14th Sep2017

„Ако денят ви не е завършил със смях, смятайте го за изгубен!”

by Черно и Бяло

Големият сръбски актьор и режисьор Любиша Самарджич

Роден през 1936 година в Скопие, от много малък започва срещите си с камерата. Актьорските му заложби проличават още с първите му стъпки в занаята и той получава стипендия от изтъкнатия режисьор Боян Ступица. Скоро след като завършва Белградската академия за драматични изкуства и изиграва няколко роли на театралната сцена в Белград (в театрлано „Ателие 212”), Самарджич изпълнява роля във филма „Игре на скелама” толкова му харесва, че решава да напусне театъра и да преследва звездния си път в киното. Няколко години по-късно получава главни роли в някои от най-популярните и запомнящи се филми, правени в бивша Югославия по това време, и скоро се превръща в един от най-известните киноактьори в страната, наред с Бата Живойнович, Милена Дравич и Борис Дворник.

„Горещият” балканец се снима като актьор в над 150 кинозаглавия, носител е на 6 югославски награди („Златна Арена” от националния фестивал в Пула) за най-добър актьор, както и на „Златен лъв” от Венеция ‘67, за участието си във филма „Утро”. Филмите на популярния сръбски изпълнител, станал любимец на българската публика с телевизионните си хитове „Горещ вятър” и „Полицаят от Петльово бърдо”, са показвани най-големите международни фестивали, сред които Кан, Берлин, Венеция, Карлови Вари. През 1999 година Самарджич за първи път опитва силите си зад камерата с югославско-италианската продукция „Небесна кука” (Гран При на Международния фестивал в Монпелие, наградата на публиката от Фестивала в Палм Спрингс и наградата Опера Прима на Миланския кинофест), показана на българските зрители през лятото на 2000 г. В рамките на Балканските филмови срещи от 6-ото издание на СФФ Любиша Самарджич представя пред българската публика втория си режисьорски филм – „Наташа”.

Спомени и интервю от СФФ 16

Във Фестивален център „Мати D е оживено и шумно. Празничното настроение те обгръща, още щом прекрачиш прага на центъра. В разгара си е 16-ият Международен филмов форум в София. Пресконференции, срещи, интервюта, камери светкавици… Обстановката е силно „нагорещена” от един от най-обичаните кинотворци на Балканите – и като актьор, и като режисьор и продуцент. Любиша Самарджич за пореден път беше сред важните, скъпи гости на СФФ – поводът този път бе участието на „Мирис на дъжд на Балканите” в секцията „Специални прожекции”.

Близо пет поколения зрители на същите тези Балкани и по света са изградили част от своя естетически вкус, благодарение на изкуството на Любиша Самарджич.  Образите на пъргав, дързък, усмихващ се младеж са очарователни и завладяващи. Зрелите му роли разкриват умение да обогатява обаятелното присъствие с щрихи от народния характер, с лиризъм, остроумие, дори ексцентричност. Неповторимата му самобитност, интересната външност и вроденото чувство за хумор, съчетани с искреност и талант, го правят уникален и обичан. По повод на „Златния лъв” от Венеция за филма „Утро” (1967 г.), още тогава италианската преса пише за него: „Той е особено талантлив – в актьорството е остър като бръснач, отличен в пресъздаването на емоциите, от началото до края. Любиша Самарджич е такъв актьор, какъвто всяка държава по света би искала да притежава”.

В: Огромно удоволствие и радост е да разговаряш със скъпия гост  и да чуеш как творецът и гражданинът защитава своето кредо:

ЛС: Емпиризмът е в основата на познанието, опитът е най-важното изискване. Като актьор съм се снимал в различни филмови жанрове- от комедията до драмата. И което е най-хубавото – от всеки, който съм  опознал, съм „откраднал” красотата и съм я вложил в своето съзнание и душа. С такова сърце, емоция и усещане за естетика и памет, изградих цялата концепция на  своето творчество. Знам, че трябва да изненадвам  публиката, за да мога да продължа да съм творец. Трябва да я накарам да плаче, да се смее и накрая да се замисли. Стремежът ми е да търся истината, искреността в играта, мярата и вкуса. Актьорският занаят представлява непрекъснато преодоляване на съпротивлението на ролята, която има някакви свои очертания. А когато се усвои образът, остава нещо красиво и незабравимо – трудът си е заслужавал и това ме изпълва с радост.

В: Затова не е случайно,че при така избраната и следвана позиция, Вие запазвате петдесет години своята известност и творческо дълголетие. При това с еднакъв успех в театъра- в белградското „Ателие 12”, където сте играл както антични, така и най-модерни и съвременни автори;  изключителната популярност на сериалите – ще говорим и за тях. А в киното – редят се известни комедии, мелодрами, военно- приключенски, криминални, партизански и граждански ангажирани  филми, радващи се на неизменен зрителски интерес. Да си актьор, режисьор и продуцент, да съчетаваш тези три занаята, си е трудна работа…

ЛС: Актьорството е най-разкошно и е най-близко до моята природа Имам редките три биографии в киното – актьорска, която е разкошна и ми донесе световни награди, продуцентската също ми донесе много призове. Ала тази роля всъщност е най-тежка. Трябва да превивате гръб пред някого, когото дори не искате да срещнете. Много добре се чувствам и като режисьор, тъй като контролирам всичко по работата на филма. Избирах теми, които бяха трогателни, автентични, свързани с проблемите на моята земя и гражданите ни. Нека не забравяме голямата тъжна трагедия на Вуковар, Сребърница, Косово. Аз съм един от тези, които призовават хората да  живеем в мир и разбирателство. Да сме толерантни. Дори ако някой ви е казал лоша дума, опитайте се да не отвръщате, пребройте до десет и после се замислете дали не е имало някаква причина. Това е същността на живота.

В: Любопитно е за читателите да си припомнят за Вашите посещения в България, все по приятни, празнични поводи?

ЛС: За пореден път идвам в един град и в една страна, на които аз съм много задължен, защото направиха много за нашата филмова компания. Благодаря на много хора, които бяха с мене, когато ме представяха на българската общественост, когато аз станах известен с „Горещ вятър”, и както ми каза Хачо Бояджиев и в България е направил голям фурор. Искаше ми се да си припомня някои мои колеги, които оставиха силен отпечатък – преди 30–35 години имах щастието да бъдат тук преди Нова година за програмата. И да направим едно голямо шоу в НДК. И тогава ние направихме едно малко артистично чудо, като започнем от Калоянчев, Цонев, Мамалев. Ако ги нямаше тях, аз нямаше да запазя едни приятелства, които са ми скъпи и до днес и нямаше да направя такива телевизионни и игрални филми, каквито съм направил. Спомням си, когато дойдох тук с филма „Небесна кука” (от терминологията на баскетбола), който откри юбилейния Берлински фестивал и имаше много голям успех. Тогава и Стефан Китанов, директорът на СФФ, със съответния бърз рефлекс откри Фестивала. Благодарен съм на всички, и ако в този живот няма хора, които се усмихват, когато се появите, животът ви ще бъде кратък.

В: Забелязах, че Вие се интересувате от близката история на народите от бивша Югославия. Идеята за новия филм как се роди?

ЛС: Всички ние правим филми според собствените си чувства и усещания. Създадох филми за събития, които ме изгаряха, например за последиците от войната в Книн, във Вуковар – „Наташа”, който на филмовия фестивал в Албена получи Голямата награда.

Както постепенно се успокояваше обстановката в Сърбия, аз реших да чета книги и да намеря тема за нов филм. И намерих много интересния, автентичен роман на Гордана Куич за сефарадските евреи в Сараево, по истински събития. И най-важното, което открих – това е диалогът на цивилизацията, мултикултурата, необходимостта да живеем с другите, без значение на тяхната вяра и религия. Това заглавие „Мирис на дъжд на Балканите” ми се  видя много показателно и метафорично и реших да направя филм, а по-късно и сериал. Преди това авторката е имала редица добри предложения, но на всички е отказвала. Когато почуках на нейната врата заедно с Мира, моята съпруга и продуцент, още преди да седна, прав ѝ казах „Аз дойдох да екранизирам Вашия роман.” Протегна ми ръка и каза: „Приемам, защото гледах телевизионния Ви сериал „Есента пристига, Дуньо моя”. И като видя първата серия, каза: „Наистина, филмът е по-хубав от романа. Свалям ти шапка.” До тогава имаше 8 издания, а сега има 22. Вероятно българските читатели също ще могат да имат романа.

В: „Мирис на дъжд на Балканите” е романтична драма, която проследява живота на семейство сефарадски евреи от Сараево в смутните години между двете световни войни. Публиката видя първата част на киноверсията на 14-серийния сръбски филм. Всеки кадър е като картина, изваян ювелирно, филигранно. И сюжетът, и героите дълбоко вълнуват с общочовешката история и предизвикват възхищението на публиката…

ЛС: Открих провокацията, че еврейската общност сама за себе си има неписано правило, канон – евреите да се венчават за евреи. А това еврейско семейство с пет прекрасни момичета са живеели в Сараево сред друговерци – православни, католици, мюсюлмани и сефарадски евреи. Ще признаете, че всички ние се раждаме в резултат на любов, женим се пак по любов, но не умираме от любов. Филмът поставя един много голям въпрос, едно сериозно предизвикателство- как да застанем зад любовта, когато има някакви строги правила.  Когато виждат, че тяхната дъщеря страда, защото се е свързала с православен мъж,  родителите знаят, че еврейската общност е безпощадна. Бащата ще каже на девойката: „За мен, моят дом е моята църква. И аз ще уважа любовта на дъщеря си. И нека се оженят.” Ето, това е смисълът, същността на филма. Свобода на духа и изобщо свобода на избора.

В: И Вашата философия, и Вашият Бог е…?

ЛС: Знаете кой е Бог. Това за мен е човекът. Ако вие развивате в душата си негативни, отрицателни настроения към хората, независимо от каква вяра са, най-вероятно ще отключите някаква болест. Аз имам такава философия, че всеки човек трябва да бъде в такива отношения с другите и със себе си, че да може да си легне спокойно да спи. Изкушавам се много често да разговарям сам със себе си и проверявам дали някъде не съм сбъркал. И като се погледна в огледалото, може да бъде понякога лицето ми прекалено сериозно и ми се прокрадва нещо, което никога на никого не бих искал да кажа. Може в Белград не съм най-известният и най-популярният, но съм много уважаван. Начинът, по който ме приемаха навсякъде в страните на бивша Югославия и в съседните страни като България, Румъния, Унгария е нещо, което ме пленява. На годините, които съм (наскоро навърши 75-и юбилей, бел. авт.) аз имам желание да снимам все по-добре и по-добре.

В: Разбрах, че Вашият Божко („Полицаят от Петльово бърдо”) вече е топ сериал и в Китай – гледали са го 1 милиард и 200 милиона души. Намирате ли разлика в естетиката и вкуса при снимането на сериали преди и сега, какво се е променило?

ЛС: Всички телевизионни серии, които са свързани с „Есента пристига, Дуньо моя” (у нас филмът е показван със заглавието „Гъше перо”, бел. авт.) и „Полицаят от Петльово бърдо” пожънаха голям успех по света. Когато правя филм, аз избирам внимателно артистите, защото с тях правя нов живот, екранната творба. Много строг съм в избора си, независимо дали са ми приятели или не. Може би помогнах да пробият поколение млади актьори, които дебютираха при мене.Знам какво е искреност, какво емоция, вълнение, естествено поведение и спонтанност. Така че, с една дума, досега не съм сбъркал.

На всички регионални телевизии на Балканите от бивша Югославия предложих да работим сериен филм и те приеха безусловно. И затова имаше голям успех в тези територии, откупиха правата му и за Китай в момента разговаряме и за НВО. Филмът „Мирис на дъжд на Балканите” вече обиколи и цял континент- цяла Австралия заговори за него: от Мелбърн, Аделаида, Канбера, та чак до Пърт и Сидни; после беше на филмовия фестивал в Гоа, Индия, след това в Албания, беше награден в Испания. Следва представянето му в Маями… Така че съм оптимист и мога само да се надявам, че съм направил филм с универсално послание.

В: Вие съхранявате и осъществявате огромен творчески потенциал. Кой е следващият проект, сигурно ще бъде вълнуващо събитие?

ЛС: Моят следващ проект е да се занимавам с Иво Андрич, който е написал „Травнишка хроника” (класикът е носител на Нобелова награда, автор на „Мостът на Дрина”, „Прокълнатият двор”, „Омер Латиф паша” и др., бел. авт.). Това е един прекрасен роман. Тук вече се обажда моята съвест и казва „Човече, защо не пуснеш малко повече младите да работят. И следващата година ще се явя с нов филм.” Това е един голям роман, един голям човек, говори изключително за миналото, а поставя в рамка сегашното, съвременността. Бонапарт побеждава всички, завладява света, изпраща свой френски консул в Травник, в Босна, а там са православни християни, католици, мюсюлмани и евреи. И той да му донася, шпионира и контролира това, което се случва в тази част на света. Австриецът вижда това и изпраща своя човек да следи французина и той също да контролира. А руснакът е неспокоен, той не стои мирно и също изпраща свой консул. Всичко, което се е случвало в Босна в XIX век, се случва сега в Сърбия в съвременността. Шпионите само се мотат напред-назад и се ослушват. И нашата домашна ограда лека-полека се разруши. Искам да покажа тази съвременност и ще видя докъде ще стигна. Филмът е „езикът” на нашия век. Масово и същевременно могъщо средство за общуване на хората и аз му се прекланям!

Мариана Енева

03rd Sep2017

Ученици с грандиозна инсталация на Шипка

by Черно и Бяло

Ученици от две художествени училища – в Трявна и Казанлък, изградиха грандиозна инсталация на Шипка във връзка с честването на 140 годишнината от „Шипченска епопея“, съобщиха от Център АЛОС.

Два дни отне създаването на 60-метровата художествената инсталация, изобразяваща пламък.

Водещи от Център Алос бяха Добрин Атанасов и Любен Кулелиев. Национална гимназия за приложни изкуства „Тревненска школа“ – Трявна беше представена от учениците Станислава Панчева, Таня Начева, Йоанна Куманова, Стелиян Койчев, Дилян Ангелов, Вилеяна Дончева, Демитра Миткова, Янна Палчева, а Национално училище за приложни изкуства и дизайн „Акад. Дечко Узунов“ – Казанлък от учениците Даяна Йорданова, Магдалена Замова и Александър Савов с преподавател и водещ уъркшоп Елеонора Атанасова.

Уъркшопът, ръководен от екип на Център за неформално образование и културна дейност АЛОС, беше в рамките на Образователната платформа за съвременно изкуство „Паралелни стъпки, паралелни пространства“. Младите творци се запознаха с основните принципи на художествени намеси в пространството, чрез изграждане на художествени конструкции и инсталация съобразени със спецификата на средата. Творческият процес през цялото време – 26-и и 27-ми август, можеше да бъде наблюдаван от посетителите.

Арт инсталация на Шипка по повод 139 години от Шипченската епопея беше реализирана и през 2016 г.

Център АЛОС и учениците благодарят на „Калинел“ ООД (Троян) и „Юта“ АД (Русе), които дариха необходимото количество плат за изградената инсталация.

