14th Mar2018

СФФ 22: Големият актьор Васил Михайлов ще получи Наградата на София за своя принос към изкуството на киното

by Черно и Бяло

Наградата ще бъде връчена в навечерието на неговия 80-годишен юбилей, на официалната церемония в Зала 1 на НДК на 16 март, когато ще бъдат раздадени отличията в конкурсните програми на XXII София филм фест

Роденият в Стара Загора актьор е прочут и обичан заради своите десетки роли в българските театър и кино. Той произхожда от бежанско семейство от Мараш, Западна Тракия. През 1964 година завършва НАТФИЗ, тогава ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ – в класа на проф. Мандаджиев. Малцина знаят, че преди да започне своя път в актьорското призвание, Васил Михайлов е бил шлосер-матричар в завод „Светлина“, Стара Загора (между 1964 и 1967 година). След това работи в Хасковския драматичен театър, където е директор (между 1965 и 1966 година) и в Театър „Българска армия“, където работи от 1967 година до ден днешен. През 1990 година Васил Михайлов е избран за депутат във Великото народно събрание, член е на СБФД от 1973. Най-голяма популярност му носи изпълнението на ролята на Петко Войвода в любимия на няколко поколения български зрители телевизионен сериал „Капитан Петко войвода“.

Мога да бъда упрекнат за много неща, с изключение на три – че не съм осигурявал семейството си, че не съм си гледал децата и че не съм поддържал някакво ниво“, споделя пред списание „Биограф“ „шлосерът, който стана Ричард Трети“…

Легендата Васил Михайлов има повече от 100 роли в българското кино и театър, както и сериозно участие през годините в екранизации и телевизионни театрални продукции.

Освен в образа на капитан Петко Войвода, незабравими са превъплащенията му в киното като Ибрям Али в „Краят на песента“ на Милен Николов, Сюлейман Ага във „Време разделно“ на Людмил Стайков, Нерезанов в „Маргарит и Маргарита“ на Николай Волев, Хан Крум в „Денят на владетелите“ на Владислав Икономов, Чичо в „Приятелите ме наричат Чичо“ на Ивайло Христов, хан Кубрат в „Хан Аспарух“ на Людмил Стайков, Генерал Никифоров в „Сам сред вълци“ на Зако Хеския, бащата на момичето в „Жажда“ на Светла Цоцоркова и много други знакови роли.

27th Feb2018

Гледахте ли „Спящата красавица“?

by Черно и Бяло

Ако светът е пръстен, ний там
сме бисерът, заслужил вдъхновение
О.Хаям

Да, и в класическият балет съществува краен праг на техническите възможности. Той се наблюдава при артисти, чиято степен на подготовка и развитие ги е шлифовала максимално. Много често отчитаме, че движенията им са механични или че са просто само съвършени. Но когато тази крайна прецизност е съчетана с таланта да извайваш драматургично образ, възторгът от видяното е забележителен. Така си доказваме, че в класическото танцуване няма място за преекспониране на движението заради самото движение…

24 и 25 февруари 2018 г.
Вечерно и дневно представление
Гледахте ли „Спящата красавица“ на сцената на Софийска опера и балет?

  • Музика – П.И.Чайковски
  • Хореографски текст – М.Петипа
  • Гост солисти – Дария Хохлова и Артемий Беляков
  • Участват Диляна Никифорова, Боряна Петкова, Александър Александров, Дарина Бедева и ученици от НУТИ.
  • Диригент – Григор Паликаров

Има спектакли, в които шедьовърът са музиката, хореографският текст, сценографията и… разбира се артистите! Дария Хохлова и Артемий Беляков ще бъдат запомнени! Изящество, точност на фразата, лекота и онова опиянение от мекотата, с която тялото се приземява на сцената след всеки скок!

Даниела Владимирова Христова

23rd Feb2018

СФФ 22: Акценти, част 6

by Черно и Бяло

Още интригуващи заглавия на млади режисьори в  Международния конкурс на XXII София Филм Фест

За 16-та поредна година творби на режисьори, които са дебютен или втори филм, се състезават в Международния конкурс на София Филм Фест за Голямата награда „София – град на киното”, съдържаща парична премия от 7,000 евро, осигурена от Столична община.

Част от конкурсните заглавия бяха представени на вниманието на киноманите в края на месец януари. Ето и останалите филми:

Иранската социална драма „Блокаж(„Blockage“) на режисьора Мохсен Гараи идва в София с наградата за най-добър филм в програмата „Нови режисьори“ от фестивала в Бусан ’17, заслужена с впечатляващ разказ за трудния живот на работниците с ниски доходи в днешен Иран. Главният герой е офицер от Техеран, който живее в дома на родителите си. Изправен пред суровата реалност, загубил работата и семейството си в един и същ ден, той е принуден да направи труден избор в живота си.

Режисьорът Мохсен Гараи е роден през 1984 г. в град Бехшар. Започва кариерата си като асистент-режисьор и програматор. Дебютният си филм „Не се уморявай!“ създава  в партньорство с режисьора Афшин Хашеми през 2013 година.

* * *

Британският режисьор Джейсън Уингард посещава бежанския лагер в Кале с намерение да направи документален филм за живота там. Но след като на място се сприятелява с хората и се среща с отчаянието им, той решава вместо да снима в „Джунглата“, да привлече във филма си някои от реалните бежанци, представящи собствените си истории от живота. Така се ражда игралният филм „В един друг живот“ („In Another Life“), който разкрива образи от все още продължаващата  бежанска криза, за да ни напомни, че всички тези персонажи са хора, не много различни от самите нас.

Джейсън Уингард е британски режисьор и продуцент. Неговите късометражни филми печелят множество награди. Създава продукции за BBC, включително няколко ситкома. „В един друг живот“ е неговият първи пълнометражен игрален филм.

* * *

Копродукцията на Армения и Иран „Йева“ („Yeva“) на режисьорката Анахид Абад е била представена с успех на кинофестивала в Монреал през 2017 година. Ситуиран на фона на дългогодишния конфликт в Нагорни Карабах, дебютният филм на Абад проследява преживяванията на Ева (Нарина Григорян), лекар по професия, която бяга заедно с дъщеря си, преследвана с обвинение за смъртта на съпруга й, загинал при подозрителни обстоятелства.

Създаването на „Йева“ бе опит за разказване на универсална човешка история в непознат и неизвестен в културно отношение регион, като искахме резултатът да бъде филм, който да „проговори“ на публиката в целия свят. В моята „омагьосана“ душа на творец може да откриете следи от Сергей Параджанов и Джон Форд, Алфред Хичкок и Били Уайлдър, Ингмар Бергман и Бернардо Бертолучи, Франсоа Трюфо и Акира Куросава, Абас Киаростами, Михаел Ханеке и Майк Лий … Мисля, че това е достатъчно за един филм – самият факт, че го правя, ми дава кураж да превъзмогна всички трудности“…

Анахид Абад е родена през 1969 година в арменско семейство в Техеран. Завършва филмова режисура и работи като асистент-режисьор и организатор в много филмови продукции в иранското кино.

* * *

Унгарският режисьор Арпад Богдан бе селектиран за участие в София Мийтингс със своя проект „Генезис“ („Genesis“) през 2015 година. „Генезис“ разказва поредица от истории, свързана с атаки срещу роми в Унгария през 2008/2009 година, като излага последиците от подобни посегателства върху общността, а също така хвърля светлина върху несъвършенствата на унгарската съдебна система.

Богдан е сценарист, актьор и режисьор, той учи в художественото училище „Arany János Színistúdió“ в Будапеща, както и в колежа за социални науки „Wesley János College of Pupils“. Дебютира през 2007 година с „Щастлив, нов живот“ („Happy New Life / Boldog új élet“) в програмата „Панорама“ на Берлинале, а „Генезис“ е неговият втори пълнометражен филм, чиято световна премиера отново е в същата секция на Берлинале’18.

* * *

Испано-аржентинският филм „Срещу вятъра“ („Facing the Wind“) на режисьорката Мерицел Колел разказва история за семейство, чиито членове не могат да комуникират помежду си. Филмът е създаден с обич кинопортрет на традиционния начин на живот, който вече е на изчезване; разказ за пътуване към себе си, от който бихме могли да се  научим отново как да живеем и да се обичаме…

Мерицел Колел е родена в Барселона, Испания през 1983 година. Завършва аудиовизуална комуникация в университета „Помпей Фабра“ в Барселона. Филмът й „Срещу вятъра“ идва за 22-рия София Филм Фест непосредствено след премиерата му на фестивала в Берлин, в програма „Форум“.

* * *

Дебютният филм на израелската режисьорка Цивия Баркай „Червената крава“ („Red Cow“) е разказ за търсенията на собствен път на една млада жена, израснала под грижите на патриархалния си баща, която съвсем логично изпитва сериозни съмнения към религиозния и утопичен национализъм на общността, подчиняваща се на традициите. Скептицизма и критичното отношение на Бени към околните се засилват след срещата й със самоуверена млада жена, която провокира истинска вихрушка от копнежи и емоции…

Цивия Баркай е родена в Йерусалим през 1979 година и е възпитаник на Berlinale Talent Campus; тя завършва с отличие образованието си във Филмовото и телевизионно училище „Sam Spiegel“ в Йерусалим. Нейният дипломен късометражен филм „Vika” e показан в програма „Generation” на Берлинале през 2006 година. „Червената крава“ участва в „Generation+“ на Берлинале 2018.

* * *

„На крачка зад Серафима“ („One Step Behind the Seraphim“) на румънския режисьор Даниел Санду е разказ за 15-годишния Габриел, приет в Духовната семинария и решил да стане свещеник. Събитията във филма се развиват в Румъния през 90-те години – време на отчаяна борба срещу икономическите предизвикателства на прехода от авторитаризъм към демокрация.

Даниел Санду е роден е през 1977 година. Той е сценарист и режисьор на късометражни и игрални филми и ТВ сериали. През 2008 година започва да развива сценария за филма „На крачка зад Серафима“, а Ада Соломон поема продуцентските ангажименти към проекта, който преминава през CineLink, Сараево 2008, Ekran Wajda School 2010, Toronto Producers Lab 2012 и Berlinale Co-production Market 2013.

