21st Nov2017

Страната на огъня по пътя на коприната

by Черно и Бяло

Представиха нова книга във Военния клуб

Преди дни в Централния военен клуб беше представена историята на Азербайджан, с автор австрийският историк и писател Ерих Файгл. Конференцията се състоя в присъствието на политици, дипломати, историци, журналисти и приятели на Азербайджан.

Посланикът на Азербайджан г-жа д-р. Наргиз Гурбанова припомни, че страната ѝ е „една от античните люлки на цивилизацията“. Тя подчерта, че това е първата светска държава в мюсюлманския свят, която за краткото е съществувала в началото на миналия век…, специален фокус прдставляваха думите й относно карабахския конфликт.

„Взаимното ни опознаване е повече от необходимо в глобалния свят, изтъкна в словото си доц. д-р Благовест Нягулов, зам-директор на Института по история към БАН. Балканите и Кавказ са почти съседи, но не се познават добре. Книгата вероятно ще е изненада и провокация за българския читател.”

Азербайджанският историк акад. Ягуб Махмудов, който е и депутат, сподели мнението си и недеволството си  от превратната гледна точка, която се е наложила за историята и природата на карабахския конфликт, в който пасивите са струпани върху Азербайджан. Според него коренът на сегашния проблем е в някогашното противоборство между Руската и Иранската империи за контрола върху региона. Той също подчерта, че: „България заема важно място в политиката на Азербайджан и очаквам нашите отношения да се развиват“.

„Докоснах се до свят, непознат за мен и представен изопачено“, подчерта на свой ред преводачът Тодор Енев, който не скри, че има приятели както арменци, така и азербайджанци. Подчерта също така, че би се радвал двете страни да намерят път и да заживеят мирно и приятелски.

19th Nov2017

Петдесет години „Арабеск”

by Черно и Бяло

Какво е да си част от студио „Арабеск”?
Какво ще се случи през сезона, посветен на годишнината и събитията, очертаващи честването?

След успешното представяне през октомври на премиерата „Ромео и Жулиета”, постановка на Боряна Сечанова, както и показване спектаклите на Маргарита Арнаудова, месец ноември дава възможност на млади автори да заявят присъствие, а може би и индивидуален модернистичен почерк.

„Градски шум – черната кутия” е спектакъл-дебют на млади автори. В него четем имената на Филип Миланов и Асен Наков. Спектакълът, представен на 16 ноември е съставен от две миниатюри и по всичко личи, че за него сцената ще остане отворена още дълго време.

„Моето второ Аз” е пиесата на Асен Наков, в която ясно личи дълбочината на философските търсения и оголените въпроси за неизменната вътрешна духовна колизия, съпътстваща нашето ежедневие. Филип Миланов е автор на „Save the kid”. Впрочем, за него очевидно сезонът се очертава да бъде силен, предвид участието му в ролята на Ромео в „Ромео и Жулиета”, а сега и с дебюта на автор, с което демонстрира замах и неподправено предизвикателен маниер, типичен не само за стила, но и за участващите в проекта. Музиката и за двете миниатюри е дело на танц-артиста Станислав Генадиев, който е ново амплоа – музикант.

В проекта „Градски шум – черната кутия” освен професионални изпълнители от балет „Арабеск”, участват ученици от Националното училище за танцово изкуство и такива, с изявен интерес към съвременния танц.

Предстоят ни месеци, в които ще имаме възможност да аплодираме спектаклите на Боряна Сечанова (художественият ръководител на „Арабеск”), неземната Мила Искренова, всеотдайната Олеся Пантикина, Антония Докева и… разбира се, още много изненади. На 26-и ноември (неделя, от 17 часа) завесите ще се разтворят отново за творческите индивидуалности на Асен Наков – „Малки правила”, Филип Младенов – „Exit” и „Късна история” и Ангелина Гаврилова – „Пътят ми с теб”.

За „Черно и Бяло” ще бъде чест да отразява като в калейдоскоп програмата им през целия сезон и ще се опита да бъде техен медиен глашатай.

Даниела Владимирова Христова

11th Nov2017

Киномания 2017: киното на Франция

by Черно и Бяло

Фестивалът на френския филм е част от програмата за седма поредна година

Страстта и характерното очарование на френските филми ще зарадват зрителите на тазгодишната Киномания. Фестивалът на френския филм е част от кинопанорамата за седма поредна година и се осъществява в партньорство с Френския културен институт.

Началото ще даде „Прекратяване на огъня” на 17 ноември в „Люмиер Лидл”, а режисьорът на филма Еманюел Куркол ще бъде специален гост на откриването.

Във френската програма са включени няколко заглавия, свързани със знаменити творци като: „Гоген – Пътуване до Таити” на Едуар Делюк, с участието на забележителния Венсан Касел, в ролята на големия художник; „Роден” с режисьор Жак Доайон, разказващ за живота на легендарния скулптор; „Далида” на Лиса Асуелос – пресъздаващ трагичния живот на една от най-известните френски певици от края на 50-те до 80-те години, както и „Джанго”, който разкрива историята на популярния джаз китарист и композитор Джанго Райнхард и на неговата борба в окупираната от фашисти Франция през 1943 г.

Сред френските заглавия е и филм за пионерите на киното – братята Огюст и Луи Люмиер. Артистичният директор на фестивала в Кан – Тиери Фремо селектира и коментира по неподражаем начин най-значимите сред съхранените филми на двамата братя. „Люмиер” е не толкова документален филм, а 90-минутна компилация, която обхваща близо 1500 филма.

Ненадминатата Изабел Юпер ще видим в друг филм от френската селекция. „Мадам Хайд” на режисьора Серж Бозон е изпълнен с ексцентричен комизъм трилър – свободна импровизация върху популярния сюжет за доктор Джекил и г-н Хайд, но с изненади. За изпълнението си във филма, Юпер получава награда за най-добра актриса на фестивала в Локарно.

Друга прекрасна актриса – Марион Котийар ще очарова зрителите във филма на режисьора и актьор Гийом Кане – „Рокендрол”. Котийар и Кане играят самите себе си в тази неистова сатира на светския живот и неговите нелепи изисквания към публичните изяви и имиджа.

Талантливата Марион Котийар ще видим и в „Призраците на Исмаел”, където е в образа на мистериозната Карлота – съпругата на кинорежисьор (в ролята Матийо Амалрик), изчезнала преди 21 години, която внезапно се появява и внася смут в спокойния живот на мъжа си и приятелката му Силвия (Шарлот Гензбур). Великолепната игра на трите звезди е най-голямото богатство на този еротичен film noir, разказващ как самоличностите могат да бъдат оформени от вътрешни, неконтролируеми сили, без значение колко отчаяно се опитваме да бъдем самите себе си.

В легло с Виктория” е друго от френските предложения в програмата, което ни пренася в разхвърляния живот на трийсетинагодишна разведена адвокатка с две деца, на ръба на нервна криза. Режисьорът и сценарист Жюстин Трие е създал романтична комедия, но с проникновена женска нотка, много човечност и автентична атмосфера.

В съвсем различна стилистика е „Момичето от Брест” – гневен филм, създаден, за да насочи вниманието към сериозни проблеми и да разтърси една самодоволна система, представяйки истинската история за дългата борба на една жена да бъде приета на сериозно при сблъсъка си с фармацевтичната индустрия. Филмът е заснет по бестселъра „Медиатор 150 мг”, а режисьор на продукцията е Еманюел Берко.

Сто и двадесет удара в минута” е друго предложение на френското кино, което отдава въодушевена и трогателна почит на политическия активизъм и моментално се превърна в модерна класика на гей киното. Разказвайки свои лични преживявания, Робен Кампийо, режисьор на продукцията, представя случилото се през 90-те години с парижката група активисти ACT UP, чиято мисия е да привлече общественото внимание към болните от СПИН.

Във Фестивала на френския филм е предвидено и едно специално събитие, обединяващо кино и концерт. Спектакълът „Лодката на влюбените е създаден през август 2007 г. за фестивала в Аоста „Strade del Cinema”. Комбинацията между ням филм на голям автор в историята на европейското кино – Жан Епщайн, хора „Големите български гласове”, водени от Илия Михайлов, и триото на френския джаз пианист Франсoа Рюлан, впечатлява публиката и е определено като събитие от европейски мащаб.

Черните комедии на Макдона и Клуни провокират XXXI Киномания

„Субурбикон” и „Три билборда извън града” са част от горещите хитове в програмата

Киномания 2017 вече наближава, а само ден след откриването на 16 ноември, зрителите ще видят режисираният от Джордж Клуни филм „Субурбикон” (Suburbicon). Първата прожекция е на 17 ноември в зала 1 на НДК от 19:00 часа и е по оригинален сценарий на братята Коен, към който се присъединяват Джордж Клуни и Грант Хеслов .

Мрачната сатира е с участието на Мат Деймън, Джулиан Мур, Оскар Айзък, Глен Флешлер и Алекс Хасел, като в началото в главната роля е трябвало да бъде самият Джордж Клуни, но впоследствие в образа влиза Деймън.

„Субурбикон” ни превежда през задния вход на предградията от 50-те години, за да покаже какво се случва когато американската мечта се срине. Идиличното съществуване на общността с бели къщички и добре поддържани дворове изведнъж е пропукана, повличайки вълна от шантаж, отмъщение и предателства. Деймън и Мур са идеален тандем, перфектно пресъздаващ специфичния тон на филма, съчетал нарастващ съспенс, много черен хумор и ироничен социален коментар.

Световната премиера на „Субурбикон” беше на кинофестивала във Венеция, където наградата за най-добър сценарий отиде при филма „Три билборда извън града” (Three Billboards Outside Ebbing, Missouri), който също ще видим на Киномания 2017.

Режисьорът Мартин Макдона („Седемте психопата”, „В Брюж”) създава интелигентна трагикомедия, изпълнена с черен хумор, непредсказуеми обрати и великолепни актьорски изпълнения. Филмът е за страдаща майка, която тормози местната полиция, за да привлече вниманието на съгражданите си върху липсата на напредък в издирването на убиеца на дъщеря ѝ.

Подобно на „Субурбикон”, продукцията блести с внушителен актьорски състав, включващ: Франсиз Макдорман, Уди Харълсън, Сам Рокуел, Питър Динклейдж, Аби Корниш и др. „Три билборда извън града” може да видим в кино „Люмиер Лид” на 25 ноември от 20:45 часа.

Макдона е познат на българската публика и с театралните си пиеси, които са поставяни у нас, като: „Пухеният”, Самотният запад”, „Бившата мис на малкия град” и др.

Цялата програма на КИНОМАНИЯ може да откриете на kinomania.bg
Билети за всички филми от програмата има на касите на НДК и кино „Люмиер Лидл”. Онлайн резервации може да направите ТУК

Киномания е част от Календара на културните събития на Столична община за 2017 г.

10th Nov2017

Киномания 2017: Над 50 филма, фотоизложби, дискусии и специални прожекции

by Черно и Бяло

Фотоизложби, дискусии и специални прожекции за фенове са сред съпътстващие събития на фестивала

Над 50 филма ще видим на тазгодишното издание на Киномания. Сред тях са дългоочаквани премиерни заглавия, филми, селектирани и наградени на едни от най-престижните фестивали по света, както и нови български заглавия от игралното, документалното и детското кино. Това обявиха организаторите на кинофорума, който ще се проведе от 16 до 30 ноември. В специалната пресконференция в „Люмиер Лидл”, посветена на Киномания, взеха участие екипите на българските филми- част от тазгодишната селекция, както и партньорите на фестивала.

Борислав Велков, председател на Съвета на директорите на НДК, благодари от името на организаторите на Киномания на министъра на културата Боил Банов за безрезервната подкрепа, която оказва на всички културни проекти на НДК, на партньорите от Столична община, Френски културен институт, Американско посолство и Аржентинско посолство. „Преди около месец положихме началото на нашата идея в НДК да могат да се купуват билети онлайн. Стартирахме платформата с пускането в продажба на билетите за Киномания. До 10 дни онлайн резервациите на билети през сайта ndk.bg ще се превърнат в директни онлайн продажби на билети. Това е важно за нас, за да подобрим условията за покупката на билети, посещаемостта, привличането на нови аудитории, на повече млади хора. За този един месец имаме около 3000 регистрирани потребители. Искаме да опознаем нашата аудитория, да получаваме активна обратна връзка от нея, да споделяме информация, каза Велков.

Киномания е част от Културната програма на Столична община, която по традиция подкрепя фестивала всяка есен. „Много от нас отраснаха в очакване на този момент- началото на Киномания. Спомням си като дете голямото вълнение да се добереш до билети за качествени филми от цял свят. Идвахме от страната в София, за да гледаме филми, които нямаше да бъдат пуснати в малките градове и населени места. Тази година се навършват десет години, откакто Столична община подкрепя финансово и организационно Киномания. Ще продължим да го правим и за напред”, каза Тодор Чобанов, заместник кмет на София. Той акцентира специално и на откриващия филм на Киномания – „Безкрайната градина” на режиьора Галин Стоев. „Това е забележителен български филм, който за нас е много важен не само, защото е прекрасен , а защото се занимава с душевността на София- една безкрайна тема. Нашият град не е най-големият в Европа, но е един от най-културните, с много тайни кътчета, с много магия в него”, отбеляза още Чобанов.

Акцент от пресконференцията бе и Фстивалът на френското кино, реализиран с подкрепата на Френския културен институт.

„Френското кино се гордее, че участва в Киномания и за нас е чест да представим програмата си”, каза Мария Коакчиева, ПР на Френския културен институт. „Братята Люмиер през 1894 г. за първи път са прожектирали филм и до ден днешен, след 120 години,магията е още по-голяма. В нашата селекция ще видите филми свързани с големи имена като Гоген, Роден и Далида, много важен е също и нашият документален филм за братята Люмиер. Ще бъдете въведени в онова време на големите открития и смятам, че ще ви бъде много интересно”, допълни Конакчиева. „Откриваме на 17 ноември с един филм, който се нарича „Прекратяване на огъня”. Тук ще бъде самият режисьор на филма Еманюел Куркол. Нека бъдем всички заедно, да бъдем в празника на Киномания”, призова Конакчиева.

От своя страна диригентът Илия Михайлов представи едно от специалните събития в рамките на френската програма – кино-концерта „Лодката на влюбените”. „Спектакълът е по филм от 1924 г. на Жан Епщайн – френски класик, който е бил и секретар на Люмиер, а впоследствие става един от най-големите експресионисти на френското кино. Филмът е озвучен на живо от трима световноизвестни музиканти, както и от хора „Големите български гласове”, който е съставен от 15 певици, а саундтракът на филма ще бъде изпълнен на живо. Това е един европейски проект, визията за нова Европа, подкрепена от всички които стоим тук”, каза Михайлов.

Обичаната българска актриса Татяна Лолова и режисьорът Ясен Григоров поканиха публиката на детския игрален филм „Лили Рибката”, в който Татяна Лолова играе ромка-магьосница. „Ние много държим филмът да не се нарича детски, а семеен, за да могат родителите и роднините на децата да посетят прекрасните прожекции, които ги очакват, гледайки този филм, в който аз участвам. Българското кино е в луд възход, на мен ми стана лошо от възторг и ми е мъчно, че майка ми избърза да ме роди толкова отдавна, а не започвам актьорската си кариера сега, за да мога да се влея в тази прекрасна вълна”, обясни голямата актриса.

Още един български игрален филм бе представен от своя подуцент Надежда Косева. Заглавието му е „Кораб в стая” и ще може да се види на 21 ноември в „Люмиер Лидл”. Лентата е част от конкурсната програма на фестивала в Токио, който се провежда в момента. Режисьорът му е Любомир Младенов, а действието се върти около личната история на трима души, които взаимно променят света си.

На 24 ноември пък в кино „Люмиер Лидл” зрителите ще видят „Да живее България” – новият документален филм на Адела Пеева, който ще има своята премиера на Киномания.