Росица Маринова

23rd Aug2017

На чаша български чай в Сарагоса

by Черно и Бяло

България в моите спомени

Сарагоса е петият по големина град на Испания, столица на провинция Арагон. Тук от много години живеят повече от 800000 български имигранти, в повечето случаи отчуждени и асимилирани от динамиката на града. За България от много години не се споменава никаква културна новина, с тъжното изключение на криминалните хроники… Или от време на време някой испанец ще си спомни за играчът на Реал Сарагоса Наско Сираков. И толкова… Жалък повод за размисъл!

Срещата ми с Антонио Перес е необичайна и вълнуваща от тази гледна точка.

Антонио Перес Гинда е дипломиран историк и професор – доктор по съвременно изкуство. Преподавател, автор на множество статии и изследвания на българската култура и както той се определя – приятел и почитател завинаги на нашата страна и нейните хора.

Откритие като Антонио, познавач на българската действителност, история и култура от лични наблюдения и изследовател на нейното развитие в дълбочина е едно истинско удоволствие и преживяване.

Разговорът ми с него продължава с часове. Като в душевен оазис след толкова години на безвремие, на неудомение и безсилие след реакции не веднъж и дваж: „Аааа, България… да, да, столица Букурещ” или „Булгарос… чудесно! Като Ристо Стойков, най-великият от всички…”

Обсъждаме на чаша Пирински чай годините на социализма, перипетиите на прехода, светлините у сенките на почти една епоха, съдбата на хората, миражите, разочарованията, надеждата, болката…

Г-н Перес, как се роди интересът Ви към нашата страна? За кои години пазите спомени?

Спомням си го като днес. Гворим за 1983 година. В Сарагоса пристигна на гастрол една ваша театрална група, спонсорирана от българската държава. Представиха спектакъла „Животът е сън” на Калдерон на много добър испански език и интересът, който породи беше огромен. Така се запознах лично с вашите известни актьори Йоско Сърчаджиев, Наум Шопов, Виолета Динева, които после ме поканиха да посетя България.

Впечатлително за испанската публика беше невероятното актьорско майсторство, декорите, костюмите, интерптетацията – всичко! Интересът към вашата страна се събуди и беше жив в продължение на много години. В литературните списания се публикуваха преводи на великия ви поет Христо Ботев, на Блага Димитрова, романът „Осъдени души” на Димитър Димов. Истински фурор предизвика също и филмът „Козият рог”, всичко това в минало време… За България се говореше като за авангардна в културно отношение страна. В настоящето единствените новини са за българската мафия в Испания и за това, че страната ви е най-бедната в Европа, за десберталната ви корупция и социална мизерия. Такива са контрастите за съжаление…

Г-н Перес, кой период от развитието на България е повод на Вашите изследвания?

Годините на ’60–’80. През това време Испания изживяваше своя преход от фашистката диктатура на Франко към демокрация и развитието на една социалистическа държава като България, предизвика логично множество дискусии и беше повод за научни и социологически изследвания.

Всичко това ме мотивира да посетя няколко пъти вашата страна, да изуча историята и и да изследвам тогавашната действителност.

Кои градове посетихте? Успяхте ли да надникнете във всички ъгли на живота? Как бяхте посрещнати?

Най-напред си наех преводач. Въпреки че в много случаи не ми беше необходим. Изненадан останах колко много българи, със най-различни професии владееха френски, английски, испански. И най-вече желанието за общуване, сърдечността, искренността да споделят своето битие, мисли, мнения. Разказваха ми много вицове, включително политически. Въпреки общоприетото мнение за цензура, аз не видях уплашени и подтиснати хора, точно обратното…

Разгледах почти всички ваши големи градове: София, Пловдив, Варна. Останах удивен от Шипка, Казанлък, Розовата долина, Рилския манастир, мистично зелените ви планини и почти девственото ви Черноморие. Градовете на Ботев и Левски – Котел, Карлово, Калофер. И почти се влюбих във България (шегува се Антонио докато отпива глътка Пирински чай и въздиша…). Виждаш ли, добре, че съм запазил няколко пакетчета от толкова години… За мене е най-ароматният чай, който съм пил. А сега и с лупа да го търсиш в Сарагоса няма да го откриеш.

Впечатли ме също тогавашната индустриализация на страната. Толкова много фабрики и заводи! Хората работеха със удоволствие, не виждах типичното за капитализма напрежение и експлоатация. Разказваха ми за успехите на своето предприятие като за свои, чувстваше се една невероятна гордост, че са българи.

Но може би най-емоционалните ми спомени са от вашите села в Подбалкана. Всяка къща с двор, градина, лично стопанство, много животни, пълни мази със зимнина. И цветя, много цветя… И книги – това ме изумяваше – от най-различни автори. От Брехт, Зола, Юго, Дюма, Толстой, Достоевски – до Кафка. Нищо общо с представата, която диктатурата на Франко рисуваше за „сектантските” и „изостанали” социалистически държави. Не мога да не отбележа високото културно ниво на всички мои събеседници, които срещнах из различните области на България.

Спомням си за Величко, моят приятел от село Гледаците. Докато ми споделяше тайнството на приготвянето на вашата ракия говорехме за древното минало на региона, за римляните по тези земи, за траките, за Орфей. За съкровищата, които крие вашата земя, за магическата сила на лекарствените ви растения и уникалната българска роза.

И навсякъде отворени къщи, влизащи и излизащи съседи, колективизъм, приятелство, топлота. Не зная сега ако се върна дали ще е същото… (Предпочитам, да замълча и като че ли виждам носталгия в очите му. А в моите е на път да се роди малка сълза… – б.а.)

Славянският ви ритуал за посрещане на госта с хляб и сол е дълбоко символичен, израз на скромност, духовност у добросърдечие. Както и мартеницата, символ на пролетта, на новото начало и надеждата.

Такова посрещане не се забравя никога!

Асамблеята

Виждам, че сте развълнуван. Нека се върнем към историята на изкуството на социалистическа България. Като специалист, каква е Вашата оценка за този културен период на страната?

В този аспект искам да се върнем към едно международно събитие от онези години, което според мен, олицетворява и маркира тенденции – международната асамблея „Знаме на мира” под патронажа на Людмила Живкова. Тя беше неконвенционална и изключително духовна личност. В известна степен вашият преход започна с нея. Асамблеята „Знаме на мира” беше и си остава новаторска идея от световен мащаб, авангардна проява, реализирана с много размах. Да събереш талантливи деца от цял свят и да ги обединиш около единни ценности като мир, справедливост, творчество е велика цел. Вашата Людмила Живкова маркира една нова епоха.

Нека се пренесем в настоящето. Каква е Вашата оценка за културното развитие на страната ни през така наречения „преход”?

С риск да не се харесам на всички, но смятам, че тенденцията ви е деградираща. Сбогувахте се със социалистическия реализъм, но сега страдате от последствията на капиталистическия песимизъм. Загубата на много човешки ценности като солидарност, равенство, хуманизъм, доброта и скромност предопределят новите „модерни” линии в сегашното ви изкуство. Роди се „кичът” като господстваща култура на ежедневието. Пошлостта, лошият вкус и консумизмът доминират в голяма част от популярната ви музика. От време на време пускам българска телевизия. Новият ви „фолк” е ужасяващ и обиждащ. Да не говорим за безкрайните ви турски сериали и американски „реалити”. Бих казал, че губите националната си културна идентичност и това е много тъжно и опасно. Формира се едно поколение, лишено от естетически и културни ценности. Няма да продължавам, за да не пораждам песимизъм, но ако трябва да се изразя в цветове, днес почти всичко на българските творчески нива никне в сиво-черно-кафяво…

Господин Перес, можете ли да отправите едно жизнерадостно пожелание към Вашите приятели? Какво бихте им казали като препоръка?

Бих искал да бъда оптимист, въпреки че реалността не е окуражаваща. Преди няколко години видях в социалните мрежи едно видео, което ме покърти. Едно българско девойче, пианистче, взривяващо сърцата на публиката. Къде?! На една парижка гара… Вероятно дошло с последните пари на родителите си да търси меценати. Ще има ли късмет да преживява ден за ден с цигуларката, завършила музикална консерватория и свирейки по улиците на Сарагоса?

Бих искал да кажа на целия български народ – когато ви крадат от хляба, не се надявайте на пасти!

Интервю взе Ганка Ризова

14th Aug2017

Обществеността в с. Шилковци милее за историята си

by Черно и Бяло

Държавата някак се поразбуди от тежък и непробуден духовен сън. Различни поколение се захванаха да реновират, почистват и възобновяват паметници и светини, останали в забвение и забрава. Колко малко е необходимо, за да има ред и да се запази народната памет. Поредната добра инициатива се случи и в с. Шилковци, което се намира на 10 км от гр. Елена, област Велико Търново и е на брега на красивия язовир Йовковци. От много години църквата „Архангел Михаил”, църковният двор  и паметникът на падналите за свободата на Родината бяха в окаяно състояние. Рухналият храм, потъналите в бурени гробища, разрушената ограда, бе обичайната картина години наред.

За жалост паметникът на стотина млади българи, дали живота си през войните печално тънеше в непроходими храсталаци. Броят на загиналите за Отечеството е впечатляващ, казва Тодор Чолаков, който живее в с. Шилковци през летните месеци. И пояснява, че почти няма дом, който да не е почернен през годините на войните – от 1885 г. до Втората световна война и през 1944 г. От неговият род има четирима загинали през Първата световна война.

Явно държавните институции не са се трогнали от жалката действителност на безпаметност и забрава. През летните месеци обаче  по инициатива на Божидара Кънчева, обществеността и живеещите през лятото в с. Шилковци и околността, се организирали за почистване на църковния двор и паметника на убитите българи. Всеки  донесъл косачка, резачка, мотика, лопата. След шест часова работа дворът не бил същият. Блеснал от чистота и нови насаждения. Мотивът на местните хора бил,че така те отдават почит към загиналите и показват респект към историческото минало на героите. Сега вече гостите и всички, които са привлечени от дивната красота и природа на Еленския Балкан могат да се докоснат до славното  минало. Искаме да има уважение към героите на България, казва Чолаков. „На това да се учат и поколенията. Не чакаме институциите, партиите или правотелството да организират почистване и възобновяване. Ние сами трябва да се грижим за наследството от дедите ни.”

История

Шилковци е с богати просветни традиции. При храма се създава килийно училище през ХІХ век. През 1927 година е построена голяма читалищна сграда.

Храмът е рухнал през 1998 година, а е построен  през 1847 година. Годината е издялана на каменна плоча с размери 0.50/0.35 м и е вградена в южната стена над вратата за олтара. През 1903 година е достроен притворът. Разликата между стария и новия градеж е очебийна. В притвора е изографисан „Страшният съд”.

Западно от храма се извисява внушителна камбанария, градена също през 1903 година, за което свидетелства каменен надпис на източната страна. Същата е от дялан камък с пояси от тухли „Неин строител е Енчо Грозев от Тревненско. Той построява храма в с. Илаков рът”.

Архитектурни и строителни белези, стенописи и икони

Храмът е в центъра на селото. Строителна площ 23/9.30 метра. Изграден е от речни камъни, споени с кал. Еднокорабна базилика. Без кубе.

Най-ценното в него са стенописите и иконите. Те са спасени благодарение на инициативноттта и отговорността на директора на възрожденския музей в гр. Елена. „Предвидил рухването на храма, той настоятелно моли Великотърновската митрополия да разреши пренасянето на стенописите и иконите за съхранението им в гр. Елена. Митрополит Стефан предвидливо откликва на молбата му.

С големи усилия и вещо умение през 1989–1990 година ценното иконно и стенописно богатство е пренесено в приземния етаж на Даскалоливницата.

Демонтирането, реставрирането и експонирането на стенописи е изключително сложно дело и у нас рядко се среща. За извършеното големи са заслугите на Замфир Петров, Йордан Йорданов, Евгений Николов и Георги Даскалов. Принос има и свещ. Христо Калев.

Стенописът „Страшният съд” намиращ се в артиката е изключително творение. То е с размери 9/4 метра и заема почти цялата източна страна на артиката. Изографисан е в 1873 година от Захари и Кънчо Цонюви от Трявна. Художествените и религиозни внушения на произведението са оценени от изкуствоведи и специалисти. Но и неспециалистът усеща силата на някои акценти на творбата.

Иконното богатство на храма „Архангел Михаил” е от най-стойностните. То датира от 1863, 1868, 1873 година, „творения на Симеон Симеонов и Захари Цонюв и син его Каню от Трявна”. Повечето икони са създадени от последните двама. Впечатляващ и иконите-медальони с елипсовидна форма.

Свещенослужители и църковнослужители

Първият ръкоположен свещеник в Шилковци е Иван Николов (1823-1907). След него свещенодейства до 1931 година неговият зет свещ. Иван Николов (1858–1931), роден в с. Средни колиби.

И двамата са погребани в църковния двор.

Филип Ат. Райчевски (1904-1980) е роден в с. Мусина. Служи от 1932 до 1980 година. Погребан е в гробището на с. Гърдевци. В църковния двор на с. Шилковци са забранени погребения след изграждане на язовир „Йовковци”.

Богослуженията в храма „Архангел Михаил” приключват след смъртта на отец Филип.

(Информацията е взета от книгата „Храмовете в Еленска духовна околия”, автори – Васил Иванов Славов, Христо Стоянов Медникаров и Петко Д. Петков – издание 2002 г.)

Миглена Китанова

07th Aug2017

Да си в Южна Корея в най-горещите дни от годината

by Черно и Бяло

Точно преди месец в дните между 4-и и 11-и юли делегация от представители на няколко медии беше на работна среща в Южна Корея. Посещението е резултат от подписаният през 2015 година Мемурандум за разбирателство (MOU) между СБЖ и Корейската асоциация на журналистите. Честта да се включи в петчленната група имаше и представител на списание Черно и Бяло“.

Целта на визитата бяха срещи, създаване на контакти, посещения на значими обекти като Seul Tower, в планината Намсин, разходка в царския дворец (Гьонгбок-кунг) и традиционния квартал Бук-чон, 38-ят паралел на източното крайбрежие, делящ Южна от Северна Корея, къщата Шин Саа Им Танг, обявена за майка на корейската нация, базата на зимната олимпиада през 2018, градовете Канг-нънг, Джон-Джу – първата столица на Корея, срещи в културната фондация Уан Джу. Получен беше достъп и до най-голямата информационна агенция Yonhap, както и до редакционните офиси на ежедневника „Корейска икономика“.

По това време на годината температурите в Южна Корея са наистина много високи, но пък шансът да си част от такава програма е наистина щастие… Какво се случи през тези осем дена и в каква степен предварително изготвената програма беше изпълнена, ще научите от страниците на следващия брой на „Черно и Бяло“, а сега с помощта на богата галерия от снимки, Ви показваме стъпките на нашата колежка Даниела Владимирова Христова.

03rd Aug2017

Млади интелектуалци от Виена и от София в столичния клуб „Перото” на музикално-поетична вечер

by Черно и Бяло

Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий”  от Виена с втора изява на българска земя

По традиция българската общност от Виена, Австрия организира редица културни прояви, които нееднократно са ставали повод за национална гордост и заявяване на присъствие в една нелека за интеграция, особено в културно отношение страна, каквато е Австрия. Та там са родени голяма част от световните гении на музиката, поезията, избразителните изкуства.  Още повече, че до неотдавна в исторически план, години наред държавата там е полагала неимоверни грижи и усилия да затвърди своето превъзходство в културно отношение, спрямо остналите народи в една империя. Но това не пречи на предприемчивия и находчив балкански народ  да намери своето място и да заяви своето присъствие в културната палитра на Европа, особено след падането на изкуствено създадените прегради в края на 1989 година.