* * *

Още един игрален филм ще бъде представен пред публиката като част от програмата на Международния конкурс, но извън конкурса – това е британско-българският „Бандит“ на Август Кинг, който е сценарист, режисьор, продуцент и монтажист, а негов оператор е Светлин Йорданов. В специфичната хорър-драма сюжетът е фокусиран върху премеждията на съвременен балкански мигрант, скитащ из Европа. Той решава да се върне в родината, след като е изтърпял поредната присъда. В бетонната джунгла на родния квартал, той се сблъсква със старите си навици в отчайващ опит да открие сестра си – единствения близък човек, останал между живите…

Август Кинг е артистичното име на Оги Стоилов, който работи по сценария за този филм, заснет в родния му град Благоевград, от почти девет години. Той завършва Езиковата гимназия в града и след това заминава да учи бизнес-специалности в САЩ. В момента живее и работи в Лондон. Реализира различни идеи за късометражни филми и клипове – първоначално сам, а впоследствие и с помощта на по-опитни приятели. Притежава диплома за курс по режисура, който посещава на кинофестивал в Лондон. За да остане верен на независимия си дух, той не търси продуцентска помощ и реализира „Бандит“ без допълнително финансиране.

Останалите филми в Международния конкурс са:

  • 3/4“ – България-Германия, режисьор Илиян Метев
  • „Адам“ („Adam”) – Германия-Исландия-САЩ-Мексико, режисьор Мария Солрум
  • „Гълъбът(„The Pigeon / Güvercin”) – Турция, режисьор Бану Шиваци
  • „Радиограмофон(„Radiogram”) – България-Полша, режисьор Рузие Хасанова
  • „Тиха нощ(„Silent Night / Cicha noc”) – Полша, режисьор Пьотр Домалевски
22nd Feb2018

Повече от 100 книги се борят за гласовете на българските деца в шестото издание на наградата „Бисерче вълшебно“

by Черно и Бяло

101 заглавия ще се борят за отличията от „Бисерче вълшебно“ 2018, единствената българска награда за детски книги, чието жури са самите деца. В шестото издание категориите са 5, а участие в гласуването ще могат да вземат млади читатели на възраст от 5 до 16 г.

Конкурсът ще бъде открит официално на специално събитие в Детски отдел на Столична библиотека на 20 февруари, вторник, от 14:00 часа. Тогава ще бъде дадено началото на гласуването на сайта biserche.com, което ще приключи в 23:59 ч. на 15 април. Броят на участващите деца всяка година бележи значителен ръст – през 2017 г. гласуваха общо 6152 деца, а тази година организаторите от Фондация “Детски книги” си поставят амбициозната задача да бъде премината престижната граница от 10 000. На сайта на наградата е качено подробно описание на всяка от книгите, което допълнително да улесни избора на многобройните членове на журито.

„Нямаме търпение да поставим началото на гласуването в шестото издание на „Бисерче вълшебно“. С всяка година виждаме как все повече изпълняваме заложената цел – да създадем здрава връзка между семейство, училище, библиотека, институции, медии и бизнес, за да отглеждаме истински читатели!“, казва Валентина Стоева, председател на Съвета на фондацията.

Категориите с художествена литература тази година са 4, а за да стимулират развитието на функционалната грамотност, организаторите въвеждат и категория за нехудожествена литература „Нещотърсачи“. Най-трудно ще бъде на читателите във възрастовата категория „Изследователи“ (8–10 г.). Там са номинирани 26 книги, а от тях близо половината са от български автори.

Ето и разпределението на номинираните издания по категории:

  • Откриватели (5–7 г.) – 18 книги, от които 8 на български автори
  • Изследователи (8–10 г.) – 26 книги, от които 11 на български автори
  • Мечтатели (11–13 г.) – 19 книги, от които 3 на български автори
  • Майстори (14–16 г.) – 22 книги, от които 4 на български автори
  • Нещотърсачи (5–16 г.) – 16 нехудожествени книги, от които 6 на български автори

„В новото издание ще заложим на активното представяне на личностите зад книгите – писатели, художници, преводачи, редактори. Подготвили сме нестандартни формати за читателите от 5 до 16 г., чрез които да им разкрием магията в книгите. Надяваме се, че тези нови идеи ще ги провокират да открият своя начин да бъдат лидери на мнение и да се включат в кампанията „Активните бисерчета“, допълва Лора Филипова, изпълнителен директор на фондация „Детски книги“.

Носителите на отличията в петте категории ще станат ясни на церемония на 22 април 2018 г. Организаторите планират традиционните „Книжни пикници“ за най-малките и детски книжен празник през май. Посещения на петима детски писатели пък са традиционната награда за класовете, които са се представили най-добре в кампанията „Активни бисерчета“.

Наградата „Бисерче вълшебно“ 2018 се осъществява от фондация „Детски книги“ по проект, финансиран от програма „Култура“ на Столична община, с подкрепата на Министерство на образованието и науката и под патронажа на Министерство на културата. Реализира се в партньорство с Асоциация „Българска книга“, Българската библиотечно-информационна асоциация, фондация „Глобални библиотеки – България“, Читалище.то, читАлнЯта, Заедно в час. С медийното партньорство на „Аз чета“, Дарик радио, НПО Портал, Данибон, Радио Family, ArtLive. Комуникационен партньор на „Бисерче вълшебно“ 2018 г. е дигитална агенция BookMark.

Валентина Стоева, Александър Кръстев

22nd Feb2018

Нов кинофестивал за документално кино: „(не)Възможното образование“

by Черно и Бяло

Алтернативни практики на учене и преподаване – примери от България в рамките на „(не)Възможното образование“

Първото издание на кинофестивала за документални филми „(не)Възможното образование“ ще предложи на всички онези, които са пропуснали българския „Кеймбридж“, да се срещнат с хората от малкото ромско село Долни Цибър, за да разберат защо за тях образованието е висша ценност и какво мотивира родителите да окуражават своите деца да не спират да учат на фона на масовата безработица и нищета. Въпреки че селото се намира в най-бедния регион в Европейския съюз, местното училище се посещава всеки ден от близо 200 деца, всички завършват 8 клас и голяма част от учениците продължават да следват в университет.


„Всяка година хиляди деца напускат училище поради различни причини, включително заради липсата на мотивация за полагане на усилия. Ето защо примери като този от с. Долни Цибър са емблематични за това как образоваността е достижима за всеки, стига да се превърне в ценност на общността. Това включва осъзнато фокусиране върху ранното развитие на децата независимо от етноса им, изграждане на адекватни социални умения и родителска компетентност“, коментира д-р Елена Кабакчиева, председател на фондация „Здраве и социално развитие“, която ще се включи в дискусията след филма.
Другият български пример за новаторство в ученето е филмът „Методът“, посветен на сугестопедията и нейния създател проф. д-р Георги Лозанов. Неговата възпитаничка Галина Спасова ни повежда в света на сугестопедията, като ни среща и със свои ученици, които споделят как ученето за тях се е превърнало от задължение в увлекателно приключение. През 1978 г. сугестопедията е призната от комисия на ЮНЕСКО за най-добър метод на обучение по различни предмети, но и днес методът продължава да се практикува повече в чужбина, отколкото в България.


Прожекцията на филма „Кеймбридж“ ще се състои на 21 февруари, сряда, от 18:30 часа в „Червената къща“, а „Методът“ можете да видите на 24 февруари, събота, от 11:00 часа в Чешки културен център. Повече информация за филмите и съпътстващите ги дискусии и практически работилници можете да намерите на www.odo.bg/kino-programa.

Фестивалът „(не)Възможното образование“ е възможен благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за по-добър живот“ в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“ и Български дарителски форум. Медийна подкрепа, предоставена от www.maikomila.bg, www.nauka.bg, www.dnes.bg, www.azcheta.com и www.moetobebe.net.

Контакт с организаторите: Нели Керемидчиева, keremidchieva.nelly@gmail.com
Контакт с медиите: Елица Винярчек, elitsa@arunapr.com

22nd Feb2018

История на 120-годишно азербайджанско кино

by Черно и Бяло

Азербайджанският народ се гордее със своята история, материалните и културни паметници, богата литература, изкуство и музика. Хубавата природа, климатът, богатството на природните ресурси оказа голямо влияние върху формирането на художествено мислене и творчество на азербайджанския народ.

Киното, смятано за най-интересния и популярен вид изкуство в съвремието, прониква в живота на азербайджанския народ и става неразделната му част. Азербайджанското кино се опира на своята 120-годишна история. Историята на азербайджанското филмово изкуство започва от 2 август 1898 г. Началото на филмовата индустрия в Азербайджан е положено почти едновременно със създаването на кинематографията. През 1895 г. във Франция братята Люмиер изобретяват нов апарат за заснемане на филми – кинематографа, а малко по-късно през 1898 г. френският предприемач, фотограф и оператор Александър Мишон снима в Баку филми с изгледи на града („Пожар в нефтения фонтан в Биби Хейбат”, „Нефтеният фонтан в Балаханъ”, “Народно празненство в градската градина”, „Кавказки танц”, „Илишдин” („Хванах те”) и др.). През 1916 г. азербайджанската кинематография почва да се развива още повече след като братя Пироне я превръщат в промишлена индустрия. Едната от най-успешните работи на създадената от братята Пироне компания е перлата на азербайджанското кино – комедията „Аршън мал алан”, заснета по едноименната оперета на гениалния азербайджански композитор Узеир Хаджибеков. Този филм постига големи успехи не само в Азербайджан, но и в чужбина. По време на съществуването си, азербайджанската кинематография снима безброй игрални, документални и анимационни филми.

В развитието на съвременното азербайджанско кино голяма роля има държавата. Приемането на „Държавната програма за развитие на азербайджанското кино през 2008-2018 г.” даде тласък на развитието на кинематографията. Азербайджанската кинематография е богата не само от гледна точка на жанра, но и от тематична гледна точка. Не е случайно, че филмите, произведени през определен период, отразяват характерните събития на същия период. Заснетите в края на XIX век филми са посветени на нефтения бум в Баку и показват нефтена индустрия, работа на нефтопреработващи заводи и др., в началото на ХХ век – свободата на жените, борбата с безпросветността и др., а през 90-те години на ХХ век започват да се произвеждат повече художествени филми в жанра драма. Това е свързано с окупацията от страна на въоръжените сили на Армения на териториите на Азербайджан, със скитането на 1 милион бежанци и вътрешно разселени лица и с желанието им за завръщането в родните места. Понастоящем в азербайджанските филми повече са отразени важните за обществото въпроси.
През 1935 г. режисьорите Борис Барнет и Самед Марданов снимат първия звуков филм в страната “На брега на синьото море”, който беше включен в списъка на най-добрите филми на световното кино според проучване, извършено сред най-влиятелните филмови критици във връзка с празнуването на 100-годишнината на световното кино.
В последно време азербайджанското кино участва във влиятелни международни фестивали, организирани в различни държави по света, където печелят награди. Може да се отбележи една интересна статистика. Заснетите през последните пет години 13 азербайджански филма през 2017 г. са спечелили 20 награди, като са участвали 51 пъти в 38 международни филмови фестивали в 20 държави, обхващащи 5 континента.
Миналата година 2 азербайджански филма – “Червената градина” и “Градски мотиви” за пръв път участват в организирания в София MENAR Film Festival, който се смята за най-голямото събитие в Балканския регион, където се представя ислямската култура, и привлече голям интерес на зрителите. И тази година Азербайджан е представен на MENAR Film Festival с поредния филм – “Градината с наровете”. Филмът, заснет по мотивите на “Вишнева градина” на руския драматург и писател Антон Чехов, разказва за една семейна драма. Филмът, който е съвместна продукция на филмовото студио “Азербайджанфилм” и филмовата компания “Бута Филм” е заснет с покрепата на Министерството на културата и туризма на Азербайджан. Премиерата на “Градината с наровете” се състоя на Международния филмов фестивал в Карлови Вари в рамките на програмата “На Изток от Запад”. Филмът също така беше прожектиран на 21-ия естонски Филмов фестивал „Черни нощи“ в Талин, 7-мия международен филмов фестивал в Малатия, където спечели награда “Най-добър филм”, в рамките на Евразийския международен филмов фестивал в Казахстан и получи награда.

