорни финансовите експерти, защото програмите за спасяване на страна, която не заслужава да бъде спасена, надминават своята хуманна същност и могат да бъдат класифицирани като пълна глупост. Поводът да „хвана перото“ на тази тема са типичните за гърците безгранична наглост и неблагодарност с които те отговориха на протегнатата им за помощ ръка. И още по-точно: имам един приятел грък, когото уважавам за неговата смелост и отзивчивост да вкарва тайно по комунистическо време в България емигрантска литература и когото смятах за разумен и интелигентен човек, който е в състояние да различава черното от бялото. Но когато и той започна да говори разпалено за това, как Европа ръководена от новата неонацистка Германия се стремяла да унищожи невинната Гърция, се вбесих доста от това изказване и се постарах да потърся макар и вече установената, очевидна истина по въпроса. Или както каза наскоро една журналистка: „крадецът вика – дръжте крадеца“.

Накратко фактите: правят си гърците държава, в която живеят без големи усилия и поддържат висок жизнен стандарт полакомени от ниските лихви на многобройни кредити взети от френски, италиански и немски банки. Страната прави едва 2% от икономиката на Еврозоната и то само благодарение на селскостопански продукти, но създава огромен държавно-административен апарат, който има чисто паразитни функции. За събирането на данъците никой не го е грижа (сивата икономика надвишава 22%), но се плащат огромни добавки към държавните заплати, които един американски икономически вестник окачестви наскоро като „балкански екстри“. Такива са например допълнителните (мисля че бяха 800 евро) за частната библиотека на учителите по домовете им и същата сума за тролейните шофьори за това, че след работа трябва да смъкват лирите на возилото си от уличните жици! И още много подобни случаи. Затова държавната работа в Гърция става най – мечтаната професия за получаването на която се плащат огромни рушвети. А пропо рушвети: Гърция дели по корупция позорното 69 световно място заедно със Сенегал и България. Да, но Сенегал е африканска държава, а България е деформирана от 70 години комунизъм. Така, че ако навремето Чърчил не беше едва успял да изтегли Гърция от кървавите ръце на Сталин и на гръцкия комунистически „народен фронт“, сега тази страна щеше да е нещо като Чад без да искам да обиждам африканската страна с това сравнение. Други примери: край Атина се намира малко езеро в което плували 2-3 патици и затова било обявено официално за резерват. За него се грижат на щатна длъжност 40 (!) държавни служители. И сега най – интересното – блатото е пресъхнало вече преди 20 години, но държавните служители продължават да си получават заплатите. Друг пример: един мой приятел притежаваше къща на Халкидическите полуострови, която успя за късмет да продаде преди избухването на акутната криза в страната. В селото живеели около 2000 жители, а през летния сезон заедно с туристите ставали към 10 000. Той ходел на почивка през октомври, след сезона. Веднъж бил поканен в таверната на някакво частно парти от кмета на селото и започнал „смоул ток“ със седящия срещу него началник на пощата. Казал, че познава много добре и тримата служители на малката селска поща – началника, момичето на гишето и пощенския раздавач на писма, на което директорът на пощата му отговорил: „ ние сме 7 служители, но другите четирима само си получават заплатите и не идват на работа – аз дори не ги познавам лично“. Да не забравяме, че тези примери се отнасят само за „дейността“ на дребни чиновници и представляват само „върха но айсберга“.

Преди десетина години президентът на Европейската централна банка Жан-Клод Трише предупреди Съвета на министрите на ЕС за обезпокоително високия дълг на Гърция. Това негово предупреждение не само, че беше пренебрегнато, но и държавният дълг бе прехвърлен върху европейския данъкоплатец. Иначе само щяха да фалират няколко банки и Гърция щеше да напусне Еврозоната, където така или иначе не и е мястото. Тя влезе там с измама, като гръцките политици фалшифицираха документи, че уж дефицитът спрямо Брутния вътрешен продукт бил 3,7%, а всъщност се оказа, че бил 15,6%! Държавният дълг на Гърция надхвърлял допустимите 60% над Брутния вътрешен продукт с цели 130%. След приемането в Еврозоната Гърция беше хваната многократно във фалшификации и измами чрез които прибра от ЕС милиарди. За такива крупни престъпления частно лице не би напуснало вече затворите, на страната Гърция и се размина само с мъмрене.

Неотдавна гръцкият посланик в България се опита да защити родината си като подчерта в интервю „всеотдайната“ подкрепа на Гърция за приемането на България в ЕС, гръцките инвестиции в България, които създали много работни места и множеството гръцки студенти следващи в българските университети. Г-н посланикът забрави обаче да спомене, че застъпването на Гърция за членството на България стана не по любовни причини,а поради формулата от статута на ЕС, че приемайки съседна страна, процентът на помощите за инфраструктури се увеличава многократно в полза на Гърция. Освен това България беше принудена да гарантира писмено, че няма да строи язовири в Родопите за да могат българските реки да напояват Северна Гърция. Също не бе спомената експлоатацията на гръцките работодатели, които често и не плащат мизерните надници на българските работници. А що се отнася до гръцките студенти, на тях образованието в България им излиза много по-евтино да не говорим за факта, че масово си взимат изпитите и дипломите посредством рушвети, защото повечето от тях не могат до края на следването си да се научат да говорят свястно български.

Когато критикуваме определена държава винаги прехвърляме цялата вина на политиците и правителството и правим от народа изкупителна жертва. В Гърция това не е точно така, защото целият народ участва живо в правителствените мошеничества. Освен държавните служители в страната „живеят“ над 7000 столетници, които отдавна не са между живите, но роднините им продължават да получават пенсиите. Има и цели острови заселени от мними слепци и недъгави, които получават незаслужено инвалидни ренти. Според статистиката на здравната каса през миналата година цялото гръцко население е минало през лекари и е получило рецепти за лекарства от аптеките. Неотдавна един гръцки политик каза, че ако се прилагат и спазват законите, 2/3 от гръцкото население трябва да отиде в затворите. Като пътувах из Гърция виждах често паролите „ККЕ“ на тяхната комунистическа партия написани по стените, и мислех, че това са единични акции на малцина глупаци. Един мой приятел ми каза, че не познавал грък, който да не е комунист. Започвам да се убеждавам, че това е така. За политиците вече е доказано. Датски журналист сподели, че по време на интервюта с гръцки политици забелязал в кабинетите им портрети на Ленин, Енгелс и Че Гевара. Също като гледам само лисичата физиономия на комсомолчето Ципрас, веднага се сещам какво политическо верую го е подтикнало към правителствената кариера. Изглежда, че идеалът на цялото гръцко население е симбиозата на мързеливо комунистическо съществувание (но с право на пътуване), което да е финансирано от декадентския Запад за да може да се поддържа висок жизнен стандарт. Така и беше до сега, но гръцкия комунистически рай го няма вече. Затова и воплите и плачовете обвинявайки ЕС по следния начин: имало едно време една идеална страна населявана от работливо и примерно население управлявана от безкористни политици-идеалисти. Завидяла им Европа и решила да ги унищожи като ги затрупала с милиарди евра за да ги задуши. Но гърците се защитавали смело като премахнали милиардите така бързо и умело, че вече никой не можел да каже къде са изчезнали. Европа пак ги атакувала с нови милиарди, но гърците и с тях се справили бързо, та борбата с узурпаторите от ЕС продължава и до днес…