Безспорно, за постигането на това важна роля се пада и на БКПО „Кирил и Методий”. За значението на организацията през годините след  Втората световна война е писано много, най-вероятно и недостатъчно, но това не означава, че тя е преставала да изпълнява своята роля на обединител на стремежите към национална себеизява и докосване до това, което най-много липсва и поражда най-съкровения копнеж у хората намерили своето занятие в чужбина.

Бойчо Дамянов, председател на най-старата българска култнурно-просветна организация в Европа, “Кирил и Методий” – Виена, Австрия

Без съмнение новото ръковдство на БКПО „Кирил и Методий”, в лицето на нейния председател г-н Бойчо Дамянов, обогати традиционната ѝ дейност с нещо ново – изява на членовете ѝ на родна, българска земя. От две години е създадена и нова форма – Литературен кръжок към БКПО. Негови членове изнесоха на 31 юли литературно четене в клуб „Перото” на Националния дворец на културата. „Досега, изненадващо за всички, имаме около 60 човека – членове на кръжока във Виена” – това заяви при окриването на четенето г-н Бойчо Дамянов. – „Тези, които можаха да си вземат отпуск и дойдоха в България са тук и ще прочетат свои стихове.” Той запозна многобройната публика с дейността на БКПО, като подчерта, че има театрално студио, фолклорна група, сега се създава и български хор, така че работата се разраства. Организацията има 72-годишна история в този вид и структура и се гордее, че е най-старата българска културно-просветна организация в Европа. Прави впечатление, че все повече хора се присъединяват към нея. Тя е изключително на обществени начала. Не получава финансиране от държавата, издръжката е изключително от спонсорство и дарения на членовете и съмишлениците. „Всички работим за подържане на българсикя дух във Виена”, заяви още Бойчо Дамянов. В литературния кръжок участват хора, които имат други професии и специалности, това не са професионални писатели. Има хора, които работят във фирми, банки, международни организации, журналисти, това са писатели, но не професионални писатели, има и представители на музикалните среди.

„Откриваме четенето с представители на такива музикални среди – заяви г-н Дамянов –  това са младите Христина Лазарова, оперна певица, а като хоби  –  поетеса, а може би обратното… и маестро Божидар Абрашев, музикант, композитор, диригент и също поет, които ще четат стихове, но преди това, за повдигане на духа ще чуем: Ария на Керубино, от операта „Сватбата на Фигаро” на Моцарт, Ария на Мария-Десислава от едноименната опера на Парашкев Хаджиев, романса „Полюбила  я”, от Рахманинов и „Шепот от „Една нощ във Венеция” на Йохан Щраус.”

Публиката бе запленена от виртуозното изпълнение на двамата млади музиканти, а след  закачливия и шеговит абзац на „Шепотът от Венеция”, последваха литературни изненади. Оказа се, че зад достолепието на оперното пеене, може да се крие една търсеща и нежна душа на млада жена, ранима в своя копнеж, осъзнала лилаво-червения хаос като даряващ смелост…, но и лудост, без която не можем да разберем, как противно на математическата логика, Нещо и Нищо, могат да родят Денят и Светлината. И „Споделената поезия” на днешното младо поколение, което се оставя „Да те гледам със затворени очи” до „Душата ми е лека пеперуда”, ранима дори от тънък летен дъжд „със своите „намокрени криле” на Христина Лазарова…

По инициатива на организаторите на вечерта в литературната изява се включват и „гостите” от България, сред които блести със своя огнена светлина Елена Симеонова, доцент от  УНСС, поетеса и както сама се представи – носеща нестинарски дух и сама участвала в този древен и като огъня пречистващ ритуал. „Нестинарка” е плод на точно това съпреживяване на традицията:

Първо, като залък насъщен, преглъща душата си.
С благодарност всички болки до дъно изпива.
Смирено облича бялата риза и чака огнените езици да я повикат.
После тъпанът рязко ритъмът древен в кръвта ѝ разплисква.
Всички спомени – сбъднати и несбъднати,
като студени змии в гърлото се навиват и го притискат.
Очите ѝ вече никого и за нищо не питат.
Отговорите – гости неканени, сами от небето долитат.
Светът в две тежки сълзи се побира
и по страните ѝ ледени невидимо се разлива.
Ръцете ѝ конвулсивно за молитва се сплитат.
Дъхът учестено гърдите повдига.
Стига!
Тогава ангелите я вдигат и тя безпаметна литва.
Нозете ѝ нежно огъня милват и го молят за прошка и милост.
Онемели звездите се питат: Грешница или Светица?!?
Не, просто влюбена в огъня Птица…

Елена Симеонова докато танцува нестинарски танци, снимка: личен архив.

И ни пренася в Стария Пловдив с лекотата на вдъхновението, дошло случайно(?), в рамката на Цанко Лавренов, ненарисувал портрета на поетесата, защото тя самата не иска да стои в рамка, а да се рее в облаците над древния град. В „Разкажи ми!” любовната лирика прераства в ураган, който е толкова силен, че вместо „Завинаги”, преминава „Оттатък”.

Тихата лека вечер на Божидар Абрашев призовава, в ритъм познат ни от Яворовите строфи, любимата да не напуска света на красивото, в който има собствено място. И в стилистиката на фолклорния изказ, приравнява собственото си „Аз” с дорест, непокорен дух, който обаче е и „Прокобен”.  Другите, неозаглавени стихове на младия поет, ни отвеждат там, където можем да съзрем мрачните образи на ярките представители на романтизма и може би самия Лорд Байрон, някъде в мъглите около скалите над Женевското езеро. И Библейското „Тъжен плач пред одъра на Лазар…”.  След което проронва нежни вопли за любимата, която може би е вече „в обятията на друг?”. Но раздялата от родината е възпята в неведомите пътища на Отечеството и онази гордост, да бъдеш син на род на „Блестящи деди”.

На 23 години, футболист, строителен инеженер и разбира се, млад, може би един от най-младите поети в България, Иван Герасимов представи новата си стихосбирка, в която повечето стихове са обозначени като „житейско”, т.е преживяно и естествено има и любовни, и „автобиографични”. След броени дни стихосбирката ще бъде факт и по рафтовете на книжарниците.

Виктор Макаров е завършил „Богословие”, работи като преводач, но пише музика и представи своята „Шарена черга”, с което омагьоса публиката. В интернет има едно място което се казва точка.бг, където се представя новото поколение „поети с китара”. Там е мястото, свободно от чалга и любопитните ще се изненадат, че има цяло поколение от млади музиканти, които възраждат истинската музика като феникс, възкръснал от пепелта на пожара, опустошил родината ни през последните 20 и толкова години. Не трябва да се пропуска и поканата за двата концерта на 30 септември и на 1 октомври в Студио 5 на НДК, на които ще бъде представен и новият диск на групата.

За да бъде вечерта още по-оригинална, Николай Начев прочете своите „инженерни” стихове, а те са такива, тъй като авторът е атомен инженер и бивш ръководител на АЕЦ „Козлодуй”.

Доцент Иво Панов, ръководител на Центъра по иранистика към Софийския университет, преводач на стиховете на Омар Хаям от оригинален староперсийски на новобългарски, нещо което не е било правено досега, прочете преведени от него „Философски трактати” от великия поет и мислител. Един от тях, „Слово за ползата от виното” предизвика искрен интерес с описанието на седемнадесет вида грозде с ползите и целите, за които се използва виното, приготвено от тях. А стиховете са преведени като филологически превод. Досега преводи са правени през трети език – руски, френски или английски. Сега, тези които имат поетичен талант, разполагат с филологическия превод и могат да се опитат да го пресъздадат в поетична форма.

текст и снимки: Красимир Пеков

21st Jul2017

„Щрихи от съвременен Иран” – откриването

by Черно и Бяло

Културното представителство на Ислямска република Иран в София, Съюзът на българските журналисти и сдружение „Спектър 21 век” представят изложбата „Щрихи от съвременен Иран” в галерия-книжарница „София Прес”

На 19 юли, в разгара на жаркото лято в галерия-книжарница „София Прес”, едно все още недооценено място за култура в съвременния пейзаж на София, бе представена изложба от над четиридесет фотоса, разкриваща съвременния облик на една от най-древните култури и държави в света – Ислямска република Иран. Изложбата е резултат и плод на впечатленията на три достойни дами, посетили страната в края на месец февруари и останали докоснати от великолепието на старинните паметници и съвременните строителни постижения на многомилионния народ на Иран, на неговите творчески търсения и просперитет в настоящия 21 век.

По думите на г-жа Снежана Тодорова, председател на Управителиния съвет на Съюза на българските журналисти, тази изложба ни пренася в „приказния свят на древна Персия и на съвременен Иран”. Освен нея, в състава на делегацията са и г-жа Уляна Пръмова, ръководител на телевизионното студио на БТА и г-жа Екатерина Павлова, главен редактор на сайта „Дипломатически спектър”. Целта на посещението е да се установят контакти с колеги от иранските медии и запознаване с живота на съвременен Иран. Пак по думите на Снежана Тодорова, без да има претенциите на професионалната фотографска общност за изключителни фотографски постижения, изложбата от фотоси направени от тези три дами, и най-вече от непрофесионалната фотокамера на Екатерина Павлова, допринася за опознаването на един колкото екзотичен, поради своята отдалеченост, толкова и близък като възприятие за красотата и духовния мир, присъщи на всеки човек свят.

Това на пръв поглед не е трудно, тъй като самият „обект” на фотографиите е изключително благодатен и благодарен, със своя колорит и онази искреност в погледите на обикновените хора – творци на заобикалящата ги среда. От друга страна не би могло да се пресъздаде, красотата на древните паметници на ислямската култура, онези нюанси на „исфаханско” синьо, на кубетата на джамиите, онази тайнственост на стенописите и иконописите на арменската църква, онази тайнственост на синагогите при общението с Бога, ако не си предварително проникнал в духовния свят на този древен народ, ако не си припознал вечния стремеж на човека към красивото и духовния мир. В това отношение изложбата притежава качествата на професионално изготвена, с прецизно подбрани кадри в три тематичини серии: – „Щрихи от съременен Иран”; „Хората на Иран”  и „Исфахан е половината свят”. Екатерина Павлова сподели за удивлението си от хората на Иран, от срещите си с ирански журналисти и от град Исфахан, определен за „творчески град” от ЮНЕСКО.

По повод 120 годишнината от установяването на дипломатически отношения между България и Иран и 70 години от развитието на културните връзки между двете държави, г-жа Тодорова, в присъствието на членовете на УС на СБЖ – г-н Иван Върбанов, главен секретар и г-н Валентин Колев, председател на комисията по издателска дейност  на Съюза, поднесе Почетен Плакет и Грамота на СБЖ, за изключителен принос в областта на културното сътрудничество между двете страни на г-н Мохамед  Али Киани, културен аташе на Посолството на Иран в България.

Изложбата може да бъде разгледана до 29 юли в галерия-книжарница „София Прес” на адрес – София, ул. „Славянска” 29.

За изложбата

„Щрихи от съвременен Иран“ е разделена на три тематични серии. Първата е „Техеран 2017“. В нея са включени 12 кадъра: от кулата „Азади“ – символът на иранската столица, от кулата „Милад“, от мавзолея на имам Хомейни, от двореца „Голестен“, от историческия комлекс „Саад Абад“ и от известната туристическа местност с ресторанти „Дарбанд“.

Втората серия е посветена на „Хората на Иран“ и съдържа 14 фотографии. Показва ги такива, каквито са – по улиците, по музеите, по базарите, по местата, където работят, по ресторантите… Няколко кадъра показват шествието на 10 февруари, националния празник на ИР Иран.

Третата – „Исфахан е половината свят“, съдържа 12 уловени мига в третия по големина град на Иран, някогашна столица на Персийската империя. За него стара персийска поговорка казва, че видиш ли го, значи си видял половината свят. Кадрите показват известни обекти: двореца „Чехел сотун“ (в превод „Четиридесет колони“) с изящната му персийска градина, Арменската църква, покритите мостове на Исфахан, площадът На́гш-е Джаха́н – „Лицето на света“, вторият по големина в света след Тянанмън в Пекин. Построен от шах Абас I Велики, той е истинско великолепие от „исфаханското синьо“ и златисто. Повечето от тези шедьоври на персийската и ислямска архитектура са в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Текст и снимки: Красимир Пеков

18th Jul2017

Ириней Константинов: „Театърът е най-привилегированото пространство”

by Черно и Бяло

МЕ: Един юрист по-малко, един актьор, популярен и обичан от няколко поколения…

ИК: Еднакво ценя и двете професии. Мислил съм си, че ако бях юрист, сигурно пак бих изпитвал същото удоволствие от работата. Тези професии си приличат със своята отговорност, представителност, бърз ум, логика на мисълта, интелигентност, добро възпитание, харизма и познания за хората и поддържане на професионална форма постоянно. За мен професията адвокат е честта на която бих се посветил, познавайки и баща ми. Както и честта в актьорската професия. Разбира се и много други близки моменти. Не знам кой би спечелил и кой би загубил! Вероятно аз съм  загубил по нещо и от двете.

Ириней Константинов с колеги на сцената с „Антигона”

По този повод кога Ви споходи славата, „целувката на Бога”, както казвате. И какви бяха най-важните заръки на учителя Ви проф. Гриша Островски?

Така се случи, че аз от малък излизам на сцена. Най-напред като музикант с училищния оркестър – на сцената на тогавашната Българо-съветска дружба, сега театър „Театро”. Там изнасяхме годишните си концерти. След това като музикант в ансамбъла на Трудова повинност всяка година започвахме турне, обикаляхме България и излизахме всяка вечер пред публика. Свирех на цигулка и пеех в хора. И така отрано чувах аплодисментите, отрано свикнах да превивам гърба си в поклон пред публиката. Отрано изпитвах уважение към хората, които са в салона и разбрах, че нашето изкуство е свързано с тях за цял живот. Отрано усещах тази суета и съблазън. Но, разбира се, всичко започна след „Петимата от Моби Дик”– първия ми филм, който стана символичен, нарицателен… Онзи ден отидох да си плащам данъците в моята община и жената, която беше охрана, една строга на вид жена, ми каза: ”Е, скоро гледах пак „Моби Дик”, много ми хареса, страхотен сте, ама сега сте по-готин, да сте жив и здрав.” Много приятно ми стана, защото беше отдавна. Още тогава разбрах, че хората са добронамерени към артистите и оценяват това, което са направили ако им харесва. Особено важно е един актьор да бъде разпознат още в началото. Има лица, които може да ги гледаш сто пъти, да се мяркат на екрана и да си останат за теб човека, с когото се запознаваш всеки път, когато се появи някъде в публичното пространство. Има други, които с първото си появяване веднага остават в душите на хората. Вероятно аз съм имал това щастие.