С решение на Комисията по Азербайджан на Съюза на кинематографистите на Република Азербайджан филмът е избран за представяне на чуждестранни филми на награда “Оскар” на Американската киноакадемия и беше номиниран за получаване на награда “Оскар” на Американската киноакадемия в категория “Най-добър филм на чужд език”.

22nd Feb2018

Добре дошли в Малайзия

by Черно и Бяло

Остров Борнео – третия по големина остров в света, джунгла на 130 милиона години, островът-рай, на който живеят много застрашени видове и животни, островът с най-голямото цвете в света, островът, в който се влюбваш завинаги.

Това е едно от малкото приключения, към които всички поехма с огромно нетърпение и очаквания за нещо ново, за нещо пречистващо. И то се случи. В Куала Лумпур не се задържахме много – ден-два. Теглеше ни към Борнео. Но и в Куала лумпур не пропуснахме да направим един бърз тур (на малайски Kuala Lumpur) е столицата на Федерация Малайзия.

Градът е разположен на полуостров Малака и наброява 1 453 978 жители. Многократно е разрушаван и възстановяван през вековете. Сега е един от най-модерните и динамично развиващи се градове в Азия. В Куала Лумпур започва модерно строителство след Втората световна война и особено след обявяването на независимостта на Малайзия.
Тук се намират Кулите на Петронас, които до скоро бяха най-високите сгради в света, където се качихме със скоростния асансьор за една красива фотосесия от птичи поглед, парка на пеперудите, които докоснахме с ръце (някои от тях бяха големи, колкото дланите на две ръце). Най-големият покрит птичи парк в света, където хапнахме на терасата надвиснала над парка, радвайки се компанията на смелите тукани, които се разхождаха в непосредствена близост, кратка разходка в света на орхидеите и вкусна вечера в хотела, полята с бира, местно производство. Градът е седалище на много финансови и търговски корпорации.

И ето ни след двучасов полет в Борнео – Кота Кинабалу, посрещнати от нашият гид Брендън за следващите вълнуващи дни. Брендън, който заобичахме толкова много до края на приключението ни в джунглите телилейски.

Той е и столицата на Западното крайбрежие на Сабах. Градът се намира на северозападното крайбрежие на Борнео с лице към Южнокитайско море, а връх Кинабалу, дал името си на града, се намира на изток. Кота Кинабалу има население от 452 058 души.

Кота Кинабалу често се нарича КК както в Малайзия, така и в международен мащаб. Това е голяма туристическа дестинация и популярен вход за туристи, посещаващи Сабах и Борнео. Паркът с идентично име, се намира на около 90 километра от града и има много други туристически атракции в и около града. Кота Канабалу е също така и един от основните индустриални и търговски центрове на Източна Малайзия. Тези два фактора се съчетават, за да направят Кота Кинабалу един от най-бързо развиващите се градове в Малайзия.

Рано сутринта отпътувахме за етно селището Мари-Мари, което на малайзийски език означава „ела-ела“. Заобикалящата го атмосфера може леко да ви напомня за „Изгубения свят” на сър Артър Конан Дойл. Днес селото действа като музей, съхраняващ етническата култура на Борнео. В селото ни посрещнаха със интересен ритуал – вождътна селото прави „пропусквателен тест” на българската ни група, в мое лице – като вожд на групата Зададе няколко въпроса като от къде сте, защо сте, колко сте и след като беше доволен от отговорите и аз бях доволна, защото първо – не ми отряза главата по древен обичай и пусна групата ни в селището.

Тук ни чакаше нова изненада – иззад дървената огромна порта с викове и крясъци ни посрещнаха местните индианци, част от етно-атракцията, а доста странна, до мрачно странна бабичка ни ръсеше с метличка, явно ритуал за прочистване от лоши енергии. Денят беша много забавен – стреляхме със стрели и бамбукови пръчки, както са ловували и ловуват и до днес някои племена в джунглата,пихме оризова ракия и вино от малко бамбукови чашки – много слаба ни се видя, опитахме мед от кошерите, а пчелите ни се видяха доста по-различни от нашенските, скачахме на бамбуков пружиниращ трамплин, правихме си временни татуировки, и разбира се – танцувално шоу. Посетихме и къщата на главорезите. Ама в това Борнео тези главорези много яко са действали – крадеш ориз- хвръква ти главата, крадеш ракия – айде пак главата, искаш да впечетлиш бащата на девойката, която си харесал – носиш му глави, колкото повече, толкова тъста е по-хепи… Хапнахме риба и зеленчуци и се прибрахме за заслужена почивка, студена бира и сладки приказки в хотела.

Борнео – земя на митове и легенди

След закуска поехме по лакътушищите пътеки към парк Кинабалу. Планината Кинабалу е най-високата планина в Югоиизточна Азия – 4095 м. И тук няма как да не пресъздам по памет разказа на Брендън за Кинабалу – свещената планина: „От време на време планината сърдито се поклащала, не, не е земетресение, а характер. Тогава до планината отивали местните шамани, тези, които владеят природните стихии и обединяват сили и енергия за да я укротят и омилостивят.“

И като се заслушах и като ми стана интересно, помолих Брендън да ми разкаже още за тези шамани. Брендън се увери на няколко пъти: „Ама наистина ли това е интересно за вас, наистина ли това ви интересува. Хората от Европа не се интересуват обикновено от тези неща и аз не ги разказвам…”

Самият Брендън е роден в най-затънтената част на острова, учил е в католическо мисионерско училище (такива минахме поне 10 по пътя). Баща му е ловец, от тези с бамбуковите пръчки и стреличките, следотърсач – обучил е на това и самият Брендън. Това е образованието на нашето момче – 42-годишен, с двама сина и жена, които живеят в родния му край.

Та по разказа на Брендън Борнео е земя на митове и легенди. 51% от населението са анимисти – вярват в духове, предци и идоли, 24% изповядват ислям, 20% християни/протестанти, малко индуисти. Шаманите били 4 вида – тези, които виждат проблема, но не могат да го решат, тези, които владеят природните стихии, тези, които са между мрака и светлината – владеят магията на вечната младост, но… брррр не е хубаво да си имаш работа с тях, защото да, ще ти опънат бръчките, но за това ще заплатиш с душата си и със щастието на твоите близки. Видиш ли няобичайно млада и красива жена – имала е работа със Сусук. И сега, добрите шамани, които в същност са шаманки – Бомо – всеки, които има проблем, от какъвто и да е характер тича бързо при Бомо. Бомо вижда кой ти е навредил, с какво ти е навредил, дали сам не си си навредил с дума или действие, но и което е по-важно – помага ти да се изчистиш, оздравееш и евентуално да поумнееш, взимайки си поука. И следваха едни примери – какво се е случило с група немски туристи, които са се държали неуважително в джунглата, с група туристи от тук от там. Слушаме и мълчим – може да не е истина, но ако е…

И спира рейсчето ни пред джунглата. Ама ние добре помним какво ни е казано преди малко. Брендън ни дава ценни инструкции, като на вече посветени в тайните на шаманизма – „Сега ще се помоля на духовете на джунглата, бунджините, да ни пуснат в техния дом, защото ние сме на гости на тяхна територия, не правете нищо, което да ги наскърби – не пишкайте, не ги обиждайте, не се обръщайте по име един към друг, защото ще запомнят имената ви и после ще ви викат, а не е приятно, все пак…Слушаме и изпълняваме. Ама много изпълняваме. Една дама от групата искаше да запали цигара и съвсем на сериозни пита Брендън – може ли да искаш разрешение да пуша. Е, излязохме от джунглата толкова, колкото влязохме. Добра група, с добро поведение.

Нашият великолепен Брендън дори успя да ни намери цъфнала Рафлезия, даже две. Рафлезията е вид паразитно растение с огромен цвят с диаметър 1 метър. Цветът живее една седмица, а пъпката се развива 9 месеца, като човешки ембрион. Интензивният цъфтеж е септември-декември, когато е дъждовния период. Ето за това си беше истинско чудо да се открие цъфнала рафлезия февруари. Ето как се уреди това – Брендън звъня няколко телефона и успяда проучи къде по пътя са открили цвят. На самият път, преди рафлезията, която беше в частна плантация (и заплатихме всеки един по 30 рингита, около 12 лева, за да ни пуснат да направим снимки) има табела: „Две цъфнали Рафлезии” и фотосесията е спретната в миг. Преминахме през 41 м въжен мост– адреналин на макс, поглед от към върховете на най-старата дъждовна гора в света.

Плантацията за зелен чай „Сабах Тий Гардън”

Много, много хубаво местенце. Преди вечеря рисувахме батик. Справихме се отлично, според мен, дори си ги взехме за спомен. Дори имахме Wi-Fi, , което си е дно истинско чудо. Беше пълнолуние, какво пълнолуние само! И таза нежна мъгла наоколо. Декор за феи! На сутринта станахме призори, в 5.30, за да посрещнем изгрева – 1 февруари. Слънцето лекичко е нежно си прокрадваше розов път към планината, когато тихо се понесе мелодията на Юрая Хиип – Джулай Морнинг, в случая Фебруари морнинг. Но беше яко, мега яко.
Малайзийска закуска в Чаената къща, чай, кафе, бърз тигел във фабриката , където се обработва чая добиван в плантацията, напазарувахме си от магазинчето чай за България и се отправихме към Лунати Бару, където се освежихме в местното езеро, масажиране по босите до колена крачета във водата от вълшебните масажисти – рибите в езерото. И не си мислете, че са малки, сладки рибчици, неее – големи рибоци, които нахапаха до синьо краката на някои от нас.