Продуцентът Павлина Желева представи, на свой ред, една българска копродукция в програмата на Киномания – „Чудо” (България, Литва и Полша). Нейн оператор е един от най-добрите български кинооператори със собствен почерк – Емил Христов. Зрителите на Киномания ще видят филма на 22 ноември в „Люмиер Лидл”.

Билети на касите на НДК и касата на „Люмиер Лидл”. Може да запазите билети онлайн: ТУК
Цялата програма на киномаратона може да откриете на сайта ни kinomania.bg

Киномания е част от Календара на културните събития на Столична община за 2017г.

09th Nov2017

So Independent 2017: филмите

by Черно и Бяло

Риск за спасяване на хора и животни

Един от най-човечните и вълнуващи филми на осмото издание  So Independent  е „Жената на пазача на зоопарка”копродукция на Чехия,Великобритания, САЩ. Екранизация по едноименната документална книга на американската поетеса и натуралист Даян Акерман, създадена по непубликувания дневник на Антонина Жабинска, съпрута на полския зоолог Ян Жабински.

Филмите за Холокоста и спасяването на евреи са безчет, но вероятно нито един от тях не се доближава до гледната точка на Жената на пазача на зоопарка – Варшавската зоологическа градина е дом, изграден с много любов от Антонина (Джесика Частейн като Властелинът на слоновете) и Ян Забински (белгийският актьор Йохан Хелденберг). Лентата проследява историята на стопаните  и тяхното благородно дело. Двамата заедно със сина им Ришард (детето актьор Вал Мальоку), използват личната си вила, както и клетки от самата зоологическа градина, за да подслонят и лекуват стотици изселени хора след бомбардировките и разрушаването на Варшава. Рискуват живота си за оцеляването на  около 300 евреи, както и на животните по време на нацистката окупация септември 1039- януари 1945-та. Човечност и жертвоготовност проявяват Антонина и Ян, преодолявайки преследванията и жестокостите на нацистите.

Снимките са осъществени през септември 2015 г. в Прага. Трети холивудски проект на новозеландската режисьорка Ники Каро. Очарователната и талантлива изпълнителка на главната роля Джесика Частейн е изпълнителен продуцент на филма. Тя споделя, че се е забавлявала особено много при работата със слонове, тигри, маймуни и лъвове по време на снимачния период на„Жената на пазача на зоопарка”.

„Никога преди не съм имала роля с животни. Вече искам само такива“, казва Джесика Частейн.

Тя споделя, че най-хубавото в това начинание е спонтанността и неочакваните, но приятни изненади.

Наскоро Дцесика Частейн посети Варшава, където се запозна със самия Забински и неговата дъщеря Тереза, тъй като филмът е създаден по истински случай.

Много ми се иска да спомена още един филм, „В мрака”, който силно ме впечатли и запомних-  на голямата, знаменита режисьорка Агнешка Холанд. Представителка на впечатляващата полска школа, тя екранизира романа на Роберт Маршъл. Ужасът внася светлина дори в душата на грешника. Сюжетът разказва историята на Леополд Соха, който по време на Втората световна война рискува собствения си живот, за да спаси група бедстващи евреи. Полякът укрива бежанците в рамките на 14 месеца в канализационната мрежа на Лвов. Първоначално Роберт е обикновен крадец, но впоследствие загърбва личното и се превръща в национален герой.

Рискът е благородно дело, само когато има смисъл. Смисълът живот!

07th Nov2017

So Independent 2017: Завърши конкурсната програма на осмото издание на София Индипендънт Филм Фестивал

by Черно и Бяло

Филмът „Менаше“ на режисьора Джошуа Уейнстейн получи наградата за най-добър игрален независим филм! Трофеят бе връчен на продуцента Алекс Липшулц, който блaгодари на журито за трофея.

При документалните филми наградата за най-добър независим филм бе поделена между два филма – „Ад на земята – възходът на ислямската държава“ на режисьорите Себастиан Юнгер и Ник Куестед и филма „ Мистър Гей Сирия“ на режисьора Айше Топрак.

Професор Божидар Манов, член на международното жури на Со Индипендънт Филм Фестивал сподели, че изборът бил доста труден и спорен поради силната селекция в конкурсните програми на фестивала.

Първото международно жури на София Индипендънт Филм Фестивал в състав: Лорен Хамъндс от програмния екип на  Трайбека Филм Фестивал – председател на журито и членове: Габриеле Каполино от IFP, Шрути Гангули, продуцент, Севда Шишманова, продуцент и програмен директор на БНТ, Мартичка Божилова – един от най-успешните български продуценти, проф. Божидар Манов и нашумелият тв продуцент Евтим Милошев присъди и следните награди: специално признание (грамота)  за най-добър игрален независим филм отиде при „Място има за всички“, реж. Ангъс Маклоклън. Специално признание (грамота) за най-добър документален независим филм получи „Когато дойдат прасетата“ на режисьора Биляна Туторов.

Журито, което определи наградите в късометражния конкурс с председател режисьорът Павел Веснаков и членове – Стефан Иванов, драматург и Жорета Николова – актриса и кастинг агент, връчи следните награди: за най-добър късометражен български на  „Може би утре“ на режисьора Мартин Илиев за оригиналната визия и впечатлващото актьорско присъствие на Марий Росен; за най-добър късометражен чужд филм призът отиде при „Циклична нощ“ с режисьор Чънкуан Пайк.

Трофеите и грамотите на филмите-победители в конкурсните програми на фестивла, които не получиха лично наградите си ще бъдат изпратени на техните автори и създатели.

Наградата за български игрален проект в развитие на името на Дани Лернер, която се връчва за втора поредна година в партньорство с Ню Бояна и е 50 000 евро в услуги и 5000 евро в брой при започване на снимки бе определена от жури в състав: Симеон Венциславов, сценарист, Владимир Андреев, продуцент, Ярив Лернер, директор на Ню Бояна Филм Студио, Александра Цветкова, PR на Ню Бояна Филм Студио и Алекс Кенанов, генерален мениджър на B2Y productions. Журито реши да връчи две награди, отново затруднено в избора си между 16 интересни, участващи в пичинг-сесията български проекти в развитие. Наградите се връчват на проектите „Алчност“ на режисьора Николай Тодоров и „Януари“ на режисьора Андрей Паунов.

Трофеите, които се връчват на наградените филми са изработени от Красимир Иванов, познат в ролята си на филмов продуцент и по-малко в ролята независим артист, автор на произведения на изкуството.

До края на фестивала остават 4 дни, в които може да се види много силна селекция спортно кино, българско късометражно кино, виртуално кино ( днес и утре от 17:00 до 20:00 часа в Дома на киното) и независимо и нискобюджетно кино от цял свят.

Очакваме ви в кината: Дом на киното, Одеон, Г8, Евросинема, Влайкова и Дада Културен Бар.

27th Oct2017

So Independent 2017: в подкрепа на българското кино и българските кинопроекти в развитие

by Черно и Бяло

Осмото издание на независимия фестивал на София започва на 26 октомври.

По покана на Жана Караиванова като специален гост и член на първото международно жури на фестивала в София пристига  Габриеле Каполино.

Габриеле Каполино е програмен селекционер на Independent Filmmaker Project (IFP) – най-голямата организация за независимо кино в САЩ. По време на престоя си в София, гостът от Ню Йорк ще има възможност да се запознае с най-новите български проекти в развитие и да селектира най-добрите от тях за участие в седмицата на независимото кино в Ню Йорк (Independent Film Week).

През 2016 г. Со Индипендънт спонсорира участието в престижния международен форум на българските проекти: “Нанук” на Милко Лазаров, “Рибена кост” на Драго Шолев и “Възвишение” на Виктор Божинов, които г-н Каполино ще има възможност да види във вече напреднал етап в София.

Габриеле Каполино е основен програматор на IFP,  където е отговорен за  селекцията на международни игрални проекти и серийни продукции, като заедно с това участва активно в подготовката на филмовите награди „Готам“ и секцията Narrative Labs.

Той продуцира Screen Forward Labs, интензивна програма, посветена на независимите създатели на съдържание, работещи по серийни продукции. Габриеле Каполино отговаря за международните кино проекти и сериали (пълонметражни и късометражни), които се включени в Ню Йоркската седмица на независимото кино – платформата, която свързва независимите кинотворци с ключовите продуценти в индустрията.

Габриеле Каполино е  завършил  Университета в Падуа, Италия,  през 2012 г.  От 2006 г. той работи като редактор и филмов критик за „Blogo“ (http://www.blogo.it), където отразява едни от най-големите фестивали – Кан, Венеция и Берлин като кореспондент на медията.

 

Между 26 октомври и 5 ноември тази година, Осмото издание на София Индипендънт Филм Фестивал ще представи амбициозна селекция от над 90 пълнометражни, документални, експериментални, късометражни и VR филми. Филмите са представени в следните категории: официален конкурс – игрално, документално и късометражно кино, , българско независимо кино, специални прожекции извън конкурса, съпътстващи програми с нискобюджетни и направени с „джобни“ пари филми. Со Индипендънт Филм Фест ще завърши с второто издание на София спорт филм фестивал, който се провежда в партньорство със София Европейска столица на спорта 2018г.

Основни партньори на Со Индипендънт Филм Фестивал са: Столична община, като фестивалът е част от Календара на културните събития на Столична община за 2017г., Independent Filmmaker Project , САЩ – ексклузивен партньор на фестивала,  както и НДК, Ню Бояна Филм, Овъргаз, Samsung, Casillero del Diablo.

Фестивалът е продукция на United Production.

За актуални новини за предстоящия 8 Со Индипендънт Филм Фестивал, можете да следите сайта ни: http://soindependentfilmfest.com/films/

04th Oct2017

Азербайджанска приказка

by Черно и Бяло

Може би наистина красотата ще е тази, която ще спаси света, като че ли това беше подсказката на срещата в Дома на Европа, в контекста на 25-годишнината от установяването на дипломатически отношения между Азербайджан и България. И какво по-хубаво от това, когато говорим за старо приятелство да го правим,докосвайки се до древното и приказно изкуство, за което гостите разказваха вълнуващо и запленяващо и сякаш ни накараха да потънем в омайващите разкази на Шехерезада.

Неформална и изпълнена с много настроение и красота беше срещата с изкуството, кътано в залите и хранилищата на Азербайджанския музей на килимите и Държавния музей на музикалната култура на Азербайджан, която премина под мотото „Музеят – привлекателен обект за културен туризъм“.

Проявата бе осъществена от посолството на Азербайджан в София при партньорството на Фондация за култура „199“ и под патронажа на Министерството на културата и туризма на Азербайджан и Министерство на културата в България.

Алла Байрамова, Н. Пр. Наргиз Гурбанова и Ширин Меликова (отляво на дясно)

Гости бяха директорката на Музея на килимите Ширин Меликова, президент на Национален комитет на ИКОМ в Азербайджан, и почетният културен деятел д-р Алла Байрамова, директор на Държавния музей на музикалната култура и доцент в Западния университет (Баку). Това беше поредното събитие от проекта „Обединена Европа и нейното културно наследство“.  Водещ на срещата беше председателят на фондация „199“ Божидар Алексиев, който с много вещина и познание разказа за гостите и сподели, че запознавайки се с богатствата на Азербайджан, се разпалва и желанието за културен туризъм, който е не по-малко важен от политиката и в двустранните отношения.

Н. Пр. Наргиз Гурбанова, посланик на Азербайджан у нас, която си спечели уважението и респекта не само сред дипломатите, базирани в София, а и сред българите, благодарение на своята енергия и инициативност да доведе красивата си страна у нас, за да може повече хора да се докоснат до нейната древна история, култура и природни дадености, сподели, че голяма част от световния туризъм се пада на културния в Азербайджан.

„Днес броят на музеите у нас е 55 хиляди и те разказват безценната история на страната и са невероятна инвестиция – каза Наргиз Гурбанова. – Такъв е и Музеят на килимите, превърнал се в символ на страната ни в света. Ще ми се да споделя също, че тази година отбелязваме и 50-годишнината на Музея за музикално изкуство.“

Да се докосне до древното изкуство на азербайджанските майстори на килими и на музиката беше и ръководителят на Информационното бюро на ЕП в България Тихомир Стойчев, който не скри своето доволство от организираната среща. „Културното разнообразие на Европа за нас и ЕП е много важно – каза той, – защото ни сближава и кара да пътуваме и да се запознаем с културата на различни народи.“

От името на министъра на културата Боил Банов към гостите и участващите в срещата се обърна Венцислав Велев, директор на дирекция „Нематериално културно наследство“ в културното ведомство. В обръщението се казва, че все повече и активно се задълбочават и развиват културният диалог и сътрудничество.

След като приключи протоколната част, без която вероятно не може, пълната зала с приятели и почитатели на културата и изкуството на Азербайджан сякаш попадна в друг свят – на загадъчност, красота, мистика и приказност. За историята и експозицията на Азербайджанския музей на килимите завладяващо разказа неговият директор Ширин Меликова.

Преди да споделя някои от нейните любопитни и будещи интерес размисли, подкрепени с прожекцията на документален филм, ми се ще да кажа, че мястото на днешната нова сграда на музея, която е във формата на навит източен килим, като че ли е избрано неслучайно – намира се буквално на брега на Каспийско море и като че ли е готов да бъде натоварен на кораб и пренесен в далечна страна. Сграда, която е супер модерна и на няколко етажа. В нея освен експозиционните зали има и кътчета за отдих, където сред приказната красота на килимите човек може да седне да отдъхне и да се любува на пъстротата и на загадъчните знаци и послания, вплетени в тях от изкусните ръце на азербайджанките.

В Азербайджан, страна, която се намира на кръстопътя между Европа и Азия, от древни времена са се развивали различни занаяти, но начело стои килимарството, достигнало до нивото на истинско изкуство. „Килимът е заемал особено място във всички чествания и церемонии и е съпровождал човека от раждането до смъртта, като съществено е играел основна роля в ежедневието и оформянето на естетическото усещане за света – каза Ширин Меликова. – Превърнал се в хроника на цялата история и квинтесенция на нейното духовно и естетическо прераждане. В продължение на векове в Азербайджан са се правели ценни килими, които благодарение на високото си качество и разнообразие на художествено достойнство са били оценени на световно ниво.“

Ширин Меликова разказа, че днес най-добрите стари образци на азербайджанските  килими могат да бъдат видени в големите колекции в Музея на Виктория и Албърт в Лондон, музея „Метрополитън“ в Ню Йорк, Музея на текстила във Вашингтон, Музея на ислямското изкуство в Берлин, „Ермитажа“ и Етнографския музей в Санкт Петербург, Държавния музей за източно изкуство в Москва, Музея за турско и ислямско изкуство, Музея на килимите в Истанбул, Историческия музей в Тбилиси  и на още много други места. През това лято в Етнографския музей в София в изложбата “Образци на великолепието – азербайджанско народно изкуство”, бяха показани и килими, експонати на Музея на килимите в Баку.

Ширин Меликова увлекателно разказа историята на музея, създаден през 1967 г., като към него не остават безразлични политици и държавници. В лицето на Гейдар Алиев веднага след създаването на музея чрез обществени фондове му се осигурява неограничен бюджет за уреждане на експозицията. Така новата културна институция става притегателна за общественото внимание. В залите, заедно с килимите, намират място и бродерии, предмети от метал и дърво, бижута. Централно място и до днес заемат килимите, излезли от ръцете на големия майстор Латиф Каримов.

Музеят сменя няколко пъти адреса си до 2007 г., когато президентът Илхам Алиев подписва специална заповед за строеж на нова сграда и грандиозният проект се осъществява благодарение на Министерството на културата и туризма, ЮНЕСКО и фондацията „Гейдар Алиев“. Архитект е австриецът Франц Янц и както споменах в началото, сградата има форма на навит източен килим. Седем години продължава строежът и на 16 август 2014 г. откриват новата сграда.