А проф. Островски – изключителен човек. В своето развитие през годините първите и най-важни неща научих от баща ми, след това от моя професор, а после се учих от себе си – собствени грешки, успехи и неуспехи, борейки се с живота. На какво ме научи моят професор: първо- на трудолюбие, на точност,  на желание за по-дълбоко познаване на професията и по-висока култура, на вкус, на отговорност към работата. Нямало е случай,  в който той да отсъства, а когато снимаше филмите си, биваше заместван от своя асистент Петър Пейков (лека им пръст и на двамата). Дълги години след това работихме заедно и обучението продължаваше. Сега всички говорят за своите учители и така трябва да бъде- всеки е длъжен да обича и уважава човека, който му е показал  първите стъпки в професията. Но вече няма кой да говори за Гришата,  много малко хора останахме от неговите випуски, а и малко колеги се занимават активно с професията. Но съм сигурен, че всеки който е бил негов ученик си казва: „Поклон, професоре! Вечна ти памет!”

Съществува ли приемственост в българския театър между младите актьори и дългогодишните опитни колеги? Може би като излязат от НАТФИЗ и…

Да, има разбира се. Но какво още стои зад тази дума. Бях във варненския театър. Приеха ме в колектива. Имаше големи артисти. Учех се от тях. Променях се и развивах вкуса си. С някои от тях станах бизък приятел-  Борис Луканов, много интелигентен актьор, купувах много неща от него, и на сцената и от приятелските ни срещи. После в „Сълза и смях“- Юри Яковлев, изключителен актьор и много добър човек, удоволствие беше да си около него. Театър „София”- Коста Цонев, да исках приемствеността помежду ни. Това е взаимен процес на опознаване, на подражаване, на взимане на най-доброто от този, когото харесваш и искаш да му приличаш. Приемствеността е твоето желание да приличаш на другия. Приемствеността е продължението на твоето обучение, духовна връзка, желание за партниране на сцената. Това е двустранен процес, но той трябва да започне от по-младия, от този който иска да се оприличи с любимия си актьор. Сега е по-друго. Няма ги големите имена, които са пример за поддържание, с желание за приемственост. Сега всички сме на „ти“. Да, има приемственост, но повече бих искал да има уважение.

Последните Ви участия на сцената в „Коварство и любов”, „Антигона”, „Ана Каренина”. Сега доскоро имахте репетиции на…

„Алонсо” – комедия на Щефан Фьогел за семейните взаимоотношения или по-точно за семейните изневери. Идеята ми беше да направим две вечери в Театър София с  две заглавия на подобна тема, вечна тема – вечери на изневярата. Второто заглавие, за съжаление, отпадна по независещи от нас причини. Остана само „Алонсо“. Парадоксът измислен от автора е, че случките на изневяра между двете приятелски двойки се разплитат от едно куче – ирония към извънбрачната любов, сигнал за всички да бъдат внимателни, защото всичко тайно което се случва между тях оставя някакви знаци, които ние с лекота отминаваме. Пиеса за семейство, любов и едно  подозрително куче. Сигурен съм, че есента ще имаме много приятна и необичайна среща с публиката. Много смях и много изненади в този „тих“ и „спокоен“ семеен живот.

Позволявам си да завърша с моето въображение… Все още не съм гледала „Ана Каренина” и се изненадах, че Ириней играе Каренин. След знаменитата съветска екранизация на Александър Зархи, където Алексей Вронски е незабравимият Василий Лановой, за мен единственият очарователен образ на българска сцена може да е само Ириней Константинов. А той с усмивка и благородство добави: „Да, преди години…”

Визитка
Ириней Константивов е роден на 23 март 1949 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” през 1972 г. при проф. Гриша Островски. Работи във Варненския театър, НДТ „Сълза и смях”, а от 1984 г. е в трупата на Театър „София”. Роли: Фердинанд в „Коварство и любов” от Шилер, Княз Мишкин в „Идиот” от Достоевски, Ибън в „Любов под брястовете” от Ю. О’Нийл, Данаил в „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” от Яворов, Киряков в „Сън” от Ив. Радоев, Барни в „Последният страстен любовник” от Н. Саймън, Омуртаг – стражар в „Пир по време на демокрация” от Ст. Цанев, Том в „Похапване с приятели” от Д. Маргуляс, Били Бибит в „Полет над кукувиче гнездо” от К. Кеси, Орест в „Орестия” от Есхил, „Всичко наопаки” от П. Луки – моноспектакъл, Раул в „Крайности” от У. Мастросимоне, д-р Айнщайн в „Арсеник и стари дантели” от Дж. Кесърлинг, Марин в „Албена” от Йордан Йовков и др. Изпълнява моноспектакъла „Изрод” от Джон Легизамо (театър „Възраждане”). Има многократни участия в радиотеатъра, литературни предавания на БНР и телевизионния театър. Незабравими остават образите във филмите „Петимата от Моби Дик”, „Зарево над Драва”, „Борис І”, „Последният бей на Балканите”, „Дубльорът”, „От другата страна на огледалото”, „Слънчево”, в сериала „Стъклен дсм” и др. Носител на Литературна награда на гр.Варна. Владее френски език, езда, фехтовка, сърф, плуване и ски. Директор на театър „София” от юли 2008 г.

Мариана Енева

02nd Jul2017

Посланници на духовността в музиката

by Черно и Бяло

Фестивалът „Софийски музикални седмици“ е желан празник за многобройните почитатели на класическата музика в столицата. Всяка вечер се предлага разнообразна, стойностна музикална програма, изпълнявана от първокласни изпълнители от България и чужбина. От поредицата виолончелови изпълнения, се открои блестящият камерен концерт на  гостуващата у нас виолончелистка Диляна Момчилова от Канада и професор Жени Захариева – пиано (липсваха обаче напечатани програми за концерта). За да осъзнаем блестящия успех на двете именити артистки, нека се запознаем с моменти от впечатляващите им творчески биографии.

Първо ще Ви представя Диляна Момчилова. Музикалната ѝ кариера е пример за това, как младите български таланти се реализират на Запад и завладяват световните музикални сцени. Отраснала в семейството на елитни професионални музиканти, тя от ранни години отдадено изучва първите стъпки, в овладяването на любимото си виолончело.

Ето подробностти, разкриващи високата оценка, която световната критика и отдава:

Диляна Момчилова завършва с отличие НМУ „Любомир Пипков” София, а през 1995 г. и Държавна музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” като студентка на проф. Анатоли Кръстев. Продължава обучението си като пълна стипендиантка на Джулиард Скуул в Ню Йорк – едно от най-престижните музикални учебни заведения в света, в класовете на проф. Зара Нелсова и проф. Харви Шапиро. Там получава степените Master of Music и Doctor of Musical Art.

Диляна Момчилова концертира активно като солистка на симфонични и камерни оркестри в САЩ, Канада и редица европейски страни. Изнася рецитали и камерни концерти в много престижни световни концертни зали. Диляна Момчилова е активен изпълнител и пропагандатор на съвременна музика. Осъществила е световните премиери на творби от български и американски композитори.

Правила е множество записи за Българско национално радио, Българска национална телевизия, Балкантон, Радио Deutsche Welle, Гласът на Америка, фирми за компактдискове NAXOS, Гега Ню и DECCA.

Професионалната ѝ изява в областта на камерната музика в чужбина започва с постъпването ѝ през 1997 г. на работа в нюйоркското клавирно трио Alaria, с което е участвала многократно в концертните серии на триото в Carnegie Weill Hall, преподавала е виолончело и камерна музика в Extension Division на Mannes College of Music – Ню Йорк.

Членувала е в Международния фестивал „AMEROPA” и е концертирала активно в Америка и Европа. След 2010 г. продължава своята камерна дейност с камерни състави от средите на Симфоничните оркестри на гр. Сиатъл, Ванкувър и Квебек.

Своя оркестров опит тя получава от симфоничните оркестри на New York Philharmonic, Chicago Symphony Orchestra, Philladelphia Symphony Orchestra, Seattle Symphony, Seattle Opera, Симфоничните оркестри на Ванкувър, Квебек и Washington Sinfonietta. Била е асистент водач на человата група на симфоничния оркестър на Сиатъл и водач на виолончеловата група на Washington Symphonieta. В момента работи в Orchestre Symphonique de Quebec, Канада.

Стигнахме и до забележителната биография на проф. Захариева. Понастоящем тя е изтъкнат наш пианист и педагог с богата и забележителна концертна дейност у нас и във Франция, Русия, Япония, Германия, Италия… Завършила музикалното си образование в Московската консерватория при именитата руска пианистка Татяна Николаева, тя е носител на духа на великата руска клавирна школа.

„…Пианистка от световна класа! С тънък усет за колорит и артикулация…”, пише сп. „Musical Heritage Review“, САЩ.

Професор Жени Захариева е удостоена с редица звания и награди, като Officier des Arts et des Lettres 2007 – на Френското правителство; Посланик на българската култура във Франция; „Златно перо“ на ФМ Класик; „Златен век“ на Министерството на културата; „Кристална лира“ на СБМТД, а сега и на Наградата „За заслуги към нацията и държавата“ от нашето правителство. Канена като солистка от известни диригенти като Томас Зандерлинг, Кристиан Бадеа, Лев Маркиз, Шарл Де Волф, Майкл Спирман, Давид Порчлайн, Вероника Дударова, Инго Матчмахер, Доминик Руитс, Амори дю Клозел както и от българските диригенти – Константин Илиев, Добрин Петков, Васил Казанджиев и др.

Реализирала е над 15 компактдискове (вкл. Брамс – двата концерта за пиано и оркестър) за Empire Master Sound – Брюксел, AVM Classics – Лондон, Veton – Ротердам, Gema – Берлин, Heritage Society – САЩ, Карусел – Лондон, Forgotten Records и др.

Канена за майсторски класове по пиано в най-престижни световни академии по музика като Московската консерватория „П.И. Чайковски”, Парижката национална висша консерватория, Екол Нормал дьо Мюзик, Ла Скола Канторум (Париж), Токио (Мусашино академия), Ню Йорк (Джулиард Скул, Манхатън скул мюзик), Университет „Париж 8“ и др.

На 13 юни, препълнената с отбрана публика Камерна зала „България“ посрещна солистките, които педложиха на почитателите си изискана, интригуваща програма, включваща шедьоври от виолончеловия репертоар.

Началото на концерта беше открито с изпълнението на Трета соната за пиано и виолончело от Л. Бетовен.

Още с първите тактове на встъплението аудиторията беше завладяна от красивия, тембрист звук, с който майсторското виолончело на солистката възвести първата част на сонатата. По неповторим начин пианото повтори встъпителната тема, запазвайки мъдрия, същевременно поетичен характер на звученето! От този момент, двата разнородни по естество инструмента звучаха като един, царственно и очароващо! (Не случайно Трета соната се нарича „Царицата“! Непрекъснато в изпълнението се редуваха пориви, последвани от нежно изсвирени лирични епизоди. Наистина това би могло да се постигне само от съвършени инструменталисти. Голямо достойнство на Диляна Момчилова е отличното владеене на дясната ръка и боравенето с лъка, а това безспорно е специалитет на виртуозите… В края на частта първата тема придоби решителен, декларативен, мъжествен характер. Изпълнението на Скерцото, с последвалото го Алегро внесе сред слушателите друга емоция – темпераментната, мощно изсвирена тема, последователно редувана от двата инструмента се запечатваше в съзнанието на слушателите.

Красиво изпятата тема на Адажиото от виолончелото и виртуозно окрасена от пианото ни въведе към трета част, с характер на ведро, жизнеотвърждаващо алегро с оптимистичен финал.

Изпълнението на друг шедьовър на человата литература – Соната за виолончело от Д. Шостакович оп.40 в „ре минор от концертното дуо ни пренесе в душения мир на друг велик творец и безсмъртната му музика. Пресъздаването на тази уникалната творба е истинско предизвикателство за изпълнителите и само зрели помъдряли в професията музиканти, каквито бяха нашите солисти, биха го постигнали. За отбелязване е способността за превъплощаване в двете артистки. Сега вече звукът беше друг, различно и убедително нюансиран, друга акцентуация, а това очевидно беше дълбоко залегнало в сърцата им. Тази велика музика, спонтанно написана и звучаща, влудяваше слушателя, омагьосваше го! Втората част – алегро прозвуча необуздано темпераментна, френетична и виолончелото демострира искрящо виртуозна техника. За отбелязване е, че сле всяко поредно появяване на Диляна Момчилова на наша сцена, тя излъчва завидно владеене и самоконтрол в музицирането си! Това отдаваме на огромния ѝ опит на световния подиум. Ларгото на трета част, с мистично звучащите тембри на виолончелото, отнесе и най-материалистично мислещите слушатели в трансцедентални светове, в друго измерение… А последната част на сонатата, освен богатата си музикална постройка, беше ярка демонстрация на изключителните виртуозни клавирни умения на проф Захариева. Порой от богати акорди и брилянтни пасажи омаяха публиката!

Питам се, има ли за любителите на Бодлер, Реноар и Дебюси нещо по привлекателно и вълнуващо от „Негово Величество Импресионизма“?

Такъв беше финалът на концерта: Апотеоз на тази велика соната за чело и пиано от К. Дебюси. Наистина тя няма нищо общо с музиката на Романтизма и то съвсем съзнателно. Композиторът търси и намира друг, уникален израз, който има неповторимо очарование и който двете артистки превъзходно владееха и боравеха успешно в изпълнението си. Динамика, крешченди, де крешченди необичайно подсилени до краен предел ачелеранди, влудяващо забързани, това бяха завидно използвани и демонсрирани от дуото.

В заключение, това беше изключителен концерт, за който ще си спомняме дълго!

Светослав Дерменджиев

23rd Jun2017

Лятото на влюбените… в България

by Черно и Бяло

Проф. Славка Антонова представи нова стихосбирка в родината си

Славка Антонова

Славка Антонова е професор д-р по комуникационни науки и журналистика в университета в Северна Дакота, САЩ. Преподавала е и в университети в Тексас и в Нова Зеландия. Дисертациите ѝ са две – в Москва и Монреал, има научни публикации на няколко езика, работила е у нас в различни периодични издания. Стихосбирките ѝ, откакто живее далече от България, са две – „Ако стих по стих роня душата” и „Лятото на влюбените”, представена преди дни в София. Познавам я от студентските банки в СУ „Св. Кл. Охридски” и питам първо за сегашната ѝ работа след годините емиграция в Канада, Нова Зеландия и САЩ.
Когато си преподавател, разказва тя, в Америка се работи 9 месеца, договорът е за толкова, не ти плащат през цялата година, пускат те във ваканция и ако си намериш нещо допълнително, намериш…  Та през учебния семестър преподавам, подготвям лекции. Тази година имах курс, „Информация, технологии и социална промяна”. Това беше начален курс – студентите идват веднага след училище, 18–19-годишни. Такъв курс е отворен за целия университет, т.е. преди студентите да са определили дали искат да учат комуникации. Който иска – идва, слуша и се профилира. 140 души бяха. Другият ми по-специализиран курс, продължава тя, е за четвърта година студенти, преподавам медийно право на 15–20 човека. Но съм горда, че като вземат този курс, доста от тях решават да учат право. Отначало то ги стъписва, те не знаят какво е, но като минат курса, добиват увереност и отиват право да учат, което е добър знак.” Паралелно с преподаването са изследванията,  продължава проф. Антонова, тя работи в областта на глобалното управление на интернет, по тази тема има статии и книга, като основен проблем сочи желанието на националните правителства да си „окупират” тяхната територия в интернет, както правят във физическото пространство. И още – проблеми на интернет престъпленията, на личното пространство в мрежата…

Всяко лято Славка Антонова идва в родината си, този път е с поетична книга. А нейните студенти подозират ли, че пише стихове?… Не, категорична е, това е съвсем лично. И добавя: „… така се случи, че аз имах достъп до три възможни изказа, единият беше журналистиката, другият – научните публикации, сега и поезията.”

