15th Mar2016

Масовото преселение към Европа – причини и следствия

by Черно и Бяло

Масовите миграционни потоци могат да се ограничат само ако се отстранят причините, които ги пораждат!

Проф. Иван АнгеловЗа да разберем едно явление трябва да го изследваме комплексно – от първопричините до крайните последствия. Опознаването на причинно-следствените връзки позволява да се разбере дълбоката същност на явленията и да се намерят ефикасни решения на проблемите, които те пораждат.

 

  1. Причините

На 2 септември 2015г., когато публикувах в ДУМА статията „Миграционния пожар трябва да гасят тези, които го запалиха”, се

ръководех от това желязно правило. Подзаглавието на статията гласеше: „Американските власти са главният виновник за сегашното масирано преселение от Африка и Азия към Европа”. Там и в последвалите разширени варианти на статията (виж публикация № 272 в моя сайт в интернет на адрес  www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm ) анализирах масовото преселение на стотици хиляди хора от Африка, Близкия и Средния Изток към Европа.

Започвам отново с въпроси за изясняване на причините и последствията от настоящото голямо преселение към Европа:

  • Защо възникна това преселение и защо сега, а не в друго време?
  • Защо миграционните потоци започнаха от тези, а не от други страни?
  • Защо масовите потоци от мигранти не идваха пряко и веднага от обхванатите от конфликти страни, а в голямата си част, след едногодишен или по-дълъг престой в междинните лагери в Йордания, Ливан и Турция?
  • Защо мигрантите се насочиха към Европа, а не в други посоки, например по-близките им Саудитска Арабия и страните от Залива?
  • Защо потоците бяха така добре организирани, а участниците в тях така пълно информирани, напомняха за поканата на г-жа Меркел, бяха снабдени с карти и други пътеводители, някои дори на арабски език?
  • Защо в мигрантските потоци преобладаваха млади здрави мъже с впечатляващи количества западна валута, жените и децата бяха малко, а възрастни изобщо нямаше?
  • Защо Турция, известна с ефикасните си органи на сигурността, допуска трафикантите така лесно да се организират и да напускат нейния Егейски бряг с лодки към гръцките острови?
  • Защо тези уж кротки, наплашени и измъчени хора бяха често така агресивни, разбиваха гранични ограждения и нападаха гранични полицаи?
  • Защо властите в Германия, Швеция, Австрия, Франция и други европейски страни инструктират медиите да не съобщават или да смекчават истината за престъпленията на мигрантите в техните страни? Напоследък научавам от социалните мрежи в интернет за широко разпространени изстъпления, включително и палежи на коли по улиците в Стокхолм и други шведски градове.
  • Как ли ще се държат тези хора с властите в страните, които са ги приютили, в бъдеще, когато станат по-многобройни и придобият самочувствие?
  • Как ще се отнасят те към християните в Европа, когато мюсюлманите станат тук десетки милиони, след като сега ги считат за „неверници” и ги гонят масово от Близкия Изток, където християните живеят от хиляди години?
  • Как ще се държат с другомислещите в плуралистична и демократична Европа, когато станат по-многобройни, след като сега режат главите на иначе мислещите?
  • И така нататък – поредицата от подобни въпроси е безкрайна.

Главните причини за мащабното преселение към Европа са две:

Първата и най-дълбоката е масовата оскотяваща бедност в Африка, Близкия и Средния Изток и свързаната с това нарастваща социална поляризация между Севера и Юга, а също и вътре в страните от Юга и Севера. Едни са обаче последствията от социалната поляризация в богатата Северна и Западна Европа и други в Африка и Близкия Изток. Бедният гражданин в Германия, Дания или Швеция живее далеч по-добре от бедните и дори от хората със средни доходи в Африка. А обедняващият беден африканец или пакистанец оскотява и се превръща в скелет от кожа и кости. Такива само в Африка има десетки и дори стотици милиони. Много е писано по причините за тази бедност и за нарастващото световно неравенство.

От електронните медии, от социалните мрежи, а също и от разкази на познати, бедните в Африка и другите региони на света научават как живеят хората в Европа. Там се разказват легенди за щастливия живот в богатата Европа. Ние българите познаваме това чувство и от собствен опит до преди 26 години, наблюдавайки лъскавите витрини на Западна Европа по телевизията, списанията и разказите на очевидци. Ние обаче не можехме тогава да видим и разберем, че зад това благоденствие се крие упоритият труд на стотици милиони хора и предприемчивостта на много поколения в продължение на столетия. Това не го виждат сега и бедните хора от Африка и Азия. Тук, разбира се, важен „принос” за африканската и азиатската бедност има и поведението на политиците и на богатия бизнес от Европа и Америка към тези страни

На бедните хора от тези континенти им се иска да споделят част от щастливия живот и мечтаят да се преселят в Европа. И в това не могат да бъдат упреквани. То се превръща в лелеяна мечта за стотици милиони оскотяващо бедни. Този процес е постоянен и умерената миграция не е спирала. И никога няма да престане.

Този блян се натрупва с годините и те чакат подходящ момент, когато събират оскъдния си багаж в една торбичка и подмамени от изобретателни трафиканти, тръгват към мечтаната Европа. Нищо не може да спре тази стихия от отчаяни изстрадали милиони хора, мечтаещи поне за малко щастие за себе си и още повече за децата си. Дори моретата с големите рискове за живота им не ги спират.

Чашата прелива, когато се появи втората причина – разрушаването на крехките държавни институции в техните страни чрез брутални военни интервенции по суша и по въздуха или подклаждани от вън граждански войни, разширяване на хаоса и липсата на елементарни условия за живот и оцеляване. Това се изрази през последните десетилетия в организираната от правителствата на САЩ и някои западноевропейски страни прословута „Арабска пролет” в Тунис, Либия, Египет, Судан, Сирия, Иемен, а също и в събитията преди това в Сомалия, Еритрея, в Южен Судан. Оправдаваше се с „износа на демокрация” от американски и европейски тип, със „защита на гражданските права” по западен модел и много други фалшиви и лицемерни клишета.

Част от тези събития бяха предшествани от голямата лъжа на президента Буш и на премиера Блеър пред целия свят за „оръжията за масово поразяване”, като претекст за нахлуване в Ирак. За „обуздаването на талибаните”, като оправдание за нахлуването в Афганистан. За „големите диктатори и убийци на собствените си народи” Муамар Кадафи и Башар Асад за оправдаване на нападенията над Либия и Сирия и т.н.

Никакъв укор обаче нямаше към „великите демокрации” в Саудитска Арабия (където режат глави на осъдени и други опоненти, режат ръце за кражби, жените нямат право да гласуват и трябва да се обличат по строго определен начин и т.н.) и в държавите от Залива. Защото според Запада има „добри и лоши диктатори”. Техните послушни приятели и марионетките са добри диктатори. А непослушните и независимите политици са лоши диктатори.

Истинските причини бяха други, но те грижливо се прикриват. Познават ги предимно специалистите и по-любознателните. Например главната причина Башар Асад да се превърне от близък приятел на Ердоган и арабски диктатори и на западни политици, в отявлен враг и „масов убиец на 250 хиляди сънародници” е отказът му през 2011г. да допусне изграждането на газопровод през Сирийска територия от Катар до брега на Средиземно море.

Активна роля на място играеха и продължават да играят като помагачи на Ислямска държава, на Ал-Нустра и други  бандитски движения, правителствата на Саудитска Арабия, Турция, Катар и част от държавиците в Залива.

Докато съществуваше двуполюсен свят Съветският съюз защитаваше пряко някои от тези приятелски му страни и упражняваше задържащо въздействие върху поведението на американските и западноевропейските власти спрямо други „непослушни” държави. С разпадането на Съветския съюз тези задръжки изчезнаха и най-консервативните западни кръгове получиха пълна свобода за действия. Те определяха кое е „добро” и кое е „лошо” и го натрапваха на света. Тези, които го приемаха безропотно бяха „добри”, а онези, които имаха собствено мнение – „лоши”. Към „непослушните” прилагаха други средства за „убеждение”, чрез своите самолети, ракети и танкове, които струваха живота на стотици хиляди хора и принудителната миграция на други десетки милиони и масови разрушения от военните действия. Сирия е една от тях. Но за това сега обвиняват Башар Асад и подобни нему непослушни арабски политици. Макар че главните виновници са другаде.

В мощните миграционни потоци към Европа участваха две групи хора. Първата, по-малката (до 30-35%) са бягащите от военните действия, разрушенията, хаоса, несигурността за живота им. Между тях има жени и деца, които се показват на преден план в медиите, за да пораждат състрадание. Те са истинските жертви на режисирания гигантски политически театър-трагедия за милиони хора. Няма обаче възрастни хора, което е доста подозрително.

Втората по-голяма група (65-70%) са предимно млади здрави хора на възраст между 20 и 50 години. Част от тях са напуснали дребния си бизнес или скромни професии в родината и търсят по-успешна реализация в Европа. Други са изстрадали бедни хора, търсещи по-нормален живот за себе си и за децата си под влияние на видяното или чутото за благоденствието в Европа.

Специалните служби на САЩ в редица случаи са били преки подбудители и организатори на мигрантските процеси и в насочването им към Европа. В други случаи са го правели чрез подставени и платени лица, които са насочвали потоците към Европа. Защото Европа е техният най-мощен икономически конкурент с по-голям БВП, като обем, от този на САЩ. Дълбоко в себе си американският бизнес и техните политици никога не са желаели, не желаят и сега силна и независима Европа. Още по-малко Европа (или важни европейски държави) като потенциални партньори и не дай боже – съюзници на Русия, на основата на взаимната им икономическа допълнимост и по други причини.

  1. Последствията

Мощните миграционни потоци са ефикасен инструмент за дестабилизация, отслабване и дори обезкръвяване на Европа за десетилетия напред. Мощно средство за неутрализиране на християнската религия. За „разводняване” на националната идентичност, която е много силна в Европа от столетия. Ние го виждаме сега с очите си. Това не може да не е известно на средно интелигентните европейци. Още повече на най-интелигентните европейски граждани – във и извън политиката, на които не е безразлична съдбата на техните държави и народи.

Миграционните потоци завариха неподготвени ръководителите на ЕС и на страните членки. Федералният канцлер на Германия дори ги покани да идват и ги посрещаха като скъпи гости. Тези думи на г-жа Меркел отекнаха широко всред стотици милиони хора в Африка и Азия и ще бъдат помнени с години. Състраданието в началото преобладаваше в повечето европейски страни, включително и у нас. Европейските политици и обикновените граждани не познаваха в началото мащабите на преселението, структурата на участниците в него, опасните икономически, социални, религиозни, ценностни, духовни, битови и други последствия от пристигането на стотици хиляди непознати хора от други светове, други репигии, с други ценностни системи.

Не личеше, че европейските политици си дават сметка за истинските причини за преселението. Ако се съди по публичното им поведение те и сега не личи да са наясно за истинските първопричини. Или само си дават вид, че е така. Те насочиха вниманието си върху посрещането, временното настаняване, разпределението по страни по така наречения „квотен принцип”, без да се съобразяват с волята на правителствата и народите на тези страни. Само няколко европейски правителства участваха пряко или косвено през последните 10-15 години във вземането на решенията, дестабилизирали много арабски и други страни и предизвикали масовата миграция, а сега започнаха да изискват от всички членки на ЕС да плащат цената. Това не можеше да не предизвика недоволство всред народите и достойните политици в Европа.

С увеличаването на броя на мигрантите, които превишиха един милион души през 2015г., започнаха да се проявяват негативните последствия от масовото пристигане на толкова много и толкова различни хора от други светове. Тези повече от милион човешки същества сега очакват достъп до работни места на европейските пазари на труда, където и до сега има голяма безработица. Това неизбежно ще потиска заплатите на търсещите работа европейски граждани. Имигрантите ще искат и достъп до социалните програми на европейските страни, създавани в продължение на много десетилетия, за които новите гости нямат никакъв принос. Това неизбежно ще наложи преразпределение на ограничените средства в тези програми и ще намали помощите, получавани от отделните бедни хора. При такива огромни мащаби това не можеше да не породи конфликти. С пристигането на още мигранти през тази и следващите години, напрежението в социалния сектор ще расте и конфликтите ще се изострят.

Очакваните скандали от толкова много и така различни пришелци започнаха да се случват. Настроенията към мигрантите вече охладняват. Опожаряват сгради в които те са настанени. Нарастват споровете между правителствата на страните членки: по прилагането на „квотния принцип”, по започналото изграждане на вътрешни и по необходимостта от укрепване на външните граници, по прилагането на недомислените решения от Дъблин – 3, по липсата на помощ за Гърция, изоставена сама срещу имигрантските вълни, по затварянето на балканкия коридор за мигрантите, по изпращането на военни патрулни кораби на морската граница между Гърция и Турция, по странната роля на Турция в регулирането на мигрантския поток и толерантното й третиране от ръководителите на Европа и т.н.

Говореше се за всичко, освен за най-важното – причините за масовото преселение. Това продължава и до ден днешен. А не се ли насочи вниманието към причините миграционният проблем не може да бъде решен. Насаме със своята съвест европейските ръководители може би съзнаваха, че главната отговорност пада върху правителствата на САЩ и няколко техни най-близки европейски съюзници – главно Франция, Великобритания и Германия. Никой обаче нямаше куража да каже на глас, че настоящите миграционни процеси са породени главно от властите на Америка. Всички го знаят, но всички мълчат! Какъв позор! И това са хора от чиито действия зависи животът на 500 милиона граждани в страните от ЕС!

Посочените по-горе, а и много други още по-дискредитиращи правителствата на САЩ и на някои западноевропейски страни факти, са известни на настоящите ръководители на ЕС и на страните членки, но те мълчат. Знаят ги, но мълчат. Част от тях са лично замесени и съотговорни за истинските причини за преселението. Други мълчат поради съюзническа солидарност с виновниците за преселението. Трети са хора без елементарен човешки и политически морал, които не се колебаят да обвиняват Русия, като причинител на миграцията от Сирия с въздушната помощ за легитимното сирийско правителство. Въпреки че Русия е там едва от няколко месеца, а преселението започна преди няколко години. И въпреки това обвиняват Русия! За щастие, знаят ги и милиони други хора в Европа и извън нея и наверно си правят съответните изводи за морала на политиците, които управляват Америка и Европа.

Това странно поведение на европейските политици продължава и сега. Известно е, че главен източник на мигранти са Либия, Ирак, Афганистан, Сирия, Йемен, т.е. там, където американската пряка намеса от години беше най-брутална и последствията най-тежки. Това обаче се премълчава. Активни помощници на САЩ в Близкия Изток са Саудитска Арабия, Турция, Катар и някои страни от Залива. Те, заедно с Америка участваха в създаването на така наречената Ислямска държава, снабдяват я с оръжие, набират, обучават и лекуват наемници, изкупуват крадения от нея петрол, изкупуват и препродават крадени уникални произведения на античното изкуство от окупираните райони на Ирак и Сирия, осигуряват стотици милиони долари на ИЗИЛ. Това също е добре известно, но и за него се мълчи. В най-добрия случай се шепти.

То продължава дори и сега, след подписването на споразумението между Русия и САЩ от средата на февруари 2016г. за примирие в Сирия. Турция нарушава ежедневно това споразумение с обстрелване на сирийска територия, доставка на оръжие, прехвърляне на наемници през границата, но и за това се мълчи или се говори шепнешком. Нещо повече, Турция формално участва в ръководената от САЩ коалиция за борба с ИЗИЛ, т.е. хем ѝ помага, хем „воюва” срещу нея. А на моменти е на крачка от сблъсък с Русия. И за това има почти повсеместно мълчание на Запад – от политиците, от медиите, от политическите анализатори.

Трудно ми е да кажа до къде ще се стигне ако странното двулико поведение на Америка и Европа продължава. Ефикасната намеса на Русия в помощ на законното правителство на Сирия изненада Запада и принуди някои от тях да смекчат позицията си. Дори Америка стана по-сговорчива в отношенията си с Русия. Без успешната руска въздушна намеса сега нямаше да има споразумение между САЩ и Русия за примирие в Сирия. Успешната руска намеса в Сирия доведе довчерашните ожесточено враждуващи страни на масата са преговори. Това също е известно на всички. Но и за него официалният Запад мълчи!

Обстановката около Сирия се усложнява допълнително поради провокативната роля на Турция, която поражда опасни рискове от пряк сблъсък с Русия с непредвидими последствия за региона и за света. Европейските ръководители си затварят очите не само спрямо поведението на САЩ. Те правят същото и спрямо провокативната политика на Турция, както по конфликта в Сирия, така и спрямо Европа с регулираното пропускане на големи групи мигранти и заплахите за пускане на още повече. Непонятно защо ръководителите на Европа мълчат, въпреки странното поведение на Турция в региона. Турция е главният дестабилизатор в Близкия Изток сега, а това създава условия за още по-мащабни мигрантски потоци към Европа през близките месеци и години. Главният потърпевш от това ще бъде Европа.

Турция може да играе сега ключова роля за ограничаване на мигрантските потоци. Тя обаче прави обратното – помага на наемниците в Сирия да продължават войната и обстрелва сирийските кюрди, които воюват ефикасно срещу ИЗИЛ, с което подклажда миграцията към Европа. Тя не взема и по-ефикасни мерки на своя територия за тяхното ограничаване по пътя към Европа. Странно е, че европейските ръководители обвиняват за това повече Гърция, която е жертва на двуликата политика, за това, че приемала мигранти на островите си, а не Турция – авторът на тази политика, която мълчаливо ги изпраща от бреговете си в Мала Азия. Дори й обещаха три милиарда евро за по-конструктивна роля, каквато тя до сега не изпълнява. На срещата на високо равнище в Брюксел на 7 и 8 март 2016 г. сумата беше увеличена на 6 милиарда евро, заедно с редица други отстъпки на ЕС.

И още нещо далеч по-опасно. Турция иска не само пари за евентуално по-конструктивно поведение в миграционния процес, но и други придобивки: въвеждане на безвизов режим за турски граждани в ЕС от средата на 2016г., ускоряване на преговорите за присъединяване към ЕС, независимо от спазването на критериите от Копенхаген и т.н. Обвързването на миграционните процеси с интеграцията на Турция в ЕС (два съвсем различни по характер процеса) означава изнудване на ЕС от страна на Турция. Да вземем само евентуалните последствия от безвизов режим. Доколкото ми е известно Турция има либерален визов режим с източните си съседи, който граничи с безвизовия. Можете ли да си представите какво ще се случи с миграционните процеси при силно либерализиран или безвизов режим от Европа през Турция до Близкия изток? Прибързаното присъединяване на сегашна Турция към Европейския съюз би имало още по-широкообхватни, по-сложни и по-опасни последствия!

Европейските ръководители трябва да променят методите си за търсене на решение на мигрантската криза. Това означава – да се обърнат към причините, а не да се занимават безплодно с последствията от мигрантските потоци. Прилагането на квоти за разпределение на мигрантите, възстановяването на вътрешните граници, дори определянето на външни граници или изпращането на войската да охранява сухопътните граници и на военни кораби в Егейско море, не осигуряват решение на кризата, докато не бъдат преустановени или поне драстично ограничени мигрантските потоци от техните първоизточници. Това е толкова просто и толкова очевидно! Недоумявам защо европейските политици продължават да си затварят очите пред очевидните факти!

  1. Решението

 Необходими са две фундаментални решения на кризата: краткосрочно и дългосрочно

Първо, краткосрочно – чрез най-скорошно прекратяване на въоръжените конфликти в Сирия, Ирак, Либия и Йемен и създаване на относително спокойна обстановка за завръщане на мигрантите в родните им страни през близките години. Най-сериозно е положението в Сирия и Йемен, където и сега се води война. Убеден съм, че емигрантите ще се завърнат, макар че в страни като Сирия не е останал здрав камък върху камък. Това е напълно съсипана държава, в резултат на акушираната от американските власти „Арабска пролет” и участието на десетки хиляди наемници от 50 и повече държави във войната срещу легитимното сирийско правителство.

Докато трае този омиротворителен процес трябва да се създадат подборни центрове на границите на размирните страни, т.е. в Турция, Ливан, Йордания, Египет, Тунис, Алжир, където кандидатите за емиграция да се разделят на икономически и на прокудени от военните действия. Първите да се връщат безапелационно още там, а вторите да се допускат за временна имиграция в Европа до възстановяване на мира в техните страни, когато и те или повечето от тях ще трябва да се върнат обратно в своите страни.

Другата част на краткосрочното решение се отнася до икономическите имигранти, вече пристигнали в различни европейски страни. Ако Германия и още няколко страни предпочитат, могат да ги задържат. Особено Германия, която е в сложна демографска ситуация поради ниска раждаемост и недостиг на младо население. Плодовитостта на жените в Германия през 2013г. е била 1,39, при 1,48 в България и 1,55 средно за ЕС. Най-младото поколение – от 0 до 14 години са едва 13,1% във възрастовата структура на нейното население, при 13,7% в България и 15,6% средно за ЕС. Германският показател е най-ниският в ЕС.

Повечето европейски страни наверно ще ги изпратят в родните им страни. Това ще бъдат може би десятки и дори стотици хиляди хора, които ще се съпротивляват на такива мерки. То ще струва и много скъпо. Ако подборът беше направен още в началото, преди да навлезат в ЕС, щеше да е по-лесно, по-малко болезнено и по-евтино. Поради липса на прозорливост и тоталната обърканост на европейските ръководители беше допуснато хаотично навлизане на стотици хиляди икономически мигранти, чието изпращане сега обратно ще бъде много трудно и скъпо. Дори само този факт е достатъчен, за да се разбере какви хора управляват сега Европа!

По преценка на различни световни агенции поне 50-60 млн. бедни хора от Африка и Азия са готови още тази и следващите няколко години да се запътят за Европа. А през близките 15-20 години – около 150-200 млн. души. Тяхното приемане обаче би означавало политическа, социална, икономическа, религиозна и духовна катастрофа за Европа и за света. Европа не може да приюти всички бедстващи хора от Африка и Азия. Тя не е и единственият виновник за тяхната трагедия. Това е абсурдно дори да се помисли!

Тези нереалистични до абсурдност очаквания бяха създадени или подсилени от поведението на европейските ръководители през 2015г. Начинанието е било добре замислено и отлично изпълнено в някои секретни задокеански служби. Жалко, че това не се разбира (или е по-вероятно да се знае и разбира, но не се огласява) от сегашните европейски ръководители, които не смеят дори да назоват публично името на държавата, чиито служби им скроиха този гигантски миграционен скандал, който може да трае много години!

Тази държава се нарича United States of America. Никоя друга държава не притежава капацитета да замисли, изработи и осъществи такова гигантско начинание с разбунването на по-голямата част от арабския свят от Атлантика до Индийския океан, променило съдбата на стотици милиони хора. Тази нерационална политика на европейските лидери продължава и сега в началото на 2016 г. с големи отстъпки на Турция.

Второ, дългосрочно – чрез изготвяне и незабавно пристъпване към изпълнение на мащабни програми за подпомагане на ускореното икономическо и социално развитие на бедните страни в Африка и Азия през следващите 30-40 години. Това ще осигури работа, доходи, здравеопазване и образование на стотици милиони хора в тези страни и те няма да търсят спасение от бедността в емиграция към Европа, Америка и други богати региони на света.

Само подобряването на условията на живот в тези страни може да задържи там стотици милиони млади хора. Ако това не стане дори най-охраняваните железобетонни външни и вътрешни заграждения в Европа не могат да я опазят от нарастващите вълни от гладни, отчаяни, омерзени и озверяли хора, които ще напират да влязат в този райски за тях кът и да вкусят от европейското благоденствие през следващите десетилетия.

Рано или късно сегашните въоръжени конфликти в Северна Африка и Близкия изток ще затихнат и едната причина за масовото преселение към Европа постепенно ще затихне до символичен минимум. Оскотяващата бедност обаче ще остане и дори ще се изостря, ако не се вземат радикални мерки за помощ от богатите страни. А бедността е по-важната, по-дълбоката и по-трайната причина за масовото преселение. Представете си какво би означавало това за Европа през следващите десетилетия, ако не се започне веднага с мащабни дългосрочни оздравителни мерки в този беден регион.

На тази тема е говорено и писано премного по света през последните 50-60 години, но е направено твърде малко. Вместо да се ограничава, социално-икономическата пропаст между Севера и Юга се разширява и задълбочава. Тази огромна тема не може да бъде предмет на скромна статия, като настоящата.

Ускореното икономическо и социално развитие на бедните страни в Африка и Азия може да се постигне главно с техните национални усилия. Те обаче се нуждаят от далеч по-голяма помощ на богатите страни от Европа, Америка и Япония. Помощ ще бъде и ограничаването на настоящото  открито и по-рафинирано ограбване на африканските и азиатските държави от богатите страни чрез неравностойната търговия, манипулираните цени, преките чуждестранни инвестиции и други съвременни методи. По начините за оказване на такава помощ също е писано много. Нужна е обаче действителна политическа воля от богатите страни, за която също много е говорено, обещавано, но твърде малко е направено.

Достатъчно е да напомня за шокиращото заключение на последния Световен икономически форум в Давос, Швейцария през януари 2016г., че само 1% от хората в сегашния свят притежават толкова, колкото останалите 99%. Това заключение не се нуждае от коментар! Никакви стени не могат да опазят богатата Европа от предстоящото (рано или късно) разгромно нашествие на тези 99%. Европа и Америка трябва да се вразумят докато не е станало късно и за самите тях!

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

 

06th Mar2016

АИКБ и АДВИБ представят пред ЕК позицията на българските публични дружества по Зелената книга за финансовите услуги на дребно

by Черно и Бяло

Повече продукти, по-голям избор и по-добри възможности за потребителите и предприятията

Главният секретар на Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ) и заместник – председател на групата на работодателите в Европейския икономически и социален комитет (ЕИСК) д-р Милена Ангелова и председателят на Асоциацията на директорите за връзки с инвеститорите (АДВИБ) г-жа Даниела Пеева участваха в организираното на 2 март 2016г. от Европейската комисия (ЕК) публично изслушване, в рамките на което заинтересовани страни от цяла Европа споделиха своите позиции по Зелената книга за финансовите услуги на дребно с представители на водещите европейски институции. На изслушването присъства и комисар Джонатан Хил.

image-7a02e805f27cc08557adfa635d091dd8a0f4768ae78acb6d0d7100680285c4a7-V (002)Зелената книга за финансовите услуги на дребно „Повече продукти, по-голям избор и по-добри възможности за потребителите и предприятията“ цели развиването на единен европейски пазар за дейности като застраховане, заеми, плащания, текущи и спестовни сметки и други инвестиционни продукти на дребно. Тя е част от изпълнението на Плана за действие за постигане на единен европейски капиталов пазар – тема, в чието обсъждане на европейско и на национално равнище АИКБ и АДВИБ участват активно. Европейската комисия отбеляза качествените експертни мнения, предоставяни от двете организации и поиска допълнителни разяснения от експерти на АИКБ в областта на зелените облигации, както и за прецизиране на обхвата на зададените в Зелената книга въпроси по отношение на застраховането.

В рамките на изслушването, д-р Ангелова и г-жа Пеева застъпиха тезата, че, въпреки известния напредък, постигнат с публикуването на Директивата за ипотечните кредити и Директивата за разплащанията, много от проблемните области, идентифицирани на основа на публикуваната през 2007г. Зелена книга за финансовите услуги на дребно, остават нерешени. Ето защо, те призоваха Комисията за по-амбициозни и решителни действия, които да доведат до разрешаване на предизвикателствата, които:

  • От страна на предлагането са свързани с: различията между националните законодателства и данъчни системи; идентифицирането на клиентите и произхода на средства; затруднения при оценка на активите и на обезпеченията;
  • От страна на търсенето са свързани с: нееднаква ефективност на прилагане на европейското право в страните – членки; езикови бариери; нееднакво разпространение на механизмите за извънсъдебно уреждане на споровете.

Зелената книга дава възможност да се обсъдят на национално и общоевропейско ниво начините пазарът на финансовите услуги на дребно да стане по-отворен и да се осигурят по-добри резултати, както за потребителите, така и за фирмите, предлагащи такива услуги като им се гарантира достъп до информация и защита. Целта е да се улеснят доставчиците да предлагат финансови услуги на дребно извън рамките на държавата, в която е седалището им, всеки потребител да може да купува такива услуги във всяка една от държавите в ЕС, а гражданите да могат да прехвърлят закупените вече финансови продукти от една страна в друга, когато се преместват поради смяна на работа, пенсиониране или други причини

12th Feb2016

За „левия” плосък данък върху „труда”

by Черно и Бяло

Някои хора още не са осъзнали вредите от ниските „плоски” данъци

Проф. Иван АнгеловПознавам колегата Петър Димитров от много години. Не съм обаче чел нищо от него през последните 7-8 години. Мислех си, че с мълчанието изкупува грешките си за активното си участие като министър на икономиката при въвеждането и прилагането на „плоските” данъци. през 2007-2009 г. Затова прочетох с интерес неговата статия в ДУМА от 2 февруари „Олевяване” не означава „оглупяване”. Най-общото ми заключение е, че съм съгласен само със заглавието, без кавичките в двете думи, но не и със съдържанието на статията.
„Плоският” корпоративен данък беше въведен от 1 януари 2007 г. Тогава колегата Димитров беше член на Изпълнителното бюро на Националния съвет на БСП – позиция, която му позволяваше да оказва някакво влияние при вземането на такива важни решения от правителството с мандат на БСП. А министър председател беше Сергей Станишев – председателят на БСП. От юли 2007 г. Димитров стана министър на икономиката, а „плоският” данък върху доходите на физическите лица беше въведен от 1 януари 2008 г., т.е. с неговото пряко и активно участие. Като министър на икономиката е можел да оказва още по-силно влияние при вземането на такива важни решения в неговата сфера на министерски компетенции и отговорности. Можел, ако е желаел.

Очевидно тогавашните му действия не са били моментно увлечение, каквото аз допусках, а дълбоко вътрешно убеждение. Нещо повече, докато Станишев тогава считаше ниските „плоски” данъци за десни инструменти, Димитров е смятал, че „плоският” данък върху доходите е ляв инструмент. И продължава да мисли така до сега. Без да е извлякъл някакви поуки от катастрофалните политически последствия за БСП и за икономиката ни от стопанската политика през годините, когато заемаше високи постове в БСП и в държавата до лятото на 2009 г. По стар български политически обичай, сега обвинява други хора за тежките последствия за БСП от 2009 г. насам, от дълбоко погрешната икономическа политика, в чието формиране и прилагане е участвал. Поне ако се съди по заеманите от него високи постове по онова време.

В статията му има остри критики срещу ръководството на БСП през последните години, когато се заговори за ляв завой. Аз също съм критикувал дясната неолиберална политика на ръководството на БСП по времето на Станишев, но от обратните позиции. Дълбоко съм убеден, че БСП губи доверието на българите не защото е лява, а защото не е достатъчно лява. Защото с делата си в икономическата политика, когато е в управлението, не се различава съществено от СДС, НДСВ или ГЕРБ. Различията са по-скоро второстепенни и козметични. БСП е позната повече с радикалната си лява фразеология, когато е в опозиция

Най-силно съм шокиран от оценката на колегата Димитров, че „въвеждането на плоския 10% данък върху труда… от лявото правителство на Сергей Станишев е най-справедливата и радикална данъчна мярка за целия период на прехода... Това е данък, който поощрява трудолюбието, образованието, квалификацията, предприемчивостта, поощрява стремежа към по-високи трудови доходи. Този данък не наказва, а стимулира труда”. И по-нататък „В България няма социална група или прослойка, която да „мечтае” за прогресивно данъчно облагане на труда”. Или, че с тази си политика „БСП къса пъпната си връв с науката”.

В изредените впечатляващи „достоинства” на въпросния данък няма нищо вярно. По-скоро обратното. Недоумявам на коя земя живее колегата Димитров, за да прави такива изводи! В реалния или във въображаемия виртуален свят.

Най-горещи привърженици на този данък у нас са най-десните политици и икономисти от категорията на Дянков и компания. Те не позволяват и дума да се издума за неговата отмяна. Всяко посегателство срещу този данък е табу. Евентуална отмяна на данъка, според тях, ще предизвика хаос, безработица, икономическа и социална катастрофа.

Най-силните му критици са в левите и в здравомислещите центристки и безпартийни патриотични среди на българския политически спектър. Те настояват за бърза отмяна на двата „плоски” данъка: данъка върху доходите на физическите лица и данъка върху печалбата и замяната им с прогресивни.

Колегата Димитров не си ли задава въпроса защо е така? Защо всички останали грешат в оценките си за тези данъци, освен той. Десните харесват „левия (прогресивен) данък върху труда”, а левите предпочитат „десния („плосък”) данък върху труда”? Защо крайно десните либертариански български политици и икономисти са така силно влюбени в този „ляв” данък? Толкова ли са глупави, за да го правят? Левите също са „оглупели”, като се борят за въвеждане на „десния” прогресивен данък. Какво означава всичко това! Как се чувства той в такава объркана ултрадясна компания от политици и икономисти?

През онези години Станишев твърдеше, че „с десни инструменти (т.е. с ниски плоски данъци – добавката моя) решаваме социални задачи, като увеличаваме постъпленията в бюджета”. Станишев беше прав – инструментите бяха наистина десни, но с тях не се решаваха социални задачи, защото бюджетните постъпления не нарастваха. Нито постъпваха повече преки чужди инвестиции, каквито ни обещаваха в изобилие привържениците на ниските „плоски” данъци, преди тяхното въвеждане. Нито пък нарастваха физическите инвестиции от вътрешно натрупване, понеже ниските „плоски” данъци оставяха повече финансови ресурси в предприемачите. По това съм писал многократно през последните 7 години, като цитирах официални данни за намаляващите и силно колебливите постъпления от двата преки данъка и за вредите от тяхното прилагане. Който се съмнява може да посети сайта на Министерството на финансите, раздел Статистика – за данъчните постъпления по години, а и моя сайт на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm.

Колегата Димитров допуска редица груби грешки и дори произволни твърдения:

Първо, той подменя съзнателно името на данъка, а от там и неговата същност. Данък върху труда у нас няма. Чел съм доста на тема данъци на различните световни езици, но никъде не съм срещал, че това е данък върху труда. На английски го наричат income tax; на руски – подоходный налог; на френски – impot sur le revenue; на испански – impuesto sobre la renta; на немски – einkommen steuer.

Действителното название и дълбоката му същност на български език е „данък върху доходите на физическите лица”. Има го във всички европейски страни и в повечето държави извън Европа. Но никъде не го наричат данък върху труда. Това прави само колегата Димитров. Данък върху труда и данък върху доходите са съвсем различни понятия, с различен обект и различно съдържание. Такова произволно прекръстване на данъка върху доходите е било нужно, за да се „докаже” някаква предвзета теза. В икономическата теория и практика, обаче това е недопустимо!

Второ, в нашия Закон за данъка върху доходите на физическите лица (ДДФЛ) пише: „Общата годишна данъчна основа по ДДФЛ е сумата от годишните данъчни основи от дохода от трудови правоотношения, дохода от други стопански дейности, дохода от наем или други възмездно предоставяни за ползване права или имущество, дохода от прехвърляне на права или имущество, дохода от други източници, намален с предвидените в закона данъчни облекчения”. Има пет групи с общо 15-20 данъчни облекчения.

В статистиката на НСИ за доходите на домакинствата през 2014 г. четем, че те включват: работна заплата (54,2%); пенсии (25,8%), които засега не се облагат с данъци; доходи извън работната заплата; доходи от предприемачество; от собственост; обезщетения за безработни; семейни добавки за деца; други социални помощи; доходи от домашното стопанство; доходи от продажба на имущество; други приходи. От изброяването личи, че това съвсем не е данък върху труда, а е задължително безвъзмездно държавно вземане с много по-широк обхват и друга данъчна основа. В икономическата теория и практика такива манипулации са недопустими!

Трето, колегата Димитров може да възрази, че главна съставка на данъчната основа са доходите от трудови правоотношения. Това е вярно до известна степен, но той и тук допуска груба грешка, като приема че има пълно съответствие, едва ли не строга функционална зависимост между количеството и качеството на вложения труд, от една страна и получаваната заплата, от друга. Такъв идеален свят няма – нито в България, нито по света. Дори и в най-подредените развити пазарни икономики. Много често заплатата зависи дори повече от наличието на други фактори, като: опасни рискови условия за трудови злополуки, за вреден за здравето труд, за много тежък изтощителен физически труд, за прекомерно висока интензивност на труда, за подземен труд, за специфичния и опасен труд на летците и другия летателен персонал, за корабния персонал, особено за далечни и рискови морски превози и т.н. Има също доплащания за нощен труд, за извънреден труд, за работа в празнични дни, за работа в трудни селски, полупланински, планински, гранични и други сложни райони, детски добавки, енергийни и други помощи и т.н., които нямат нищо общо с количеството и качеството на вложения труд, но се отчитат като работна заплата или най-общо – като доход на домакинствата.

Всеки, който познава реалния свят на взаимоотношенията между частни работодатели и наемен труд знае за масовия произвол при определянето и изплащането на заплатите. А често пъти и отказа от изплащане или дори изплащане в натура. Например, ако фабриката произвежда столове или тенджери, поради мнима или действителна липса на парични средства, работодателите плащат на персонала със столове и/или тенджери. Персоналът трябва да се погрижи да ги продаде и да ги превърне в ликвидни парични средства. Колкото по-голяма е безработицата и при липса на елементарен държавен контрол и регулация на пазара на труда, толкова по-голям е произволът на работодателите над работниците. На много места частните работодатели не допускат дейност на синдикатите в техните фирми или уволняват синдикални активисти, за да не защитават колективните интереси на работниците. Бизнесът, по принцип, е против колективното договаряне с персонала и предпочита индивидуалното договаряне, защото е по-лесно да се упражнява индивидуален натиск върху беззащитните работници на тъмно. По данни на БСК в края на 2013 г. предприемачите у нас са дължали на собствения си наемен персонал над 2 млрд. лева. Сега сумата е още по-голяма. Тези пари най-вероятно никога няма да бъдат изплатени на работниците. А трудът като количество и качество е вложен отдавна, произведените с него стоки са продадени и парите са получени от работодателите. Разбира се, между работодателите има и много добросъвестни почтени хора.

Свидетели сме и на груб произвол в съотношенията между заплатите на различните категории персонал. Заплатите на ръководителите на търговски банки у нас са между 50 и 100 пъти по-високи от заплатите на академиците и професорите в БАН и Софийския университет. Нима това има нещо общо с количеството и качеството на труда на двете категории персонал! Да правим ли сравнения между заплатите на ръководния персонал в нашия финансов сектор и на ръководителите на нашата държава – премиер, президент и други. Разликите са 8-10-15-20 пъти в полза на ръководителите на финансовия сектор, а отговорностите са в обратното съотношение. Особено при наличието на режим на валутен борд. Заплатите на преподавателите в Софийския университет са по-ниски от заплатите на учителите в основните и средните училища, които те (преподавателите) обучават. Да правим ли сравнения на възнагражденията на спортистите в нашия футбол, волейбол, баскетбол, тенис и други с тези на най-големите български учени със световна известност и със стопанските ръководители на средно и високо равнище. Да сравняваме ли символичните хонорари за участие в научни, факултетски и академични съвети в БАН и университетите с тлъстите възнаграждения за фиктивно участие на политици и други лица в надзорни съвети в бизнеса и на други места. Имат ли те нещо общо с количеството и качеството на труда между двете групи персонал? Да напомням ли, че в повечето наши научни списания от много години не се изплащат хонорари на авторите на публикации, защото редакциите нямат пари. Нито пък хонорари за участие на видни учени в предавания на електронните медии. Българските учени са принудени да плащат от скромния си джоб за издаване на техните книги, вместо да получават хонорари за написването им. Младите учени в БАН с докторски степени напоследък получават заплати почти колкото чистачките. И т.н. и т.н. Изброяването на изкривяванията е безкрайно!

А да напомням ли за няколкостотин хиляди души, завършили съответна специалност в средните и висшите училища у нас и придобили знания и умения в дадена област, които не могат да си намерят работа по специалността и са принудени да вършат работа у нас и още повече в чужбина, за която никога не са учили или тя е далеч под тяхната квалификация (хора с висше образование, които мият чинии, работят като сервитьори в ресторанти, като таксиметрови шофьори, охранители, чистят улици или са домашни слугини на заможни и богати семейства). Как може да се говори сериозно, че трудовото възнаграждение на тези нещастници е измерител на сложността (квалификацията) на техния труд!

От изброените изкривявания и изключения става ясно, че е много рисковано да се търси пряка причинно-следствена връзка между количеството и качеството на вложения труд и получаваната заплата. Дори ако формално в структурата на доходите на домакинствата в номинално измерение работната заплата е около 54%, деформациите в тази връзка са толкова големи и масови, че частта от нея, която наистина изразява количеството и качеството на вложения труд е много по-малка и не може да служи като изразител и измерител на неговото количество и още по-малко – на качеството му.

Колегата Димитров пише: „Прогресивното облагане на труда е десен, а не ляв данък и прехвърля данъчната тежест от капитала към труда”. Може ли колегата Димитров да ми обясни ако „плоският” данък се замени с прогресивен данък с необлагаем доход какво прехвърляне се прави? Аз твърдя, че част от данъчното бреме се прехвърля от бедните към по-заможните и богатите. И това е справедливо. Той твърди обратното, което аз не виждам и не разбирам!

Не разбирам също как става това „прехвърляне”. Прекият данък върху доходите е със строго фиксиран обхват – облага само физически лица за определен вид доходи, за които стана дума по-горе, и е относително автономен спрямо корпоративния данък, който облага печалбата на юридически лица. Може да се говори за прехвърляне на данъчната тежест само в рамките на физическите лица (от бедните към богатите или обратно, както става у нас след 2008 г.), а не между физически и юридически лица. Ако се прави такова прехвърляне, то е в нарушение на закона и подлежи на наказателно преследване.

Може ли колегата да ми обясни защо десните политици и икономисти и целият бизнес у нас и в други източноевропейски страни с подобен данък, са категорично за запазване на ниското „плоско”, т.е. „ляво”, както той го нарича, облагане. И са категорично против въвеждането на прогресивно, т.е. „дясно”, според неговите думи, облагане. Нали десните данъци би трябвало да се приемат по-добре от дясно настроените хора! Или те вървят против своите интереси? Странни политически, икономически и психологически салтоморталета: десните предпочитат „леви” данъци, а левите харесват „десни” данъци! Признавам си, колегата Димитров е първият човек от когото чувам, че прогресивното данъчно облагане е десен инструмент!

Плоският подоходен данък облага с еднакъв процент месечен доход от 10 лв., от 100 лв., от 1000 лв., от 10,000 лв и от 100,000 лв. Абсолютните номинални суми на плащанията са различни, но реалната относителна финансова тежест е коренно различна. А тя е най-важна и се чувства най-силно. Особено ако няма необлагаем минимум, както е сега у нас. Не е все едно ако от 100 лв. се отнемат 10 лв. и в бедния данъкоплатец остават само 90 лв. За него това е съществена промяна. И ако от 10 хил. лв. на по-богатия се отнемат 1000 лв. и му остават 9 хил. лева. Това променя слабо реалния разполагаем доход на по-богатия и почти не променя неговия потенциал за потребление и спестяване, неговия начин на живот. Той може дори да не му обърне внимание.

Финансовото бреме за бедните 2,2 млн. души в България с месечен доход до 296 лв. на лице от домакинството (каквато е официалната граница за бедността у нас) при 10% данък върху доходите, без необлагаем минимум е далеч по-тежко, отколкото за богатите и най-богатите. Бедните в случая се лишават от 25-30 лв. всеки месец или около 300-350 лв. годишно, което за тях е цяло състояние. Сходно е положението на 3,5 млн. души (48% от населението) с общ доход на лице от домакинството от 296 до 561 лв. Една трета от тях са с месечен доход на лице около 300-330 лв. и по същество са в категорията на най-бедните.

Следователно 5,7 млн. души (79,2% от българското население) живеят с месечен доход на лице от домакинството под 561 лв., което не позволява нормално възпроизводство на членовете на семейството. В края на 2015 г. 78% от българските домакинства живеят с общ доход на лице под необходимите средства за издръжка на живота. Тези данни са от най-новите изследвания на КНСБ.

Нека оставим за момент настрана текущите проблеми, които поражда такава политика на доходите и на тяхното преразпределение с данъчната система и се замислим над средно- и особено – над дългосрочните последствия. Без да навлизам в подробности по тази свръхактуална за България тема ще отбележа следното: По официални данни на НСИ през 2014 г. разликата между умрелите и живородените у нас е 41367 души. С толкова е намаляло населението на България по тези причини, без да отчитам емиграцията. Тенденцията е към намаление на ражданията и увеличение на умиранията. Ако допуснем, че разликата от 2014 г. се запази (а e възможно тя да нараства) до края на столетието населението на България ще намалее с около 3,5 млн. души и ще останат 3,7 млн., а етническата му структура ще се промени чувствително във вреда на българския етнос и в полза на циганския. Ако намесим и емиграцията картината ще бъде още по-катастрофална.

А нима може да се очаква подобрение в демографската ситуация: повишение на раждаемостта, намаление на смъртността, намаление на емиграцията, когато 80% от българите живеят с доход, който не позволява нормално възпроизводство в рамките на семейството! Изводът е очевиден!

Аз съм предложил комплекс от икономически мерки за смекчаване на демографската криза, по друг повод и на друго място. Ако не се пристъпи незабавно към наистина радикални мерки в областта на демографската политика, без преувеличение може да се каже, че България умира бавно, но сигурно. За това българските учени и особено демографите, алармират от няколко десетилетия и най-вече през последните 26 години. Все още не е съвсем късно плъзгането към пропастта да се забави, а след това – преустанови. Ако не се вземат бързи мерки сега, след не много далечно време процесите ще станат необратими. Виновниците за това ще извършат най-голямото национално престъпление в нашата история, за което и най-тежките присъди ще са твърде леки.

Нима посоченото не е достатъчно, за да се разбере колко „справедливо”, както твърди колегата Димитров, е да се обложи с 10% месечен доход от 200-250-300-400 лв. на лице от домакинството и месечен доход от 5-10-20 или 30 хиляди лева на лице! За първата категория данъкоплатци това е допълнително изостряне на тяхната мизерия, а за втората е почти незабележимо – продължаване на охолния им живот. И може ли да бъде икономически, социално и политически стабилно и да се развива успешно едно общество, което стимулира и дори се гордее с такова „ляво”, както го нарича колегата Димитров, данъчно облагане!

Дългогодишната световна история е доказала, че колкото по-голяма е социалната поляризация в една страна, толкова по-бавно, по-конфликтно и безперспективно е нейното социално-икономическо развитие. Ако изобщо има развитие! „Плоските” данъци подсилват поляризацията в реалните разполагаеми доходи. Още по-силно е това въздействие без необлагаем минимум. А България е една от двете европейски страни без необлагаем минимум. Блестящ анализ на тези проблеми е направен от Джоузеф Стиглиц в неговата книга за „Цената на неравенството”.