Постоянната изложба се простира на три от петте етажа на музея и е с обща площ над 5 хил. кв. м. В нея имат място най-ценните експонати, като килимът от ХVІІ в. „Аждахалъ“ („Дракон“), завещан на музея от члена на Общността на източните килими и текстил в Чикаго Гроувър Шилтз. Той е предаден през 2013 г. от съпругата му Бевърли Шилтз. Тази година за пръв път в историята на музея в Австрийска аукционна къща е закупен Ширвански килим от ранния ХVІІІ в. Той и още няколко други се реставрират в момента и ще бъдат показани по време на изложба,която ще се открие на 16 ноември, която е част от програмата по отбелязването на 50-годишнината на музея, съобщи Ширин Меликова.

„По този начин ние сме събрали и представили най-пълната колекция от азербайджански килими в света – твърди Меликова, – представлявана от всички райони, които се занимават с килимарство, и повечето от композиционните характеристики за всеки от четирите вида тъкане на килими – Губа-Ширван, Ганджа-Газах, Карабах и Тебриз.

В своя разказа директорката на Музея за килими не пропусна да отбележи, че освен с уникалната си сграда и експозиция,той се нарежда сред големите световни музеи и с това, че активно се използват и мултимедийни съвременни технологии. „Музеят не е само едно голямо хранилище, храм на изкуството и съкровищница, в която са събрани артефакти, но и много голям образователен център – споделя Ширин Меликова. – тематичните програми са създадени за различни възрастови групи, включително и деца. Имаме възможност да преподаваме за различните технологии на тъкане на килими.

В Азербайджанския музей на килимите функционира департамент за технологии на традиционното тъкане. Функционира също и музей за деца,където професионални експерти работят, преподават рисуване, техники за бродиране и тъкане на килими.

Музеят си сътрудничи с много подобни институции в света, както и с ЮНЕСКО (още от своето създаване). От 2016 г. Азербайджанският музей за килими и Националната комисия на Азербайджан за ЮНЕСКО тясно си сътрудничат и организират съвместни проекти.

На въпрос на сайта на СБЖ дали няма да проявят интерес и да покажат в своите зали и прекрасното българско килимарско изкуство, чиито образци от Чипровци и Котел омайват света със своята красота, Ширин Меликова, и Н. Пр. Наргиз Гурбанова споделиха, че обмислят подобно намерение.

Документалната лента, посветена на историята на азербайджанските килими и на музея, събрал това незаменимо изкуство, предизвика интереса на дошлите да се докоснат до магията на древния занаят.

Не по-малък интерес и любопитство предизвика и заразяващият разказ на д-р Алла Байрамова, директор на Държавния музей на музикалната култура на Азербайджан и доцент в Западния университет в Баку. Тя разказа как е създаден той през 1967 г., като основата негова цел е да събира, съхранява, изследва и популяризира музикалната история на страната. Във фондовете на музея има над 50 хил. експоната, сред които национални инструменти като тар, кяманча, саз, гавал, гошанагара, зурна и някои по-необичайти от рода на аса – тар, аса-саз.. Не липсват и патефони и грамофонни плочи.

Особено ценни експонати са авторските нотни ръкописи, записи, лични вещи, афиши, програми, снимки, творби на изобразителното изкуство, ноти, книги и др., посветени или принадлежали на известни музикални изпълнители. Сред тях са такива на основоположника на професионалната азербайджанска музика Узеир Гаджибеков, на корифея на националната професионална вокална школа Бюлбюл оглу, на композиторите Кара Караев, Фикрет Амиров и други.

И ако азербайджанският народ е родил поговорката, че домът е там, където са постлани килимите, то когато човек се докосне до едно многовековно изкуство, веднага си припомня изреченото от римляните: Животът е кратък, а изкуството вечно.

Така си е, колкото днес да се изхвърляме и да си мислим, че няма по-важно от изреченото от нас или написаното, уви като ли  животът съхранява само онова, което е стойностно и остава вечно.

Розалина Евдокимова,
снимки: Иван Василев

29th Sep2017

Софийска опера и балет открива сезон 2017/2018 на Международния ден на музиката 01.10.2017 г.

by Черно и Бяло

Тържественото откриване на новия сезон ще започне от 16:00 часа с Вагнеровия шедьовър „Парсифал“

Премиерните спектакли на величавата Вагнерова опера „Парсифал“ през юли 2017 г. привлякоха ценители на оперното изкуство от цял свят. Пред телевизионните камери и репортерските микрофони зрителите от всички възрасти изказаха вълнуващи и възторжени оценки за магичната постановка и вдъхновена музикална интерпретация, за блестящото изпълнение на оркестъра и хора, и постигнатите вокални върхове от солистите на Софийската опера и балет.

Поради големия интерес и многобройните запитвания от страната и чужбина, Софийската опера открива новия сезон 2017/2018 г. с най-новата си постановка „Парсифал“. Голямото желание на целия екип на Софийската опера и по думите на режисьора Пламен Карталов е Вагнеровият шедьовър „да събуди дрямката в неизкушения, да го подготви за висш пилотаж, да бъде като откривател за нови вкусове и като един нов Парсифал да е готов за „лечебно пътуване на човешката душа към света и към себе си“.

Вагнеровият репертоар на първия ни оперен театър изгради нов интерес и нов вкус, нова публика и най-ценното – ново поколение отлични творци – интерпретатори, солисти, оркестранти, хористи. Даде световна известност на театъра ни, направи съизмерим смисъла на професията и труда в полето на оперното изкуство с това на творци от сцените на най-големите и с вековни традиции оперни театри, столици и държави“.

„Парсифал“ на софийска сцена вдъхновено изтръгна спонтанните и красноречиви оценки дадени от видни музикални критици:

Клаус Биланд (Der Neue Merker): „Вагнеровата сценична мистерия „Парсифал“ празнува своето значимо първо изпълнение в България в Софийската опера и балет, която – както тук много често съобщават – през последните години се изявява с интересни и много успешни постановки на Вагнер. Неуморният двигател за това пионерско движение е Пламен Карталов, който и сега с „Парсифал“, както преди при „Пръстенът“ и „Тристан и Изолда“ води режисурата. Със своите художници (Н. Панайотов, М. Табачки и Св. Йонке), както и изключително изпълнената с фантазия и добър вкус дизайнерка по костюмите (Ст. Вауда) и художникът на осветлението (А. Хайдиняк), той е създал една интерпретация, която поставя – при висока степен на абстракция – в центъра духовната мистерия  на тази легенда, както и философските послания на действащите лица и техния копнеж към една „финална нирвана“. На диригента Константин Тринкс се удаде това, което режисьорът бе поставил като максима за взаимодействието на музика и действие, тъкмо при това произведение на Вагнер – визуализацията на музиката. Оркестърът на Софийската опера даде възможност да бъде чут от най-добрата му страна с фино тоноизвличане при най-често тържествено бавни темпа, без да изпада в неуместен патос. Ръководеният от Виолета Димитрова хор на Софийската опера беше хореографиран по най-добрия начин и пя енергично при добра прозрачност. Всички певци и певици направиха своя дебют в тези роли и при това с такъв значим резултат: Костадин Андреев показа един енергичен Парсифал, още много младият Атанас Младенов изпя един лирично интониран Амфортас; Ангел Христов представи Гурнеманц с голяма отчетливост на думите и почти сързецателно; Бисер Георгиев даде един настойчив Клингзор, а софийската Изолда Радостина Николаева изпя една много харесваща се Кундри … Затова подобаващи бяха и нестихващите аплодисменти накрая.“

Томас Майер – антропософ, писател, и издател на месечните списания Der Europaer (Европеецът) и The Present Age (Съвременната епоха) в Базел: „В премиерните представления на „Парсифал“ в Софийскатаопера преобладаваше едно особено сакрално настроение и при певците, както и в оркестъра, и в хоровете. При това режисурата насърчаваше движения, които иначе едва ли могат да се видят при постановки на Вагнер, където често се наблюдават дълго продължаващи статични пози. Особено във второто действие например се получи възхитително при пластиката на Кундри. Така зрителят можеше да проследи живо и с нестихващ интерес музикалната драма, подпомогнато и чрез българските и английските субтитри. Защото музиката на Вагнер без текст е като кафе без кофеин. Като цяло: едно голямо изпълнено с настроение единство на певци и музиканти, което се пренесе върху цялата публика. Всички слушаха с истинско славянско благоговение и съсредоточеност. Аплодисментите след представленията бяха продължителни и идваха от сърцата на зрителите“.

В спектакъла на „Парсифал“ на 1 октомври 2017г. от 16:00ч. ще участват:

  • Костадин Андреев – Парсифал
  • Гергана Русекова – Кундри
  • Ангел Христов – Гурнеманц
  • Атанас Младенов – Амфортас
  • Бисер Георгиев – Клингзор
  • Петър Бучков – Титурел
  • Даниел Острецов, Стефан Владимиров – двама рицари

 

  • Диригент – Айра Левин
  • Режисьор – Пламен Карталов
  • Сценография – Свен Йонке
  • Костюми – Станка Вауда
  • Диригент на хора – Виолета Димитрова
  • Музикална подготовка – Рихард Тримборн
  • Солисти, оркестър, хор и балет на Софийската опера

Операта се изпълнява на немски език със субтитри на български и английски.

23rd Sep2017

14 фотографи представят древните обичаи на България в Москва

by Черно и Бяло

Заснетите кадри са майсторски поглед върху нестинарството, кукерите,
надсвирване с гайди, лазарки, мъжко хоро в реката, кушия…

Фотографска изложба „Древни обичаи и традиции от България“ ще бъде открита на 27 септември в центъра за дизайн и архитектура „Артплей“ в Москва.

До 17 октомври т.г. свои работи ще представят Александър Михайлов, Ани Петрова, Анастас Търпанов, Богдан Стойко, Владимир Мачоков, Евгени Димитров, Иван Василев, Йордан Йорданов, Лилия Йотова, Петър Абаджиев, Радила Радилова, Стефан Марков, Тихомира Методиева – Тихич, Цветан Томчев.

Калоферско хоро, автор: Анастас Тарпанов

Заснетите от тях кадри са майсторски поглед върху уникални български традиции като нестинарството (древни танци с боси крака върху нагорещени въглени), кукерите (танцьори с маски, овчи кожи и рога), надсвирванията с гайди, лазарките (пролетни танци на неомъжени девойки), мъжко хоро в реката (в ледените води на Йордановден), кушия (надбягване с коне на Тодоровден)…

Експозицията е подготвена от Асоциацията на професионалните фотографи (АПФ) в  България – неправителствена организация, която работи в областта на фотографията и визуалните изкуства.  Целта й е изграждане на положителен имидж на професионалния фотограф в обществото, утвърждаването му като професия, представяне на добрите фотографи пред българска и международна публика, установяване на трайни ползотворни контакти и различни форми на сътрудничество с подобни организации.

На откриването в руската столица ще присъстват Лилия Йотова – фотограф и председател на АПФ, Александър Михайлов – фотограф, член на управителния съвет на АПФ, носител на наградата „Млад фоторепортер“ на БГ прес фото през 2012 г. и Йордан Йорданов-Дълес – член на АПФ, представител на по-старата генерация фотографи, с 35-годишен стаж, участвал в многобройни конкурси и изложби.

Предисторията на гостуването в Москва датира от ноември 2016 г., когато в София е подписан меморандум между Националната асоциация на професионалистите във фотоиндустрията (НАПФ) в Русия и АПФ. През април тази година в София бяха изложени 25 творби на руски фотографи, членове на НАПФ. Събитието бе съпътствано от майсторски клас на популярния руски художник-фотограф Григорий Горячев (Белий ден), както и от специално организирана от домакините (АПФ) фотосесия със звезди от българския шоубизнес.

14th Sep2017

Фолклорна емоция на южното Черноморие – Приморско

by Черно и Бяло

Истински фурор, много емоции, бурни аплодисменти и безброй сълзи от радост в очите и на жури и на участници.

Така може най-кратко да се опише преживяването, което усетиха всички участници в събитието. В продължение на четири дни курортът Приморско бе тотално покорен -от фолклорни ритми, багри и много, много талант. Фолклорното богатство от всички краища на родината ни бе представено по завладяващ начин, а певци,танцьори и инструменталисти се раздадоха напълно, предавайки своите емоции на публиката. Надпяванията.надсвирванията и надиграванията бяха не само изключително достойна надпревара, а и устрем на духа и човешките възможности. За първи път в това издание се изявиха и оркестри, които показаха многообразното звучене на фолклорната музика. Два дни след финалната вечер се срещаме за минутки с главния мотор на събитието и човекът, без когото „Приморска перла” нямаше да я има – основателят и директорът на празнините маестро Стойко Стойков Въпреки огромната умора от преживените емоции и вихъра на случилите се събития в четирите дни, по-силни се оказват радостта и вълнението от изминалото събитие. Сподели, че още не може да повярва в успеха, с който е преминало това трето издание на фолклорната фиеста и е доволен, че отзвукът ще остане още дълго в пространството. Не скрива и гордостта си, че е получил високото признание както на журито, включващо знакови имена в българското фолклорно изкуство, така и на ръководството на община Приморско. А от страна на участниците- благодарността за предоставената възможност за изява и желанието им още отсега да се запишат за следващите празници догодина. „Беше наистина невероятно преживяване. Това трето издание на „Приморско перла” наистина се превърна във фурор. Много, много емоции, красота и най-вече талант на толкова млади хора с които със сигурност  България ще се гордее. Благодаря от сърце на всички, които станаха съпричастни – участници публика, ръководители на формациите, журито, медиите…” – сподели Стойков.

Успехът на тазгодишната Приморска перла категорично надмина очакванията. Но аз още в началото на пресконференцията споделих, че сме си поставили висока летва и трябва да я прескочим. Е, мисля, че успяхме и аз съм най-щастливия и горд човек на света. Тежка и отговорна се оказа и работата на професионалното жури, които наистина трудно определиха победителите в различните конкурси и категории. А в него бяха Петър Аркалиев – зам.-директор на НУФИ „Филип Кутев” в гр.Котел – председател на журито, маестро Димитър Христов – композитор, диригент на ОНМ на БНР, маестро Ваня Монева – диригент и основател на хор „Космически гласове*, продуцент на народна музика към БНР. маестро Стойко Стойков – основател и директор, автор на забавна музика, Евелина Христова – народна певица в „Мистерия на българските гласове” и „ЕВА” квартет, Ивайло Иванов – хореограф, преподавател в катедра „Изкуство” във ВСУ „Черноризец Храбър”, Калиопа Трендафилова – зам.-директор на фолклорните празници и главен експерт в отдел „Култура” към Община Приморско и Христо Йорданов – фолклорист, ръководител на ФТА Приморско. В журирането се включиха и Марин Маринов – собственик на МК „Сънрайз Маринов” и управител на ФТ „Сънрайз Мюзик“. Николай Чапански- фолклорен журналист, собственик и издател на вестник „Фолклорен хоризонт”. Български Национален Младежки Фолклорен Съюз, Българско Национално Радио , „Радио Бургас“ и ТV1. Водещ на конкурсните програми и тази година бе музикалния  редактор и водещ на БНР „Радио Бургас“ – Георги Янакиев. Да уважат конкурсите тази година бяха виртуозният цигулар маестро Минчо Минчев, художественият ръководител на ФА „Пирин“ Данислав Кехайов, певецът и продуцент Ивайло Герасимов и любимата на всички народна изпълнителка, „Славеят на Странджа” – Жечка Сланинкова.

Всички те освен като специални гости, също се изявиха на концертната сцена и предизвикаха бурни аплодисменти на многобройната публика. Участниците в различните конкурси на фолклорните празници бяха класирани по регламент и възрастова категория. Бяха връчени различни награди – „Гран Фолк При Лауреат”, парични премии, специални и поощрителни призове, плакети, медали и дипломи, както и три срочни стипендии на талантливи индивидуални изпълнители.