И ето ни в Сукау. На малък порт ни разтовариха от буса и качиха в три лодки, с които прекосихме река Кинабатанган. Акостирахме след десетина минути пред друг малък порт – на нашия еко лодж в джуглата. Красива малайзийка ни чакаше с по чаша фреш за добре дошли и мокра хавлиена кърпа за освежаване. Настаниха ни в малки симпатични бамбукови къщички – по двама в къщичка с веранда, удобни легла и баня. О, да – имахме и инструктаж: Правило номер 1, каза усмихнатия домакин – не оставяйте нищо на верандата, ама нищо, защото макаците обичат да си пазаруват от разсеяните туристи. Правило номер 2 – не оставяйте прозорци и врати отворени, защото скоро 23 макака са се вмъкнали в стаята на разсеяни туристи и са направили основен редизайн(Представям си физиономиите на туристите, когато са влези в стаята).

Ах, какви приятни вечери имахме там – то беше барбекю с морски дарове, то бяха торти със желе от ананас, то бе песни и танци, не на народите, а наши си, български – гласовитете господа пеят, дамите танцуват хоро, а малайзийците снимат …и така се появихме в официалния сайта на лоджа в клип… Круизите по реката сутрин , по изгрев и вечер, по залез – сигурна съм, че ще се помнят дълго, абе направо винаги.

„Вашата група е много добра и създаде добра карма” – казаха Брендън и местните водачи -следотърсачи. Имате късмет да видите няколко орангутана, много маймуни, дългоносата маймуна, живееща само тук, на острова, къпещ се слон- пигмей, крокодили, много крокодили, но един ама много крокодил – 4 метра, колкото е дължината на лодката. Когато нарушихме покоя му, той лениво се плъзна в мътните води, а водачите загасиха моторите на лодките и застинаха. Потеглихме едва, когато крокодилът се показа. Чак по-късно разбрахме, че са изчаквали да изплува за да не би да го раздразнят и да се мушне под някоя лодка и да я обърне. Но крокодила излезе умен – оттегли се. Огромно удоволствие е да наблюдаваш водачите, следотърсачи по време на „лов” на диви животни и птици. Всички седим в очакване, че нещо трябва да видим, но какво и къде – не се знае. Водачът е прав във лодката и не гледа, а чува – напрегнат, заслушан в звуците на джунглата, които му подсказват къде има живот. И, когато долови това, което иска ни посочва с пръст къде да насочим вниманието и да снимане. Винаги е безпогрешен – така и не можахме да си обясним как виждаше от 200-300 метра крокодили, птици в клоните, маймуните. . Фотосесиите ни с тези прекрасни редки животни са благодарение на вродения усет на островитяните.

Пещерата Гомантонг

В тази пещера има много птици и прилепи, които свиват гнезда най-горе. Техните гнезда били ядливи, и им преписват чудни свойства. Супа от тези гнезда струва около 50 щ долара, което е много висока сума за местното население. Ценни са тези гнезда и си ги пазят. Вътре миризмата от разложената птича тор е доста неприятна, но вътре спят в едни малки колибки хора, които пазят от кражби гнездата. Катерят се по едни въжете до тавана на пещерата за да ги събират. Ами този деликатес бих го пропуснала…

Сепилог орангутан център

Там се отглеждат изпаднали в беда орангутанчета-бебета, останали без майки. Майките-орангутани отглеждат дълго и грижовно своите бебета. Малките живеят с майките си до 6-8 година, за разлика от другите маймуни, орангутаните живеят самостоятелно и за това майките им полагат дълго време грижи за да са напълно подготвени рожбите им за самостоятелен живот. Когато едно бебе-орангутанче е останало без майка, то няма как да оцелее само в джунглата. Това е ролята на този център – да обучат бебетата – как да се държат за клоните, как да си набавят храна, как да правят гнезда за спане. Борнейските орангутани, или горски хора са със статут „в опасност” под заплаха за изчезване от дивата природа. Будисткия храм Пу Джи Си – едно прекрасно място, от където се разкрива гледка към целия залив Сандакан. Храмът е покрит навсякъде със свастики – символ на непреходноста, слънцето. Храстите в градината са подстригани във форма на свастика. Красив и много магнетичен храм.

Какво да кажа на края? Да, Бог ни е дал очи за да виждаме, но истината е, че тази красота, за която копнее душата ни е видима само със сърцето.
Толккова позитивна енергия и духовен заряд отнесохме със себе си…
На тръгване ни се плачеше за Борнео, островът, който ни научи на нещо, което носим в подсъзнанието си от векове, но дълбоко заровено и забравено – човек е роден да бъде щастлив, само трябва да приеме красотата и простичката истина за живот, подчинен на природата и нейните мили закони.
Толкова е просто – бъди ествствен, бъди себе си, бъди щастлив.
На тръгване заваля проливен дъжд. Не само ние тъжяхме за Борнео, и на Борнео му беше мъчно за нас. Защо ли? Защото разбра, че сме от добрите, от обичащите, от светлите хора.

До нови срещи, Борнео!

П.С. В Борнео има около 3000 вида орхидеи, и все още откриват нови. Това е най-разнообразната флора в света според изследванията. Най-високото дърво в света е открито и в Борнео (Сабах) 94.1 метра.

 

Диана Маринова

22nd Feb2018

От мястото на събитието: Откриване на фотоизложба „Зимен Китай“

by Черно и Бяло

Изложбата „Зимен Китай” се откри на 12 февруари от Председателя на Съюза на българските журналисти и ротационен председател на Управителния съвет на Агенция София-прес г-жа Снежана Тодорова.

Представяйки двамата автори, Мария и Велин Паскови тя подчерта, че датата 12 февруари не е избрана случайно и съвпада с наближаващата Китайска Нова година – „… Това е годината на Жълтото куче”, по китайския календар и затова във фотографиите преобладава червения, който е любим цвят на китайците и жълтият, който е цветът на светлината.

Всъщност това са цветовете, в които преобладаващо е построено осветлението на фигурите и макетите на сгради и дворци, които са изложени в най-големия парк за скулптори на открито направени от сняг в китайския северен град Харбин, където температурата на открито по време на фестивала достига до минус 20 градуса по Целзий през деня, а нощем когато паркът също е отворен и до минус 35 градуса по Целзий.

Снимките са реализирани през миналата година, „Годината на Петела” и е провокирана от това, че през 2022г.  Пекин ще бъде столица на Зимните олимпийски игри, сподели Велин Пасков, с което тградът ще стане първият в света,  организирал както лятна, така и зимна Олимпиада. Може би затова един от фотосите представя Летния олимпийски стадион „Гнездото”, но в неговото зимно измерение – като място, изпълнено с живот, зимни забавления, сняг, кънки и много атракции, на които се радват жителите и гостите на китайската столица.

Като запалени и верни пътешественици Мария и Велин Паскови промотират тези чудесни маршрути с вещина и загриженост за своите бъдещи последователи фотографи – да внимават и да не влизат с фотографската си техника в затоплоните заведения в Снежния парк на Харбин, защото веднага ще последва „изпоятаване” и след това неизбежно замръзване на лещите на обектива  и снимането ще бъде вече невъзможно. Но тези трудности са преодолими, когато „екипът” е най-малко от двама, особено ако са семейство. Велин Пасков познава страната и от своята работа в Радио Китой за чужбина, където е работил преди години. Затова и споделените впечатления за китайците като хора са топли и сърдечни. Пред заинтересуваните гости Мария също разказа за характера на хората, за местата, които ще бъдат обект на други изложби като стъкления мост в провинция Си Ян и  „висящите” пътеки в планината…. Тя обясни как са изготвени ледните скулптури и снежните фигури. Канят се художнци от цял свят, на всеки от които се дава леден блог с размери около 3 на три метра и мусе дава пълна свобода да извае каквото иска. Няма зададена тема, което поражда изключителното многообразие на творбите, причудливи фигури, митични животни, сгради от сняг и лед. Според сполучливото сравнение самата Мария Паскова разказва не по-малко убедително и живописно от своите снимки.