Бедните и средните слоеве разходват цялата останала им след облагането сума за мизерно, дори оскотяващо текущо потребление, а някои дори умират преждевременно от системно недохранване и липса на достъп до здравни грижи и лекарства. В много български села не стъпва лекар с години. Да не говорим за зъболекари. Но все по-често ги посещават свещеници. Там няма даже най-елементарни аптеки, а най-близките са на 10-20 километра. Няма редовни транспортни връзки с градовете в региона. Тези хора не могат дори да мислят за спестявания. Над 50% от българските граждани нямат спестявания. А от тези, които имат, в края на септември 2015 г. в най-ниската категория депозити до 1000 лв са 7,45 млн. броя (75% от всички депозитни сметки, които съдържат 2,5% от всички спестявания на домакинствата) със среден размер на един депозит 135 лв., т.е. не достигат даже за едно погребение. Скромния размер на паричните им доходи

Въпреки скромния размер на паричните им доходи, те ги изразходват веднага и ги пускат в стопански оборот. Това поддържа съответно търсене на местно произведени потребителски стоки, а чрез тях и растежа на БВП. С помощта на мултипликатора на Кейнс може да се установи колко лева допълнително по веригата създава един лев, разходван за текущо потребление.

Богатите и най-богатите разходват за текущо потребление не повече от 5-10-12% от нетния си доход след облагането, дори при охолен живот. Част от остатъка им отива за спестявания. В края на септември 2015 г. в спестяванията на домакинствата у нас е имало 1078 депозита в категорията от 500 хил. до 1 млн. лева със среден размер на един депозит 702,8 хил. лева. Имало е и 611 депозита в категорията над 1 млн. лева със среден размер на един депозит 2,47 млн. лева.

Нищожна част от доходите на богатите български слоеве се използва за физически инвестиции – в дълготрайни материални активи. През 2008 г., т. е. преди въвеждането на ниските „плоски” данъци, държавните и частни инвестиции са били 29,4 млрд. лв., а през 2014 г. с ниските преки данъци – 20,1 млрд. лв. При това значителна част (от инвестициите в 2014 г.) са от европейските фондове, а не от вътрешно натрупване. В официалните данни за инвестициите не се прави такова разграничение. Може би защото не е приятно да се види неприятната истина за мизерното вътрешно натрупване. Част от това скромно вътрешно натрупване е било на държавния сектор. Следователно вътрешното натрупване само на частния сектор е било още по-мизерно.

Останалата част от доходите на богатите е използвана за екстравагантно потребление и/или строеж на резиденции из България и в екзотични райони на света или за корумпиране на подходящи хора във властта, което им се рентира след това десетократно, а може би и повече. Тази категория от корупционни облаги може да достига астрономически размери в България, но тя не се поддава на оценка.

От това пък може да се направи извода, че относително по-малка част от големите доходи на частния сектор се пускат в полезен стопански оборот, за да допринесат за по-голямо търсене и свързания с това растеж. Ако се изследва съставът и структурата на търсенето на богатите ще се установи, че както в хранителните и още повече в нехранителните стоки, делът на вносните преобладава. От там и приносът за растежа на българския БВП е скромен. Тук също може да се направи анализ с помощта на Кейнсовия чултипликатор.

Бедните и средните слоеве разходват целия си нетен доход, при много скромно текущо потребление, като плащат 20% ДДС и многократно по-високи акцизи (за горива, тютюн и алкохол). Богатите и най-богатите, както вече посочих, разходват само 5-10-12% от нетния си доход за текущо потребление на техните домакинства, плащайки 20% ДДС и същите високи акцизи. Следователно, бедните, освен че получават по-малки по размер доходи, са обект и на по-високо пряко и косвено средно претеглено данъчно облагане (главно с косвени данъци), в сравнение с богатите. Бедните не могат да се възползват от ниското 10% облагане на доходите и печалбите, защото нямат такива, а доколкото имат са символични. За разлика от богатите, които се възползват от 10% данък за 90% от своите декларирани доходи и печалби. Колко са недекларираните, само те си знаят. Бедните, дори и да искат, няма какво да скрият. Така реалните разполагаеми доходи на бедните в крайна сметка се свиват още повече и възможностите им за оцеляване се ограничават допълнително. А техният живот, който е мизерен по официалните данни, се оказва дори по-мизерен ако се държи сметка и за посочените други измерения на живота, за които няма официални данни.

Мога да продължа с този вид анализ на доходите на бедните и богатите в България в контекста на прякото и косвеното данъчно облагане, но казаното е достатъчно и ще спра до тук.

Въпреки изложените аргументи колегата Димитров твърди, че това бил най-справедливият ляв данък през последните 26 години! Извинете, но моят мозък отказва да асимилира такова нелогично твърдение. Това, меко казано, е абсурд! Съзнателна или несъзнателна, това е една голяма лъжа! И подигравка с интелектуалния потенциал начитателите.

Колегата Димитров пише че този данък поощрява трудолюбието, образованието, квалификацията, предприемчивостта, че не наказва, а стимулира труда. Боже господи, какво въображение е нужно за такова твърдение! И колегата Димитров се гордее с него! А как да си обясним наличието на високо трудолюбие, стремеж към образование и квалификация, изявена предприемчивост, мощно научно-техническо творчество, нарастващ поток от регистрирани патенти, стремеж към по-високи доходи, висока производителност на труда и конкурентоспособност на икономиката в по-напредналите европейски страни при преобладаващи максимални ставки на данъка върху доходите на физическите лица между 40 и 45%, а в някои от тях още по-високи: Австрия – 50%, Словения – 50%, Холандия – 52%, Норвегия – 47-53%, Дания – 55-56%, Швеция – 56%, Финландия -56-62%, Белгия – 70%. Ако приложим логиката на колегата Димитров в тези страни трябва да е икономическо и научно-техническо мъртвило. А то не е. Мъртвилото е у нас. То се дължи на много причини, една от които са „плоските” преки данъци.

С предлагания от мен модел за умерено прогресивно облагане месечният доход до 420 лв. (равен на минималната работна заплата) не трябва да се облага; от 421 до 1500 лв да се облага с 10%; от 1501 до 3000 лв. – с 15%; от 3001 до 5000 лв – с 20% и над 5000 лв – с 25%. Това е два пъти по-ниско от току що изброените в Западна Европа и няма да промени съществено преразпределението на доходите в България. То е по-скоро козметична промяна. Едновременното въвеждане на семейно облагане на доходите ще подсили тази благоприятна промяна. Но българските власти не приемат нито едното, нито другото.

Този умерено прогресивен данък върху доходите с необлагаем минимум ще облекчи леко бедните и средните слоеве и ще пренесе малка част от финансовото бреме към богатите и най-богатите, които ще го понесат безпроблемно. Те няма дори да го почувстват.

Нарочно предлагам данъчната реформа у нас да се извърши постепенно по очевидни причини. Първата фаза на този постепенен преход е умерено прогресивното облагане с необлагаем минимум. След няколко години следва да се пристъпи към втора фаза с повишение на средното равнище на облагане и на максималните данъчни ставки. Тя ще се последва от трета фаза, когато ще се постигне относително изравняване както на концепцията, така и на конкретиката на данъчната ни система, включително на данъчните проценти и на данъчната основа. Това се налага от по-нататъшната икономическа интеграция. Защото общата валута – еврото трудно ще оцелее в средносрочен план ако към общата парична политика не се прибави и с обща бюджетна политика. Най-големите световни учени отдавна предупреждават за това. А Джордж Фридман – основателят и ръководителят на американската разузнавателна и аналитична агенция Стратфор в интервю за Юрактив наскоро заяви, че ЕС ще изчезне от политическата сцена.

Нека читателят прецени на кого служат сегашните български власти – на 80-85% от българските граждани или на група най-богати хора – 4-5% от населението на България.

Десните политици и икономисти посрещат моите предложения за цялостна данъчна реформа конфронтационно, дори истерично, като заблуждават неосведомените, че ще доведе до масови фалити в бизнеса и експлозивно нарастване на безработицата. Някои от тях възприемат тактиката на мълчаливо пренебрежение – все едно че такива предложения не съществуват. Сервилните „демократични” медии пък не ме канят, за да не доведа моите идеи до знанието на по-широк кръг хора и с това да наруша спокойствието на техните собственици и на властите.

А кроткият, робски покорен български народ продължава да мълчи и търпи, за разлика от народа на съседна Гърция. Понякога ръмжи, но тихо, за да не го чуят властите. И чака някой друг да дойде и да го ощастливи! Защото не иска да рискува сам. По-безопасно е да рискуват другите вместо него. Нашият народ, в лицето на своите правителства, има вековна история да забравя за стореното му добро от други народи и държави, които сега счита за свои врагове.

Не разбирам как предлаганото умерено прогресивно облагане, далеч по-ниско от средното в ЕС, ще потиска трудолюбието, образованието, квалификацията, предприемчивостта! С какво ще наказва труда? Защо ще къса пъпната връв с науката? При много по-високи данъци в западноевропейските страни няма такива негативни ефекти. Българската наука е инквизирана не толкова от левите, колкото от десните управници, особено от Дянков насам. Не разбирам защо колегата Димитров борави с такива изхабени примитивни клишета на десния догматизъм, за да плаши неосведомените.

Колегата Димитров е прав само като препоръчва въвеждането на прогресивен корпоративен данък. И основателно критикува ръководството на БСП, че не говори за въвеждането на такъв данък сега. Той обаче отива твърде далече, като пише: „Аз не съм чел призиви за въвеждане на прогресивен данък печалба”. Той може да не е чел, но това не е доказателство, че няма такива предложения. Немалък брой български икономисти (аз и други колеги) правим това от седем години. Който е любопитeн може да посети моя сайт в интернет на посочения по-горе адрес. Препоръчваният от мен умерено прогресивен корпоративен данък трябва да има необлагаем минимум за най-малките семейни и други фирми, междинни ставки от 10 и 15% за средните по размери печалби и максимална до 20 или 25% за най-големите печалби. Максималните ставки по този данък в ЕС са между 25 и 35%. В 12 страни-членки е 25 или повече процента.

Препоръчвам също нулев данък върху реинвестираната част от печалбата за следващите 10 години. И право за използване на ускорена амортизация за доставени производствени машини и съоръжения през следващите 10 години. Това също може да се намери в моя сайт. Такава политика би стимулирала инвестиционната активност и ускорената структурна и технологична модернизация на нашата икономика. Но властите не обръщат внимание и на тези предложения. Дано ръководството на БСП прояви интерес към тях!

Колегата Димитров обаче пропуска да ни каже нещо важно. Защо, след като е привърженик на прогресивния данък върху печалбата, като министър на икономиката от юли 2007 г. до юли 2009 г. не отмени плоския корпоративен данък и не го замени с прогресивен. Или ако някой му е пречел, да беше обявил за това публично и да си беше подал оставката! Това щеше да е достойно поведение, заслужаващо уважение! Липсата на такова поведение ме кара да се съмнявам в искреността на сегашната му критика.

Колегата Димитров намеква за въвеждане на прогресивен ДДС. Това не е приемливо от практическа гледна точка. ДДС се прилага почти по целия свят, но прогресивен ДДС няма никъде. Ефектът за справедливост тук се постига до голяма степен чрез диференциране на данъчните ставки, както постъпват 20 страни членки на ЕС. В България обаче тази практика не беше възприета, въпреки моите и на други колеги препоръки при въвеждането на данъка у нас през април 1994 г. Моето настоящо предложение е основната ставка на ДДС да остане 20%, но за лекарствата, детските стоки и учебните помагала да се намали на 5%, а за хазарта и за екстравагантни луксозни стоки да се повиши на 27%. То също е умерена стъпка, като се има предвид, че в 8 страни членки на ЕС стандартният ДДС вече е между 24 и 27%. Това ще облекчи живота на възрастните хора, които са главни потребители на лекарства и ще помогне за стимулиране на раждаемостта.

Колегата Димитров се обявява и за „прогресивно облагане на наследството, което в някои страни изземва над 50% от наследеното”. Това е добре, макар че 50% е твърде много, освен ако има доказано от съда престъпление. Но и тук не се казва нищо ново, а прозира претенция за първооткривателство. Такива предложения са правени от мен и мои колеги отдавна. Препоръчвал съм изрично „да се преразгледа данъчното облагане на наследството, като се запази сегашното облагане на малките и средни наследства и се повиши за големите и най-големите, превишаващи определен размер. Това е икономически обосновано и социално справедливо”.

Предлагал съм също „През първата половина на 2017 г. да се приложи еднократно облагане с 5% данък „Солидарност” на недвижимите и част от по-големите движими имоти на обща стойност по данъчна оценка над 200 хил. лева на домакинство. Приходите от него да се използват само за инвестиционни цели. Това не е репресивен данък, а средство за подпомагане на българското общество в настоящата трудна ситуация”.

Предлагал съм също „Да се въведе по-стръмен прогресивен данък за недвижимо имущество над 150 хил. лева по данъчна оценка, а също и за притежавани екстравагантни транспортни и други средства и съоръжения: самолети, хеликоптери, луксозни лимузини, яхти и други подобни. Подробностите да се изработят от данъчните власти, като се има предвид въвеждането на умерено прогресивни преки данъци”. Сегашните български власти обаче не искат да чуят за такива промени.

Колегата Димитров пише: „Социализъм не се прави с „ляво” данъчно законодателство. Той се прави с управление на страната, което да ни изведе от блатото на либералния хаос”. И това е правилно като принцип! Но и тук няма нищо ново. Аз и мои колеги сме убедени, че данъчната политика е само един от елементите на икономическата политика и тя не може да се провежда изолирано от тях. Само с ляво данъчно законодателство не може, но и без него също не може! Ние сме публикували на тази тема.

Едно от многото неща, които смущават, е ширещата се в статията на колегата Димитров претенциозност за първооткривателство. Той произлиза от научните среди и знае, че едно от основните правила в научния живот е задължението да се надгражда над направеното или публикуваното вече от други колеги по съответната тема, чрез позоваване на техни публикации. Авторското право дори е уредено със закон. През последните 26 години у нас има пълен хаос и безморалие и в тази област. Законът масово се нарушава. Като човек от университетските среди колегата Димитров не трябва да го допуска. По току що цитираните негови думи как се прави социалисъм или как се формира съвременно демократично общество, е писано много от наши икономисти, в това число и от мен. Колегата Димитров би трябвало поне с едно изречение да спомене за това, без да е длъжен да представя списък от цитирани изследователи. Той обаче заема позата на първооткривател.

Абсурдни са твърденията на колегата Димитров, че хората с малки доходи или с по-ниско образование са такива, защото са мързеливи. Това е езикът на най-реакционните ултра десни политици и икономисти – пазарни фанатици – либертарианци. Изненадан съм, че Димитров пада на такова примитивно ниско, дори мракобесно равнище при обясняването на растящата социална поляризация по света, а и у нас. Проблемите с неравенството по света и у нас са толкова сложни, че е кощунство да ги свеждаме да мързела. По същата логика някой може да каже, че умни и предприемчиви са само тези 1% от световното население, които притежават богатство, каквото имат „мързеливите” 99%! Но това няма нищо общо със здравия разум!

Препоръчвам му да прочете книгата на Джоузеф Стиглиц „Цената на неравенството”, а също и да се запознае с дискусиите на Световния икономически форум в Давос, Швейцария през януари миналата и тази година за застрашително растящото доходно неравенство в света.

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

26th Jan2016

Позиция на представителните на национално равнище организации на работниците и служителите и на работодателите

by Черно и Бяло

1

По повод на внесения на 15 януари 2016г. Законопроект за изменение и допълнение на Кодекса на труда относно критериите за представителност на социалните партньори и последвалите различни предложения за значителното им занижаване, представителните работодателски и синдикални организации изразяваме следната обща позиция: (more…)

14th Jan2016

Майкрософт и Иновейшън Стартър канят всеки ученик да стане „Посланик на технологиите и иновациите”

by Черно и Бяло

Кампанията „Посланик на технологиите и иновациите” се реализира в рамките на програмата Youth Spark Live на Майкрософт. Посланик на проекта е Анна-Мари Виламовска, секретар на Президента на Република България за иновационна и здравна политика

06_Microsoft_YouthSpark_KeyVisual_1400x900 (1)

Майкрософт България и Иновейшън Стартър, агенция за иновации, партнираща на бизнеса и публичния сектор за дизайн на дългосрочна култура на иновации, започват проект „Млади посланици на технологиите и иновациите”, който се реализира в рамките на програмата Youth Spark Live на Майкрософт и ще бъде фокусиран върху технологичните умения, дигиталната грамотност и развитието на креативно и иновативно мислене у младите хора в страната. Посланик на кампанията е Анна-Мари Виламовска, секретар на президента на Република България за иновационна и здравна политика. Основни партньори на проекта са „Заедно в час” и фондация „Старт ЪП”.

Днес обменът на информация и възможностите за образование и демократично участие стават все по-свързани с използването на новите медии. Предвиждания на Европейската комисия показват, че 90% от изискванията за работа през 2020 година ще предполагат наличието на поне базови технологични умения у кандидата. Ето защо проектът „Посланик на технологиите и иновациите” ще предложи напълно безплатно на български ученици, които са на възраст между 15 и 18 години и са на прага на своето кариерно ориентиране, възможност да използват и създават технологии, да чуят пратически съвети на утвърдени експерти в областта и успоредно с това ще предостави модел за развитие на иновативно мислене и комуникационни умения.

Младежите, които успешно преминат проекта и станат първите посланици на технологиите и иновациите в България, ще поемат отговорността и инициативата да предадат уменията си и да открият свои заместници в училищата, от които идват, за да продължат развитието на проекта и в бъдеще.

От 12 януари 2016, в рамките на трийсет дни, всички ученици в страната на възраст между 15 и 18 години, желаещи да участват в проекта, могат да номинират някого и да се самономинират за посланици на иновациите и технологиите в специалната фейсбук група и в регистрационната форма на сайта на Иновейшън Стартър. Всяка номинация трябва да представлява креативна автобиография само в шест думи и кратък отговор на въпроса: Какво бихте променили с помощта на технологиите и как?

Стоте най-добри биографии, чиито млади автори ще вземат участие в специален форум и уъркшоп посветени на технологиите и иновациите, ще бъдат определени от комисия, в която участие ще вземат представители на Майкрософт, Иновейшън Стартър, посланикът на кампанията Анна-Мари Виламовска, експерти от „Заедно в час”, фондация „Старт ЪП” и основните медийни партньори.

Стоте класирани за участие в проекта младежи, които ще станат първите „Млади посланици на технологиите и иновациите“ в страната, ще бъдат обявени до 7 март и ще имат възможност да посетят еднодневен уъркшоп в София през втората половина на март. В рамките на събитието те ще разработят свои собствени приложения за телефон, таблет или лаптоп чрез Майкрософт технологии; ще участват в няколко практически, интерактивни работилници на тема дигитална грамотност; ще работят върху модели за творческо и иновативно мислене и разрешаване на конкретни казуси. Техни лектори и ментори ще бъдат експерти от Майкрософт, Иновейшън Стартър, фондация „Старт ЪП” и „Заедно в час”.

На събитието младите хора ще могат също така да представят свои идеи за това как да се подобри българската образователна система с помощта на технологии, иновативни методологии и социални иновации. Те ще получат грамота-отличие и като първите „Млади посланици на технологиите и иновациите” в България ще имат мисията да предадат наученето и „запалят” своите съученици за каузата на технологиите и иновациите.

14th Jan2016

ЕС – Съюз на самостоятелни национални държави или Европейски съединени щати

by Черно и Бяло

Европейският съюз трябва да се развива главно като гъвкава икономическа конфедерация, а не като монолитна политико-икономическа федерация

Проф. Иван АнгеловНа 28-29 януари 2012г. в. ДУМА публикува моя статия, където между другото писах:
„ЕС е изправен пред голям проблем при съчетаването на фундаментални интереси в общността. От икономическа гледна точка е необходима интеграция на националните икономически, социални и други политики. Това обаче, няма да е лесно поне по две причини:
Първо, бързо сближаване и уеднаквяване, например на бюджетните политики, между най-богатите и най-бедните страни-членки ще е много трудно. Данъчна основа или проценти на преките данъци, подходящи за най-богатите страни едва ли са такива и за най-бедните.
Второ, много е важно каква философия на икономическата политика ще преобладава. Страните, управлявани от десни партии ще предпочитат консервативна икономическа политика с предоверяване на пазара, по-малко държавни регулации, поголовни рестрикции, ниски данъци за богатите, поставяне на финансовата стабилност във фокуса на държавната политика, силно подценяване на социалната стабилност. Страните, управлявани от леви партии ще предпочитат регулирана пазарна икономика, стимулиране на растежа и заетостта чрез увеличение на съвокупното търсене, активни държавни инвестиции, гъвкава бюджетна политика, умерено прогресивни данъци, балансирано третиране на труда и капитала, подпомагане на дребния бизнес, повече конкуренция отколкото приватизация, категорично поставяне на човека във фокуса на икономическата политика.

Ако ръководството на ЕС е дясно ориентирано (както е сега) и използва високата степен на интеграция за налагане на своята консервативна политика може да се стигне до пренебрегване волята на суверена – народите на странитечленки. Техните граждани трудно ще се примирят всички важни решения по икономическата и социалната политика да се вземат и налагат от десни пазарно-фундаменталистки ръководства в Брюксел. Това ще изпразни от политическо съдържание и смисъл парламентарните и другите избори в страните-членки. Гражданите на тези страни едва ли ще се откажат от изконните си права да определят чрез свои избранници икономическата и социалната политика в собствените си държави! Ще бъде много трудно да се намерят компромисни решения, които съчетават безспорната нужда от икономическа интеграция със също така неоспоримата воля на суверена да решава съдбата си. Възможен ли е компромис между тях?” (виж „2012 – трудна година за Европа”, публикация №195 в моя сайт в интернет на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm ).

Изминаха 4 години. Времето показа, че моите тревоги са били основателни. Тогава не бях готов с отговор на въпроса – дали е възможен компромис между тях? През тези години се натрупаха допълнителни факти, чийто анализ улеснява търсенето на отговор на този архисложен въпрос. Какви са тези факти?

  1. Рестриктивната политика на върховете на ЕС в Брюксел продължи и натрапването й на страните-членки се задълбочи. Свидетели сме на десен икономически догматизъм, който потиска развитието на икономиката в името на балансираните бюджети. Това забави излизането на Европа от кризата (2008-2009). Европейската икономика вече 6 години е в стагнация или мека рецесия. Америка отдавна излезе от кризата, благодарение на по-гъвкавата си икономическа политика, включително и с така наречените «количествени улеснения», въведени от Председателя на федералния резерв Бен Бернанке преди няколко години. Европейската централна банка пристъпи към тяхното прилагане с нейния председател Марио Драги в по-скромни мащаби, едва от началото на 2015 г.

В своя статия от 4 януари 2016г. Джоузеф Стиглиц пише: «Единственото лекарство за преодоляване неразположението на световната икономика е в увеличението на съвокупното търсене… Трудностите пред които е изправена световната икономика не се коренят в икономиката, а в политиката и идеологиите. Частният сектор създаде неравенството и екологичната деградация, с които сега трябва да се справяме. Пазарите не могат да разрешат тези и други критични проблеми, които създадоха, или да възстановят сами просперитета. Необходими са активни правителствени политики. Това изисква преодоляване фетишизирането на дефицитите. То е целесъобразно за страни като Америка и Германия, които могат да вземат заеми при отрицателна реална лихва за необходимите им инвестиции. В повечето други страни доходността на публичните инвестиции превишава чувствително кредитните лихви… За съжаление, много страни, включително и Франция, се занимават с ограничения за постигане на балансиран бюджет». Виж “Why The Great Malaise of the World Economy Continues in 2016”. Project Syndicate.

При сегашния централизъм и десен догматизъм в EС, рестриктивната политика, която Стиглиц отдавна осъжда, се натрапва и в страните-членки, независимо дали техните правителства и народи го желаят. Те нямат избор, защото ако не изпълняват инструкциите от Брюксел ги наказват със съд, лишаване от глас и финансови глоби. Макар и номинално, гражданите са представени пряко само в Европейския парламент (ЕП), но то е символично и без реално съдържание.

Какво могат да направят 17-те български депутати в ЕП при общо 751 депутати от 28те страни членки? Нищо! Няма гаранции, че решенията в Брюксел ще съвпадат с волята на мнозинството от българските и дори на европейските избиратели. По-скоро обратното. Няма и механизми, с които волята на народите на страните-членки да се налага при гласуването в Европейския парламент. Двете най-големи фракции – християн-демократическата и социал-демократическата вече не представляват интересите на европейските народи. Те са се откъснали от тях и са загубили до голяма степен доверието им. Мнението на милионите граждани се изразява още по-слабо в решенията на Европейския съвет, а в Европейската комисия е нулево. Прилаганите механизми за вземане на решения гарантират само доминацията на правителствата на няколко най-големи държави и на корпорациите – чрез технократите. Гласът на малките страни-членки може да се чуе само ако се обединят. Това обаче се постига много трудно и е съвсем рядко и краткотрайно.

  1. ЕС все повече се отдалечава от принципите на основополагащите договори: Римския договор от 1958г. и Договора от Маастрихт в 1992г. Колкото и да е странно, на практика общността се управлява от ръководителите на Германия и Франция, които предварително се договарят за решенията на Европейския съвет и ги налагат под една или друга форма на другите страни-членки. Само премиерът на Великобритания от време на време възразява по отделни въпроси. Понякога го прави и премиерът на Унгария. Другите, и особено нашият премиер, се съгласяват покорно с «началниците». А «началниците» се грижат преди всичко за интересите на своите страни и корпорации.
  2. Ръководството на ЕС се оказа безпомощно пред предизвикателствата и се движи след събитията, вместо да ги изпреварва и дори направлява. Много остро се чувства липсата на големи политически лидери със стратегическо въображение, каквито бяха Де Гол, Аденауер и Де Гаспери. Сегашното ръководство на общността се лута между две крайности: пасивност или брутална намеса в някои кризисни ситуации в отделни страни-членки: Гърция, Португалия, Испания, Кипър и други. Това поражда растящо недоволство на правителствата и народите на по-малките страни-членки от управленския диктат на големите. Недоволството достигна своя връх с назначения референдум във Великобритания през 2017г. по членството на страната в ЕС, а също и в избуяващото напрежение в южна и източна Европа. Расте отчуждението и пропастта между управляващата група в Брюксел и народите на страните-членки.
  3. Въвеждането на обща парична политика и обща валута, без обща бюджетна политика, сляпото налагане на Общия европейски пазар в икономически и социално разнородна общност, липсата на симетрия между участието при вземане на решения и носенето на отговорност за последствията, егоистичната политика на най-големите държави, двойните стандарти в отношенията към поведението на големите и малките страни-членки, а и други причини повишиха напрежението между най-богатите и най-бедните страни-членки, между старите и новите членки, между северните, централните и южноевропейските членки.

Германия трупаше все по-големи излишъци в търговския и платежния си баланс, за сметка на нарастващите платежни дефицити в южно- и източноевропейските членки. В същото време Германия, чийто главен източник на растежа беше и е високата конкурентоспособност и големият експортен излишък, и в по-малка степен – вътрешното потребление, налагаше рестриктивна политика върху вътрешното потребление на другите страни-членки, което беше и ще продължава да бъде техният главен източник на БВП. Това потиска техния растеж и задълбочава още повече конфликта на интереси. Този тип макроикономическа политика облагодетелства богатите и ощетява бедните страни-членки. Това отлага икономическото им сближаване за още по-далечното бъдеще.

  1. Тази погрешна политика, наред с други фактори, доведе до голяма задлъжнялост на някои страни-членки: Гърция, Италия, Португалия, Испания, Белгия, Франция, Кипър, Ирландия и др. Средната задлъжнялост на ЕС превишава значително установената от самия него максимална граница до 60% от БВП. Ръководството на ЕС и на еврозоната наложи брутални рестриктивни мерки на някои страни със задлъжнялост между 100 и 150 и дори повече процента от БВП и особено на Гърция, Кипър, Португалия и Испания, в съответствие с неолибералната теория и практика. Това предизвика голяма безработица, срив на доходите, засилване на доходното неравенство, съкращения в социалните програми. То беше направено против волята на правителствата и народите на тези страни, които имаха свои по-малко болезнени и по-ефикасни програми за излизане от дълговата криза. От Брюксел обаче не им позволиха да приложат своите програми.

Особено драматични бяха събитията в Гърция през последните години. Народът избра правителство на СИРИЗА с програма за излизане от дълговата криза, одобрявана и от най-видни световни икономисти – Нобелови лауреати, но ръководството на прословутата «тройка» наложи по най-брутален и унизителен начин друга, очевидно погрешна рестриктивна програма и принуди правителството да изпълнява натрапената от вън, а не своята, с която е дошло на власт. Това го постави в изключително конфузно положение пред своите избиратели.

След оповестяването на резултата от референдума (61% против исканията на «тройката») на 5 юли 2015г. и в разгара на мъчителните преговори с нея Ципрас заяви: «Те могат да пренебрегнат волята на едно правителство, но не могат да пренебрегнат волята на един народ!» Уви! Оказа се, че въоръжени с «евроатлантическите ценности», могат и това. Цинизмът на финансовия капитал нямаше граници.

Този акт беше национално унижение за правителството и народа на Гърция. Изоставено в международна изолация, след безуспешни опити за помощ от някои страни, то нямаше друг избор, освен подчинение на диктата на Меркел и Шойбле или невъобразим хаос и още по-големи страдания за гръцкия народ, тъй като гръцките банкови и небанкови финансови институции бяха блокирани с външна намеса, а достъпът до международните финансови пазари затворен за Гърция. Ципрас избра по неволя по-малкото зло – унизителното подчинение. И това беше преценено в Брюксел като голяма тяхна победа, макар че дори МВФ бе на особено мнение, като настояваше и за едновременно чувствително опрощаване на гръцкия дълг. Ръководствата на Еврозоната и на Европейската Централна Банка и Германия, обаче не се съгласиха. Да, наистина победа на бруталния диктат на европейския финансов капитал над здравия разум, над икономическата логика и над гръцките граждани.

Унижението на Гърция беше насочено не само срещу гръцкия народ и неговото правителство. То беше замислено и като предупреждение към всички други европейски народи с леви намерения и с повече независима национална политика. Особено в навечерието на парламентарните избори в Португалия и Испания – да не си губят времето да гласуват за леви или патриотични партии, които си позволяват да отхвърлят пазарно-фундаменталисткия десен догматизъм на ръководството на ЕС. Защото «началниците» в Брюксел няма да го допуснат! И въпреки това не успяха да изплашат до край избирателите на Португалия и Испания.

Тази груба намеса от Брюксел дава сега възможност на консервативния президент на Португалия – Анибал Кавако Силва, противно на принципите на съвременната демокрация, да не възлага съставянето на правителство на обединената левица, въпреки че тя има мнозинство в парламента. Неговият официален аргумент е, че не желае да утвърди правителство, което нямало да изпълнява исканията от Брюксел за рестриктивна политика. Оказва се, че нарежданията от Брюксел са по-важни от волята на португалския народ, избрал такова правителство. Подобен прикрит натиск сега се упражнява и върху Испания, където десните партии получиха около 10 млн. гласове на изборите на 20 декември 2015г., а обединената левица 11 млн., но тя е блокирана в усилията да състави правителство, под косвения прикрит натиск от Брюксел и управленски маневри в Мадрид.

Консервативното дясно ръководство на Европейския съвет и на Европейската комисия използва всяка възможност да налага волята си над народите на страните-членки. Това противоречи на фундаменталните принципи на демокрацията, но е важен елемент на «евроатлантическите ценности» и на десния догматизъм. Все повече се убеждавам, че сегашните десни западни правителства са демократи на думи и диктатори в действията си. Така е и в България.

На 4 януари 2016г. Янис Варуфакис, бивш министър на финансите в първото правителство на Ципрас, съобщи, че като продължение на събитията в Гърция през 2015г. създава «Движение демокрация в Европа 2025», което ще бъде учредено официално на 9 февруари 2016г. в Берлин. По думите на инициатора това ще бъде ляв паневропейски съюз, който си поставя за цел да демократизира Европа и да спре растящата ѝ фрагментация. Според Варуфакис това ще е «трета алтернатива между фалшивата стратегия за капсулиране в пашкула на националните държави» и неправилния курс «на подчинение на антидемократичните институции на ЕС». За разлика от общото правило, Движението ще бъде създадено първо на европейско ниво и след това ще навлиза в националните политически системи.

  1. Ръководството на ЕС не провежда самостоятелна политика, а изпълнява волята на американските власти. Някои европейски ръководители участваха, заедно с тях, в дестабилизацията на Ирак, Афганистан, Либия, Йемен, Египет, Тунис, Судан, Сомалия, Еритрея, Сирия, под прикритието на така наречената «Арабска пролет», «износа на демокрация»,»защита на правата на човека» и други подобни клишета. Важна роля в подкрепа на ислямския фундаментализъм играят също Турция, Саудитска Арабия, Катар и някои страни от Залива.

В резултат на техните деструктивни действия и военни интервенции се стигна до разрушаване на държавните институции, целенасочено провокиране на много опасна изкуствена конфронтация между шиити и сунити и тотален хаос в тези държави, което породи масовите миграционни потоци от дестабилизираните райони към Европа. През 2014 г. имигрантите в Европа са били около 250 хил. души, а през 2015 г. над 1 милион. През следващите години се очакват около 8-10 млн. имигранти в Европа, подгонени от бедността и хаоса. Не е изключено техният брой да бъде и по-голям.

Ръководителите на ЕС се оказаха неподготвени да се справят с миграционната криза. Граничните страни на ЕС: Гърция, Италия и Испания бяха изоставени в началото да поемат сами натиска на миграционните потоци и да се грижат за пристигащите мигранти, съгласно решенията от Дъблин – III от 2013г. Макар че тези решения бяха нереализуема недомислица. Ниското качество на живота у нас ни направи непривлекателни дори за мигрантите и ни спести доста неприятности. След това се опитаха да прилагат «квотния принцип» за разпределяне на имигрантите по страни-членки, уж в името на солидарността, без те да са виновни за причиняването на миграцията. Тези опити също пропаднаха. Америка и някои западноевропейски страни подпалиха миграционния пожар, а наложиха на другите членки на ЕС да го гасят. Дори бедните страни от Източна Европа сега са принудени да плащат част от цената за потушаването на миграционната криза, без да са участвали в нейното провокиране. Без дори да са питани за това. То ще продължи през тази и през следващите години, когато пристигнат новите миграционни колони.

Опитни политици като бившият президент на Чехия Вацлав Клаус дори смятат, че миграционните потоци към Европа се насърчават и организират от добре известни среди, за да се разводни силният многонационален характер на Европа, с подчертаната ярка национална идентичност на народите от страните-членки. Целта е «да се уеднакви Европа», да намалее подкрепата за националните държави, да се отслабят, а в по-далечна перспектива да се ликвидират настоящите уникални вековни национални характеристики, национални традиции и влиятелната християнска религия в Европа. За да не стане това, тези дни Клаус препоръча «миграционните вълни да се спират на границите на Европа».

Надеждата на организаторите на масовата миграция е, че европейската по дух и национална по съдържание модерна идентичност ще се разводни и избледнее в резултат на масирана имиграция през следващите години и десетилетия на много милиони пришелци с по-агресивна религия и коренно различни от нашите духовни ценности. Имигрантите искат да ползват наготово социалните облаги на високо развитите европейски страни, постигнати с труда и предприемчивостта на много поколения европейски граждани, без те – мигрантите, да са допринесли с нищо за тях, и «ще се стремят да ни диктуват как да живеем в нашия дом през следващите десетилетия», както се изрази напоследък министър-председателят на Бавария Хорст Зеехофер.

Новогодишните изстъпления на мигранти над жени в Германия (Кьолн, Хамбург, Берлин, Франкфурт на Майн, Щутгарт и други градове), в Австрия, Швейцария, Франция и други европейски държави, са сериозно предупреждение за това, което можем да очакваме през следващите години и десетилетия, ако не се вземат контрамерки. Още по-голямо очудване поражда фактът, че след като на германските медии е било наложено от най-високо място да мълчат три дни за изстъпленията на мигранти през новогодишната нощ в Кьолн и други градове, днес 9 януари, позовавайки се на новини от германския в. Билд, световните медии съобщиха, че «на полицейските управления в няколко области на Германия е наредено да не съобщават за престъпления, с участието на мигранти, за да не се създават обществени настроения срещу тях».

Помнете също, че религията на мигрантите ги учи да не се страхуват от смъртта. Дори да я желаят по волята на техния бог. Много ще е трудно да си имаме работа при конфликти с такива хора, особено с най-фанатичните между тях. Така, под покривалото на «мултикултурализма» американските стратези целят да изтощят и елиминират Европа като свой конкурент на световната сцена. От това ще пострадат милиони граждани на Европа.

  1. В ЕС напоследък се вземат нови нелогични решения и се прилагат двойни стандарти. Всички знаят, че Турция отдавна помага на Ислямска държава с оръжия, рекрутиране, обучение и транзитиране на терористи, изкупуване на крадения петрол от окупираните от ислямистите иракски и сирийски находища, активна дестабилизация на Сирия и Ирак, а следователно и в създаването на миграционните потоци към Европа. А Европа мълчеше и се преструваше, че не забелязва нищо. Дори включваше Турция в антиислямистката коалиция. Стигна се обаче до там, ЕС да моли Турция да ограничи мигрантските потоци и в замяна й обеща 3 млрд. евро. Малка част (0,5 млрд.) ще бъдат осигурени от бюджета на ЕС, а останалите 2,5 млрд. евро ще бъдат събрани от вноски на страните-членки. Следователно и България, която емитира голям външен държавен дълг за решаване на своите проблеми, ще плаща на Турция със своя дял за мигрантската „услуга”. Странно нали!

Масираният натиск на мигранти, предизвикан частично и поради непремерени изказвания на г-жа Меркел, сега принуждава все повече страни-членки да възстановяват граничния контрол. Казва се, че това ще е временно, но временните решения често се оказват най-трайни. Системата на Шенген вече се пропуква и може би е пред разпадане, а българските власти, със забавените си рефлекси напират да влизат в нея. Защо ли?

Обсъжда се и въвеждането на външни граници на общността, които ще бъдат охранявани от европейската гранична полиция Фронтекс. Те обаче обхващат само страните от еврозоната. България, Румъния и Хърватия, които не са членки на еврозоната, остават извън охраняваните граници. Това ще създаде сериозни проблеми на тези страни. То, освен че е недопустимо пренебрежение към нас, дава основание и за някои въпроси, на които трябва да се отговори веднага. Един от тези въпроси е: след като се ограничава свободното движение на хора, какво става със свободното движение на стоки? Не трябва ли и то да бъде ограничавано? А ако това стане, каква ще е съдбата на Общия Европейски пазар?

  1. Някои европейски ръководители разчитат на притока на бежанци за компенсиране на ниската раждаемост, намаляващото население, застаряването и намаляващата работна сила. Така те признават демографската си безпомощност да осигурят нормално възпроизводство на населението и на работната си сила. Такива страни са осъдени на рязко свиване, а някои от тях дори на изчезване към края на столетието. Освен това, при наличната вече висока безработица в повечето европейски страни, те не могат да осигурят нормална заетост на очакваните милиони имигранти, огромната част от които са без образование и са професионално неквалифицирани. Голямата част от имигрантите ще тежат изцяло на социалните програми на европейските страни, за сметка на техните граждани. И ще изтласкват от пазара на труда местната работна сила. Всичко това ще поражда нови социални, етнически и политически конфликти за които трябва да се мисли отсега.

Над тези проблеми трябва да се замислим и ние българите, особено като се има предвид високата ни обща и структурна безработица и настоящият етнически състав на населението у нас – с относително висок дял на турската и ромската етническа група (виж моята статия «Миграционния пожар трябва да гасят тези, които го запалиха», от септември 2015г., публикация №272 в сайта ми в интернет на посочения по-горе адрес).

Тези две етнически групи сега са около 15% от населението в България. При евентуални бъдещи имиграционни потоци след 15-20 години те могат да достигнат 25-30% и дори повече предимно неквалифицирани хора. Дават ли си сметка българските политици какви могат да бъдат последствията за икономиката, за социалните програми и дори за вътрешния мир в страната! И не забравяйте също, че издръжката на един имигрант сега ни струва повече от издръжката на един наш пенсионер. Това също ще е източник на сериозни конфликти. И ще е много трудно да се оправдае пред нашите хора.

Политиката на ЕС и на страните-членки трябва да бъде поддържане на раждаемост и смъртност, гарантиращи нормален естествен прираст или поне стабилност на населението. Масовият приток на бежанци от Африка, Близкия Изток и Азия не трябва да е главният източник за решаване на демографската стагнация и дори на демографската криза в някои европейски страни. Масовата имиграция съдържа някои плюсове, но притежава още повече икономически, социални, етнически, религиозни, нравствени и други негативи за приемащите страни. Особено за имигранти с коренно различни религии, традиции и духовни ценности. И за по-бедните страни-членки, които трудно осигуряват заетост и социални помощи за собствените си граждани. Това, разбира се, не означава, че Европа трябва да се огради с телени мрежи срещу всякаква нормална умерена миграция, каквато винаги е съществувала през вековете и ще я има и в бъдеще.

  1. Властите на САЩ и на няколко европейски страни участваха в подготовката и извършването на въоръжения преврат в Украйна на 22 февруари 2014 г. Така започна Украинската криза, която не беше нужна на Русия. Напротив, Русия пострада и ще продължава да страда от нея. Въпреки това, действителният агресор – САЩ и НАТО обявиха Русия за агресор и, заедно с ръководството на ЕС, й наложиха икономически и други санкции, в които бяха принудени да участват всички страни-членки. От това сега страдат и всички страни – участници в санкциите. Недоволството между гражданите, бизнеса и дори политиците в Европа срещу санкциите расте. Да не говорим, че то противоречи на всички съвременни световни норми за търговия, икономически и финансов обмен между държавите.

Отново, едни предизвикаха кризата, а сега всички плащат цената за последствията. Това е поредна проява на стила на управление на ЕС от Брюксел. Един от многото задкулисни елементи на «евроатлантическите ценности». За това плаща и нашият народ, въпреки че, първо, понасяме загуби от участието ни в санкциите и, второ – мнозинството от българите е против санкциите и за приятелски отношения с Русия. Нашето правителство оправдава послушното си участие в санкциите срещу Русия с членството ни в ЕС и в НАТО. Няколко други европейски страни със същия статут обаче се държат по-достойно.

  1. Както посочих по-горе, в сегашния си вид ЕС е общност в която най-важните решения вземат правителствата на най-големите държави, а последствията понасят всички останали. България също е принудена, като член на ЕС, да плаща астрономически цени за последствията от натрапените ни решения. Така стана с преждевременното закриване на трети и четвърти блокове в АЕЦ Козлодуй; с прекратеното изпълнение на проектите за нефтопровода Бургас – Александрупулис, с АЕЦ Белене и с газопровода «Южен поток». Тези решения бяха взети, за да се отстранят руските и да се разчистят терени за американски и западноевропейски компании – производители на ядрени блокове. Същото важи и за «Южен поток», където освен руските, пострадаха интересите на България и на група страни в Югоизточна и Централна Европа – настоящи и бъдещи членки на ЕС. Нима това не противоречи тотално но световните пазарни принципи и на нормалните междудържавни отношения! И това ни се натрапва от правителствата на страни, които ни препоръчаха преди 26 години въвеждането на пазарно стопанство и спазването на пазарен морал!

Загубите на България от блокирането на изброените проекти възлизат на много десетки милиарди долари, което ще чувстваме болезнено през следващите десетилетия. Помощите от европейските фондове компенсират нищожна част от нашите загуби (Виж моята статия «България плати най-скъп входен билет за ЕС», юни 2015г., публикация №268 в моя сайт в интернет). Решенията за това бяха взети във Вашингтон, Брюксел и Берлин и сведени за изпълнение от българските власти при очевидни вреди за нашите национални интереси. И тук оправданието беше членството ни в ЕС. Отново, едни вземат решенията, а други плащат сметката. Такъв е стилът на управление в ЕС.

  1. Едно от най-важните решения в рамките на ЕС беше създаването на Общия европейски пазар. Ползата от такъв общ пазар е безспорна ако ЕС бе икономически еднородна високо развита интеграционна общност, каквато беше докато в него членуваха 12 държави до 1980г., преди присъединяването на Гърция, Испания и Португалия. Той обаче не е такава общност, особено след приемането на десетте страни от Източна Европа, Малта и Кипър. ЕС ще стане още по-разнороден ако бъдат приети скоро и по-бедните държави от Западните балкани. Това ще бъде поредната грешка в политиката по разширяването. Казвам – поредна, защото разширението с приемането на десетте страни от Източна Европа, Кипър и Малта през Май 2004г. и януари 2007г. беше погрешно от гледна точка на критериите от Копенхаген.

Дори е неточно да се нарече «грешка». Защото действителното състояние на неподготвеност на страните-кандидати се познаваше добре от тогавашните ръководители на ЕС и на най-големите страни-членки. Това разширение беше продиктувано главно по добре известни стратегически геополитически съображения с антируска насоченост. Решението от 2014 г. за временно замразяване на разширението на ЕС за няколко години е правилно.

Общият европейски пазар е полезен за високо конкурентните развити икономики и е вреден за неконкурентните, каквато е нашата. Внушенията, че търговската политика на «отворени врати» е полезна за всички участващи страни, са предназначени за неинформирани или наивни хора. Само един поглед върху състоянието на нашата икономика в 1988 и 2012 или 2015 г. показва разрушителните последствия от присъединяването ни към СТО, ЕС и либерализацията на нашата външна търговия (виж моята статия «Разгромът на българската икономика», май 2015 г., публикация № 267 в моя сайт). България понесе до сега и ще продължава да понася през следващите години (а може би и десетилетия) големи загуби от участието си в този Общ пазар, правилата за който се пишеха от други, а деструктивните последствия понасяме пак ние.

 

  1. Над България и другите страни от ЕС е надвиснала нова опасност със Споразумението между САЩ и ЕС за свободна търговия и инвестиции (ТТИП). Вече минаха 10 секретни преговорни кръга и обществеността продължава да не знае почти нищо за неговото съдържание. Дори евродепутати срещат трудности докато се доберат до текста, като им се забранява да фотографират или да си водят бележки. Със самия акт на пълна секретност по време на преговорите, инициаторите на споразумението неволно демострират, че в него има нещо за «криене» от широката общественост. То ще постави в още по-тежко положение по-ниско конкурентните икономики на повечето страни от ЕС, в това число и нашата. Споразумението съдържа клаузи, които допускат по-широко използване на генно-модифицирани организми в Европа, прилагане на спорни методи в проучванията за шистов газ и т.н.

Проектът съдържа и клаузи, позволяващи на големите международни корпорации да съдят правителствата на европейски държави за нанесени им щети (например намаление на печалбите или повишение на разходите) с промени в своята икономическа, социална, енергийна, екологична, санитарно-хигиенна и друга политика и стандарти. Това споразумение легитимира властта на корпорациите над правителствата. Постиженията на трудовото законодателство на държавите, плод на вековна борба за правата на трудовите хора, сега се превръщат в търговска бариера, която може да бъде лесно елиминирана.

След приключването на преговорите проектът ще се внасе в Европейския парламент за гласуване само с «да» или «не». Корекции в текста по време на обсъждането в парламента не могат да се правят. При последващата ратификация от националните парламенти се прилага същия принцип – «да» или «не», без право на корекции.

Показателни в това отношение са резултатите от подобно споразумение между САЩ и Канада от преди няколко години, причинило големи вреди на канадската икономика. Последствията наверно ще са същите и за европейската икономика.