За община Приморско е привилегия да бъде част от възраждането и красотата на българското народно творчество, каза кметът Димитър Германов. Четири дни Приморско се превръща във фолклорната столица на Южното Черноморие. Третото издание на Национални фолклорни празници „Приморска перла” 2017 се провежда от 1до 4 септември  2017 година в град Приморско под патронажа на д-р Димитър Германов кмет на община Приморско с основател и председател маестро Стойко Стойков. „Искам да изкажа моите благодарности към Община Приморско. Този фестивал ще остане емблемата на Приморско  и смятам, че в културния живот ще допринесем изключително много, защото фолклорът събира най-чистите изпълнители – тези, които са пели песните на нашите баби и тези деца, които в момента танцуват по сцените на цяла България. За разлика от миналите издания, тази година имахме доста сериозно селектиране на участниците поради огромния интерес. Те идват от всички региони на страната – от Гоце Делчев и Дупница до Белоградчик и Силистра. Има доста участници от Варненско, Тракия и Родопите,  с което обхващаме всички фолклорни области”, каза г-н Стойко Стойков, основател и директор на „Приморска перла”.

Георги Петров,
журналист-кореспондент от Лом

14th Sep2017

Честванията за 75-годишнината на Аврам Попов

by Черно и Бяло

В историческия музей в Лом се състоя тържествено честване за 75-годишнината на един ломчанин, който със своята цигулка е обиколил Европа, Азия и Америка, но всяка година си идва за празника на Лом, за да се види с приятелите си.

Аврам Попов или Аврамчо, както го наричат старите ломчани, е свирил пред персийския шах, пред краля на Монте Карло, пред Дипломатическия корпус в Германия и даже пред Тодор Живков. Свирил е с Хосе Карерас пред 20 хиляди души на стадиона в Люксембург и пред 30 хиляди с оркестъра на радио Люксембург в парка на един старинен замък в околностите на Лондон. Изнесъл е над 300 концерта соло, с пиано или чембало, с оргел, с камерни и симфонични оркестри и различни камерни формации. Особено значение за него има „концертът на века” през 2004 г., заедно с проф. Сашко Гаврилов и проф. Стефан Попов.

От историческо значение за българската цигулкова школа е изпълнението на Аврам Попов за първи път в България на 24 капричиа от Паганини в една концертна вечер през 1966 г. Магнитофонната лента със запис от концерта е намерена в много лошо техническо състояние. В проект е една брошура с любопитни факти и мнения на очевидци по повод това събитие.

За отбелязване също е бенефис концертът на Аврам Попов в университета на Лейк Чарлс, Луизиана, Америка, който е записан и излъчен с интервю по американската телевизия. Средствата от този концерт отиват в полза на бедните американски студенти.

Аврам Попов е лауреат на Четвъртото общобългарско състезание за инструменталисти. Аврам Попов развива също интензивна педагогическа дейност, продължавайки традициите на своите родители – учителите Ангел Попов и Николина Пепекова. Той е водел 15 години класовете по цигулка, методика и камерна музика в Софийската академия. В Германия също е преподавал в различни музикални институти. Обучил е над 200 студента, един от които е прочутият негов приятел композиторът Хайгашод Агасян – наш гост тази вечер. Други от тях са концерт-майстори на световни оркестри като оркестъра Ламурьо в Париж, симфоничния оркестър на Лион, Франция, симфоничния оркестър в Лас Чарлс, Луизиана. В приятелския кръг на Аврам Попов откриваме също видни представители на другите изящни изкуства. С прочутия ломски художник Иван Манойлов го свързва тясна дружба и единство в естетическите възгледи за изкуството. Прекрасният портрет от поканата е подарък за рождения му ден. А с Георги Чапкънов са живели заедно в ученическите години и досега са първи приятели и се виждат редовно всяка година. Графичният портрет на Аврам Попов е правен през 1959 г., а снимките в ателието му са от миналата година.

Друга слабост на Аврам Попов е архитектурата. Негови близки приятели са видни архитекти в София, Лом, Виена и Вашингтон. Особено ценно за него е обаче познанството му със знаменития архитект Даниел Либескинд, който преди години направи сензационно сценично оформление на операта „Турандот” от Пучини в Саарбрюкен, където Аврам Попов е концерт-майстор. В изложбата виждаме проект на яхтено пристанище в Поморие от арх. Камен Шипков, също пръв приятел.

Достойно място в дейността на Аврам Попов заема и българската музика. В тясно сътрудничество с композиторите на него лично са посветени: Сонатата за соло цигулка от Стефан Драгостинов, Концертът за цигулка и оркестър от Михаил Пеков, бивш министър на културата, и сонатата за цигулка и пиано от Пенчо Стоянов. Само неговият пръв приятел, композиторът Георги Костов, на шега му подхвърля: „Ако ти беше едно младо и хубаво маце, щях да напиша нещо и за тебе!”.

Аврам Попов е носител на Наградата на Съюза на българските композитори за най-добро изпълнение на българско произведение. Изнесъл е серия от лекции по Националното радио за българската цигулкова школа. На споменатия концерт в Лейк на Сталин „Солико” с приятеля си Пенчо Михайлов. Свири и в оркестъра на оперетата, воден от Йордан Гаврилов. По примера на своя приятел Стефан Попов спечелва място в интерната за даровити деца в София. Подготвен е от незабравимата Недялка Симеонова, а след това и от проф. Боян Лечев.

Изнесъл е безвъзмездно редица концерти в Лом – соло или с оркестър, под диригентството на Хернани Цибрански.

Най-голямата награда за него е провъзгласяването му за „Почетен гражданин на гр. Лом”.

Подпомага развитието на млади музикални таланти от Лом с годишната награда „Проф. Аврам Попов”, която той този път лично ще връчи на децата.

Освен това Аврам Попов подарява на Община Лом комплект инструменти за духова музика, а също китари, електронни пиана и други музикални пособия за Музикалната школа в Лом.

Спазвайки традицията на дядо си Аврам Пепеков, един от дарителите на музея, Аврам Попов подарява цигулката на майка си, ученичка на Александър Моцев, а сега и дипломата на баща си Ангел Попов от Духовната семинария, където той е учил заедно с отец Валаам, по-късно игумен на Рилския манастир. Двамата са пели в хора на семинарията и са изнесли концерт в Букурещ. Подарък за музея е също графичния портрет, нарисуван от Георги Чапкънов. В проект са и други дарения. Една музикална програма от приятели и роднини, в която да участва и дъщерята на Аврам Попов Анна Фредерика Попова – оперна певица в Америка, а може би и синът му Александър – виртуоз на класическа китара, също е в проект.

Георги Петров,
журналист-кореспондент от Лом, Исторически музей – Лом

14th Sep2017

„Ако денят ви не е завършил със смях, смятайте го за изгубен!”

by Черно и Бяло

Големият сръбски актьор и режисьор Любиша Самарджич

Роден през 1936 година в Скопие, от много малък започва срещите си с камерата. Актьорските му заложби проличават още с първите му стъпки в занаята и той получава стипендия от изтъкнатия режисьор Боян Ступица. Скоро след като завършва Белградската академия за драматични изкуства и изиграва няколко роли на театралната сцена в Белград (в театрлано „Ателие 212”), Самарджич изпълнява роля във филма „Игре на скелама” толкова му харесва, че решава да напусне театъра и да преследва звездния си път в киното. Няколко години по-късно получава главни роли в някои от най-популярните и запомнящи се филми, правени в бивша Югославия по това време, и скоро се превръща в един от най-известните киноактьори в страната, наред с Бата Живойнович, Милена Дравич и Борис Дворник.

„Горещият” балканец се снима като актьор в над 150 кинозаглавия, носител е на 6 югославски награди („Златна Арена” от националния фестивал в Пула) за най-добър актьор, както и на „Златен лъв” от Венеция ‘67, за участието си във филма „Утро”. Филмите на популярния сръбски изпълнител, станал любимец на българската публика с телевизионните си хитове „Горещ вятър” и „Полицаят от Петльово бърдо”, са показвани най-големите международни фестивали, сред които Кан, Берлин, Венеция, Карлови Вари. През 1999 година Самарджич за първи път опитва силите си зад камерата с югославско-италианската продукция „Небесна кука” (Гран При на Международния фестивал в Монпелие, наградата на публиката от Фестивала в Палм Спрингс и наградата Опера Прима на Миланския кинофест), показана на българските зрители през лятото на 2000 г. В рамките на Балканските филмови срещи от 6-ото издание на СФФ Любиша Самарджич представя пред българската публика втория си режисьорски филм – „Наташа”.

Спомени и интервю от СФФ 16

Във Фестивален център „Мати D е оживено и шумно. Празничното настроение те обгръща, още щом прекрачиш прага на центъра. В разгара си е 16-ият Международен филмов форум в София. Пресконференции, срещи, интервюта, камери светкавици… Обстановката е силно „нагорещена” от един от най-обичаните кинотворци на Балканите – и като актьор, и като режисьор и продуцент. Любиша Самарджич за пореден път беше сред важните, скъпи гости на СФФ – поводът този път бе участието на „Мирис на дъжд на Балканите” в секцията „Специални прожекции”.

Близо пет поколения зрители на същите тези Балкани и по света са изградили част от своя естетически вкус, благодарение на изкуството на Любиша Самарджич.  Образите на пъргав, дързък, усмихващ се младеж са очарователни и завладяващи. Зрелите му роли разкриват умение да обогатява обаятелното присъствие с щрихи от народния характер, с лиризъм, остроумие, дори ексцентричност. Неповторимата му самобитност, интересната външност и вроденото чувство за хумор, съчетани с искреност и талант, го правят уникален и обичан. По повод на „Златния лъв” от Венеция за филма „Утро” (1967 г.), още тогава италианската преса пише за него: „Той е особено талантлив – в актьорството е остър като бръснач, отличен в пресъздаването на емоциите, от началото до края. Любиша Самарджич е такъв актьор, какъвто всяка държава по света би искала да притежава”.

В: Огромно удоволствие и радост е да разговаряш със скъпия гост  и да чуеш как творецът и гражданинът защитава своето кредо:

ЛС: Емпиризмът е в основата на познанието, опитът е най-важното изискване. Като актьор съм се снимал в различни филмови жанрове- от комедията до драмата. И което е най-хубавото – от всеки, който съм  опознал, съм „откраднал” красотата и съм я вложил в своето съзнание и душа. С такова сърце, емоция и усещане за естетика и памет, изградих цялата концепция на  своето творчество. Знам, че трябва да изненадвам  публиката, за да мога да продължа да съм творец. Трябва да я накарам да плаче, да се смее и накрая да се замисли. Стремежът ми е да търся истината, искреността в играта, мярата и вкуса. Актьорският занаят представлява непрекъснато преодоляване на съпротивлението на ролята, която има някакви свои очертания. А когато се усвои образът, остава нещо красиво и незабравимо – трудът си е заслужавал и това ме изпълва с радост.

В: Затова не е случайно,че при така избраната и следвана позиция, Вие запазвате петдесет години своята известност и творческо дълголетие. При това с еднакъв успех в театъра- в белградското „Ателие 12”, където сте играл както антични, така и най-модерни и съвременни автори;  изключителната популярност на сериалите – ще говорим и за тях. А в киното – редят се известни комедии, мелодрами, военно- приключенски, криминални, партизански и граждански ангажирани  филми, радващи се на неизменен зрителски интерес. Да си актьор, режисьор и продуцент, да съчетаваш тези три занаята, си е трудна работа…

ЛС: Актьорството е най-разкошно и е най-близко до моята природа Имам редките три биографии в киното – актьорска, която е разкошна и ми донесе световни награди, продуцентската също ми донесе много призове. Ала тази роля всъщност е най-тежка. Трябва да превивате гръб пред някого, когото дори не искате да срещнете. Много добре се чувствам и като режисьор, тъй като контролирам всичко по работата на филма. Избирах теми, които бяха трогателни, автентични, свързани с проблемите на моята земя и гражданите ни. Нека не забравяме голямата тъжна трагедия на Вуковар, Сребърница, Косово. Аз съм един от тези, които призовават хората да  живеем в мир и разбирателство. Да сме толерантни. Дори ако някой ви е казал лоша дума, опитайте се да не отвръщате, пребройте до десет и после се замислете дали не е имало някаква причина. Това е същността на живота.

В: Любопитно е за читателите да си припомнят за Вашите посещения в България, все по приятни, празнични поводи?

ЛС: За пореден път идвам в един град и в една страна, на които аз съм много задължен, защото направиха много за нашата филмова компания. Благодаря на много хора, които бяха с мене, когато ме представяха на българската общественост, когато аз станах известен с „Горещ вятър”, и както ми каза Хачо Бояджиев и в България е направил голям фурор. Искаше ми се да си припомня някои мои колеги, които оставиха силен отпечатък – преди 30–35 години имах щастието да бъдат тук преди Нова година за програмата. И да направим едно голямо шоу в НДК. И тогава ние направихме едно малко артистично чудо, като започнем от Калоянчев, Цонев, Мамалев. Ако ги нямаше тях, аз нямаше да запазя едни приятелства, които са ми скъпи и до днес и нямаше да направя такива телевизионни и игрални филми, каквито съм направил. Спомням си, когато дойдох тук с филма „Небесна кука” (от терминологията на баскетбола), който откри юбилейния Берлински фестивал и имаше много голям успех. Тогава и Стефан Китанов, директорът на СФФ, със съответния бърз рефлекс откри Фестивала. Благодарен съм на всички, и ако в този живот няма хора, които се усмихват, когато се появите, животът ви ще бъде кратък.

В: Забелязах, че Вие се интересувате от близката история на народите от бивша Югославия. Идеята за новия филм как се роди?

ЛС: Всички ние правим филми според собствените си чувства и усещания. Създадох филми за събития, които ме изгаряха, например за последиците от войната в Книн, във Вуковар – „Наташа”, който на филмовия фестивал в Албена получи Голямата награда.

Както постепенно се успокояваше обстановката в Сърбия, аз реших да чета книги и да намеря тема за нов филм. И намерих много интересния, автентичен роман на Гордана Куич за сефарадските евреи в Сараево, по истински събития. И най-важното, което открих – това е диалогът на цивилизацията, мултикултурата, необходимостта да живеем с другите, без значение на тяхната вяра и религия. Това заглавие „Мирис на дъжд на Балканите” ми се  видя много показателно и метафорично и реших да направя филм, а по-късно и сериал. Преди това авторката е имала редица добри предложения, но на всички е отказвала. Когато почуках на нейната врата заедно с Мира, моята съпруга и продуцент, още преди да седна, прав ѝ казах „Аз дойдох да екранизирам Вашия роман.” Протегна ми ръка и каза: „Приемам, защото гледах телевизионния Ви сериал „Есента пристига, Дуньо моя”. И като видя първата серия, каза: „Наистина, филмът е по-хубав от романа. Свалям ти шапка.” До тогава имаше 8 издания, а сега има 22. Вероятно българските читатели също ще могат да имат романа.

В: „Мирис на дъжд на Балканите” е романтична драма, която проследява живота на семейство сефарадски евреи от Сараево в смутните години между двете световни войни. Публиката видя първата част на киноверсията на 14-серийния сръбски филм. Всеки кадър е като картина, изваян ювелирно, филигранно. И сюжетът, и героите дълбоко вълнуват с общочовешката история и предизвикват възхищението на публиката…

ЛС: Открих провокацията, че еврейската общност сама за себе си има неписано правило, канон – евреите да се венчават за евреи. А това еврейско семейство с пет прекрасни момичета са живеели в Сараево сред друговерци – православни, католици, мюсюлмани и сефарадски евреи. Ще признаете, че всички ние се раждаме в резултат на любов, женим се пак по любов, но не умираме от любов. Филмът поставя един много голям въпрос, едно сериозно предизвикателство- как да застанем зад любовта, когато има някакви строги правила.  Когато виждат, че тяхната дъщеря страда, защото се е свързала с православен мъж,  родителите знаят, че еврейската общност е безпощадна. Бащата ще каже на девойката: „За мен, моят дом е моята църква. И аз ще уважа любовта на дъщеря си. И нека се оженят.” Ето, това е смисълът, същността на филма. Свобода на духа и изобщо свобода на избора.