През 1982г. посетих за пръв път Солун. Бях с един моряк от Бургас, който след подробно наблюдение ми каза: „погледни им очите – лукава им е семката ти казвам!“ Абстрахирайки се от тази констатация забелязах в ленивите движения на тумбестите им фигури една подчертана средиземноморска гордост (която може би вече е започнала да поизчезва), докато под разкопчаните ризи се виждаха златни кръстове носени на космати гърди. На фона на другото им ориенталско поведение неволно се сещам за българската дефиниция – що е грък? – турчин, който се прави на италианец.

Особено нахално намирам твърдението на гърците, че Западна Европа била длъжна да им помага и да толерира мошеничествата им, защото били люлката на цивилизацията и демокрация била гръцка дума. Между данайското племе, което населява в момента тази страна и древните гърци има толкова общо, колкото и между днешните египтяни и фараоните – сиреч нищо. А на тези от тях, които рисуват знака на еврото със знак за равенство със свастиката по стените на банките, трябва да се каже, че първият концлагер в света и създаден от гърците на безлюдния остров Трикери, в залива на Волос, на 19 юни 1913г. Там са убити при нечовешки условия хиляди пленени български офицери и войници. Няма да се ровим в срамната роля на Гърция през Балканската и Междусъюзническата война. За да илюстрирам думите „Демокрация“ и „Ксенофобия“ (все от гръцки произход), ще разкажа една по-нова случка на която бях очевидец. Някъде в средата на 80-те години прекарвах почивка на полуостров „Касандра“. Намерих едно приятно ресторантче в гората далеч от бреговата линия и селото в което бях отседнал. Собствениците бяха гръцки македонци от Серес. Една вечер готвачът извади китара и започнахме да пеем македонски и други народни песни от българския край. По едно време той внезапно спря да свири и ми посочи с уплашен поглед двойка гръцки туристи, които се разхождаха по пътя. „В Гърция е забранено не само да се преподава български и македонски в училищата, но и да се пее и говори на този език. Мога да си навлека сериозни проблеми с властите ако ме чуят“. Стори ми се, че не чух и разбрах добре казаното. До този момент мислех, че се намирам в западна страна управлявана демократично и член на НАТО. Интересно какви са били рапортите на комисиите за човешки права към ЕС по време на приемането на Гърция в Съюза. Явно, че думи като „демокрация“ и „толерантност“ не са имали никога каквото и да е значение в тази държава-недоразумение. И това се случи години преди смешните масови протести в Гърция по повод на основаването на Скопска Македония след разпадането на Югославия.

Ще приключа тази неприятна тема с два цитата. Първият е от „Дневник“: „Темпераментната привързаност на населението към комунизма прогони всички работливи гърци в чужбина в търсене на възможности. Гърция не е военна заплаха за съседите си и има всички слабости на западните държави, което я превърна в изпитателен полигон за марксистки теории. Само ги изхвърлете от ЕС, спрете им безплатните евра и им върнете печатните преси за драхми. След което стойте и гледайте какво става в продължение на едно поколение.”

Вторият цитат е от направеното още преди пет години интервю в списанието „Форбс“ на американския гражданин от гръцки произход Бил Фреца: “Веднъж на много, много години се появява възможност народите да получат това, което наистина заслужават и този път удря часът на Гърция”.

[i] (актуална балканска поговорка)

Константин Брадваров

31st Jul2015

Декларация на УС на СБЖ по повод спирането на в-к „Преса“ и сп. „Тема“

by Черно и Бяло

sbjУС на Съюза на българските журналисти изразява дълбоката си тревога от спирането на вестник „Преса“ и списание „Тема“ – различните и коректни авторитетни издания с огромна читателска аудитория. Закриването им е пореден израз на дълбоката криза на медийната среда и на журналистическата професия в България.

135 колеги са освободени в последния работен ден!

Спирането на „Преса“ и „Тема“ е част от процес, който вероятно ще продължи, защото и други печатни издания, и то с утвърдени имена, са също в много тежко положение. Обедняването на медийната среда обаче очевидно не тревожи управляващите, които го смятат за естествено и нормално. Това е късогледа политика, зад която стоят определени политически и икономически интереси, но тя е дълбоко порочна и вредна за България.

В българските медии тече уродлив процес на монополизация и концентрация в ръцете на зависими от властта лица, пред който редуващите се правителства си затварят очите. Налице е крещяща нужда от прозрачност и осветляване на медийната собственост, на каналите за финансиране, на рекламната и разпространителската мрежа, за да стане ясно кой на кого и с какви пари служи. Не се предприемат никакви стъпки в тази насока, защото сегашното положение очевидно е изгодно на политическия елит и яростно се защитава от явни и скрити лобисти.

Всичко това прави изключително трудно упражняването на журналистическата професия днес. Нарушават се социалните и трудови права на журналистите. Деформацията на пазара размива границата между информация и реклама, между обективна, независима и поръчкова журналистика. Това принизява авторитета на журналистиката и не позволява на журналистите да изпълняват мисията си – да служат на обществения интерес.

Съюзът на българските журналисти от дълго време с тревога предупреждава за тези пагубни явления и процеси в медийната среда у нас, които станаха предмет на сериозни критики и от европейските институции и които сериозно накърняват образа на България. Но те са и заплаха за нейното развитие като демократична и правова държава. Сривът на България на незавидното 106-о място в годишния Индекс на свободата на пресата за 2015г. на базираната в Париж международна организация “Репортери без граници” (на последно място сред страните от ЕС и след много африкански, азиатски и латиноамерикански държави от Третия свят) е само следствие от натрупаните абсурди в българските медии и в българското общество като цяло през последните години.