 

  1. Германският министър на финансите Волфганг Шойбле напоследък предложи да се създаде обща армия на ЕС, която да замени сегашните 28 национални армии. Това щяло да спести много средства на ЕС. Надявам се, че тази идея ще бъде отхвърлена от правителствата и народите на страните-членки. Наличието на национална армия е един от най-важните атрибути на държавността от векове, оправдал съществуването си по безспорен начин. То не се решава само или главно от финансови съображения. Трудно ми е, например, да си представя как ще се чувстват българите в един средно голям наш град, където ще има казарма на бъдещата обща армия, с команден състав и редови войници частично, предимно или изцяло с чужденци – от Турция, Гърция, Сърбия, Македония, Албания. Та дори и от другите страни-членки.

Националните армии може да бъдат ликвидирани само ако изчезнат националните държави в Европа. Между пазарните фундаменталисти и най-десните консервативни политици може да се намерят хора с такива налудничави идеи. А настоящата политика на ръководството на ЕС води постепенно и тихо до такъв краен резултат. Тази идея навежда на тревожни мисли и много въпроси. Особено при настоящите, а и бъдещите обществени настроения у нас и в Европа през следващите няколко десетилетия!

От 1993 г.започна работа по създаването на дипломатическа служба на ЕС. Тя беше активизирана с Лисабонския договор през 2009г. и най-вече след декември 2011г. със създаването на Дипломатически корпус на ЕС. Там сега има голям брой служители – в центъра и в дипломатическите представителства в страните извън общността. Съзнателно не употребявам израза «там работят». Защото ползата от такъв корпус, според мен, е повече от съмнителна.

Напоследък все по-често се говори за създаване на обща прокуратура, като средство за преодоляване недостатъците на сегашната ни прокуратура. В някои глави може да се роди идеята и за обща съдебна система. След създаването на обща армия и обща съдебна система може да се появи идея и за общо разузнаване. При тази инфлация от нови идеи някой може скоро да предложи създаването на общи футболни, баскетболни, волейболни, атлетически, гимнастични и други спортни отбори. Тръпки ме побиват при тези мисли! Правителствата и народите на европейските страни трябва да спрат нашествието на тези недомислия от Брюксел. Поне засега!

Този списък от факти за последствията от нашето членство в ЕС в сегашния му вид, може да бъде продължен, но и изброените са достатъчни за някои предварителни изводи.

През последните десетилетия бяхме свидетели, а и през следващите няколко десетилетия в Европа наверно ще преобладават силни дезинтеграционни процеси в многонационалните държави. Някои от тях се разпаднаха: СССР, Чехословакия, Югославия. В други зреят силни дезинтеграционни процеси: Белгия, Великобритания, Испания, Румъния, Украйна, Македония, Сърбия, Молдова. Държавите в Европа се множат.

През последните години намалява влиянието на традиционните дясноцентристки и лявоцентристки партии и расте влиянието на новите националистически и патриотични формации, които възприемат много от хуманните принципи за ограничаване на бедността, на доходната поляризация, на престъпността и корупцията, за възстановяване на социалната справедливост. Масираната имиграция от Африка и Азия през 2015 и следващите години и поведението на стотиците хиляди и дори милиони имигранти в Европа, ще засилва националистичните и патриотични движения в европейските страни.

В такава обстановка не може да се очаква насилствено налагане или дори меко поощряване на общоевропейски интеграционен процес – превръщане на многонационална Европа с традиционно силни от векове национални държави с ярка национална идентичност и народопсихология в единна монолитна федерална държава с доминираща консервативна философия, като продължение на настоящия ЕС през следващите години и десетилетия. По-скоро можем да очакваме обратното. Това, което започва да се случва сега в Полша наверно е само прелюдия на онова, което можем да очакваме през следващите години, ако не се пристъпи към радикални промени в ЕС.

КАКВО Е ВЪЗМОЖНОТО РЕШЕНИЕ?

А/ Европа трябва да е икономически обединена с помощта на гъвкави, доброволно възприети, а не наложени на страните-членки механизми, за да бъде конкурентоспособна спрямо настоящите и бъдещите световни икономически гиганти: САЩ, Китай, Япония, Индия, Бразилия и други. Разпокъсана Европа има ограничени шансове за успех в бъдещата конкуренция в многополюсния свят с неговия мощен конкурентен пазар.

Обединението в рамките на ЕС следва да е главно в икономиката, без да ограничава прекомерно суверенитета на страните членки в тази област и без да засяга сериозно управленските им компетенциии в другите области, извън икономиката. Кои сегашни функции на националните държави могат да се делегират на единния наднационален ръководен център на ЕС и къде да бъде червената линия, зад която не бива да се допуска посегателство върху националния суверенитет на страните-членки, е въпрос на специални проучвания с участието на експерти от различните области на знанието и управленската практика.

Б/ Най-общият контур на препоръчвания статут на националните държави-членки на ЕС е превръщането на общността в гъвкав съюз на самостоятелни национални държави, а не в монолитни европейски съединени щати. Националните парламенти трябва да запазят много силни правомощия, включително и право на вето за своята държава по конкретни решения на централните ръководни институции в Брюксел, които увреждат силно съответните национални интереси. Действащият сега принцип за върховенство на нормативните актове на ЕС над националните нормативни актове, трябва да отпадне и да се определят конкретно границите за управленска компетентност между централните и националните институции в различните области. Когато се определят тези граници също трябва да има червена линия, зад която е недопустимо да се навлиза в компетенциите на националните институции.

Това е зоната на най-важните решения, където най-компетентен трябва да е СУВЕРЕНЪТ – народите на страните членки. Правомощията на суверена трябва да се увеличават, а не да се ограничават. Само народът на съответната държава – член на ЕС трябва да има ненакърнимото право да решава кой и какви политически формации да го управляват, с каква програма и каква икономическа, социална и всякаква друга политика да провеждат в тяхната държава. Правата на суверена не подлежат на ограничения, освен при извънредно положение, когато е застрашено бъдещето на държавата.

В/ Първостепенните и най-важни решения трябва да вземат гражданите на съответната държава, като например: членството в ЕС, НАТО, СТО, Евроазиатски съюз, Споразумението за международна търговия и инвестиции между ЕС и САЩ и т.н. Националните референдуми да се превърнат в инструмент за вземане на най-важните национални решения. Всякакви опити за прилагане на принципите на организация и вертикално разпределение на управленски компетенции на САЩ – с федерално управление и щати, са неприемливи за Европа по силата на много исторически и съвременни причини, на които не е възможно да се спирам тук.

Ако «Движението за демокрация в Европа 2025» на Варуфакис се окаже успешна инициатива и то се разпространи широко в европейските държави към 2025-2030г., демократизирането и хуманизирането на Европейския съюз ще се улесни и ускори. Ако европейските народи го подкрепят то ще обхване не само националните, но и централните институции на общността.

Г/ Фундаментален принцип на бъдещия ЕС трябва да бъде симетрията между участието във вземането на важните решения и отговорността за техните последствия. Само правителствата, участващи пряко във вземането на важно решение на наднационално равнище ще носят отговорност за последствията. А по най-важните наднационални решения, преди да изработят своя позиция националните правителства трябва да се допитват до своя суверен. Трябва да се сложи категоричен край на сегашната практика, когато едни вземат решенията, а други плащат цената за последствията.

Д/ ЕС следва да поддържа тесни икономически връзки с Русия на основата на взаимната им допълнимост – да се съчетаят модерните технологии на Европа с неограничените суровинно-енергийни ресурси на Русия. Това би направило Европа и Русия най-мощния икономически гигант в света, наред с Китай. ЕС, разбира се, трябва да може да поддържа активни търговско-икономически връзки със САЩ и другите региони на света.

***

Европейският съюз в сегашния му вид е изхабен и дискредитиран модел. Той е изиграл някаква полезна роля до сега, но е с изчерпан потенциал и вече затруднява развитието на общността. Това признават и някои от най-високопоставените личности по върховете на съюза. При поемането на поста председател на Европейската комисия на 1 ноември 2014г. Жан-Клод Юнкер заяви, че това е последният ни шанс да спасим съюза. Той изрази публично тази си загриженост още няколко пъти през 2015г. Такива тревожни изказвания направи през 2015г. и председателят на Европейския съвет Доналд Туск. Подобни тревожни гласове за съдбата на ЕС чухме през изтеклата година и от други комисари.

ЕС може да оцелее и да допринася за развитието на Европа само ако бъде реформиран из основи. Ако това не се направи той ще продължи да стагнира и ще се срине сам в не много далечното бъдеще. Историята ни предлага много примери на отживели времето си и саморазпаднали се политически и други конструкции. Това ще се случи и с ЕС ако той замръзне в сегашния си вид или продължи да се променя по досегашния начин и в сегашната посока към все по-голяма централизация и десен догматизъм, въпреки волята на европейските народи.

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

13th Dec2015

Кой е по-добър стопанин – държавата или частният сектор?

by Черно и Бяло

Каква е жестоката истина, която се крие от народа?

Данъците в България и в Европейския съюз

Проф. Иван АнгеловПрез последните 6-7 години нашата държава се самолишава ежегодно от 3,0-3,5 млрд. лв. бюджетни приходи чрез прекалено ниското облагане с преки данъци. За последните 10 години държавата е подарила на частния капитал по този начин около 30 млрд. лева. И е ощетила с толкова трудовите хора, малкия и средния бизнес, интелигенцията и пенсионерите. С други думи, ощетява 80-85% от населението и облагодетелства 8-10% и особено, най-богатите 4-5%. В някои страни ги наричат олигарси.

Преобладаващите проценти за преките данъци в ЕС са около три пъти по-високи от нашите. Делът на преките данъци в структурата на общите данъчни приходи в ЕС е 33-34%, а у нас 18,6%. Ако това е грубо мерило на подлежащия за събиране чрез преките данъци годишен ресурс у нас, той би възлизал на 7,7 млрд. лева. Това показва, че България мобилизира чрез преките данъци далеч по-малко (едва 55%) от нормалното, което подлежи на събиране по европейските стандарти.

През 2014 г., прилагайки европейските стандарти и при нашата производителност на труда, сме могли да мобилизираме с преките данъци, около 7,7 млрд., а не 4,3 млрд. лева, колкото са събрани. Ето това е жестоката истина, която се крие от народа. Представете си колко още важни обществени потребности можеха да се задоволяват всяка година с тези допълнителни ресурси от 3,0-3,5 млрд. лева. А на хората се казва че „няма пари”.

Със същото отговарят и на БАН, когато искаме скромни икономически трохи – допълнително 10-15 млн. лева за финансиране на що годе нормална изследователска работа през 2016 г., както се прави във всички цивилизовани страни. Какво огромно разминаване с истината! Какъв управленски цинизъм! Каква подигравка с българската наука, която на думи обявяват за приоритет, а на практика я унижават и унищожават.

Пазарните фундаменталисти и правителствата в България вече 26 години внушават на неинформираните, че „частният бизнес е по-рационален от държавния, че частникът винаги е добър стопанин, а държавата е прахосник”. „На това основание, казват те, преобладаващата част от новосъздадената стойност се оставя на частния предприемач, а не се предоставя на държавата – прахосник чрез данъците”. Така се стига до решението за свръхниските преки данъци (10% у нас, при средно около 30% за данъка върху печалбата и 40-45% за данъка върху доходите на физическите лица в ЕС) и ниското преразпределение на средства с държавните разходи чрез бюджета (34-36% от БВП у нас, при 50-52% средно в ЕС).

Защо западноевропейските парламенти не гледат на държавата като на прахосник и й предоставят повече ресурси чрез по-високите данъци и по-активната преразпределителна роля на бюджета, а нашият парламент е на обратното мнение? Кой е прав при тези фундаментални различия в данъчната политика между страните членки на една и съща интеграционна общност – ЕС? Техните или нашите парламентаристи? И нормално ли е да се допускат такива съществени различия, след като има единна парична политика и единна валута, а няма единна бюджетна политика? Това не подкопава ли стабилността на единната валута с проитичащите негативни последствия за цяла Европа? С това не се ли претоварва бюджетната политика, след като тя остава почти единственото важно средство на макроикономическата политика в ръцете на държавата! Хем е единственото, хем е със силно осакатени функции поради рекордно ниските данъчни проценти и ограничената преразпределителна роля на държавните разходи в бюджета.

Дефектите на частния сектор

За да си отговорим на тези въпроси нека поразсъждаваме върху някои факти за „високата икономическа рационалност” и „изключително важната роля на частния сектор” за развитието на България, а също и за „изгонването на държавата от икономиката”:

  1. Социалните, здравните, образователните, научните, културните, екологичните, демографските, инфраструктурните, съдебните, отбранителните, охранителните, опазването на националната сигурност и други подобни функции се упражняват от държавата. Това са неотменими, присъщи нейни функции, за които са нужни големи финансови ресурси. Без изпълнението на тези функции няма държава. Частният сектор не е способен и не желае да ги изпълнява отговорно. Световната практика през последните 100-150 години не ни предлага нищо по-различно.
  2. Частният сектор влага ресурси само там, където получава максимална печалба. Печалбата, а не задоволяването на обществени потребности, е смисълът на неговото участие в стопанския оборот. Той задоволява някакви обществени потребности по принуда, защото пътят към печалбата минава през тях. Ако не беше така той не би им обърнал никакво внимание. Частният сектор задоволява такива потребности само там и до толкова, където и доколкото това му носи печалба. Това е идеалът на частния предприемач. Той не може да си позволи да функционира дълго на загуба. И е прав.

Потребностите на българското и на всяко друго цивилизовано общество, обаче са много по-широки от обхвата на печелившите дейности. Можем да говорим за пазаризация и рентабилност на производството, но в никакъв случай – за пазаризация и рентабилност на обществото. Няма държава с такова общество в света. Означава ли това, че нерентабилните дейности, от които зависи пряко животът на милиони хора, пряко заети в тези дейности, могат да се изоставят, макар че са необходими не само на тях, но и на цялото общество. Разбира се, че не! Противното би означавало тотален срив на социалния мир в държавата. Всеобщ хаос и крах на държавата и на обществото. Държавата е единственият субект, който може и трябва да ги упражнява в полза на обществото. А за да го прави са й нужни ресурси.

  1. Казват ни, че частният предприемач е винаги по-рационален от държавата в насочването на ресурси по конкретни обекти и сфери на дейност. Това не е вярно! Има хиляди и хиляди примери у нас и в чужбина на чудовищно, неоправдано с нищо, прахосничество на ресурси в частния сектор. Известно е разходването на стотици милиони, дори милиарди лева у нас за задоволяване на екстравагантно потребление от едно нищожно малцинство; за покупка на ултра луксозни лимузини, хеликоптери, самолети, яхти, дори на малки острови в далечни екзотични страни; за изграждане на ултрамодерни офиси и резиденции у нас и в екзотични далечни курорти; за създаване на луксозни затворени жилищни квартали, оградени със стени и със специална охрана за ограничаване достъпа на външни лица; за наемане на мощни охранителни фирми, които да ги пазят от отмъщения на конкуренти със засегнати бизнес интереси (казват, че у нас около 130-150000 души се занимават с такава охранителна дейност, което е доказателство за болно общество); за покупка на футболни и други спортни клубове с фантастично, с нищо неоправдано от здравия разум, заплащане на спортистите, за което и най-гениалните световни учени не могат да мечтаят; авантюристично управление на банки и небанкови финансови институции, водещо до техния фалит с многомилиардни загуби за отделните граждани – депозитори, за обслужвани от тези банки компании и за цялото общество (последният пример с КТБ у нас и многобройни далеч по-фрапантни примери в САЩ, Европа, Япония и на други места); за огромни рискови депозити у нас и в чуждестранни банки и в задгранични ценни книжа; за финансиране на престъпност и за корумпиране на влиятелни личности; за нелегална търговия с деца, с бременни жени, със женска плът и дори с човешки органи за присаждане; за производство и разпространение на наркотици, на вредни за здравето и живота на хората продукти и услуги; за участие в скъпи хазартни игри и т.н. Списъкът за подобни изяви на частната предприемчивост е безкрайно дълъг.

Нима това е рационално използване на ресурси от гледна точка на здравия разум и интересите на обществото! Колкото повече пари остават в тези хора, толкова повече се развихря тяхната екстравагантност в и извън границите на България! В същото време обществото ни изпитва остра нужда от инвестиции за жизнено важни стопански, социални и други обекти. В анкета на авторите на последния Глобален доклад за конкурентоспособността с български стопански дейци (за който ще стане дума по-долу), като главна пречка за правене на бизнес в България те сочат „трудния достъп до финансов ресурс” (виж с. 136). В същото време този ресурс се прахосва в България и по света. Частният предприемач не се интересува от такива дреболии по неговите стандарти. В държавния сектор не се допуска подобно ирационално, дори престъпно насочване на ресурси, не защото ръководителите там са по-морални, а понеже няма мощни обективно стимулиращи условия за подобно поведение, вградени в неговите разпределителни механизми. Ако отделни личности си позволят да го правят, подлежат на наказателно преследване, което, за съжаление, не се случва винаги.

  1. Най-голямото стопанско престъпление в България през изминалите 100 години беше приватизацията, извършена през последното десетилетие на 20ти век и първото на 21ви век. При общо 93,9 млрд. лева производствени дълготрайни материални активи в 1990 г. по тогавашни цени, през двете десетилетия бяха приватизирани активи за около 40 млрд. лева. Голямата част от тях попаднаха в ръцете на хора, чията главна цел беше да постигнат най-големи печалби за най-кратко време, а не да разширят и модернизират производството и да запазят или увеличат заетостта. Много от тези предприятия дори не бяха пуснати в действие от новите собственици. Те нито можеха, нито желаеха да се занимават с такива прозаични „неприятности”. Тяхната първа грижа беше да разпродадат на части най-ценните машини, а останалите да продадат като скраб. Много предприятия бяха „закупени” без публични търгове примерно за 500 хил. лева, най-ценните машини бяха разпродадени на части за 2-3-5 и повече млн. лева. Много често бяха разпродавани или давани за скраб съвсем нови, току що доставени, още неразопаковани машини.

Приватизационните договори съдържаха клаузи за запазване предмета на дейност, разширение на производството, запазване или увеличаване на работните места и т.н. Тези договори бяха нарушавани масово. Имаше държавна Комисия за следприватизационен контрол, но до сега не ми е известно нито едно от хилядите нарушения да е стигнало до органите на правосъдието и някой да е осъден. Този тип приватизация беше наистина чудовищно престъпление, за което не трябва да има давност. Това беше разгром на българската икономика. Учудва ме, че Президентът и радетелите за съдебна реформа се занимават сега със супердреболии, а мълчат за това най-голямо престъпление на века, пред което съдебната система услужливо си затвори очите още по-силно.

Престъпната българска приватизация продължава да тежи върху съвестта на най-висшите политици, прокурори и други високопоставени държавни чиновници. Много от тях и сега ни поучават по демокрация, морал, по предимствата на частната инициатива и частното предприемачество и пледират за още по-голяма стопанска либерализация и за изгонване на държавата от икономиката. Може би защото при слаба държава ще е по-лесно да се краде.

  1. Според официални твърдения България сега произвежда по-голям БВП в сравнение с 1989 г. Ще се въздържа от сравняване на числа, поради големите условности във връзка с инфлацията, валутните курсове, промените в мащабите на цените, влиянието на фактора „време” и по други причини. При тогавашния БВП сме имали външен дълг около 10 млрд. щатски долара (това беше максимумът в началото на 1990 г., докато през предходните години дългът беше 2-3 пъти по-малък). Инвестиционната активност беше много висока главно в резултат на високо вътрешно натрупване. Сега имаме по-голям БВП, много по-голям брутен външен дълг – 36,7 млрд. щатски долара (34,2 млрд. евро), доста по-ниско вътрешно натрупване и много по-ниска инвестиционна активност.

Вътрешното натрупване е ниско поради ограниченото натрупване на държавата и на частния сектор. Натрупването на държавата е ниско поради ограничените бюджетни постъпления от ниските данъци. Натрупването на частните фирми е ниско, понеже печалбата им е малка. А тя е малка поради ниската ефективност в дейността им и от укриване на значителна нейна част. И двете характеризират част от „прелестите” на нашия частен сектор. И така, в миналото имаше много по-висока инвестиционнна активност, при относително ниска външна задлъжнялост. Сега има много по-ниска инвестиционна активност, при много по-висок брутен външен дълг. Ето това е един от обобщените резултати от доминацията на частния сектор в нашата икономика.

По тази тема у нас не се говори. По-точно казано, не е разрешено да се говори, поради демонстрираната нелоялност на частния сектор към държавата и обществото и ниската му икономическа ефективност. Тези черти на нашия частен сектор не са приятни и затова се премълчават. Време е българските икономисти да престанат да мълчат по тази изключително важна проблематика. Интересите на България изискват да говорим истината, каквато и да е тя.

  1. Ограничени и примитивни форми на корупция човечеството познава от векове. Съвременният частен сектор обаче доразви корупцията до невиждани висоти, като едно от средствата за постигане на максимални печалби. Допускат се масови нарушения на правилата за стопанска дейност чрез корупция между стопански субекти или между тях и държавни чиновници от всякакъв ранг. Много се говори за ограничаване на корупцията, създават се десетки органи за борба с нея, но тя продължава да расте. Благодарение и на корупцията през последните 26 години у нас станаха възможни престъпните приватизации на хиляди предприятия и банки, престъпните концесионни договори, неизгодните за България договори за двете американски централи в Марица Изток и за производството на много скъпа електроенергия от възпроизводими източници, хиляди манипулирани държавни поръчки, ощетили обществото с милиарди лева.

И въпреки това нито един осъден до сега. Престъпления има, а престъпници няма! В същия Глобален доклад по конкурентоспособността, интервюираните български стопански дейци сочат корупцията като втора главна пречка, наред с липсата на пари, за правене на бизнес в България (виж с. 136). Очевидно, някои държавни институции или части от тях, работят заедно с престъпните формации, т.е. създават мафиотски структури.

При господстващия в миналото държавен сектор сигурно също е имало корупция, но е била далеч по-малка от сегашната. Не защото тогавашните негови ръководители са били по-морални, а поради самата същност на държавния сектор, в чиято система за разпределение няма вградени такива мощни стимули за лична корупция, както е в частния сектор. Печалбата в онези години не е играла такава важна стимулираща роля лично за работещите в държавния сектор, както е сега в частния сектор, понеже е била присвоявана от държавата.

  1. Частният сектор се въздържа да инвестира в рискови и опасни дейности, от които обаче обществото се нуждае. Опитите за привличане на частни компании в рисково кредитиране и други рискови дейности пропадат навсякъде. Те не предприемат нищо в такива условия без държавни гаранции. Тези важни дейности, заедно с риска, се поемат пак от държавата, за което са й нужни ресурси.
  2. Отношенията на нашите работодатели с наемните работници в много частни фирми са далеч под европейските стандарти. Често се наемат работници без трудов договор или малолетни работници. Има произволни уволнения и уволнения без изискваните от Кодекса на труда предизвестия. Често не се спазват изискванията при извършване на масови уволнения. Има много нарушения при полагането на извънреден труд и неговото заплащане. Нарушения на изискването за равно заплащане на мъжете и жените за равен труд. На много места работодателите не осигуряват здравословни и безопасни за здравето и живота условия на труд, за да пестят пари. Допуска се произвол в определянето и текущото корегиране на заплатите. Заплатите често се изплащат с големи закъснения, в някои случаи – в натура с продукция на фирмата или изобщо не се изплащат с инсценирани фалити и други трикове. По данни на БСК задълженията на фирмите към собствения им персонал са около два милиарда лева в края на 2013 г. В много случаи се води „двойно счетоводство” при заплащането, с цел да се избегне плащане на подоходен данък. Доста често не се изплащат осигурителните вноски за работниците или се привеждат в намалени размери. Пряко или косвено се забранява или затруднява дейността на синдикални организации и членството в тях със заплахи за уволнение. Без да твърдя, че тези отношения в държавните предприятия са гладки и безконфликтни, нарушенията там са по-малко и нередностите се отстраняват по-лесно и по-бързо.
  3. Взаимоотношенията между фирмите у нас също са далеч от европейските стандарти. Това важи и за тяхното управление и ниско ефективната им дейност. Много често, особено през 1990те, (но продължава и сега), като инструменти за уреждане на междуфирмени отношения се използват не предписаните в Търговския закон, а заплахите, изнудванията, дискредитирането, побоищата, пожарите, грабежите, бомбите, отвличанията със или без откупи, престрелките, убийствата. По тези причини през последните 26 години са убити повече от 150 души и много повече са наранени. Вместо по законния банков път, разплащанията между фирмите често се правят от личности с налични пари в „куфарчета”, въпреки съществуващите формални ограничения за техния размер.

По данни на БСК дълговете на бизнеса в края на 2013 г. са били 171 млрд. лева ( при 82 млрд. лева БВП за същата година) и продължават да растат от година на година по-бързо от хилавия растеж на БВП. Делът на просрочените плащания достига 35-40%. Междуфирмените задължения са били 117 млрд. лева, задълженията на фирмите към банките и други финансови институции – 46,9 млрд. лева, данъчно-осигурителните задължения – 5 млрд. лева, задълженията към собствения персонал – 2 млрд. лева. Висок е процентът на необслужваните кредити.

България е между най-рисковите страни в ЕС по погасяване на задълженията в срок. Това прави нашия бизнес най-уязвим. Над 67% от българските фирми изпитват ликвидни трудности, поради забавени плащания от техни клиенти. Над 75% от ръководителите на фирми се оплакват, че това затруднява работата им. Над половината от ръководителите на фирми очакват повишение на просрочените плащания през следващите години. Расте опасността от ефекта на доминото.

  1. Крупният частен сектор много често инвестира в офшорни или други подобни зони в Европа, Азия и малки екзотични островни държавици в Карибския и други региони, за да избегне данъчно облагане. Инвестира се и в специални депозити за избегване плащането на данъци, възползвайки се от стриктната банкова тайна на някои европейски (Швейцария, Австрия, Лихтенщайн) и други страни. Откриването на тези корупционни дейности се оказа много трудно, поради вплитането на високопоставени личности. От медиите научавахме през последните 15-20 години за получени у нас от сериозни институции в европейски страни на достатъчно дълги „деликатни списъци” на замесени в такива далавери богати българи, но влиятелни кръгове се погрижиха всичко да се потули. По стар изпитан маниер, сега никой не говори за тях, докато избледнеят напълно в късата памет на обществото. Не ми е известно възползването на държавни компании от такива противозаконни практики в миналото, но не ги изключвам. И отново, не защото техните ръководители са били непременно по-почтени личности. За разлика от частния, в разпределителните механизми на държавния сектор липсват достатъчно мощни обективни стимули за това.
  2. Широко разпространено е влагането на ресурси от дребния, средния и част от едрия капитал в сенчести дейности, за да се избегне плащането на данъци. В някои наши отрасли (цитира се дребното и средното хлебопроизводство и други дейности) това е масова практика, но липсват държавни мерки за нейното ограничаване. По-скоро – обратното. Някои високопоставени държавни мъже оправдават това явление с псевдо аргументи и се опитват да доказват, че то имало и полезни ефекти за страна като нашата. Това не било редно – казват те, но без него щяло да е още по-лошо за икономиката. Не ми е известно държавни фирми да практикуват такива дейности. И за това липсват достатъчно силни обективни стимули в държавния сектор.
  3. Частният сектор не инвестира в нискодоходни и бавно откупуващи се проекти, като инфраструктурните. Особено в планински и изолирани райони, или в силно социално ориентирани, но ниско доходни или нерентабилни дейности, от които обществото се нуждае. Много често, за да привлича български или чуждестранни инвестиции, нашата държава дори изгражда цялата подхождаща инфраструктура до заводската площадка. То важи за транспортното обслужване и за доставката на насъщни стоки и лекарства на малки, изолирани селища. Поддържането на автобусни и други транспортни линии с ниска натовареност до такива селища е неизгодно за частните предприемачи и те ги избягват. В тези райони обаче живеят хиляди хора, които не могат да бъдат изоставени. Държавата и общините се намесва и тук, за да запълнят тази съществена празнина, за което са им нужни ресурси.
  4. Когато конюнктурата е неблагоприятна или силно рискована, частният сектор не влага във физически инвестиции за производство на продукти и услуги, а насочва парите си в по-малко рискови подвижни търговски и други посреднически дейности (от гаражен или сергиен тип) или в по-сигурни банкови депозити и в ценни книжа у нас и в чужбина. Според последния отчет на БНБ за депозити на домакинства и НТООД, в края на септември 2015 г. депозитите над 500 хил. до 1 млн. лева всеки са били 1078 на обща стойност 757,7 млн. лева, а депозитите над 1 млн. лева всеки – 611 на обща стойност 1515,9 млн. лева. По оценка на специалисти голямата част от тях са на фалирали, на заплашени от фалит малки и средни фирми или на притежатели на свободни парични средства, които не ги влагат в стопански оборот поради големия риск, а предпочитат по-сигурно убежище в банките. Никой не може да каже колко са българските милиарди, изтекли в по-надеждни убежища в чужбина. През това време животът си тече и трябва да се задоволяват неотложни обществени потребности, което частният сектор не прави. Държавата се намесва и тук, но са ѝ нужни ресурси.
  5. Преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) се насочват само в страни и дейности, където получават най-висока печалба и други изгоди, а не там, където са нужни на приемащата страна. До 2009 г. около 75% от ПЧИ у нас се насочваха в търговия с имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, в хотели и ресторанти и във финансово посредничество. В търговия и ремонт на автомобили се насочваха повече ПЧИ, отколкото в цялата преработваща индустрия. Никоя страна не е постигнала благоденствие с такава структура на инвестициите. По-скоро обратното. Почти нищо не се насочи към здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, високотехнологични производства и т.н. Това трябваше да се прави от държавата, за което са й нужни големи ресурси.

Чуждестранните компании много често прилагат рафинирани методи за трансфер на голяма част от печалбата си на компанията – майка или в други страни, за да избегнат плащането на данъци у нас. Някои големи проспериращи чуждестранни компании не показват изобщо печалба или сочат символична печалба в балансите си по същата причина. Българските власти не може да не го виждат, но бездействат. Досетете се за причините. Чуждестранни посланици много често оказват пряко въздействие върху наши министри и други високопоставени лица за облагодетелстване на техни компании у нас. Въпреки твърденията на техните и нашите пазарни фундаменталисти, че политиката не се намесвала в икономиката.

Средновековни методи на експлоатация на труда на български жени в шивашки и други сходни дейности се прилагаха и продължават де се прилагат от гръцки, турски и други фирми в района на Родопите и в други части на страната. При изпадане в затруднено положение или очаквани сериозни проверки от българските власти, бързо напускат страната ни и не изплащат задълженията си към работниците. Посочените тук и други подобни факти пораждат доста въпроси около целесъобразността от привличането на ПЧИ и по необходимостта от по-строг контрол върху тяхната дейност в България.

  1. Важни и необходими на обществото производства работят в условията на естествен монопол. Това открива възможности за злоупотреба с монополно положение. Всеки монопол е вреден, но най-опасен е частният монопол. И тук държавните инвестиции са по-рационалното решение, съчетано със силен обществен контрол, какъвто частните монополисти не допускат или ограничават до минимум, мотивирайки се с неприкосновеността на частната собственост, закрепена в Конституцията или с „фирмената тайна”. Държавата се намесва в запълването и на тези празнини, но за това се нуждае от ресурси.
  2. Някой може да ме упрекне в недостатъчна обективност при горните оценки за частния сектор, макар че всички мои обобщения почиват на реални факти от България и други страни. Нека видим какво установяват и други анализатори, в чиято обективност няма причини читателите да се съмняват. Всички сериозни независими анализи показват, че качеството на управлението и ефективността на функциониране на голямата част от нашите частни компании е посредствено или лошо.

Според The Global Competitiveness Report 2015-2016. World Economic Forum, Geneva 2015, публикуван през септември 2015 г., класирането на българските фирми е повече от тревожно. И така е от много години, без признаци за забележимо подобрение. Това също се крие от българската общественост и не се допуска публична дискусия по тази тема.

Ето някои извадки от този доклад в малкия раздел за България по подреждането на нашите фирми в сравнение с чуждестранните: по усвояване на технологиите във фирмите заемаме 85то място от обхванатите в анализа 142 страни; по маркетинг – 90то място; по наличие на модерни технологии – 91во; по наличие на учени и инженери – 96то; по разходи за изследвания и внедряване – 100но; по качество на управлението на фирмите – 105то; по ефикасност на корпоративните бордове – 106то; по потенциал за иновации – 108мо; по отношения между работодатели и наемен персонал – 111то; по надеждност на професионалното управление – 113то; по склонност да се делегират правомощия – 120то; по качество на управленското образование – 121во; по квалификация на персонала – 127мо; по способност да се привлича висококвалифициран персонал – 142ро; по способност да се задържа висококвалифициран персонал – 142ро и т.н. (виж сс. 136-137). А разделът за България е малък, защото нашата икономика е миниатюрна като размери и крайно изостанала по най-важните икономически и други показатели по световни стандарти. По данни на Световната банка ние произвеждаме около 0,09% от световния БВП. Поради това не трябва да се обръща внимание на напудрените самохвални изказвания на някои български ръководители, а да се стягаме за работа и за въвеждане на ред в нашия национален дом.

Всяко класиране в този световен доклад след 50то – 55то място поставя съответната страна в групата на слабо развитите, а след 100то – в групата на най-изостаналите в света. Сравнете тези данни за българския частен сектор с онова, което нашите учени – пазарни фундаменталисти, членове на правителството и високопоставени управляващи политици ви внушават за неговата висока икономическа рационалност и решаваща роля за нашия икономически прогрес и за това, че някои други страни трябвало да се учат на ред от нас. И с това оправдават прилагането на най-ниските данъчни проценти в Европа, за да оставят на тяхно разположение по-големи ресурси.

Размишлявайки над тази класация не е трудно да си представим колко „ефикасно” се използват подаряваните на българските фирми от години допълнителни ресурси чрез рекордно ниското данъчно облагане. Класацията на нашите фирми по конкурентоспособност е между 105-110то място, т.е. в компанията на най-изостаналите страни в света. Това доказва, че твърденията на пазарните фундаменталисти и на управляващите български политици за високата икономическа и управленска рационалност на нашия частен сектор се разминават с действителността. Настоящото състояние на нашите фирми не обещава социално-икономически прогрес на България в обозримото бъдеще, при положение че частният сектор доминира в икономиката.

Някои хора ни съветват да не се занимаваме с частните фирми. Ако губят то си е за тяхна сметка. Контролирайте държавните фирми, защото се разпореждат с държавно имущество. Такива изявления не са оправдани. Нещо повече – те не са верни! За това състояние на фирмите техните собственици отговарят не само пред себе си и своите акционери, но и пред българската държава, чието имущество беше отнето и подарено на много от тях, а за някои от тях – буквално ограбено по време на престъпната приватизация. Гражданите на България не можаха (а българските правораздавателни институции – не пожелаха) да предотвратят тази престъпна приватизация, нито да потърсят отговорност от нейните архитекти.

Сега поне имат основания да настояват това имущество да бъде добре стопанисвано, а не пропилявано. Да не говорим, че лошата работа на всяка частна фирма вреди на нейния персонал, на нейните контрагенти, на общината и на населението в района, където работи, на околната природна среда, трупа задължения към други фирми, към банките, към бюджета, към осигурителната система, към собствения си персонал.

Защо дефектите на българския частен сектор са още по-големи?

От години търся отговор на един много важен въпрос: Частният сектор има сериозни дефекти. Част от тях бяха описани по-горе. Но той има и много силни качества, доказани от световния опит. Големият икономически и научно-технически прогрес на Америка, Западна Европа, Япония и други страни е постигнат, наред с учатието на други фактори, и с важния принос на частния сектор. Това е безспорен факт. Да се отрича този исторически факт е несериозно!

Питам се – защо силните черти на частния сектор не се проявяват по същия убедителен начин и у нас, а доминират слабите му страни? Къде са причините за посредственото, дори лошото управление и неефективно функциониране на голяма част от българските частни фирми? Защото качеството на работата във фирмите, а не няколко макрофинансови показатели, в крайна сметка определя дали една икономика е конкурентноспособна или не.

Моите разсъждения и търпелив анализ на много факти ме довеждат до заключението, че корените на причините за лошото състояние на повечето частни фирми трябва да се търсят в технния произход. Голяма част от нашия частен сектор беше зачената през 1990те по престъпен или полупрестъпен начин и предприятията не попаднаха в ръцете на най-компетентните, най-предприемчивите и най-почтените хора. Много от тези хора продължиха сами да управляват подареното им или откраднато държавно имущество по начина по който е било придобито. Някои от тях привлякоха компетентни експерти, без да им дадат достатъчна свобода на действие. Това блокираше ефекта от тяхното присъствие в управленските органи на фирмите.

Съвсем малка част от новите собственици бяха достатъчно разумни да се оградят с компетентни и почтени професионалисти – управленци и да им делегират правомощия. Те можеха да се разгърнат на фирмено ниво и да създадат проспериращи компании, но се сблъскаха с враждебна околна среда. В продължение на много години доминираха не доказаните от световната практика рационални макро- и микроикономически управленски методи, а бандитските методи за които стана дума по-горе в т. 9. Тази враждебна околна среда не позволяваше на добрите професионалисти и почтени хора в българските фирми да проявяват своите способности и да бъдат конкурентоспособни. Те и до сега са блокирани както на фирмено, така и на макро равнище от враждебна рестриктивна икономическа среда и на бандитизъм в междуфирмените отношения. Нелоялното, дори полупрестъпно поведение се превърна в решаващ фактор за успех. Почтените и лоялните не можеха да се конкурират в такава замърсена икономическа и нравствена среда. Промяна може да настъпи само след промяна в средата чрез даване простор на лоялната конкуренция в условията на регулирана пазарна икономика.

Показателна за характера на нашия сегашен частен сектор е и скоростта на неговото формиране. В Америка, в Западна Европа и други световни региони формирането на най-богатата прослойка и на нейната собственост ставаше постепенно с опита на много поколения в продължение на 150-200 години, придружено с много извращения, скандали и престъпления. Формирането на най-богатата прослойка у нас с нейната структура (заможни, богати и най-богати) и притежаваната от нея собственост стана за 15-20 години, по престъпен и полупрестъпен начин. Това може да се прочете и в сегашното стопанско и друго поведение на нашите най-богати хора, по специалните оградени със стени квартали в които живеят, по обучението на техните деца в специални чуждестранни училища, по многобройната им въоръжена охрана, по бронираните им автомобили. За тях най-важна е бързата максимална печалба, независимо от бруталността на придобиването ѝ.

В рамките на стотина години България преживя второ диво първоначално натрупване на капитали, започвайки пак от нулата. Преди 160 години Карл Маркс описа този процес във Великобритания с пророческите думи, че капиталът не се спира и пред най-големите престъпления в името на максималната печалба. Ние наблюдаваме това и в България през последните двадесетина години. Този великан на мисълта като че ли е знаел какво ще се случи през следващия и по-следващия век и в страни като нашата.

Ако се опитам да извлека един единствен важен извод от изнесените по-горе факти за поведението на държавата и на частния сектор, той е следният: ДЪРЖАВАТА МОЖЕ да прави всичко, което прави частният сектор у нас и по света, но ЧАСТНИЯТ СЕКТОР НЕ МОЖЕ И НЕ ЖЕЛАЕ да прави всичко, което прави държавата за обществото в което живеем. Поради това задължително условие за социално-икономическия прогрес на всяко общество е тясното сътрудничество и взаимното допълване между държавата и частния сектор. Трябва да се намери решение, което интегрира в себе си най-доброто от частния и от държавния сектор.

Казаното до тук цели да предпази от наивно, а в много случаи съзнателно идеализиране на частния предприемач и на частната инициатива, както в глобален мащаб, така и в България. И на свързаното с това предоверяване в тяхната стопанска рационалност, оставяйки им по-голяма част от новата стойност, чрез ниското данъчно облагане.

Истината за частния сектор е далеч по-сложна и по-противоречива, отколкото се представя от пазарните фундаменталисти, но тя се крие от нашия народ. За това помагат и сервилните медии, които не допускат истинска дискусия по тази тема пред своите микрофони, камери и на печатните си страници. Техните собственици и избраните от тях главни редактори се страхуват от такава публична дискусия.

Пазарните фундаменталисти твърдят, че оставените по този начин ресурси на частните предприемачи, едва ли не веднага се инвестират за модернизация на производството. Това би било добре, ако беше вярно! То обаче не се потвърждава от нашата практика, а и от току що цитираните данни в т. 16. В предкризисната 2008 г., физическите инвестиции у нас бяха 29,4 млрд. лв., а през 2013 г., т.е. с ниските „плоски” данъци и въпреки увеличените ресурси на тяхно разположение, спадат на 18,1 млрд. лева. Тук, разбира се, влияят и други фактори.

Прочитайки тези редове, спомнете си за призивите на Милтън Фридман преди няколко десетилетия за „по-малко държава” и за „изгонване на държавата от икономиката”. Спомнете си и за изказванията на президента Рейгън преди години, че „държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем”. Спомнете си и за многобройните внушения на нашите пазарни фундаменталисти по медиите, идеализиращи частния сектор. Представете си, че държавата беше наистина „изгонена” и лишена изцяло от участие в управлението на икономиката, как и от кого щяха да се решават изброените по-горе проблеми, след като частният предприемач не желае и не може да го прави. Една от причините за оскотяващата бедност и растящото доходно неравенство у нас, е отстраняването на държавата от редица нейни важни функции. Можеше ли да има що годе нормален живот за милиарди хора по света в цивилизованото общество, ако държавата беше наистина „изгонена” изцяло? Всичко това доказва антиикономическата и антихуманната същност на пазарния фундаментализъм. Съвременният прогрес е възможен само при разумно сътрудничество и взаимно допълване между държавата и пазара. Това аз наричам регулирана пазарна икономика. Много други икономисти по света и у нас са на същото мнение.

Като се изказвам против облагодетелстването на капитала за сметка на труда, аз не препоръчвам да се отива в другата крайност – да се изолира, потиска и експроприира частният капитал. От години настоявам за разумно съчетаване на интересите на труда и на капитала, вградено в моето предложение за умерено прогресивно данъчно облагане. Всеки средно грамотен човек, надявам се, разбира, че обществото се нуждае както от труда, така и от капитала. Възпроизводственият процес е възможен само при съединяването и едновременното участие на труда и на капитала. Техните интереси са общи в най-важното – стабилността и успешното социално-икономическо развитие на България, по това – да ни има или да ни няма. Те обаче се различават по разбиранията си за начините на постигането им. Между тях дори възникват конфликти, понякога много остри. Те трябва да се решават чрез взаимни компромиси, а не с революции. Българската държава има да играе много важна роля като обективен арбитър между труда и капитала, каквото тя засега не прави.

Казаното по-горе за дефектите на частния сектор не означава, че държавният сектор е кристално чист и ефективен и че трябва да се върнем към него, както беше в недалечното минало. И в този сектор ставаха много безобразия. Особено при авторитарно държавно управление. И двата сектора имат съществени недостатъци. Въпросът е кой е по-малко лош? И как могат взаимно да се допълват?

Двигател на прогреса е конкуренцията, а не формата на собственост

Какво може да бъде решението в тази сложна обстановка?

На концептуално равнище решението е в лоялната конкуренция. Двигател на прогреса е конкуренцията, а не формата на собственост. Най-добре ще се развива общество със смесени форми на собственост: частна, държавна, общинска и кооперативна. Те трябва да са равнопоставени пред закона и да се конкурират свободно под икономическото слънце. Който е по-рационален и по-ефективен ще се развива. Който не е – ще се свива и загива. Рационалността на една или друга форма на собственост и стопанисване трябва да се определя пред очите на всички – на конкурентния пазар, а не да се предрешава в най-високите държавни или партийни кабинети. При тези условия държавните предприятия ще са изложени на същия риск от фалит, както всички други. Никой не трябва да разчита на протегнатата спасителна ръка от държавата при всяко изпадане в тежко финансово положение по своя вина.

Изключения трябва да има само за дейности от стратегическо значение за сигурността и бъдещето на България. Те трябва да се определят предварително от Народното събрание, след много внимателно обсъждане със специалисти в съответните области, да работят прозрачно в същата конкурентна пазарна среда и да са обект на непрекъснат строг държавен и обществен контрол.

На равнището на данъчната политика решението е в избора на умерено високо и обществено приемливо облагане на печалбата и на доходите на физическите лица, примерно между 20 и 30%, при което ще се събира по-голям ресурс и ще се постига по-добра събираемост. Такова равнище на облагане ще е израз на балансирано съчетаване на обществените интереси с интересите на отделния данъкоплатец. Прекомерно ниските данъчни ставки фаворизират частния интерес на данъкоплатците, особено на най-богатите, и вредят на обществените интереси. Прекомерно високото облагане прави обратното. И двата подхода са погрешни. Сполучлива е тази данъчна ставка, която е концентриран синтез на взаимно допълващи се равнопоставени интереси на стопански и други субекти, участващи в стопанския оборот.

Давам си сметка, че приемането на моите предложения няма да е лесно. Засегнатите най-богати слоеве у нас, привикнали, първо, с подареното или откраднатото огромно имущество, и второ, с подарения им от години специален данъчен уют, измерван с милиарди левове, ще се съпротивляват на всяко повишение на данъчното им бреме и ще плашат с „предстоящи масови фалити на компании”, „масови уволнения на персонал”, „масова безработица”, „всеобщ хаос” и т.н. Това са добре познати изхабени клишета с които частният сектор борави винаги, когато се докоснат, макар и слабо, неговите интереси. Много съм любопитен опонентите да ми докажат публично защо нашите фирми ще банкрутират масово при умерено прогресивен корпоративен данък с максимална ставка 20% (и средна около 13-14%, а тези, които инвестират активно – под 10%, както предлагам аз), а австрийските, белгийските, хърватските, датските, естонските, финландските, френските, германските, гръцките, италианските, малтийските, холандските, норвежките, португалските, словашките, испанските, шведските, швейцарските, турските и други фирми не фалират масово при по-стръмно прогресивен корпоративен данък с основни ставки 20% и максимални до 35-36%! Както посочих в началото, още по-високо е облагането при прогресивния данък върху доходите на физическите лица.

По-логично би било да търсим причините за евентуални фалити на фирми у нас в изложеното в т. 9. и т. 16. по-горе. Но трябва ли да толерираме безкрайно дълго посредственото управление и неефективно функциониране на голяма част от българските частни фирми, както става вече 15-20 години! У нас се пише и говори нещо за посредственото, дори погрешното макроикономическо управление. Но почти нищо не се пише и говори в големите медии за посредственото, а в много случаи – дори лошо, управление на частните фирми. Най-честото оправдание за това е „неприкосновената частна собственост”, закрепена в Конституцията и „фирмената тайна”.

Както посочих по-горе, състоянието на нашия частен сектор не засяга само собствениците му и работещите в него. То е голяма грижа и за цяла България, която губи всяка година милиарди левове от ниската му конкурентоспособност, дължаща се главно на лошо управление. То заплашва и финансовата стабилност на цялата икономика с огромната си корпоративна задлъжнялост, за която също стана дума по-горе в т.9. Само външният дълг на частния сектор в края на септември 2015 г. е 65% от БВП, при външен дълг на публичния сектор 14,4% от БВП. Въвеждането на умерено прогресивно данъчно облагане, наред с много други мерки, ще ги принуди да подобряват качеството на управлението и да повишават конкурентоспособността си.