В: И Вашата философия, и Вашият Бог е…?

ЛС: Знаете кой е Бог. Това за мен е човекът. Ако вие развивате в душата си негативни, отрицателни настроения към хората, независимо от каква вяра са, най-вероятно ще отключите някаква болест. Аз имам такава философия, че всеки човек трябва да бъде в такива отношения с другите и със себе си, че да може да си легне спокойно да спи. Изкушавам се много често да разговарям сам със себе си и проверявам дали някъде не съм сбъркал. И като се погледна в огледалото, може да бъде понякога лицето ми прекалено сериозно и ми се прокрадва нещо, което никога на никого не бих искал да кажа. Може в Белград не съм най-известният и най-популярният, но съм много уважаван. Начинът, по който ме приемаха навсякъде в страните на бивша Югославия и в съседните страни като България, Румъния, Унгария е нещо, което ме пленява. На годините, които съм (наскоро навърши 75-и юбилей, бел. авт.) аз имам желание да снимам все по-добре и по-добре.

В: Разбрах, че Вашият Божко („Полицаят от Петльово бърдо”) вече е топ сериал и в Китай – гледали са го 1 милиард и 200 милиона души. Намирате ли разлика в естетиката и вкуса при снимането на сериали преди и сега, какво се е променило?

ЛС: Всички телевизионни серии, които са свързани с „Есента пристига, Дуньо моя” (у нас филмът е показван със заглавието „Гъше перо”, бел. авт.) и „Полицаят от Петльово бърдо” пожънаха голям успех по света. Когато правя филм, аз избирам внимателно артистите, защото с тях правя нов живот, екранната творба. Много строг съм в избора си, независимо дали са ми приятели или не. Може би помогнах да пробият поколение млади актьори, които дебютираха при мене.Знам какво е искреност, какво емоция, вълнение, естествено поведение и спонтанност. Така че, с една дума, досега не съм сбъркал.

На всички регионални телевизии на Балканите от бивша Югославия предложих да работим сериен филм и те приеха безусловно. И затова имаше голям успех в тези територии, откупиха правата му и за Китай в момента разговаряме и за НВО. Филмът „Мирис на дъжд на Балканите” вече обиколи и цял континент- цяла Австралия заговори за него: от Мелбърн, Аделаида, Канбера, та чак до Пърт и Сидни; после беше на филмовия фестивал в Гоа, Индия, след това в Албания, беше награден в Испания. Следва представянето му в Маями… Така че съм оптимист и мога само да се надявам, че съм направил филм с универсално послание.

В: Вие съхранявате и осъществявате огромен творчески потенциал. Кой е следващият проект, сигурно ще бъде вълнуващо събитие?

ЛС: Моят следващ проект е да се занимавам с Иво Андрич, който е написал „Травнишка хроника” (класикът е носител на Нобелова награда, автор на „Мостът на Дрина”, „Прокълнатият двор”, „Омер Латиф паша” и др., бел. авт.). Това е един прекрасен роман. Тук вече се обажда моята съвест и казва „Човече, защо не пуснеш малко повече младите да работят. И следващата година ще се явя с нов филм.” Това е един голям роман, един голям човек, говори изключително за миналото, а поставя в рамка сегашното, съвременността. Бонапарт побеждава всички, завладява света, изпраща свой френски консул в Травник, в Босна, а там са православни християни, католици, мюсюлмани и евреи. И той да му донася, шпионира и контролира това, което се случва в тази част на света. Австриецът вижда това и изпраща своя човек да следи французина и той също да контролира. А руснакът е неспокоен, той не стои мирно и също изпраща свой консул. Всичко, което се е случвало в Босна в XIX век, се случва сега в Сърбия в съвременността. Шпионите само се мотат напред-назад и се ослушват. И нашата домашна ограда лека-полека се разруши. Искам да покажа тази съвременност и ще видя докъде ще стигна. Филмът е „езикът” на нашия век. Масово и същевременно могъщо средство за общуване на хората и аз му се прекланям!

Мариана Енева

03rd Sep2017

Ученици с грандиозна инсталация на Шипка

by Черно и Бяло

Ученици от две художествени училища – в Трявна и Казанлък, изградиха грандиозна инсталация на Шипка във връзка с честването на 140 годишнината от „Шипченска епопея“, съобщиха от Център АЛОС.

Два дни отне създаването на 60-метровата художествената инсталация, изобразяваща пламък.

Водещи от Център Алос бяха Добрин Атанасов и Любен Кулелиев. Национална гимназия за приложни изкуства „Тревненска школа“ – Трявна беше представена от учениците Станислава Панчева, Таня Начева, Йоанна Куманова, Стелиян Койчев, Дилян Ангелов, Вилеяна Дончева, Демитра Миткова, Янна Палчева, а Национално училище за приложни изкуства и дизайн „Акад. Дечко Узунов“ – Казанлък от учениците Даяна Йорданова, Магдалена Замова и Александър Савов с преподавател и водещ уъркшоп Елеонора Атанасова.

Уъркшопът, ръководен от екип на Център за неформално образование и културна дейност АЛОС, беше в рамките на Образователната платформа за съвременно изкуство „Паралелни стъпки, паралелни пространства“. Младите творци се запознаха с основните принципи на художествени намеси в пространството, чрез изграждане на художествени конструкции и инсталация съобразени със спецификата на средата. Творческият процес през цялото време – 26-и и 27-ми август, можеше да бъде наблюдаван от посетителите.

Арт инсталация на Шипка по повод 139 години от Шипченската епопея беше реализирана и през 2016 г.

Център АЛОС и учениците благодарят на „Калинел“ ООД (Троян) и „Юта“ АД (Русе), които дариха необходимото количество плат за изградената инсталация.

Росица Маринова

23rd Aug2017

На чаша български чай в Сарагоса

by Черно и Бяло

България в моите спомени

Сарагоса е петият по големина град на Испания, столица на провинция Арагон. Тук от много години живеят повече от 800000 български имигранти, в повечето случаи отчуждени и асимилирани от динамиката на града. За България от много години не се споменава никаква културна новина, с тъжното изключение на криминалните хроники… Или от време на време някой испанец ще си спомни за играчът на Реал Сарагоса Наско Сираков. И толкова… Жалък повод за размисъл!

Срещата ми с Антонио Перес е необичайна и вълнуваща от тази гледна точка.

Антонио Перес Гинда е дипломиран историк и професор – доктор по съвременно изкуство. Преподавател, автор на множество статии и изследвания на българската култура и както той се определя – приятел и почитател завинаги на нашата страна и нейните хора.

Откритие като Антонио, познавач на българската действителност, история и култура от лични наблюдения и изследовател на нейното развитие в дълбочина е едно истинско удоволствие и преживяване.

Разговорът ми с него продължава с часове. Като в душевен оазис след толкова години на безвремие, на неудомение и безсилие след реакции не веднъж и дваж: „Аааа, България… да, да, столица Букурещ” или „Булгарос… чудесно! Като Ристо Стойков, най-великият от всички…”

Обсъждаме на чаша Пирински чай годините на социализма, перипетиите на прехода, светлините у сенките на почти една епоха, съдбата на хората, миражите, разочарованията, надеждата, болката…

Г-н Перес, как се роди интересът Ви към нашата страна? За кои години пазите спомени?

Спомням си го като днес. Гворим за 1983 година. В Сарагоса пристигна на гастрол една ваша театрална група, спонсорирана от българската държава. Представиха спектакъла „Животът е сън” на Калдерон на много добър испански език и интересът, който породи беше огромен. Така се запознах лично с вашите известни актьори Йоско Сърчаджиев, Наум Шопов, Виолета Динева, които после ме поканиха да посетя България.

Впечатлително за испанската публика беше невероятното актьорско майсторство, декорите, костюмите, интерптетацията – всичко! Интересът към вашата страна се събуди и беше жив в продължение на много години. В литературните списания се публикуваха преводи на великия ви поет Христо Ботев, на Блага Димитрова, романът „Осъдени души” на Димитър Димов. Истински фурор предизвика също и филмът „Козият рог”, всичко това в минало време… За България се говореше като за авангардна в културно отношение страна. В настоящето единствените новини са за българската мафия в Испания и за това, че страната ви е най-бедната в Европа, за десберталната ви корупция и социална мизерия. Такива са контрастите за съжаление…

Г-н Перес, кой период от развитието на България е повод на Вашите изследвания?

Годините на ’60–’80. През това време Испания изживяваше своя преход от фашистката диктатура на Франко към демокрация и развитието на една социалистическа държава като България, предизвика логично множество дискусии и беше повод за научни и социологически изследвания.

Всичко това ме мотивира да посетя няколко пъти вашата страна, да изуча историята и и да изследвам тогавашната действителност.

Кои градове посетихте? Успяхте ли да надникнете във всички ъгли на живота? Как бяхте посрещнати?

Най-напред си наех преводач. Въпреки че в много случаи не ми беше необходим. Изненадан останах колко много българи, със най-различни професии владееха френски, английски, испански. И най-вече желанието за общуване, сърдечността, искренността да споделят своето битие, мисли, мнения. Разказваха ми много вицове, включително политически. Въпреки общоприетото мнение за цензура, аз не видях уплашени и подтиснати хора, точно обратното…

Разгледах почти всички ваши големи градове: София, Пловдив, Варна. Останах удивен от Шипка, Казанлък, Розовата долина, Рилския манастир, мистично зелените ви планини и почти девственото ви Черноморие. Градовете на Ботев и Левски – Котел, Карлово, Калофер. И почти се влюбих във България (шегува се Антонио докато отпива глътка Пирински чай и въздиша…). Виждаш ли, добре, че съм запазил няколко пакетчета от толкова години… За мене е най-ароматният чай, който съм пил. А сега и с лупа да го търсиш в Сарагоса няма да го откриеш.

Впечатли ме също тогавашната индустриализация на страната. Толкова много фабрики и заводи! Хората работеха със удоволствие, не виждах типичното за капитализма напрежение и експлоатация. Разказваха ми за успехите на своето предприятие като за свои, чувстваше се една невероятна гордост, че са българи.

Но може би най-емоционалните ми спомени са от вашите села в Подбалкана. Всяка къща с двор, градина, лично стопанство, много животни, пълни мази със зимнина. И цветя, много цветя… И книги – това ме изумяваше – от най-различни автори. От Брехт, Зола, Юго, Дюма, Толстой, Достоевски – до Кафка. Нищо общо с представата, която диктатурата на Франко рисуваше за „сектантските” и „изостанали” социалистически държави. Не мога да не отбележа високото културно ниво на всички мои събеседници, които срещнах из различните области на България.

Спомням си за Величко, моят приятел от село Гледаците. Докато ми споделяше тайнството на приготвянето на вашата ракия говорехме за древното минало на региона, за римляните по тези земи, за траките, за Орфей. За съкровищата, които крие вашата земя, за магическата сила на лекарствените ви растения и уникалната българска роза.

И навсякъде отворени къщи, влизащи и излизащи съседи, колективизъм, приятелство, топлота. Не зная сега ако се върна дали ще е същото… (Предпочитам, да замълча и като че ли виждам носталгия в очите му. А в моите е на път да се роди малка сълза… – б.а.)

Славянският ви ритуал за посрещане на госта с хляб и сол е дълбоко символичен, израз на скромност, духовност у добросърдечие. Както и мартеницата, символ на пролетта, на новото начало и надеждата.

Такова посрещане не се забравя никога!

Асамблеята

Виждам, че сте развълнуван. Нека се върнем към историята на изкуството на социалистическа България. Като специалист, каква е Вашата оценка за този културен период на страната?

В този аспект искам да се върнем към едно международно събитие от онези години, което според мен, олицетворява и маркира тенденции – международната асамблея „Знаме на мира” под патронажа на Людмила Живкова. Тя беше неконвенционална и изключително духовна личност. В известна степен вашият преход започна с нея. Асамблеята „Знаме на мира” беше и си остава новаторска идея от световен мащаб, авангардна проява, реализирана с много размах. Да събереш талантливи деца от цял свят и да ги обединиш около единни ценности като мир, справедливост, творчество е велика цел. Вашата Людмила Живкова маркира една нова епоха.

Нека се пренесем в настоящето. Каква е Вашата оценка за културното развитие на страната ни през така наречения „преход”?

С риск да не се харесам на всички, но смятам, че тенденцията ви е деградираща. Сбогувахте се със социалистическия реализъм, но сега страдате от последствията на капиталистическия песимизъм. Загубата на много човешки ценности като солидарност, равенство, хуманизъм, доброта и скромност предопределят новите „модерни” линии в сегашното ви изкуство. Роди се „кичът” като господстваща култура на ежедневието. Пошлостта, лошият вкус и консумизмът доминират в голяма част от популярната ви музика. От време на време пускам българска телевизия. Новият ви „фолк” е ужасяващ и обиждащ. Да не говорим за безкрайните ви турски сериали и американски „реалити”. Бих казал, че губите националната си културна идентичност и това е много тъжно и опасно. Формира се едно поколение, лишено от естетически и културни ценности. Няма да продължавам, за да не пораждам песимизъм, но ако трябва да се изразя в цветове, днес почти всичко на българските творчески нива никне в сиво-черно-кафяво…

Господин Перес, можете ли да отправите едно жизнерадостно пожелание към Вашите приятели? Какво бихте им казали като препоръка?

Бих искал да бъда оптимист, въпреки че реалността не е окуражаваща. Преди няколко години видях в социалните мрежи едно видео, което ме покърти. Едно българско девойче, пианистче, взривяващо сърцата на публиката. Къде?! На една парижка гара… Вероятно дошло с последните пари на родителите си да търси меценати. Ще има ли късмет да преживява ден за ден с цигуларката, завършила музикална консерватория и свирейки по улиците на Сарагоса?

Бих искал да кажа на целия български народ – когато ви крадат от хляба, не се надявайте на пасти!

Интервю взе Ганка Ризова

14th Aug2017

Обществеността в с. Шилковци милее за историята си

by Черно и Бяло

Държавата някак се поразбуди от тежък и непробуден духовен сън. Различни поколение се захванаха да реновират, почистват и възобновяват паметници и светини, останали в забвение и забрава. Колко малко е необходимо, за да има ред и да се запази народната памет. Поредната добра инициатива се случи и в с. Шилковци, което се намира на 10 км от гр. Елена, област Велико Търново и е на брега на красивия язовир Йовковци. От много години църквата „Архангел Михаил”, църковният двор  и паметникът на падналите за свободата на Родината бяха в окаяно състояние. Рухналият храм, потъналите в бурени гробища, разрушената ограда, бе обичайната картина години наред.

За жалост паметникът на стотина млади българи, дали живота си през войните печално тънеше в непроходими храсталаци. Броят на загиналите за Отечеството е впечатляващ, казва Тодор Чолаков, който живее в с. Шилковци през летните месеци. И пояснява, че почти няма дом, който да не е почернен през годините на войните – от 1885 г. до Втората световна война и през 1944 г. От неговият род има четирима загинали през Първата световна война.

Явно държавните институции не са се трогнали от жалката действителност на безпаметност и забрава. През летните месеци обаче  по инициатива на Божидара Кънчева, обществеността и живеещите през лятото в с. Шилковци и околността, се организирали за почистване на църковния двор и паметника на убитите българи. Всеки  донесъл косачка, резачка, мотика, лопата. След шест часова работа дворът не бил същият. Блеснал от чистота и нови насаждения. Мотивът на местните хора бил,че така те отдават почит към загиналите и показват респект към историческото минало на героите. Сега вече гостите и всички, които са привлечени от дивната красота и природа на Еленския Балкан могат да се докоснат до славното  минало. Искаме да има уважение към героите на България, казва Чолаков. „На това да се учат и поколенията. Не чакаме институциите, партиите или правотелството да организират почистване и възобновяване. Ние сами трябва да се грижим за наследството от дедите ни.”