Красимир Пеков
Снимки: Мари Къналян

16th Feb2018

СФФ 22: Акценти, част 5

by Черно и Бяло

ЛЮБИМАТА ФОРМУЛА… НА ЯПОНИЯ

Има житейски срещи (с хора, книги, картини, филми), които оставят у човека първото детско „жегване”, подсъзнателните емоции, дето те бодват под лъжичката…
Измина известно време от Кинолитературния фестивал „Синелибри“, а у мен още стои „ жегването“ от излъчения тогава (за пръв път пред българска публика, в Дните на японската култура)„Любимата формула на Професора“;брилянтна екранизация на японския режисьор Такаши Коидзуми(и сценарист на магическия сюжет) по едноименния шедьовър на Йоко Огава, от който само за първите два месеца от появата му на световния книжен пазар са продадени над един милион екземпляра.
„Любимата формула на Професора“ е първият роман на японската писателка Йоко Огава, преведен на български език и издаден от ИК „Колибри“. Това обаче далеч не е единствената забележителна творба на Огава – тя е авторка на повече от двадесет художествени и нехудожествени произведения.
Написах тези редове, защото според мен историята на Професора е не само блажено вълшебство, но и дълбока философия- с едно простичко обяснение в любов към живота, природата и разбира се, към математиката.Срещата с филма е истинско удоволствие- всеки кадър блика от мъдри „формули“ в математиката и в живота.
На пръв поглед няма никакви сложни препратки и „нареждане на пъзела“. След претърпяна катастрофа, паметта на блестящия математик трае само 80 минути. И се налага той да пита, разпитва и повтаря всеки път едно и също. Числата са убежището на Професора, чрез тях той общува и дири устои в изплъзващото му се ежедневие.
Така задава въпроса и на новата си домашна помощница:„Кой номер обувки носите?“.„24-ти „- е отговорът на младата жена.Не се наемам да правя математически обяснения и изводи, а да припомня неписани правила и житейски мъдрости на този изумителен народ, който твърди:„Всеки ден е хубав ден“ и „Повтарянето на едни и същи дейности води до хармония, а тази хармония носи щастие на всеки по своему…“За мен това е прозрението от чудодейния филмов разказ. И от вълнуващите думи на Професора: „Истинските важни неща трябва да се гледат със сърцето… Вечната истина е невидима. Можеш да я носиш в сърцето си.“ Всеки кадър е фреска, красив пейзаж, изящество в унисон с природата! Забележителна естетика и висше операторско майсторство! Невероятен актьорски екип:АкираТерао, Ери Фукатсу, Таканари Саито, Рурико Асаока, Хисаши Игава!
Детайлите обрисуват емоционално духовността на тримата герои в тяхното съпричастие, човешка привързаност и топлота. Силата на приятелството сплотява и съгражда, а математиката се превръща в сияйна вселена от знаци и … поезия. Прелестен „герой“ е мелодичната завладяваща музика, която се усеща ненатрапчиво и въздейства до болка.
Не случайно само за две години филмът получава две авторитетни награди“
“CrystalSimorgh” (2008) за най-добър режисьор (ТакашиКоидзуми), “MainichiFilmConcours” (2007) за най-добра музика (Такаши Како), както и
Номинацията от Японската филмова академия (2007)за най-добър актьор (АкираТерао).
„Любимата формула на Професора“ е уникален филм, роден от красотата и мъдростта на Япония.
А „Формулата“на тази страна се нарича „Ваятели на красота – с изящна простота!“ Преди 28 години си позволих с тези мои думи на преклонение да поздравя първите Дни на японската култура у нас. Интересувам се и се опитвам да изучавам Страната на изгряващото слънце. Имах късмета и щастието да посетя за десет дни моята бленувана Япония и нейните жители: съвестни, деликатни, дисциплинирани, всеотдайни. Те вършат своята работа или определена дейност с мисълта „искам“, а не „трябва“. Народопсихология, коренни традиции, национален характер, социален статус, богат духовен мир. Акуратност, стигаща до съвършенство. Изящни и трудолюбиви! Японците имат специални глаголи „ваби“ и „саби“ – наблюдавам, любувам се, съзерцавам природата, красотата наоколо.
И сега ще ви изненадам с нещо: името на режисьора на този забележителен филм Такаши Коидзуми е тясно свързано с България. Само че това не е режисьорът на филма, а името на Н.Пр. Такаши Коидзуми, посланик на Япония у нас (2012 – 2017), единственият акредитиран у нас дипломат-българист . Защото Такаши Коидзуми завършва специалността „Българска литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1978 г. и живее у нас осем години. При връчването на акредитивните си писма дори казва: завърнах се в България като в моя втора родина.
Точно от японския дипломат българските медии „научиха“ един интересен факт от българската история, иначе известен на историците: СейгоЯмадзава е първият японски самурай, стъпил на българска земя по време на Руско-турската война 1877- 1878 г. В качеството си на пратеник на страната си в Руската армия той пристига у нас като наблюдател на военните действия. Тежките сражения и храбростта на воините от Съюзническата армия го мотивират да поиска разрешение за участие в битките. Ямадзава получава малък взвод и се бие за превземането на Плевен, а по-късно и на Шипка. Награден е с руски и румънски военни отличия, а след завръщането си в родината е произведен в чин полковник.
…Така към Формулата на Професора се добавя още една – формулата за приятелството между Япония и България.

15th Feb2018

СФФ 22: Акценти, част 4

by Черно и Бяло

Българското пълнометражно кино на XXII международен филмов фестивал София филм фест

XXII София филм фест = 22 български игрални филма!

На 13 февруари 2018, точно месец след празника на българското кино, се проведе специална пресконференция, посветена на българското пълнометражно кино, което ще бъде представено на 22-рия фестивал.

Защо? – Защото на 22-рия София Филм Фест ще бъдат показани 22 нови български пълнометражни игрални филма, произведени между март 2017 и март 2018.

22! – Такова количество филми не са били произвеждани от повече от 25 години насам! Очевидно нещо се случва. Българското кино не е това, което беше.

Кои са българските игрални филми на фестивала?

22-рият София Филм Фест се ще бъде открит на 7 март в Зала 1 на НДК с официалната премиера на най-новия игрален филм на Милко Лазаров – „Áга”. Представен като проект с работно заглавие „Нанук“ на София Мийтингс през 2014 година, където получи наградите на Mediterranean Film Institute и Synchro Film, Video & Audio, Vienna, отличен в Кан като проект с престижната награда „Кшищоф Кешловски“ на ScriptEast, „Áга“ ще закрие основната конкурсна програма на Берлинале 2018. Филмът е копродукция на България, Германия и Франция с главен продуцент Веселка Кирякова („Ред карпет“), която работи с Милко Лазаров от успешния му дебют „Отчуждение“, отличен с две награди от най-стария кинофестивал в света – Венеция.

В Международния конкурс са включени „3/4“ (2017), България-Германия на Илиян Метев и „Радиограмофон“ („Radiogram”, 2017), България-Полша на Рузие Хасанова.

Световна премиера в програмата на фестивала ще има филмът-омнибус „8’19″“, състоящ се от шест новели по разкази на Георги Господинов. Различните части са режисирани от Петър Вълчанов, Любомир Младенов, Надя Косева, Кристина Грозева, Владимир Люцканов и Теодор Ушев. Продуцент на проекта е Българската национална телевизия, изпълнителни продуценти са ВИП Медиа Филм (Владимир Люцканов и Тони Бачурова).

Детският филм „Смартфонът беглец“ на Максим Генчев, продуциран от „Амрита Арт“ – Златина Филипова, също ще бъде със световна премиера.

Със софийски премиери пред фестивалната публика ще бъдат представени „Моторът“ на Валентин Гошев (продукция на „Ars Digital Studio“ – Иван Тонев, с подкрепата на ИА „Национален филмов център“) и „Малко късмет за по-късно“ на режисьорите Александър Смолянов и Чавдар Живков (продуцент БНТ в копродукция с Фабриката ООД – Вера Шандел, с подкрепата на ИА „Национален филмов център“ и „Ню Бояна филм студиос“).

С прожекции във фестивалната програма ще бъдат представени и 15 игрални филми, които вече имаха своите премиери на голям екран в София и България. Това са: „Посоки“ на Стефан Командарев, „Кораб в стая“ на Любомир Младенов, „Дъвка за балончета“ на Станислав Тодоров – Роги, „12 А“ на Магдалена Ралчева, „Безкрайната градина“ на Галин Стоев, „Бензин“ на Асен Блатечки и Катерина Горанова, „Лили рибката“ на Ясен Григоров, „Секс академия – мъже“ на Георги Костов, „Трансгресия“ на Вал Тодоров, „Нокаут или всичко, което тя написа“ на Ники Илиев, „Воевода“ на Зорница София, „Привличане“ на Мартин Макариев.

„Бандит“ на Оги Стоилов/Август Кинг е в основната програма/извън конкурса, а „Възвишение“ на Виктор Божилов и „Вездесъщият“ на Илиян Джевелеков са и в Балканския конкурс.

Документалните премиери в програмата на фестивала включват 11 филма.

  • „Синко мой“ (България), режисьор Павлина Иванова (световна премиера),
  • „Нов живот“ (Канада-България), режисьор Стефан Иванов (световна премиера),
  • „Ненужен герой“ (България), режисьор Стефан Командарев (световна премиера);
  • „Мечтата на Николай“ (Белгия-България), режисьор Мария Карагьозова (национална премиера);
  • „Червено, твърде червено“ (Франция-България), режисьор Божина Панайотова (национална премиера, в Международния документален конкурс),
  • „Миниатюра за пиано“ (България), режисьор Елдора Трайкова (софийска премиера, в Международния документален конкурс);

както и софийските премиери на

  • „Изкореняване“ (България), режисьор Костадин Бонев,
  • „Симон срещу страха (Случаят Варсано)“ (България), режисьор Георги Тенев,
  • „К 22“ (България), режисьори Александър Крумов и Антон Богорисов,
  • „Студената война“ (България), режисьори Радослав Илиев и Ивайло Пенчев,
  • „Offline“ (България), режисьор Станислава Калчева.

Сред специалните фестивални прожекции са 5 копродукции с миноритарно българско участие и една пълнометражна анимация.

Сред тях е документалната мозайка-омнибус „Окупация 1968“ копродукция на Чехия, България („Агитпроп“), Русия, Полша и Германия, с която ще бъде закрита официалната програма на фестивала; също и предизвикателният „Да обичаш Пабло“ (Испания-България) на сценариста-режисьор Фернандо Леон де Араноа, копродуциран от Ню Бояна Филм Студиос и B2Y Productions. Ще бъдат представени още „Не ме докосвай“ (Румъния-Германия-Чехия-България-Франция), режисьор Адина Пинтилие, като филмът ще участва в Балканския конкурс на фестивала след премиерата му на Берлинале 2018; „Синът на София“, режисиран от Елина Псику – също филм в Балканския конкурс, след като спечели наградата за най-добър чуждестранен филм в Трайбека 2017 (копродукция на Гърция, България („Чучков брадърс“) и Франция); „Уестърн“ на Валеска Гризебах – копродукция между Германия и България („Чучков брадърс“), която беше сред трите филма, номинирани за Наградата LUX на Европейския парламент; както и анимацията „Произведено в Брахицера“ на режисьора Николай Тодоров.

Сред специалните събития на фестивала попадат и прожекциите на първия български дигитално възстановен филм – „Парчета любов“ на режисьора Иван Черкелов, с което ще бъден старт на пролетния семестър на „Европеско кино за учащи“. Със специална прожекция ще отбележим и една знаменателна годишнина – 10 години от премиерата на мащабната копродукция „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (България-Германия-Унгария-Словения-Сърбия) на режисьора Стефан Командарев, единственият български филм, избран сред деветте претенденти за номинация за чуждоезичен Оскар на Американската филмова академия. В специалната програма с български филми, посветени на 1968 година, са включени прожекции на „Бялата стая“ на Методи Андонов, „Спомен за страха“ на Иван Павлов, и „Агресията“ на Анна Петкова.

Няма да пропуснем напомнянето, че през 2018 година темата на София Филм Фест, преплетена творчески във визията на фестивала, е свързана с избора на София за Европейска столица на спорта. Тази титла има за цел да популяризира активния начин на живот, като е поставен акцент върху масовия спорт и върху значението на спорта като приоритет в живота на хората. Този специален фокус присъства и във филмовата програма на фестивала чрез селекция от филми и събития на спортна тематика, а сред тях откриваме две емблематични български заглавия – „Стоичков“, посветен на най-популярния българин в света и режисиран от Борислав Колев, както и „Манчестър Юнайтед от Свищов“ на Стефан Вълдобрев.

На 22-рият София Филм Фест ще бъдат представени 46 български пълнометражни игрални и документални филма!