УС на СБЖ смята, че с оглед на неблагоприятната икономическа, политическа и социална обстановка у нас най-доброто разрешение на тези въпроси е приемането от Народното събрание на нормативни документи за професионалната журналистика и защитата на журналистическия труд.

  • Ако в българската медийна среда беше утвърден процесът на колективно трудово договаряне днес десетките наши колеги, които остават на улицата, щяха да бъдат защитени.
  • УС на СБЖ счита, че само законовата принуда може да предпази журналистите от произвола на задкулисни издатели и работодатели и да гарантира не само техните права, но и наличието на демократична, високо професионална, обективна и здравословна медийна среда, от каквато България има крещяща нужда, ако иска да бъде наистина европейска държава.
  • СБЖ е готов за задълбочен диалог със съответните държавни институции и с медийните издатели и собственици с цел да бъдат намерени практически стъпки и решения за създаване на нормална медийна среда.

Ние смятаме, че такъв диалог не търпи отлагане!

31st Jul2015

39 младши съдии и 31 младши прокурори ще постъпят в органите на съдебната власт през 2016г.

by Черно и Бяло

На 29 юли, в зала „Тържествена” на Съдебната палата, се проведе процедура по заявяване на желания от одобрените предварително след тежки конкурси кандидати, за назначаване на длъжностите „младши съдия” и „младши прокурор” в българските съдилища и прокуратури. (more…)

25th Jun2015

Престъпленията против човечеството и тяхното отражение в 21век

by Черно и Бяло

Научна конференция с международно участие: „Престъпленията против човечеството и тяхното отражение в 21век”, посветена на 100-годишнината от Геноцида над арменците, и проведена под почетния патронаж на акад.Стефан Воденичаров, председател на БАН

DSC_2488В началото на юни в БАН се проведе научна конференция, посветена на престъпленията срещу човечеството заедно с представители на българската научна мисъл. Присъсваха повече от стотина души, за да станат съпричастни към един двудневен научен форум, който бе пръв по рода си у нас. Конференцията се организира от Координационния съвет на арменските организации в София със съдействието на БАН. Сред официалните гости на научната среща бяха такива фигури като румънския сенатор д-р Варужан Восканян, историкът от САЩ проф. Ричард Хованисян, председателят на адвокатската колегия на Ереван д-р Ара Зорабян, акад. Антон Дончев, председателят на дружество „България-Армения” Васко Бояджиев, д-р Константин Пеев от Руския културно-информационен център, проф. Пламен Павлов от ВТУ „СВ.Климент Охридски”, проф.Анелия Клисарова от Медицинския университет във Варна, Красимир Каракачанов, председателката на СБЖ – Снежана Тодорова, Н.Пр. Арсен Схоян, Рупен Крикорян – председател на Националния съвет на религиозната общност в България, отец Кусан Хадавян, духовен водач на арменците в столицата, Еожени Сакъз – гл.асистент в СУ „Климент Охридски”, Агоп Орманджиян от СУ, доц.Делчо Балабанов и др.

След като откри научното събитие, проф.Гаро Мардиросян – зам.-председател на Организационния комитет и председател на САКПО „Ереван” даде думата на гостите, които лично пожелаха да изразят своята съпричастност към темата. Във встъпителното си слово акад.Георги Марков в качеството си на председател на конференцията, започна с изстъпленията над тракийците, извършени още през 1913г. като „генерална репетиция”, към онова което е последвало две години по-късно с арменците. Извънредният и пълномощен посланик на Армения у нас Арсен Схоян в обръщението си към организаторите и гостите заяви, че е необходимо да се говори за геноцидите, за причините и последиците, че трябва да се правят анализи на случилото се, за да няма повторение на подобни варварски деяния. Дипломатът припомни опитите на съседна Турция да прикрие истината, като през 2014г. Ердоган уж изпрати послание за прошка, но постави жертвата и престъпника на едно ниво, а тази година измисли как да попречи на отбелязването на 100-годишнината от Геноцида, като организира тържества за столетието от битката при Галиполи, които се отбелязаха на самия 24 април и „така съчини още един 24 април за себе си”. Говорейки за политиката на отричане от турска страна, г-н Схоян още веднъж подчерта, че ще се води борба за справедливост с едно единствено намерение: да няма повторение на подобни престъпления.

Издателят Иван Гранитски – един от подписалите петицията на българските интелектуалци до парламента, ясно изрази недоволството си от приетия от нашите депутати документ и гласно заяви, че борбата няма да спре дотук, докато не се кажат нещата с истинските им имена. Впечатляващи по своето съдържание и яснота бяха изказванията и на представителите на отделните университети. В този дух прозвучаха изказванията и на проф. Орлин Борисов от СУ „Св Климент Охридски” и на проф.Борис Колев от ЮЗУ „Св Н.Рилски” и на доц. Атанас Бояджиев от Нов български университет, както и на Анелия Клисарова от Медицински университет във Варна, която оказа неоценимо съдействие за провеждането на конференцията. Изказаха се още: д-р Рупен Крикорян от името на Националния съвет на религиозните общности в България, Председателят на европейския Хай-тад Бедрос Халаджян от Гърция, Ст.н.с. д-р Агоп Гарабедян. Не по-малко категорични бяха словата на Красимир Премянов, председател на Съюза на тракийците в България, а и на Снежана Тодорова – председател на СБЖ, която не само изрази своята безрезервна подкрепа към каузата ни, но и връчи Златния плакет на СБЖ, който по решение на Управителния съвет на организацията, бе връчен на Координационния съвет на арменските организации за неговата успешна работа. Получавайки плакета настоящият председател на КС г-жа Вартануш Задикян благодари за вниманието.

Пленарен доклад бе прочетен от ст.н.с.д-р Агоп Гарабедян. Акцентът в казаното от учения бе ориентиран към периода на предгеноцида, като се чуха изключително много факти, че изстъпленията срещу арменците не започват от 1915г., дори не и от времето на управлението на султан Абдул Хамид II, а доста преди това… Проф. Мирослава Кортенска, след като прочувствено рецитира елегията на Яворов, говори не само поетично, но и вдъхновяващо за връзките на твореца с арменците, които го подкрепят до последния му ден.