История

Шилковци е с богати просветни традиции. При храма се създава килийно училище през ХІХ век. През 1927 година е построена голяма читалищна сграда.

Храмът е рухнал през 1998 година, а е построен  през 1847 година. Годината е издялана на каменна плоча с размери 0.50/0.35 м и е вградена в южната стена над вратата за олтара. През 1903 година е достроен притворът. Разликата между стария и новия градеж е очебийна. В притвора е изографисан „Страшният съд”.

Западно от храма се извисява внушителна камбанария, градена също през 1903 година, за което свидетелства каменен надпис на източната страна. Същата е от дялан камък с пояси от тухли „Неин строител е Енчо Грозев от Тревненско. Той построява храма в с. Илаков рът”.

Архитектурни и строителни белези, стенописи и икони

Храмът е в центъра на селото. Строителна площ 23/9.30 метра. Изграден е от речни камъни, споени с кал. Еднокорабна базилика. Без кубе.

Най-ценното в него са стенописите и иконите. Те са спасени благодарение на инициативноттта и отговорността на директора на възрожденския музей в гр. Елена. „Предвидил рухването на храма, той настоятелно моли Великотърновската митрополия да разреши пренасянето на стенописите и иконите за съхранението им в гр. Елена. Митрополит Стефан предвидливо откликва на молбата му.

С големи усилия и вещо умение през 1989–1990 година ценното иконно и стенописно богатство е пренесено в приземния етаж на Даскалоливницата.

Демонтирането, реставрирането и експонирането на стенописи е изключително сложно дело и у нас рядко се среща. За извършеното големи са заслугите на Замфир Петров, Йордан Йорданов, Евгений Николов и Георги Даскалов. Принос има и свещ. Христо Калев.

Стенописът „Страшният съд” намиращ се в артиката е изключително творение. То е с размери 9/4 метра и заема почти цялата източна страна на артиката. Изографисан е в 1873 година от Захари и Кънчо Цонюви от Трявна. Художествените и религиозни внушения на произведението са оценени от изкуствоведи и специалисти. Но и неспециалистът усеща силата на някои акценти на творбата.

Иконното богатство на храма „Архангел Михаил” е от най-стойностните. То датира от 1863, 1868, 1873 година, „творения на Симеон Симеонов и Захари Цонюв и син его Каню от Трявна”. Повечето икони са създадени от последните двама. Впечатляващ и иконите-медальони с елипсовидна форма.

Свещенослужители и църковнослужители

Първият ръкоположен свещеник в Шилковци е Иван Николов (1823-1907). След него свещенодейства до 1931 година неговият зет свещ. Иван Николов (1858–1931), роден в с. Средни колиби.

И двамата са погребани в църковния двор.

Филип Ат. Райчевски (1904-1980) е роден в с. Мусина. Служи от 1932 до 1980 година. Погребан е в гробището на с. Гърдевци. В църковния двор на с. Шилковци са забранени погребения след изграждане на язовир „Йовковци”.

Богослуженията в храма „Архангел Михаил” приключват след смъртта на отец Филип.

(Информацията е взета от книгата „Храмовете в Еленска духовна околия”, автори – Васил Иванов Славов, Христо Стоянов Медникаров и Петко Д. Петков – издание 2002 г.)

Миглена Китанова

07th Aug2017

Да си в Южна Корея в най-горещите дни от годината

by Черно и Бяло

Точно преди месец в дните между 4-и и 11-и юли делегация от представители на няколко медии беше на работна среща в Южна Корея. Посещението е резултат от подписаният през 2015 година Мемурандум за разбирателство (MOU) между СБЖ и Корейската асоциация на журналистите. Честта да се включи в петчленната група имаше и представител на списание Черно и Бяло“.

Целта на визитата бяха срещи, създаване на контакти, посещения на значими обекти като Seul Tower, в планината Намсин, разходка в царския дворец (Гьонгбок-кунг) и традиционния квартал Бук-чон, 38-ят паралел на източното крайбрежие, делящ Южна от Северна Корея, къщата Шин Саа Им Танг, обявена за майка на корейската нация, базата на зимната олимпиада през 2018, градовете Канг-нънг, Джон-Джу – първата столица на Корея, срещи в културната фондация Уан Джу. Получен беше достъп и до най-голямата информационна агенция Yonhap, както и до редакционните офиси на ежедневника „Корейска икономика“.

По това време на годината температурите в Южна Корея са наистина много високи, но пък шансът да си част от такава програма е наистина щастие… Какво се случи през тези осем дена и в каква степен предварително изготвената програма беше изпълнена, ще научите от страниците на следващия брой на „Черно и Бяло“, а сега с помощта на богата галерия от снимки, Ви показваме стъпките на нашата колежка Даниела Владимирова Христова.

03rd Aug2017

Млади интелектуалци от Виена и от София в столичния клуб „Перото” на музикално-поетична вечер

by Черно и Бяло

Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий”  от Виена с втора изява на българска земя

По традиция българската общност от Виена, Австрия организира редица културни прояви, които нееднократно са ставали повод за национална гордост и заявяване на присъствие в една нелека за интеграция, особено в културно отношение страна, каквато е Австрия. Та там са родени голяма част от световните гении на музиката, поезията, избразителните изкуства.  Още повече, че до неотдавна в исторически план, години наред държавата там е полагала неимоверни грижи и усилия да затвърди своето превъзходство в културно отношение, спрямо остналите народи в една империя. Но това не пречи на предприемчивия и находчив балкански народ  да намери своето място и да заяви своето присъствие в културната палитра на Европа, особено след падането на изкуствено създадените прегради в края на 1989 година.

Безспорно, за постигането на това важна роля се пада и на БКПО „Кирил и Методий”. За значението на организацията през годините след  Втората световна война е писано много, най-вероятно и недостатъчно, но това не означава, че тя е преставала да изпълнява своята роля на обединител на стремежите към национална себеизява и докосване до това, което най-много липсва и поражда най-съкровения копнеж у хората намерили своето занятие в чужбина.

Бойчо Дамянов, председател на най-старата българска култнурно-просветна организация в Европа, “Кирил и Методий” – Виена, Австрия

Без съмнение новото ръковдство на БКПО „Кирил и Методий”, в лицето на нейния председател г-н Бойчо Дамянов, обогати традиционната ѝ дейност с нещо ново – изява на членовете ѝ на родна, българска земя. От две години е създадена и нова форма – Литературен кръжок към БКПО. Негови членове изнесоха на 31 юли литературно четене в клуб „Перото” на Националния дворец на културата. „Досега, изненадващо за всички, имаме около 60 човека – членове на кръжока във Виена” – това заяви при окриването на четенето г-н Бойчо Дамянов. – „Тези, които можаха да си вземат отпуск и дойдоха в България са тук и ще прочетат свои стихове.” Той запозна многобройната публика с дейността на БКПО, като подчерта, че има театрално студио, фолклорна група, сега се създава и български хор, така че работата се разраства. Организацията има 72-годишна история в този вид и структура и се гордее, че е най-старата българска културно-просветна организация в Европа. Прави впечатление, че все повече хора се присъединяват към нея. Тя е изключително на обществени начала. Не получава финансиране от държавата, издръжката е изключително от спонсорство и дарения на членовете и съмишлениците. „Всички работим за подържане на българсикя дух във Виена”, заяви още Бойчо Дамянов. В литературния кръжок участват хора, които имат други професии и специалности, това не са професионални писатели. Има хора, които работят във фирми, банки, международни организации, журналисти, това са писатели, но не професионални писатели, има и представители на музикалните среди.

„Откриваме четенето с представители на такива музикални среди – заяви г-н Дамянов –  това са младите Христина Лазарова, оперна певица, а като хоби  –  поетеса, а може би обратното… и маестро Божидар Абрашев, музикант, композитор, диригент и също поет, които ще четат стихове, но преди това, за повдигане на духа ще чуем: Ария на Керубино, от операта „Сватбата на Фигаро” на Моцарт, Ария на Мария-Десислава от едноименната опера на Парашкев Хаджиев, романса „Полюбила  я”, от Рахманинов и „Шепот от „Една нощ във Венеция” на Йохан Щраус.”

Публиката бе запленена от виртуозното изпълнение на двамата млади музиканти, а след  закачливия и шеговит абзац на „Шепотът от Венеция”, последваха литературни изненади. Оказа се, че зад достолепието на оперното пеене, може да се крие една търсеща и нежна душа на млада жена, ранима в своя копнеж, осъзнала лилаво-червения хаос като даряващ смелост…, но и лудост, без която не можем да разберем, как противно на математическата логика, Нещо и Нищо, могат да родят Денят и Светлината. И „Споделената поезия” на днешното младо поколение, което се оставя „Да те гледам със затворени очи” до „Душата ми е лека пеперуда”, ранима дори от тънък летен дъжд „със своите „намокрени криле” на Христина Лазарова…

По инициатива на организаторите на вечерта в литературната изява се включват и „гостите” от България, сред които блести със своя огнена светлина Елена Симеонова, доцент от  УНСС, поетеса и както сама се представи – носеща нестинарски дух и сама участвала в този древен и като огъня пречистващ ритуал. „Нестинарка” е плод на точно това съпреживяване на традицията:

Първо, като залък насъщен, преглъща душата си.
С благодарност всички болки до дъно изпива.
Смирено облича бялата риза и чака огнените езици да я повикат.
После тъпанът рязко ритъмът древен в кръвта ѝ разплисква.
Всички спомени – сбъднати и несбъднати,
като студени змии в гърлото се навиват и го притискат.
Очите ѝ вече никого и за нищо не питат.
Отговорите – гости неканени, сами от небето долитат.
Светът в две тежки сълзи се побира
и по страните ѝ ледени невидимо се разлива.
Ръцете ѝ конвулсивно за молитва се сплитат.
Дъхът учестено гърдите повдига.
Стига!
Тогава ангелите я вдигат и тя безпаметна литва.
Нозете ѝ нежно огъня милват и го молят за прошка и милост.
Онемели звездите се питат: Грешница или Светица?!?
Не, просто влюбена в огъня Птица…

Елена Симеонова докато танцува нестинарски танци, снимка: личен архив.

И ни пренася в Стария Пловдив с лекотата на вдъхновението, дошло случайно(?), в рамката на Цанко Лавренов, ненарисувал портрета на поетесата, защото тя самата не иска да стои в рамка, а да се рее в облаците над древния град. В „Разкажи ми!” любовната лирика прераства в ураган, който е толкова силен, че вместо „Завинаги”, преминава „Оттатък”.

Тихата лека вечер на Божидар Абрашев призовава, в ритъм познат ни от Яворовите строфи, любимата да не напуска света на красивото, в който има собствено място. И в стилистиката на фолклорния изказ, приравнява собственото си „Аз” с дорест, непокорен дух, който обаче е и „Прокобен”.  Другите, неозаглавени стихове на младия поет, ни отвеждат там, където можем да съзрем мрачните образи на ярките представители на романтизма и може би самия Лорд Байрон, някъде в мъглите около скалите над Женевското езеро. И Библейското „Тъжен плач пред одъра на Лазар…”.  След което проронва нежни вопли за любимата, която може би е вече „в обятията на друг?”. Но раздялата от родината е възпята в неведомите пътища на Отечеството и онази гордост, да бъдеш син на род на „Блестящи деди”.

На 23 години, футболист, строителен инеженер и разбира се, млад, може би един от най-младите поети в България, Иван Герасимов представи новата си стихосбирка, в която повечето стихове са обозначени като „житейско”, т.е преживяно и естествено има и любовни, и „автобиографични”. След броени дни стихосбирката ще бъде факт и по рафтовете на книжарниците.

Виктор Макаров е завършил „Богословие”, работи като преводач, но пише музика и представи своята „Шарена черга”, с което омагьоса публиката. В интернет има едно място което се казва точка.бг, където се представя новото поколение „поети с китара”. Там е мястото, свободно от чалга и любопитните ще се изненадат, че има цяло поколение от млади музиканти, които възраждат истинската музика като феникс, възкръснал от пепелта на пожара, опустошил родината ни през последните 20 и толкова години. Не трябва да се пропуска и поканата за двата концерта на 30 септември и на 1 октомври в Студио 5 на НДК, на които ще бъде представен и новият диск на групата.

За да бъде вечерта още по-оригинална, Николай Начев прочете своите „инженерни” стихове, а те са такива, тъй като авторът е атомен инженер и бивш ръководител на АЕЦ „Козлодуй”.

Доцент Иво Панов, ръководител на Центъра по иранистика към Софийския университет, преводач на стиховете на Омар Хаям от оригинален староперсийски на новобългарски, нещо което не е било правено досега, прочете преведени от него „Философски трактати” от великия поет и мислител. Един от тях, „Слово за ползата от виното” предизвика искрен интерес с описанието на седемнадесет вида грозде с ползите и целите, за които се използва виното, приготвено от тях. А стиховете са преведени като филологически превод. Досега преводи са правени през трети език – руски, френски или английски. Сега, тези които имат поетичен талант, разполагат с филологическия превод и могат да се опитат да го пресъздадат в поетична форма.

текст и снимки: Красимир Пеков

21st Jul2017

„Щрихи от съвременен Иран” – откриването

by Черно и Бяло

Културното представителство на Ислямска република Иран в София, Съюзът на българските журналисти и сдружение „Спектър 21 век” представят изложбата „Щрихи от съвременен Иран” в галерия-книжарница „София Прес”

На 19 юли, в разгара на жаркото лято в галерия-книжарница „София Прес”, едно все още недооценено място за култура в съвременния пейзаж на София, бе представена изложба от над четиридесет фотоса, разкриваща съвременния облик на една от най-древните култури и държави в света – Ислямска република Иран. Изложбата е резултат и плод на впечатленията на три достойни дами, посетили страната в края на месец февруари и останали докоснати от великолепието на старинните паметници и съвременните строителни постижения на многомилионния народ на Иран, на неговите творчески търсения и просперитет в настоящия 21 век.

По думите на г-жа Снежана Тодорова, председател на Управителиния съвет на Съюза на българските журналисти, тази изложба ни пренася в „приказния свят на древна Персия и на съвременен Иран”. Освен нея, в състава на делегацията са и г-жа Уляна Пръмова, ръководител на телевизионното студио на БТА и г-жа Екатерина Павлова, главен редактор на сайта „Дипломатически спектър”. Целта на посещението е да се установят контакти с колеги от иранските медии и запознаване с живота на съвременен Иран. Пак по думите на Снежана Тодорова, без да има претенциите на професионалната фотографска общност за изключителни фотографски постижения, изложбата от фотоси направени от тези три дами, и най-вече от непрофесионалната фотокамера на Екатерина Павлова, допринася за опознаването на един колкото екзотичен, поради своята отдалеченост, толкова и близък като възприятие за красотата и духовния мир, присъщи на всеки човек свят.

Това на пръв поглед не е трудно, тъй като самият „обект” на фотографиите е изключително благодатен и благодарен, със своя колорит и онази искреност в погледите на обикновените хора – творци на заобикалящата ги среда. От друга страна не би могло да се пресъздаде, красотата на древните паметници на ислямската култура, онези нюанси на „исфаханско” синьо, на кубетата на джамиите, онази тайнственост на стенописите и иконописите на арменската църква, онази тайнственост на синагогите при общението с Бога, ако не си предварително проникнал в духовния свят на този древен народ, ако не си припознал вечния стремеж на човека към красивото и духовния мир. В това отношение изложбата притежава качествата на професионално изготвена, с прецизно подбрани кадри в три тематичини серии: – „Щрихи от съременен Иран”; „Хората на Иран”  и „Исфахан е половината свят”. Екатерина Павлова сподели за удивлението си от хората на Иран, от срещите си с ирански журналисти и от град Исфахан, определен за „творчески град” от ЮНЕСКО.