Ако българското правителство продължава да упорства с 10 процентните си „плоски” преки данъци винаги ще има остър недостиг на пари за нормално изпълнение на най-насъщните държавни функции. Тези функции ще са хронично недофинансирани. Те никога няма да се изпълняват напълно и качествено. От това ще страдат поне 80-85% от българите. И в същото време ще има излишък на пари в частния сектор, които той ще разходва, както и до сега, не по най-рационалния начин. Твърденията, че оставените с ниското облагане повече ресурси на частния предприемач се използват най-рационално, са опровергани тотално от световните и особено от българските стопански реалности. Не е вярно, че държавата винаги е лош, а частният сектор винаги е добър стопанин! Това разбират почти всички правителства в ЕС, но не и българското.

Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН

08th Dec2015

Каква данъчна система е нужна на България?

by Черно и Бяло

Трябва да се премине от „плоски” към умерено прогресивни данъци

Данъците като инструмент на преразпределителната политика

Проф. Иван АнгеловВсеки бюджет има две страни: приходна и разходна. Когато се говори за бюджет, у нас обикновено се има предвид разходната част и се разсъждава как тя да бъде съкратена. Далеч по-малко внимание се обръща на приходите на бюджета, т. е. данъците, таксите и другите държавни вземания. Това е половинчат анализ. С него не се достига до пълната истина и до обосновани решения. С настоящия анализ и с препоръките си искам да направя скромен принос за запълване на тази празнина в публичната дискусияи в стопанската ни практика.

Всички искания на лекари, учители, учени, дейци на културата, работници; на общините, полицията, армията, съдиите и много други за по-високи доходи и по-добри условия на живот и на труд през последните години, нашите управници посрещат с клишето „НЯМА ПАРИ” или със циничния израз „кажете от кого да вземем, за да дадем на вас”.

Съкращенията на доходите се превърнаха в синоним на понятието „реформа”. Думата „съкращения” е любима за неолибералите по света и у нас. Спомене ли се за реформа разбирайте, че искат съкращения. Започнат ли съкращения политиците си въобразяват, че пристъпват към голяма реформа с цел – оптимизация. Хората, които жонглират с понятието „оптимизация” у нас, дори не познават истинското му съдържание и не си дават сметка за какво говорят. Това е тесногръд деструктивен подход. Между съкращения на доходи и орязване на социални програми, от една страна, и реформи, от друга, няма нищо общо! Съкращенията също нямат нищо общо с оптимизацията. Или само случайно могат да съвпаднат с оптималното. Най-често дори ни отдалечават от оптимума. Съкращенията по-скоро дискредитират реформите и ги правят невъзможни. Защото истинските реформи обикновено изискват допълнителни разходи на първо време, а не започване със съкращения.

Точно така се постъпва напоследък с нашите органи на сигурността, което води до тяхната дестабилизация и деморализация. И то в особено опасна обстановка, когато те са ни най-необходими. Защото над България и Европа е надвиснала огромна заплаха от предизвиканото от САЩ и нейните съюзници преселение в Европа на 1,2 млн. души само за десетте месеца на тази година. А кой ще се справя със задаващите се милиони имигранти от Турция към Европа през следващите години, след като се парализират и дори разрушават органите на националната ни сигурност, за да се спестят 15-20 млн. лева? И особено сега, при допълнително усложнената обстановка в и около Сирия, след непредизвиканото сваляне от турски изтребители на руския самолет над сирийска територия, близо до границата с Турция. Това действие на българското правителство е безотговорна постъпка и дори престъпление срещу националната сигурност на България!

Твърденията на българските власти, че „няма пари”, не са верни! Въпреки че все още не се е съвзела от кризата, нашата икономика произвежда повече нови блага, отколкото личи от бюджета. Проблемът не е в липсата на пари, а в ниската събираемост и най-вече – в неправилното първично разпределение на новосъздадените доходи между труда и капитала и по-нататъшното им също неправилно преразпределение между нетен доход на труда и капитала, от една страна, и данъци в полза на държавата, от друга.

Данъчната система е един от най-важните инструменти на държавната политика за въздействие върху поведението на стопанските субекти и на отделните граждани. За разлика от инструментите на паричната политика, които задействат бързо, но действат по-краткотрайно, данъците започват да действат след известен лаг от време (от няколко месеца до една година) и действат дълготрайно. При липса на разгърната парична политика, както е у нас, поради режима на валутен борд, данъците и другите инструменти на бюджетната политика, са едно от малкото ефикасни средства, останало в ръцете на държавата за макроикономическо регулиране и значението им нараства.

Данъците изпълняват няколко много важни функции: Първо, като инструмент за преразпределение – набиране на финансови ресурси за изпълнение на държавни програми в здравеопазването, образованието, науката, културата, социалната сфера, демографията, екологията, отбраната, сигурността и т.н. Специално внимане тук заслужават образованието и науката, които са приоритет над приоритетите за нашето развитие както в тактически, така и в стратегически хоризонт. Това е най-важната и незаменима роля на данъците. Никакви пазарни механизми не могат да изпълняват пълноценно такива функции. Второ, преразпределение на доходи между социалните групи за смекчаване на много големи доходни и имуществени неравенства, както е сега у нас. Трето, изпълнявайки първата и втората функция, те са важен инструмент за стимулиране на вътрешното и външното търсене, а чрез тях – за постигане на по-висок икономически растеж. Това ги прави много важен инструмент за ускоряване на социално-икономическото ни развитие. Още повече при липса на разгърната парична политика и продължаваща икономическа стагнация, в която живеем от 7 години. Четвърто, изпълнявайки изброените функции, данъците стават важен интеграционен инструмент на България за постепенно догонване на другите страни членки по социално-икономическо равнище и за превръщането ни в пълноценен член на ЕС, при условие че са съобразени с данъчните системи в другите страни от общността. При избора на данъчна система сме длъжни да се сближаваме с данъчните системи на другите страни членки на ЕС, които имат много по-голям опит от нас и в тази област. Недопустим е данъчен дъмпинг от наша страна спрямо други държави от общността.

При оценка на една или друга данъчна система, трябва да се държи сметка за данъчните основи и за данъчните ставки. Само двете заедно определят характера на данъчната система и величината на данъчното бреме. При широка данъчна основа (размерът на дохода или оборота, върху които се изчислява данъкът) бремето може да е тежко, дори при ниски данъчни ставки, и обратното. Поради целта на настоящия анализ и ограниченото място ще се спра само на данъчните ставки, още повече, че те са по-видими и разбираеми за масовия читател.

Данъците сега са още по-важна тема поради протичащото обсъждане на проектобюджета за 2016 г. и на бюджетните рамки за 2017 и 2018 г. и свързаното с това масово недоволство от поголовната ограничителна политика на правителството в различните сектори, разчитащи на бюджетно финансиране за своето развитие и дори за оцеляване. Напоследък на тази тема се пише много от икономисти и финансисти, които се надпреварват да доказват предимствата на своите данъчни философии, като някои от тях използват противоречиви, тенденциозни и дори неверни аргументи. Рекордьори в това отношение са пазарните фундаменталисти. Българските медии дават простор главно за техните публични изяви и с това заблуждават читателите, слушателите и зрителите и правят много лоша услуга на България.

Колкото по-успешно държавата мобилизира наличните финансови ресурси, толкова по-добре ще изпълнява своите функции чрез бюджета и по-рядко ще прибягва до оправданието, че „няма пари”. Размерът на мобилизираните ресурси зависи от величината на данъчното облагане и от ефикасността на данъчната администрация. При 10% пропорционален („плосък”) данък върху доходите и върху печалбата, както е сега у нас, с бюджета за 2014 г. бяха събрани 4,3 млрд. лв., които не достигнаха за задоволяване дори на най-острите обществени потребности. Ако облагането с „плоски” преки данъци беше с 20% (както е в някои други страни, прилагащи „плоски” данъци) щяха да се съберат около 8 млрд. лв. Представете си колко повече обществени потребности можеха да се задоволят през 2014 г. с допълнителните 4 млрд. лв. и да се повиши икономическият растеж, без да се повишава бюджетният дефицит и да се увеличава публичният дълг.

През последните 6-7 години нашата държава се самолишава ежегодно от 3,0-3,5 млрд. лв. приходи чрез прекалено ниското облагане с преки данъци. Ако повишението на основната данъчна ставка до 20% се съчетаеше с въвеждане на необлагаем минимум и умерено прогресивно облагане (за което ще стане дума по-долу в т. 5.), бюджетът щеше да получи около 2,0-2,5 млрд. лева допълнителни приходи и да задоволи много повече обществени потребности. Българската държава обаче оставя този ресурс на работодателите, като лишава работещите от по-високи заплати, възрастните хора – от по-високи пенсии, младите семейства и децата – от повече помощи, здравеопазването, образованието, науката, културата, инфраструктурата, екологията, демографията, отбраната, сигурността – от по-добро финансиране. За сметка на това създава по-голям финансов уют на работодателите.

По приблизителни мои оценки през последните 10 години държавата е подарила на капитала по този начин около 30 млрд. лева. И е ощетила със също толкова трудовите хора, малкия и средния бизнес, интелигенцията и пенсионерите. С други думи, ощетява 80% от населението и облагодетелства 8-10% и особено, най-богатите 4-5% от най-крупния капитал. В някои страни ги наричат олигарси.

Като се изказвам против облагодетелстването на капитала за сметка на труда, аз не пледирам да се отива в другата крайност – да се изолира, потиска и експроприира капитала. От години настоявам за разумно съчетаване на интересите на труда и на капитала, вградено в моето предложение за умерено прогресивно данъчно облагане, изложено в т.5. Всеки средно грамотен човек, надявам се, разбира, че обществото се нуждае както от труда, така и от капитала. Възпроизводственият процес е възможен само при съединяването и едновременното участие на труда и на капитала в него. Техните интереси са общи в най-важното – стабилността и успешното социално-икономическо развитие на България, но се различават по разбиранията си за начините на постигането им. Между тях дори възникват конфликти, понякога много остри. Интересите им обаче не трябва да се изострят до крайност, а да се балансират чрез взаимни компромиси.

Държавата е призвана да играе изключително важна роля като арбитър и балансьор между интересите на труда и на капитала. За съжаление, нашата държава не го прави през последните 26 години! И с това, в крайна сметка, вреди на всички. Както вече посочих, тя прави твърде много реверанси пред капитала и пренебрегва интересите на наемния труд.

Организациите на капитала, в съюз с правителствата, отиват твърде далече в защитата на интересите на работодателите и в пренебрегването на интересите на наемния труд. Много по-далече отколкото си позволяват правителствата на останалите страни членки на ЕС. В това число и в сравнение с нашите съседи. Нашият крупен капитал изглежда не разбира, че с настоящото си егоистично социално-икономическо поведение вреди и на собствените си стратегически интереси, защото дестабилизира българското общество и държавата и ограничава възможностите за социален и политически мир в България през следващите години и десетилетия. А без такъв мир крупният капитал не може да разчита на своето нормално развитие! Дори на съществуванието си. Капиталът се нуждае от спокойствие, а не от напрежение. Спокойствието се постига чрез взаимно разбиране и балансиране на интереси. Конфронтацията ражда напрежение и желание за реванш.

Синдикалните организации, лишени от достатъчно разбиране и подкрепа от страна на правителствата, не проявяват необходимата твърдост в защита на интересите на наемния труд. С това, до известна степен, могат да се обяснят социално-икономическите своеволия, а често пъти дори и произвол, на едрия капитал и на управляващите политици спрямо интересите на наемния труд. Вгледайте се, например в основните контури на политиката по доходите. През 2014 г. България има 45% от средния БВП на човек от населението в ЕС, но едва 20-25% от средните им доходи. При изпреварващо нарастване на обществената производителност на труда у нас през последните 26 години, ако се прилагаха нормалните европейски стандарти в политиката по доходите ние трябваше да имаме поне 40% от средните доходи в ЕС. Главно с това аз си обяснявам растящото недоверие на наемния труд към синдикатите, защото хората не виждат в тяхно лице ефикасни защитници на своите фундаментални интереси. Българските синдикати правят повече от допустимите социални компромиси в отношенията си с правителствата и с капитала.

Пазарните фундаменталисти твърдят, че трябва да харчим толкова, колкото създаваме, за да не изпадаме в бюджетни дефицити и да трупаме държавен дълг. Това е правилно. Но големият въпрос е колко създаваме, за да преценим колко можем да мобилизираме с данъците? Ако приемем с някои уговорки, че косвените данъци (главно ДДС, акцизи и мита) у нас са на нормално европейско равнище, да отправим поглед към преките данъци (върху печалбата и върху доходите). Дали през 2014 г. нашата икономика е създала такава нова стойност, че може да мобилизира само 4,3 млрд. лева, колкото са събрани с 10 процентните „плоски” преки данъци? Дали това е максимумът, който държавата е могла и е трябвало да събере, за да се отговаря с клишето, че „няма повече пари”?

Преобладаващите проценти за преките данъци в ЕС са около 3,0-3,5 пъти по-високи от нашите. Делът на преките данъци в структурата на общите данъчни приходи в ЕС е 33-34%, а у нас 18,6%. Ако това е грубо мерило за подлежащия за мобилизиране чрез преките данъци потенциален ресурс у нас, той би възлизал на 7,7 млрд. лева. Ако тази практика на европейските страни подсказва нещо, то е че нашата държава мобилизира чрез преките данъци далеч по-малко (едва 55%) от нормалното, което би трябвало да мобилизира по европейските стандарти. То показва, че икономиката ни създава много повече, но с изкуствено поддържаните ниски преки данъци нашите правителства мобилизират за обществени нужди едва половината, а другата половина подаряват на работодателите, особено на най-едрия капитал.

На това основание допускам с някои условности, че през 2014 г., прилагайки европейските стандарти и при нашето равнище на производителност на труда, сме могли да мобилизираме с преките данъци, около 7,7 млрд., а не 4,3 млрд. лева, колкото са събрани в действителност. Ето това е жестоката истина, която се скрива от народа. Представете си колко още обществени потребности можеха да се задоволяват ежегодно с тези допълнителни ресурси от 3,4 млрд. лева през последните години. Повтарям – ако се прилагаха европейските стандарти. И това се прави година след година, като хората биват заблуждавани, че „няма пари”. И се отказва на БАН, когато тя моли отчаяно за финансови трохи – допълнителни 15 млн. лева за 2016 г. И в същото време най-висши държавни чиновници декларират, че науката е приоритет за България.

Може да ми се възрази, че нашата икономика не е подготвена за европейско равнище на облагане с преки данъци, веднага след присъединяването си към общността. В това има някакво основание. Приемам, че следва да се ориентираме към постепенно сближаване с европейския данъчен модел, като увеличаваме година след година размера и дела на преките данъци. Българските власти обаче отказват категорично такъв подход и се придържат фанатично към свръхниските „плоски” преки данъци. Ето вече 9 години сме член на ЕС и не сме се приближили дори с милиметър към техния данъчен модел. А постоянно ни убеждават, че сме за европейска интеграция. Ако допуснем условно постепенен подход на сближаване вместо 4,28 млрд. лева от преки данъци през 2014 г. бихме могли да събираме 5,5 млрд. лева, а през 2016 г. – 6,5 млрд. лева. В проектобюджета за 2016 г. обаче са предвидени само 4,5 млрд. лева от преки данъци, т.е. почти на равнището на 2014 г.

Пазарните фундаменталисти и управляващите политици укриват тази истина от обществото. Помагат им и сервилните медии, като допускат главно тях до камерите, микрофоните и весникарските страници. Въпреки ограниченията, чрез изявленията на обективни социално ориентирани икономисти, частици от тази истина достигат до все повече хора, главно чрез сайтовете в интернет. Не разбирам защо мнозинството от нашия народ търпи покорно това безобразие вече години наред! Нещо повече, защо на изборите гласува за тези, които го лъжат и ограбват!

Пазарните фундаменталисти и правителствата в България си въобразяват, че имат много силен аргумент за този начин на регулиране на нетните доходи на труда и на капитала чрез данъците. Те убеждават неинформираните хора, че „частният бизнес е по-рационален от държавния, че частникът винаги е добър стопанин, а държавата винаги е прахосник”. „На това основание, казват те, се предприема поголовна приватизация, а преобладаващата част от новосъздадената стойност се оставя на добрия стопанин – частния предприемач, а не се предава на държавата – прахосник чрез данъците”. Така се стига до решението за свръхниските преки данъци (10% у нас, при средно около 30% за данъка върху печалбата и 40-45% за данъка върху доходите в Западна Европа) и свръх ниското преразпределение на средства с държавните разходи чрез бюджета (33-35% от БВП у нас, при 50-52% в западноевропейските страни).

Тези числа пораждат въпроса: защо западноевропейските парламенти не гледат на държавата като на прахосник и й предоставят повече ресурси чрез по-високите данъци и по-активната преразпределителна роля на бюджета с държавните разходи, а нашият парламент е на обратното мнение. И поради това приватизира поголовно и създава изключителен данъчен уют на частния сектор чрез свръхниското облагане на печалбата и доходите? Кой е прав при тези фундаментални различия в управлението на икономиката чрез данъчната система, като най-важен преразпределителен механизъм? Дали правителствата на Западна Европа, САЩ, Канада и Япония са слепи и глупави, а нашите управници са прозорливи и умни! Или обратното! Нека читателят сам прецени.

Тези въпроси нямат лесни отговори. Макар че след малко повече размисъл може да се стигне до някои задоволителни отговори:

Първо, социалните, здравните, образователните, научните, културните, екологичните, демографските, инфраструктурните, съдебните, отбранителните, охранителните и други подобни функции се упражняват от държавата. Това са присъщи и неотменими нейни функции, за чието упражняване са й нужни финансови ресурси. Частният сектор не е способен да ги изпълнява отговорно. Световната практика през последните 100-150 години не ни предлага нищо по-различно.

Второ, Частният сектор влага ресурси само там, където получава задоволителна печалба и се стреми към максимална печалба. Печалбата, а не задоволяването на обществени потребности, е смисълът на неговото участие в стопанския оборот. Той задоволява такива потребности само там и до толкова, където и доколкото това му носи печалба. И колкото по-висока е печалбата, толкова по-доволен е той. Това е идеалът на частния предприемач. Той не може да функционира на загуба продължително време. И аз не го упреквам за това. Потребностите на българското и на всяко друго общество, обаче са много по-широки от обхвата на печелившите дейности в която и да е държава. Означава ли това, че нерентабилните дейности могат да бъдат напълно пренебрегнати, макар че са необходими на хората. Разбира се, че не! Държавата е единственият субект, който може и трябва да упражнява тези дейности в полза на обществото. А за да го прави са й нужни ресурси.

Трето, Не е вярно, че частният предприемач е винаги по-рационален от държавата в насочването на ресурсите по конкретни обекти и сфери на дейност. Има хиляди и хиляди примери у нас и в чужбина на чудовищно, неоправдано с нищо, прахосничество на ресурси в частния сектор. Известно е разходването на стотици милиони лева за задоволяване на свръх екстравагантно потребление; за покупка на ултра луксозни лимузини, хеликоптери, самолети, яхти, дори екзотични острови; за изграждане на ултрамодерни офиси и резиденции у нас и в екзотични далечни курорти; за покупка на футболни и други спортни клубове с фантастично, с нищо неоправдано от здравия разум, заплащане на спортистите, за което и най-големите световни учени не могат да мечтаят; авантюристично управление на банки и небанкови финансови институции, водещо до техния фалит с многомилиардни загуби за отделните граждани, за компании и за цялото общество (последният пример с КТБ у нас и многобройни далеч по-фрапантни примери в САЩ, Европа, Япония и на други места); за рискови депозити у нас и в чуждестранни банки и в задгранични ценни книжа; за участие в скъпи хазартни игри и т.н. Нима това са примери за най-рационално използване на ресурси от обществена гледна точка!

Четвърто, частният сектор се въздържа да инвестира в рискови и опасни дейности, от които обаче обществото се нуждае. Това, естествено се поема от държавата, но са й нужни ресурси, за да го финансира.

Пето, крупният частен сектор много често инвестира в офшорни или други подобни зони в Европа, Азия и малки екзотични островни държавици в Карибския и други региони, за да избегне данъчно облагане в страните, където е създаден. Широко разпространена е практиката да се инвестира в специални депозити за избегване плащането на данъци, възползвайки се от традиционната стриктна банкова тайна на някои европейски и други страни. Въпреки полаганите усилия през последните десетилетия, откриването и ограничаването на тези незаконни практики се оказва много трудно, поради вплитането в тези дейности на високопоставени личности от големи влиятелни държави. Не ми е известно възползването на държавни компании от такива противозаконни практики.

Шесто, широко разпространено е влагането на ресурси от дребния, средния и част от едрия капитал в сенчести дейности, за да се избегне плащането на данъци. Не ми е известно държавни фирми да практикуват такива дейности.

Седмо, частният сектор не инвестира в нискодоходни и бавно откупуващи се проекти, като инфраструктурните, особено в планински и изолирани райони, или в силно социално ориентирани дейности от които обществото се нуждае. Държавата се намесва и тук, за да запълни тази празнина, но са й нужни ресурси, за да ги финансира.

Осмо, когато конюнктурата е неблагоприятна или силно рискована, частният сектор не влага във физически инвестиции за производство на продукти и услуги, а насочва парите си в по-сигурни банкови депозити или в ценни книжа у нас и в чужбина. В отчета на БНБ за депозити на домакинства и НТООД може да се прочете, че в края на септември 2015 г. депозитите над 500 хил. до 1 млн. лева всеки са били1078 на обща стойност 757,7 млн. лева, а депозитите над 1 млн. лева всеки са били 611 на обща стойност 1515,9 млн. лева. По оценка на специалисти голямата част от тях са били депозити на собственици на фалирали или заплашени от фалит малки и средни фирми, вложили парите си на по-сигурно място. През това време животът си тече и трябва да се задоволяват неотложни обществени потребности, а частният сектор не го прави. Държавата се намесва и тук, за което са ѝ нужни финансови ресурси.

Девето, преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) се насочват само в страни и сектори, където получават най-висока печалба, а не там, където са нужни на страната. Преди 2009 г. около 75% от ПЧИ у нас се насочваха в търговия с имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, в хотели и ресторанти и във финансово посредничество. Никоя страна не е постигнала благоденствие с такава структура на инвестициите. Почти нищо не се насочи към здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, високотехнологични производства и т.н. Това трябваше да се прави от държавата и й бяха нужни големи ресурси

Десето, важни и необходими на обществото дейности се осъществяват в условията на естествен монопол. Това открива възможности за злоупотреба с монополно положение. Всеки монопол е вреден, но най-опасен е частният монопол. И тук държавните инвестиции са по-рационалното решение, съчетано със силен обществен контрол, какъвто частните монополисти често пъти не допускат, позовавайки се на неприкосновеността на частната собственост, закрепена в конституцията. Държавата се намесва и в тези случаи, но за това се нуждае от ресурси.

Казаното до тук цели да предпази от наивно идеализиране на частния предприемач и на частната инициатива. И на свързаното с това предоверяване в проявяваната от тях по-голяма стопанска рационалност, оставяйки им на разположение по-голяма част от новата стойност, чрез свръх ниското данъчно облагане. Пазарните фундаменталисти твърдят, че оставените по този начин по-големи ресурси на частните предприемачи, ще се използват по-рационално и ще се инвестират за разширение и модернизация на производството. Това обаче не се потвърждава от нашата и от чуждестранната практика. В предкризисната 2008 г., т.е. преди да започне да се чувства ефектът от ниските „плоски” данъци, физическите инвестиции у нас бяха 29,4 млрд. лв.,а през 2013 г., т.е. с ниските „плоски” данъци, спадат на 18,1 млрд. лева. Тук, разбира се, влияят и други фактори.

Казаното по-горе за дефектите на частния сектор не означава, че държавният сектор е кристално чист и ефективен и че трябва да се уповаваме само на него, както беше в недалечното минало. И в него стават хиляди безобразия. Свидетели сме на тях от собствен опит. Въпросът е кой е по-малко лош?

Какво може да бъде решението в тази сложна обстановка? Решението е в лоялната конкуренция. Най-добре ще се развива общество със смесени форми на собственост: частна, държавна, общинска и кооперативна. Те трябва да са равнопоставени пред закона и да се конкурират свободно под икономическото слънце. Който е по-рационален ще оцелява и ще се развива. Който не е – ще вегетира и ще загива. Изборът за рационалността на една или друга форма на собственост и стопанисване трябва да се прави на конкурентния пазар, а не да се предрешава в най-високите държавни или партийни кабинети. При тези условия държавните предприятия ще са изложени на същия риск от фалит, както частните, кооперативните и общинските. Никоя от тях не трябва да може да разчита на подавана спасителна ръка от държавата при изпадане в тежко финансово положение по своя вина.

Изключения може да има само за дейности от стратегическо значение за сигурността на държавата. Те трябва да се определят предварително от Народното събрание, да работят прозрачно в същата пазарна среда и да са обект на непрекъснат държавен и обществен контрол.

Политиката на българските правителства на трайни икономически реверанси пред капитала, особено пред най-крупния капитал, е много опасна. С поддържането на свръх ниски преки данъци и изкуствено занижени бюджетни ресурси се налага убийствена рестриктивна политика над голямото мнозинство от народа, над малкия и средния бизнес, над интелигенцията и над пенсионерите. Това вкарва страната в поредица от години с бюджетни дефицити, които водят до натрупване на все по-голям публичен дълг, чието обслужване става все по-трудно. От държава с нисък публичен дълг (17-18% от БВП) до преди две години, България сега е със средна публична задлъжнялост (почти 30% от БВП). Нараства опасността от навлизане в дългова спирала, от която трудно се излиза. Едновременно с това расте и корпоративната задлъжнялост. Брутният ни външен дълг вече е около 90% от БВП, а заедно с вътрешния – около 100%.

И всичко това българските правителства правят с твърдото си упорство да угаждат на крупния български и чуждестранен капитал чрез рекордно ниските данъци. Тази политика, както вече подчертах, създава сериозни текущи проблеми на голямото мнозинство от домакинствата, на дребния и средния бизнес, на интелигенцията. В средна и по-далечна перспектива от това ще започне да страда и крупният капитал. Нима това не се разбира от настоящите български управници!

Прекаленото повишение на данъчните ставки обаче не е желателно, понеже действа демотивиращо на предприемчивостта при упражняване на стопанска дейност и не насърчава към научно-техническо творчество. Прекалено високите данъци засилват и изкушенията за неплащането им. С повишаването на процента на облагане размерът на постъпленията расте до някъде пропорционално на нарастващата данъчна ставка, след това престава да расте, въпреки повишението на данъчния процент, а след достигане на много високо облагане, примерно 60-70 и повече процента – размерът на постъпленията намалява поради все по-масово неплащане на данъците.

Това се проявява по различен начин в различните страни. То зависи от националната психология, от манталитета на данъкоплатците, от наличието или липсата на утвърдени отговорни данъчни традиции, от убеждението че в съвременното демократично общество гражданите имат едновременно права и отговорности, от наличието или липсата на доверие към държавните институции и политиците, от ефикасността на данъчната администрация и т.н. В Белгия плащат до 70% данък за етажа на най-високите доходи, във Финландия до 62%, в Дания и Швеция до 56%, в Холандия и Норвегия до 52-54% и събираемостта на данъците е добра, мнозинството от хората имат самочувствието и удовлетвореността, че са редовни данъкоплатци на своята държава, а държавата доказва, че използва рационално събраните парични ресурси, че не допуска прекомерна корупция. В България, Гърция, Италия и в други южноевропейски страни, обаче много хора се гордеят с неплащането на данъците и иронизират тези, които го правят. У нас даже има остроумни анекдоти в този смисъл, упрекващи редовните данъкоплатци и героизиращи нарушителите

Решението на проблема при настоящите български условия е в избора на умерено високо и обществено приемливо данъчно облагане, примерно между 20 и 30%, при които ще се събира по-голям ресурс и ще се постига по-добра събираемост. И още по-важно, такова равнище на облагане ще е израз на балансирано съчетаване на обществените интереси с интересите на отделния данъкоплатец. Прекомерно ниските данъчни ставки дават превес на индивидуалния интерес на данъкоплатците и вредят на обществените интереси. Прекомерно високото облагане прави обратното. И двата подхода са погрешни.

Давам си сметка, че прилагането на моите предложения няма да е лесно. Засегнатите най-богати слоеве у нас, привикнали с подарения им данъчен уют, ще се съпротивляват на всяко повишение на тяхното данъчно бреме и ще плашат с „предстоящи масови фалити на компании”, „масови уволнения на персонал” и т.н. Много съм любопитен опонентите дами докажат защо нашите фирми ще банкрутират масово при умерено прогресивен корпоративен данък с максимална ставка 20%, а австрийските, белгийските, хърватските, датските, естонските, финландските, френските, германските, гръцките, италианските, малтийските, холандските, норвежките, португалските, словашките, испанските, шведските, швейцарските, турските и други фирми не фалират при по-стръмно прогресивен корпоративен данък с основни ставки 20% и максимални до 35-36%! Още по-високи са данъчните ставки в страните от ЕС при прогресивния подоходен данък (виж таблица 2.).

Пазарните фундаменталисти ще възразят на предлаганото умерено равнище на данъчно облагане, оправдавайки се с неплащането им. По този начин те признават своята и на българските власти неспособност или нежелание да създадат и ръководят ефикасна данъчна администрация, която да обслужва фундаменталните национални интереси, като прилага твърдо закона. Така постъпват правителствата на всички цивилизовани страни в Европа и извън нея. Ако нашите политици възразяват срещу това, те не заслужават политическо доверие и трябва да бъдат държани далече от лостовете на властта.

Ако за момент допуснем, че данъците са премахнати, държавата и обществото ще бъдат парализирани тотално. Няма такава държава по света. Ако данъците бъдат сведени до 2-3-5% парите няма да стигат за нищо. И такива държави няма в цивилизования свят. С политиката на свръх ниски данъци се залагат предварително основите на жестоки бюджетни рестрикции, които биха парализирали всяка държава и биха разрушили всяко общество. Това е безумна политика с която се създават идеални текущи условия за крупния капитал (1-2% от населението) и финансов геноцид за 80% от хората. Ако сме прецизни, това не е добре и за самия крупен капитал, понеже той се нуждае от защитните функции на държавата. А те трябва да са добре финансирани, за да бъдат упражнявани ефикасно.

Ако българското правителство продължава да упорства с 10 процентните си „плоски” преки данъци винаги ще има остър недостиг на пари за нормално изпълнение на най-насъщните държавни функции. Тези функции ще са поголовно недофинансирани. Твърденията, че оставените с ниското облагане повече ресурси на частния предприемач се използвали най-рационално, както вече посочих, са опровергани тотално от българските и световните стопански реалности. Не е вярно, че държавата е винаги лош стопанин, а частният сектор е винаги добър стопанин! Това изглежда разбират почти всички правителства в ЕС, но не и българското. Както посочих по-горе, има хиляди случаи на лошо и на добро стопанисване, както от държавата, така и от частното предприемачество. Световните стопански реалности са далеч по-сложни, отколкото ни ги представят пазарните фундаменталисти.

Означава ли това, че нашето правителство е най-умно със своята политика на рекордно ниски данъци, а другите са късогледи и малоумни? Вярно е по-скоро обратното. То се потвърждава и от фактите. България беше и остава най-бедната страна в ЕС. При сегашната си рестриктивна политика и хилави темпове на развитие, граничещи със стагнация, България никога няма да достигне по-богатите европейски страни. Най-прецизните анализи показват, че социално-икономическата дистанция между нас и развитите страни от ЕС не намалява.

Управниците ни се хвалят, че у нас има финансова стабилност. Това е стабилност на оскотяващата мизерия по европейски стандарти за 50-55% от населението, живот на границите на бедността за 30-35% и благоденствие за 5-10% богати и най-богати. Коя държава може да се гордее с такава стабилност? Коя държава е постигнала национално благоденствие при такава доходна структура на своя народ и абсурдно неравенство в своето общество? Няма такава държава!

Чудя се как нашият народ продължава да търпи! Въпреки че е известен с пословичната си покорност, търпение и послушание! И до кога ли ще търпи! Кога ли ще разбере, че колкото повече търпи, толкова повече управниците му ще злоупотребяват с неговата покорност! Покорността и търпението не са средство за поддържане на социалния мир. Чрез тях не се постига благоденствие, а се създават условия за авторитаризъм, диктатура, престъпност и корупция. Ето такава е картината на нашата България.

В следващите редове се спирам накратко на отделни аспекти на данъчната система в ЕС и у нас и препоръчвам някои важни промени в данъчната ни система, без да навлизам в технически подробности. Ще се спра на най-важните икономически и социални характеристики на някои данъци от гледна точка на изпълнението на гореизброените основни функции.

Като член на ЕС България има добър ориентир за модела на своята данъчна система. Сближаването и последващото уеднаквяване на данъчните системи, наред с другите инструменти на макроикономическата политика, е задължително условие за всяка интеграционна общност. Без това тя няма да е общност. Философията и конструкцията на нашата данъчна система трябва да се придържа към философията и конструкцията на данъчната система на ЕС и по-специално, към данъчните системи на страните, които формират икономическия гръбнак на общността. Европейските икономики в една или друга степен почиват на принципа за социалното пазарно стопанство, макар че през последните 10-15 години пазарните фундаменталисти полагат усилия за демонтирането му.

Събитията през последните години потвърдиха, че опитите от няколко десетилетия да се „американизира”, т.е. да се „пазаризира” още повече системата за управление на европейската икономика се провалиха. Световната криза от 2008-2009 г. отвори очите на много икономисти и политици в Европа. По същото време, особено при президента Обама, се правят опити да се „европеизира” т.е. да се социализира още повече тяхната система за икономическо регулиране. Американските консерватори се съпротивляват упорито на тези опити. Тук трябва да се има предвид, че понятието социално не означава социалистическо.

Налице е обаче и един парадокс. Докато Америка стимулира икономиката си от няколко години с така наречените „количествени улеснения”, започнати от предишния председател на Федералния резерв Бен Бернанке, за да се ускори излизането от кризата чрез по-висок растеж, заетост и доходи, Европа я потиска, за да намали бюджетните дефицити и публичната задлъжнялост. Едва от тази година по инициатива на председателя на Европейската централна банка Марио Драги и в ЕС се прилагат количествени улеснения, макар и в по-ограничени мащаби. Напоследък се говори за продължаването им поне с още една година, което ще бъде полезно. Двете философии за макроикономическо управление се различават помежду си и прилагането им дава различни резултати. Америка вече излезе от кризата, а Европа е единственият голям регион в световната икономика, който все още е в стагнация. В професионалните среди често се говори и пише, че европейската икономика е „болният човек” на световната икономика.

Европейският данъчен модел

Като източник на информация за характеристиките на Европейския данъчен модел използвам най-меродавни публикации. Основната между тях е Eurostat, Development of the Overall Tax Revenue in the European Union. 2014 edition. Преобладаващата част от данните за ЕС и за България в следващото изложение са от тази най-надеждна публикация по темата. Последната година за която има данни там е 2012 г. Този тип данни са силно инерционни и можем да сме сигурни, че междувременно не са настъпили съществени изменения, които да изкривят общата картина.

Фундаментална черта на данъчните системи в развитите пазарни икономики е прилагането на прогресивно данъчно облагане. Човечеството отдавна е стигнало до убеждението за прилагане на прогресивни данъци. Най-ранното известно приложение на прогресивно облагане през средновековието датира от Великобритания през 1435 г. В САЩ това е направено в 1862 г. по времето на президента А. Линкълн. Този тип облагане има няколковековна история в Европа и е развит до съвършенство, като се държи сметка за икономически, социални, екологични и други аспекти.

Най-важни черти на европейския данъчен модел са:

Първо, данъчните системи на страните се основават на баланс на интересите на труда и капитала. Поддържането на такъв баланс е базисно условие за икономическа, социална, политическа и всякаква друга стабилност на държавите и обществата, дори за тяхната национална сигурност.

Второ, общото ниво на данъчното бреме (косвени данъци + преки данъци + социални осигуровки) е умерено високо и е стабилно – около 35-37% от БВП. То съчетава интересите на отделните данъчни субекти и на обществото.

Трето, стабилна е и вътрешната структура на трите му съставки: косвени данъци – около 33-34%; преки данъци – около 33-34%; социални осигуровки – около 32-33%. Това разпределение пък съчетава интересите на различните групи данъчни субекти.

Четвърто, вътрешната структура на всяка група данъци също остава стабилна. ДДС заема около 50% от общия размер на косвените данъци. Данъкът върху дохода на физическите лица варира между 70 и 75% от общия размер на преките данъци, а корпоративният данък – 20-23%. Работодателите внасят около 57-58% от социалните осигуровки, а работниците – останалата част. Тази структура също съчетава интересите на засегнатите данъчни субекти.

Общото данъчно бреме се измерва с отношението между размера на всички видове данъчни приходи и социални осигуровки, от една страна, и размера на БВП, от друга, за съответната година. Средно за ЕС през 2012 г. те са били 35,7% от техния БВП. Най-високи са били в Дания – 48,1%, в Белгия – 45,4% и във Франция – 45,0%, а най-ниски в Литва – 27,2%, в България – 27,9% и в Латвия – 27,9%.

Косвените данъци (ДДС, акцизи, мита и други по-маловажни) за ЕС през 2012 г. са били 33,4% от общите данъчни постъпления. Най-нисък е бил техният дял в Германия – 29,2%, Белгия – 29,4%, Холандия – 30,4% и Испания – 32,9%, а най- висок в България – 55,3%, Хърватска – 50,8%, Румъния – 47,2% и Унгария – 47,1%. Ставките по ДДС се определят от националните парламенти, а за акцизите пак от националните парламенти, но в съответствие с определените от Европейската комисия стандарти. Митата се определят от Европейската комисия в рамките на общата митническа политика.

Преките данъци (върху доходите на физическите лица, върху печалбата и други по-маловажни) общо за ЕС през 2012 г. са били също 33,4% от общите данъчни постъпления. Най-нисък е бил техният дял в Хърватска – 17,1%, Литва – 18,8%, България – 18,8%, Унгария – 19,2% и Словакия – 19,7%. Тези страни прилагат „плоски” данъци, които осигуряват по-голямо намаление на преките данъци от косвените. Най-висок дял на преките данъци имат Дания – 63,6%, Ирландия – 45,6%, Великобритания – 42,7%, Испания – 41,4% и Малта – 41,3%.

Осигурителните вноски (пенсионни, здравни и други) средно за ЕС през същата година са били 32,4% от общите постъпления. Най-нисък е бил техният дял в Ирландия – 15,3%, Испания – 16,2%, Малта – 18,0% и Великобритания – 18,8%, а най-висок в Чехия – 44,5%, Словакия – 44,2%, Холандия – 41,0% и Словения – 40,5%.

Приходите от данък върху собствеността на недвижимо имущество средно за ЕС през 2012 г. възлизат на 1,5% от БВП. Най-висок е той във Великобритания – 3,4% от БВП, Дания – 2,4% и Франция – 2,1%. В България са 0,3% – един от най-ниските в ЕС. В Хърватска, Люксенбург и Малта няма такъв данък.

Данъците върху дарения и наследства се определят от общините и са между 0,4% и 0,8% от данъчната основа, когато се получават от роднини по нисходяща линия и между 3,3% и 6,6% ако се получават от други лица. Не се облага с данък собственост, получавана от съпрузи или по пряка линия. Първите 250 хил. лв. се освобождават от данък.

Между страните членки на ЕС има големи различия в размера на данъците. Няма особено големи различия между старите членове на общността. Не са големи различията и между новите членки на ЕС от Централна и Източна Европа, Кипър и Малта. Новите страни членки, като група, се различават съществено от групата на старите, с високия дял на косвените и с ниския дял на преките данъци. Големи различия между двете групи страни има и по величините на данъчните проценти за преките данъци, а също и по облагането на собствеността.

Къде сме ние?

В синтезирана форма отговор на този въпрос може да се даде със следната таблица:

Таблица 1. Къде сме ние?

Показатели Ниво в % Място
1.Структура на приходите по видове данъци (% от БВП)    
-Косвени данъци:

   –ДДС

-Акцизи и потребителски данъци (с вносните мита)

15,4

9,4

5,1

6

3

1

-Преки данъци:

Върху личните доходи

-Върху печалбата

-Други преки данъци

5,3

3,0

1,9

0,4

27

27

22

24

-Социално осигуряване 7,2 23
Общо 27,9 27
2.Структура по ниво на плащане (% от общите приходи)    
-Централното правителство 70,3 6
-Местните власти 3,0 25
-Социалноосигурителни фондове 25,8 21
3.Структура по икономически функции (% от БВП)    
-Потребление 14,9 4
-Труд 9,2 28
-Капитал

-в т.ч. приходи от данъци върху недвижима собственост

3,9

0,6

23

23

Източник: Eurostat, Development of the Overall Tax Revenue in The European Union, 2014 edition. Раздела за България, сс. 54-57.
Пояснение: Класацията на България по различните показатели в последната колона е в нисходящ ред и е определяна от авторите на публикацията . Не съм внасял никакви промени в нея.

Последната колона характеризира мястото на България между 28-те страни членки на ЕС. Общото впечатление от нашата класация е неблагоприятно. По негативните показатели (преобладаващата роля на косвените данъци в бюджетните постъпления, високото поголовно облагане на потреблението, ниското облагане на капитала, високата централизация на данъчната система) сме между първенците в ЕС – заемаме 1-6 място между 28-те членки на общността. По позитивните показатели (важната роля на преките данъци, по социалното осигуряване, по степента на децентрализация на данъчната система) сме на опашката – заемаме 23-28 място.

Нашата структура на приходите по видове данъци не е характерна за модерните данъчни системи в Западна Европа. Класацията ни по дела на косвените данъци е антисоциална и антиевропейска. На аргументите се спирам по-подробно в следващия раздел. Същото, но в обратния смисъл, важи и за преките данъци. Ние сме на последно или едно от последните места в класацията по дела на преките данъци в бюджетните приходи, което характеризира антисоциалния характер на нашата данъчна система.

Нашата структура по нивото на плащанията на данъците също е крайно неблагоприятна. Тя показва висока степен на централизация и нищожна роля на местните власти при събирането и прякото използване на данъците.

Неблагоприятна е и структурата на данъците по икономически функции. Нашата данъчна система прилага широкообхватно и високо облагане на потреблението чрез косвените данъци, включително и на най-бедните слоеве, като ги лишава от необлагаем минимум, и прилага символично облагане на собствеността на високодоходните слоеве от населението. Това е тотална дискриминация на бедните и средните слоеве (около 85% от населението) и облагодетелстване на заможните, богатите и най-богатите (около 15% от населението). Облагането на недвижимото имущество у нас е пет пъти по-ниско от средното за ЕС и над 10 пъти по-ниско от това във Великобритания, която се счита за люлка на съвременното пазарно стопанство.

През последните десетина години данъчната стратегия в България беше: намаление на общото данъчно бреме, при снижаване дела на преките и повишение на дела на косвените данъци. Това означава преместване на бремето на облагането от богатите върху бедните и средните слоеве.

Най-важни изводи

Съотношението между преките и косвените данъци е изразител на държавната политика към труда и капитала. Преобладаването на косвените данъци показва, че данъчното бреме се разпределя между всички социални групи. На пръв поглед това може да изглежда приемливо. То обаче тежи най-много на хората със средни, ниски и най-ниски доходи, защото те се хранят, обличат, обуват, пушат, пият алкохол, ползват отопление, осветление, транспортни и други услуги като заможните, богатите и най-богатите и плащат същите високи проценти ДДС и акцизи. Бедните понасят най-трудно това бреме, понеже доходите им са многократно по-ниски, посочените продукти и услуги заемат най-висок дял в семейните им бюджети, облагат се със същите високи проценти за ДДС и акцизи, които превишават значително ставките на преките данъци (например, 10% върху печалбата и доходите, от една страна, и 20% ДДС и още повече с акцизите, от друга). Бедните и средните слоеве не могат да се възползват от ниското облагане с преки данъци, понеже нямат такива доходи и доколкото ги имат, липсва необлагаем минимум. Данъкът от 10% на бедния човек с 200 лв. месечен доход (които се разходват изцяло за храна и се облагат с 20% ДДС), тежи много повече от същия данък на човек с 2000 лв. или 20000 лв. месечен доход, където разходите за храна заемат нищожен дял.

В нашия данъчен модел делът на преките данъци е по-малък. Това е изгодно за заможните, богатите и най-богатите, защото изброените продукти и услуги, облагани с ДДС и акцизи, заемат нищожна част от семейните им бюджети. Преобладаващата част от техните доходи се облагат с нисък пряк данък, а немалка част не се облагат изобщо, защото са в сивия сектор, чийто дял в нашата икономика се оценява на 30-40%. Дори и да искат, бедните не могат да скрият част от дохода си в сивия сектор, понеже нямат такъв. Тази данъчна политика в полза на капитала у нас се засилва с упорития отказ на властите от прогресивно облагане, каквото се използва в повечето страни от ЕС, с прилагането на най-нисък „плосък” корпоративен и подоходен данък, с отказа от семейно данъчно облагане и с премахването на необлагаемия минимум.

С тази си икономически нерационална и антисоциална данъчна политика България се конфронтира и с най-развитите страни от ЕС. Ние получаваме милиардни безвъзмездни помощи от ЕС, а прилагаме спрямо тях данъчен дъмпинг с най-нисък дял на преките данъци и най-ниски „плоски” данъчни ставки. Както посочих в първи раздел, нашата държава се самолишава от вътрешни приходи, облекчава най-богатите си данъкоплатци и товари бедните, а чакаме помощи, събирани с по-високо облагане на западноевропейските данъкоплатци. Това дразни властите и гражданите на западноевропейските страни, все по-често ни се напомня от тяхното обществено мнение и едва ли ще бъде толерирано дълго. То противоречи и на елементарните интеграционни принципи. Според тези принципи в рамките на една интеграционна общност трябва да има еднакви или близки по равнище данъци и сходни данъчни основи, за да не влияят изкривяващо върху пазарните критерии за териториално и регионално насочване на ресурсите между страните членки на ЕС, да не облагодетелстват едни за сметка на други страни членки.

От гледна точка на европейския опит, на принципите на социалната справедливост и на солидарността България прилага най-консервативната, антисоциална и антиинтеграционна данъчна и осигурителна политика. А нашите данъкоплатци мълчат и търпят. Търсят начини да не плащат данъците и ако ги намерят, с удоволствие се възползват от тях. А на изборите гласуват за тези, които в продължение на много години поддържат заплатите и пенсиите им ниски, а косвените им данъци – високи и ги лишават от необлагаем минимум при подоходния данък. Странно поведение на най-бедния народ в ЕС!

Опитите за оправдаване на ниските преки данъци със стимулиране на стопанската активност, привличане на чужди инвестиции, повишаване на събираемостта на данъците, ограничаване на сивия сектор и повишаване на конкурентоспособността се провалиха. Когато се позовават на миналото, пазарните фундаменталисти лъжат, че с въвеждането на ниски „плоски” данъци нараства масата на данъчните постъпления. Когато говорят за бъдещето и предричат финансова катастрофа при евентуална промяна на данъчното статукво, те отново лъжат, разчитайки на неинформираността на голямата част от хората.