Конференцията завърши с рецитала на композитора Хайгашод Агасян, прозвучаха познати и обичани негови песни по стихове на големи български поети като Ваня Петкова, Недялко Йорданов, Михаил Белчев и др. Накрая всички имаха възможността да разгледат фотоизложбата „От двете страни на Арарат” – любезно предоставените фотоси от почетния консул на Армения в Пловдив Ехиазар Узунян, разкриващи една реална картина как днес изглеждат нашите светини в Армения. Д-р Ахавни Кеворкян говори прочувствено за срещите с тези арменски светини, които днес са в руини, и подари един прекрасен албум на Държавния архив у нас като спомен със събраните в него арменски ценности. Събитието завърши с коктейл.

Текст и снимки: Мари Къналян

14th Apr2015

Скок от централно директивно планиране в СССР към неолиберализъм в Русия[i]

by Черно и Бяло

На 12 февруари тази година получих писмо, в което директорът на Икономическия институт на Руската Академия на Науките (РАН) и съпредседател на Московския Икономически Форум, Член-кор. на РАН Руслан Гринберг пише: (more…)

10th Mar2015

Башар ал-Асад пред португалски телевизионен канал за ситуацията в Сирия

by Черно и Бяло

Откъси от интервюто на Президента на Сирийската Арабска Република д-р Башар ал-Асад, дадено за португалския телевизионен канал RTP на 04.03.2015г

(more…)

11th Feb2015

Националната сигурност не е футбол, за да може всеки да се изказва и да взима думата

by Черно и Бяло

Валенто Василев: „Един бивш разузнавач сее, копае, пише, дава интервюта…..”

8aad670fe9382d57d500fa80af309c67Представяме ви авторът на „Купи ме” Валенто Василев, с псевдоним Сава Севън: „Без да внушавам аналогия с действителността, в книгата прокарвам тезата, че всъщност, главната причина, която създава задкулисието е алчността. Че трябва да си дадеш сметка, че ако се предложиш: „Купи ме”, се превръщаш в стока. В стока за многократна употреба, примерно проституцията – сексуална, политическа, интелектуална… Но може да се превърнеш и в стока за еднократна употреба… Затова е добре да помислиш какво може да ти се случи, преди да кажеш: „Купи ме”. Какво продаваш и на каква цена?…

ЧиБ: Защо написахте книгата, господин Василев и с какво ще изненадате читателите?

От нямане какво да правя… Сериозно. Не се шегувам. В началото на 2010 година изпаднах в “безтегловност”. Никой не искаше да сключва с мен консултантски договор. Вероятно, защото преди това заемах длъжности в търговски структури, свързани с Алексей Петров… Книгата ми помогна да оживея… В психологически план. Сега, след като ми публикуваха досието, вече мога да призная, че доста от описаните епизоди в книгите, са преживени лично от мен…

ЧиБ: Господин Василев, впечатляваща партийна и професионална кариера стои зад вас. На кого искате да благодарите днес за успехите, които сте имал през годините?

На много хора. На дядовците и бабите ми, на баща ми и майка ми, на първата ми любима и незабравима учителка, на училищата в Плевен, на духа и традициите на родното ми село Тотлебен, на приятелите и другарите, с които животът ме срещна…

ЧиБ: Бил сте комунист, социалист, а днес и от политическа формация „АБВ”. Различни партии, но все леви по своята същност. Така ли е?

Така е. Тежка генно определена наследственост…

ЧиБ: Твърдите,че държавата е „бременна с Възраждане”. Ново българско Възраждане. Какво отроче очаквате да се роди по нашите ширини?

Читаво! Не може да е друго. Раждането му ще предизвика необходимия за всички ни катарзис.

ЧиБ: Изкушавам се да ви питам за вашето участие в Съюза на българските командоси. Разкажете за вашето участие и привързаност към съюза. Там ли е мястото на един   съвършен антитерорист като вас?

Е, “съвършен антитерорист” сте го взели от авторската ми колонка н сайта Поглед Инфо… А за Съюза на българските командоси, какво накратко бих могъл да Ви кажа… Невероятен съюз, създаден по идея на един невероятен човек, може да се каже, че той е първият съвременен български командос… На него природата е изсипала без да се щади… Енергия, талант, сила и огромна човечност. Хуманността е отликата на командоса от убиеца. Да, командосите се обучават да убиват, но не са убийци. По Ботевски: “Добрия доброто, лошия с ножа по главата”…

Говоря за Юлий Абаджиев. Военните му звания няма да ги изброявам. Те са логични за професията. Ще подчертая, че той е избран за Доктор хонорис кауза на НАТФИЗ, а научното му звание е “доктор по изкуствознание”… Харизматичната му личност привлече в съюза най-доброто не само от специалните служби на МО, МВР и Министерство на правосъдието, от резерва и действуващи, но и изявени личности на изкуството и културата, на науката…

ЧиБ: Как ви звучи днес девизът на командосите:”Слава и чест”?

Актуално! Иначе няма да има и България, няма да има и командоси…

ЧиБ: Много ми се ще да поговорим за геополитическата политика на България, за стратегията ни за национална сигурност. Вашето становище?

На този въпрос няма да Ви отговоря. Националната сигурност не е футбол, за да се изказва всеки по нея… Мнение би трябвало да имат само личности, заемащи съответните държавни длъжности за които са избрани или на които са назначени и носят отговорност за нейното осъществяване… При това, без да нарушават Закона за класифицираната информация.

ЧиБ: Какво прави днес един български разузнавач? Вие например не се ли чувствате леко встрани от политическите бури на ежедневието?

Няма как да съм встрани. Човекът е обществено животно… А какво прави един бивш разузнавач? Ами копае, сади, сее, бере, ремонтира, пише и публикува, и понякога отговаря на въпроси за интервюта… А като разузнавач съм убит. Благодарение на закона… Мир на праха им и на Аленто, и на Васкес… Все пак, успях да направя така, че до публикуването на досието ми няма живи свидетели на дейностите ми… В смисъл, доколкото зависеше от мен, отложих разкриването му… Е, има резултати, за които и днес не се срамувам…

NOVA GODINA 2015

ЧиБ: Научих,че помагате на вашите съграждани в Тотлебен. Имате ли принос или това са само слухове?

Толебенските ми съселяни са великолепни хора. Достойни! Е всеки с човешките си слабости… Не случайно в песента, която написах за родното си село, честно и убедено съм казал:”Хора мъдри и добри, в горест и щастливи дни…”. Помагам, с каквото мога. На този му се развалил бойлера или пералнята, на друг печката или котлона, друг иска нов водопровод и прочие… Е, помагам и духовно, член съм на читалището, вековното, което и мене ме е възпитавало в невръстните ми години…

ЧиБ: Кажате г-н Василев, няколко важни стъпки за излизане от духовната и материална безпътица? Само,че те да бъдат напълно изпълними, днес и сега…..