По повод 120 годишнината от установяването на дипломатически отношения между България и Иран и 70 години от развитието на културните връзки между двете държави, г-жа Тодорова, в присъствието на членовете на УС на СБЖ – г-н Иван Върбанов, главен секретар и г-н Валентин Колев, председател на комисията по издателска дейност  на Съюза, поднесе Почетен Плакет и Грамота на СБЖ, за изключителен принос в областта на културното сътрудничество между двете страни на г-н Мохамед  Али Киани, културен аташе на Посолството на Иран в България.

Изложбата може да бъде разгледана до 29 юли в галерия-книжарница „София Прес” на адрес – София, ул. „Славянска” 29.

За изложбата

„Щрихи от съвременен Иран“ е разделена на три тематични серии. Първата е „Техеран 2017“. В нея са включени 12 кадъра: от кулата „Азади“ – символът на иранската столица, от кулата „Милад“, от мавзолея на имам Хомейни, от двореца „Голестен“, от историческия комлекс „Саад Абад“ и от известната туристическа местност с ресторанти „Дарбанд“.

Втората серия е посветена на „Хората на Иран“ и съдържа 14 фотографии. Показва ги такива, каквито са – по улиците, по музеите, по базарите, по местата, където работят, по ресторантите… Няколко кадъра показват шествието на 10 февруари, националния празник на ИР Иран.

Третата – „Исфахан е половината свят“, съдържа 12 уловени мига в третия по големина град на Иран, някогашна столица на Персийската империя. За него стара персийска поговорка казва, че видиш ли го, значи си видял половината свят. Кадрите показват известни обекти: двореца „Чехел сотун“ (в превод „Четиридесет колони“) с изящната му персийска градина, Арменската църква, покритите мостове на Исфахан, площадът На́гш-е Джаха́н – „Лицето на света“, вторият по големина в света след Тянанмън в Пекин. Построен от шах Абас I Велики, той е истинско великолепие от „исфаханското синьо“ и златисто. Повечето от тези шедьоври на персийската и ислямска архитектура са в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Текст и снимки: Красимир Пеков

18th Jul2017

Ириней Константинов: „Театърът е най-привилегированото пространство”

by Черно и Бяло

МЕ: Един юрист по-малко, един актьор, популярен и обичан от няколко поколения…

ИК: Еднакво ценя и двете професии. Мислил съм си, че ако бях юрист, сигурно пак бих изпитвал същото удоволствие от работата. Тези професии си приличат със своята отговорност, представителност, бърз ум, логика на мисълта, интелигентност, добро възпитание, харизма и познания за хората и поддържане на професионална форма постоянно. За мен професията адвокат е честта на която бих се посветил, познавайки и баща ми. Както и честта в актьорската професия. Разбира се и много други близки моменти. Не знам кой би спечелил и кой би загубил! Вероятно аз съм  загубил по нещо и от двете.

Ириней Константинов с колеги на сцената с „Антигона”

По този повод кога Ви споходи славата, „целувката на Бога”, както казвате. И какви бяха най-важните заръки на учителя Ви проф. Гриша Островски?

Така се случи, че аз от малък излизам на сцена. Най-напред като музикант с училищния оркестър – на сцената на тогавашната Българо-съветска дружба, сега театър „Театро”. Там изнасяхме годишните си концерти. След това като музикант в ансамбъла на Трудова повинност всяка година започвахме турне, обикаляхме България и излизахме всяка вечер пред публика. Свирех на цигулка и пеех в хора. И така отрано чувах аплодисментите, отрано свикнах да превивам гърба си в поклон пред публиката. Отрано изпитвах уважение към хората, които са в салона и разбрах, че нашето изкуство е свързано с тях за цял живот. Отрано усещах тази суета и съблазън. Но, разбира се, всичко започна след „Петимата от Моби Дик”– първия ми филм, който стана символичен, нарицателен… Онзи ден отидох да си плащам данъците в моята община и жената, която беше охрана, една строга на вид жена, ми каза: ”Е, скоро гледах пак „Моби Дик”, много ми хареса, страхотен сте, ама сега сте по-готин, да сте жив и здрав.” Много приятно ми стана, защото беше отдавна. Още тогава разбрах, че хората са добронамерени към артистите и оценяват това, което са направили ако им харесва. Особено важно е един актьор да бъде разпознат още в началото. Има лица, които може да ги гледаш сто пъти, да се мяркат на екрана и да си останат за теб човека, с когото се запознаваш всеки път, когато се появи някъде в публичното пространство. Има други, които с първото си появяване веднага остават в душите на хората. Вероятно аз съм имал това щастие.

А проф. Островски – изключителен човек. В своето развитие през годините първите и най-важни неща научих от баща ми, след това от моя професор, а после се учих от себе си – собствени грешки, успехи и неуспехи, борейки се с живота. На какво ме научи моят професор: първо- на трудолюбие, на точност,  на желание за по-дълбоко познаване на професията и по-висока култура, на вкус, на отговорност към работата. Нямало е случай,  в който той да отсъства, а когато снимаше филмите си, биваше заместван от своя асистент Петър Пейков (лека им пръст и на двамата). Дълги години след това работихме заедно и обучението продължаваше. Сега всички говорят за своите учители и така трябва да бъде- всеки е длъжен да обича и уважава човека, който му е показал  първите стъпки в професията. Но вече няма кой да говори за Гришата,  много малко хора останахме от неговите випуски, а и малко колеги се занимават активно с професията. Но съм сигурен, че всеки който е бил негов ученик си казва: „Поклон, професоре! Вечна ти памет!”

Съществува ли приемственост в българския театър между младите актьори и дългогодишните опитни колеги? Може би като излязат от НАТФИЗ и…

Да, има разбира се. Но какво още стои зад тази дума. Бях във варненския театър. Приеха ме в колектива. Имаше големи артисти. Учех се от тях. Променях се и развивах вкуса си. С някои от тях станах бизък приятел-  Борис Луканов, много интелигентен актьор, купувах много неща от него, и на сцената и от приятелските ни срещи. После в „Сълза и смях“- Юри Яковлев, изключителен актьор и много добър човек, удоволствие беше да си около него. Театър „София”- Коста Цонев, да исках приемствеността помежду ни. Това е взаимен процес на опознаване, на подражаване, на взимане на най-доброто от този, когото харесваш и искаш да му приличаш. Приемствеността е твоето желание да приличаш на другия. Приемствеността е продължението на твоето обучение, духовна връзка, желание за партниране на сцената. Това е двустранен процес, но той трябва да започне от по-младия, от този който иска да се оприличи с любимия си актьор. Сега е по-друго. Няма ги големите имена, които са пример за поддържание, с желание за приемственост. Сега всички сме на „ти“. Да, има приемственост, но повече бих искал да има уважение.

Последните Ви участия на сцената в „Коварство и любов”, „Антигона”, „Ана Каренина”. Сега доскоро имахте репетиции на…

„Алонсо” – комедия на Щефан Фьогел за семейните взаимоотношения или по-точно за семейните изневери. Идеята ми беше да направим две вечери в Театър София с  две заглавия на подобна тема, вечна тема – вечери на изневярата. Второто заглавие, за съжаление, отпадна по независещи от нас причини. Остана само „Алонсо“. Парадоксът измислен от автора е, че случките на изневяра между двете приятелски двойки се разплитат от едно куче – ирония към извънбрачната любов, сигнал за всички да бъдат внимателни, защото всичко тайно което се случва между тях оставя някакви знаци, които ние с лекота отминаваме. Пиеса за семейство, любов и едно  подозрително куче. Сигурен съм, че есента ще имаме много приятна и необичайна среща с публиката. Много смях и много изненади в този „тих“ и „спокоен“ семеен живот.

Позволявам си да завърша с моето въображение… Все още не съм гледала „Ана Каренина” и се изненадах, че Ириней играе Каренин. След знаменитата съветска екранизация на Александър Зархи, където Алексей Вронски е незабравимият Василий Лановой, за мен единственият очарователен образ на българска сцена може да е само Ириней Константинов. А той с усмивка и благородство добави: „Да, преди години…”

Визитка
Ириней Константивов е роден на 23 март 1949 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” през 1972 г. при проф. Гриша Островски. Работи във Варненския театър, НДТ „Сълза и смях”, а от 1984 г. е в трупата на Театър „София”. Роли: Фердинанд в „Коварство и любов” от Шилер, Княз Мишкин в „Идиот” от Достоевски, Ибън в „Любов под брястовете” от Ю. О’Нийл, Данаил в „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” от Яворов, Киряков в „Сън” от Ив. Радоев, Барни в „Последният страстен любовник” от Н. Саймън, Омуртаг – стражар в „Пир по време на демокрация” от Ст. Цанев, Том в „Похапване с приятели” от Д. Маргуляс, Били Бибит в „Полет над кукувиче гнездо” от К. Кеси, Орест в „Орестия” от Есхил, „Всичко наопаки” от П. Луки – моноспектакъл, Раул в „Крайности” от У. Мастросимоне, д-р Айнщайн в „Арсеник и стари дантели” от Дж. Кесърлинг, Марин в „Албена” от Йордан Йовков и др. Изпълнява моноспектакъла „Изрод” от Джон Легизамо (театър „Възраждане”). Има многократни участия в радиотеатъра, литературни предавания на БНР и телевизионния театър. Незабравими остават образите във филмите „Петимата от Моби Дик”, „Зарево над Драва”, „Борис І”, „Последният бей на Балканите”, „Дубльорът”, „От другата страна на огледалото”, „Слънчево”, в сериала „Стъклен дсм” и др. Носител на Литературна награда на гр.Варна. Владее френски език, езда, фехтовка, сърф, плуване и ски. Директор на театър „София” от юли 2008 г.

Мариана Енева

02nd Jul2017

Посланници на духовността в музиката

by Черно и Бяло

Фестивалът „Софийски музикални седмици“ е желан празник за многобройните почитатели на класическата музика в столицата. Всяка вечер се предлага разнообразна, стойностна музикална програма, изпълнявана от първокласни изпълнители от България и чужбина. От поредицата виолончелови изпълнения, се открои блестящият камерен концерт на  гостуващата у нас виолончелистка Диляна Момчилова от Канада и професор Жени Захариева – пиано (липсваха обаче напечатани програми за концерта). За да осъзнаем блестящия успех на двете именити артистки, нека се запознаем с моменти от впечатляващите им творчески биографии.

Първо ще Ви представя Диляна Момчилова. Музикалната ѝ кариера е пример за това, как младите български таланти се реализират на Запад и завладяват световните музикални сцени. Отраснала в семейството на елитни професионални музиканти, тя от ранни години отдадено изучва първите стъпки, в овладяването на любимото си виолончело.

Ето подробностти, разкриващи високата оценка, която световната критика и отдава:

Диляна Момчилова завършва с отличие НМУ „Любомир Пипков” София, а през 1995 г. и Държавна музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” като студентка на проф. Анатоли Кръстев. Продължава обучението си като пълна стипендиантка на Джулиард Скуул в Ню Йорк – едно от най-престижните музикални учебни заведения в света, в класовете на проф. Зара Нелсова и проф. Харви Шапиро. Там получава степените Master of Music и Doctor of Musical Art.

Диляна Момчилова концертира активно като солистка на симфонични и камерни оркестри в САЩ, Канада и редица европейски страни. Изнася рецитали и камерни концерти в много престижни световни концертни зали. Диляна Момчилова е активен изпълнител и пропагандатор на съвременна музика. Осъществила е световните премиери на творби от български и американски композитори.

Правила е множество записи за Българско национално радио, Българска национална телевизия, Балкантон, Радио Deutsche Welle, Гласът на Америка, фирми за компактдискове NAXOS, Гега Ню и DECCA.

Професионалната ѝ изява в областта на камерната музика в чужбина започва с постъпването ѝ през 1997 г. на работа в нюйоркското клавирно трио Alaria, с което е участвала многократно в концертните серии на триото в Carnegie Weill Hall, преподавала е виолончело и камерна музика в Extension Division на Mannes College of Music – Ню Йорк.

Членувала е в Международния фестивал „AMEROPA” и е концертирала активно в Америка и Европа. След 2010 г. продължава своята камерна дейност с камерни състави от средите на Симфоничните оркестри на гр. Сиатъл, Ванкувър и Квебек.

Своя оркестров опит тя получава от симфоничните оркестри на New York Philharmonic, Chicago Symphony Orchestra, Philladelphia Symphony Orchestra, Seattle Symphony, Seattle Opera, Симфоничните оркестри на Ванкувър, Квебек и Washington Sinfonietta. Била е асистент водач на человата група на симфоничния оркестър на Сиатъл и водач на виолончеловата група на Washington Symphonieta. В момента работи в Orchestre Symphonique de Quebec, Канада.

Стигнахме и до забележителната биография на проф. Захариева. Понастоящем тя е изтъкнат наш пианист и педагог с богата и забележителна концертна дейност у нас и във Франция, Русия, Япония, Германия, Италия… Завършила музикалното си образование в Московската консерватория при именитата руска пианистка Татяна Николаева, тя е носител на духа на великата руска клавирна школа.

„…Пианистка от световна класа! С тънък усет за колорит и артикулация…”, пише сп. „Musical Heritage Review“, САЩ.

Професор Жени Захариева е удостоена с редица звания и награди, като Officier des Arts et des Lettres 2007 – на Френското правителство; Посланик на българската култура във Франция; „Златно перо“ на ФМ Класик; „Златен век“ на Министерството на културата; „Кристална лира“ на СБМТД, а сега и на Наградата „За заслуги към нацията и държавата“ от нашето правителство. Канена като солистка от известни диригенти като Томас Зандерлинг, Кристиан Бадеа, Лев Маркиз, Шарл Де Волф, Майкл Спирман, Давид Порчлайн, Вероника Дударова, Инго Матчмахер, Доминик Руитс, Амори дю Клозел както и от българските диригенти – Константин Илиев, Добрин Петков, Васил Казанджиев и др.

Реализирала е над 15 компактдискове (вкл. Брамс – двата концерта за пиано и оркестър) за Empire Master Sound – Брюксел, AVM Classics – Лондон, Veton – Ротердам, Gema – Берлин, Heritage Society – САЩ, Карусел – Лондон, Forgotten Records и др.

Канена за майсторски класове по пиано в най-престижни световни академии по музика като Московската консерватория „П.И. Чайковски”, Парижката национална висша консерватория, Екол Нормал дьо Мюзик, Ла Скола Канторум (Париж), Токио (Мусашино академия), Ню Йорк (Джулиард Скул, Манхатън скул мюзик), Университет „Париж 8“ и др.

На 13 юни, препълнената с отбрана публика Камерна зала „България“ посрещна солистките, които педложиха на почитателите си изискана, интригуваща програма, включваща шедьоври от виолончеловия репертоар.

Началото на концерта беше открито с изпълнението на Трета соната за пиано и виолончело от Л. Бетовен.

Още с първите тактове на встъплението аудиторията беше завладяна от красивия, тембрист звук, с който майсторското виолончело на солистката възвести първата част на сонатата. По неповторим начин пианото повтори встъпителната тема, запазвайки мъдрия, същевременно поетичен характер на звученето! От този момент, двата разнородни по естество инструмента звучаха като един, царственно и очароващо! (Не случайно Трета соната се нарича „Царицата“! Непрекъснато в изпълнението се редуваха пориви, последвани от нежно изсвирени лирични епизоди. Наистина това би могло да се постигне само от съвършени инструменталисти. Голямо достойнство на Диляна Момчилова е отличното владеене на дясната ръка и боравенето с лъка, а това безспорно е специалитет на виртуозите… В края на частта първата тема придоби решителен, декларативен, мъжествен характер. Изпълнението на Скерцото, с последвалото го Алегро внесе сред слушателите друга емоция – темпераментната, мощно изсвирена тема, последователно редувана от двата инструмента се запечатваше в съзнанието на слушателите.

Красиво изпятата тема на Адажиото от виолончелото и виртуозно окрасена от пианото ни въведе към трета част, с характер на ведро, жизнеотвърждаващо алегро с оптимистичен финал.