Българското пълнометражно кино на фестивала се представя в партньорство с ИА „Национален филмов център“ и с подкрепата на Обединена българска банка.

08th Feb2018

СФФ 22: Акценти, част 3

by Черно и Бяло

Вим Вендерс идва на 22-рия София Филм Фест с най-новия си филм „ПОТАПЯНЕ”

Вим Вендерс се завръща в София почти 10 години след представянето на филма си „Снимки в Палермо“ пред българската публика. Президентът на Европейската филмова академия и световен майстор на киното избра столицата на Обединена Европа през първата половина на 2018 София, за да представи амбициозния си проект „Потапяне“, филмът, който откри 65-тия филмов фестивал в Сан Себастиан.

 

„ПОТАПЯНЕ” („Submergence”) е любовна история, която отвежда зрителя в напълно различните светове на двамата главни герои Даниел Фландърс и Джеймс Мор – в ролите са Алисия Викандер и Джеймс Макавой.

 

„Тематично по-умерен от големите кинотворби на Вендерс, „Потапяне” е просто филм за любовта, за смисъла на живота, увеличаващия се недостиг на природни ресурси и конфикта между Запада и радикалния ислямски тероризъм”, пише в ревюто си The Hollywood Reporter.

 

В стая без прозорци на африканското крайбрежие, англичанинът Джеймс Мор е пленник на джихадисти. Представяйки се за експерт по състоянието на водните запаси, той отразява активността на Ал-Кайда в околността. След залавянето му е инсценирана екзекуция и Джеймс е отведен в Сомалия. На хиляди километри от там, в морето край Гренландия, Даниел Фландърс се подготвя за потапяне в морските дълбини. Тя е биоматематик, с френско-австралийски произход, обсебена от живота в най-големите морски дълбини. Киноразказът връща зрителя във времето до предишната Коледа, когато двамата герои се срещат случайно във френски хотел на атлантическото крайбрежие и се влюбват един в друг…

 

Филмът на Вендерс е създаден по едноименния роман на Дж. М. Леджърд, а сценарист е Ерин Дигнъм (сценарист и на последния режисьорски филм на Шон Пен „The Last Face”). Сред останалите актьори с ключови роли в „Потапяне” са Шарлот Рамплинг, Александър Сидиг и Одри Кутури.

 

Още шест от най-важните заглавия във филмографията на Вим Вендерс ще могат да видят киноманите през март и това ще бъде специалният подарък, който им поднасят Обединена българска банка и партньорът ни Гьоте-институт.

 

Първият от тях е възстановената дигитална версия на отличения със „Златна палма” в Кан „Париж, щата Тексас” („Paris, Texas”, 1984).  В главните роли блестят напусналия ни наскоро Хари Дийн Стентън и Настася Кински, а автор на забележителната музика е Рай Кудър. СФФ ще бъде първият фестивал в света след Берлин, на който ще се покаже и дигитално възстановената версия на „Криле на желанието”, с оригиналното заглавие „Небето над Берлин” („Der Himmel über Berlin”). Филмът предлага на зрителя полет над Берлин между вълшебството и реалността и носи на Вендерс наградата за най-добър режисьор на фестивала в Кан през 1987, както и още много световни награди. Той става повод за издаването на първата книга с фотографии на големия майстор на визуалните изкуства – „Written in the West”.

 

Троен 3D Вендерс-акцент включва поетичното есе, посветено на Пина Бауш „Пина” (с номинация за документален „Оскар”), изключителният документален филм, посветен на архитектурата, „Катедрали на културата”, и игралният  психологически разказ „Всичко ще бъде наред”.

 

„Сигурен съм, че когато подобни технологии се включат при засилването на символи в интимната драма, филмите ще придобият друго измерение, ще докоснат публиката по различен начин, като я приближат съвсем реално до персонажите.” Така Вендерс коментира триизмерния си игрален филм „Всичко ще бъде наред“, създаден по сценарий на Бьорн Олаф Йоханесен, с Джеймс Франко и Шарлот Генсбур („Нимфоманка”, „Меланхолия”, „Антихрист” на Ларс фон Триер) в главните роли.

 

Уникалната творба „Солта на земята” – завладяващ филм-портрет на един от най-талантливите фотографи на всички времена, бразилеца Себастиао Салгадо,  също е част от филмите с подписа на Вендерс, които ще видим на СФФ през МАРТ.

06th Feb2018

Луиджина Педди: Културата е на всички…

by Черно и Бяло

Мая Тодорова на среща с директора на Италианския културен институт в София Лиуджиана Педди

Вашата кариера започва и минава през далечни дестинации, различни култури,  обичаи и нрави. На какво Ви научи този опит?

Каквато и дейност да развиваш, в каквито и позиции да си, трябва да опознаеш манталитета на хората, техния начин на мислене и живот, за да се доближиш до философията на един народ. В Китай бях преди 20 години, в епохата на комунистическия режим на Мао. По време на моята мисия открих италианско училище и курс за следдипломна квалификация. Китайците са много трудолюбиви и организирани хора с много достойнство и гордост за своите традиции, история и култура. Не случайно след падането на Мао тази необятна страна наложи бързо своето присъствие в света и днес е втората икономическа сила.

Бразилия е млада страна с вековни корени. Там срещнах много ентусиазъм, въодушевление и по-малко действие. Това се наблюдава в социалните и в личните отношения, както и в контактите с институциите. Бързо се ентусиазират и бързо забравят.Жената с малки изключения е в неравностойно положение и има второстепенна роля в обществото. По мое време, правителството на Бразилия издаде специални закони за закрила на жената с деца, за да задължи бащите да имат повече отговорност към децата си.

България и Италия имат вековни културни връзки. Многобройни са културните знаци и българското присъствие в Италия през вековете  до наши дни.

Да, още на летището Фиумичино ще ви посрещине статуята на Леонардо да Винчи на българина Асен Пейков. Във Ватиканската библиотека се съхраняват ръкописи с българската история, обект на ваши и наши учени.Даже първата старопечатна книга на   на български език е издадена във Венеция през 16- ти век.

Много са примерите за присъствие и в едната и в другата страни. Те говорят за традициите и взаимстванията между двата народа.

С задълбочаването на междукултурното опознаване и новия почин към културното сътрудничество, каква е политиката на Института днес?

Докато в миналото, целта на института беше да пропагандира и представя отделни аспекти на италианската култура, днес търсим приобщаването, общите аспекти които ни обединяват и участие на ответната страна. Така взаимно се учим и опознаваме. Културата е на всички. В тази насока са и множеството проекти на института.

В днешния сложен и разединен свят трябва да променим възгледите си, но да  не забравяме и миналото си. Това е и призива на Вашия министър-председател Джентилони по време на празника на националното знаме: „Да изкараме нашата памет от чекмеджетата и да инвестираме в нашата идентичност“.

Празникът на „трибагреника“ е свързан с италианското Възраждане. Италия е преминала през много войни и е дала много жертви, за да достигне до своето Обединение. Това е наистина призив най-вече към младото поколение да познава историята, да обича  Отечество си и да пази своята идентичност в рамките на голямото политическо семейство (ЕС). В тази връзка подготвяме изложба съвместно с българската Академия за изящни изкуства и Академията Брера от Милано, посветена на „националната идентичност“, изведена от символите на националните знамена.

Кои са по-значимите прояви на Института по време на българското Европредседателство?

През месец март ще открием изложба на илюстровани картички, които проследяват  прехода на обществото през миналия век от земеделие през индустриализация, постиндустриализация до глобализация от гледна точка на хората.

Друга изложба, която подготвяме през месец май в Националната художествена галерия ще покаже връзките между институция и гражданство.Тя е посветена на Бернини и неговата школа. Джан Лоренцо Бернини е един от най-ярките представители на италианския барок през 17-ти век. Архитект, инженер, художник,скулптор, той работи по поръчки на Папската държава. Освен интериорите на църквите, той изгражда прекрасни скулптори и фонтани като оформя градските площади (публичните пространства). Неговите творби са не само образци на бароковата изящност и елегантност, но символизират желанието за диалог на Папската държава-институция със своите поданици-народа. По време на изложбата,ще се проведат срещи посветени на модата, традициите, на меценатството което съществува и днес. Ще погледнем настоящето през лупата на миналото.

В Италия много от възловите министерства се оглавяват от нежния пол, каква е Вашата преценка за бьлгарските жени?

Много образовани и ценени.Те присъстват във всички сфери на обществения и политически живот, в частния бизнес. Добри майки и домакини. Имат чуство за хумор и ирония, може би така преодоляват трудностите на ежедневието.

Как се чувствате като жена в България?

Идвайки от Латинска Америка в началото намерих Вашата страна студена, а хората недружелюбни. Първите ми срещи бяха трудни, по- скоро скептични. В последствие разбрах, че това вероятно е въпрос на предпазливост. Стопен леда и преодолени бариерите, открих един гостоприемен народ, страна с много възможности и бързо развитие. Моите синове, които са вече големи и работят в Италия не скриват възторзите си от София, от зеленината на града от, множеството театри, концерти, от богатия културен живот. Впечатление им направиха и многото книжарници – големи и малки, които са не само магазини за продажба, а места за срещи, за представяния, за размяна на мнения. В Италия нашите книжарници са като супермаркети. Пристрастихме се и към българската кухня с хубавата скара, пълнените чушки със сирене, салатите. Вече имаме и роднинска връзка с България. Мой братовчед взе булка от Добрич. Вдигнахме сватба, спазвайки традициите на този край.

Визитка
Луиджина Педди завършва литература и чужди езици в университета „ La Sapienza“ в Рим. Защитава магистърска степен по мениджмънт на културата във Венеция. Одобрена от италианското Външно министерство е изпратена да представя страната по културните въпроси в Шанхай (Китай). По време на мисията си в Китай открива италианско училище „Джани Родари“, както и курс за следдипломна квалификация в Международния Университет в Шанхай. От 2004–2009 г. тя е директор на Италианския културен институт в Сао Паоло (Бразилия). В последствие поема ръководството на културния Институт в Каракас (Венецуела). От 2015 г. е директор на Италианския културен институт в София.

Разговора води Мая Тодорова

05th Feb2018

СФФ 22: Акценти, част 2

by Черно и Бяло

Номинираният за Оскар и носител на „Златен лъв“ Милчо Манчевски ще представи най-новия си филм „Бикини Муун“  на XXII София Филм Фест

Един от най-успешните режисьори на Балканите, носител на „Златен лъв“ от Венеция и номинация за чуждоезичен Оскар за „Преди дъждаМилчо Манчевски се завръща в София с най-новия си американски независим филм „Бикини Муун“.