Откога? Във факултета по журналистика литературните четения бяха обичайни, но не си спомням точно Славка да е редила рими. Тя признава как се е решила чак на 62 да ги покаже, пазила ги е дълбоко за себе си. Редове не за публикация, без комерсиална цел. За авторката са имали и терапевтична значимост. Особено в Нова Зеландия изживяла много труден момент, съпругът ѝ Митко, Димитър Антонов заминал и останала сама. Задавала си въпроса какво прави на края на света. Съвсем сама. Макар че работя, имам си място, получавам си пари и всичко, но какво правя там, питала се Славка. Сега споделя: „там имат един Лонг бей, дълъг, дълъг залив, и аз вървя по плажа и си рецитирам, моите стихотворения ми даваха кураж.”

А ако трябва да преведе стих за студентите си от Северна Дакота, за да опознаят по-добре преподавателката си? Тя се замисля: „Ако е за тях, трябва да е нещо, което да даде мъдрост. Имам едно стихотворение ЖИВО(то)ПИС. Живопис, но и животопис. Там казвам, че всички тръгваме от бяло платно, което е трамплин за скок, а след това се натрупват толкова нюанси на сивото, че загубваш цялото, не знаеш какво става. Човек се пита – ако мога да се върна обратно, отново да тръгна втори път – какво? След години ще търсиш цялото пак в хаоса на едно платно”. Ето я житейската поука, според нея, винаги се стараем да намерим цялото, а реално нюансите на сивото, всекидневното правят смисъла на живота ни това, което е.

Това ли би казала и на децата си? Посвещавала им стихове, когато са били малки, вече не би ги съветвала с рими. Синът ѝ Любчо защищава аспирантура по биоинформатика в Дания, женен е, има дъщеричка. Дъщеря ѝ Лилия е завършила аспирантура по микробиология, семейна, с две деца, живее в Канада. Хубава семейна снимка, а Славка си спомня как преди десетилетия в Канада с мъжа ѝ решавали въпреки дипломите и професионалния си опит да започнат пак отначало. И добавя: „децата учиха и завършиха, а ние още не бяхме ги настигнали…”

Поетите понякога признават, че живеят в необичайни измерения. Какъв е другият свят на Славка Антонова? Тя разкрива: „Миналия ден със съпруга ми слушахме млади хора край нас да си говорят и той каза: леле, май наистина сме в паралелни светове. В България си идваме с представата какво е било, а тук нови поколения растат и всичко е различно. А какъв е моят свят? Държа да знам, че не съм се променила, че същата ценностна система, която ме е ръководила през целия ми живот, продължава да действа и съм открита, честна, трудолюбива, блъскам се да постигна неща, които не са лесни. Иначе светът там е лъскав, официален и студен. В САЩ приятелство не се прави лесно, всичко е много прилично, нежно, лесно, но след поздравленията, които хората си разменят, няма дълбоко приятелство. Докато в Канада и Нова Зеландия правихме приятелства изобилно.” Тя си го обяснява така: „там хората са оставени на себе си, държавата не се грижи за тях медицински и пр. Студентите натрупват огромни заеми, всички работят, докато учат. И когато аз разказвах какво беше при социализма, те се чудеха как е възможно. Това беше време да учиш и даже ти даваха стипендия да учиш… Но когато си в Щатите, разбираш, че си в центъра на нашата Вселена и нашето време, защото там се вземат решенията, които имат значение за целия свят. Хората не са политиката,  разбира се. Специално Северна Дакота е малък щат, там хората са фермери, много консервативни, не обичат промяната и гласуват обикновено за републиканците. Но има и много либерални преподаватели в университета специално, толерантни към всички. Друг свят…”

В едно стихотворение признаваш, че щастието е ходило по петите ти, напомням ѝ. Само мечта ли би искала от златната рибка, ако я уловиш, както си написала. Славка Антонова се усмихва, защото по начало материалното за нея не е мечта, не е нещо, към което се е стремяла. Но себедоказването, постигането на върхове в професията – те водят, стимулират, карат я да се бори.

А само на български ли реди стихове? Да, опитала се да преведе своите на английски, но се оказало много трудно. Макар, че пише научните си статии на английски с лекота… Не можала да постигне свободата, с която пише на родния език. Стига до ниво, което не ѝ се вижда поетично. И все пак е започнала работа върху английски превод на първата си стихосбирка и ще се опита да я издаде. Навярно и затова за финал на разговора ни избирам нейни строфи „след толкова уроци по безмълвие сега ти казват говори.” Какво би казала проф. Славка Антонова тук и сега?  За нея е естествено да се върне обратно при нещата, които са я вълнували преди промените. Не само политическите. Изведнъж човек осъзнава, че уроците са били на самоцензура, постоянно да мери какво да каже и какво да не каже, какво е позволено и какво не. Според нея, ако трябва нещо драстично да се променя, то е хората наистина да почувстват, че има смисъл да говорят. Нейната надежда е в бъдещите поколения, защото вижда младите, които растат и могат.

Антония Мечкова

19th Jun2017

II Фестивал на италианското кино в България

by Черно и Бяло

Второто издание на Фестивала на италианското кино в България ще се състои от 19 до 23 юни 2017 г. в София. Област Пулия ще представи пред българската публика свои върхови постижения в киното, еногастрономията и туризма.

Събитието се организира от Италианската търговска камара в България, след големия интерес проявен от страна на българската публика към миналогодишното първо издание на фестивала, а Националният дворец на културата отново е партньор на инициативата. Този път акцент е област Пулия, една от най-живописните и богати на традиции италиански области. По този начин фестивалът представя постиженията на регионално ниво в областта на киното, еногастрономията и туризма, които са известни в цял свят.

В рамките на програмата ще бъдат представени осем филма, подбрани съвместно с Apulia Film Commission, които ще бъдат прожектирани всеки ден в кино „Люмиер Лидл“, където скоро ще бъдат пуснати в продажба и билетите. Голяма част от тези продукции са носители на едни от най-престижните кинематографични награди в Италия: Nastri D’Argento, David di Donatello, Ciak d’Oro. Филмите ще могат да бъдат гледани и в културния център „G8“ в София.

Сред лентите, които ще бъдат представени са: „Голямата мечта“ (Ilgrandesogno), режисьор Микеле Плачидо, „Фокача блус“ (Focacciablues) с участието на Микеле Плачидо; „Хляб и бурлеска“ (Paneeburlesque); „Жена за приятел“ (Unadonnaperamica) и други.

Фестивалът ще стартира с филма „Голямата мечта“, филм на знаменития Микеле Плачидо, който никога досега не е бил представян на големия екран в страната ни.

Коктейлът след официалното откриване на фестивала ще се състои на 19-ти юни на терасата на ресторант „Лаура“ (втори външен етаж, от страна на вход А3) от 18.00 часа.

Основната цел на инициативата е да насърчи културния обмен между Италия и България в областта на кинематографията. Събитието се провежда под патронажа на Посолството на Италия в България, Министерство на културата на Република България, Столична община в качеството си на „Тврочески град на киното“ на ЮНЕСКО, Област Пулия, и се реализира в сътрудничество с Асесориата на Област Пулия, служба „Туризъм и културна индустрия”, фондация „Apulia Film Commission“, агенция „Puglia Promozione“, Национален дворец на културата, Национален филмов център и в партньорство с „Ню Бояна Филм“.

Второто издание на Фестивала на италианското кино в България продължава традицията на други големи културни и артистични събития, организирани от Италианската търговска камара в България през изминалите години. Фестивалът е на път да се превърне в традиция, която доказва колко важен е културният обмен между Италия и България, който дава възможност и за контактимежду бизнес средите на двете страни. В рамките на събитието ще има среща на италиански и български кинопрофесионалисти.

И тази година Фестивалът на италианското кино в България се провежда в рамките на ежегодния „Италиански фестивал в България”, организиран от Агенцията ICE, промотираща дейността на италианските компании по света.

08th Jun2017

Младите от НЧ „Димчо Дебелянов-1960” танцуваха, пяха и свириха в голямата зала на РКИЦ

by Черно и Бяло

Благодарствени слова се чуха към Павел Журавльов и Коста Пеев

РКИЦ за пореден път вдигна завесата на голямата зала за годишния концерт на НЧ „Димчо Дебелянов-1960“ под наслов „Магията на танца“ – по проект към Столична община от Програмата за развитие на физическото възпитание и спорта.

В приветствието си към гостите, водещите цитираха Лев Толстой, който говори за танца като за „най-заразителното“ изкуство, което успява да разкрие най-дълбоките човешки преживявания, въвличайки по необикновен начин зрителя.

Бе подчертано, че за развитие таланта на възпитаниците на читалището имат принос техните дългогодишни преподаватели. А това са Славея Стойчева – ръководител на танцово студио „Класик“, Росица Йорданова – музикален педагог и ръководител на Арт училище „Студио Музика“ и Светла Янъкова – ръководител на школата по пиано.

Настоятелството и преподавателите бяха приятно изненадани от поздравленията на СБЖ, от сп. „Черно и Бяло”, от представители на културата и медиите.

Ко-водещият Марио Кръстев обяви и първото изпълнение на децата от танцово студио „Класик” от операта „Фауст“ от Шарл Гуно.

Радостните изненади не закъсняха с изпълнението „Приятелки” от балета „Жизел“ по музика на Адолф Адам. Красиви костюми, грациозни балерини, много пластичност.

Гости на концерта бяха младите таланти от COOL GIRLS в изпълнение на СИ-ДИ-ЕС балет, с педагог Силвия Владова.

Публиката бе провокирана от младата певица Лора, която не за първи път бе заслужила аплодисментите на публиката. От школата на Росица Йорданова се представиха още Ния Виденова и Ивана, които печелят овациите на българската и чуждестранна публика.

Ценителите на хубавата музика аплодираха младите пианисти Ани и Гергана Тричкови, Ивана Джамджиева, Йоана Чакърова и Момчил Симов, които вдъхновиха слушателите с Прокопиев, Жул Леви, Кабалевски и Шуман.

Концертът на читалището показа нови танци, нови постановки. Вариация „Сън” по музика на Шопен, Ноктюрно по музика на Ник Периото, танц по музика на Бородин от операта „Княз Игор”. Залата се възпламени от динамиката и красотата на Черкезко и Брезнишко хоро в изпълнение на възпитаниците на танцова школа „Мераклии” – София под ръководството на Петър Петров.

Магнетичната Симона изпълни популяното парче BENG-BENG заедно с балет СИ-ДИ-ЕС.

Музикалните и танцови изненади не спряха до тук.  Възпитаникът на Росица Йорданова Марио Кръстев, който над 10 години овладява вокалното майсторство в студио „Музика” към читалище „Димчо Дебелянов”, носител е на десетки престижни награди у нас и в чужбина, изявен талант  в киното и операта, носител  на  музикални формати, представи песента „Карузо, удостоена със златен медал на международния фестивал” Pop faundtion Lioret de mare, Испания.

Малко след това Марио и Люба пяха и танцуваха по невероятен начин песен от филма „Брилянтин”. Последва динамиката и младата радост в лицето на Ния Симеонова.

В края на концерта публиката бе завладяна от танца по хип-хоп-етно музика,както и на Last Dance визпълнението на ТС „Класик”.

От читалището изразиха благодарност към ръководството на РКИЦ за топлия прием и подадената приятелска ръка за развитие на културата и изкуството през годините. Благодарствено писмо бе подготвено до директора на РКИЦ – Павел Владимирович Журавльов и благодарствени слова към ръководителят на отдел „Наука и образование” Коста Пеев.

Съвсем на финала децата от читалището получиха своите  дипломи за успешно завършване на балетната школа и направиха снимка за спомен. С пожелание да продължи магията на танца, музиката и приятелството!

Миглена Китанова

23rd May2017

Театър „Българска армия” стартира кампания „Дари книга, ела на театър”

by Черно и Бяло

Всеки, който дари книга в периода 22–28 май получава 50% отстъпка за билет

Дарете книга заедно с театър „Българска армия” за Отделение по детска кардиология на Национална кардиологична болница и читалище „Георги Димитров”, село Ковачевци.

По време на седмицата, през която честваме Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост – 24 май, театър „Българска армия” ще приема книги, подходящи както за деца така и за възрастни, в запазено състояние.

При дарение от 4 до 6 книги получавате втори талон за отстъпка от цената на 1 билет.

Театър „Българска армия” ще се погрижи да отнесе събраните по време на кампанията „Дари книга, ела на театър” книги на избраните места:

Отделението на кардиологичната болница обръща специално внимание на своите малки пациенти. Там са хоспитализирани деца от 0 до 18 години, а занималнята е мястото, където могат да четата и играят и да се почувстват истински щастливи. Медицински клоуни се грижат децата да преминат по-спокойно през процесите на стресови и интензивни процедури. Отделението има нужда от книжки в добро състояние, за да може занималнята да осигурява нови и разнообразни четива на децата.

Село Ковачевци е второто място, където ще отидат част от дарените книги. Библиотеката в читалище „Георги Димитров“, която през 2016 година е с над 600 посещения, се нуждае от обновление. През лятото в нея се предоставя и възможност на деца да четат, рисуват, участват в занимателни игри. Целогодишно се оформят и кътове за отбелязване на бележити годишнини. Същевременно в сградата се помещава Клуб по дърворезвабрство и изобразително изкуство, Сурвакарска група, Група за народни танци и Фолклорна група „Веселие” с множество награди от страната и чужбина.

Зарадвайте непознат със своята дарена книга от 22 до 28 май!
С този жест получавате талон за отстъпка от цената на 1 билет за постановка по избор до края на сезона.

23rd May2017

България е там, където звучи българска реч

by Черно и Бяло

От 17 до 19 май 2017 г. в София се състоя първият Национален форум на българите от балканските страни „МИСИЯ – НАСЛЕДСТВО“ под патронажа и с участието на вицепрезидента на Република България госпожа Илиана Йотова.