Стъпки има разни… Но каквито и да са стъпките, те ще бъдат безуспешни, ако няма любов, ако няма обич, към ближния, към родината… Омразата съсипва България не само сега, през прехода. Омразата е в основата на всичките ни несгоди през хилядолетията откакто сме държава… Омразата, която ни е водила до робства, до безпътица… Омразата, която противопоставя брат срещу брата, която уби и Апостола… Лозунгът над официалния вход на Народното събрание “Съединението прави силата” е взаимстван от белгийската конституция целево. Там, единството на Фландрия и Валония, тук, единството (при това като цел, бъдещо…) на Княжество България и Източна Румелия… Друг трябва да бъде лозунгът. Нашият, изстраданият лозунг “Свобода или смърт!” В свободата е закодирана обичта, любовта, в смъртта – злобата, бездушието, омразата… Под този лозунг по други критерии ще избираме народните представители, те вече избрани, по друг начин ще работят… И Великите сили биха се постреснали от този лозунг…

ЧиБ: Как искате да ви запомни обществото? Като патриот, професионален борец за свобода, личност с много интереси и постижения….

Просто като човек. Живял, работил, създавал, грешил, любил и разлюбвал, но никога не рушил, не предавал… Нито хора, нито родината.

ЧиБ: Защо не преподавате в някое военно училище и защо през тези 25 години забравихме и унищожихме родното разузнаване и контраразузнаване?

Бил съм и преподавател, и то във военно училище… Вече съм стар (според Кодекса на труда…). А и какво да преподавам? Патриотизъм? Кому е нужен?… С риск да си противореча с друго мое становище от преди, смея да Ви опровергая: Слава Богу, все още родните разузнаване и контраразузнаване не са разрушени! Но опитите продължават…

ЧиБ: Свидетели сме на тотално абдикиране от държавността. Отваряне на досиетата на ДС, осветляване на нашите разузнавачи и хвърлянето им на кучетата…Какво е това?

Безобразие! Това стига ли, като отговор?

ЧиБ: Валенто, ще ви върна към руската държава и вашите спомени когато сте живял там. Разкажете на нашите читатели и най-вече за младите българи, които искат да бъдат информирани…

Ще Ви поправя. Не съм живял, а само съм пребивавал от време на време. И то не в руската, а в съветската… Командировки… Ако започна да разказвам, ще се получи сценарий за телевизионен сериал, по-дълъг от всички сегашни популярни сериали, взети заедно… Пожелавам на всеки млад човек да има късмета да посети и Русия, и всяка от бившите съветски републики, днес самостоятелни държави. От река Бук до река Амур и от Карелия до връх Арарат (е, малко и в Турция…). Навсякъде ще го посрещнат радушно, дружелюбно, като човек. А когато им каже, че е българин, тогава започва “страшното”… Кой знае защо, всички ни смятат за братя… Може би древният ген проговаря…

ЧиБ: Прочетох,че страхотно сте привързан към конете. Защо?

Вероятно от древният ген ще е…

ЧиБ: Пеете, танцувате, пишете книги и какво още?

Обичам…

ЧиБ: Оптимист или песимист е Валенто Василев?

И двете. Има от какво да съм песимист, има и за какво да съм оптимист. Но, признавам, оптимизмът преобладава…

ЧиБ: Да завършим с ваше послание, весела случка от живота ви и пожелание към читателите…

Трудна задача. Весели случки съм имал какви ли не… От най ранни спомени започваха с името ми. Наричали са ме как ли не, докато улучат правилното… Че и документите ми винаги ги издавах сгрешени, та се налагаше да ги поправят… Сериозно. Като първи секретар на комсомола в Плевен, получих писмо от едн поп, който беше адресирал плика: “За господин Викентий Василев”… Ако се замонаша някой ден, ето, имам си готово име…

Послание, пожелание, какво да пожелая на читателите? Първо да са живи и здрави! Второ да бъдат българи по дух! Независимо от етноса им… Полезно е, честна дума!

Валенто Василев е от малцината информирани и знаещи българи, които не търсят прожекторите за да придобият известност, но в същото време са притегателен център за мнозина хора. Съгражданите му в Тотлебен направо го обожават. Заради дейностите, които е поел на плещите си. Самодейност, социални и културни дейности. Преди година, бившият професионален разузнавач съдейства за откриване на зъболекарски кабинет в Тотлебен. Естествено, на този повик откликва веднага неговата сестра, известната стоматоложка д-р Михова. Днес Василев общува и се радва на приятелството на известни и смели мъже от редица държави по света. Доволен е, че благодарение на социалните мрежи, контактите са по-лесни и връзката между хората е мигновена.
Валенто не крие своята привързаност към хубавата музика и природата. Обича живота и е щастлив, когато и другите са щастливи!

Миглена Иванова

01st Feb2015

Среща на българския посланик с председателя на ТПП на Русия

by Черно и Бяло

Посланикът на Република България в Руската федерация г-н Бойко Коцев се срещна с председателя на Търговско-промишлената палата на РФ г-н Сергей Катирин. Двамата обсъдиха възможностите за продължаване и разширяване на търговско-икономическото сътрудничество и партньорските отношения между руски и български компании и деловите организации от двете страни.

IMG_89711

Посланикът на България в РФ г-н Бойко Коцев обсъди възможностите за разширяване на деловото сътрудничество с ръководителя на ТПП на Русия г-н Сергей Катирин.

Като особено важен беше подчертан информационният обмен между деловите институции, организации и компании от България и Русия. И двете страни подкрепиха идеята за организиране в посолството на Р България в Москва на среща на български бизнес-организации и компании с ръководителите на регионални търговски палати на РФ.

И двете страни изразиха желание за активизиране на деловите контакти на регионално ниво. Българският посланик подчерта възможността от организиране на Дни на България в Москва и други региони на РФ тази година.