 

Движейки се на ръба между реалното и въображаемото, между онова, което се случва в действителност и това, което ни се иска да бъде, петата кинотворба на известния македонски режисьор, живеещ от години в Ню Йорк, поставя сериозни теми, свързани с човешките ценности, етика и морал. Тази „модерна градска приказка“ използва изразните средства на документалистиката и поставя важния въпрос за начина, по който виждаме света чрез медиите и до колко истински, реалистично и с разбиране към хората е представен той.

 

През погледа на режисьора на документални филми Тревър и неговата приятелка Кейт, Милчо Манчевски разказва интригуващата история на Бикини Муун – жена с жив поглед, широка усмивка, смела, впечатляваща, но с видими ментални проблеми. Тя живее на улицата и по думите й се опитва да върне дъщеря си, настанена в дом за грижи към социално слаби хора. Двамата документалисти откриват Бикини в център за бедомници в Ню Йорк и искат да я върнат към нормалния живот. Докато й търсят жилище, двамата осъзнават колко сериозно и отчайващо е в действителност положението на Бикини. В крайна сметка Кейт и Тревър канят Бикини да живее заедно с тях в дома им, но са изкушени да използват историята й, за да пожънат успех в киното.

 

Милчо Манчевски е роден през 1959 г. в Скопие. Утвърждава се като фотограф и автор на експериментални филми, както и на награждавани музикални клипове за световни имена в музиката. След номинацията за „Оскар“ и „Златен лъв“ във Венеция през 1994 година, неговата творба „Преди дъжда“ е обявен за един от „най-добрите 1000 филма на всички времена“, като печели и още 30 приза от международни фестивали. След този световен успех Милчо Манчевски се премества да живее в Ню Йорк и става преподавател по режисура във Факултета за изкуства, кино и телевизия към Нюйоркския университет. Публиката на София Филм Фест познава и другите му три филма „Прах“ (2001), „Сенки“ (2007) и „Майки“ (2010), като последните два са копродукции с българско участие.

 

 

02nd Feb2018

СФФ 22: Акценти – френско и американско кино

by Черно и Бяло

„Лошото момче“ на френското кино, както обичат да наричат режисьора Фрнасоа Озон, ще зарадва българската публика с нов филм – еротичния психотрилър „Другият любовник“, представен на фестивала в Кан 2017

 

Всички почитатели на един от най-работливите режисьори във френското кино (снимал 18 филма през последните 20 години, между които хитове като „5х2“,  „Басейнът“, „Време за раздяла“, „Осем жени“, „Трофейна съпруга“, „На 17“, „Франц“) и верен на специфичния естетически стил, наложил се във филмите му, вече тръпнат в очакване на широко коментираната киноеротика, която Франсоа Озон предлага в „Другият любовник“.

Филмът събира на екран актьорите Марин Вакт и Жереми Рение, с които Озон работи в „Млади и красиви“ и „Трофейна съпруга“. В актьорския екип на филма са още и Жаклин Бисе, Доминик Реймон, Мириам Бойе.

Историята, определена от ценители като жанрова смес между трилър и драма, разказва за младата, чувстителна жена на име Клои (Марин Вакт), която се влюбва в психоаналитика си Пол (Жереми Рение). След няколко седмици двамата заживяват заедно. Но в един миг тя започва да подозира, че влюбена в близнаци, а режисьорът дава шанс и на зрителите за подобно впечатление. Дали всъщност това усещане за две различни личности, с които пациентката споделя живота и чувствата си, не води до разкриване на две страни на една и съща личност – един психотерапевт не може да няма тайни, скрити в миналото си…

Представен в състезателната програма на фестивала в Кан през 2017 година, новата кинопровокация на Озон вече получи доста противоречиви отзиви, между които и ласкаещи сравнения с шедьоври на режисьори като Дейвид Кроненбърг, Брайън Де Палма и Пол Верховен. „Другият любовник“ ще оправдае очакванията за вълнуващ психотрилър, с подписа на майсторски режисьор. Това ще се случи през март, когато – както всяка година – най-важните филми пристигат в София, нашия „творчески град на киното“!

Култовият американски режисьор Ейбъл Ферара* – специален гост на XXII София Филм Фест

Неподражаемият режисьор, създал класиките „Лошият лейтенант“ и „Кралят на Ню Йорк“, ще получи Наградата на София на Столичната община за цялостен принос към изкуството на киното и ще води два майсторски класа в рамките на фестивала

Визитата на Ейбъл Ферара е подаръкът на JAMESON Irish Whiskey по случай 15-годишнината на партньорството със СФФ и се реализира с подкрепата на Посолството на САЩ

 „Ейбъл въплъщава това, за което говореше Пазолини за киното… Начинът, по който се финансират и продават повечето филми, на практика изключва личностите, изпълнени с живот, със свобода, с неконвенционални възгледи. Хората, които държат лостовете, вече не искат да работят с прекалено силни, прекалено непредвидими личности, които затова изчезват от киното.  Така че, когато имате човек като Ейбъл, го цените. (…) Да срещнеш режисьор, който споделя твоите най-важни интереси, да намериш общ език с него и да изградите взаимно доверие, е мечта за един актьор. Когато имаш това, мислиш само за филми. Някои са добри, други по-малко, но винаги можеш да се погледнеш в огледалото, защото знаеш откъде идват тези филми.“

Така обяснява дългогодишното си сътрудничество с Ейбъл Ферара известният американски актьор Уилям Дефо, който участва в голяма част от филмите на режисьора („New Rose Hotel“ от 1998, „Go Go Tales“ от 2007, „4 h 44, Last Day on Earth“ от 2011, „Pasolini“ от 2014).

Ферара е прочут с провокативните, често противоречиви сюжети и нео-ноар образи във филмите си. Роден е през 1951 година в Бронкс, Ню Йорк, в семейство на емигранти от Ирландия и Италия. Започва да режисира още като студент любителски филми на супер 8. В средата на 70-те години среща писателя Никълъс Сент-Джон, който става неизменен съавтор на повечето сценарии на филмите му, включително игралния дебют на Ферара „Driller Killer“, и впоследствие „Ms.45“. Добрите рецензии в пресата, особено след втората пълнометражна творба, водят след себе си по-големи бюджети и съответно работа с големи имена в киното. Но Ферара не допуска естетически компромиси и бързо си спечелва име на един от най-суровите портретисти на подземния живот в Ню Йорк. В това отношение той може да бъде сравняван само с Мартин Скорсезе. Макар да е ангажиран от големи филмови студия за различни проекти, той продължава да предпочита безапелационната свобода на независимото кино и работата с познати актьори, които – подобно на него самия – не се страхуват да предизвикват и специалистите на тема кино, и публиката. Сред „хамелеоните“ пред камерата, с които работи най-често, са Кристофър Уокън, Уилям Дефо, Харви Кайтел, Матю Модайн, Форест Уитакър, Денис Хопър, Джанкарло Еспозито и др.

Ейбъл Ферара ще получи Наградата на София на гала вечер в кино „Люмиер“ непосредствено преди прожекцията на шедьовъра му „Кралят на Ню Йорк“ („King of New York“, 1990), едно от най-значимите изследвания на темата за насилието в американското кино. Главната роля на наркобос във филма изпълнява неустоимият Кристофър Уокън, на когото партнират младите Уесли Снайпс, Лорънс Фишбърн, Дейвид Карузо, Стив Бушеми. Впечатляваща тук е моралната двусмисленост в характера на героя на Уокън – Франк Уайт, който след като е освободен от затвора и вижда квартала си по-мрачен от всякога, решава да извърши нещо добро…

Програмата на Ейбъл Ферара ще включи още няколко филма, реализирани през различни периоди от творчеството му, надхвърлящо над 40 заглавия. Кои са те ще научите от следващите ни прес-съобщения.

 

*Бел.ред.: За мнозина досега този режисьор-колос е известен като Абел Ферара!

Мариана Енева

26th Jan2018

СФФ 22: Март е времето за кино в София

by Черно и Бяло

2018 започна ударно! Само преди няколко дни споделихме двойната радост за присъствие на българското кино в основната програма на Берлинале с филмите „Áга“ на Милко Лазаров (закриваща прожекция на официалната програма извън конкурса) и „Не ме докосвай“ на Адина Пинтилие, с български копродуцент Мартичка Божилова.

И ето че дойде време световното кино и неговите автори да преместят фокуса си към столицата на България, която през първата половина на 2018 е и столица на обединена Европа.

Международният филмов фестивал София филм фест (Sofia International Film Festival), извоювал с годините признанието на световната кинообщност, акредитиран от FIAPF и включен в класацията на сп. „Variety” сред 50-те топ-фестивала за киноиндустрията, ще се срещне за 22-ра поредна година с вярната си публика и многобройните международни гости – в София през март ще бъдат представени най-актуалните творби от световното и българското кино.

През 2018 година темата на София филм фест, преплетена творчески във визията на фестивала, е свързана с избора на София за Европейска столица на спорта. Тази титла има за цел да популяризира активния начин на живот, развитието на спортни политики и инфраструктура с добри съоръжения, програми и активности. Акцентът е върху масовия спорт и върху значението на спорта като приоритет в живота на хората. Този специален фокус ще присъства и във филмовата програма на фестивала чрез селекция от филми и събития на спортна тематика.

Официалното откриване на XXII София филм фест е на 7 март. Церемонията по награждаването ще се състои на 16 март. Програмата на фестивала, заедно с традиционните издания в Бургас, Пловдив и Варна, ще продължи до 29 март. Специална програма в Дома на киното, свързана с ретроспективи и други събития, ще „подгрее” фестивала от 1 март.

Ще бъдат представени повече от 150 пълнометражни игрални и документални заглавия, както и над 20 късометражни филма.

През 2018 година селекционната комисия е в състав Ирмена Чичикова – актриса, Катя Тричкова – продуцент, Юлиан Атанасов – оператор, Димитър Дринов – кинокритик, Веселин Бойдев – режисьор, носител на наградата JAMESON за 2017 година. Те ще определят 12-те финалисти от кандидатствалите филми. Наградата JAMESON  е на стойност 6 000 евро, осигурена за поредна година от Jameson Irish Whiskey и ще бъде връчена на режисьора на филма-победител, който ще бъде определен от Международното жури на фестивала.