В работата на форума, който се проведе в Регионалния исторически музей (Музея за история на София), изказвания направиха и представители на държавни институции, които оказаха институционална, логистична и финансова подкрепа в подготовката и провеждането на инициативата – председателят на Държавната агенция за българите в чужбина г-н Димитър Владимиров, директорът на Държавния културен институт към Министъра на външните работи г-жа Людмила Димитрова, председателят на Комисията за политики за българите в чужбина в Народното събрание г-н Андон Дончев, директорът на дирекция „Образование на българите зад граница и училищна мрежа“ в Министерството на образованието и науката г-жа Наталия Михалевска. Присъстваха представители на Регионалния център за опазване на нематериалното културно наследство под егидата на ЮНЕСКО, Министерството на културата, Столична община и др. Във Форума участваха над 50 представители на българските исторически общности в балканските страни – Албания, Гърция, Косово, Македония, Сърбия и Румъния, както и студенти с български произход, които се обучават във висши учебни заведения в София. В рамките на културната програма участниците посетиха знакови места в София, свързани със съхраняването на нашето културно наследство и на българската културна идентичност. По време на Кръглата маса на 19 май 2017 г., която се проведе в партньорство с Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН и с участието на директора на Института доц. д-р Петко Христов, бяха обсъдени необходимите дейности, свързани със запазването на българската духовност сред нашите исторически общности в балканските страни, като гаранция за съхранението на националната ни културна идентичност. Участниците в дискусията потвърдиха необходимостта от изучаването на български език и предаването на традициите ни на младото поколение, говориха за отражението на глобализацията върху съхранението на националната културна идентичност. Обсъдени бяха и специфичните за всяка общност нерешени проблеми и решаващото съдействие от страна на българската държава. Всички се обединиха около желанието и готовността на младото поколение българи от историческата ни диаспора да се срещат, да общуват, да работят заедно за общото си бъдеще и подчертаха значимостта на инициативата на сдружение „Глобално творчество“ и нейния принос в запазването на българския дух навсякъде по света, като възложиха на гражданската организация отговорността да направи проблемите на запазването на българската духовност сред българските общности на Балканите видими за обществеността в България. Участниците във форума единодушно приеха за мото на следващите си действия посланието: „България е там, където звучи българска реч“.

Сдружение „Глобално творчество“ – София

17th May2017

Блестящата Лия Петрова, солист на радиосимфониците

by Черно и Бяло

На фона на противоречивите събития, случващи се в обществения и личен живот на българина, изкуството, музиката са „оазисът“ за нас хората с тази нагласа, които ни предпазват и окрилят в този забързан и депресиращ  свят! За наша радост, музикалният ни живот е интензивен и изпъстрен с разнообразни по жанр стойностни изяви. Безспорно, концертът на Симфоничния оркестър на БНР, с диригент Росен Гергов и солист Лия Петрова, състоял се на 10 март 2017 г., се открои на софийския концертен подиум! Преди да коментирам концерта, бих искал да предложа на читателите, кратко интервю с маестро Росен Гергов, споделено малко преди събитието.

На въпроса ми към маестро Росен Гергов, какви са бъдещите му планове, както с радиосимфониците, така и личните му изяви и ангажименти по света, маестрото сподели за прекрасните си взаимоотношения с музикалните среди в Япония следното: „В Япония нещата се развиват много добре за мен, тъй като имам прекрасен агент, който е много контактен и прави връзка с различни оркестри. Вероятно допадам на японците с начина си на работа,  като диригент и там много често ходя, по четири пет пъти на година.“

Бихте ли приел да бъдете музикален директор на някой японски симфоничен оркестър?

Това ще е трудно, защото японците имат преклонение и респект пред по-възрастните хора, разбира се, има млади главни диригенти, но те са изключение. Нещата са в динамика и рано или късно и това може да се случи.

Къде, в коя държава усещате най-благоприятна атмосфера за реализация на творческите си изяви, Австрия, Америка?

Всъщност, навсякъде, където хората са със сърца отворени за музиката! Това е много индивидуално, това зависи от самите оркестри. Всеки оркестър е различен и бих казал, няма добри и лоши оркестри  (с малки изключения) и всеки един оркестър си има своите достойнства! В Япония професионализмът е изключително висок и там много лесно се работи. Всичко е подредено, музикантите са перфектно подготвени, много висока класа на свирене, а публиката е малко сдържана. Разбира се, слушателите изживяват изпълнението, но не го показват емоционално!

Предполагам, внушителни  зали, с превъзходна акустика? Преди години сме свирили в голямата зала в гр. Сеулневероятна архитектура, фантастична акустика!

Да, наистина така е и за професионалиста е благодат да твори в подобна обстановка. Примерно, в Русия публиката е въодушевена и реагира емоционално на всеки по значим момент на изпълнението! Беше удоволствие да излезеш на сцената! Такава любов на публиката, тя просто сияе, излъчва възторг… Професионализма е на еднакво високо ниво и в Русия и в Япония, но руската публика е много по-емоционална, ентусиазирана и отдадена на музиката.

Имате ли скорошни идеи, за нещо ново, различно в програмите на радиооркестъра?

Да бих искал нови произведения да се поставят, примерно от типа на музика от Лигети, Стив Райх, Джон Адамс…

Имате ли вкус към съвременната музика?

Да, определено!

Харесвате ли алеаториката, свободната и писаната?

Зависи как е направена творбата. Ако не е абсолютно свободна през цялото време, да. Ако в дадено проиведение има отделни елементи на алеаторика и после преминава към традиционния принцип на композиция, това приемам! Защото при пресъздаване на свободната алеаторика, няма нужда от диригент.

Ако решите да се докоснете до този стил при нашите композитори, това са Васил Казанджиев, Георги Минчев, като последният има интересни произведения с този приом на композиция!

Да, сега предстои да направим концерт за пиано от Георги Минчев. В заключение, зависи как е направена творбата, ако не е самоцелна и е убедителна, е добре дошла за интерпретация.

Петнадесетгодишен Росен Гергов, още след първия си урок при маестро Михаил Ангелов  знае, че иска да стане диригент. Талантът и последователността му бързо го водят напред – през 1998 г. Росен Гергов печели специалната награда за диригентски дебют на конкурса „Млади музикални дарования”. Следващата година завършва Музикалното училище в София с пълно отличие и национална диплома за високи постижения в областта на музиката. На 18-годишна възраст заминава за Виена, за да продължи образованието си при диригентите Леополд Хагер и Сейджи Озава. При дипломирането си дирижира Симфоничния оркестър на Австрийското радио и телевизия, после става асистент-диригент във Виенския симфоничен оркестър. Кариерата му на блестящ диригент се развива бързо, канен е да свири с много знаменити оркестри и оперни театри по света. А от края на 2015 година Росен Гергов е новият главен диригент на оркестъра на БНР.

Концертната програма беше открита с изпълнението на оригиналната, впечатляваща с замисъла си българска творба, „Пасакалия и Токата” от композитора Мирослав Данев.

Мирослав Данев завършва БДК (дн. ДМА „Проф. П. Владигеров”) със специалност флейта през 1983 г. Като студент посещава курсове по композиция при проф. Марин Големинов. Участва в майсторски клас по композиция, организиран от Тон де Леув по време на Международно ателие под егидата на фондация „Gaudeamus”. От 1987 г. Мирослав Данев работи като звукорежисьор и музикален консултант в звукозаписното студио на Българското национално радио.

Сред творчеството му са предимно инструментални произведения. За симфоничен оркестър са „Еон”, „Виа долороса”, „Пасакалия и Токата”, „Рапсодия за цигулка и оркестър“, „Хореографски фрески“, „Сюита за флейта и оркестър“. В камерния жанр се открояват „Соната за флейта и пиано“, „Духов квинтет“, „Струнен квартет“, както и клавирни пиеси. Творбите му, в съзвучие с най-добрите традиции на XX век, се изпълняват многократно на национални и международни събития в България и по света – Чехия, Грузия, Германия, Франция, Япония, Русия, Великобритания и САЩ.

За да оценим достойнствата на този безспорно талантлив и зареден с творчески потенциал композитор, нека си припомним някои моменти от биографията му: Очевидно младият музикант отрано осъзнава, че любимата му флейта не е достатъчна в музикантските му търсения и решително се обръща към Композицията. Изборът му да учи при голямия български композитор, класик проф. Марин Големинов (френски възпитанник от школата на Пол Дюка, но неразривно свързан със съкровищницата на българският фолклор) формира спецификата на композиционната му техника! А факта, че Мирослав Данев е заслужил, действащ звукорежисьор в Звукозаписа на БНР ни обяснява, от къде идва познаването му на изразните средства на големия симфоничен оркестър и боравенето му с тях! А те са необятни! Пиесата започва от „нищото“! Мрак, тъма и в далечината се заражда неотклонният ритъм-неравноделни тактове изпълнен от Барабан, Тимпани и следващ изграждането на произведението до финала. Всяки нов, зародил се епизод е сюрприз, нова комбинация от тембри, които формират звуковата картина! Порив на душевно просветление обхваща слушателя с встъплението на щрайха, който ескалира, насища се със сурови, дисонантни хармонии и достига до грандиозния звуков апотеоз, символизиращ Истината, Доброто в Света!

Нарастващото вълнение на публиката, в очакване на любимата и цигуларка Лия Петрова беше осезаемо…

Творческата биография на талантливата артистка е впечатляваща, бих казал трумф! Ето някои моменти, които искам да споделя с читателя: Родена е в София в семейство на музиканти и започва да се обучава още на 4-годишна възраст. На 6 вече свири с различни оркестри. На 8 получава Моцартов медал за най-млад артист на ЮНЕСКО, на 11 е приета в Hochschule fur Musik und Theater в Рощок, на 19 става студент в „Queen Elisabeth“ Music Chapel в Брюксел. Това учебно заведение ѝ предоставя уникалната възможност да свири на оригинален италиански инструмент Matteo Goffriller, изработен през 1690 г. След Брюксел специализира в Берлин, в Hochschule für Musik „Hanns Eisler“. Има изяви с музиканти като Юри Башмет, Рено Капюсон, Марта Аргерих и Миша Майски, участва в някои от най-изтъкнатите фестивали в Европа и концертира като солист с редица изтъкнати оркестри.

Решението на маестро Гергов, да включи концерта за цигулка от Карл Нилсен в изисканата си програма е грандиозния успех на Лия Петрова, завоювала първа награда, в престижното международно музикално  състезание „Карл Нилсен“ 2016 г., заслужен повод за гордост за Българската музика!

Международният конкурс „Карл Нилсен“ е за инструменталисти до 30-годишна възраст. Провежда се под патронажа на кралицата на Дания Маргрете II в градчето Одензе, родното място на Карл Нилсен (1865–1931) – емблематичният датски композитор, диригент и цигулар. Нивото е наистина високо и пред претендентите са поставени сериозни изпълнителски  предизвикателства. В регламента е заложена идеята на победителя да бъдат дадени реални възможности да блесне пред международната публика и критика, което е силен тласък за бъдеща световна кариера – наградата винаги включва записи за реномирана звукозаписна компания, престижни изяви с водещи оркестри и прилична парична сума. От 16 до 22 април 2016 „Карл Нилсен“ се състоя за десети път. В различните години конкурсът се провежда за различни инструменти, като се редуват цигулка, флейта, кларинет и орган. Юбилейното издание бе за цигулари, а ключов компонент в последния кръг – интерпретиране на изключително трудния „Концерт за цигулка“ на самия Карл Нилсен, написан в 1911. Ето, какво споделя председателя на международното жури Николай Знайдер: Имаме удоволствието да наградим Джи Юн Лий и Лия Петрова заедно за първото място. За нас беше невъзможно да разделим тези две отлични цигуларки, еднакво заслужаващи да спечелят.

Двама са „фундаменталните представители на северната музика“ с тяхните цигулкови концерти: Ян Сибелиус  и Карл Нилсен, като вторият е носител на неокласицизма, изпреварвайки с 10 години този стил, характерен за творчеството на И. Стравински.

Музикалният език на К. Нилсен е пестелив и сдържан, а в постройката на отделните части е нетрадиционен и усложнен: Те са, или четири бърза-бавна-бърза-бавна, или две големи, обединяващи по две части, със структура напомняща на бароковите кончерти гроси.

С вълнение си спомням встъплението на солистката с внушителна, разгъната соло каденца, с която тя прикова вниманието на публиката. Тази стройна, деликатна девойка извличаше фантастичен, благороден звук от емблематичната, триста годишна цигулка „Матео Гофрилер“. С артистичен замах ваеше последвалата лирична тема, обагрена с грация и поетична красота. Усещането в слушателя беше пълен синхрон между солист и оркестър! Внезапното навлизане в основната част на концерта: Allegro cavalleresco даваше шанс на виртуозната цигуларка да разкрие достойнства, като усет към вярната фраза, благородството на звука и непоклатимо чувство за ансамбъл! След вихренното Rondo и последвалия Финал, Лия Петрова пресъздаде безпогрешно атмосферата на композицията- Ведрост, Веселие и Безметежност! С вяра и упование, очакваме бъдещите завоевания на нашата именита сънародница на световния музикален подиум!

Музикалният свят, хилядите почитатели на великия композитор Сергей Прокофиев се прекланят пред безсмъртното му творчество и изпитват мигове на духовно блаженство от досега им с тази музика! Такова беше изживяването на публиката по време на изпълнението на Седмата симфония от С. Прокофиев! Доказалият се  на световната музикална сцена талантлив и многообещаващ диригент, маестро Росен Гергов, със своята палка ни представи един съвременен прочит на гениалната музика.

Сергей Прокофиев създава Седмата си симфония през 1951 г. Идеята на композитора била, да напише творба, която да не бъде сложна и да увлича детската аудитория, съобразена и да бъде излъчвана по радиото. Но в процеса на оркестрацията, симфонията прераства в по крупна музикална форма, изразяваща израстването и големите надежди на младостта, оптимизъм, като в самият финал се появява отенък на тъга и печал.

За своята последна симфония Прокофиев е посмъртно удостоен с Ленинска награда.

Умело и убедително, диригент и оркестър подесоха Първата част на симфонията, оставяйки в аудиторията усещането за разпята и изразителна основна тема, а във втората тема проблясваха по смели, мелодични ходове, които биваха удържани от строгата, премерена ритмика и палката на Маестрото. Последва бляскава Втора част, написана в добрите традиции на валса, наследени от Чайковски и Глазунов. За отбелязване е благородното звучене на виолончелите, в диалог с духовите инструменти!

Третата част, Andante с марш, наподобяващ детска песен и финалът-скерцо, в което Маестро Гергов постигна стремителна, огнена, увличаща, изпълнена с фоерверки в оркестрацията атмосфера! В края на симфонията се появи емблематичната първа тема, носеща нотки на тиха, едва доловима печал.

Възторжени одобрения, възгласи „браво“ изразиха благодарността на публиката към оркестър и диригент!

Светослав Дерменджиев

14th May2017

Хубостта няма старост, както и народното изкуство няма старост

by Черно и Бяло

Но… пътували ли сте назад във времето? Търсили ли сте отговор на въпроса: Защо някога са носили сукмани с три реда сърма по ръкавите? Каква е символиката на българската шевица? Защо в носията от Разградско е везано „дървото на живота”? Защо престилката във Ветренско е бяла или зелена? Защо ризата от Видинско е конопена, надиплена с розови карамфили и кафяви шарки?… Сигурно много от Вас са се обръщали към книгите и от тях са черпили знания. Други са посещавали музеи, за да видят дрехите на старите българи и научат повече за тях. А ние… решихме да разкажем за богатството на българските народни носии и същевременно да ги покажем – ей така, на живо, облечени от красиви момичета, от млади жени, та дори и от баби на 84 години, които, макар и с възрастта си, сияеха в дрехите отпреди 150 години и изглеждаха като любимите ни герои от разказите на Вазов, Йовков, Елин Пелин…

Идеята за провеждане на Празник на българската носия възникна през 2016 г. и след като я споделих, тя веднага бе прегърната от директора на Регионалния исторически музей в Пловдив – г-н Стефан Шивачев, от художествения ръководител на ансамбъл „Войводинци” – г-жа Илияна Божанова, както и от целия екип на музея и ансамбъла. И както се казва в приказките: Рекохме и го сторихме.