01st Feb2015

Залезът на турската демокрация

by Черно и Бяло

Ако хората в една страна се събуждат с мисълта – да видим днес колко журналисти ще бъдат арестувани, това показва състоянието, до което е сведена демокрацията в нея. В Турция на 14 декември 2014г (неделя), беше извършен преврат срещу свободното слово. Арестувани бяха общо трийсет и един журналисти, сценаристи, режисьори, колумнисти, сред които и главния редактор на най-влиятелния вестник с най-висок тираж „Заман” Екрем Думанлъ, както и генералният директор на една от водещите телевизии „Саманйолу” Хидайет Караджа. Тази дата ще остане в историята на републиканска Турция с епитета „черната неделя” на турската демокрация. Анализаторите са единодушни, че акцията е извършена с цел отклоняване на вниманието навръх годишнината от гръмналия на 17 декември 2013 г. корупционен скандал, в резултат на който четирима министри бяха принудени да подадат оставки, а в дома на шефа на Халкбанк полицията откри стотици хиляди долари в кутии за обувки.

Осемдесет часа след задържането им съдът постанови генералният директор на телевизия „Саманйолу” Хидайет Караджа да остане в ареста, а главният редактор на в. „Заман” Екрем Думанлъ бе освободен, но със забрана за напускане на страната. Обвиненията срещу Екрем Думанлъ и Хидайет Караджа са просто смехотворни. Докато прокуратурата повдига обвинение срещу първия, че е допуснал публикуването във вестника на две аналитични статии и една публикация, които уж го „уличават” в „създаване на терористична организация, с цел нарушаване на държавния суверенитет”, вторият е обвинен в същото, само че заради прилика с действителни лица в един от сериалите, излъчени в управляваната от него телевизия! Според турския политолог и колумнист в „Заман” Шахин Алпай, професор в университета „Бахчешехир, Истанбул, атаката срещу в. „Заман” и телевизия „Саманйолу” не е случайна. „Истината, която ни разкрива операцията срещу свободата на словото от 14 декември е, че „Заман” и „Саманйолу” са най-силните крепости на свободното слово в Турция. Никой не може да отрече, че в Турция „Заман” и „Саманйолу” заемаха категорична позиция както срещу доминиращата роля на военните в обществено-политическия живот, така сега го правят и срещу авторитарната власт на един управленец. Фактът че „Заман” и „Саманйолу” са двете крепости на свободното слово се дължи на това, че те получават подкрепа от Движение „Хизмет” (служене), което е най-силното звено на гражданското общество в Турция.”, заявява Шахин Алпай и допълва: „След тази акция срещу вестника и телевизията стана ясно поне едно нещо – че журналистите и колумнистите на „Заман” и „Саманйолу” не пишат, нито публикуват материалите си под диктовката на Фетхуллах Гюлен, който се смята за вдъхновител на движението. Както журналистите от двете медии, така и членовете на Движението споделят само общата ценностна система на Гюлен. Разбирането, което те споделят е, че всеки човек трябва да се приеме такъв, какъвто е, те уважават демократичните принципи, секуларизма като свободно изповядване на убежденията, правовата държава, универсалните човешки ценности и различията. „Заман” и „Саманйолу” не са рупор на Движението, както някои твърдят. Тези две медийни групи винаги са били отворени за всички гледни точки, защитаващи демокрацията, човешките права и свободи.”

Какво се крие зад акцията срещу независимите медии?

Един поглед отвън позволява да се видят няколко важни пункта.

Първо, единодушно е мнението, че Турция върви към едноличен режим на управление. В близкоизточен мащаб формата на едноличните режими е автокрация. Ето какво споделя по темата турския социолог и колумнист в „Заман” Али Булач: „Преди утвърждаването на автократичен режим, властниците, които са решени на това, твърдят, че срещу тях се готви преврат. И когато се потушава този измислен преврат, пречките пред установяването на автократичната власт се отстраняват една по една. Гамал Абдел Насър установи автократичната си власт като твърдеше, че Мюсюлмански братя готвят заговор срещу него. Оттогава насам Египет не можа да се избави от авторитарните режими. Когато един режим добие авторитарен или автократичен характер, той не се задоволява само с това да подчини своите противници, но поставя под свой контрол цялата опозиция и не се отчита за действията си пред никого. Турция върви в същата посока.”

Второ, поляризацията в Турция достигна застрашителни размери. Имайки предвид хетерогенната структура на обществото, това увеличава вероятността от сблъсък между потенциалните рискови полета.

Трето, процесът за търсене на решение на кюрдския проблем достигна най-критичната си фаза. Засега обаче не е ясно докъде са стигнали преговорите и консултациите, които текат между властите и кюрдския лидер Абдуллах Йоджалан. По този въпрос Али Булач твърди следното: „Разбира се, че правата на кюрдите трябва да се дадат незабавно, без това да служи като средство за пазарлъци.”

Четвърто, измина точно една година откакто гръмна най-грандиозния в историята на републиканска Турция корупционен скандал в правителството, след полицейската акция на 17 декември 2013 г. Сега властите се опитват да потулят случая, но в общественото мнение витаят сериозни съмнениея, че наистина е имало корупционни схеми по най-високите етажи на властта. Това се подсилва и от факта, че делата по този процес не се задвижват. „Ако наистина акциите срещу в. „Заман” и телевизия „Саманйолу” нарочно са били стартирани точно навръх годишнината от големия корупционен скндал и целта е била отклоняване на вниманието от него, то това без съмнение е много аматьорско изпълнение. Напротив, хората ще говорят още повече за корупцията и злоупотребите във властта, а подозренията ще нараснат. Това, което ме тревожи най-много е, че тези събития се случват по време на управлението на „набожни” хора.”, заявява Али Булач.

Но същественият въпрос е – как Турция стигна до това дередже?

От демократизъм към авторитаризъм. Преображенията на един лидер

Партията на настоящия президент на Турция Реджеб Тайип Ердоган дойде на власт на 3 ноември 2002 г. с 34 на сто от гласовете на турците. Тогава Ердоган обещаваше да се бори срещу корупцията, бедността и забраните. Но как Ердоган, който искаше турците да гласуват за него, обещавайки им по-демократична държава, стигна до това дередже след дванайсет години начело на изпълнителната власт?