В това отношение сервилните медии правят лоша услуга на България и на българските граждани, защото допускат до камерите, микрофоните и печатните страници на медиите главно пазарните фундаменталисти, а не ги изправят очи в очи с опоненти. Наверно защото знаят, че няма да издържат в открита дискусия. От средства за информация българските медии се превърнаха в средства за дезинформация или за подвеждаща информация. Историческите факти по света потвърждават, че почти винаги, когато са въвеждани ниски преки данъци бюджетните постъпления са намалявали и бюджетните дефицити са се повишавали. От това е печелел само капиталът. Тези факти обаче отсъстват от новините и коментарите на българските медии. На тази тема ще се върна по-долу към българския опит.

Въпреки ниските данъци стопанската активност в България през последните години не е по-висока. През 2007 г., т.е. преди въвеждането на ниските „плоски” данъци, бяхме на седмо място в ЕС по темп на прираста на БВП; през 2009 г. т.е. с „плоските” данъци – на 16-о място, през 2010 г. на 18-о място, през 2011 г. на 16-о и т.н. Не е доказана пряка причинно-следствена връзка между ниски преки данъци и висок растеж на БВП. Растежът се определя от цял пакет фактори, като ниските данъци са само един от тях, при това, не най-важният.

Пазарните фундаменталисти казват, че ниските данъци привличали преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ). И това не е вярно. През последните 5-6 предкризисни години у нас постъпиха значителни чужди инвестиции, но насочването им по сфери на дейност имаше паразитен характер. Както посочих по-горе, около 75% бяха за четири направления: недвижими имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, финансово посредничество, хотели и ресторанти. Само ПЧИ за търговия и ремонт на автомобили превишаваха тези в цялата преработваща промишленост. Не е ли това абсурдно! Няма държава по света, която да е просперирала трайно с такава структура на инвестициите си!

Приоритетни за нас отрасли и сфери на дейност, като здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, опазване на природната среда бяха пренебрегнати от чуждестранните инвеститори, защото не отговаряха на техните комерсиални интереси. Нашата конкурентоспособност беше и продължава да е най-ниска, а енергоемкостта ни – най-висока в ЕС. Расте обезлюдяването на много райони на България. Голяма част от младежите и девойките, току що завършили университетите, напускат страната ни и така изтичат не само младите мозъци, но и генетичният потенциал на България. ПЧИ не помагат за преодоляване на тези фундаментални дефекти на нашата икономика и на обществото ни.

Ниските преки данъци нямаха нищо общо с притока на ПЧИ. Най-големият приток беше преди въвеждането на ниските „плоски” данъци и се дължеше главно на благоприятната световна и европейска конюнктура. След тяхното въвеждане настъпи срив в притока на ПЧИ, не заради ниските данъци, а под влияние на други по-важни фактори, главно влошаването на световната и европейската конюнктура. Притокът на ПЧИ у нас през 2007 г. (т.е. преди кризата) беше 9,05 млрд. евро, а през 2011 г. – 2,12 млрд., през 2012 г. – 1,32 млрд., през 2013 г. – 1,38 млрд. и през 2014 г. – 1,28 млрд. евро. За това повлия и кризата в съседна Гърция, която хвърляше сянка на съмнения в световните финансови среди върху стабилността на нашата икономика и банковата ни система, а също и многобройните наши вътрешни проблеми, за които чуждестранните финансисти са добре информирани.

От казаното следва, че ниските преки данъци не са първостепенен фактор за привлекателността на България за ПЧИ. Достатъчно е да напомним за широко разпространения у нас така наречен „данък корупция”, за неефикасната държавна администрация, недостигът на висококвалифицирани кадри, нестабилното законодателство, бавното съдопроизводство, лошата инфраструктура и т.н., за да разберем, че данъчните ставки нямат решаващо значение за привлекателността ни за чужди инвестиции.

След многократните намаления на осигурителните вноски (от 32% на 16%), на корпоративния и на подоходния данък, обещаните от пазарните фундаменталисти стотици хиляди нови работни места и стотици милиони лева допълнителни приходи от данъци и осигуровки не се появиха. Напротив, през последните години изчезнаха около 400 хил. работни места. Растеше бюджетният дефицит и дефицитът в осигурителната система, делът на сивия сектор е 30-40%. Около 50% от пенсиите се осигуряват с текущи трансфери от републиканския бюджет, а не от пенсионно-осигурителни вноски. Проверките на НАП и на други контролни органи установяват масови нарушения на данъчната, осигурителната и митническата дисциплина, на санитарно-хигиенните и екологичните стандарти, на трудовата безопасност и т.н., въпреки рекордно ниските корпоративни и подоходни данъци.

У нас липсва структурна и технологична модернизация в икономиката, въпреки най-ниските преки данъци и осигурителни вноски с които на частния бизнес са оставени минимум 30 млрд. лв. допълнителни ресурси през последните 10 години, Не се инвестира в научни изследвания и внедряване на технически и други новости. Това личи от посредственото качество на произвежданите продукти и услуги. Високотехнологичните стоки са едва 3,4% от нашия износ при 18-20% средно за ЕС. Преобладава износът на суровини, материали и първично преработени стоки (44,7% от износа) на ниски експортни цени. Нашият частен капитал използва голяма част от оставените му необложени доходи за инвестиции в екстравагантни офиси и резиденции у нас и в чужбина, луксозни автомобили, яхти, самолети, хеликоптери и други подобни; няма подобрение на условията за труд.

След 2007 г. затихна дейността по разширение и модернизация на нашия производствен потенциал, каквото цивилизованите страни правят активно по време на криза. Както вече споменах по-горе, в предкризисната 2008 г. инвестициите у нас бяхя 29,4 млрд. лв., а през 2013 г. – 18,1 млрд. лв. Влоши се структурата на вноса по начин на използване. Рязко спадна вносът на инвестиционни стоки. Ако през 2007 г. той беше 30,6% от общия внос, за 2013 г. е 22,2%. Още повече спадна вносът на машини, уреди и апарати. Кризисните години са проспани и нашата икономика не е готова за успешно следкризисно развитие.

Корпоративният данък, данъкът върху доходите на физическите лица и стандартният данък върху добавената стойност в страните членки на ЕС и в няколко други европейски страни са както следва (виж таблица 2.):

Таблица 2. Данъци в европейските страни – в %

Страни Максимални ставки за корпоративен данък Максимални ставки за данъка в/у доходите Стандартен ДДС
Австрия 25 50 20
Белгия 33,99 70 21;12
България 10 10 20
Хърватска 20 40 25;13
Кипър 12,5 35 19;8;5
Чехия 21 15 21
Дания 22 55,56 25;0
Естония 20 20 20;9
Финландия 20 56,05-62,05 24;14;10
Франция 33,3;36,6 45;49 20;10;5,5;2,1
Германия 30,18-33,33 13,5-45;0 19;7
Гърция 26 42;46 23;13
Унгария 10;19 16 27
Ирландия 12,50 41 23
Италия 31,4 45 22
Латвия 15 23 21;12;0
Литва 15 42 21
Люксембург 29,22 40 17
Малта 35 35 18
Холандия 20;25 52 21;6;0
Норвегия 27 47,2;53,7 25;15
Полша 19 32 23
Португалия 21 46,5 23;13;6
Румъния 16 16 24;9;4
Словакия 22 19 20;10
Словения 17 50 22;9,5
Испания 28;25 42 21;10;4
Швеция 22 56,6 25;12;6
Швейцария 25 45,5 8
Турция 20 35 18;8;1;0
Великобритания 18 17 20
Русия 20 13 18;10;0
Украйна 18 17 20

Източник: Wikipedia. Tax rates of Europe.
Пояснение: Посочването на няколко числа, особено в колоната за ДДС показва, че се прилагат няколко данъчни ставки за различни стоки. България е една от малкото страни с единна ставка за този данък. Възможно е междувременно някои от данъчните ставки да са променени, но това не променя общата картина на данъците в Европа.

Преди въвеждането на „плоския” корпоративен данък от 1 януари 2007 г. и на „плоския” данък върху доходите на физическите лица от 1 януари 2008 г. нашите управляващи политици и обслужващите ги пазарни фундаменталисти твърдяха, че те ще помогнат за „изсветляване” на икономиката и ще се постигне рязко увеличение на постъпленията в бюджета от тези данъци. Позоваваха се на така наречената Крива на Лафер и на абстрактни опростени логически разсъждения. Нашата практика опроверга и тези прогнози. Сега пък е мобилизирана цялата мощ на пазарните фанатици да плашат обществеността, че посягането на „плоските” данъци (които те, странно защо, в противовес на световния опит, наричат – най-справедливи) и замяната им с умерено прогресивни данъци ще срине постъпленията в бюджета и ще има тежки последствия за икономиката и обществото. Това също не е вярно!

Всеки, който познава подробностите за така наречената „Крива на Лафер” не може да не знае за множеството условности около нейното съществуване и възможности за приложение. Не може да не е прочел, че дори нейният така наречен автор Артър Лафер няма претенции за авторство и още по-малко за приложимостта ѝ.

И още по-важно. Световният опит показва, че въвеждането на ниски данъци в повечето случаи е водело до намаление на бюджетните постъпления, повишение на бюджетния дефицит и на публичния дълг. Без да се връщам към многобройните примери в далечното минало, ще напомня, че това се случи и в САЩ по времето на президента Рейгън, а също и в близкото минало на двамата президенти – Буш старши и Буш младши. Това е една от многото причини за настоящия астрономически публичен дълг на САЩ. Не се е случвало в Западна Европа, защото там никога не са прибегвали до такива авантюристични резки намаления на данъците. Да не говорим какво става и какво би могло да се случи на нашите географски ширини, където доминира максимата, че „и нулев да е данъкът няма да го плащам”. Ниските данъчни проценти не пораждат автоматично готовност да се плащат данъците. То се потвърди от многобройните данъчни ревизии у нас през последните години, при ниските „плоски” данъци, установили хиляди груби нарушения. Потвърждава се и от обобщените данни (виж таблица 3.).

Таблица 3. Постъпления в републиканския бюджет от корпоративен данък и от данък върху доходите на физическите лица в млн. лева

Години Корпоративен данък-постъпления Корпоративен данък-прираст Данък в/у доходите-постъпления Данък в/у доходите-прираст
2005 932,4 1248,6
2006 1206,4 +274,0 1324,6 +76,0
2007 1676,6 +470,2 1808,7 +484,1
2008 2059,6 +383,0 1950,6 +141,9
2009 1617,4 -442,2 2029,8 +79,2
2010 1242,5 -374,9 2012,7 -17,1
2011 1495,9 +253,4 2179,6 +166,9
2012 1478,1 -17,8 2297,7 +118,1
2013 1553,0 +74,9 2348,5 +50,8
2014 1679,3 +126,3 2596,6 +248,1

Източник: Сайт на Министерство на финансите, раздел Статистика
Пояснения: Прирастът на постъпленията е спрямо предходната година. „Плоският” корпоративен данък действа от началото на 2007 г., а „плоският” данък върху доходите – от началото на 2008 г.

Нашите пазарни фундаменталисти и сега твърдят, че въвеждането на „плоските” преки данъци е довело до увеличение на бюджетните постъпления от тях. С тези си твърдения те допускат поне две големи грешки. Първо, не се съобразяват с реалните факти. А фактите са, че няма такова увеличение. При данъка върху доходите картината е силно противоречива, а при корпоративния данък спадът на постъпленията е категоричен. Второ, всеки средно грамотен икономист знае, че размерът на данъчните постъпления е резултат от взаимодействието на много фактори и че е невъзможно да се установи отделното въздействие на всеки от тях. Това се проявява в нашия случай с постъпленията от подоходния данък. Въпреки това, тези хора мълчат за влошаването, но решават да „припишат” цялото подобрение през последните години на действието на един фактор, за да „докажат” това, което им е изгодно да се докаже, колкото и произволно да е то. Такъв своенравен подход в икономическия анализ е недопустим.

Обективният анализ показва, че няма права причинно-следствена връзка между въвеждането на ниските „плоски” данъци и размера на бюджетните постъпления. От историята знаем, че „след това, не винаги означава поради това”. То важи както за положителните, така и за негативните резултати. Както вече споменах в горния параграф, бюджетните постъпления зависят от взаимодействието на много фактори в различна комбинация, с различна дозировка, при различна икономическа, социална, политическа, културна и друга среда. За разлика от така наречените „точни науки”, в обществените, в това число и в икономическите науки (които също са точни), последствията от икономическите процеси са обобщен резултат на това съвокупно действие и никога не е възможно изолирането и измерването на „приноса” на отделните фактори, дори и с най-съвременните методи за факторен анализ.

Очевидно е само едно – поради премахването на необлагаемия минимум при данъка върху доходите и рязкото намаление на данъчните ставки данъчното бреме се премества от богатите към бедните. Това е единственият важен резултат от въвеждането на този данък, който се поддава на безспорно установяване. През 2007 г. (преди въвеждането на „плоския” данък върху доходите) прирастът на постъпленията е бил 484,1 млн. лв., а през 2008 г. (с въвеждането му) прирастът е 141,9 млн. лв., което идва главно от премахването на необлагаемия минимум, а не от „изсветляването” на стопанската дейност. От това следва, че истински положителен принос няма. През 2009 г. прирастът на постъпленията намалява рязко, а през 2010 г. има спад. Колебливото увеличение на постъпленията от този данък през последните години може би се дължи главно на постепенно подобряване работата на данъчната администрация, което е нормално да се очаква, в резултат на взетите мерки, и въвеждането на преки електронни връзки с данъчните субекти. Въпреки че равнището на събираемост продължава да е ниско, особено за ДДС и акцизите върху горивата, цигарите и алкохола, поради огромната контрабанда. Това се знае от всички в България, с изключение, може би, на криминалната полиция и на другите правораздавателни органи.

Може да се говори по-скоро за обратна причинно-следствена връзка – въвеждането на „плоския” корпоративен данък намали постъпленията от 2059,6 млн. лв. в предкризисната 2008 г. до 1679,3 млн. лв. в 2014 г., когато, според твърденията на правителството и на пазарните фундаменталисти, вече сме излезли от кризата и обемът на БВП превишавал предкризисното равнище. И въпреки очакваното нормално подобрение в работата на данъчната администрация. И тук обаче, неблагоприятният резултат се дължи на сложното взаимодействие на много фактори, за които стана дума по-горе и не бива „вината” да се стоварва само на един от тях.

Общият извод е, че българската данъчна система нито е икономически ефективна, нито е социално справедлива, нито е проевропейска. Тя прави прекалено много реверанси пред интересите на едрия капитал и пренебрегва интересите на трудовите хора, на средния и дребен бизнес, на интелигенцията и на пенсионерите. Обслужва паразитни интереси на икономическата стагнация. С такава данъчна система не можем да разчитаме на възстановяване на вътрешното потребление и скорошно излизане от кризата. И още по-малко – на следкризисно догонващо устойчиво икономическо развитие в съответствие със стратегията „Европа 2020” и по-нататък.

Проект за данъчна реформа в България

За преодоляване на посочените дефекти в действащата у нас данъчна система и за нейното модернизиране в съответствие с европейските стандарти, предлагам следните промени в данъчната система на България през следващите години:

От 1 юли 2016 г. ”плоският” данък върху доходите на физическите лица да се преобразува в умерено прогресивен данък с необлагаем минимум за месечен доход до 420 лв и данъчни ставки: 10, 15, 20 и 25% в зависимост от размера на дохода. Конкретните данъчни етажи подлежат на уточняване. Може да се мисли и за намаляване броя на етажите над необлагаемия минимум от 420 лв., колкото ще бъде минималната заплата през 2016 г. Важното е да се остави достатъчен необлагаем минимум за най-бедните. Следващите доходи, примерно до 1500 лв. месечно (което е масовият случай) да се облагат с 10%; превишението от 1500 до към 3000 лв. с 15%; горницата до към 5000 лв. с 20% и над 5000 лв с 25%. Това е умерена прогресия като се има предвид, че в ЕС преобладават максимални данъчни ставки над 40%, а в някои страни достигат до 56% и 70% за най-високите данъчни етажи (виж таблица 2.). То би било важна стъпка към сближаване със средното облагане на доходите в ЕС (около 40%), което неизбежно ще стане през близките години, като един от елементите на интеграционния процес.

Така по-голяма част от доходите ще остава в бедните и средните доходни групи и ще повишава покупателната им способност. Това пък ще увеличава потребителското търсене на домакинствата (което е над 60% от БВП), предимно за произведени в България стоки и ще бъде стимулатор за икономическия растеж, заетостта, доходите и за бъдещи постъпления в бюджета.

Главният резултат от въвеждането на този данък е, че чрез необлагаемия минимум и данъчната прогресия бремето се премества към заможните и богатите слоеве и се облекчават бедните и средните. Това е икономически оправдано, социално справедливо и целесъобразно от гледна точка на интеграцията ни в ЕС. От чисто фискална гледна точка крайният резултат ще е умерено положителен, но това не е най-важното. По-важна е справедливостта в разпределението на данъчното бреме – който получава повече ще плаща повече, защото може да си го позволи. Този принцип е уважаван в цял свят от векове. Струва си да се напомни още веднаж, че това е било разбрано и приложено във Великобритания през 1435 г. и в САЩ през 1862 г., а някои хора в България не желаят да го разберат в 2015 г.! Предлаганата промяна ще осигури и допълнителен ресурс за бюджета и допълнителен тласък за възобновяване на растежа.

От 1 юли 2016 г. да се премине към семейно облагане на доходите. В този случай данъчен субект ще е семейството, а не отделните му членове, както е сега. Общият доход на членовете на семейството се дели на техния брой. Ако доходът на член е по-малък или равен на необлагаемия минимум, установен с новия данък върху доходите на физическите лица, той не се облага. Ако е по-голям горницата се облага по скалата на данъка върху доходите.

С този данък се оставя по-голям доход на разположение на домакинствата. Това ще стимулира потребителското търсене (а чрез него и растежа), ще допринася за по-висока раждаемост и ще улеснява отглеждането на децата. Това, наред с други мерки (еднократните помощи при раждане на дете, повишаване на детските надбавки, ежегодната еднократна помощ за първолаците в началото на учебната година, увеличаване на отпуска по майчинство, помощите за младите семейства и за отглеждане на деца, разширяване на детските ясли и градини, въвеждане на безплатни детски ясли, градини и средно образование и т.н.) ще помогне за смекчаване на преживяваната от страната ни все по-остра демографска криза, която вече прераства в демографска катастрофа и застрашава оцеляването ни като народ и държава към края на това столетие. Бездействието на властите през последните десетилетия в контекста на наближаващата демографска катастофа е равносилно на национално престъпление. Това ще се проумее след няколко десетилетия, но тогава ще е късно!

От 1 януари 2017 г. „плоският” данък върху печалбата (корпоративният данък) да се преобразува в умерено прогресивен с максимална ставка 20%, при 33-34% в Германия и Франция и около 30% средно за ЕС (виж таблица 2.). И тук препоръчвам да се оставя необлагаем минимум за печалбата на малките и средните фирми (това ще бъдат предимно семейни фирми, чийто размер подлежи на уточняване с ясни критерии); да се запази 10% ставка за средните по размер печалби и да се въведе 20% за най-големите печалби над определена граница. Конкретните данъчни етажи подлежат на уточняване.

С предлаганото повишение на средното равнище на облагане с корпоративен данък ще се осигури допълнителен ресурс за бюджета, а заедно с умерено прогресивните ставки ще се направи важна крачка към сближаване със средното равнище на корпоративно облагане в ЕС, което ще стане неизбежно през близките години, като елемент на интеграцията в бюджетната политика.

Препоръчвам също тези основни ставки да се съчетаят със: а/ въвеждане на нулев данък за реинвестираната в производствени дълготрайни активи част от печалбата през следващите 10 години във всички райони на страната; б/ право на фирмите да прилагат ускорена амортизация за новопостроени производствени сгради, доставени нови производствени машини и съоръжения през 2017-2025 г.

На евентуални възражения от страна на Европейската комисия, че това е държавна помощ, може да се отговори със силни контрааргументи: икономическата изостаналост на нашата страна; ниската производителност и конкурентоспособност на нашата икономика в условията на открити европейски пазари; оскотяващата бедност, пораждаща нарастващо социално напрежение и ускорена емиграция; необходимостта от догонващо икономическо развитие на България, което е от взаимен интерес. Това може да бъде елемент на един допълнителен пакет от икономическа помощ, каквато по-бедните страни членки следва да поискат съвместно от ЕС в близко бъдеще.

Този корпоративен данък ще стимулира инвестиционната активност за разширението, за структурното и технологичното обновяване на производството, особено като се има предвид рязко спадналата инвестиционна активност през последните седем години, за която стана дума по-горе. Моят анализ показва, че фирмите, които инвестират активно ще плащат дори под 10% корпоративен данък през следващите 10 години. Това ще повиши растежа, заетостта, доходите и бъдещите данъчни постъпления в бюджета.

За дейности с ограничен оборот и където е трудно и неоправдано да се води официална отчетност (сергийна търговия, занаятчийски ремонтни, транспортни и други услуги в работилници или по домовете, частна лекарска и зъболекарска практика, таксиметрови и други транспортни услуги и т.н.), определени със закон, да се плаща патентен данък. Размерът на очаквания доход и на полагащия се данък да се определят след внимателен анализ от специалисти и въз основа на натрупания опит. Този начин на облагане на доходите ще стимулира данъчните субекти към по-голяма активност.

Да не се допуска приемането на така наречения данък „Градина”. С този данък се посяга на символичните доходи на селските стопани, които отглеждат ограничени количества плодове и зеленчуци за собствени нужди в дворовете си. Освен това, разходите по неговото прилагане ще са по-големи от постъпленията по този данък за местните власти. Дори само това го прави излишен.

ДДС да остане на сегашното ниво от 20%, но от 1 януари 2017 г. за лекарствата, детските стоки и учебните помагала да се намали на 5%, а за хазарта и за екстравагантни луксозни стоки по списък утвърден от Народното събрание, да се повиши на 25%. Това също е умерена стъпка, като се има предвид, че в 13 страни членки на ЕС стандартният ДДС вече е над 20% (виж таблица 2.). То ще облекчи живота на възрастните хора, които са главни консуматори на лекарства и ще помогне за стимулиране на раждаемостта и отглеждането на децата в контекста на демографската криза.

  1. От 1 януари 2017 г. данък върху лихвите по депозити на домакинствата да се прилага само за влогове сумарно над 100 хил. лева на вложител, независимо в колко срочни депозита или банки са вложени. Това ще засегне ограничен брой физически лица. При настоящите ниски лихви по депозитите в условията на дефлация постъпленията от този данък ще са нищожни.
  2. От 1 януари 2017 г. да се повишат данъчните ставки върху доходите от дивиденти и други форми на капиталови доходи. Подробностите да се изработят от данъчните власти, като се има предвид въвеждането на умерено прогресивни преки данъци.
  3. От 1 януари 2017 г. да се повиши прогресията в данъка за недвижимо имущество над 200 хил. лева по данъчна оценка, а може би и за притежавани екстравагантни транспортни и други средства и съоръжения: самолети, хеликоптери, лимузини, яхти и други подобни. При сегашното облагане размерът на този данък за семейство в София е два пъти по-малък от годишната такса смет, което е ненормално. В тази връзка през 2016 г. да се направи преоценка на данъчните оценки на имотите, които сега се разминават драматично с пазарните им стойности. Ставките по този данък да осигуряват приходи в бюджета, поне 1% от БВП (при среден за ЕС 1,5% от БВП). Подробностите да се изработят от данъчните власти, като се има предвид въвеждането на умерено прогресивни преки данъци.
  4. До края на 2016 г. да се приложи еднократен данък „солидарност” върху недвижимите имущества със сумарна стойност на домакинство над 300 хил. лв в размер на 5% от данъчната им стойност. Приходите от него да се използват само за инвестиционни цели. Това не е репресивен данък, а средство за подпомагане на българското общество в настоящата трудна ситуация. Решението за такъв данък да се вземе чрез национален референдум.
  5. Да се преразгледат данъците за даренията и наследствата, като се запази сегашното облагане на малките и средни дарения и наследства и да се повиши за големите и най-големите, превишаващи 250 хил. лева по данъчна оценка. Това е икономически обосновано и социално справедливо.
  6. До края на 2016 г. да се осъществи децентрализация на данъчната система чрез предоставяне на общините правото да събират и използват по-голям дял от приходите, както е в западноевропейските страни. На първо време може да се започне с отчисляване на 10% от данъка върху доходите на физическите лица. Засега местните власти у нас събират само 3% от данъчните приходи (виж таблица 1.) и по този показател сме на 25-то място между 28-те страни членки.

С изключение на така наречения „Данък сгради” за по-големите недвижими имоти и данъка върху най-луксозните автомобили и други луксозни превозни средства, да не се допуска повишение на други местни данъци, за което призовава през последните дни министър-председателят. Това ще бъде поредната груба грешка в данъчната политика. Необходимите допълнителни ресурси за общинските бюджети да се набавят от повишение на преките данъци (корпоративен и по доходите на физическите лица), ДДС за луксозните стоки и акцизите, данъка върху хазарта, данъка върху големите наследства и дарения, приходите от еднократния данък „солидарност”.

  1. България да се присъедини към данъка върху финансовите трансакции, който предстои да бъде въведен в ЕС.
  2. Да се забрани отнемането за бюджета на остатъчната неразпределена печалба от държавните фирми (след изплащане на корпоративния данък и дивидента). От 1 юли 2016 г. дивидентът за държавата да се намали от 80% на 20%. Това ще остави допълнителни ресурси за развитие на държавните фирми. При действащите сега правила печалбата на държавните фирми се облага два пъти: с 10% корпоративен данък и с 80% дивидент, т.е. изземва се почти изцяло. Това ги лишава от ресурси за развитие и ги поставя в неравностойно конкурентно положение с частните фирми.

Защо е необходима такава реформа?

Първо. Данъчната система е най-ефикасният инструмент в преразпределителните отношения. Тя е сърцевината на бюджетната политика, която трябва да осигурява стабилно развитие на държавата и обществото. Всяко общество е съставено от икономически, социални, професионални, етнически, религиозни, културни и други общности със свои интереси, между които има различия, а често пъти противоречия и дори конфликти. Колкото по-добре се съчетават различните интереси, толкова повече стабилност и успешно развитие постига обществото. Инструментите за това съчетаване са данъците, а то се постига само чрез компромиси.

Сегашната наша данъчна система има конфронтационен характер. Тя обслужва много добре интересите на 5-10% от гражданите на България. Недостатъчно добре, но засега поносимо, обслужва интересите на други 10% от българите. Тя обаче потиска интересите на 80% от българите и особено жестоко – на най-ниските 50%. Настоящата данъчна система на България е икономически неефективна, антисоциална и антиевропейска. Във вътрешен план тя поражда все по-голяма нестабилност, недоволство, апатия, напрежение, негодувание, отчуждение и конфронтация. А във външен план – все по-голяма изолация на България от ЕС и негодувание от другите страни членки по наш адрес.

България се нуждае от по-добро балансиране на различните социално-икономически интереси чрез данъчната система. Идеално обслужване на всички интереси не е възможно, но някакво що годе рационално съчетаване на интересите на 90-95% от населението е възможно и необходимо. А останалите 5-10% най-богати трябва да проявят реализъм и разбиране, защото то е и в техен стратегически интерес. При евентуална социална експлозия на дискриминираните бедни богатите могат да загубят всичко. В техен интерес е да не се допуска изостряне на вътрешното социално и политическо напрежение.

Предлаганата от мен система за данъчно облагане не препоръчва незабавно изравняване на нашето данъчно бреме с преобладаващото в ЕС. Това би било социална и икономическа авантюра. Предлагам постепенно сближаване с европейските данъчни стандарти през близките 8-10 години, като се започне с умерено прогресивно облагане. Това е компромис, който ще улесни развитието на нашата държава в условията на социално-икономическа и политическа стабилност. Този тип развитие няма здравословна алтернатива.

Второ. Отделните хора, социалните и професионалните общности, а и държавите трябва да се оглеждат и в страни, когато вземат важни решения. За да видят първо, как постъпват другите държави при решаване на сходни проблеми, да си „сверят часовника” с тях, и второ, дали със своите решения не накърняват интересите на съседи или на други членове на общността. При това оглеждане в нашия случай се установяват поне две неща:

  1. Преобладаващата част от другите страни членки на ЕС и особено най-големите и най-развити страни прилагат прогресивно данъчно облагане, с което преразпределят доходи и се стремят да балансират различни групови интереси. Ако правителствата на високо развитите и проспериращи страни членки на ЕС в които живеят около 450 млн. души, отдавна са стигнали до такива решения, следва че в прогресивното данъчно облагане има нещо по-рационално от „плоското” облагане. Едва ли тези демократични общества и техните правителства грешат вече десетилетия наред, а ние сме единствените мъдреци с нашата допотопна и конфронтационна данъчна система. Очевидно някои влиятелни корпоративни среди у нас са заинтересовани да има такава система и я натрапват на покорното и търпеливо българско общество. Огромното мнозинство от нашето население обаче не е заинтересовано от такава система. Рано или късно търпението му ще се изчерпи.
  2. Във всяка интеграционна общност от държави трябва да има висока степен на сближаване и дори уеднаквяване на икономическите политики и техните инструменти. Недопустимо е една или няколко държави да прилагат икономически политики, които увреждат интересите на другите страни от общността. В нашия случай, недопустимо е една или няколко държави да прилагат данъчен дъмпинг спрямо другите страни членки, каквото прави нашето правителство вече девет години. Засега това се толерира снизходително от по-големите ни западни партньори, но едва ли ще е безкрайно. То дори вече ни се напомня няколкократно. Интересите на ЕС изискват интеграция в данъчната ни политика, като инструмент за по-рационално насочване на икономическите ресурси в рамките на общността, а също и за стабилизиране на общата валута. Защото не е възможна обща валута без обща парична и бюджетна политика. ЕС има обща парична политика, но няма обща бюджетна политика. Това заплашва бъдещето на общата ни валута, дори бъдещето на ЕС като интеграционна общност.

Трето. Всяка съвременна държава трябва да упражнява някои функции, които само тя може да изпълнява успешно. Това са сложните, социално и морално чувствителни функции, които не могат да се предоставят на пазарния автоматизъм. Те са твърде важни, за да се решават само от пазара. Такива са: образованието, здравеопазването, фундаменталната наука, културата, грижите за най-възрастните, болните, инвалидите, самотните, демографските процеси, инфраструктурата, съдебната система, отбраната, сигурността, опазването на околната среда, последствията от големи природни бедствия, стопанските дейности в условията на естествен монопол, развитието на планински, полупланински и други изолирани райони и т.н.

Упражняването на такива функции изисква големи ресурси. Тези ресурси могат да се набавят само с участието на цялото общество. Световната практика е доказала отдавна, че най-ефикасен инструмент за целенасочена трайна мобилизация на такива ресурси е данъчната система. Доказано е също, че това може да става най-добре с умерено високи данъчни проценти и подходяща данъчна основа, които да съчетават потребностите на обществото от такива ресурси със запазване на стимулите за упражняване на стопанска дейност от компаниите и отделните граждани. В този контекст е доказано, че разумното равнище на облагане на доходите на физическите лица и печалбите на компаниите от стопанска дейност, е в порядъка на 30-35%, съчетано с разумна прогресия. При данъците върху потреблението разумното стандартно равнище на облагане е около 15-20%.

Четвърто. Ако народите по света желаят развитие и просперитет в условията на социално-икономическа стабилност през следващите години и десетилетия, трябва да наложат на своите правителства възстановяване на грубо погазената социална справедливост. Защото в света, а и у нас, няма по-остър дефицит от дефицита на справедливост! Не е възможна социална и политическа стабилност и успешно развитие в рамките на една държава или интеграционна общност, ако липсва елементарна социална справедливост.

Бедността и неравенството се пораждат от характера на доминиращата в света капиталистическа система, която се уповава изцяло на свободното пазарно стопанство, на частната собственост и свързаната с нея система на разпределение на новосъздавания продукт между труда и капитала. При това разпределение делът на капитала в световен мащаб расте, а на труда намалява. Нараства доходното и имущественото неравенство. То се превръща в главна заплаха за системата, която го е създала. Капиталистите подкопават основите на капитализма. Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц доказва това по категоричен начин в своите публикации през последните години.

Необходими са мерки за радикални промени във философията на тази система на разпределение. Това е много трудна за изпълнение гигантска задача. Докато това стане обаче, нейните дефекти могат да се смекчават частично чрез системата на преразпределение. Най-ефикасното средство за преразпределение е данъчната политика, осъществявана чрез данъчната система. Наред с другите й функции за които стана дума по-горе, тя служи и за смекчаване на социалното неравенство, породено от погрешна доходна и друга политика.

Дискусиите в Давос през последните години също потвърждават, че без възстановяване на социалната справедливост не е възможна стабилност и успешно развитие, особено между Севера и Юга. Там от години се казват верни думи, правят се заклинания, но участниците се разотиват и всичко продължава по старому. Липсата на радикални мерки за подпомагане на най-бедните световни региони, особено на Африка, с нейната оскотяваща бедност и растящо неравенство, през следващите години и десетилетия ще тласка десетки милиони хора на север към Европа, в търсене на по-добър живот и повече справедливост. Масовото преселение на над един милион души от Африка, Близкия и Средния изток към Европа през 2015 г., прогонени не само от войните, но и от оскотяващата бедност, бие тревожно камбаните за надвисналата ни опасност. Варварският терористичен акт в Париж на 13 ноември 2015 г. и злодеянието срещу руския пътнически самолет над Синай (в Египет) са послания, които трябва да бъдат прочетени внимателно и възприети много сериозно! Ако и този път Европа не се събуди навреме, тя е изправена пред много тежки изпитания

Горният анализ показва, че българските правителства не спазват нито една от данъчните поуки, потвърдени от многогодишния световен опит на най-развитите страни в условията на нормално функционираща пазарна икономика и особено в установеното в континентална Европа социално пазарно стопанство. Нито една високо развита страна в Европа, Америка, Япония, Австралия не е постигнала сегашното си благоденствие с помощта на „плоско” и свръхниско (10%) данъчно облагане. Няма да го постигне и България. По-скоро обратното! Дано управляващите среди в България го разберат навреме!

Реформирането на данъчната ни система в препоръчаните направления ще я направи по-справедлива, икономически по-ефективна и по-европейска.

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

28th Oct2015

Месец на България в Холандия, 28.10–28.11.2015г.

by Черно и Бяло

Представяне първообраза на фолкнетиката в Холандия

Решение на проблема с обездвижването, което убива 500 000 европейци всяка година

На 15 октомври в Пресклуб БТА се състоя пресконференция по повод предстоящия месец на България в Холандия от 28 октомври до 28 ноември. В рамките на този период културните и икономически отношения между България и Холандия ще бъдат подкрепени чрез изнасяне на 25 спектакъла „Това е България’’ на Национален фолклорен ансамбъл „Българе” в 25 града в Холандия. Сериозната културна изява има силен имиджов потенциал за България и от икономическа гледна точка. Възможностите и ефектите от промотирането на страната ни по света чрез уникалния ни фолклор бяха представени от участниците в пресконференцията.

Участниците в пресконференцията: Невелина Карталова, Мартин Йорданов, Христо Димитров, проф. Любомир Стойков, Владимир Минев, Весела Барбукова и стилист Капанов. (от ляво на дясно)

Участниците в пресконференцията: Невелина Карталова, Мартин Йорданов, Христо Димитров, проф. Любомир Стойков, Владимир Минев, Весела Барбукова и стилист Капанов. (от ляво на дясно)

В самото начало Христо Димитров – хореограф, продуцент и основател на Национален фолклорен ансамбъл „Българе” отбеляза, че това е най-дългото турне, което са правили до момента и то е част от проект, който ще продължи във Франция и Дания, а целта му е да рекламира България чрез уникалния ни фолклор, който е най-богатият в света в ритмично отношение. Христо Димитров сподели още, че по време на турнето ще насърчават развитието на фолклорния туризъм и ансамбълът ще прави флашмоб на централни места в градовете, като по този начин също ще представят българската култура и мода с български шевици. Мода с българските шевици ще бъде показвана и по време на спектаклите на „Българе” в Холандия. А благодарение на „Ричмарт”, от „Българе” ще носят 400 костюма с български шевици, които ще подаряват в Холандия на важни фигури, които срещат по време на турнето – посланици, директори на театри, бизнесмени, спонсори. В началото на пресконференцията танцьори от ансамбъл „Българе” показаха малка част от спектакъла ‘’Това е България’’ и демонстрираха силното въздействие от българските народни танци.

Мартин Йорданов, Христо Димитров, проф. Любомир Стойков (от ляво на дясно)

Мартин Йорданов, Христо Димитров, проф. Любомир Стойков (от ляво на дясно)

Владимир Минев – началник отдел информационно обслужване на бизнеса в Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и средни предприятия, развълнуван от изпълнението на ансамбъл „Българе”, подчерта, че „връзката между културните и икономически отношения е абсолютно директна”. Той акцентира върху това колко силно положително влияние върху бизнеса има разпознаваемостта на страната ни. Впечатлението, което българи от сферите на спорта и културата оставят в чужденците, допринася за популяризирането на България, създава увереност в бизнесмените и отваря врати. Владимир Минев допълни, че от страна на Агенцията и Министерство на икономиката ще подкрепят проекта чрез посолството и търговската служба в Холандия, за да бъдат разпространени покани до съответните бизнес структури и хора, които в бъдеще биха могли да вземат решения в полза на бизнеса в България. Подкрепата от страна на Министерство на икономиката е продължение и на договореното двустранно икономическо сътрудничество между България и Холандия от 16 юни 2015г.

Владимир Минев, Весела Барбукова и стилист Капанов. (от ляво на дясно)

Владимир Минев, Весела Барбукова и стилист Капанов. (от ляво на дясно)

Мартин Йорданов – бизнес консултант и моден предприемач, разшири гледните точки към проекта за популяризиране на България чрез уникалните неравноделни тактове и българските шевици. Той сравни българския фолклор с планина, в която има злато и това злато са неравноделните тактове – послание от древността, останало от траки, славяни и прабългари. Именно с неравноделните тактове България е уникална и те са не само важен принос в музикалната култура на Европа и света, но могат да бъдат „извадени” от българския фолклор и да се превърнат в част от решението на световния проблем – обездвижването. То е четвъртият водещ рисков фактор за смъртност в целия свят, а ключът за справяне с последствията от обездвижването е движението. Тук именно е важен потенциалът на българските народни танци и по-конкретно на неравноделните тактове, които могат да бъдат представени по нов модерен начин, като се поставят в основата на Фолкнетиката. Христо Димитров обясни, че названието произлиза от съчетанието между думите каланетика и фолклор, а самата фолкнетика представлява нова система от движения на базата на българските народни танци върху народна музика със съвременно звучене. Фолкнетиката в момента се разработва от екип хореографи от Асоциацията на хореографите в България, чийто председател е Христо Димитров.

По време на пресконференцията Невелина Карталова – представител на сдружение „BG Бъди активен”, представи кампанията Now We MOVE „Да раздвижим България” част от която е и „Най-дългото хоро” Now We Dance 2014 в Пловдив. Невелина Карталова представи резултатите от проучване, според което обездвижването е бомба със закъснител, която убива половин милион европейци и струва над 80 милиарда годишно. Изследването е проведено от Eвропейския център за икономика и бизнес изследвания (Centre for Economics and Business Research) и според резултатите от него 1 от всеки 4 души в Европа е физически обездвижен. При младите хора това са 4 от всеки 5. Обездвижеността взима повече жертви от тютюнопушенето и причинява смъртта на 500 000 европейци годишно. Решението е просто – 30 минути умерена до интензивна физическа активност на ден. Това решение може да бъде и Фолкнетиката, която ще представи българския фолклор пред света по един нов, съвременен начин, смятат инициаторите на проекта. Популяризирането на Фолкнетиката по света на свой ред ще рефлектира и върху разпознаваемостта на България, може да провокира интереса на чужденци към българския фолклор, от там към страната ни, а ефектите от това биха били многостранни.

Мартин Йорданов и проф. Любомир Стойков

Мартин Йорданов и проф. Любомир Стойков

В подкрепа на проекта за популяризиране на България по света чрез българския фолклор и българската шевица се вкючват Весела Барбукова – собственик на In Life Media, бизнес консултант, носител на приза Бизнес дама на годината и стилист Капанов – председател на националното сдружение на фризьорите в България и президент на ‘’Интеркоафюр – България’’. По време на пресконференцията г-жа Барбукова обясни, че екипът на In Life ще присъства по време на цялото турне и ще отразява най-интересните моменти като своевременно ще информира и водещите холандски медии за турнето. Весела Барбукова съобщи, че организира екип от хора на високи позиции от Европейската банка за инвестиции в Люксембург да посети концерта на „Българе” в Айндховен. Г-жа Барбукова обобщи и основните причини, поради които подкрепя проекта, а именно: важността на посланието на българския фолклор за българите в чужбина и за тяхното самочувствие; възможностите за осъществяване на реални бизнес връзки и контакти; идеята по модерен начин да се представи българския фолклор, както и представянето на българската шевица. Като партньор на проекта стилист Капанов акцентира върху предстоящия Международен конгрес на коафьорското изкуство през септември 2016 година в Шанхай, където България може да бъде представена атрактивно чрез българския фолклор пред други над 50 държави.

Владимир Минев, стилист Капанов, Невелина Карталова, Христо Димитров, Весела Барбукова, Мартин Йорданов и проф. Любомир Стойков (от ляво на дясно)

Владимир Минев, стилист Капанов, Невелина Карталова, Христо Димитров, Весела Барбукова, Мартин Йорданов и проф. Любомир Стойков (от ляво на дясно)

По време на пресконференцията стана ясно също, че по линия на MEN’S FASHION CLUSTER предстои откриване на модно „посолство” (шоурум) на българската мода в Амстердам, където ще бъдат представени и студенти по мода от български университети.  Водещ на пресконференцията беше проф. Любомир Стойков – председател на Академията за мода, медиен и моден експерт и консултант на проекта.

Фото: © Хайлайф

15th Oct2015

Миграционния пожар трябва да гасят тези, които го запалиха!, част 2

by Черно и Бяло

Американските власти са главният виновник за сегашното масирано преселение от Африка и Азия към Европа

Проф. Иван АнгеловНа 6 септември тази година Pogled.Info публикува мой анализ за миграционната криза. Междувременно продължих да работя по темата: обособих анализа в шест раздела, допълних го с още много аргументи и най-вече – раздел 6. – с още седем важни препоръки за ограничаване на организираното масово преселение от Африка, Близкия и Средния изток, което застрашава бъдещето на Европа и на християнската цивилизация. Тук предлагам на читателите разширения вариант на анализа с новите препоръки за ограничаване на миграционните потоци, който е почти три пъти по-голям от първата му част.

Правя го, за да опровергая масовите лъжи на Запад и у нас, с които се цели оневиняване на САЩ и на нейните съюзници за настоящата миграционна криза. А САЩ и най-близките й съюзници продължават гузно да мълчат.

Правя го още и защото миграционната криза е много сериозна и бързо се усложнява. Тя е на път да се превърне в европейска катастрофа и с напиращите все повече нелегални имигранти през турската сухопътна граница, застрашава пряко и България:

От историята знаем за поредица от велики преселения на народите през вековете. Стотици милиони хора сега живеят извън страните в които са родени те и техните родители. В своя статия през август 2015г. в списание Social Europe, бившият министър на външните работи на Германия Йошка Фишер писа: «В продължение на много години Европа беше сполетяна от войни, глад и бедност. Милиони европейци бяха принудени да емигрират по икономически и социални причини към Северна и Южна Америка и далечна Австралия, търсейки по-добър живот за себе си и своите деца. Те бяха считани за «икономически мигранти»…Днес Европа е един от най-богатите световни региони. В продължение на десетилетия повечето европейци живеят в демократични държави, които уважават фундаменталните човешки права. Европейската собствена мизерия и миграция се превърнаха в далечен (дори почти забравен) спомен».

Причини за нарастващите миграционни потоци

През последните десетилетия също сме свидетели на преселения на милиони хора от бедните към богатите страни по различни причини. Основните причини сега са икономически и политически. Докато има два световни полюса между бедни и богати, или както се казва в глобален план – между Севера и Юга, ще има и световна икономическа миграция. Засилването на бедността и изострянето на неравенството в световен мащаб ще поражда все по-голяма икономическа миграция: от бедните към богатите континенти, от бедните към богатите държави в континентите и от бедните към богатите райони вътре в държавите. Икономическата миграция може да бъде ограничена значително само ако се постигне относително изравняване, или поне намаляване на пропастта между качеството на живота в различните континенти, държави и региони вътре в държавите. Това обаче не се очертава като реална възможност през близките десетилетия. По-скоро обратното – бедността ще се разширява, а неравенството ще се задълбочава.

Политическите причини се изразяват във външни военни интервенции в по-малки и слаби държави, провокиране на граждански войни в други страни, заговори за сваляне на легитимни правителства на други държави, насърчаване на тлеещи етнически, религиозни и други конфликти в други страни, поддържане на добре платена и активна пета колона в чужди държави. Неслучайно напоследък все по-често се говори: „ако има война ще има емиграция, ако няма война няма да има емиграция”. Разбира се, тук става дума главно за военно-политическата емиграция. В следващото изложение за краткост ще боравя с понятието „политическа миграция”.

Главните икономически и политически миграционни потоци сега са от Африка, Южна и Югоизточна Азия, Близкия Изток, Латинска и Централна Америка към Западна Европа, Северна Америка и Австралия. В периоди на икономически, социални, политически, военни, религиозни и други кризи тези потоци се засилват, но никога не стихват напълно. Напоследък се очертава тенденция затишията да са все по-редки и по-кратки, а последствията – все по-дълбоки и сложни. Това ще затруднява все повече бъдещето на човечеството.

Намесата на САЩ във вътрешните работи на други държави

 През последните десетилетия, зачести намесата на световния хегемон Америка във вътрешните дела на други държави, което я превърна в мощен източник на миграция. Външните интервенции пораждат вътрешно политическо, икономическо, социално, етническо, културно и религиозно напрежение в тези страни и все по-често прерастват в тотален хаос, диктатури и граждански войни. Те пък правят невъзможен нормалния живот на хората в тези държави, застрашават личната и имуществената им сигурност и ги принуждават да емигрират. Най-грубо се намесват в чужди дела правителствата на САЩ и техни най-близки европейски съюзници, под знамето на натрапчивия „износ на демокрация” и „защита на гражданските права”.

Преди време Съветският съюз си беше присвоил правото да „изнася революция”. Америка сега се специализира в „износ на демокрация”. И едното, и другото са недопустими в отношенията между народите и държавите! Известна е многократната брутална намеса на САЩ преди и след Втората световна война в Централно- и Южноамериканските държави, в Африка, в Азия и в Европа. Създаването на еднополярен свят с доминация на САЩ през последните десетилетия увеличи апетитите за такава намеса и те зачестиха. Превърнаха се в нормална практика. Прилага се поголовно принципът „каквото е добро за Америка е добро за света”. Напомнено беше отново в речта на президента Обама на Годишната сесия на Общото събрание на ООН в края на септември 2015 г.