Изпълнението на друг шедьовър на человата литература – Соната за виолончело от Д. Шостакович оп.40 в „ре минор от концертното дуо ни пренесе в душения мир на друг велик творец и безсмъртната му музика. Пресъздаването на тази уникалната творба е истинско предизвикателство за изпълнителите и само зрели помъдряли в професията музиканти, каквито бяха нашите солисти, биха го постигнали. За отбелязване е способността за превъплощаване в двете артистки. Сега вече звукът беше друг, различно и убедително нюансиран, друга акцентуация, а това очевидно беше дълбоко залегнало в сърцата им. Тази велика музика, спонтанно написана и звучаща, влудяваше слушателя, омагьосваше го! Втората част – алегро прозвуча необуздано темпераментна, френетична и виолончелото демострира искрящо виртуозна техника. За отбелязване е, че сле всяко поредно появяване на Диляна Момчилова на наша сцена, тя излъчва завидно владеене и самоконтрол в музицирането си! Това отдаваме на огромния ѝ опит на световния подиум. Ларгото на трета част, с мистично звучащите тембри на виолончелото, отнесе и най-материалистично мислещите слушатели в трансцедентални светове, в друго измерение… А последната част на сонатата, освен богатата си музикална постройка, беше ярка демонстрация на изключителните виртуозни клавирни умения на проф Захариева. Порой от богати акорди и брилянтни пасажи омаяха публиката!

Питам се, има ли за любителите на Бодлер, Реноар и Дебюси нещо по привлекателно и вълнуващо от „Негово Величество Импресионизма“?

Такъв беше финалът на концерта: Апотеоз на тази велика соната за чело и пиано от К. Дебюси. Наистина тя няма нищо общо с музиката на Романтизма и то съвсем съзнателно. Композиторът търси и намира друг, уникален израз, който има неповторимо очарование и който двете артистки превъзходно владееха и боравеха успешно в изпълнението си. Динамика, крешченди, де крешченди необичайно подсилени до краен предел ачелеранди, влудяващо забързани, това бяха завидно използвани и демонсрирани от дуото.

В заключение, това беше изключителен концерт, за който ще си спомняме дълго!

Светослав Дерменджиев

23rd Jun2017

Лятото на влюбените… в България

by Черно и Бяло

Проф. Славка Антонова представи нова стихосбирка в родината си

Славка Антонова

Славка Антонова е професор д-р по комуникационни науки и журналистика в университета в Северна Дакота, САЩ. Преподавала е и в университети в Тексас и в Нова Зеландия. Дисертациите ѝ са две – в Москва и Монреал, има научни публикации на няколко езика, работила е у нас в различни периодични издания. Стихосбирките ѝ, откакто живее далече от България, са две – „Ако стих по стих роня душата” и „Лятото на влюбените”, представена преди дни в София. Познавам я от студентските банки в СУ „Св. Кл. Охридски” и питам първо за сегашната ѝ работа след годините емиграция в Канада, Нова Зеландия и САЩ.
Когато си преподавател, разказва тя, в Америка се работи 9 месеца, договорът е за толкова, не ти плащат през цялата година, пускат те във ваканция и ако си намериш нещо допълнително, намериш…  Та през учебния семестър преподавам, подготвям лекции. Тази година имах курс, „Информация, технологии и социална промяна”. Това беше начален курс – студентите идват веднага след училище, 18–19-годишни. Такъв курс е отворен за целия университет, т.е. преди студентите да са определили дали искат да учат комуникации. Който иска – идва, слуша и се профилира. 140 души бяха. Другият ми по-специализиран курс, продължава тя, е за четвърта година студенти, преподавам медийно право на 15–20 човека. Но съм горда, че като вземат този курс, доста от тях решават да учат право. Отначало то ги стъписва, те не знаят какво е, но като минат курса, добиват увереност и отиват право да учат, което е добър знак.” Паралелно с преподаването са изследванията,  продължава проф. Антонова, тя работи в областта на глобалното управление на интернет, по тази тема има статии и книга, като основен проблем сочи желанието на националните правителства да си „окупират” тяхната територия в интернет, както правят във физическото пространство. И още – проблеми на интернет престъпленията, на личното пространство в мрежата…

Всяко лято Славка Антонова идва в родината си, този път е с поетична книга. А нейните студенти подозират ли, че пише стихове?… Не, категорична е, това е съвсем лично. И добавя: „… така се случи, че аз имах достъп до три възможни изказа, единият беше журналистиката, другият – научните публикации, сега и поезията.”

Откога? Във факултета по журналистика литературните четения бяха обичайни, но не си спомням точно Славка да е редила рими. Тя признава как се е решила чак на 62 да ги покаже, пазила ги е дълбоко за себе си. Редове не за публикация, без комерсиална цел. За авторката са имали и терапевтична значимост. Особено в Нова Зеландия изживяла много труден момент, съпругът ѝ Митко, Димитър Антонов заминал и останала сама. Задавала си въпроса какво прави на края на света. Съвсем сама. Макар че работя, имам си място, получавам си пари и всичко, но какво правя там, питала се Славка. Сега споделя: „там имат един Лонг бей, дълъг, дълъг залив, и аз вървя по плажа и си рецитирам, моите стихотворения ми даваха кураж.”

А ако трябва да преведе стих за студентите си от Северна Дакота, за да опознаят по-добре преподавателката си? Тя се замисля: „Ако е за тях, трябва да е нещо, което да даде мъдрост. Имам едно стихотворение ЖИВО(то)ПИС. Живопис, но и животопис. Там казвам, че всички тръгваме от бяло платно, което е трамплин за скок, а след това се натрупват толкова нюанси на сивото, че загубваш цялото, не знаеш какво става. Човек се пита – ако мога да се върна обратно, отново да тръгна втори път – какво? След години ще търсиш цялото пак в хаоса на едно платно”. Ето я житейската поука, според нея, винаги се стараем да намерим цялото, а реално нюансите на сивото, всекидневното правят смисъла на живота ни това, което е.

Това ли би казала и на децата си? Посвещавала им стихове, когато са били малки, вече не би ги съветвала с рими. Синът ѝ Любчо защищава аспирантура по биоинформатика в Дания, женен е, има дъщеричка. Дъщеря ѝ Лилия е завършила аспирантура по микробиология, семейна, с две деца, живее в Канада. Хубава семейна снимка, а Славка си спомня как преди десетилетия в Канада с мъжа ѝ решавали въпреки дипломите и професионалния си опит да започнат пак отначало. И добавя: „децата учиха и завършиха, а ние още не бяхме ги настигнали…”

Поетите понякога признават, че живеят в необичайни измерения. Какъв е другият свят на Славка Антонова? Тя разкрива: „Миналия ден със съпруга ми слушахме млади хора край нас да си говорят и той каза: леле, май наистина сме в паралелни светове. В България си идваме с представата какво е било, а тук нови поколения растат и всичко е различно. А какъв е моят свят? Държа да знам, че не съм се променила, че същата ценностна система, която ме е ръководила през целия ми живот, продължава да действа и съм открита, честна, трудолюбива, блъскам се да постигна неща, които не са лесни. Иначе светът там е лъскав, официален и студен. В САЩ приятелство не се прави лесно, всичко е много прилично, нежно, лесно, но след поздравленията, които хората си разменят, няма дълбоко приятелство. Докато в Канада и Нова Зеландия правихме приятелства изобилно.” Тя си го обяснява така: „там хората са оставени на себе си, държавата не се грижи за тях медицински и пр. Студентите натрупват огромни заеми, всички работят, докато учат. И когато аз разказвах какво беше при социализма, те се чудеха как е възможно. Това беше време да учиш и даже ти даваха стипендия да учиш… Но когато си в Щатите, разбираш, че си в центъра на нашата Вселена и нашето време, защото там се вземат решенията, които имат значение за целия свят. Хората не са политиката,  разбира се. Специално Северна Дакота е малък щат, там хората са фермери, много консервативни, не обичат промяната и гласуват обикновено за републиканците. Но има и много либерални преподаватели в университета специално, толерантни към всички. Друг свят…”

В едно стихотворение признаваш, че щастието е ходило по петите ти, напомням ѝ. Само мечта ли би искала от златната рибка, ако я уловиш, както си написала. Славка Антонова се усмихва, защото по начало материалното за нея не е мечта, не е нещо, към което се е стремяла. Но себедоказването, постигането на върхове в професията – те водят, стимулират, карат я да се бори.

А само на български ли реди стихове? Да, опитала се да преведе своите на английски, но се оказало много трудно. Макар, че пише научните си статии на английски с лекота… Не можала да постигне свободата, с която пише на родния език. Стига до ниво, което не ѝ се вижда поетично. И все пак е започнала работа върху английски превод на първата си стихосбирка и ще се опита да я издаде. Навярно и затова за финал на разговора ни избирам нейни строфи „след толкова уроци по безмълвие сега ти казват говори.” Какво би казала проф. Славка Антонова тук и сега?  За нея е естествено да се върне обратно при нещата, които са я вълнували преди промените. Не само политическите. Изведнъж човек осъзнава, че уроците са били на самоцензура, постоянно да мери какво да каже и какво да не каже, какво е позволено и какво не. Според нея, ако трябва нещо драстично да се променя, то е хората наистина да почувстват, че има смисъл да говорят. Нейната надежда е в бъдещите поколения, защото вижда младите, които растат и могат.

Антония Мечкова

19th Jun2017

II Фестивал на италианското кино в България

by Черно и Бяло

Второто издание на Фестивала на италианското кино в България ще се състои от 19 до 23 юни 2017 г. в София. Област Пулия ще представи пред българската публика свои върхови постижения в киното, еногастрономията и туризма.

Събитието се организира от Италианската търговска камара в България, след големия интерес проявен от страна на българската публика към миналогодишното първо издание на фестивала, а Националният дворец на културата отново е партньор на инициативата. Този път акцент е област Пулия, една от най-живописните и богати на традиции италиански области. По този начин фестивалът представя постиженията на регионално ниво в областта на киното, еногастрономията и туризма, които са известни в цял свят.

В рамките на програмата ще бъдат представени осем филма, подбрани съвместно с Apulia Film Commission, които ще бъдат прожектирани всеки ден в кино „Люмиер Лидл“, където скоро ще бъдат пуснати в продажба и билетите. Голяма част от тези продукции са носители на едни от най-престижните кинематографични награди в Италия: Nastri D’Argento, David di Donatello, Ciak d’Oro. Филмите ще могат да бъдат гледани и в културния център „G8“ в София.

Сред лентите, които ще бъдат представени са: „Голямата мечта“ (Ilgrandesogno), режисьор Микеле Плачидо, „Фокача блус“ (Focacciablues) с участието на Микеле Плачидо; „Хляб и бурлеска“ (Paneeburlesque); „Жена за приятел“ (Unadonnaperamica) и други.

Фестивалът ще стартира с филма „Голямата мечта“, филм на знаменития Микеле Плачидо, който никога досега не е бил представян на големия екран в страната ни.

Коктейлът след официалното откриване на фестивала ще се състои на 19-ти юни на терасата на ресторант „Лаура“ (втори външен етаж, от страна на вход А3) от 18.00 часа.

Основната цел на инициативата е да насърчи културния обмен между Италия и България в областта на кинематографията. Събитието се провежда под патронажа на Посолството на Италия в България, Министерство на културата на Република България, Столична община в качеството си на „Тврочески град на киното“ на ЮНЕСКО, Област Пулия, и се реализира в сътрудничество с Асесориата на Област Пулия, служба „Туризъм и културна индустрия”, фондация „Apulia Film Commission“, агенция „Puglia Promozione“, Национален дворец на културата, Национален филмов център и в партньорство с „Ню Бояна Филм“.

Второто издание на Фестивала на италианското кино в България продължава традицията на други големи културни и артистични събития, организирани от Италианската търговска камара в България през изминалите години. Фестивалът е на път да се превърне в традиция, която доказва колко важен е културният обмен между Италия и България, който дава възможност и за контактимежду бизнес средите на двете страни. В рамките на събитието ще има среща на италиански и български кинопрофесионалисти.

И тази година Фестивалът на италианското кино в България се провежда в рамките на ежегодния „Италиански фестивал в България”, организиран от Агенцията ICE, промотираща дейността на италианските компании по света.

08th Jun2017

Младите от НЧ „Димчо Дебелянов-1960” танцуваха, пяха и свириха в голямата зала на РКИЦ

by Черно и Бяло

Благодарствени слова се чуха към Павел Журавльов и Коста Пеев

РКИЦ за пореден път вдигна завесата на голямата зала за годишния концерт на НЧ „Димчо Дебелянов-1960“ под наслов „Магията на танца“ – по проект към Столична община от Програмата за развитие на физическото възпитание и спорта.

В приветствието си към гостите, водещите цитираха Лев Толстой, който говори за танца като за „най-заразителното“ изкуство, което успява да разкрие най-дълбоките човешки преживявания, въвличайки по необикновен начин зрителя.

Бе подчертано, че за развитие таланта на възпитаниците на читалището имат принос техните дългогодишни преподаватели. А това са Славея Стойчева – ръководител на танцово студио „Класик“, Росица Йорданова – музикален педагог и ръководител на Арт училище „Студио Музика“ и Светла Янъкова – ръководител на школата по пиано.

Настоятелството и преподавателите бяха приятно изненадани от поздравленията на СБЖ, от сп. „Черно и Бяло”, от представители на културата и медиите.

Ко-водещият Марио Кръстев обяви и първото изпълнение на децата от танцово студио „Класик” от операта „Фауст“ от Шарл Гуно.

Радостните изненади не закъсняха с изпълнението „Приятелки” от балета „Жизел“ по музика на Адолф Адам. Красиви костюми, грациозни балерини, много пластичност.

Гости на концерта бяха младите таланти от COOL GIRLS в изпълнение на СИ-ДИ-ЕС балет, с педагог Силвия Владова.

Публиката бе провокирана от младата певица Лора, която не за първи път бе заслужила аплодисментите на публиката. От школата на Росица Йорданова се представиха още Ния Виденова и Ивана, които печелят овациите на българската и чуждестранна публика.

Ценителите на хубавата музика аплодираха младите пианисти Ани и Гергана Тричкови, Ивана Джамджиева, Йоана Чакърова и Момчил Симов, които вдъхновиха слушателите с Прокопиев, Жул Леви, Кабалевски и Шуман.

Концертът на читалището показа нови танци, нови постановки. Вариация „Сън” по музика на Шопен, Ноктюрно по музика на Ник Периото, танц по музика на Бородин от операта „Княз Игор”. Залата се възпламени от динамиката и красотата на Черкезко и Брезнишко хоро в изпълнение на възпитаниците на танцова школа „Мераклии” – София под ръководството на Петър Петров.

Магнетичната Симона изпълни популяното парче BENG-BENG заедно с балет СИ-ДИ-ЕС.

Музикалните и танцови изненади не спряха до тук.  Възпитаникът на Росица Йорданова Марио Кръстев, който над 10 години овладява вокалното майсторство в студио „Музика” към читалище „Димчо Дебелянов”, носител е на десетки престижни награди у нас и в чужбина, изявен талант  в киното и операта, носител  на  музикални формати, представи песента „Карузо, удостоена със златен медал на международния фестивал” Pop faundtion Lioret de mare, Испания.

Малко след това Марио и Люба пяха и танцуваха по невероятен начин песен от филма „Брилянтин”. Последва динамиката и младата радост в лицето на Ния Симеонова.

В края на концерта публиката бе завладяна от танца по хип-хоп-етно музика,както и на Last Dance визпълнението на ТС „Класик”.

От читалището изразиха благодарност към ръководството на РКИЦ за топлия прием и подадената приятелска ръка за развитие на културата и изкуството през годините. Благодарствено писмо бе подготвено до директора на РКИЦ – Павел Владимирович Журавльов и благодарствени слова към ръководителят на отдел „Наука и образование” Коста Пеев.

Съвсем на финала децата от читалището получиха своите  дипломи за успешно завършване на балетната школа и направиха снимка за спомен. С пожелание да продължи магията на танца, музиката и приятелството!

Миглена Китанова

Pages:«1234567...19»