През 2013-та в своя реч в град Афйон Ердоган заяви: „Ако се налага, ние ще излезем и на лов за вещици!”, което шокира мнозина. Защото в една демократична и правова държава „ловът на вещици” е недопустимо нещо. В Турция лов на вещици е имало само по време на военните преврати. Когато се яви за пръв път на парламентарни избори през 2002-ра, основен акцент в предизборните речи на Ердоган бяха демократичните ценности, човешките права и свободи. Основният му призив бе: „От бюрокрация към демокрация!” Сред обещанията му фигурираше и написването на нова конституция. Ердоган се показа като лидер, готов на диалог с всички слоеве на обществото. А борбата с корупцията, бедността и забраните бяха основните акценти в програмата на неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). На 3 ноември 2002г ПСР получи подкрепа от най-различни обществени слоеве и успя да състави самостоятелно правителство. Отначало кормилото на държавното управление пое Абдуллах Гюл, тъй като Ердоган имаше забрана за участие в политиката, която по-късно отпадна и той застана начело на управлението на страната. Партията успяваше да се пребори с всички пречки по пътя си, защото се ползваше с подкрепата на преобладаващата част от обществото, както и на Запада. Турците подкрепяха главно идеите на правителството за демократични промени в Конституцията, инициативите за възстановяване правата на малцинствата, политиката на нулеви проблеми със съседите, властта твърдеше, че ако се наложи критериите от Копенхаген ще станат критериите на Анкара. Полицейските служители, които днес са разследвани или арестувани, защото са участвали в разкриването на корупционните схеми, по онова време водеха битка срещу военните хунти.

На 22 юли 2007г ПСР отново спечели парламентарните избори с 47 на сто. Но дали Ердоган щеше да си остане същият?

На 12 септември 2010г 58 на сто от турците подкрепиха референдума за промени в Конституцията, защото тази от 1982-ра беше следствие от военния преврат на 12 септември 1980г, а хората искаха по-демократични закони. Окуражена от резултатите на референдума, ПСР отново се яви на избори и пожъна успех. Ердоган окачестви третия си мандат с фразата „майсторски период” – алюзия за степените на израстване в занаятчийството (чирак, калфа, майстор). Но оттук нататък последва серия от обрати. Ердоган развали сделката с демократичните фактори. Отношенията с Евросъюза силно се обтегнаха. А след започналите на 27 май 2013г протести в парка „Гези”, Ердогановата политика започна да генерира напрежение и неразбирателство в обществото. След събитията в „Гези” той започна да използва твърда и поляризираща реторика. С изключение на неговия електорат, всички останали бяха обявени за „други”.

На 17 декември 2013г стартира най-мащабното в историята на републиканска Турция разследване срещу корупция и злоупотреби по най-високите етажи на властта, в резултат на което четирима министри подадоха оставки. Втората вълна на разследването е било планирано на 25 декември и било насочено директно към сина на Ердоган, но операцията беше осуетена. Ердоган окачестви тези операции като опит за преврат срещу правителството (за оправдание той измисли т. нар. „паралелна държава”), впоследствие висшите магистрати и полицейските началници, които стояха в основата на разследването, или бяха освободени от длъжност или назначени в други области на страната.

По време на „майсторския период” някои от съратниците на Ердоган разделиха пътищата си с ПСР. А бившият президент Абдулах Гюл беше изолиран. Един от основателите на партията Денгир Мир Мехмед Фърат също подаде оставка, като заяви, че не вярва в твърденията за „паралелна държава”, която уж иска да бори управлението и, че управниците са отровени с власт.

По този повод известният турски журналист Идрис Гюрсой заявява: „Авторитарният облик на Ердоган пролича след корупционния скандал във властта от 17 декември 2013 г. Той искаше да управлява страната с едно управленско ядро, приближено на него, с финансов кръг, който се обогатява от държавни търгове, както и чрез медиите. След като бе избран за президент през 2014-та, той заговори за президентска държава именно в този смисъл на думата. Направи първи стъпки към авторитаризъм. Постигна съгласие с представителите на стария режим. Правомощията на МИТ (турското разузнаване) бяха увеличени. „Нова Турция” започна да си служи с всички методи и средства на старите режими. Единствената разлика се състои в това, че референциите, налагани на обществото имат „ислямски„ облик.”

Ердоган успя да стане президент, но не успя да си остане същият – човекът от народа, който проливаше сълзи, четейки хилядите писма на хвърлените в затворите граждани след преврата през 1980г! Истинското намерение на ПСР, която през 2002-ра тръгна с обещанието за повече демокрация и членство в Евросъюза пролича от законопроектите, предложени от нея на 14 октомври 2014г в меджлиса. Съгласно новите законови предложения, за издаване на разрешение за обиск, вече няма да е необходимо конкретно доказателство, достатъчно е само наличието на т. нар. „обосновано предположение”. В случаите на „престъпление срещу Конституцията и държавния строй”, ще се издават разрешения за арест, подслушване и конфискация на имуществото. А новите съдилища, създадени в противоречие с Конституцията, ще получат повече правомощия.

Отражението на вътрешната върху външната политика

Противоречията и несъответствията в изказванията на турския президент все повече добиват очевиден характер. Това намира отражение и във външната политика на страната.

Например, при всяка възможност Ердоган поставя акцент върху трагичната обстановка в Сирия и отправя язвителни критики към Башар Асад, когото той държи отговорен за случващото се. Но точно Ердоган навремето демонстрираше близостта си с Асад! От друга страна, той е в много близки отношения и с поддръжниците на режима на Асад. По този въпрос политологът Шахин Алпай отбелязва: „При посещението си в Техеран в началото на 2014-та, Ердоган заяви: „Тук се чувстваме сякаш във втория си дом…” Прави впечатление и искрената му близост с руския президент Владимир Путин, когото той явно е избрал като модел за подражание. Той не оронва и дума срещу анексирането на Крим от Русия, както и срещу намесата ѝ в Украйна. Ердоган не се присъединява към санкциите на САЩ и ЕС срещу Русия. Главната причина затова е, че близо 60 процента от енергийните източници на Турция се доставят от Русия.”

От друга страна, след протестите в „Гези” реториката на турския президент срещу САЩ и главно срещу Запада се изостри чувствително. В едно от изказванията си той заяви: „Нашите проблеми можем да решим само ние. Казвам ви най-откровено: онези, които идват отвън обичат само петрола, златото, диамантите, евтината работна ръка на ислямския свят, както и конфликтите, кавгите, неразбирателствата. Повярвайте, те не обичат нас…” Очевидно е, че Западът проявява търпение спрямо тези критики и антизападно говорене, не заради самия Ердоган, а защото отдава значение на съюзничеството с Турция. Но е ясно, че както във Вашингтон, така и в Брюксел въпросителните около Ердоган стават много. В заключение ще цитираме думите на Шахин Алпай, който във връзка с това казва: „Курсът, по който се развиват връзките на Турция с Русия е тревожен. Няма съмнение, че управлението на Ердоган, който се отдалечава от Запада, ще добие по-произволен и по-авторитарен характер.”