САЩ прилагат масово „двойните стандарти в своята политика. По принцип са против диктатурата, но за тях има „добри” и „лоши” диктатори, в зависимост от послушанието им. На думи са за демокрация, но на практика са по-доволни от диктатурата и диктаторите, ако им служат добре. На думи са за строго спазване на международното право, а на практика бомбардират сирийската територия (уж срещу Ислямска държава, но засега, изглежда безрезултатно), без разрешение на Съвета за Сигурност на ООН или искане от официалните сирийски власти. Прилагат масово икономически и други санкции срещу Югославия и много други страни (преди години) или срещу Русия (сега), но си затварят очите пред държавите и компаниите, които нарушават международното право и изрични решения на Съвета за Сигурност срещу Ислямска държава от тази година, като изкупуват и препродават крадения от Ислямска държава петрол от окупираните територии на Сирия и Ирак, превеждат им стотици милиони долари, снабдяват ги с най-модерни въоръжения, обучават и финансират десетки хиляди наемници от различни страни, за да воюват срещу Сирия и Ирак. Женевските конвенции и регулациите от Хага определят как трябва да се третират военнопленниците. Варварите от Ислямска държава обаче ги обезглавяват публично, а уж цивилизованият Запад, заедно със Саудитска Арабия и някои техни приятелски „демократични” арабски и мюсюлмански държави не само си затварят очите, а продължават да ги подпомагат. Има многобройни международни споразумения и предписания на ЮНЕСКО по опазването на античните и други културни паметници в мирно и военно време, но варварите от Ислямска държава ги разрушават, ограбват и разпродават, а правителствата на САЩ и техните западни съюзници, които са ратифицирали тези международни документи, си затварят очите и мълчат.

Политическите причини, които породиха последните масови миграционни потоци към Европа, са намесите под флага на „Арабската пролет” (Алжир, Тунис, Либия, Египет, Судан, Йемен, Сирия), а преди това за „износ на демокрация” в Ирак, Иран, Афганистан, Пакистан, Еритрея, Етиопия, Сомалия и други африкански страни, та чак до Нигерия и някои държави от Западна Африка. Така „Арабската пролет” се превърна в „Арабска зима”, която сега обхваща и Европа.

В повечето от тези държави и преди това имаше диктаторски режими, но те с нищо не бяха по-лоши от съществуващите и до сега проамерикански диктатури в Саудитска Арабия, в нейните по-малки съседи от Арабския (Персийския) залив, в Африка и други региони на света. Разликата е само в това, че едните бяха неутрални или антиамерикански, а другите – послушни и проамерикански. Положението в Ирак, Афганистан, Либия и други страни беше наистина лошо, но след бруталната намеса на Америка и някои западноевропейски страни, стана още по-лошо. По-рано, по време на диктатурите бяха избивани много хора заради техните политически, религиозни и други убеждения, но сега, с породените от тези интервенции граждански войни и пълен хаос, избиват още повече хора.

По времето на Садам Хусеин Ирак беше относително стабилна държава с брутална диктатура. Може би някаква доза „Близкоизточна диктатура” е била необходима, за да се поддържа стабилността в сложната обстановка в страната и региона. Ние европейците по-трудно можем да разберем това. Правителствата на САЩ отначало сътрудничеха с този и предшестващите го диктаторски режими в Ирак, доставяха му военна техника и му помогнаха в края на 1980 и следващите години да воюва срещу Иран (съседна също толкова лоша диктатура), защото това беше изгодно за САЩ, за да накажат новите ирански власти, които преди това свалиха Шаха Реза Пехлеви с държавен преврат. Войната завърши без победител. Впоследствие, когато Садам прояви признаци на независимост и непослушание, го обявиха за престъпен. Наложиха му строги икономически и други санкции, закриха самоволно части от иракското небе за полети на иракската авиация. Особено след войната му срещу Кувейт през август 1990г.

Правителствата на САЩ, Великобритания и други техни съюзници безцеремонно излъгаха света и Съвета за Сигурност на ООН, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване и на това основание на 19 март 2003г. започнаха мащабна война срещу него, без разрешение от Съвета за Сигурност на ООН. Оръжия за масово поразяване не бяха намерени, но за това сега не е прието да се говори. „Обективните” и „независими” западни медии, като че ли по някакъв всеобщ сигнал от всевишния, замлъкнаха и координирано избягват да говорят, показват и пишат на тази тема. А така наречената „световна общност” се преструва, че е забравила за престъпната лъжа.

А лъжата е престъпна, защото струва живота на стотици хиляди (според някои източници – над един милион) иракски военни и мирни граждани и няколко хиляди убити американски войници, около един трилион долари за водене на военните действия от САЩ и други страни. Да не говорим за физически и психически увредените стотици хиляди военни и цивилни с тежки последствия за целия им живот. Там загинаха за чужди интереси и 13 български войници, изпратени от сервилно послушното българско правителство, а още повече бяха ранени. Бяха унищожени или ограбени безценни хилядолетни паметници на световната материална и духовна култура. Особено тежко пострада Месопотамия – люлката на човешката цивилизация, известния античен град Вавилон. Разграбени бяха световно известните музеи в Багдад, Мосул и други градове на Ирак. Тези факти дават основание войната срещу Ирак с нейните продължения през годините в целия арабски регион, а сега и тъмната сянка над Европа, наред с авантюрата на Хитлер, да се счита за едно от най-големите престъпления в съвременната човешка история! То не може и не трябва да бъде забравено!

Гражданската война в Ирак продължава и сега. Не минава месец без кървави бомбени атентати между шиити, сунити и кюрди. Ирак е пред разпад на две или три по-малки държави. Умират нови невинни хора, а хиляди други търсят спасение в емиграция. Политическите лъжци от най-висок калибър обаче не са наказани. Дори имат наглостта да ни съветват сега как да се ограничат миграционните потоци, как да се разпределят имигрантите в европейските страни, как да се проявява солидарност, да се разширява демокрацията и да се спазват човешките права. Даже се опитват да прехвърлят своята вина на други.

Американските власти отгледаха саудитския богаташ Бен Ладен като оръдие за борба срещу авантюристичната и дори престъпна съветска окупация на Афганистан (от декември 1979г. до февруари 1989г.). През 1980-те, с помощта на ЦРУ и на Саудитска Арабия, той създаде Ал Кайда, за борба срещу съветските окупационни войски в Афганистан, като обедини няколко по-малки терористични групи. След напускането на съветските войски той се обърна срещу своите създатели. През 1990-те се появиха талибаните и в Афганистан започна гражданска война. Разрушаването на двата небостъргача на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001г. послужи като претекст за пряка военна намеса на САЩ и техни съюзници в Афганистан. Българските власти и тук не изостанаха със сервилното си послушание, като изпратиха свой военен контингент, за разлика от някои други страни членки на НАТО, които отказаха.

Създаването и разрастването на Ал Кайда и организираните от САЩ и европейските им съюзници интервенции в Близкия и Средния изток, в Северна и Западна Африка, впоследствие прерастнаха в още по-уродливата „Ислямска държава”, която тепърва ще създава проблеми на Европа и на народите в тези региони. Ислямска държава е рожба на властите на САЩ и на техните най-близки европейски и арабски съюзници, която те и до сега продължават да обгрижват. Много са фактите, които го потвърждават.

Достатъчно е да запитаме: Ислямска държава окупира важни петролни източници в Ирак и Сирия и добива значителни количества нефт. Но суровият нефт става ценност едва когато бъде продаден и преработен. Въпросът е: на кого го продават, кой го купува и препродава и от кого получават стотици милиони долари за финансиране на военните си операции и за заплащане на изпращаните там с тяхно съдействие десетки хиляди наемници от много страни? Защо световната общност мълчи за това, въпреки че добре знае истинските адресати? Каква е ролята на Турция и на някои американски и западноевропейски компании в тези сделки? Ако това беше Русия щяха отдавна да проглушат света!

Либия също беше относително стабилна държава с важни социални придобивки за нейните граждани, финансирани с приходите от петрола. С диктаторската си практика Кадафи не се различаваше съществено от арабските си колеги, освен с оригиналните си „реформаторски” наклонности в Либия, усилията му за обединяване на арабските страни в една държава още по времето на египетския президент Гамал Абдел Насър, за създаване на Африкански съюз с единна валута, по подобие на Европейския съюз, пропагандирането на Арабския социализъм, национализацията на частната икономика в Либия, писането на учебник за Либийската джамахирия. Той поддържаше добри отношения със Съветския съюз, срещаше се често с нашия Тодор Живков и експериментираше нови, привидно демократични, дори леви социални и политически модели.

Кадафи беше приеман радушно и от европейските лидери, които му позволяваха да разпъва прословутата си шатра по негов избор, за да получават повече петролни концесии в Либия. Той помагаше на Европа, като не допускаше емиграция от Либия към бреговете на Италия. В апогея на своята власт Кадафи предупреждаваше публично италианския премиер Берлускони и други европейски ръководители, че ако той не спира бежанците от арабските и други африкански страни, те „ще нахлуят в Европа и ще я опустошат като варварите”. Сега това е на път да стане.

Правителствата на САЩ, Франция, Великобритания и други европейски страни обявиха едностранно и там зона за забранени полети на либийската военна авиация в собственото й въздушно пространство. Зачестиха въздушните бомбардировки над Либия през 2011 г., които бяха започнали над резиденцията на Кадафи години преди това, с убийството на някои от децата му. Изпращаха там свои предрешени командоси за създаване на безредици и организираха въоръжения преврат срещу Кадафи, който беше убит по зверски начин. В свалянето на Кадафи особено активна роля изигра Франция с президента Саркози, въпреки широко разпространените слухове, че Кадафи е финансирал преди това президентската му кампания.

На някогашната либийска територия сега няма държава с централно правителство, а пълен хаос и въоръжени междуплеменни сблъсъци. Либийските брегове се превърнаха в стартове за мащабна емиграция към Италия. Тръгвайки от либийските брегове, към началото на септември 2015 г. по официални данни около 2900 араби и африканци намериха смъртта си във водите на Средиземно море, а не бленуваното европейско щастие. Действителният брой на удавниците може да е по-голям.

Сирия беше относително мирна мюсюлманско-светска държава. Може би между най-цивилизованите арабски страни, със задоволително качество на живота за мнозинството от своето население. Тя поддържаше и поддържа приятелски връзки със Съветския съюз и Русия, което не се харесва на правителствата на САЩ и на някои западноевропейски държави. Те смятат, че притежават монополното право да господстват в този регион, както навсякъде по света. И са убедени, че всеки, който възнамерява да посети този район, трябва първо да поиска разрешение от тях. И затова сега са толкова силно изненадани и дори смутени от руската военна въздушна подкрепа на Сирия. Някои високопоставени западноевропейски политици дори заявиха публично на 30 септември, че Русия не трябвало да прави това, защото било „извън нейната сфера на влияние”.

Като част от общия кръстоносен поход срещу Русия, правителствата на САЩ и на няколко европейски страни решиха, че президентът Башар Асад трябва да бъде свален, защото не стана тяхна марионетка, макар че беше преизбиран няколко пъти в относително свободни (по арабски стандарти) избори. Във всеки случай по-свободни от тези в приятелските на САЩ диктатури в други страни. За това обаче американските и другите власти мълчат.

Правителството на САЩ си е присвоило правото да решава кой президент е добър и кой не е. Присвоило си е правото да подкрепя с позволени и непозволени средства „добрите” и да организира преврати срещу „лошите”, без да се интересува от мнението на народа, който ги е избрал. Никое правителство няма право да назначава или уволнява пряко или косвено президентите на други държави! Това могат да правят само народите на тези страни чрез наистина свободни и честни избори.Помислете си, до къде ще стигне човечеството, ако президентите на всички държави се назначават пряко или косвено от Вашингтон! Светът ще се превърне в механичен сбор от протекторати на Америка. И не след дълго ще загние и загине!

Още по-малко е работа на сегашния български президент Плевнелиев да решава кой може и кой не може да е президент на Сирия. На 29 септември тази година той отправи в Ню Йорк необуздан порой от лъжи и клевети по адрес на Президента на Сирия, заимствани от свои западни политически господари, и настоя за неговата смяна.

Отстраняването на президента Асад се оказа по-трудно отколкото американците очакваха. Наложи се да организират гражданска война срещу законното правителство с масирано участие на хиляди чуждестранни наемници от над 50 страни, в нарушение на всякакви норми на международното право. Сирийската армия сега воюва срещу мощна армия от около 30 хиляди добре обучени, високо платени и фанатизирани чуждестранни наемници, а не толкова срещу сирийската политическа опозиция. И Западът счита това за нормално! Но се „безпокоят” когато Русия оказва помощ на законното сирийско правителство да защити своите граждани и държавата от външна агресия и разруха, в съответствие с международните норми. Оказва се, че на САЩ е позволено всичко в Сирия и региона, а на Русия – нищо! Че Русия трябва да пита САЩ за всяка своя стъпка в региона!

Обективните анализатори твърдят, че евентуалното отстраняване на сегашното правителство на Сирия начело с Башар Асад би означавало превръщане на тази страна във втора Либия и втори Ирак. Тоталният хаос и произволът би заменил държавността и налагащата се светска диктатура на Асад. Дори нещо по-лошо! Известно е, че Франция изигра авангардна роля за елиминирането на Кадафи. С това помогна да се стигне до сегашния тотален хаос в Либия и допринесе за създаването на големите миграционни потоци от нейните брегове към Италия. Сега френското правителство настоява да се постъпи по същия начин с Башар Асад, защото бил „главен виновник за сегашната криза в Сирия”. Първо, това не е вярно! То се опровергава от стотици факти. Срещу сирийското правителство сега воюва главно Ислямската държава с помощта на чуждестранни наемници, а не така наречената „умерена сирийска опозиция”. Второ, Германия, Великобритания, Италия и други европейски страни признават сега публично, че без Асад не е възможно решение на сирийската криза. Той се ползва и с подкрепата на Русия и Китай.

Каква е тази нова американска логика в международните отношения? Счита се, че на Америка е позволено да сваля чуждестранни легитимни правителства, защото не й харесват; да разрушава чужди държави, защото не й допадат; да жертва стотици хиляди техни граждани и да прокужда милиони други по света, като демонстративно заобикаля Съвета за сигурност на ООН, защото й е изгодно. И в същото време обвинява Русия, защото помага на легитимното Сирийско правителство в усилията му да стабилизира държавата и да защити живота на своите граждани!

Държавният секретар на САЩ Джон Кери наскоро изрази „безпокойство”, че Русия изпраща в Сирия военен персонал и доставя военна техника. Ако това е вярно, заявил Кери, то ще допринесе за разширяване на насилието и увеличаване на бежанците от Сирия. Странно безпокойство! Като че ли в Сирия сега няма хаос и насилие, фабрикувано от тях и прокудило от няколко години милиони сирийци от родните им огнища.

Единствената военна сила в Сирия, която сега реално се сражава на терена срещу наемниците на Ислямската държава, са войските на президента Асад, сирийските кюрди в североизточната част на страната и отрядите на Хизбула. А правителството на САЩ иска да елиминира именно тях! Каква по-добра услуга за Ислямска държава от тази! Така наречената „умерена сирийска опозиция”, официално организирана, обучавана и финансирана от правителството на САЩ, Турция, Саудитска Арабия и Катар е разбита и безпомощна. Напоследък това признаха и американските власти. Част от нея дори премина на страната на Ислямска държава. Не е ли това американско „безпокойство”, меко казано, твърде подозрително!

Всяко ограничаване на военните възможности на сирийското правителство улеснява Ислямската държава, с всички трагични последствия. Американското безпокойство от по-активното участие на Русия в подкрепа на Асад във войната му срещу Ислямска държава е израз на загриженост за съдбата на свидната им рожба, а не за сирийския народ. Те се страхуват не от увеличение на емиграцията, а от вероятността Ислямска държава да бъде разгромена от сирийските правителствени войски с руска помощ. За обективните анализатори се натрапва убеждението, че Америка цели точно това – да помогне на Ислямската държава, т.е. на съвременните варвари, които режат публично главите на своите пленници и разрушават безценни хилядолетни паметници на световната култура в Ирак и Сирия. Варварството на ръководителите на Ислямската държава изглежда не смущава американските власти и техните чуждестранни съюзници. Можете ли да си представите как биха реагирали те ако нещо подобно се извършваше в Русия или в Китай!

Наред със споменатите по-горе погроми над хилядолетни културни паметници в Ирак, сега се ограбва и разрушава световно известната Палмира, района на север и на юг от р.Ефрат в североизточна Сирия, антични паметници в други региони на страната. Не е ли това съучастие на уж културния и интелигентен Запад в разрушителната дейност на ислямското „културно варварство”! Един ден биха го правили и в Европа, ако им се отдаде.

Преди няколко години обвиниха Сирия, че притежава химически оръжия, но и след като тя ги унищожи през 2013г., по договореност с Америка и Русия, заплахите от открита интервенция и ултиматуми за сваляне на президента Асад затихнаха временно, но се подновиха напоследък, а прикритата външна намеса не е преставала. След масираната намеса на САЩ, Саудитска Арабия, Катар, Турция, Израел и други държави, Сирия е вече почти съсипана държава. От около 22-23 милионното ѝ население преди интервенцията, половината търсят спасение в емиграция, Само в Турция има над два милиона имигранти. В писмото на турския премиер Ахмет Даутоглу от преди няколко дни се казва, че чакат още 7-8 милиона души, които да се отправят през Турция към Гърция и България. Йордания и Ливан са поели общо около 3 млн. сирийски бежанци. Има стотици хиляди и в Египет. Огромна е и вътрешната сирийска миграция. Сирийският народ преживява невиждана трагедия!

В този контекст буди недоумение и поведението на българското правителство. То отказа въздушен коридор на руски самолети с хуманитарна помощ за Сирия, под претекста, че те може да носят военна техника. Първо, това не е доказано, а само предположение, въз основа на което не могат да се вземат такива важни решения. Второ, нормалният износ на военна техника за легитимното сирийско правителство никога не е забраняван от Съвета за Сигурност на ООН, който единствен има такова право. Трето, дори и да носят въоръжения, те са за действия срещу Ислямската държава. Какво лошо има в това от гледна точка на здравия разум и на международното право? На кого помага българското правителство с тези си странни действия, на фона на категоричните решения на Съвета за Сигурност на ООН, че Ислямската държава е престъпно създание и решението на Гърция (член на НАТО) и на Иран и Ирак да разрешат прелитането на самолетите!

А искането на българските власти да проверяват съдържанието на руския самолетен товар на наша територия е цинично предизвикателство за унижаване на една велика държава, направила толкова много за освобождаването ни от турско робство и за цялостното развитие на България през последните 150 и повече години. Това е поведение на дребен политически лакей, когото никой не уважава. Дори и неговите господари ще го захвърлят, когато им стане непотребен. Любопитен съм да видя как българското правителство ще поиска такива проверки на прелитащи над нас американски самолети.

Войните в Ирак, Афганистан, Либия и Сирия, предизвикани с прякото участие на САЩ сега са главните източници на емигранти към Европа, следвани от Еритрея, Етиопия, Пакистан, Тунис, Алжир, Йемен, Сомалия, Судан и други страни на юг от Сахара. А не само от Сирия, както някои се опитват сега да внушават у нас. Сирийските мигранти едва ли превишават 20-25% от общия им брой.

Ролята на Америка за дестабилизирането на споменатите страни сега се премълчава от западните политици и сервилните им медии. Дори напълно се отрича. Като главна причина за масовата миграция напоследък се сочи разрастването на Ислямска държава с овладяването на големи територии в Ирак и Сирия, а също и влиянието ѝ в Либия и други африкански държави. Това не е вярно! Първо, мащабна миграция от Африка към Европа имаше отдавна, но, както споменах по-горе, тя до голяма степен се блокираше от правителството на Кадафи. Войната и последвалия хаос в Ирак (т.е. преди създаването на Ислямска държава) принуди милиони иракчани да напуснат страната си и да търсят спасение в съседни арабски държави: Сирия, Йордания, Ливан, Египет и други. Това са всеизвестни факти за всеки обективен анализатор на събитията в този регион по онова време. Второ, дори ако допуснем за момент, че Ислямска държава е породила настоящата миграция, да се върнем 15-16 години назад и да проследим нейното зараждане и развитие.

Началото на групата е поставено в 1999 г., която обяви вярност в Ал Кайда в 2004г. През януари 2006г. се обединява с други сунитски групи и образува Mujahideen Shura Council, който през октомври 2006г. обяви създаването на Ислямска държава на Ирак. През 2011г. те завзеха големи територии от Сирия и от Ирак. През април 2013г. беше обявено обединяването на няколко групи в района, които образуваха Islamic State of Iraq and the Levant (ISIL). Въпреки някои вътрешни борби, впоследствие, с помощта и на десетки хиляди чуждестранни наемници, те овладяха още по-големи територии в Ирак и Сирия. Всичко това ставаше под грижовния поглед на американското правителство и в присъствието на многохилядна американска армия в Ирак, а след това, което продължава и сега, на хиляди американски военни и други съветници в Ирак. И въпреки всички тези неоспорими факти, сега внушават на наивниците, че Америка нямала нищо общо с Ислямска държава и че воювала срещу нея. Каква цинична лъжа!

Мигрантите сега се превръщат от САЩ в политически горещ картоф, който може да се използва в стратегически и демографски план като оръдие срещу интересите на ЕС. Многохилядните мигрантски потоци могат да послужат за безпрепятствено прехвърляне на ислямски терористи – джихадисти в Европа. Европейски специалисти по сигурността правят предпазливи допускания, че ако само един процент от мигрантите са джихадисти, при дошли до сега само през тази година около 500 хил. души, това означава, че вече са прехвърлени около 5000 терористи, които при нужда, по решение на техния център в Ислямска държава, могат да изправят Европа или отделни европейски държави пред голяма опасност през близките години, с непредвидими последствия. Нима ръководителите на Европа не мислят за това!

От телевизионните предавания личи, че голямата част (около 80%) от мигрантите са млади здрави мъже на възраст между 20 и 40 години. Това не е типична полова и възрастова структура за спасяващи се от преследвания отчаяни възрастни хора и майки с децата си! Повечето от тях са икономически имигранти, които търсят по-добри условия за живот. Част от тези млади хора могат да бъдат завербовани, обучени в Европа и изпратени през следващите години обратно в техните родни страни за борба срещу евентуално „непослушни” бъдещи правителства. Така сегашният тероризъм ще ражда обратен тероризъм, който обаче ще е „добър тероризъм” по западните стандарти, понеже ще обслужва интересите на Америка и техните най-близки европейски съюзници.

Защо мигрантите не се насочват към Саудитска Арабия и нейните по-малки съседи от Залива?

Милионите хора, принудени от военните действия и невъобразимия хаос, да напуснат Ирак, Афганистан, Либия и Сирия, трябваше да изберат страните, където да търсят спасение. Те са мюсюлмани в огромното си мнозинство и в преобладаващата си част говорят арабски език, с изключение на афганците и до известна степен – еритрейците. Би било логично мигрантите да се насочат към най-близките арабски мюсюлмански страни. Част от тях наистина го сториха, като се отправиха към съседните по-бедни мюсюлмански държави: Турция, Йордания и Ливан. Малка част се насочиха към Египет, може би поради все още нестабилното положение там.

Няма обаче миграционни потоци към най-богатите арабски страни от Залива: Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Катар, Обединените Арабски Емирати и Оман. По данни на Световната банка БВП на човек от населението в текущи цени в Катар е 103900 щатски долара, в Кувейт – 85660 дол., в ОАЕ – 29900 дол., в Оман – 29600 дол., в Бахрейн – 29200 дол., в Саудитска Арабия – 26200 дол. Тези страни не оказват и финансова помощ на официалните власти в Ирак, Либия и Сирия, поради обтегнатите отношения между техните правителства в миналото, а и сега. Обратното, помагат с финансови средства на групировките в Сирия, които воюват срещу президента Асад. На Саудитска територия се обучават терористи на Ислямска държава. Тези богати държави са част от регионалната политико-икономическа общност The Gulf Cooperation Council.

Всички арабски страни членуват в Арабската лига. Отношенията между тях често са били помрачавани от малки или по-големи противоречия, но все пак повече са чертите, които ги обединяват: обща религия, общи духовни ценности, обща или близка култура, общ език (между другото и поради обединяващата езикова роля на Корана). Има и някои нюанси на религиозни различия: шиити, сунити и други. Не бива също да се забравя, че преобладаващият ислям в Сирия е по-умерен и по-толерантен от този в Саудитска Арабия. Между тях обаче има много повече общи черти, отколкото с европейските народи. Освен това, Европа е много по-далече и достигането й е по-трудно, сложно и рисковано. Европейският климат със студени зимни месеци е доста по-труден за тях. И въпреки това емигрантите от Ирак, Либия и Сирия се насочват към Европа, а не към братските си богати арабски държави на изток.

Трябва също да се знае, че ръководствата на Саудитска Арабия и на страните от Залива никога не са заявявали публично, че желаят да приемат своите страдащи братя. По-скоро обратното. Изразявам се така, защото в официални и неформални разговори арабите от различните арабски страни, винаги взаимно се наричат братя. За отношението на Саудитска Арабия към потенциалните мигранти от Сирия и Ирак има значение и това, дали са шиити, сунити или от други етническо-религиозни общности в региона. Това усложнява обстановката допълнително. Нещо повече, Саудитска Арабия изкопа дълъг дълбок ров по западната и северо-западната си граница, за да затрудни проникването на неканени гости на нейна територия.

Важно е също да се знае, че Саудитска Арабия и страните от Залива поддържат от десетилетия много близки отношения със САЩ. Те координират тясно външната си политика и политиката си по сигурността. Техните армии са въоръжени предимно с американска военна техника. В много свои вътрешни държавни порядки, в бизнеса, дори в архитектурата подражават на Америка. Логично е да се предполага, че това необичайно дистанцирано поведение към милиони техни арабски братя – мигранти, в настоящата драматична обстановка, е избрано не без участието или поне приятелския съвет на американските власти. Разбира се, подобни неща не се разгласяват чрез медиите. Такива деликатни договорености обикновено се премълчават и най-често се отричат.

Насочването на милиони мигранти от засегнатите от военни действия страни към Саудитска Арабия и страните от Залива би ги дестабилизирало, въпреки голямото им финансово богатство, защото нямат нужната материална инфраструктура. Независимо от това, с помощта на чуждестранни специалисти, те могат лесно да създадат и поддържат големи и удобни палаткови бежански лагери на своите територии, със съответна инфраструктура, в които да приютят стотици хиляди имигранти. То би било по-лесно и поради по-благоприятния климат там в сравнение с Европа, особено през наближаващите зимни месеци.

Много е вероятно американските власти да са ги посъветвали да не поемат такова тежко бреме и да насочат мигрантите към Европа. Като имаме предвид стратегическата цел на Америка – постепенно да изтощават Европа, много е вероятно да го правят нарочно. Сега сме свидетели как това се върши с голям размах, докато арабските братя от Саудитска Арабия и страните от Залива наблюдават от разстояние и декларират солидарност. Тази нелогична насоченост на мигрантските потоци – на запад към далечната непозната Европа, а не към по-близките им и по-добре познати братски арабски страни на изток, не може да не прави впечатление на европейските ръководители, но до сега нито един не е споделил публично своите тревоги. Между тях има умни хора, които не може да не се тревожат. Това мълчание едва ли е случайно!

Защо световната общност си затваря очите?

Така наречената „Световна общност” знае всичко това. И дори много повече от мен, защото заедно с Америка участва в дестабилизирането на тези региони на Африка и Азия и в организирането на настоящите миграционни потоци към Европа. Но остава сляпа и безмълвна за истинските причини на масовото преселение към Европа. Вместо да разкрива същността и причините и да търси отговорност от причинителите на настоящата миграционна трагедия, Световната общност мълчи, а Европа разходва милиарди евро и се занимава само с последствията от тези процеси. Повтарям, с последствията, а не с фундаменталните причини за масовото преселение. Според някои оценки само Германия се очаква да изразходва тази година между 5 и 10 млрд. евро за посрещане на стотиците хиляди имигранти. Тези дни има съобщения, че властите в такъв голям град, като Мюнхен, изнемогват с посрещането на хиляди имигранти ежедневно. Над 2900 души са се удавили в Средиземно море. Може би хиляди други са загинали в Егейско море и по пътищата през Турция и балканските страни. Милиони хора страдат в Африка, Близкия и Средния Изток и в Европа.

През това време ръководителите на ЕС умуват по задължителните или доброволни квоти за разпределение на имигрантите по страни и статута им като бежанци, по „горещите точки”, по регистрацията на мигрантите, по пръстовите отпечатъци, по въвеждането на нов граничен контрол, включително и граничните заграждения, въпреки Шенгенските правила, по финансирането на тяхното пребиваване, по правото им на избор на страна за пребиваване и т.н. Президентът Саркози препоръча неотдавна създаването на някакви центрове за предварителен подбор на мигрантите извън Еврозоната – в Северна Африка и в гранични държави на Шенгенската зона (България и Сърбия). Това би било много опасно за България и нашето правителство не трябва да го допуска. В същото време САЩ и Световната общност гузно мълчат! И продължават да живеят със самочувствието, че всичко им е позволено.

По този начин обаче не може да се решат тежките проблеми, свързани с мащабното преселение към Европа. Като служител на ООН дълги години съм работил с част от тези страни, познавам манталитета на тези народи и на техните управници. Сега там се разпространяват легенди за щастливия живот, който мигрантите намират в Европейския рай, особено в Германия. За същото допринасят и световните медии. Това насърчава все повече хора да се присъединяват към миграционните потоци. Оскотяващата масова бедност и крещящото неравенство, гражданските войни, липсата на елементарна лична сигурност, полицейският произвол и нападенията на въоръжени банди над беззащитни хора в тези страни ще тласкат все повече нещастници да търсят спасение в Европа.

А обещанията на г-жа Меркел, че ще приемат едва ли не всички пристигнали мигранти и новините за оказвания им засега радушен прием, се разпространяват мигновено от световните медии дори в най-затънтените кътчета на най-изостаналите африкански, арабски и азиатски страни. Това окуражава бедстващите хора да поемат трудния и рискован път към лелеяната земя. И стотици хиляди, дори милиони вече си стягат скромния багаж за дългото и опасно пътуване към Европа.

На много хора у нас и в Европа правят впечатление някои външни признаци на участниците в миграционните потоци: много от пристигащите разполагат с големи суми долари или евро; захвърлят предлаганата им от местните хора храна; не проявяват интерес и дори презрително подритват предлаганите им дрехи и обувки втора употреба; демонстративно гледат на България, Гърция, Македония, Сърбия, Унгария, Хърватска и т.н. като на незаслужаващи внимание транзитни територии и се интересуват главно от Германия и няколко други най-богати европейски страни. Прави впечатление възрастовата и половата структура на мигрантските тълпи – предимно млади мъже, нищожен брой жени и деца, липса на възрастни хора. В мигрантските потоци присъстват много признаци на организираност, съгласуваност, единомислие, единодействие, а често и организирана агресивност спрямо граничните власти в някои съседни страни по пътя им. Изброените признаци не са типични за изплашени и отчаяни хора, подгонени от неволята и бягащи панически, за да си спасят живота. При това, много от тях не идват направо от размирните страни (Ирак, Сирия, Афганистан, Либия и други), а след като са прекарали доста месеци в Турция и Ливан.

Тези процеси се организират и от безогледни трафиканти, които вземат по няколко хиляди долара на човек за включване в миграционните групи към Европа. Властите в Европа и в съседните й страни не вземат достатъчно енергични мерки срещу тях. Някои българи също се заеха с този неморален, но доходен бизнес, а българските власти също не са достатъчно строги в тяхното преследване.

Напоследък се появиха съобщения в Австрия, че американските власти участват косвено във финансирането на миграционните потоци чрез така наречените „неправителствени организации”. Ако тези съобщения се потвърдят, може да се окаже, че американските тайни служби отправят безпрецедентно предизвикателство срещу народите на Европа и цялото човечество. А действията на американските секретни служби в такъв свръхделикатен бизнес едва ли се предприемат без разрешението на най-високото политическо ръководство. Говори се, че получават по организиран начин големи суми налични пари от Саудитска Арабия и съседни нейни страни от Залива.

Получава се и странен дисбаланс: американците бомбардират тези страни, изпращат там десетки хиляди наемници, настояват за смяна на легитимни правителства и стимулират граждански войни, които в крайна сметка пораждат масовата миграция, а европейските народи плащат цената! Едни бомбардират и прогонват милиони хора от родните им места, а други ще плащат за тяхната одисея! Европейските ръководители мълчат и не смеят да назоват истинските виновници за миграционната трагедия, макар че ги знаят. Нещо повече, настояват за общоевропейска солидарност при плащането на тази цена.

Възможни деструктивни последствия от масовата имиграция в Европа

Миграционните процеси създават много тежки проблеми на европейските правителства и на техните народи. Високото качество на живота в Европа се дължи главно на труда и предприемчивостта на много поколения хора в тези страни през последните 150-200 години. В известна степен то се дължи и на дългогодишната експлоатация на африканските, азиатските, арабските и други страни чрез механизмите на колониалната система, неравноправната световна търговия, кредитната система, преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) и други методи.

Милиони бедни хора от тези страни без образование, квалификация, навици за труд, ред и дисциплина, или хора от средната класа в Африка и Азия сега се стремят към Европа, за да ползват наготово създадените от европейските народи в продължение на много десетилетия, високи жизнени стандарти. Много често ги чуваме да казват: „Имаме роднини в Германия, Норвегия, Швеция, Холандия, Дания и т.н., (но не споменават България, Румъния, Унгария, Хърватска или прибалтийските страни) и искаме да отидем да живеем при тях”. Нима това е аргумент, за да настояваш да те приемат като имигрант в Европа, преследван в родната му страна! То по-скоро е доказателство, че преобладаващата част от пристигналите са икономически имигранти. При това става дума за стотици хиляди хора през тази година. А догодина наверно ще бъдат над един милион с такива „аргументи”.

През първата половина на септември никой високопоставен политик не казваше справедливо ли е това или не. Аз смятах и смятам, че не е справедливо, особено за икономическите имигранти. Бедността в Африка и Азия е толкова масова, че поне 400-500 милиона души, които живеят в мизерия и си недояждат системно, биха желали да се преселят веднага в Европа. Това обаче е немислимо! То е абсурдно! Допускането дори на 10% от тези 500 млн. души ще има трудно предвидими разрушителни последствия за Европа и за световната икономическа и политическа стабилност. Масовият наплив на десетки милиони такива хора към нашия регион през следващите години може да върне Европа с десетилетия назад. Драматичните последствия от такова нашествие са трудно предвидими! А много европейски политици все още не си дават сметка за това, макар че някои започнаха да го правят с половин уста едва напоследък!

Това ще поражда все по-мащабно преразпределение на наличните блага за издръжка на имигрантите. Наивно е да се очаква, че те всички ще са полезни за европейската икономика в настоящата сложна икономическа и социална обстановка. Мнозинството са без образование и квалификация, без системни трудови навици и трудова дисциплина. По частични данни за пристигащите у нас само 3% се представят, че имат някакво висше образование, 25-30% са без образование, останалите са били няколко години в някакво училище. Те ще вършат най-мръсната работа в Европа, ще имат най-ниска производителност на труда, най-ниски доходи, но ще конкурират местните хора на пазара на труда, ще извършват престъпления, ще враждуват с местните хора и дори помежду си, както правят у дома си. Известна е тяхната емоционалност, невъздържаност, лесно избухване на скандали помежду им. Имат агресивно поведение с граничните охрани и официалните власти на европейските страни по пътя им към мечтаната Германия.

Те ще нажежават и без това наличните остри икономически, социални, етнически, религиозни и културни проблеми в приелите ги страни. Това може да улесни някои среди на европейския корпоративен капитал с евтина и непретенциозна работна сила, но ще закове последните пирони в ковчега на Социална Европа, за която са се борили в продължение на дестилетия много поколения хора на континента.

Известно е колко трудно имигрантите, дори тези от второ и трето поколение, възприемат ценностните системи, законите, порядките, дори езика на приелите ги европейски страни. Много от тях продължават да приемат Корана като върховна конституция и думите на ходжата като върховен съдник, а не конституциите, законите, институциите и нормите за поведение на съответните демократични страни, които са ги приютили. Те не се интегрират в местните европейски общности, а се обособяват в имигрантски анклави, създават свои затворени гета. Някои дори участват в организирани убийства на местни хора – известни са примерите във Великобритания, Франция и други европейски страни.

Европейските народи наверно ще реагират на това. Първоначалните симпатии към бежанците ще прерастват постепенно в антипатии и дори във враждебност. Така се случи преди години и с косоварите. Това ще засилва ксенофобските десни настроения в европейските страни. Ще възникват остри конфликти между местните хора и пристигащите от юг и югоизток потоци от отчаяни хора, спасявайки се от смъртта и търсещи своето щастие.

По всеобщо признание политиката на ЕС по бежанците до сега е пълен провал. Защото европейските ръководители се занимават само с последствията от масовото преселение, а не с фундаменталните му причини и с бъдещите предизвикателства. Защото се страхуват да признаят и огласят истината за мигрантската трагедия и за нейните автори – задокеанските им приятели.

Откакто възникна тази миграционна криза чух изказвания на много европейски политици, но нито един от тях, с изключение на унгарския премиер Виктор Орбан, не спомена причините и причинителите на бедствието и бъдещите опасности за Европа. Не се съмнявам, че те добре ги знаят, но не смеят да произнесат дори най-мек упрек по адрес на американските си съюзници. Дори председателят на ПЕС Сергей Станишев заяви, че централният проблем на ЕС бил „справедливото разпределение на бежанците” по държави. Нима той не разбира, че дори и най-справедливото им разпределение по квоти между европейските държави, по някакви измислени от Брюкселските бюрократи критерии, не решава проблема, ако причините остават и мащабите на миграционните потоци се запазват или растат. Дори и той не смее да назове американските власти като причинител и най-голям виновник за миграционната вълна, която залива Европа като цунами.

Отделен въпрос е дали така нареченото „справедливо разпределение по квоти” е наистина справедливо, защото почивало на принципа за солидарността. Справедливо ли е България да участва в това квотно разпределение и да плаща съответна цена по някакви общоприети критерии, след като решенията за нападения над Ирак, Афганистан, Либия, Йемен, Судан и Сирия, тяхното бомбардиране и разрушаване, обслужващо чужди интереси, е взето от други правителства и по чужда воля! Какво общо имаше България със ставащото на времето в Камбоджа, Косово, Босна и Херцеговина, а по-късно в Ирак, Либия и Афганистан, за да изпраща там военни контингенти и да понася жертви в Камбоджа и Ирак! Само щастливата случайност ни е спасила до сега от жертви в Афганистан. Дори нашето символично участие в Ирак, Афганистан, Либия и другите страни ни е наложено от тези, които командват в НАТО и нашият народ няма нищо общо с него. Нито нашите национални интереси! Но цената трябва да плащаме ние в името на някаква солидарност. Това няма нищо общо със справедливостта. Такава солидарност е неприемлива, защото няма реципрочност между участието във вземането на решенията и носенето на отговорност за последствията!

Ангела Меркел, Франсоа Оланд, Жан-Клод Юнкер, Мартин Шулц и Сергей Станишев изглежда не разбират основния замисъл на американската стратегия: постепенно обезкръвяване и отслабване на Европа, за да се предотврати нейното успешно развитие, евентуален съюз с Русия и сътрудничество с Китай, което би ги направило непобедими на бъдещата световна икономическа, политическа и военна сцена. Ако пък го разбират, както аз предполагам, се страхуват да го назоват на глас. Това показва, че начело на ЕС, а и на Партията на европейските социалисти не стоят достойни политически мъже и жени, които могат и желаят да защитават интересите на 500 милионното население на общността.

С омерзение си спомням за препоръките на Кристалина Георгиева преди година-две, че трябвало да сме доволни от идването на чужденци от Азия и Африка, което щяло да обогати генетичния ни фонд чрез създаването на семейства между наши граждани и имигранти, и да облекчи демографската ни криза. Тежко й на тази Европейска общност, а и на България ако се надяват главно по такъв начин да решат демографската си криза, без да търсят собствени решения чрез увеличаване на раждаемостта и намаляване на смъртността! Тежко й и на тази социалистическа партия с такива безлики ръководители, послушни изпълнители на американския диктат! Съдбата на европейските народи изглежда е последна грижа за тези ръководители!

Върхушката в Брюксел сега моли страните членки на ЕС за солидарност при разпределението на миграционното управленско и финансовото бреме. А правителствата на САЩ, Великобритания и Франция питаха ли европейските народи (дори своите народи), когато предприемаха авантюрите в Ирак, Афганистан, Либия, Сирия, в някои африкански и други държави, които причиниха сегашната миграционна криза. Те бяха подпомагани само от няколко най-послушни европейски правителства. Поради това е съвсем логично цената на миграционната криза в Европа да поемат само тези, които я причиниха. Неслучайно някои остроумци казват: заплащането да се определя според бомбите, ракетите, жертвите и разрушенията в посочените по-горе страни. Който е хвърлил повече бомби, изстрелял повече ракети и причинил повече жертви – да плаща повече!

На практика се получава обратното. В свое изявление на 22 септември 2015 г. г-жа Меркел съобщи, че правителството на САЩ е обещало да приеме 10 хиляди сирийски бежанци през новата бюджетна година (1 октомври 2015 г. – 30 септември 2016 г.). „Щедростта” на Америка при поемането на имигрантското бреме личи от едно сравнение с Ливан. При население от 5,8 млн. души сега в Ливан има над 1 милион сирийски имигранти. При население над 320 млн. души САЩ ще приемат 10 хил. сирийски бежанци. Според изявления на държавния секретар Джон Кери САЩ обещават да приемат общо 85 хиляди имигранти. Каква щедрост, нали!

В същото изявление г-жа Меркел казва: „Европа трябва да си подели отговорността за справянето с масовата миграция… Европа трябва да действа заедно и да поеме отговорността. Германия не може да се нагърби с тази задача сама”. А само преди седмица беше обявила, че ще приемат едва ли не всички, които дойдат. По принцип, аз съм също за солидарност между народите и държавите, при определени условия. Според мен няма основания за такава солидарна отговорност на страните членки при плащането на цената, защото не е имало солидарно тяхно участие при вземането на решенията за нападения над тези страни. Солидарността и отговорността за последствията трябва да е реципрочна на участието при вземането на решенията за едно или друго събитие. Не може да има абстрактна солидарност и отговорност!

В Европейския съюз е настъпил управленски хаос. Все повече страни членки вече търсят собствени национални решения на мигрантските проблеми, понеже не разчитат на Брюксел. Правителствата на много страни членки основателно възразяват срещу задължителното квотно разпределение на имигрантите. Възразяват дори и срещу доброволното квотно разпределение. Появяват се все повече признаци за опасно разцепление в Европа при първото най-голямо изпитание на общността след Втората световна война.

Трудно ми е да си представя как ще изглежда Европа и какви конфликти ще възникват след 20-30-50 години ако настоящите миграционни потоци продължават. А те наверно ще нарастват. По данни на Генералния секретар на ООН , изнесени на последната сесия на Общото събрание, след Втората световна война 60 млн. души са напуснали своите домове поради военни действия.

Сега се утвърждават квоти за разпределението на 160 хил. имигранти между страните членки на ЕС. А какво ще се прави в края на тази година, когато броят им наверно ще достигне един милион? А идущата година, когато може би ще са 2-3 милиона? А след няколко години, когато достигнат 10-15 и повече милиона души, ако не настъпи рязко подобрение на обстановката в размирните страни, настоящи източници на имигранти?

Президентът на Турция г-н Ердоган заяви преди няколко дни, че има много просто решение на миграционната криза – да се прекрати насилието в страните от които те идват. Точно така! Колкото повече насилие има по света и конкретно – в Северна Африка, Близкия и Средния Изток, толкова повече мигранти ще поемат трудния път към Европа. Такива оценки обаче почти не чуваме от ръководителите на най-големите европейски държави и на Европейския съюз. Още по-малко от българските ръководители. Нима те не знаят, че това зависи главно от правителството на САЩ! Убеден съм, че го знаят, но се страхуват да не засегнат могъщия си американски съюзник! Насилието в тези страни могат да прекратят само държавите, които го започнаха: САЩ и няколко техни най-близки европейски съюзници.

Грубо тенденциозно и неверно е прибавянето на Русия към причинителите на насилие, с едва ли не същата отговорност! Русия има само две военни бази на чужда територия и то в страни от ОНД ( в Армения и в Средна Азия), а Америка има военни бази и сходни военни инсталации в 150 страни с активен военен персонал над 156 хил. души (по данни от Wikipedia). Преценете кой е разпрострял пипалата си над целия свят и се стреми да му диктува поведение! По оценки на американски секретни служби сега в Африка и Азия около 17 млн. души са настроени да поемат рискованото пътуване към мечтаната Европа през следващите няколко години. По оценки на турските ръководители потенциалните имигранти в Европа само от Сирия са около 7- 8 млн. души.

Има и още една причинно-следствена зависимост: Колкото по-добре биват посрещани имигрантите в Европа през тази и следващите години, толкова по-масови ще са бъдещите имигрантски потоци и по-голям делът на икономическите имигранти в тях.

Най-важна е третата зависимост: между световното неравенство в качеството на живота и миграционните процеси. Те са като скачени съдове. Тя е и най-трудно решима. Ако не се вземат мащабни мерки на дело, а не само в декларации на ООН за облекчаване на оскотяващата бедност и растящата доходна поляризация за стотиците милиони хора в Африка и Азия; за ограничаване на военните, религиозните, етническите и други конфликти в тези региони, миграционните процеси ще се активизират и може да се стигне до катастрофални последствия за европейската и световната цивилизация. Дават ли си сметка за това настоящите световни и европейски ръководители?

Европа сега е преобладаващо християнска общност. Дали след 50-70 години няма да се превърне в преобладаващо мюсюлманска общност! Даваме ли си сметка какво ще се случва в Европа дори само с 40-45-50% фанатично религиозно, емоционално и агресивно мюсюлманско население? Тази агресивност дори сега личи в поведението на мигрантските групи, в които, както вече споменах, преобладават млади и здрави мъже (а не жени и деца). Нападат и дори раняват служебни лица от граничните охрани. Захвърлят демонстративно предлаганите им храни и дрехи втора употреба. Плащат хиляди долари на трафикантите и ултимативно си избират страните в които искат да живеят. От къде вземат хилядите долари? А уж бягат от насилието и бедността в техните страни. Както вече подчертах, това е необичайно поведение за действително прогонени от домовете им хора от смъртни заплахи. А как ли ще се държат тези хора, веднаж установили се в Европа, почувствали своята сила и придобили самочувствие след 20-30-40 години!

Дали сегашните граждани на Европа ще допуснат такава катастрофална социална и ценностна демографска трансформация в полиетническо общество, към което ни тласкат американските власти и някои техни теоретици по етнология, позовавайки се на американския исторически опит! И дали разрушаването на ценностните фундаменти и на преобладаващия християнски характер на най-проспериращия в материално и духовно отношение континент – Европа, ще бъде добра услуга на европейската и на световната цивилизация!

Европейската общност и европейските правителства като че ли не се замислят по наближаващите предизвикателства. Това поне не личи от публичното им поведение. От мудността и нерешителността с която вземат предпазни мерки. От неумението или нежеланието им да видят и обявят публично дълбоките причини за миграционната криза и да заработят веднага за тяхното отстраняване. Различните европейски държави провеждат различна миграционна политика – от най-либерална, през умерена, до най-рестриктивна. Това личи от следната таблица за някои скандинавски страни, които са между най-либералните спрямо имигрантите:

Имигранти и деца на двамата родители имигранти, като процент от общото население на страните

Страни / Години 2000 2010 2015
Швеция 14,5 19,1 21,5
Норвегия 6,3 11,4 15,6
Дания 7,1 9,8 11,6
Исландия 3,2 8,9 9,5
Финландия 2,1 4,1 5,5

Източник: Wikipedia. Immigration to Europe. The Nordic countries as an example (2000-2015).