Вечер на българската носия с ревю на автентични народни костюми от колекцията на г-жа Ваня Велкова с участието на Представителния фолклорен ансамбъл „Войводинци”

Вечерта се проведе преди месец, но казват, че за нея още се говори и ще продължава да се говори дълго. Специалистите определиха вечерта като „фолклорно събитие – единствено по рода си в България”. Гостите на празника го нарекоха „Вечерта на нашата носия”. Други го виждат като „Съхранена красота”, а трети пишат: „…багри и шевици, слънцето изгря с прелестите на още и още красоти, автентични национални носии в ритъма на сърцата – сътворили ги, дали им живот, обич, страсти, скърби и неволи… Горди от Балкана, благословени от плодородие, луди от младост, с любов заченати, щастливи от песни, пълни с живот…”

Фолклорният празник се състоя в петък, на 7 април 2017 г. в тържествената зала „Съединение” на Регионалния исторически музей в Пловдив, точно преди хубавите пролетни празници Лазаровден и Цветница. Присъстваха г-жа Велина Георгиева, представител на кабинета на вицепрезидента – г-жа Илияна Йотова; заместник-кметът на Пловдив – г-н Георги Маринов, представители на различни държавни и недържавни институции и организации, редица представители на медии, дарители, както и гости от София, Плевен, Бургас, Хисаря, Карлово, Пазарджик, Ямболско, Кюстендилско, Русенско, Асеновград, Монтана и др.

Откриването на Фоклорната вечер започна с живописно танцово изпълнение на ансамбъл „Войводинци”. То бе последвано от официално приветствие на директора на Историческия музей в Пловдив – г-н Стефан Шивачев, както и от поздравителен адрес, поднесен от г-жа Велина Георгиева, представител на кабинета на вицепрезидента. В думите към гостите г-жа Георгиева каза: „Приветствам най-сърдечно Вашата родолюбива инициатива, чрез която повече хора да се приближат към познанието за корена си, да се почувстват по-одухотворени и горди със своя произход.” В поздравителните слова от моя страна разказах за колекцията ми от носии и разнообразието на българските традиционни костюми.

На ревюто бяха представени автентични български народни носии от края на XIX до средата на XX век от различни краища на страната като носиите бяха облечени от момичета и жени на възраст от 13 до 84 години _ всички те участници в Представителния фолклорен ансамбъл „Войводинци”.

Всеки един фолклорен костюм се появяваше пред публиката на фона на музика, характерна за неговия регион. Представянето бе придружено от информация за жената, изработила и притежавала някога този народен костюм, информация за селището, от което е носията, както и информация за типичните белези на съответната традиционна дреха. В този ред бяха показани 31 носии от Странджанско, Русенско, Пловдивско, Софийско, Монтана, Враца, Разград, Кюстендил, Плевен, Стара Загора и много други. Представянето на дрехите от „секция Родопи” бе съпроводено от три значими фигури в музикалния фолклор: гайдаря Слави Кехайов, гайдаря Стефан Янев и певеца Любомир Петов. За цялостното музикално представяне на традиционните костюми се грижеше великолепният акордеонист от ансамбъл „Войводинци” – г-н Тодор Янков. Танцьорите от същия ансамбъл приповдигаха настроението ни с кръшните „Мизийски ритми”, „Варненски танц”, „Пирински танц” и слънчевото си излъчване.

Пъстрият празник продължи около два часа и половина, но публиката като че ли се сля с времето. Затаила дъх, тя изцяло се бе пренесла в онзи, в другия свят _ изпълнен с пъстрота и шевици, с орнаменти и дантели, сребро и цветя… Тя съзерцаваше в захлас грациозните манекени, наслаждаваше се на полюшкванията на дрехите и искаше да долови всеки, дори и най-малък шум, идващ от потрепването на гривни, мъниста, монети, огърлици, висулки и коприна… Гостите тържествуваха в този „друг омаен свят”. Насядали като в „Радини вълнения” от романа „Под игото”, те се удивляваха от показването на всяка една дреха, „изпитваха” я с погледите си, вживяваха се в историите, които разказвах за някогашните притежатели на дрехите… В някои случаи гостите весело се усмихваха под мустак, друг път одобрително кимаха с глава, а трети закачливо докосваха ръкав или престилка…

И действително, празникът заприлича на една стара открехната книга. Книга, изпъстрена със старинни български носии и накити, с впечатляващи истории за родове и човешки съдби, преминавали по калдъръмени улици, китни градини, сборове и спретнати къщи… Книга за живота на българите, за богатата българска душевност, за умението на българската жена да сътворява красота и претворява заобикалящия я свят във форми и цветове… Видяното бе огледало на пословичното трудолюбие на българката, на нейните златни ръце – предаващи живот с посланието да остане за идните поколения, живот за нас – защото без корени, няма издънки, а без тях не цъфти и не ухае цвят.

По време на фолклорния празник на 7 април 2017 г. в Историческия музей в Пловдив прекосихме годините. Обиколихме България надлъж и нашир. Отчупихме топла погача и вита баница, накусихме розов локум и червено вино… И танцувахме, танцувахме в захлас… И не ни се искаше да спрем. Хорото се виеше като броеница, млади и стари се веселяха… И не можехме да се наситим на това, че бяхме заедно и наредени един до друг, стиснали здраво ръцете си, очите се пълнеха с красота на носии, с море от светлина и усмивки.

Де да можеха гайдарите още и още да ни свирят! Певците още и още да пеят! Вехтите носии нашепващо да разказват, а ние да вдъхваме аромата на здравец, лале и зюмбюл, да поглъщаме неувяхваща хубост… И да танцуваме, танцуваме безспир в едно старо и ново време… Но ето, че празникът завърши, за да поемем новия ден и да искаме отново да присядаме в старите къщи, дето е тъкмено с векове наред, дето е уютно, мило, наше и родно.

Ваня Велкова

12th May2017

Безсмъртният полк

by Черно и Бяло

На 9-и май т.г. се навършиха 72 години от края на най унищожителната война в цялата история на човечеството. През последните години, най-напред в Русия, а след това и в редица други страни, се зароди инициатива, която придоби популярност с името „Безсмъртният полк”. На Деня на Победата, в различни градове на страната и по целия свят, на улиците и площадите излизат множество хора, които носят снимките на свои близки, родители и прародители, участвали във войната. По този начин техните наследници отдават почит към своите предци, жертвали живота си, за да спасят света от нацизма и фашизма, завладяли Европа в средата на миналия век. Това спасение се е случило с обединените усилия на държавите от антихитлеристката коалиция – Англия, САЩ, СССР и другите съюзници. Безспорно най-тежки жертви и най-голям принос в борбата срещу германския нацизъм има СССР и неговата Червена армия, прекосила половин Европа, за да постави знамето си на най-високата точка в Берлин, сградата на Райхстага.

По този повод в Руския културно-информационен център в София, със свой оригинален концерт, пристигна Народният артист на Русия Сергей Петрович Никоненко. Спектакълът включва рецитал на стихове от Константин Симонов, Александър Твардовский и песни от войната. Преживял макар и на младенческа възраст войната, окупацията и трудностите на следвоенния живот, Сергей Петрович Никоненко е от хората, които с неугастващ плам разказват на поколенията за този нелек период от историятa. Самият той, изявен творец, спечелил многобройни творчески награди, интелектуалец, постигнал много в своята област, с разнороден талант, можеше и да остане настрана от политическия водовъртеж на съвременния свят, но съвестта на твореца не остава равнодушна пред опитите да се преразкаже историята. Тази на неговата родина, на неговите майка и баща, неговата собствена история.

Предлагаме на вниманието на четящата публика неговите разсъждения, изказани пред група български журналисти часове преди концерта-спектакъл.

Сергей Петрович, Вие сте известен с ролите си в театъра и най вече в киното. Вие сте известен  кинорежисьор, сценарист, а сега се изявявате като концертиращ артист – тази вечер имате концерт-спектакъл. Това напомня за някогашния ренесансов човек, с много таланти и интереси. Откъде черпите вдъхновение за това? И защо концерт?

С. П. Никоненко: „По отношение на вдъхновението, то никога не ме е напускало. Още по рождение ме обзе въдхновението и до днес не ме е напускало. А защо концерт? Защото се появи това движение „Безсмъртният полк”, не толкова отдавна. Нашата литературно-музикална композиция се казва „Бесмъртният полк”. Мисля, че такова забележително движение на хората на планетата, не само в Русия, не само в Москва, но и в други градове – вижте и днес в София, толкова тържествено, толкова приповдигнато с честните хора, дошли да отдадат почит към паметта на великото поколение, което отвоюва за нас мира, свободата, влезе в борба с фашизма, който се опитваше до 6-и юли 1944 г. с помощта на Рокфелерови долари и на американците, те продължаваха да снабдяват Хитлер, да му дават пари чак докато се откри вторият фронт. Така че, ясно е откъде духа вятърът на неискреността, този гнил вятър… Днес завършвам ролята, която в списъка с ролите, които съм изиграл, се брои като 222-ра. Много от тези роли са във военни филми. Аз в киното воювах практически на всички фронтове, даже в България в българския филм „Четиримата от вагона”, преди 47 години… Беше 1970 г., режисьор беше Атанас Трайков, сценарият беше написан от българския генерал Христан Христанов, виждате, че аз всичко помня. Също така Унгария „освобождавах” в унгарски филм и така се запознах и работих с видния унгарски режисьор Миклош Янчу. В нашите филми „Курската дъга” на режисьора Озеров, „Форсирането на Днепър”, „Освобождението на Киев”– защитавах Москва, Ленинград, Сталинград в различни филми. Освобождавах Беларус във филмите на Никита Михалков, воювах в планините на Кавказ, заедно с Гурченко (Людмила) в главната роля, във филма на Станислав Говорухин „Белият взрив”, воювах на Колския полуостров, далече на Север във филма на Егор Шчукин „Местата тук са тихи”, всичко си спомням! Така, че имам богат опит, „мирисал съм праха”. Даже съм бил раняван на снимки. Така беше. Събитията все повече и повече се доближаваха до реалните, „дайте още по-реално” – искаха, молеха режисьорите и така…

Има още нещо, което аз знам лично от моята майка, с която се озовахме на територия, окупирана от фашистите. Така се получи. Аз съм роден на 16 април 1941 г., а на 21 юни татко ни изпрати в своето село на природа, на въздух, при хубавото мляко, при пресните яйчица, при хубавите продукти. Ние пристигнахме там на 22 юни. А селото до края на 1941 г. се оказа в най-чудовищното място на войната, до гр. Вязма. Има такъв град Вязма и се оказа, че той попадна в най кървавията „котел” на Великата отечествена война – Вязмя-Ржев. Това е Духовщина. Духовщина, това е селище от селски тип, но след като я освобождават, Сталин е издал заповед да се отдаде Салют. В москва е даден Салют за освобождаването на Духовщина. Само за пример ще кажа – колко е струвало това освобождение, колко хиляди и хиляди хора са останали завинаги там.

И така, когато се появи „Безсмъртният полк”, разбира се, че се включих.

Това се отнася за поколението, което е извършило този героичен подвиг. А днешното поколение какво е? Има ли място в днешно време за такъв подвиг, може ли днес да се появи „Безсмъртен полк” съставен от сегашното поколение?  

Вижте, аз доскоро бях млад баща, а вече станах дядо, внукът ми е вече на 10 години. Така се случи, получи се беда. Неговата майка почина много млада, на 29 години от рак на мозъка. Аз му показвам различни филми, вкъщи, за момчета, които се оказват на война. Има такъв забележителен филм – „Синът на полка”, или „Съдбата на барабанчика”. И той с голямо удоволснтвие гледа тези филми. Задава въпроси, може да се разговаря с него, да се беседва. Но и с него има същите неща, като с другите младежи. Има там „тези неща”,  да натиска бутоните, да „подбутва” нещо на телефона. И с него имам договорка – с тези неща от съвремието, с тези „планшети” да се занимава не повече от половин час на ден. И той го спазва, бърза да „догони някого, „ да рулира” с автомобил, а всякакви глупости, които вървят по тази „световна” мрежа, има там толкова лъжи, толкова неистини, или още повече, толкова необходими на някого лъжи, за да се втълпи в съзнанието на хората тази лъжа. Виждате ли сега се получи така, че Русия някак си леко отслабна, през 90 – те години. Това беше период на много сериозно изпитание за Русия, защото много млади хора се увлякоха по наркотиците, виждах на улиците в центъра на гр. Москва млади проститутки, на вързаст по 12–13 години. Това беше голямо нещастие. Но, вижте, без много шум започва да се поправя всичко.

Ще разкажа още малко за себе си. С две думи буквално ще разкажа. Мама е отишла в партизанския отряд заедно с мен на ръце. Прекарала е там три месеца и след това партизанският отряд я е извел на град Белий, на „голямата земя”, както ние казваме, там където вече не е имало фашисти. Мама е напуснала дома ни в Москва на 21 юни 1941 г. и се връща през декември 1944 г. Извървяла е с мен на ръце повече от хиляда километра по фронтовете на войната. Няма как – за това трябва да се говори. А основно днес ще прозвучат стиховете на Константин Симонов, Александър Твардовский и песни от войната,  в актьорско изпълнение, не във вокално. Има малка разлика. Обещавам, че ако не ви харесам – всичко може да се случи – то моите приятели са виртуози, така умеят да свирят, че няма да съжалявате.

А сега играете ли в театъра?

Аз съм преди всичко киноактьор. Вече 57 години се снимам в киното, от 1960 г. Попадайки веднъж в театъра, аз видях там някакъв „терариум”. Там някак си едните искат да „изядат” другите. Постоянно се „хапят” и на мен това не ми хареса особено. В киното това не може да се случи, защото, ако нещо не ти харесва, много добре знаеш, че в следващия филм с този режисьор ти няма да се снимаш, или с тези партньори можеш да си допаднеш, въпреки че и там може да не се получи, дали ще ти дадат или не възможност да работиш. Затова преминах към режисьорската професия и между другото заснех вече 15 пълнометражни филма, един сериал „Анушка”, който не знам по какви причини вече 8 години лежи на рафтовете на Първи канал на Телевизията, независимо, че ние даже получихме награда в Ялта на кинофестивала „Кино-телефорум”. Нещо се случва в киното, което аз не съвсем добре разбирам. Може би ще ви бъде интересно, с две думи ще се опитам да ви разкажа. В моя нов филм, аз отново взех разказите на моя незабравим приятел Василий Шукшин, с когото се снимахме, по които заснех три филма – през 1988 г. „Елхички-клонки”, в 2002 г. „А на сутринта се събудиха” – филм за алкохолици, но не само когато те пият, а по-скоро за резултата, причините и следствието, както и новият филм, който заснех пред две години „Ловен живот” – с него получих на пет всерусийски фестивала пет големи награди. Ако направя равносметка, мога да кажа,  че най-скъпата за мен награда е от фестивала на Патриарха на цяла Русия Кирил –  „Лъчезарният Ангел”, имам и „Златен Сарматски лъв”, „Златен Феникс” в Смоленск, „Златно перо в Гатчина, на фестивал на писателите, а къде е филмът, в кой кинотеатър аз бих могъл да го гледам заедно със зрителите. По-рано правех така: Купувах си тихо билет, сядах и наблюдавах как зрителите го възприемат. Това ли съм снимал или не е това? Защото моите филми не са само за мен, не са само за жена ми, не са само за приятелите, не са само за някакви специални елити. На мен повече ми харесва, когато те се харесат на хората, помагат им по някакъв начин. Когато получавах писма, в които се казва, че „Вие ме спасихте…”, „Аз вече бях решил да си отида от живота…” , „Но вие изиграхте…”, наистина за роля говореше този млад човек, на ако съм спасил дори само един човешки живот, то цялото мое творчество е оправдано. А къде е филмът. Аз даже не мога да го купя на диск. Защо се получава така – пет награди, а филмът го няма!