Мехмед Юмер, главен редактор на в. „Заман – България”
Статията е публикувана в сп. “Клуб Z, януари 2015г, брой 1 (11), стр. 93-97, под същото заглавие.

01st Feb2015

Президентът Башар ал-Асад за преговорите и войната

by Черно и Бяло

Президентът Башар ал-Асад потвърди в интервю пред американското списание Foreign Affairs, което се проведе в понеделник, 26.01.2015г, че войната ще приключи чрез политическо решение, тъй като самата война не е решение, а един от инструментите на политиката. И допълни, че всяко решение, до което достигнем по пътя на преговорите, ще бъде подложено на волята на народа чрез референдум, защото това ще бъде свързано с конституцията и промяна в политическия режим.

На въпроса относно провелите се преговори между правителството и представители на опозицията в Москва президентът посочи, че не вижда пречки да се водят преговори с което и да е лице и без условия, макар да знаем, че в действителност те не представляват никого и че оптималният начин за постигане на съгласие между страните в Сирия се състои в пряко взаимодействие с въоръжените сили. Президентът подчерта, че има два вида въоръжени сили – повечето от тях са привърженици на Ал-Каида, влели са се в редиците на ИДИЛ и Ан-Нусра, както и малки сходни групировки, принадлежащи към Ал-Каида, а има и такива, които Обама нарече „умерена опозиция”, но те всъщност не са опозиция, а въоръжени групировки, голяма част от които се присъединиха към Ал-Каида.

Президентът потвърди също необходимостта от изпълнение на Решение 2170 на Съвета за сигурност за въздържане от подпомагане, финансиране и въоръжаване на ИДИЛ, което беше издадено преди няколко месеца. Това решение ясно забранява на всеки да подпомага тези групировки военно, финансово и логистично, но Турция, Саудитска Арабия и Катар продължават да правят това и до днес. Президентът подчерта, че докато не бъде изпълнено това решение, не може да се говори за реално разрешаване на кризата.

По отношение на израелското нападение срещу сили на Хизбула в гр. Кунайтра на територията на Сирия президентът Ал-Асад поясни, че от спирането на огъня през 1974г не са се извършвали операции срещу Израел от Голанските възвишения, поради това твърденията на Израел, че има план за провеждане на операция срещу него от Голанските възвишения, са далеч от истината и това е просто претекст, защото искат да ликвидират определени хора от Хизбула.

На въпроса за това, че Израел е нанесъл този удар, тъй като се е почувствал заплашен, президентът отговори, че това изобщо не е вярно, защото Израел от две години извършва нападения над Сирия без никакво основание, а наред с това израелците оказват подкрепа на въоръжените групировки в Сирия. Израел нанася удари и върху обекти на сирийската армия всеки път, когато последната постигне напредък в дадено място, за да окаже влияние върху нейната ефективност.

В отговор на въпроса относно грешките, извършени от сирийското правителство по време на кризата, Президентът посочи, че всяко правителство допуска грешки и всеки човек допуска грешки, но сирийското правителство на е допуснало политически грешки, тъй като е взело три основни решения: първо, отваряне за всякакъв диалог; второ, конституцията и законите бяха променени въз основа на исканията на опозицията; трето, защита на страната и борба с тероризма.

Що се отнася до въпроса за възможностите за сътрудничество между Сирия и САЩ в борбата срещу ИДИЛ Президентът Ал-Асад посочи, че възможност винаги съществува, но Сирия първа поиска международно сътрудничество за борба срещу тероризма преди 30 години. Той подчерта, че тази възможност има нужда от воля и че въпросът е дали САЩ имат волята да водят борба с тероризма на терен, особено предвид липсата на конкретни действия, освен нападенията срещу ИДИЛ в Северна Сирия, а от началото на тези нападения ИДИЛ установи контрол над по-големи територии в Сирия и Ирак. Президентът Ал-Асад добави, че Сирия, въпреки всички обстоятелства, може да си сътрудничи със САЩ, ако последните демонстрират усърдие в борбата срещу тероризма.

На въпроса във връзка с обучението, провеждано от американските сили, на сили, които да бъдат изпращани в Сирия за борба срещу ИДИЛ, Президентът Ал-Асад бе категоричен, че всички сили, които не работят в сътрудничество със сирийската армия, ще се считат за незаконни и срещу тях трябва да се води борба.

 

28th Jan2015

Откъси от интервюто на Н.Пр. Президента Башар ал-Асад с чешкия вестник “Literarni Noviny”

by Черно и Бяло

(more…)

15th Jan2015

Позиция на Сирия относно терористичното нападение в Париж

by Черно и Бяло

Посолството на Сирийската арабска република в София поднася своите почитания на УС на СБЖ и има честта тук приложено с настоящата нота да предостави позицията на Сирийската Арабска Република, относно терористичното нападение срещу сатиричния вестник „ Шарли Ебдо“, извършено в Париж.

„Сирийската арабска република остро осъжда терористичното нападение срещу   в-к „Шарли Ебдо” в Париж, причинило много жертви, и поднася своите най-искрени съболезнования на близките и колегите на жертвите.

Този терористичен акт категорично разкрива опасностите от разпространението на явлението уахабитски тероризъм, което представлява заплаха за стабилността и сигурността по целия свят. Той също така отново потвърждава необходимостта от воденето на сериозна политика за консолидиране на всички усилия за унищожаване на бича на тероризма.      Сирия многократно отправяше предупреждения относно опасностите от подкрепата на тероризма, особено този, който имаше за цел Сирия и региона, и алармираше, че този тероризъм ще отговори на своите поддръжници и че събитията и заплахите срещу не един европейски град потвърждават късогледството на европейската политика, нейната отговорност за тези събития и за кръвополитията в Сирия

Сирия, която непрекъснато се бори срещу радикалния потиснически тероризъм и която за благоденствието на своя народ даде жертви в резултат от тероризма, навлизащ от чужбина, отново приканва към поправяне на грешната политика и повеждане на борба срещу тероризма във всички негови форми в съответствие с международното право и последните две решения на Съвета за сигурност 2170 и 2178 и търсене на отговорност от държавите, които са предоставяли и продължават да предоставят всякакъв вид подкрепа за терористичните групировки.“

Посолството на Сирийската арабска република в София се възползва от случая, за да поднесе отново уверенията в своята най-висока почит към УС на СБЖ.

Pages:«12345»