Според Евростат на 1 януари 2014 г. живеещите в ЕС-28, родени извън ЕС са били 33,5 млн. души или около 6,7% от населението на общността. Най-много са били те в Кипър – 22,3% от населението, в Австрия – 16,6%, Ирландия – 16,1%, Швеция – 15,9%, Белгия – 15,8%, Испания – 12,8%, Великобритания – 12,5%, Германия – 12,2%, Франция – 11,6% и т.н. Най-малко са били имигрантите в Румъния – 1,1% от населението, в България – 1,5%, Полша – 1,6%, Словакия – 3,2%, Унгария – 4,5% и т.н. По други данни през 2014 г. около 20% (16,3 млн. души) от населението в Германия имат имигрантско минало. Горните числа са повишени чувствително от януари 2014 г. до сега. А този процес се ускорява. Според официални източници Германия очаква около 800 хил. нови бежанци тази година. През следващите години наверно ще са още повече.

Всичко това ще дестабилизира европейските държави и ще влошава живота на европейските граждани, От прилива на млади и ограничен брой квалифицирани имигранти ще печелят главно корпорациите. Европа ще става все по-малко социална, все повече пазарно-корпоративна, все по-разнородна и все по-безпомощна във взаимоотношенията си с Америка, с Китай и с другите световни икономически и политически гиганти.

Как да се ограничи масовото преселение към Европа?

Как могат да се овладеят нарастващите миграционни потоци от Африка, Близкия и Средния Изток към Европа, а също и в самата Европа? Според сериозните прогнози през следващите десетина години поне 10-15 млн. души ще напуснат страните си и ще се отправят към Европа. Не е изключено тези прогнози да бъдат превишени.

Казано най-общо, решението трябва да се търси в дълбоките причини за настоящото масово преселение. С други думи, да се търсят средства за ограничаване появата на миграционни потоци, а не в разпределението на вече пристигналите имигранти по европейски страни:

  1. Решението с най-бързи резултати зависи от поведението на САЩ и техните най-близки европейски и други съюзници. Ако Америка прекрати или бъде принудена да преустанови високомерното си конфронтационно поведение с подклаждани от вън граждански войни, с изпращане и финансиране на чуждестранни наемници, с дейности за сваляне на легитимни правителства, миграционните потоци от тези страни към Европа ще затихнат сравнително бързо. Крайно време е да се преустанови „износът на демокрация”, „грижата за човешките права” и други подобни цинични клишета за груба намеса във вътрешните работи на тези страни, които нямат нищо общо с истинската демокрация и човешкото достоинство.. Народите на тези държави трябва да се оставят да развиват свои форми на демокрация и свои разбирания за обществени отношения в съответствие с техните национални традиции, ценностни системи и култури. Освен най-бързото, това е и най-доброто и най-евтино решение на настоящата миграционна криза, която е на път да прерастне в трагедия – ликвидиране на причините за преселението.
  1. В най-близко време да се проведе среща на най-високо равнище на САЩ, Русия, Европейски съюз, Китай и Арабската лига и Турция за вземане на бързи и радикални колективни решения за овладяване на миграционната криза в Африка, Близкия и Средния Изток, която е на път да се превърне в катастрофа за Европа.
    Арабската лига трябва да бъде ангажирана активно в решаване на нейната собствена криза. Тя не може и не трябва повече да стои като страничен наблюдател! Още повече, че има политически, финансов, религиозен, духовен, езиков и институционален потенциал за по-активна конструктивна роля. Арабската лига е създадена през Март 1945 г. и в нея членуват 22 страни. Традициите и институционалната инфраструктура за сътрудничество между арабските страни съществуват от 70 години. А сега е в процес на създаване и на свои въоръжени сили.
    Турция също трябва да участва в такава конференция, поради ключовото си гео-политическо положение между разбунения Близък Изток и Европа. При конструктивна политика Турция може да помогне за ускоряване решението на разгарящата се миграционна криза. При деструктивна политика, тя може да я усложни още повече. Турция държи един от ключовете за спасяването на Европа от нарастващото преселение на милиони хора през следващите години и десетилетия.
  1. Да се пристъпи веднага към създаване на ефикасна система за предварителен подбор на кандидатите за имигранти, преди да са навлезли на територията на ЕС т.е. – разграничаване на политическите от икономическите кандидат имигранти.
    ЕС следва да приема само политически имигранти, т.е. от държави, където се водят войни; доминира вътрешен хаос и тотална несигурност за живота на хората със слаба централна власт; брутални диктаторски режими, които преследват своите граждани заради политически, етнически, религиозни и други подобни убеждения.
    ЕС не трябва да приема икономически имигранти на своя територия, освен в отделни случаи чрез подбор на квалифициран персонал от отделни компании и в умерени количества. Кандидатите за икономически имигранти при сегашната оскотяваща масова бедност и все по-остро неравенство, хора, които постоянно си недояждат, само в Африка, Близкия и Средния Изток са около 500 млн. души. Дори и да го желае, Европа не може да приеме толкова много бедстващи хора. Това би било самоубийствено деяние!
    Трябва да се създаде подходяща инфраструктура за подбор на кандидатите за политически имигранти по строги и обективни критерии. Подборът да се прави от представители на Европейската комисия, в подборни центрове в самите бедстващи страни (ако е възможно) или в съседни на тях държави, извън Европейския съюз, примерно в Турция, Ливан, Йордания, Египет, Тунис, Алжир, Мароко. Желателно е още тогава да се определя кои политически имигранти ще останат в лагери в техния регион (виж точки 4. и 5.) и кои ще се допуснат в страни от ЕС.
    Пребиваването на политическите имигранти в ЕС следва да е временно: за кратко- и средносрочен период. И това да им се казва в самото начало. След нормализиране на положението в съответната страна политическите имигранти да се връщат обратно в родината им или в съседна на нея страна в региона.
    Въз основа на извършения подбор политическите имигранти да се разпределят по европейски страни членки на ЕС според желанията и възможностите на приемащите страни, а не според желанията на имигрантите. Издръжката на тези имигранти през началния период (примерно 1-2 години), докато научат езика и си намерят работа в приютилата ги страна, да става със средства от централния бюджет на Европейската комисия. След това то да се прекратява и съответният имигрант да си поема издръжката.
  1. Да се създадат лагери за политически имигранти в държави, съседни на родните им рискови страни, които те са напуснали: в Турция, Ливан, Йордания, Египет, Тунис, Алжир, Мароко. Инвестициите за създаване на тези лагери и текущата им издръжка по пребиваването на имигрантите там да се осигуряват главно от ЕС, а частично и от страните домакини, ако това е възможно. Продължителността на пребиваването на имигранти в тези лагери ще зависи от нормализацията на обстановката в техните родни страни. При нормализация те да се завръщат у дома си. Както посочих по-горе, само част от политическите имигранти да се изпращат временно в страните членки на ЕС.
    Министър председателят на Турция Ахмет Давутоглу в писмо до нашия премиер Бойко Борисов преди няколко дни, препоръча създаването на „зона за безопасност в северната част на Сирия”, където да се приютят избягалите от другите райони на страната, без да напускат територията на Сирия. Тази зона очевидно ще бъде забранена за официалните сирийски власти, а въздушното й пространство затворено за полети на сирийски самолети. За голямо мое очудване Бойко Борисов е приел тази идея и я представя в Брюксел на 24 септември, но за щастие, Съветът на Европа я отклонява. Това не означава, че тя е отпаднала като идея.
    Създаването на такава зона би било груба политическа грешка. Освен че предвижда произволно разпореждане с територията на суверенна държава, без да се пита нейния народ и правителство или с разрешение на Съвета за Сигурност на ООН, то цели отнемането й от суверенитета на сирийското правителство, а Турция на практика да окупира тази част на Сирия, населена предимно с кюрди, които сега воюват, заедно със сирийските правителствени войски, срещу Ислямска държава. Не е трудно да се предвиди, че тази „зона за безопасност” ще се контролира по суша и въздух от войски на Турция, САЩ и други западни държави, ще преследва местното сирийско кюрдско население, пряко и косвено ще помага на Ислямска държава. Това би означавало повторение на забраната на част от въздушното пространство, прилагана преди години срещу Ирак и Либия за полети на техни самолети, преди започването на открита война срещу тях. Това е хитра уловка на Турция и нейните съюзници от НАТО, на която Сирия едва ли ще се поддаде. А и Съветът за сигурност на ООН едва ли ще го допусне!
  1. Европейският съюз да се обърне с настойчива молба към правителствата на Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Катар, Обединени Арабски Емирати и Оман да създадат на своя територия подходящи лагери за политически имигранти от други арабски страни и от Афганистан и Еритрея. Саудитска Арабия и страните от Залива могат да предложат благоприятни условия за настаняване в лагерите на няколкостотин хиляди имигранти: общ език (без авганците и частично – еритрейците), обща религия, обща или сходна култура, общи духовни ценности, благоприятен целогодишен климат. Продължителността на пребиваването на политически имигранти в тези лагери ще зависи от нормализацията на обстановката в техните родни страни. При нормализация те да се завръщат у дома си. Инвестициите за създаването на такива лагери и текущата им издръжка по време на пребиваването на имигрантите там да се осигуряват от страните домакини, защото имат голям финансов потенциал.
    При нужда, ЕС да потърси посредническо съдействие от правителството на САЩ за договаряне със Саудитска Арабия и другите страни от Залива.
  1. Радикално дългосрочно решение може да се постигне чрез мащабни глобални програми за подпомагане на икономическото и социалното развитие на най-бедните африкански, близко- и средноизточни страни; ограничаване експлоатацията на тези страни чрез неравноправна световна търговия, неизгодно кредитиране, неизгодни преки чуждестранни инвестиции. Чрез оказване на по-големи помощи за ограничаване на растящото икономическо неравенство, на престъпността и корупцията; за подобряване на здравеопазването и образованието; развитие на инфраструктурата; създаване на нови работни места с достойно заплащане; за преодоляване на вътрешните икономически, социални, етнически, религиозни и други конфликти.
    При оказване на такава помощ не трябва да се натрапват американски или европейски политически, социални, културни и други модели, които противоречат на вековните традиции, духовните ценности и националните култури на тези народи. Разбиранията за демокрация, човешки права, справедливост и други нравствени и културни измерения на съвременните ислямски и други религии, се различават съществено от американските и европейските религии.
    Досегашните действия на световната общност чрез ООН, Световната банка, МВФ, СТО, ЕС и други подобни не помагат ефикасно на тези народи. Сериозни глобални икономически и финансови анализи на независими научни колективи показват, че това, което се отнема от тях чрез неравноправна търговия, кредитни отношения, ПЧИ и други подобни механизми, превишава онова, което им се дава като международна помощ. В резултат на това световната бедност и неравенството растат тревожно. Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц напоследък с голяма тревога бие камбаната за тези проблеми. През последните години те присъстват все повече и се обсъждат с все по-голяма загриженост и на дискусионния форум в Давос.
    Ако се постигне действително НОВ СПРАВЕДЛИВ СВЕТОВЕН ИКОНОМИЧЕСКИ И СОЦИАЛЕН РЕД, който подобрява реално живота на тези хора, те няма да се стремят отчаяно към Европа или Америка, а ще предпочитат да живеят и работят със семействата и близките си в своите страни.
  1. Масирани миграционни потоци към Западна Европа се очакват скоро и от страните от Западните Балкани, от Украйна, Молдова, Грузия, а също и от ромските общности в Източна Европа и близките страни. ЕС не е готов да се справи с това предизвикателство. Той е изправен пред решаване и на собствените си демографски проблеми – ниска раждаемост, намаляване на населението и на работната сила. Това може да наложи „внос на население и работна сила”. Как тази потребност от работна сила като количество и качество ще се съчетава с бъдещия натиск на имигранти, който наверно ще се разминава с нуждите и абсорбционния потенциал на Западна Европа? ЕС не може да направи много за успокояване на напреженията в Африка, в Близкия и Средния Изток. Това е само по силите на САЩ, а в Сирия – съвместно на САЩ и Русия. ЕС обаче може и трябва да направи много повече за успокояване на обстановката в Украйна, в Западните Балкани, за ромските общности в Източна Европа. Той обаче не го прави. И не личи, че осъзнава неотложната потребност да го прави.
    Лансираната напоследък идея от някои европейски либерални партии за ускорено присъединяване на Албания, Македония, Черна гора и Сърбия към Европейския съюз ще бъде груба грешка. Защото икономическата, финансовата и социалната разнородност на ЕС и сега е много голяма и затруднява нормалното развитие на общността в условията на Общ европейски пазар. Разнородността ще се изостри при преждевременно разширение с неподготвени страни – кандидатки и ще оказва още по-неблагоприятно влияние с непредвидими последици дори за нейната съдба. Наложеното преди година замразяване на приемането на нови членове в ЕС следва да продължи до пълната стабилизация на ЕС и на Еврозоната, което не се очаква много скоро.
  1. Българското правителство да вземе незабавни мерки за опазване на сухопътната граница с Турция и на морската ни граница, срещу нахлуване на нелегални мигранти. Засега сухопътната ни граница не е охранявана надеждно и незаконното й преминаване от чужденци е почти масово. Подобряването на охраната включва: Ускорено завършване на загражденията по границата ни с Турция. Ако отчуждителните процедури забавят строителството, да се приемат бързо промени в закона за въвеждане на ускорен режим на отчуждаване, поради важността и спешността на строежа. Да се осигури необходимото допълнително финансиране, материали, транспорт, работна сила за ускорено завършване на загражденията; 2. Увеличаване броя на въоръжената охрана от граничната полиция, жандармерията и армията за опазване на границата. Засега все още се пропускат немалък брой нелегално проникващи групи. Нашите власти и сега не знаят колко имигранти пребивават незаконно в България. Специалистите смятат, че те са много повече от официално обявявяните от властите.
  2. Да не се допускат на наша територия икономически имигранти, а също и други имигранти, превишаващи нашия потенциал за тяхното устройване. Това може да ни създаде още повече проблеми в бъдеще ако вземем предвид и настоящия етнически състав на нашето население. По данни от преброяването през 2011 г. въз основа на доброволното самоопределение на преброяваните 5,665 хил. (84,8% от населението) принадлежат към българската етническа общност; 588 хил. души (8,8%) към турската и 325 хил. (4,9%) към ромската. По данни на НСИ 63,7% от турската общност живее в района на Кърджали и в Североизточна България. Почти всички хора от тази общност са мюсюлмани. Силно изразена е и връзката между етническото самоопределение и самоопределението по майчин език. По данни на НСИ 96,6% от турската общност счита турския език за майчин, а 85% от ромската общност приема за майчин ромския език, 7,5% българския и 6,7% турския. Има тенденция към турчеене на нарастваща част от ромската общност, стимулирано и от някои политици. При този етнически състав на нашето население, с доста по-ниска раждаемост от турската и ромската общност и по-активна емиграция на хората от българската общност, ако през близките 15-20 години се прибавят 10-15-20% имигранти предимно от арабските страни, аз се тревожа за възможните последствия за моята родина.
    Българските граждани от християнската и мюсюлманската религиозна общност от много десетилетия живеят в мир и добросъседство. Като познавам от близо поведението на доста мюсюлмани от арабските страни, а имам предвид и проникващите заедно с мирните имигранти и на потенциални терористи – джихадисти, се тревожа за възможното въздействие на тези пришелци върху коренното мирно българско мюсюлманско население. Призовавам и другите българи да се замислят!
  1. Желателно е имигрантите, и особено тези с неуреден статут, да се настаняват в помещения (бивши казарми, училища и други подобни) в покрайнините или извън селищата и във всеки случай извън големите градове. Недопустимо е настаняването на незнайно какъв (но очевидно голям) брой незаконни и други имигранти в центъра на София. С поведението си те създават много тревоги на българските граждани, които живеят в района зад централните хали, наричан сега популярно „Малкият Бейрут”. Някои софиянци дори започват да си продават жилищата в този район и да се преместват в други райони на София. Препоръчвам тези имигранти да се изведат от центъра на столицата във възможно най-кратко време!
  2. Търсене на отговорност от правителствата и най-високопоставените политици на Америка и на техни европейски съюзници, които със своите действия през последните десетилетия причиниха настоящите имиграционни потоци към Европа и други региони. Те са виновни пряко за преждевременната смърт на стотици хиляди хора, за растящия хаос и страданията на милиони други хора, особено за настоящото масово преселение към Европа. Бъдещето на Европа е заплашено сериозно ако не се вземат бързи мерки и ако този политически произвол на американските и други власти продължава.
    Макар че това може да звучи наивно, особено за някои фанатично сервилни проамерикански мозъци, препоръчвам да се създаде СВЕТОВЕН ТРИБУНАЛ, пред който да бъдат изправени най-висшите ръководители на САЩ и техните съюзни държави, допринесли пряко с действията си за сегашното опасно преселение на народите към Европа. За тази цел може да се доразвият функциите на Международния наказателен съд, създаден с Римския статут от 1998 г. за наказателно преследване на престъплението „агресия”.
    Нима ще остане ненаказана световната лъжа на американския президент Буш-младши и на британския министър председател Тони Блеър за наличието на оръжия за масово поразяване в Ирак, довела до нападението срещу тази страна на 19 март 2003 г. и смъртта на стотици хиляди хора, страданията на милиони други хора и прахосването на около един трилион долари за военни и други свързани цели? Войната срещу Ирак доведе до разбунването на целия Близък Изток и до възникването на най-новото политическо чудовище – ”Ислямската държава”, с много опасни потенциални последици за Европа през следващите години и десетилетия.
    Този трибунал трябва също да разкрие кой купува сега и на кого препродава суровия и преработения петрол от Ислямската държава и кой им превежда стотици милиони долари за финансиране на военните действия срещу Ирак и Сирия, за набиране на десятки хиляди наемници и за ограбване и разрушаване на хилядолетни паметници на световната култура, особено в Ирак и Сирия. Какво участие има Турция в тази съвместна престъпна дейност със съвременните варвари от „Ислямска държава”? Какво участие имат западни политици и ръководители на американски и западноевропейски петролни компании? Към тези престъпления могат да се прибавят и други престъпления срещу човечеството на най-високопоставени политици и бизнесмени, независимо от коя страна са те.

В XXI век такива престъпления срещу човечеството не могат да се прощават! Защото ненаказаното престъпление е покана за нови престъпления. Тези хора напоследък все по-често предприемат произволни военни действия, икономически и други санкции, като нарушават най-безцеремонно устава на ООН, пренебрегват Съвета за сигурност на ООН и правилата на Световната търговска организаця. Нямаме право да мълчим! Мълчанието сега е равностойно на съучастие!

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

15th Oct2015

Постоянни са само промените: Съвременен Китай през погледа на един Източен Европеец

by Черно и Бяло

path_4405Валентин Добрев е бивш посланик на България във Великобритания (1998-2005г.), преди това постоянен представител към ООН и другите международни организации в Женева. На два пъти е бил зам.-министър на външните работи – през 1991-1993г. и съвсем за кратко през 1997г. По-късно Добрев за около година беше съветник на президента Петър Стоянов. От 2005 се занимава с частен бизнес. В края на миналата година е превел и направил свое тълкуване на Дао Дъ Дзин или Книга за пътя и добродетелите, написана от Лао Дзъ през 6 в. пр.н.е. Книгата е основоположна за Даоизма и китайската философска мисъл има огромно растящо влияние върху съвременния свят.

Повод за срещата ни е националният празник на Китай 1 октомври – Деня на провъзгласяването на републиката (1949).

Познатият-непознат Китай – какво все още не знаем за тази велика страна при цялата осведоменост на съвременния човек, г-н Добрев?

След последното си пътуване в Китай осъзнах, че европейците знаят твърде малко за този народ и древната му култура и представите им са доста едностранчиви. Като чуят за Китай, все си представят това, което може би донякъде бе вярно преди 15-20 години – затворени в своята система хора, които се страхуват да изказват собствено мнение.
Днес нещата са коренно различни. Аз бях много впечатлен от разговорите, които имах с хора от най–различни кръгове по време на едномесечния си престой.
Но да почнем може би с това, че на 1 октомври китайците празнуват 66 години от обявяването на независим Китай, народно-демократичен Китай и 70 години от освобождаването от японска окупация. В промеждутъка има 4 години гражданска война, завършила с победата на Китайската народна армия, водена от ККП и Мао Дзе Дун. Спорът е за това каква посока да поеме развитието на Китай.
Важно е да се спомене, че България е втората държава, която признава КНР и китайците не са го забравили. Още повече в онези тежки години, колкото и да е била бедна, България се е опитвала да помага на бедстващото население в китайските райони, най-тежко пострадали от опустошителните войни, особено след японската окупация.

Това е интересна представа – как малка България се опитва да храни Китай?

Малка България едва ли се е опивала да изхрани китайците, но това е демонстрация на солидарност, която не срещаме често в международните отношения. Малко известен факт е, че български лекари са помагали по време на Освободителната война, един от тях е от известната фамилия Канети. Китайците помнят тази помощ. В Освободителната война и по време на японската окупация близо 30 милиона китайци са загубили живота си. Вярно е, че китайското население е голямо, но това си е чиста проба геноцид. Японците продължават да премълчават тези факти и още не са поднесли официално извинение, подобно на това, което направиха в Германия към Израел и еврейското население.

В Азия като че ли са други обноските. Но ако се абстрахираме от миналото и от отношенията между двете държави, в момента кой е азиатският лидер – Япония или Китай?

Като икономическо производство и икономическа мощ в момента Китай е водещата сила в региона. Прогресът за последните 20 години е изумителен. Аз самият съм свидетел, защото през 1992 година и през 1997 година посетих Китай в качеството ми на заместник-министър на външните работи. Имам някаква представа какво представляваше тогава Китай и какво е сега. Невероятни комуникации, инфраструктурата може да се сравнява с най-модерните държави в света. Улици, магистрали, скоростни влакове. Ние пътувахме между Пекин и древната столица Анян, където възниква китайската писменост, с влак и над 1000км изминахме за по-малко от 3 часа. Открих един много чист и подреден Китай. Ситуацията бе доста различна преди две десетилетия.

В анализ на демографските промени обаче американски учени казват: светът ще мине оттам, където е Япония сега…

Доскоро беше така, но що се отнася до технологиите, не съм сигурен дали Япония е по-напред от Китай. Китайците се развиха с такива бързи темпове, че в много отношения задминаха Япония. В областта на електрониката няма никакво съмнение – Китай върви нагоре, Япония не. В роботиката започва съревнование – японците обръщат повече внимание на този сектор, но Китай бързо ги настига. Що се отнася до обществото, промените също са значителни. На Запад винаги се набляга на това, че има еднопартийна система, че отсъсътва демокрация.

Действително системата е еднопартийна, но в никакъв случай не може да се каже, че няма демокрация и свобода на изразяване на мнението. Моето впечатление е, че хората говорят много по-свободно и нямат задръжки в критиките, в това число и спрямо своите лидери. Подкрепят силно политиката на техния президент в борба с корупцията. Близо 3000 висши чиновници са в затвора с вече действащи присъди, в това число и бившият министър по сигурността – една от най-мощните фигури в Китай.

Какъв строй е сега там, ако използваме някогашната терминология?

Точно това е най-интересното. Трудно е да се каже, че това е комунистически строй, въпреки че партията не е променила името си. Този въпрос бе засегнат в един от моите разговори с известен техен професор по философия от гледна точка на китайската философска традиция за така наречения Среден път. И в даоизма, и в будизма и в конфуцианството съществува понятието доктрина за средата. Тя е описана в едно от класическите произведения, компилирани от Конфуций и неговите ученици.

При Конфуций средата се изразява в постоянното движение и стремежа към усъвършенстване – подобно на човек, който ходи по опънато въже, спре ли – пада. Движейки се по въже, намира верния път. Т.е. трябва да е постоянно активен. При даоистите висшият смисъл на Средата е единението с Дао. В Будизма този термин е ориентиран към търсене на абсолютната реалност в дебрите на собственото съзнание – двете крайности са илюзорната реалност и нейното пълно отрицание. Според тях за да се излезе от едната илюзия, трябва да се отиде в другата крайност. На този принцип са така наречените коани. Излизаш с някаква абсурдна, крайна теза на общоприетата, за да постигнеш средата или пустотата. Това и днес е важна форма на медитация в китайския Чан будизъм, възприет от японците по-късно като Дзен.

Казахте, че това е изразено и в модерен Китай – как?

Основният принцип на развитие на китайското общество и от който се ръководи днешен Китай се изразява с термина „централна хармония“. Самото название на Китай – Джонгуо означава „средната държава“. Тук възниква въпросът на какво средата? Моят събеседник, професор от университета Синхуа, изключително ерудирана личност, ми обясни с прости думи: „Вижте, в тази огромна държава, /един милард и триста милиона човека/, всеки говори с различен глас. Представете си един хор от гласове с различен глас и всеки пее различна партия – той би звучал в пълен дисонанс. Целта на държавата е да накара този хор да звучи в хармония, независимо, че гласовете са толкова различни. В тази хармония се състои и смисълът на свободния диалог, за който се говори.

Когато се даде възможност на хората свободно да се изразяват и да критикуват без манипулации на медиите, това води до хармония в обществото.
Гледах документални филми, в които показват избори в селата. Цялото село се е събрало, техните села са по-големи от нашите градове, и винаги има по няколко кандидата. Вярно е, че и петимата вероятно са от една партия, но всеки е различен индивид с различна платформа. Оказва се, че в самата партия има поне четири фракции, всяка от които излиза със свои листи и кандидати на изборите. И още нещо – в края на изборите отваряха урните и извършваха преброяването пред всички избиратели.

Това означава ли, че изборът е мажоритарен?

Избира се между личности, така се оказва. Което е изключително важно, ако някой се е провалил по време на управлението, бива сменен. Т.е. зад него Партията не стои на всяка цена и той не е несменяем. Доколкото разбрах, смените се извършват постоянно в зависимост от това дали управниците се одобряват от хората или не.

Доколко са свободни китайците в личния живот – извън обществените отношения?

Често в западния печат се критикува свободата на религията. Аз не видях никъде преследване, а ходих в най-различни храмове в пет големи града. Вярно е, че има ограничения в Тибет, но там въпросът опира не толкова до свободата на религията, колкото до проблема за териториалната цялост. Не мисля, че в Тибет проблемът опира до свобода на религията. Традиционните религиозни вярвания в Китай са свързани с Даоизма и Конфуцианството. Будизмът се появява по-късно, навлиза от Индия и в началото се счита за чужда – „варварска“ религия.

С времето Будизмът се китаизира, добива доста различна насока, нещо повече – в Китай се създават множество различни течения. В момента основните са 4, но са били много повече, поне 10 основни. Смесени са с голяма доза даоизъм и с местни традиционни вярвания, те постепенно се възприемат от китайския народ и от управляващата класа. Оттам пък тръгват в целия район на Далечния Изток – Индокитай, Япония, Корея. Мизон всъщност е китайското име на тибетският будизъм, наричан също езотеричен будизъм. И днес се практикува на места в Китай, например в древната столица Сиян, откъдето тръгва пътят на коприната.

Като говорим за пътя на коприната – къде е България в съвременните измерения на тази визия?

България по някакъв начин присъства и в древността, и днес по пътя на коприната. Началото датира от династия на великия първи император, Цин Шъ Хуан Ди, и се развива по време на династията Хан, след нея са 14 династии до преместването на столицата в Пекин. През целия този период, 15 века, столицата е в Сиян – най-големият град в света в продължение на много векове. Конкурирал го е само Вавилон. 1 милион жители, от тях поне 10 процента са били различни етноси. Предполага се, че в този район са живели и родоначалниците на древните българи, това е една от теориите, поддържана от проф. Съселов. Така или иначе, в Централна Азия определено е имало древно българско присъствие. Тази тема не е изследвана докрай, но има неща, които говорат за контактите им с китайците.

Прабългарският календар е на практика същия като китайския. Нашите патриоти спорят, че българският бил по-стар, че ние сме го дали на китайците, но без писмени документи това не може се докаже. Важен е фактът, че сме ползвали един и същи календар. Само едно животно е различно – вместо тигър в древнобългарския календар има т.нар. „барс“ или рис.
Има и много други косвени знаци, в списъка на българските канове от рода Дуло, например. Интересно е, че емблемата на древната столица на Велика България – Болгар, днешен Казан, е била дракон и дълги години след завладяването на града от Златната /Татарска/ орда остава емблема на Казан. Става дума за добър дракон, който помага на воините по време на битки с врага. На пръстена на цар Калоян също е изобразен нещо като дракон. И в двата случая изображенията са комбинации от дракон с други същества, подобно на китайските дракони. Много от глинените съдове, намерени край Плиска и техните апликации, наподобяват китайските. Очевидно е имало сериозен културен обмен.
Колкото до днешното място на България, тя е включена в китайската инициатива за пътя на коприната в трасето между Турция и Румъния. Очевидно България може да бъде важен елемент от този път към и от Европа.

Да се върнем на отношенията на държавата с църквата. До каква степен вярванията и духовното наследство подпомагат модернизацията на днешен Китай?

Днес много западни политолози твърдят, че за модернизацията на Китай допринасят най-вече християнските църкви, основно протестантски – според някои, те обхващат между 80 и 100 млн. китайци, което ми се струва доста преувеличено, но определено говори за религиозна толерантност – следва да се има предвид, че християнството често е налагано с военна сила. Матео Ричи, първият католически мисионер в Китай, се е опитвал да приспоособи християнството към местните религиозни вярвания. Дори когато е възниквал въпросът как да наричат бога, той използвал термина небесен господар. В древнокитайските вярвания Небето е онзи абсолют, който управлява всичко. Някои западни изследователи на Китай, свързват огромния възход на Китай с това, че в страната бил навлязъл протестантския дух на капитализма. Сочат се разбира се и други три фактора: модерните технологии, образованието, конкуренцията, но като основен се сочи протестантският дух на капитализма. Това звучи доста странно, защото нито в началото на промените, нито днес тази религия е толкова популярна.

В Китай се е запазил по-скоро конфуцианският дух, убеждението, че всеки човек изпълнява някаква небесна воля в интерес на своето семейство и своята родина. Струва ми се, че там все още е запазен този дух в семейството и държавата, за китайците субординацията е по скоро естествена, тя не е дошла от комунизма и от множеството авторитарни режими преди него. Конфуцианството се оказва доста по-дълбоко като основа на обществената организация, обикновено го свързват със създадената от него йерархична структура, но от него тръгва и идеята за човечността – Жън. Всеки човек бидейки като останалите хора, се идентифицира с тях и така става част от общността. Това налага солидарно отношение към всеки друг човек. „Не прави това, което не искаш другите да ти сторят“ – тази фраза на Конфуций и днес се използва.
В Доктрината за Средата /равното отстояние/ се казва: ако искаш да си добре със съседните държави, помисли какво правиш в собствената си държава; ако искаш държавата ти да е наред, погрижи се за твоя град/или село; ако искаш в селото ти всичко да е наред, виж какво става в твоето семейство; ако искаш в семейството всичко да е наред, почисти първо себе си/ своите мисли. Прости правила от 5-6 в. пр.н.е., които са общовалидни и днес.

От книгата на Лао Дзъ насам се е запазило и отношението на Китай към света, концепцията за външната политика. Той казва (парафразирам): Великата държава печели съюзници със своя пример. Така привлича малката на своя страна – не със сила, а като заема по-ниска, /отстъпчива/ позиция. Естествено малката държава има интерес да си продава стоките, има нужда от защита – получава я в съюз с голямата. Голямата също има нужда от съюзници, но този съюз е възможен ако голямата е по-отстъпчива. Този подход може да се проследи в дългата китайска история. Китайците не са водили агресивни войни. Донякъде са воювали за влияние или за своите съюзници, какъвто е случаят с първата война с Япония за влияние върху Корея.

Как се отнасяте към теориите, че днес разселват свои общности в Европа и така създават пета колона във всяка страна?

Китайците са били пътешественици още от най-древни времена. Те са подобни на евреите. Отиват там, където има икономически интерес. Нормално е в една пренаселена държава да има хора, които търсят щастието си извън страната. Тъй като от край време са били най-многобройни, днес цяла Югоизточна Азия е гъсто населена с китайци, в някои страни техният брой достига до 30-40% от населението. Навсякъде има китайски общности, на много места те владеят финансите на тези държави, защото умеят да го правят по-добре от останалите. Но не вярвам в конспирацията, че това се ръководи централно. В големите полиси на Европа и Америка навсякъде има китайски квартали, те придават колорит, не виждам защо някой трябва да се притеснява от присъствието им.

У нас на приемните изпити в математическата гимназия и в Американския колеж често първите места се заемат от деца на китайци, които продават стоки по сергиите в Илиенци. Как си обяснявате това, че са толкова конкурентни, макар и отскоро в страната?

Прави ги конкурентни тяхната образователна система, създадена още по времето на Конфуций. В 5-6 в. пр.н.е. имат първата демократична образователна система в света, където се дава равен шанс на всеки, независимо от неговия социален произход да се издигне в обществото, стига да мине определен набор от задължителни изпити, които са били изключително сурови и стриктни. От цял Китай и се събират, преминават различни фази докато да стигнат до крайната фаза, за да бъдат допуснати във висшата администрация на императорския двор. Това е целта на всеки китаец още от древността – да попадне във висшата администрация. За всяко място е трябвало да преминават през невероятно сито. Още тогава са се конкурирали с хиляди. Днес за едно място в престижен университет може да се конкурират десетки хиляди.
Човек от беден произход от ранна възраст получава напътствия от родителите си да полага усилия и да се старае в учението, за да успее. Тази амбиция – да се докаже в учението, мисля, че вече е генетично заложена в китаеца. Затова имат толкова много способни хора.

След смъртта на Мао, Дънг Сяо Пин извежда идеята за ударно догонване на развития свят. Всъщност още в началото на миналия век, когато в Китай усещат огромното военно-икономическо превъзходство на Япония в региона, те разбират, че това се дължи на модерните технологии на Запада, още тогава започват да се въвеждат западни методи на производство и западни машини, но по времето на Мао Дзе Дун този процес е преустановен.

Говорейки за модерен Китай, непрекъснато се връщаме към корените. Разкажете за вашите занимания и преводи, как изучитехте китайската писменост, с какво се занимавате сега?

Древната китайска метафизика и паралелите със съвремената наука е тема, която ме занимава от доста време. В Книгата на промените, И Дзин и тълкуването в така наречения Велик трактат – Си Цъ Джуан е изложено най-древното схващане за устройството на вселената, като в основата му е поставена диалектиката на промените. В света всичко се променя и трансформира в един безкраен кръговрат на проявеното и непроявеното, на материалното и нематериалното/духовното. В основата на промените е дуалността, взаимната полярност, Ин и Янг, животът и смъртта, движението и покоя, действието и противодействието, силното и слабото и т.н. Тези полярности постоянно се привличат и отблъскват, постоянно си взаимодействат. Това са най-древните принципи на Диалектиката, формулирани в човешката история.

По-късно Хегел продължава това схващане по отношение на човешката историята и я формулира като циклична. Маркс, който се учи от него, въвежда концепцията за диалектическия и историческия материализъм, но според него историята на човешката цивилизация се развива еднопосочно и има крайна цел – светлото бъдеще на комунизма. Но се оказва, че това не е съвсем точно, защото цикълът се повтаря. Древните китайци изглежда са били прави. Интересен факт е, че Мао Дзе Дун чете Маркс в превод от японски, където терминът за диалектиката е бил преведен грешно, като понятие от китайската медицина – че всичко в човешкото тяло е взаимно свързано и взаимно зависимо.

Какво е предизвикателството при превода от китайски?

Когато се задълбочих в изучаването на Лао Дзъ, събрах десетки най-различни преводи на езиците, които ползвам. Оказа се, че са до такава степен различни, като че ли са превеждали различни текстове. Когато се опитах да дешифрирам йероглифите от първоизточника, разбрах защо е така. Всеки йероглиф има толкова много значения, че изборът на точното значение започва да зависи от предварителната подготовка по темата, от степента на осъзнаване и опита, който си натрупал. Разчитам само около 400-500 йероглифа, но слава Богу, разчитам най-вече на компютърните речници, с които лесно се търсят значенията. Много е важно да се опиташ да влезеш във времето, в мисленето на автора, да познаваш атмосферата, в която е творил.
Харесва ми това занимание, защото е добър начин да си събереш мислите и да разсъждаваш за най-абстрактни теми. В това число какво правим на този свят и откъде би могло да тръгне всичко.

Нека потърсим обобщение – какво не бива да забравяме, когато говорим за Китай днес?

Някои хора на Запад си мислят, че трябва да убеждават китайците в правотата на западния модел на обществено устройство. Държат се нравоучително, като забравят, че говорят на представители на цивилизация на 5 хиляди години. Най-древната цивилизация, която се е запазила до наши дни, не говорим за шумерската, египетската, на маите и прочие изчезнали култури. Това, което се е съхранило до наши дни от онези древни времена, е единствено китайската цивилизация. Китайската писменост е оцеляла до днес. Седем века преди Гутенберг в Китай са печатали книги – през шести век, по време на династията Танг. Печатните книги са се разпространява в цял Китай и в Далечния Изток.
Освен това има толкова много китайски изобретения, освен компаса, барута, шаха, които са привнесени в модерния свят от Китай.

Лайбниц например е проявил огромен интерес към китайската култура. Имал е приятели сред йезуитите-мисионери, които му изпращали преводи на китайски философи. Той постоянно говори за това, че двете велики цивилизации – европейската и китайската, трябва да си подадат ръка и да си взаимодействат.
Ще припомня, че Лайбниц е този, който създава първия модел на изкуствен интелект. Той е бил обсебен от идеята да създаде универсален език чрез неговата двоична аритметична система (в която всички числа се изобразяват с нула и едно), днес тя е в основата на съвременните компютри. Лайбниц я извежда от идеята за Ин и Янг в китайската философия, така според него с нула се изобразява небитието, а с едно – битието. Цялата му концепция за пространството и времето, която се потвърждава през последните години, „теорията за монадите“ – също е изведена от древен китайски трактат. Но да спрем дотук.

Нещо практично, на което да се поучим от цялото това наследство?

Може би е добре да припомня, че от 1978 година насам КНР неотклонно следва два прости принципа на управление, формулирани от Дънг Сяо Пин: „1. Няма значение дали котката е бяла или черна, важното е да лови мишки“ и „2. Истината се установява от фактите, по пътя на проверката, не от думите (на политиците)“.
На този фон с мъка наблюдавам как в Европа се усилва празното говорене, повторението на идеологически мантри, които не съответстват на новите реалности, великите европейски принципи и ценности на човешкия морал и поведение започват да звучат като абстрактни пожелания и добри намерения, без да имат същата подкрепа сред мнозинството европейци.
В България пък, от край време, цветът на котката, дали е своя или чужда, е най-важното условие за политиците, от там и администрацията ни продължава да е в окаяно състояние.
Убеждават ни, че имаме най-добрия инвестиционен климат в Европа, но не е ясно защо инвеститори не идват.
Не ясно също така защо китайските студенти на обучение в чужбина се връщат обратно в своята страна, а българските – не? Въпросите, които възникват, когато се сравняваме с китайците, нямат чет.

Лили Тодорова
източник: novinite.bg

20th Jul2015

„Морски слънчогледи“ зареждат безплатно електронни устройства на централния плаж във Варна

by Черно и Бяло

Официалното откриване на соларните зарядни станции ще се състои на 22.07 (сряда) от 10:00 ч. в клуб „Ментол“, Алея Първа, в присъствието на представители на община Варна.

Централният варненски плаж може да се похвали с нова придобивка – 7 плажни чадъра, които освен традиционната си функция да предпазват от лятното слънце, от тази седмица изпълняват и нова функция – предоставят безплатни соларни зарядни станции за електронни устройства.

Sea Sunflowers_Poster

Проектът „Морски слънчогледи“ на неформална група „Кашалот“ преобрази седем плажни чадъра като ги превърна в соларни зарядни станции, където посетителите на плажа безплатно ще могат да зареждат своите мобилни телефони и таблети с енергия, директно от слънцето. Проектът се реализира с финансиране по програма „Младежки проекти 2015“ на Дирекция „Спорт, образование и младежки дейности“ към Община Варна.

В рамките на проекта 7 доброволци от неформална група „Кашалот“ и „Грийнпийс“ – България преминаха през няколко обучения за провеждане на кампания и работа със системи за възобновяема енергия (основно соларна енергия). В резултат от проведените обучения младежите-доброволците взеха участие в самото модифициране на плажните чадъри и инсталирането на соларните панели и системите за зареждане заедно с местната фирма за ВЕИ решения „3К“ – технически партньор по проекта. Всеки от 7-те чадъра е оборудван с гъвкав соларен панел с размери 45см x 18см x 1,2см и има мощност от 10 вата, както и накрайник с два USB изхода за зарядни устройства. Станциите ще имат капацитет да зареждат мобилни телефони и таблети напълно безплатно.

През следващите летни месеци доброволците, заедно с „Грийнпийс“ – България ще проведат информационна кампания за популяризиране на зарядните станции, като фокусът ще бъде върху ползите от използването на възобновяема енергия и нейната достъпност в ежедневието. „Радваме се, че подобни проекти се случват и будят интереса на младежите във Варна. България, и Варна в частност, има потенциала да ползва енергия не само по-ефективно, но и по начин, който няма да замърсява околната среда. Време е възобновяемата енергия да стане част от нашето ежедневие”, каза Деница Петрова от „Грийнпийс“ – България.

Благодарение на тези инсталации жителите и гостите на града ще имат възможност да се възползват от преимуществата на възобновяемата енергия. По този начин всеки, който използва соларните станции, допринася за опазването на околната среда и популяризирането на град Варна като център за иновативни, предприемачески и високотехнологични решения и идеи.

Освен на Община Варна и „Грийнпийс“ – България, проектът получи широка подкрепа и партньорство от представители на местния бизнес в лицето на фирмата за ВЕИ решения „3К“ и клуб „Ментол“, както и на българския офис на рекламна агенция „Saatchi & Saatchi”.

Теодора Стоянова
Неформална група „Кашалот“

22nd May2015

Юристи от Сан Франциско проведоха обучения по медиация за български съдии

by Черно и Бяло

На 11 и 13 май в сградата на Националния институт на правосъдието, с подкрепата на Висшия съдебен съвет, се проведе семинар на тема „Медиация в полза на съда. Техники за препращане към медиация”. Той бе организиран от работната група за разработване на Концепция за насърчаване на медиацията като метод за алтернативно решаване на спорове към ВСС, Центъра по спогодби и медиация към Софийски районен съд и Софийски градски съд и Националния институт на правосъдието. Гост лекторите – Виктор Шахтер и Джон Копел, са юристи и опитни медиатори от Сан Франциско, САЩ.

Виктор Шахтер е работил над 40 години като медиатор и е участвал като адвокат в медиации и арбитражни дела. Основател и президент на Фондацията за инициативи за устойчиво развитие на правораздаването, той има значителен принос за развиването на медиацията в страни като Бразилия, Турция, Малайзия и Индия. За неговата международна работа през 2008г. е избран за адвокат на годината в Калифорния.

Джон Копел е работил като медиатор и арбитър с клиенти в щатски и федерален съд през последните 20 години. Участвал е в проекта на Фондация за инициативи за устойчиво развитие на правораздаването в Индия, работил е с организации за защита на правата на децата в Камбоджа и за защита на гражданските права в Индия.

На 11 май гост лекторите проведоха две обучения за препращане към медиация – за младши съдии и за съдии. В тях те наблегнаха на същността на медиацията като метод за алтернативно решаване на спорове, прилагането ѝ при гражданските дела, трудови дела, тези за интелектуална собственост и др., подчертаха ползите от нея. Уместните препращания помагат да се намали броят на делата, увеличават успеха на медиацията и повишат удовлетворението на страните от правосъдието.

На 13 май се проведоха две обучения по темите: медиационни техники за напреднали медиатори и съдебни центрове по медиация – цели, организация, статистика. Българските медиатори показаха силен интерес и активност по въпросите за подходите при започване на медиацията, оценката на случая, поддържането на неутралност, ефективната комуникация, емоционалните и психологическите фактори, интегративните преговори, справянето с безизходицата, техниката на „скобите”.

Текст и снимки:
Люба Христова

18th May2015

Разгромът на българската икономика

by Черно и Бяло

Какво ни донесе реставрацията на капитализма в България

Предизвикано предисловие

Ще започна с кратко встъпление, предизвикано от последните събития.

Проф. Иван АнгеловНякои хора са склонни да забравят историческата истина ако тя не обслужва текущите им користни интереси и/или политически убеждения. Напоследък сме свидетели на потресаващи примери на такава забрава. Нещо повече, на опити за преиначаване и пренаписване на историята. Преди няколко дни празнувахме 9 Май. Тази дата е оставила незаличими следи в световната и в европейската история като Ден на Победата на антифашистката коалиция над нацистка Германия, при решаващата роля на Съветския съюз.

Това обаче не се харесва на някои десни политици по света, в Европа и у нас. През 2008 г. Европейският парламент реши тази дата да се обяви като официален празник – Ден на Европа. Сега те говорят само за Ден на Европа, с което принизяват, омаловажават и дори подменят Деня на Победата. Защото всяко споменаване за победата напомня за изключителния героизъм, нечовешки страдания и огромни жертви на Съветския съюз за пречупването на гръбнака на кафявата чума.

Добре е съвременниците да знаят фактите въз основа на които се оценява ролята на различните участници в антифашистката коалиция. С материални и човешки ресурси срещу Съветския съюз воюваше цяла Европа, окупирана тогава от Германия. През годините на войната Германия воюваше срещу Съветския съюз с около 180-200 дивизии, а на всички други фронтове – с около 20-40 дивизии. По сведения на западни изследователи на войната, от двете воюващи страни на Западния фронт е участвала жива сила, възлизаща на 16 500 000 човекомесеца, а на Източния фронт – 406 000 000 човекомесеца, т.е. 25 пъти повече. От всички военни загуби на Германия около 95% са на Източния фронт.

Съдбата на Европа се решаваше на Източния фронт. При евентуална загуба на Съветския съюз фашистка Германия щеше да овладее цяла Европа от Португалия до Урал за много десетилетия напред. И нямаше да има на света сила, която да оспори доминацията на тази Германия. Без Деня на Победата нямаше да има Ден на Европа. Дори Европа нямаше да е същата. При друг резултат от войната едва ли щеше да ги има и европейските политици, които на 9 май 2015 г. бойкотираха празника в Москва. Добре би било ако те можеха да размислят над това! Ако имаха съвест, морал и достоинство!

Фашизмът беше победен преди 70 години и хората се надяваха, че е завинаги. Биологични и идеологически наследници на хитлерофашизма обаче отново се надигат и търсят реванш. В името на този реванш са се заели с пренаписване и грубо преиначаване на историята на Втората световна война. Целят да изтрият от паметта на младите поколения истината за Деня на Победата.

Винаги съм бил за приятелски отношения на България с Русия. На 8 февруари 2015 г. публикувах в Поглед.Инфо статията В Европа, но никога срещу Русия. И винаги съм вярвал в Русия и в руския народ. След като видях военния парад в Москва на 9 май тази година и особено изумителния със своето величие парад на Безсмъртния полк, в който са участвали по своя инициатива около 19 милиона души в цяла Русия, вярвам още повече в непобедимостта на този народ и тази държава. И добре че ги има!