Нещо се случва неправилно, несправедливо в нашето кино. Да го разбера не ми възможно. Попитахте ме за театъра. Появиха се „антрепризи”. Аз вече двадесет години работя в антрепризни спектакли и мисля, че това е най-честната работа, защото ако при нас не дойде зрителят, ние няма да можем да си заплатим пътя, настаняването, храненето, наемът за залата. За всичко това ние заплащаме сами. Изкарваме си парите и си плащаме. Има хора, заради които зрителят идва и си плаща. Имаше през този месец такъв „антреприз” с Александър Абдулов, с когото сме приятели, тогава той беше съвсем млад човек. Той по-късно ми се обади и в продължение на седем години обиколихме половината свят – по два пъти в Америка и Германия, и в Израел, и в Китай, къде ли само не сме били. Вярно, само в България не сме били. Спектакълът се казваше „Всичко преминава”, това е написано на пръстена на Соломон. Всичко преминава, премина и толкова. Това беше забележителен спактакъл. Зрителителите два часа много дружно се веселяха, смееха се и след това 10 минути съвършено искрено плачеха и ридаеха. Там даже имаме и един куриозен случай. В края на спектакъла жената, която седеше близо, понеже ставаше дума за това как мъжът все пак е изневерил на жена си, изведнаж тя, без думи, такъв шамар му зашлеви по бузата, че за миг всички се стъписаха, толкова беше силен този шамар, че проглуши целия театър. Ето това е реакция, това е за „живото дело”, за „правдата”.

По-късно бях в България и през 2000-ната година пътувах заедно с Маша Шукшина, с която се снимах при баща и Василий, когато играх главната роля, а тя беше на годинка и половина. Филмът се казваше „Странни хора”. По-късно тя се снима при мен, когато беше на 6 години, а сестричката ѝ Оля на пет години. След това се снимахме още един път, а сега тя вече стана баба Маня. Стана баба. Вече дъщеря ѝ Аня ме търси по добри дела, творчески, за Шукшинските дни. Аз се влюбих в България преди цели 47 години. Такава красота, аз не знам да съм виждал другаде. Ние прекосихме цяла България, не слагаме тук Черноморския бряг. Такъв имаме и ние. Добре бях миналата година в Несебър за десет дни. Не е това впечатление, което ми наприви Рилския манастир и особено от Македония – от македонската област – планините… Живях при един кръчмар в неговата триетажна къща. На третия етаж имаше три стаи. Аз бях в средната, а в другите имаше – в едната ябълки, а в другата окачен за сушене тютюн. И като задухаше вятър се разхождаше аромат ту на ябълки, ту на тютюн. А каква мастика, каква ракия, каква бира. Отогава запомних само „Една голяма, моля!”. Запомнил съм вкуса на българското вино и особено много ми харесват българските момичета. Много са красиви. Дора Николова и особено Маша Вандова. Ако тя може да ме чуе или да прочете тези думи – „Машенка, от мен много поздрави!”, аз в нея бях много влюбен. Тя беше от Варна. Там живееше.

Тя сега живее в София.

Щом я познавате лично, моля, предайте илично моите искрени и сърдечни поздрави!

А каква е вашата житейска награда, след толкова много творчески награди?

Аз работя, това е първата награда. А житейския приз е жена ми. Това е най-голямата награда. Въпреки, че характера ѝ е доста строг. Тя сащо е актриса – Екатерина Воронина. Ние двамата не един сервиз сме счупили…

В рамките на шегата, искам да попитам наистина ли сте подправял билети като съвсем млад, за да отидете на театър?

Разбира се, а защо не? Веднага ще ви кажа. Ние нямахме много пари. Баща ми беше вече на възраст. Воювал е на фронта като шофьор на тези реактивни установки „Катюша”, същите които донесоха смърт на фашизма. Той винаги е бил шофьор. И преди войната, и по време на войната, и след войната. Винаги е бил шофьор. След раняване през 1943 г. мислеха въобще да го отпишат, но впоследствие го оставиха на служба като шофьор на пожарен автомобил в Москва, това вече го помня, бях вече на 4 години през 1945 г.

Имате ли планове за близко бъдеще, може би нещо като ретроспекция на изминалия творчески живот, или е малко рано още за това?

Ако говорим да се снимам в киното, зависи от това дали някъде ще ме искат. Някой дали ще иска да снима с мен. Що се отнася до сценариите – да имам планове, има неща, които ме вълнуват. Тоест имам планове. Имаме антрепризни спектакли, те сега са четири, има и други предложения и тук е мястото да кажа, че вече мога да си позволя да „подбирам”, вече не да работя за пари, а повече заради удоволствието. Мисля, че вече съм „заработил” за това право да играя в тези спектакли, които ми харесват и да работя с тези хора, които ми харесват. С тях ми е удобно, уютно, комфортно да работя с такива професионалисти от висока класа. Това е много добре. И ако освен това са непиещи, въздържатели, това е вече празник. Да не пият по време на работа, когато трябва да излязат на сцената. Имаше такъв спектакъл за Чапаев, и аз просто си отидох, когато ги предупредих, че ако още веднъж ги видя пияни, въобще с тях няма да играя. И ги напуснах. Видях ги отново да пият и дотук беше. Ще се срещаме по улиците, ще се поздравяваме и толкова.

Освен това, ето сключих договор с едно издателство и ето, че сега пиша книга. В края на тази година трябва да я предам. Тя може би е в някакъв смисъл автобиографична и ми се иска аз самият да проумея нещо от сорта на, както се шегувам, „Всички са умни! Но един е артистът”. Какво ме е подтикнало? С какво започна всичко? Къде са се запътили всички тук? А за това което ме попитахте. В театъра ме въведе забележителния режисьор Николай Охлопков. Веднъж бях намерил малко парченце „ватманска” хартия, на нея беше написана датата, да допуснем 9-и май, две лица, първи балкон и подпис. Веднага си помислих, ако аз се науча така да се подписвам, тогава нямаше тези типографски бланки, нямаше типографически щампи и т.н., просто беше парченце хартия. Купих си ватманска хартия. Отрязах си парченце колкото е нужно и започнах да опитвам. Натискът да бъде колкото е нужно, нали знаете, колкото по-силно натискате, толкова по-дебела става линията. Купих си синьо мастило и започнах да тренирам. Усъвършенствах се толкова, че накрая станах виртуоз. Накрая имах толкова опит, че започнах да го правя и с молив. Подправях подписа с едно движение. Не виждам да съм правил кой знае колко нещо лошо, тогава бях момче.

Извинете ме, но трябва да отида да репетирам. Ние играем този спектакъл толкова рядко, че трябва да се видя с моите приятели. Те наистина са виртуози.

Красимир Пеков

11th May2017

Сърбия поздравява София

by Черно и Бяло

Под това мото протече Денят на сръбската култура и спорт, организиран от посолството на Република Сърбия на 9 май в столицата. Негов партньор в тази инициатива бе „Сити марк арт център“.

Първата част от деня протече като шахматен турнир в посолството. Участваха сръбски и български шахматисти, на ниво кандидат-майстори на спорта. Създаден бе и шахматен клуб на дипломатите. В него могат да се запишат както всички представители на дипломатическия корпус у нас и служители на Министерството на външните работи на Република България, така и членовете на техните семейства.

Втората част бе истински празник на народната музика. Той се проведе вечерта в залата на „Сити марк арт център“. Във фоайето на това прекрасно културно пространство бе разположена изложбата „Лесковац поздравява София“. Но истинският поздрав от сръбския град бе прекрасната концертна програма. В нея участваха сръбски и български фолклорни състави, певци, музиканти, актьори.

Публиката бе впечатлена от изпълненията на Професионална танцова формация „Гераци“ от София и на Танцов ансамбъл за песни и танци „Абрашевич“ към Културния център на гр. Лесковац, които бяха довели тук и детската си трупа. Присъстващите на концерта възторжено аплодираха песните на етно групата на момичетата от Музикално училище „Станислав Бинички“. А артистите Мая и Иван Янкович от Народния театър на гр. Лесковац развеселиха всички с откъси от хумористични произведения на сръбски автори.

И за да бъде вечерта наистина от Лесковац, накрая – на коктейла, домакините ни зарадваха с известната на всички българи сръбска скара. Насладихме ѝ се благодарение на представителите на Висшето кулинарно училище в града.

Снимки: „Дипломатически спектър“ и сръбско посолство.

28th Apr2017

Пето поредно връчване на годишните награди на фондация „Васа Ганчева”

by Черно и Бяло

На вълнуваща и истински вдъхновяваща церемония на 27 април фондация „Васа Ганчева” отличи млади таланти, изявяващи се в областта на телевизионната критика и журналистика, на публицистиката и на художествения превод от скандинавски езици. За пета поредна година на този своеобразен празник се събра цветът на българската интелигенция и бохема, за да съхрани и предаде нататък завета на именитата ни журналистка, както и завидното културно наследство, което тя ни остави.

Домакин на тържеството беше Литературен клуб „Перото”, където сред книги и усмивки няколко поколения културни дейци присъстваха на първия професионален трумф на най-младите сред тях. Известният телевизионен журналист, публицист и преводач Георги Ангелов влезе в ролята на водещ, като ни преведе през всички емоционални състояние, които човешката душа е способна да изпита. Поетесата Нели Дечева прочете свои стихотворения, посветени на Васа Ганчева, с което извика сълзи в очите на гостите. Своеобразна кулминация на вечерта пък бяха думите на актьора и телевизионен водещ Петър Вучков, който призова младите таланти да обичат и да се борят за България _ тази целуната от Бога наша земя, както той я нарече.

За петгодишното си съществуване Фондация „Васа Ганчева” избра над двадесет млади творци, избрали да работят в различните направления на българската култура. Номинираните са както едва започващи профилираното си обучение, така и прохождащи специалисти, даващи заявка за обещаваща и продължителна кариера. Журито, което включва представители на академичната общност като проф. Вера Ганчева и проф. Лилия Райчева, и тази година се сблъска с предизвикателството да отсее изявилите си на толкова различни фронтове. Студентът по журналистика и главен редактор на списание „НУЛА32” Панайот Стефанов изпъкна с оригиналния подход към обществените и естетическите явления днес, докато бакалавърът по скандинавистика Любомир Гиздов впечатли с активните си изяви в областта на превода и популяризирането на произведения от шведски автори. Владислав Севов, журналист в БНТ – Пловдив, заслужи втора награда със своите многобройни и високо оценени репортажи на актуални теми от съвременната ни действителност и предимно с културна насоченост. Поощрение и предметна награда получиха и студентките по журналистика в СУ Даяна Маринова и Неда Узунколева, театроведът, театрален критик и абсолвентка в НАТФИЗ Емилия Илиева и бакалавърът по социална педагогика и магистър по онлайн журналистика Ирена Петрова. Всички те приеха поднесените им отличия с развълнуван поглед и благодариха сърдечно на Фондацията за оказаното признание. Следата на Фондация „Васа Ганчева“ ще остане в литературен клуб „Перото” под формата на отбрани енциклопедии, речници и алманаси на български и английски език – щедро дарение от страна на Управителния съвет, от което ще могат да се възползват всички.

Събитието се осъществи с любезната подкрепа на Литературен клуб „Перото”, БНТ и LoveTheater.bg

Елена Райнова

27th Apr2017

Започнаха юбилейните чествания по повод 140 години от Руско-турската война

by Черно и Бяло

С тържествена среща в топла приятелска атмосфера Посолството на Руската Федерация и Координационният съвет „България-Русия“ поставиха началото на юбилейните чествания на 140-годишнината от Освобождението на България с представянето на книгата на Л.Чичагов – „Дневник Царя-Освободителя по освобождението на България“. В събитието участваха вицепрезидентът Илияна Йотова, заместник-председателят на Народното събрание Явор Нотев, посланикът на Руската Федерация Н.пр. Анатолий А.Макаров, посланици, ръководители и представители на обществени и политически организации, общественици. Във встъпителните думи Станка Шопова – председател на фондация „Устойчиво развитие за България“ подчерта, че датата 24 април 1877 г. остава завинаги паметна за нас българите, за България. Това е денят, когато преди 140 години руският император Александър ІІ оповестява Манифеста за обявяване на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.), която остава в българската история и за българите като Освободителна и началото на възстановяването на българската държава.

Негово превъходителство посланик Анатолий А.Макаров припомни, че Руско-турската война (1877–1878г.) има всенародна подкрепа в Русия и че тя се превръща в опорна ценност на славянските народи, на Русия и България, обединени от общия генетичен код и общата вяра. Той представи автора Л. Чичагов и съдържанието на книгата, която отразява шестмесечния престой на император Александър ІІ по време на Руско-турската война на българска земя и неговата съпричастност и дейност в главната квартира на руските войски, както и приноса на най-висшето военно командване в хода на военните действия. С особен интерес се прие и анализа на нашата съвременност, в която Русия остава една от ключовите сили в света, способна да противостои на международни предизвикателства и да оказва помощ на братски народи.

Вицепрезидентът Илияна Йотова подчерта, че Руско-турската освободителна война е изключително популярна в руското общество, като война за освобождението на братята славяни  и за възстановяването на справедливостта. Войната започва година след Априлското въстание и след думите на Георги Бенковски: „В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, от която той никога не ще оздравее. А Русия – нека тя заповяда!“ С думи на благодарност към освободителите и утвърждаване на историческата истина за българското освобождение, говори и заместник- председятелят на Народното събрание Явор Нотев.

С огромен интерес и аплодисменти се посрещна словото на проф.д-р Андрей Пантев. С много факти и обилна историческа информация, ученият изясни уникалния характер на Руско-турската освободителна война, благородството на целите, славянският и православният дух на стратегията на руската държава, на всеки воин, офицер и генерал; война различна от тези, които се водят в тази епоха. Проф. Пантев се спря и на съвременния контекст на героичните събития и призова да бъдем благодарни и с признателност да не забравяме освободителката Русия, като во веки свеждаме чела пред подвига и всеотдайността за нашата свобода.

След тържествената среща, участниците поднесоха венци и цветя пред паметника на Цар Освободител, сред които: г-жа Илияна Йотова – вицепрезидент на Република България, г-н Явор Нотев – заместник-председател на 44-то Народно събрание, от парламентарна група Обединени патриоти,  от г-н Стефан Янев – министър на отбраната, от генерал-лейтенант Андрей Боцев – началник на отбраната, от Н.Пр. Анатолий Макаров – извънреден и пълномощен посланик на Руската Федерация в България и десетки други дипломатически мисии, от ГС на БСП София, от ветеранските организации, от творческите съюзи, от представителството на Россотрудничество в България, от Координационен съвет на руските съотечественици и много други.

Pages:«12345678...23»