Производственият потенциал на България преди 25 години и сега

Десните политици и икономисти се занимават с подобно преиначаване на процесите след войната и в България.

Според проучване на социологическата агенция Галъп Интернейшънъл от септември 2014 г. 45% от българите оценяват периода на социализма от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. като успешен, а 17% го смятат за загубено време. Проучване на същата агенция за периода на реставрацията 1989-2014 г. дава следната картина: 1% от запитаните отговарят, че изминалите 25 години са напълно успешни; 8% смятат, че е имало и грешки, но постигнатото е повече; 34% казват, че е имало и някакви успехи, но загубеното е повече; 27% – че това са напълно загубени и тежки за народа години. Сходни са и резултатите на Алфа Рисърч.

Тези резултати хвърлиха в ужас десните политици и икономисти. Те отново упрекнаха народа, че не виждал истината, че е забравил колко лошо е живеел при социализма, че не осъзнавал колко добре живее сега. Някои десни политолози отидоха още по-далече. Те обясняваха неприятните за тях резултати със „загубената памет”, с „неразказаната истина за социализма”. Обвиниха хората, че са забравили колко лошо са живеели тогава и поради това сега страдат от носталгия по миналото.

В този десен хор от клевети може би има частица истина относно забравата. Някои неща наистина са забравени. Забравени са числата и фактите, които показват каква е била нашата икономика и нашият живот преди 25 години и сега. Характеризират разгрома на българската икономика, осъществен от същите хора, които сега обвиняват българите в „къса памет”. Затова реших да напомня числата и фактите само по едно от многото деструктивни деяния – разрушаването на производствения потенциал на България. Всички данни на които се позовавам са от официални източници. Под всяка таблица е посочен източникът. За да избегна условностите от сравняването на разновременни стойностни величини, влиянието на невинаги реални цени и валутни курсове през този период, използвам натурални показатели, които са по-меродавни (виж таблица 1.)

Таблица 1. Производство на най-важни продукти в България

Показатели/Години 1988 г. 2012 г.
Електроенергия – млн. квч. 45133 47329
Цимент – млн. т. 5,4 1,8
Прокат от черни метали – хил. т. 3322 832
Металообработващи машини – бр. 17441 1935
Електрокари – бр. 47400 183
Мотокари – бр. 35100 217
Електрически двигатели – бр. 1890700 619
Автоматични телефонни централи – хил линии 436 х
Цветни телевизори – хил. бр. 124,3 х
Домашни хладилници – бр. 111000 х
Автоматични домашни перални – хил. бр. 57,3 х
Азотни торове – 100% азот –хил.т. 1134,7 315
Калцинирана сода (база 98%) – хил. т. 1100 х
Карбамид (100% азот) – хил. т. 368,1 х
Обувки-кожени – млн. чифта 25,8 11,6
Памучни платове – млн. кв. м. 361,7 7,7
Вълнени платове – млн. м. 45,0 2,4
Месо – хил. т. 565,6 154,9
Мляко – млн. л. 2509 69,9
Зеленчукови консерви – хил. т. 344 67,5
Плодови консерви – хил. т. 242,8 59,1
Растителни масла – хил. т. 171,6 95,9
Домати – хил. т. 809 119,1
Сирене – хил. т. 112,6 45,2
Захар – хил. т. 361 97
Ябълки – хил. т. 314 ..
Грозде – хил. т. 929 ..
Говеда – хил. бр.в т. ч. Крави – хил. бр. 1615646 526,1317,3
Овце –хил. бр. 8593 1361,5
Разходи за научни изследвания – % от БВП 3,2 0,4
Изследователи – бр. 31412 21677
Раждаемост – на 1000 души от населението – % 13,0 9,5
Смъртност – на 1000 души от населението – % 11,9 14,4
Детски градини – бр. 4666 2051

Източник: НСИ, Статистически годишник и Статистически справочник, 1989 г. и 2014 г.

Пояснение: 1988 г. е избрана като последна нормална година преди промените у нас, а 2012 г. е последната за която НСИ е публикувал данни за производството. Ако съдя по тенденцията през изминалите години и от преките ми наблюдения, картината през 2014 е още по-неблагоприятна, но официалните данни ще се появят след една година. Означенията в последната колона с „х” показват, че производството е прекратено, а тези с две точки – че няма данни. По някои от тези позиции с две точки дори и да има малко производство, то е символично и може би поради това не е отбелязано в Статистическия годишник.

Дори бегъл поглед върху таблицата дава основание за следните изводи:

    1. България достига най-високо ниво на производството си през 1988 г. Към тази година сме били средно развита промишлено-аграрна европейска държава. Тези производства са били организирани на основата на интеграцията в рамките на СИВ. След това, с началото на реставрацията на примитивния балкански капитализъм започва икономическият разгром във всички сектори на икономиката. Единственото оцеляло производство е на електроенергетиката, създадена преди това от прозорливи български енергетици, главно с техническата помощ и съоръжения на Съветския съюз.
    2. Производствата, които не са били унищожени веднага след 1989 г. се доликвидират с асоциирането ни към ЕС в 1995 г. и с присъединяването ни към ЕС в 2007 г., когато се извършва престъпната приватизация и не по-малко престъпното концесиониране, приключва въвеждането на пълна либерализация на външната търговия и на капиталовите потоци и се отменят протекциите на местното производство. По-конкурентоспособните производства на най-развитите страни смазват нашите все още недостатъчно конкурентни и оставени без защита местни индустриални и земеделски производства.
    3. Със закона за приватизацията беше предвидено създаването на държавен орган за следприватизационен контрол, с цел да се проверява доколко новите собственици спазват икономическите, социалните, екологичните и други клаузи на приватизационните договори. Дейността на този орган обаче беше блокирана и контрол не е осъществяван. Въпреки масовите груби нарушения на приватизационните договори, не са известни наказателни мерки на държавата срещу нарушителите.
    4. Всеобщата разруха протича с различни нюанси. Едни производства, съпротивлявайки се срещу външната конкуренция, се свиват постепенно, без да изчезват, като разчитат главно на малкия вътрешен пазар. Други също намаляват и почти изчезват или остават със символични обеми, които статистиката, може би не винаги отчита.
    5. Всеобщият разпад на производството, съчетан с престъпна приватизация, прави излишни много годни производствени машини и съоръжения и ги превръща в скрап, който бива организирано разпродаван или разграбван. Често се съобщава за изхвърляне като скрап на току що доставени и неразопаковани нови машини и съоръжения.
    6. Приет беше Закон за възстановяване на собствеността върху земята на бившите й собственици или на техните наследници, в реални граници. Това предизвика тотален хаос в земеделието. Дейността на „земеразделителните комисии” се проточи с години. Ликвидирано беше едрото кооперативно модерно българско земеделие, постигнало добиви на европейско равнище, и възстановени милиони малки парцели, негодни за съвременна механизирана обработка. Около една трета от земята остана пустееща в продължение на години. Селските стопани и българската икономика понесоха огромни загуби и пълна разруха, от която земеделието и до сега не може да са съвземе.
    7. Разрухата в растениевъдството и животновъдството се осъществи със закон чрез така наречените „ликвидационни комисии”, чиято главна цел беше – ликвидация, разрушаване на производствените земеделски кооперации (ТКЗС). Изколват се масово крави, биволи, дори бременни елитни породи и други домашни животни.
    8. Тоталният разгром на производството породи голяма безработица, емиграция на многохиляден квалифициран персонал в чужбина, масова деквалификация и деградация на работна сила, рязко намаление на доходите, семейни и лични трагедии, убийства и самоубийства, изоставени невръстни деца, които израстват като бъдещи бандити, намаляване обхвата на децата в училище, ново повишение на неграмотността, особено сред циганското население.

Появи се дори понятието „обезкуражени безработни” – трайно безработни в продължение на 3-4 и повече години, професионално деквалифицирани и деградирали, загубили надежда, че ще си намерят работа. Статистиката и до сега отчита техния брой (188,7 хил. души в края на 2014 г.), без, обаче да ги включва в официално отчитаната безработица. Официалната безработица сега е около 10,5-11,5%, а с включването на обезкуражените – около 18-20%. Ако не бяха отворени границите за емиграция на около 1,5-2,0 млн. души, повечето от тях – работоспособни, безработицата би достигнала около 45-50%. Дори само по това може да се съди за социалните последствия на икономическата разруха. Съдете за мащабите на социално-икономическата катастрофа, щом половината от заетата преди това работна сила е станала излишна.

    1. Асоциирането и присъединяването към ЕС продължиха разрушителната тенденция, започнала в края на 1989 г. Няма признаци за конструктивно въздействие на членството ни в ЕС върху стопанската дейност. С разширяването на либерализацията на вноса и износа и отмяната на протекцията на неконкурентното местно производство в рамките на Общия европейски пазар, членството ни в ЕС по-скоро довършва, в някои случаи дори ускорява започналите по-рано разрушителни процеси. Дискриминационното субсидиране на нашето земеделие от ЕС в продължение на 7 години го досъсипа.
    2. Пораженията за България от този тотален разгром на икономиката са огромни. Той не подлежи дори на приблизителна количествена оценка. Като вземем предвид пораженията върху физическия, човешкия и интелектуалния капитал и пропуснатите в резултат на това бъдещи ползи, може да се предполага, че загубите на България са в порядъка на много десетки, а може би и на няколко стотин милиарда щатски долара през изминалите 25 години. Те ще се чувстват още много дълго. Представете си само какво означава изхвърлянето на улицата на стотици хиляди квалифицирани специалисти с висше и средно техническо, агрономическо и друго образование. България е икономически опустошена държава. На този фон звучат повече от странно думите на президента Плевнелиев през есента на 2014 г., че тези години били „най-успешните в нашата нова история”. Истината е обратната. С опустошителните си икономически, социални, морални, нравствени и други последствия те нямат равни в новата история на България.

Добре е гражданите на Украйна, Молдова, Грузия и Беларус да знаят, че същото, ако не и по-лошо, очаква и тях при асоциирането им към ЕС. За присъединяването им към ЕС по-добре е да не говорим. То едва ли ще се случи някога! По-скоро ЕС може да престане да съществува в сегашния му вид.

Експортният потенциал на България преди 25 години и сега

Радикални промени настъпиха и във външноикономическите отношения и особено във външнотърговския стокообмен. До саморазпускането на СИВ на 27 юни 1991 г. България беше член на тази интеграционна общност. През 1988 г. 84,5% от нашия износ беше към страните от СИВ, а само със Съветския съюз 62,8%. През същата година 76,7% от вноса ни беше от страните членки на СИВ, а 53,7% – само от Съветския съюз.

Главен механизъм за функциониране на СИВ беше координираното разпределение на производството и търговията между страните членки, т. е. тяхната производствена специализация и коопериране на основата на определени критерии. Така че всяка страна членка да участва в производството и обмена на перспективни продукти и услуги по които има икономически предимства, с цел да се осигури постепенно сближаване на нивото на икономическо развитие на всички страни от общността. За специализираните продукти изнасяхме 70-80-90% от продукцията за страните от СИВ и се възползвахме от големия пазар на общността, а също и за трети страни. Благодарение на това България произвеждаше и изнасяше стоки в големи количества на взаимноизгодни условия за другите страни членки, за които сега можем само да мечтаем. Ето какво говорят числата за нашия износ през 1988 г., преобладаващата част от който се насочваше към Съветския съюз и другите страни от СИВ, а също и за 2013 г., когато изнасяме най-много за ЕС (виж таблица 2.):

Таблица 2. Износ на най-важни стоки

Продукти/Години 1988 г. 2013
Електромотори – хил. бр. 836 ..
Електронни калкулатори – хил. бр. 46,7 х
Електрокари – хил. бр. 44,7 х
Мотокари – хил. бр. 33,2 х
Електротелфери – хил. бр. 131,5 х
Телефонни апарати – хил. бр. 630 х
Радиотелефони – хил. бр. 121 х
Калцинирана сода – хил.т. 795,2 х
Азотни торове –хил.т. 319 ..
Пресни плодове – хил.т.-в т.ч. грозде – хил.т.-в т.ч. ябълки – хил. л. 139,236,241,1 ……
Пресни зеленчуци – хил.т.-в т.ч. домати – хил. т. 109,378,9 ..1,1
Стерилизирани зеленчукови консерви – хил.т. 170,5 24,6
Трапезни вина – млн. литра 172,3 ..

Източник: НСИ. Статистически годишник и Статистически справочник 1989 г. и 2014 г.

Пояснения: Както в таблица 1. В официалните статистически публикации от 2014 г. има данни за износа през 2013 г. и затова цитирам тях.

Данните от таблица 2. също дават основания за някои разсъждения:

  1. Изводите по таблица 1. са валидни и за настоящата таблица.
  2. Тази извадка от експортната листа на България през 1988 г. също потвърждава, че сме били средно развита промишлено-аграрна страна по европейски стандарти. Нашата икономика е произвеждала в големи мащаби средно технологични, а в редица случаи, например в електрониката, и високо технологични продукти, които са приемани на външните пазари.
  3. Извадката също показва, че индустрията и земеделието са били тясно специализирани в рамките на СИВ и преобладаващата част от продукцията на най-важните сравнително сложни продукти са продавани в страните членки, а също и извън тях. Без тази производствена специализация, техническа помощ от по-развитите страни членки и огромния пазар на СИВ не би било възможно рентабилното масово производство на сравнително сложни машини и съоръжения в малка и по-слабо развита страна като нашата.
  4. От таблици 1. и 2. личи, че производството и износът се сриват тотално след 1989-1990 г. Много от произвежданите и изнасяни по-рано продукти изчезват от експортната ни листа, а заедно с тях изчезват стотици хиляди български работни места и многомилиардни доходи на българските домакинства. При пълната либерализация на вноса и липсата на защита на местното все още неконкурентоспособно производство, преустановеното вътрешно производство се заменя с внос от по-конкурентоспособни чуждестранни производители с голям стопански опит в съответните области. Този внос расте непрекъснато, за да достигне през 2013 г. впечатляващи величини: за домашни хладилници – 81,2 хил. броя, домашни перални машини – 159,9 хил. броя, прахосмукачки – 300,7 хил. броя, телевизори – 998,2 хил. броя, велосипеди – 31,0 хил. броя, маргарин – 11,0 хил. т., ориз – 30,3 хил. т., сол – 163,9 хил. т., захар – 242,9 хил. т., целулоза – 36,5 хил. т., обувки (кожени) – 3171,9 хил. чифта и т.н.

Ликвидацията на местното производство и замяната му с внос, казано по друг начин, означава, че България закрива хиляди и хиляди работни места на своя територия и допринася за създаване на допълнителни работни места в по-богатите страни. Това задълбочава и удължава нашата социално-икономическа изостаналост.

Всеки който познава стопанската история на сегашните най-богати страни: в Америка, в Европа, Япония, Австралия, Южна Корея и други знае, че никоя от тях, когато е била на нашето сегашно равнище на прохождащо модерно икономическо развитие, не е допускала такава брутална внезапна либерализация на вноса и снемане на протекцията на местното производство, както постъпи България, заедно с други източноевропейски страни, под натиска на МВФ, Световната банка, Световната търговска организация, Европейската комисия.

Теоретична основа на тази политика беше отхвърлянето на теорията и практиката на „аргумента за прохождащата индустрия” (infant industry argument). Той е формулиран в 1790 г. от американския икономист, впоследствие и Президент, Александър Хамилтън. Всички сегашни богати страни са го прилагали активно по време на своята индустриализация. Например, вносните тарифи в САЩ между 1816 и 1945 г. са били между най-високите в света. Този аргумент е бил особено популярен и прилаган след Втората световна война в Латинска Америка, но под външен диктат е заменен с фалшивата догма на Вашингтонския консенсус за „отворените врати” във външната търговия, което облагодетелствало еднакво и развитите и слабо развитите страни. В това, обаче няма нищо вярно. Таблица 2., отразяваща българския опит, го доказва по категоричен начин. Наред с бързата либерализация на цените, либерализацията на вноса и прибързаното снемане на протекцията на местното производство, е едно от най-големите престъпления на шоковата терапия, наложена ни от горепосочените институции. Това показва колко ефикасно те обслужваха интересите на богатите страни, за сметка на бедните.

  1. Външният пазар и особено пазарът на СИВ е бил силно чувствителен на деструктивните политически и икономически процеси у нас след края на 1989 г. Спадът на производството се чувства още от началото, но той протича с известна инерционност, може би, защото част от производството е било за вътрешния пазар. Сривът на износа е незабавен и рязък, особено след саморазпускането на СИВ през 1991 г. Цялата производствена и експортна система, изграждана в продължение на години, рухва веднага.
  2. Загубените веднаж пазари трудно ще се възстановят. Преобладаващата част от тях са загубени завинаги. Бедата за България е в това, че при настоящия механизъм на функциониране на Общия европейски пазар, на който се реализира преобладаващата част от нашия износ сега, нямаме шансове в обозримото бъдеще да възстановим производството и експорта на такова качествено и количествено равнище, каквото имахме до 1988 г. Не бихме могли дори да се приближим до него, защото не сме конкурентоспособни. А в напълно либерализиран общ пазар бедните страни нямат никакви шансове в конкуренцията с богатите. За определен период от време те се нуждаят от някаква форма на протекция на прохождащата местна индустрия, докато тя стъпи на краката си. За постигането на сравнима конкурентоспособност с тази на развитите страни, при идеални условия са нужни поне 15-20, а може би и повече години.
  3. Ниската конкурентоспособност на България ще проличи още по-категорично на един бъдещ Общ Евро-Американски пазар с население от около 820 млн. души. Това ще се случи ако бъде сключено споразумението между ЕС и САЩ за свободна търговия и инвестиции. Ние и сега сме в тежко положение в условията на Общия Европейски пазар, поради по-ниската ни конкурентоспособност в сравнение със средната в ЕС. Конкурентоспособността на американските фирми е по-висока от тази на европейските. Ако ние нямахме шансове до сега в свободна конкуренция с европейските фирми, какво да кажем за шансовете ни пред още по-мощните и конкурентоспособни американски компании. Ако при най-благоприятни условия са необходими 25-30 години, за да се приближим към средната в ЕС, ще ни бъдат необходими 40-45 години да се приближим до американската конкурентоспособност. Това усложнява още повече нашето положение през следващите десетилетия.

При други политически условия бихме имали по-големи шансове като член на Евроазиатския общ пазар, понеже конкуренцията на него ще бъде по-близка до нашите възможности. При сегашните политически ангажименти на България като член на ЕС и на НАТО, едва ли може да се разчита на участие в Евроазиатския общ пазар.

Както е известно, стокообменът между страните членки на ЕС се основава изцяло на пазара. Съществува общ безмитен пазар, но се запазват неофициално важни нетарифни (санитарно-ветеринарни и други) ограничения. Няма целево разпределение на производството по страни членки. Всяка страна е свободна да решава какво да произвежда, на кого и при какви условия да го продава. На пръв поглед това звучи добре. Ако ЕС беше икономически еднородна общност на високо развити и конкурентоспособни икономики (както беше замислен първоначално – клуб на богатите), този механизъм можеше да работи и от него да печелят най-конкурентоспособните със своята качествена и евтина продукция. Това щеше да облагодетелства и потребителите, без да застрашава оцеляването на производителите.

Реалностите обаче са други. Голяма част от страните членки, особено новите членове от Източна Европа, Малта, Кипър и до известна степен – от Южна Европа, не могат да се справят на Общия европейски пазар. Повечето източноевропейски страни не отговаряха на критериите от Копенхаген и не бяха готови за присъединяване. Това се знаеше в ръководството на ЕС, но по стратегически военно-политически съображения решиха да ни приемат в ЕС и в НАТО, поради географската ни и друга близост до Русия. Макар че за това не се говореше, на съответното най-високо равнище са преценили, че България, заедно с Румъния и други източноевропейски страни, може да им бъде полезна в бъдеще като военно-политически плацдарм срещу Русия. Вероятно са целели да ни обвържат необратимо със Запада, за да предотвратят евентуалната ни бъдеща преориентация към Русия. Събитията през последните години и особено настоящите, потвърждават това. В Брюксел пожертваха икономическите критерии за членство в ЕС и ни превърнаха в инструменти за реализиране на стратегическите планове на Америка срещу Русия.

Сега плащаме цената поради ниската ни конкурентоспособност на Общия европейски пазар. Не е възможно нашите наскоро създадени, едва прохождащи, неопитни, неконкурентоспособни компании с 5-10-15 годишна производствена история да се конкурират успешно с компаниите от Западна Европа с 50-100 и повече годишен стопански опит, с модерни технологии, с висококвалифициран и дисциплиниран персонал, с развита разпределителна мрежа, с усвоени отдавна пазари, с престижно име и традиции. Както вече споменах, още по-трудно ще ни е да се конкурираме с американските компании. Вместо сближаване по конкурентоспособност сега протича още по-голямо икономическо дистанциране между икономиките на страните членки на ЕС. Страни като България нямат шансове на този общ пазар в обозримото бъдеще. Това вече разбират и в Брюксел. Неслучайно приемането на нови членове на ЕС засега е преустановено за 5 години. Може би този срок ще бъде дори удължен.

Това се потвърждава по категоричен начин от статистическите данни. Сравнението между двете колони на таблици 1. и 2. показва, че в нашето производство и външна търговия е настъпила истинска катастрофа. В експортните ни листи вече липсват средно- и високотехнологичните промишлени продукти, които произвеждахме и продавахме преди 25-30 години като член на СИВ. Това важи и за традиционни наши земеделски продукти. Ако в 1988 г. изнасяхме 78,9 хил. тн. домати, сега изнасяме 1600 тн. и внасяме десетки хиляди тона от съседните ни Гърция и Турция, които ги произвеждат по-евтино при по-благоприятните си природно-климатични условия. Общият европейски пазар обаче не се интересува от това. Трудно е да се намерят такива драматични стопански сривове дори в страни, преживяли военна катастрофа.

Докато преди 30 години структурата на нашия износ беше типична за средно развита европейска страна, което личи от таблици 1. и 2., сега тя е близка до експортните структури на много африкански страни. Делът на суровините и материалите в нашия износ сега е 51,9%, на потребителските стоки със що годе приемливо качество е 27,9% и на инвестиционните стоки на посредствено техническо равнище е 20,2%. Високотехнологичните стоки в износа ни са едва 3,3%, а нискотехнологичните – 65,3%.

Ако България предприеме бърза реиндустриализация и модернизация, съчетана с умерена протекция на селското ни стопанство, и при наличието на подходящи междуправителствени договорености между Русия и България, след 8-10 години можем да възстановим част от нашия износ на земеделски продукти, посочен в таблица 2., частично на химическите и фармацевтичните продукти и съвсем малка част от продуктите на машиностроенето.

Трудно ми е да посоча други наши възможности за износ към Русия през близките години. Ако трябва да бъда реалист, като имам предвид деструктивната антируска политика на нашите правителства, дори и това трудно ще стане. Сегашните ни управници се оказаха много експедитивни в провала на договорените на политическо равнище три големи проекта: нефтопроводът Бургас – Александропулис, и най-вече – АЕЦ „Белене” и газопровода „Южен поток”. С това те навредиха преди всичко на България, която сега и в обозримото бъдеще ще бъде заобикаляна от всички магистрални инфраструктурни транспортни системи.

Списъкът от характеристики на примитивния балкански капитализъм е безкраен. По груби мои оценки през тези 25 години от българския народ са отнети (откраднати) над 150 млрд. лева (около 70 млрд.евро, т.е. двегодишния ни БВП), а неподлежащите на количествена оценка загуби и пропуснати ползи, поради разгрома на нашия внушителен за малка страна производствен потенциал, заедно с духовната деградация, са зашеметяващи. Ето в това е голямото престъпление на така наречения български преход.

Потреблението в България преди 25 години и сега

Сривът на производството и търговията, заедно с намалението на заетостта, увеличението на безработицата и свиването на реалните разполагаеми доходи, доведоха до рязък спад в потреблението на домакинствата. Това личи от таблица 3.

Таблица 3. Потребление на основни хранителни продукти на лице от домакинството

Показатели/Години 1988 г. 2013 г.
Хляб – кг. 196,4 97,8
Месо – кг. 75,2 32,2
Риба – кг. 8,3 6,7
Прясно мляко – л. 195 20,1
Яйца –бр. 263 143
Плодове –кг. 109 50,3
Зеленчуци – кг. 109 73,1
Захар –кг. 35 7,7
Растителни хранителни масла – л. 22,9 16,5

Източник: НСИ, Статистически годишник и Статистически справочник 1989 г. и 2014 г.

Като цяло, разсъжденията по таблици 1. и 2. важат и тук. Може би заслужава да се отбележи още следното:

  1. Здравословният процес на намаление на потреблението на хляб и хлебни продукти в другите европейски страни, протича и у нас, но все още сме страната с най-високо потребление на хляб в ЕС – около 95 кг. на човек от населението. Това е едно от многото измерения на диетата на бедността.
  2. При почти всички продукти има рязко шоково влошаване след 1988 г.,последвано от стабилизация или дори леко подобрение на много ниско ниво. Това може да се обясни с насъщния характер на храните и неотложността в тяхното потребление в някакъв допустим минимум за биологично оцеляване. То определя по-ниската еластичност на потреблението на хранителни продукти спрямо доходите.
  1. При нехранителните продукти еластичността е по-висока, а спадът по-рязък и продължителен. За разлика от храните, потреблението на дрехи, обувки, домашно обзавеждане, ремонт и освежаване на жилището, почивката на море и планина и т.н. подлежат на отлагане в определени граници. Те, обаче, за разлика от хранителните продукти, по-трудно се измерват като количество на лице от домакинството.
  2. Проведените многобройни анкети през последните 25 години за потреблението на нехранителни стоки с по-широк и по-тесен обхват потвърждават по-рязкото намаление на потреблението им. Това намаление е незначително за най-високодоходната децилна група (5-10% от населението), много голямо за средните децилни групи (30-40% от населението) и драматично за най-ниските (50-60% от населението).

Домакинските бюджети в България преди 25 години и сега

Имах намерение да направя цялостен анализ и на промените в структурата на разходите в домакинските бюджети на България за разглеждания период. Такъв анализ може да добави допълнителна представа за качеството на живота у нас. Това се оказа невъзможно за всички видове разходи, понеже през различните години на този период е прилагана различна групировка на разходите в домакинските бюджети, която прави несъпоставими или трудно съпоставими данните за различни години. Поради това ще се задоволя с анализ само по най-важни позиции, където, макар и с някои условности, данните заслужават по-голямо доверие (виж таблица 4.).

Таблица 4. Относителен дял на някои разходи в домакинските бюджети – в проценти

Видове разходи/Години 1989 2014
Храна и безалкохолни напитки 38,1 32,3
Облекло и обувки 9,9 3,8
Жилище, електричество., горива за битови нужди 12,0 17,1
Здравеопазване 2,2 5,2
Транспорт и съобщения 7,3 11,6

Източник: НСИ. Статистически справочник 1990 и Сайт на НСИ.

И тук се налагат някои коментари:

  1. Най-важен е делът на разходите за храна и безалкохолни напитки. Известно е, че в най-богатите европейски страни този дял е между 10 и 15%, а в най-бедните страни в Европа и извън нея е 40-50 и повече процента. Известно е също, че с повишаване равнището на социално и икономическо развитие в дадена страна, този дял намалява. У нас също има тенденция към намаление, но тези разходи продължават да са много високи, което ни сближава повече с африканските, отколкото със западноевропейските страни. Това е основание за тревога. Предстои ни да изминем още много дълъг път докато се приближим по този показател до богатите страни членки на ЕС.
  2. Главната причина за рязкото намаление на разходите за облекло и обувки е възможността новите покупки да се отлагат, поради ограничеността на домакинските разходи. Поскъпването на дрехите и обувките действа в обратна посока.
  3. Разходите за покупка и обзавеждане на жилище, за отопление, осветление, вода и други подобни растяха, главно поради чувствителното поскъпване на техните съставки. Едновременно, немалка част от тези разходи се отлагаха за по-добри времена, което смекчаваше повишението им. Нетният резултат от влиянието на разнопосочните фактори предизвика чувствително повишение на техния дял.
  4. Заедно с храните, разходите за здраве са неотложни в най-висока степен. Въпреки това, комерсиализацията в системата на здравеопазване и в здравното осигуряване, заедно с масовото нерегламентирано паралелно доплащане от пациентите, доведоха до повече от двукратно повишение на техния дял.
  5. Върху разходите за транспорт и съобщения влияят както обективни, така и субективни фактори. По-голямата транспортна мобилност на хората е обща тенденция, не само в България. Почти масовото притежаване на собствен лек автомобил, макар и 80% на старо, стана престижно. Мобилната телефония придоби масов характер. Заедно с всичко това растяха тарифите за тези услуги. Повишението на техния дял в домакинските бюджети е нетният краен резултат.
  6. Много големи са различията в структурата на домакинските бюджети между различните децилни групи. Например, за най-богатите 5-10% от населението разходите за храна са далеч по-ниски от средните, а за най-ниските 40-50% от населението – далеч по-високи, по понятни причини.

Важно е също да се знае, че по официални данни разликата между доходите на най-бедните 20% и най-богатите 20% от населението у нас през 2013 г. е 6,6 пъти. Коефициентът на Джини е 35,4. Това са едни от най-високите в ЕС показатели за подоходна поляризация. Населението в риск на бедност и социално изключване е 48,0% от общото население, а населението живеещо в материални лишения е 43,0%.

През 2012 г. средното равнище на цените в България на ниво БВП беше 45,1% спрямо ЕС-28. За търгуемите стоки то отстъпва умерено от средните в ЕС, но за нетъргуемите е много по-ниско. В ЕС протича обективен процес на сближаване на националните ценови равнища. Същото не може да се каже за националните равнища на доходите, които сега у нас са едва 22-23% от средните в ЕС. Това поставя по-бедните страни, като България в още по-неблагоприятна ситуация.

Тези дни бяха публикувани официални данни, според които около 3 млн. души (от 7,2 милионното население на България) живеят в бедност – т.е. с доход до 360 лв., което е минималната месечна заплата.

За постигането на съпоставима конкурентоспособност във вътрешнообщностната търговия между старите и новите страни членки при идеални условия ще са нужни още няколко десетилетия. Няма обаче гаранции, че икономическото сближаване между страните членки ще продължи. Възможен е и обрат към ново разслояване при сегашната социално-икономическа разнородност и настоящата икономическа политика на общността.

Представяте ли си какво ще се случи с икономиките на по-бедните страни членки през тези десетилетия, ако Общият пазар продължава да функционира както до сега? За да ви улесня – погледнете съдбата на успешното някога българско земеделие и дори на българската индустрия, което личи от горните таблици. Погледнете какво става и в другите източноевропейски страни. Същото ще сполети и неконкурентоспособните икономики на Украйна, Молдова, Грузия и Беларус ако отворят границите си за свободна търговия със западноевропейските страни и снемат защитния чадър на неконкурентната местна икономика. Политиката на „отворени врати” за движение на стоки е благодатна за силните и катастрофална за слабите икономики. Това ще предизвика масови фалити на неконкурентоспособните им предприятия и висока безработица с всички негативни последствия. На народите на тези страни обаче не се казва суровата икономическа истина. Те ще я научат след време и ще я почувстват на собствен гръб, но ще е твърде късно.

Цитираните в началото заключения на социологическите агенции говорят достатъчно убедително за обществените настроения у нас, въпреки масираната 25-годишна медийна пропаганда срещу социализма и за големите успехи на така наречения „преход”. Още по-съкрушителни са цитираните в настоящия анализ данни и факти. Те са най-безпристрастният разказ за живота на българите от 1945 до 1989 г. И при наличието на такива факти десните политици и пазарните догматици, начело с Президента Плевнелиев, наричат последните 25 години: най-светли в нашата история.

Ще се търси ли отговорност от виновниците?

Както вече посочих, разгромът на икономиката струва на България далече над 100 млрд. щатски долара. А да напомням ли за духовната разруха, която е дори по-страшна и по-трудно поправима от материалната. Този разгром не се е случил от самосебе си. Зад него стоят хора, провеждали определена стопанска политика. Повечето от тези хора са живи и здрави и дори ни поучават как да управляваме икономиката и държавата. Четат ни уроци по нравственост и морал. Някои от тях и сега заемат важни държавни и обществени постове.

Всяка уважаваща себе си държава би реагирала на този чудовищен разгром. И би потърсила сметка от виновните. Все още няма признаци за такива намерения на нашата държава. Тя наказва по-смело и по-строго крадеца на една овца в безименно българско село, отколкото крадеца на милиарди. Добре е да се помни, че ако сега не се потърси сметка от виновниците, това ще се повтаря и в бъдеще в нарастващи мащаби. Защото ненаказаното престъпление е покана за нови престъпления!

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

01st May2015

Армията на докторантите

by Черно и Бяло

Една от характерните черти на българите е да се приспособяват. Към хората, времето, събитията, партньорите, съперниците. Народът на хилядолетната ни цивилизация добре се приспособява и към съвременните реалности. При непрекъснатото свиване на българската икономика в епохата на преход от двуполюсен към многополюсен свят, българите отстъпват и се приспособяват, но не се предават.

Българската наука се развива в трудни съвременни условия при очевиден недостиг на критична маса. Нерешените проблеми са повече от получените готови отговори. Открояват се два най-важни проблема. Първо. Задачите, които обществото поставя за разрешаване пред учените, са нищожни. Тези задачи не могат да създадат естествена творческа тяга, която да доведе до устойчив научен растеж. Второ. Липсата на устойчив научен растеж не дава възможност за реализиране на нормален възпроизводствен процес на българската наука. Валят предложения за законодателни промени в пакета закони, свързани с науката. Разбира се, че тази законодателна дейност трябва да продължи с нестихващ ентусиазъм. И най-добрите закони обаче, не могат да решат житейските проблеми на съвременната българска наука. Защото решаването на тези проблеми е свързано със състоянието на живата сила в общността на учените. Тази общност изцяло получава млади попълнения от средата на докторантите. Голяма част от тях след придобиване на научната и най – висока образователна степен започват научната си кариера в научните институти и университетите. Точно тук се къса нишката в изключително важната за съвремието област на познанието. Оказва се, че именно армията на докторантите е ахилесовата пета на на съвременната българска наука. По различни причини става все по трудно да се намерят кандидати за разработване на докторски дисертации. Просто докторанти няма. Ако обществото не положи специални усилия, за да реши докторантския проблем в българската наука, тя е обречена на разпад. Този тъжна констатация прилича на диагноза, но без разрешаване на този докторантски проблем, наистина не е възможно да се получат ефективни и жизнено важни за обществото резултати в научната сфера. В последните година – две се наблюдава известно увеличаване на броя на докторантите, но обществените потребности на това чудодейно лекарство за науката са на порядъци по-големи от наблюдаваните благоприятни флуктуации на този брой, които може да имат и случаен характер. За да се санира състоянието на науката чрез увеличаване броя на докторантите е необходимо устойчив растеж. В продължение на няколко поредни години трябва да се произвеждат двойно повече доктори от колкото през последните години. От къде ще се вземат докторанти – това е днес въпросът?

Тлеещите демографски параметри на съвременна България не могат да бъдат източник на оптимизъм за решаване на толкова важния за науката въпрос за създаване на жизнеспособна и многобройна докторантска армия.

Вносът на докторанти от други страни е важен стратегически приом за набавяне на необходимите потенциални кандидати за доктори. В това отношение най-голям потенциал за нашата страна имат цивилизационно свързаните с нас Русия и Турция. Опитите за привличане на докторанти от тези страни трябва да бъдат поощрявани. Трябва да се полагат максимални усилия за привличане на качествени докторанти например по линия на европейските програми Еразмус (програма за обучение сред двадесет и осемте страни членове на ЕС) и Еразмус+ (стартираща за първи път програма за обучение сред страните съседи на ЕС или приятелски настроени към ЕС страни). В следващата таблица са представени партньорските държави, участващи в програмата Еразмус +.

Таблица на партньорските държави, участващи в програмата Ерасмус +

Инструменти в програмата Ерасмус + Държави
1 Предприсъединителен инструмент Албания, Босна и Херцеговина, Косово, Черна гора, Сърбия
2 Инструмент за европейско съседство Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова, територия на Украйна призната от международното право
Алжир, Египет, Израел, Йордания, Либия, Ливан, Мароко, Палестина, Сирия, Тунис
територията на Русия, призната от международното право
3 Инструмент за сътрудничество за развитие1.       Азия

 

2.       Централна Азия

 

 

3.       Латинска Америка

 

4.       Южна Африка

Авганистан, Бангладеш, Бутан, Виетнам, Индия, Индонезия,Камбоджа, Китай, Кореа, Лаос, Малайзия, Малдивите, Монголия, Мианмар, Непал, Пакистан, Тайланд,Филипини и Шри Ланка
Казахстан, Киргистан, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан
Аржентина, Боливия, Бразилия, Венецуела, Гватемала, Еквадор, Ел Салвадор, Колумбия, Коста Рика, Куба, Мексико, Никарагуа, Панама, Парагвай, Перу, Уругвай, Хондурас, Чили
Южна Африка
4 Инструмент запартньорство Канада, САЩ,
Австралия, Бурней, Макао, Нова Зенландия, Сингапур, Тайван, Р Корея, Хонг Конг, Япония

Инструментите, с които разполага програмата Еразмус +, позволяват да се осъществи мобилност на кадрите, разработващи докторантури и на преподавателите, обучаващи докторанти. Средствата се отпускат от Европейската Комисия на български научни и образователни институции и могат да се използват преди всичко за входящи мобилности от институции на партньорските държави, представени в таблицата. Тези мобилности се отнасят до работа на гост преподаватели от съответните чуждестранни научни и образователни институции и чуждестранни докторанти. Финансовите условия, които нашата страна би могла да осигури, ако на конкурсен принцип получи финансиране от Европейската Комисия, са доста добри за българските условия. Чуждестранен преподавател би могъл да дойде на работа в българска научна или образователна институция и да чете лекции или да участва в работата на наше научно звено със заплащане средно 160 евро на ден за срок до три месеца. Чуждестранните докторанти биха могли също на конкурсна основа да дойдат на работа и обучение в наше научно звено със стипендия 750 евро на месец за срок до една година. При завършване на дисертациите си те защитават степента доктор и получават диплома в страната, в която са зачислени в докторантура. Едногодишната им работа обаче, в наше научно звено ще бъде изключително полезна за тях самите и за научния продукт, който създават в дисертациите си. През този период те ще бъдат част от армията на докторантите на нашата страна и със сигурност ще допринесат за решаване на двата основни проблема на българската наука, формулирани по – горе в статията. Една значително по-малка част от средствата по всеки отделен Еразмус + проект може да се използва за реципрочна изходяща мобилност, при която наши преподаватели и докторанти отиват на работа за определено време в партньорските държави.

Третият, най-важен и многоброен източник за набиране на необходимия брой докторанти неочаквано е налице. Тук и сега. Красиви момчета и момичета между тридесет и четиредесет. Средният управленски кадър в икономиката на България. Те имат хубави семейства, относително висок за опосканата ни Родина стандарт, карат сравнително хубави коли, владеят компютри, англйски, а по някога и немски езици и са перфектни професионалисти. Картината на щастието щеше да е пълна, ако не е налице една особеност на днешното ни общество. Няма съмнение, че днешните стопански ръководители са много по-атрактивни от своите предшественици – средното ниво стопански ръководители от епохата на държавния социализъм. В действителност обаче, една съпоставка на стопанските ръководители от тогавашната епоха на двуполюсния свят и тези от сегашната епоха на многополюсен свят ще покаже следната картина. Зад гърба на тогавашните ръководители са стояли огромни, живи и много успешни стопански обединения. Зад гърба на днешните стопански ръководители стоят в повечето случаи лъскави табелки и уеб сайтове. Тази знакова разлика между стопанските ръководители от двете епохи е проекция на сложните промени в структурата на българската икономика. Процесите на преструктуриране следва да се възприемат като защитна реакция и естествен механизъм на приспособяване към продължаващите неблагоприятни икономически условия. Тази неблагоприятна ситуация на днешната ни икономика дава основание да се потърси възможност за нова роля на стопанските ръководители от средното ниво. Те могат успешно да разработват задочно докторски дисертации и да се влеят в армията на докторантите за период от няколко години. В този перод се очаква, че ще настъпят положителни промени в икономическата ситуация на нашата държава. С масирано задочно разработване на докторски дисертации, стопанските ръководители от средно ниво ще подобрят климата в научните среди и ще спомогнат за решаването на двата основни проблема на съвременната българска наука. След няколко години, когато успешно защитят научната и образователна степен доктор, тези докторанти ще имат много висока квалификация. Тя ще отговаря на повишените изискванията, които ще постави тогава пазара на труда пред новите стопански ръководители.

Бъдещата докторантска армия, изградена върху трите кита (редовни докторанти от средите на току що завършващите магистри, чуждестранни докторанти, разработващи дисертации по програми Еразмус и Еразмус + и стопански ръководители, задочно разработващи докторски дисертации) ще помогне да се преодолее дефицита на естествена творческа тяга в българската наука, ще помогне да се реализира нормален възпроизводствен процес на българската наука и ще се превърне в предвестник на зазоряването в икономическото утро на България.

доц. д-р. Филип Филипов

14th Apr2015

Скок от централно директивно планиране в СССР към неолиберализъм в Русия[i]

by Черно и Бяло

На 12 февруари тази година получих писмо, в което директорът на Икономическия институт на Руската Академия на Науките (РАН) и съпредседател на Московския Икономически Форум, Член-кор. на РАН Руслан Гринберг пише: (more…)

01st Feb2015

Среща на българския посланик с председателя на ТПП на Русия

by Черно и Бяло

Посланикът на Република България в Руската федерация г-н Бойко Коцев се срещна с председателя на Търговско-промишлената палата на РФ г-н Сергей Катирин. Двамата обсъдиха възможностите за продължаване и разширяване на търговско-икономическото сътрудничество и партньорските отношения между руски и български компании и деловите организации от двете страни.

IMG_89711

Посланикът на България в РФ г-н Бойко Коцев обсъди възможностите за разширяване на деловото сътрудничество с ръководителя на ТПП на Русия г-н Сергей Катирин.

Като особено важен беше подчертан информационният обмен между деловите институции, организации и компании от България и Русия. И двете страни подкрепиха идеята за организиране в посолството на Р България в Москва на среща на български бизнес-организации и компании с ръководителите на регионални търговски палати на РФ.

И двете страни изразиха желание за активизиране на деловите контакти на регионално ниво. Българският посланик подчерта възможността от организиране на Дни на България в Москва и други региони на РФ тази година.

31st Jan2015

Саад Чима: Българите изпъкват с голям интелект и потенциал

by Черно и Бяло

Kaкво е kaymu?

Kaymu е платформа за онлайн търговия, която оперира в повече 30 държави по целия свят, основно в Азия, Африка и от скоро в Източна Европа. Компанията е основана в Германия през 2012гinterview-sus-saad-cheema, като се фокусира първо на развиващите се пазари. Kaymu е част от инвестиционната група Rocket Internet, която стои зад редица стартиращи фирми, ориентирани в областта на електронната търговия. Тя вече има присъствие с различни платформи в над 100 държави на пет континента. Идеята е да се развива онлайн търговията в страни извън двата най-наситени пазари – САЩ и Китай.

Kaymu предоставя възможност както на обикновени потребители или търговци с един продукт да продават онлайн, така и на големи фирми с портфолио от десетки продукти също да използват платформата. Самите купувачи могат да оценяват и да дават обратна връзка за даден продавач и така да се състави мнение за него.

Какво мислиш за онлайн търговията в България?

В България онлайн търговията е на доста добро ниво. Хората имат представа с какво се занимават и знаят как да реализират идеите си по най-добрия възможен начин. Днес все още е възможно без присъствие в мрежата да имаш търговия на дребно, но в най-добрия случай това означава пропуснати ползи. В по-широк времеви хоризонт идеята всички търговски обекти да мигрират и в интернет не звучи чак толкова фантастично. При всички положения отварянето на онлайн магазин спомага за продажбите. Възможностите да си направиш обект в мрежата са разнообразни, а инвестицията не е непосилна, дори за най-малките предприемачи.

Каква е нагласата на българските потребители към онлайн платформите за търговия в България?

Онлайн търговията и пазаруването в интернет пространството са ежедневие във всяко едно интелигентно модерно общество, каквото несъмнено е и българското. Наистина, българите изпъкват с голям интелект и потенциал. Въпреки това, голяма част от хората все още се съмняват в сигурността на този вид пазаруване и го смятат за ненадеждно. Спечелването на доверието на тези хора е една от основните ни цели.

Каква различава kaymu от конкурентите ви?

Знаем как да достигнем до хората. Това, което ни различава от Ebay и Amazon е, че ние имаме регионален офис, местни екипи, специализираме се в България, имаме обслужване на клиенти в България и работим с местни търговци. Идеята ни е да си закупиш нещо и да го имаш доставено в рамките на 24 до 48 часа. Ако имаш въпроси, можеш да говориш с български служител и най-важното – нашият модел е обвързан с пазара. Не всеки желае да пазарува чрез кредитна карта, някои хора искат да пазаруват с наложен платеж. Всичко, което правим, е да имаме в предвид особеностите на пазара и да се специализираме и фокусираме върху пазара, на който се развиваме. На ниво локална конкуренция наше предимство е, че все още не таксуваме с комисионна търговците си. Предлагаме им съвети и уроци как да купуват и продават. Можем да им помогнем и с безплатен онлайн маркетинг. Покупките в Kaymu.bg се заплащат за момента само при доставяне, но през следващите пет-шест месеца се планира въвеждането на още няколко метода, сред които и такъв за безопасни онлайн разплащания.

Вярвате ли, че kaymu може да стане лидер на българския пазар? Защо?

Да. Защо не? Стараем се да помагаме на потребителите, които продават продуктите си чрез нас, да разрастват бизнеса си възможно най-бързо. За хората, които искат да пазаруват, предлагаме широка гама от продукти на достъпни цени. Ние можем да предложим опит в обслужването на клиенти, натрупан от работата ни в други държави, с който повечето ни конкуренти не могат да се похвалят.

25th Jan2015

Икономически и социални измерения на нашата образователна система

by Черно и Бяло

В следващите редове ще се спра на три икономически и социални измерения на образователната ни система. (more…)

03rd Jan2015

България навлезе в дефлация. Дефлацията, а не инфлацията е най-голямата опасност сега

by Черно и Бяло

(more…)

19th Dec2014

Среща с представители на френската компания Тотал

by Черно и Бяло

Силви Льо Дуаран, експерт „Устойчиво развитие” от централата на френската компания Тотал и Вася Николовска, съветник правни въпроси и корпоративни комуникации от българския клон на Тотал – „Тотал Е&П България“ Б.В., посетиха БТПП и се срещнаха с председателя на Палатата Цветан Симеонов. (more…)

11th Dec2014

Софтуерните инженери у нас се обединяват в Асоциация

by Черно и Бяло

Общ национален регистър на софтуерните инженери и валидиране на професионалния опит са сред приоритетите на организацията

(more…)

20th Nov2014

Инвестиционен форум за България в Москва

by Черно и Бяло

Посланикът на България в Руската федерация г-н Бойко Коцев откри инвестиционния форум „България: разширете своя бизнес”, (more…)

03rd Nov2014

Австрийско-български икономически форум по повод визитата на федералния президент на Австрия Хайнц Фишер у нас

by Черно и Бяло

thumb_main_bcc_logo (more…)

Pages:«1234»