Представяме на вашето внимание някои от акцентите на СФФ 2018:

XXII София Филм Фест се открива на 7 март в Зала 1 на НДК с официалната премиера на най-новия игрален филм на Милко Лазаров – „Áга”. Представен като проект с работно заглавие „Нанук“ на София Мийтингс през 2014 година, където получи наградите на Mediterranean Film Institute и Synchro Film, Video & Audio, Vienna, отличен в Кан като проект с престижната награда „Кшищоф Кешловски“ на ScriptEast, „Áга“ ще закрие основната конкурсна програма на Берлинале 2018!  Филмът е копродукция на България, Германия и Франция с главен продуцент Веселка Кирякова („Ред карпет“), която работи с Милко Лазаров от успешния му дебют „Отчуждение“, отличен с две награди от най-стария кинофестивал в света – Венеция.

За 16-и път международно жури ще определи фаворита за Голямата награда в конкурса за първи или втори игрален филм „София – град на киното”, съдържаща парична премия от 7000 евро, осигурена от Столична община.

Сред конкурсните филми са:

  • 3/4(2017) – България-Германия, режисьор Илиян Метев
  • „Адам“ („Adam”, 2018) – Германия-Исландия-САЩ-Мексико, режисьор Мария Солрум
  • „Гълъбът(„The Pigeon / Güvercin”, 2018) – Турция, режисьор Бану Шиваци
  • „Наме(„Namme“ / „Namme”, 2017) – Грузия, режисьор Заза Халваши
  • „Радиограмофон(„Radiogram”, 2017) – България-Полша, режисьор Рузие Хасанова
  • „Тиха нощ(„Silent Night / Cicha noc”, 2017) – Полша, режисьор Пьотр Домалевски

Световно признатата унгарска режисьорка Илдико Енеди ще бъде президент на Международното жури, което ще определи носителя на Голямата награда „София – град на киното”. Последният ѝ филм „За тялото и душата” („Testről és lélekről” / „On Body and Soul”) покори Берлинале и беше удостоен със „Златна мечка” в началото на 2017, а от дни е сред номинациите за чуждоезичен Оскар! Илдико Енеди ще получи наградата „ФИПРЕССИ Платиниум 90” – специално отличие, което беше връчено и на големите режисьори Бела Тар и Горан Паскалевич в рамките на последните две издания на София Филм Фест. Генералният секретар на ФИПРЕССИ Клаус Едер ще модерира публичен разговор с Илдико Енеди.

Един от гвоздеите на фестивала е несъмнено филма „Квадратът” на Рубен Йостлунд („Златна палма” – Кан ’17, с номинация за чуждоезичен „Оскар”, шест награди на Европейската филмова академия, включително за най-добър филм и режисьор). Филмът е включен в традиционната рубрика „Големите награди“.

В „Киното днес – големите майстори” ще предложим на публиката най-новите филми на утвърдени имена от световното кино. В програмата присъстват заглавия като „БЕЗ МИЛОСТ” (In The Fade) на Фатих Акин (със „Златен Глобус“ за чуждоезичен филм, награда за най-добра актриса за Даян Крюгер в Кан ’17); „НЕЛЮБОВ” (Нелюбовь) на руския майстор Андрей Звягинцев (с награди от Кан, Лондон и Европейската филмова академия, с номинация за чуждоезичен „Оскар“); „ПРОЕКТЪТ „ФЛОРИДА” (The Florida Project) – най-новият филм на Шон Бейкър (представен в Петнайсетдневката на режисьорите в Кан ’17, с номинация за Оскар за най-добра поддържаща мъжка роля на Уилям Дефо); „ИЗКЛЮЧИТЕЛНИЯТ: Моят Годар” (Redoubtable) на Мишел Азанависиус (с премиера в Кан ’17), „МАНИФЕСТ” (Manifesto) на Юлиян Роузефелд, с участието на многоликата Кейт Бланшет, „ЛУНАТА НА ЮПИТЕР” (Jupiter’s Moon) на Корнел Мундруцо (с номинация за „Златна палма“ в Кан ’17), „ФОКСТРОТ“ (Foxtrot) на Самуел Маоз (с голямата награда на журито „Сребърен лъв“ и още два приза от Венеция 2017, с осем награди на Израелската филмова академия) – всички те ще се срещнат с публиката у нас след като привлякоха вниманието на зрители и киноспециалисти на десетки престижни фестивали в целия свят.

По традиция в рубриката „Ново българското кино” ще бъдат представени игралните филми, завършени след март 2017, и избрани документални премиери. Очаквайте рекордно количество български игрални филми на фестивала, някои от които премиерни!

Балканският конкурс ще включва топ-заглавия от региона в партньорство с „Домейн Бойар”, с които за седма година ще представим и традиционната кино-гурме програма.

Основен партньор на София Филм Фест и София Мийтингс е Филмово студио „Ню Бояна” – едно от водещите киностудия в Европа. Те осигуряват сериозна подкрепа за пазара на копродукции София Мийтингс, като връчват за трета поредна година Голямата награда „Дани Лернер” – Grand Prix за проект от основните секции на бизнес платформата. През 2018 година за първи път наградите ще бъдат две, като едната със сигурност ще бъде връчена на български проект; всяка от тях е на стойност 50 000 евро в услуги във Филмово студио „Ню Бояна” и чек на стойност 5 000 евро.

„Ню Бояна”, заедно с B2Y Productions, са копродуценти на фестивалните трейлъри, които за поредна година се създават в креативното партньорство с DDB. Шестима млади български режисьори приеха предизвикателството да заснемат своя поглед към спортната фестивална тематика през характерни особености на почерка на световноизвестен режисьор. Това са Драгомир Шолев, Иван Москов, Неда Морфова, Кеворк Асланян, Васил Петраков и Петко Спасов.

На XXII София Филм Фест се очакват над 250 чуждестранни гости. Голяма част от тях ще дойдат специално за 15-ото издание на София Мийтингс, което по традиция ще събере европейския елит във филмовата индустрия. Проектите за първи, втори и трети игрални филми ще бъдат представени пред професионална публика – филмови фондове и институции, продуценти, дистрибутори, разпространители, журналисти. Родните и регионалните филми ще бъдат прожектирани пред фестивални селекционери и сейлс компании. Партньори на София Мийтингс са: Ню Бояна Филм Студио, B2Y Productions, Producers Network, Cannes Market, Crossroads, Mediterranean Coproduction Market, Mediterranean Film Institute, Moscow Business Square, EAVE, Hungarian Filmlab, Focusfox Studio (Унгария), Synchro Film, Video & Audio (Австрия), Yapimlab (Турция), Medienboard Berlin-Brandenburg, MDM, FilmFestival Cottbus, Connecting Cottbus, Фондация Роберт Бош, Europa Distribution, Europa Cinemas.

За поредна година фестивалните прожекции са предвидени в НДК-Зала 1, Кино Люмиер, Дома на киното, кино Одеон, Euro Cinema, културен център „G8”, Зала „Славейков“ на Френския културен институт, Културен център на Софийския университет „Св.Климент Охридски”, кино „Влайкова”, CINEMA CITY Mall of Sofiа, CINE GRAND City Center Sofia, ARENA Deluxe Bulgaria Mall.

Най-новата творба на Андрей Звягинцев „Нелюбов“ на XXII София филм фест!

С награди от Кан, Лондон и Европейската филмова академия, с номинация за „Златен глобус” за чуждоезичен филм и сред деветте филма преди обявяване на номинациите
за чуждоезичен „Оскар”, „НЕЛЮБОВ” ще се срещне през март с българските киномани.

Андрей Звягинцев e творец, в чиято филмография не присъстват компромиси. С премиера на негов филм би се гордял всеки от най-важните кинофоруми в света, но тази привилегия до момента са имали най-старият и най-авторитетният – Венеция (премиера на дебютния му филм „Завръщане”) и Кан (четирите му последващи творби).

„Нелюбов” („Нелюбовь/Loveless”) беше представен в конкурсната програма на Кан 2017 и в едно от хвалебствените ревюта по адрес на филма се открива следната характеристика:
тежък филм с гаргантюанско влияние и ефект, смел и ужасяващ коментар върху същността на цяла една нация”.

„Нелюбов” разказва за жестокия развод на Женя и Борис, белязан с коравосърдечни обиди, усещане за безизходица и взаимни обвинения. Всеки от тях има свой нов живот и са нетърпеливи да започнат на чисто, дори това да означава да изоставят своя 12-годишен син Альоша. След като става свидетел на един от скандалите на родителите си, Альоша изчезва…

След премиерата в Кан, най-новият филм на Мишел Азанависиус „ИЗКЛЮЧИТЕЛНИЯТ: Моят Годар” ще се срещне с българските киномани

Забележителен портрет на времето и ключова любовна връзка в биографията на легендата на френската „Нова вълна” Жан-Люк Годар

След изключителния фурор, който предизвика Мишел Азанависиус преди шест години с „Артистът” – носител на пет награди „Оскар”, три отличия „Златен Глобус”, седем награди БАФТА, две награди от международния конкурс в Кан и още 130 приза от различни филмови форуми в целия свят, режисьорът отново е отправил поглед към миналото на киното – фокусът в най-новия му филм „Изключителният: Моят Годар” („Redoubtable”) е върху любовната история между Ан Вяземски и легендарния режисьор Жан-Люк Годар. За основа Азанависиус използва автобиографичната книга на актрисата, наследница на руския княжески род Вяземски – „Un An Après”. Ролята на любимата на Годар, с която правят заедно „Китайката”, „Уикенд” и „Sympathy For The Devil”, е поверена на Стейси Мартин, добре позната на публиката от„Нимфоманка” на Ларс фон Триер. В образа на Годар влиза Луи Гарел, когото помним от „Мечтатели” на Бертолучи (и който е син на един от творците на френската „Нова вълна”, Филип Гарел).

Премиера за номинираният за „Златна палма“ филм на Корнел Мундруцо „ЛУНАТА НА ЮПИТЕР“

Наблюдаван с внимание от всички значими световни фестивали, награждаван с предишните си филми „Белият бог“, „Делта“, „Приятни дни“ в Кан, Локарно, Сараево, Котбус и на още десетки филмови форуми, КОРНЕЛ МУНДРУЦО е познат на българската публика, а новият му филм ще им поднесе жанрова изненада

Когато с третия си филм Корнел Мундруцо е номиниран за голямата награда в конкурсната програма „Особен поглед“ на Кан, а със следващия през 2008 година получава наградата на ФИПРЕССИ и е номиниран за „Златна палма“, вече всички специалисти са наясно, че се е появил сериозен глас в унгарското кино, който е наблюдаван и ценен от авторитетите в света на киното. През 2010 и 2014 година следват още два филма – единият с номинация за „Златна палма“, другият – с голямата награда на „Особен поглед“ и със специалната „Palm Dog“ за уникалните кучета-актьори, които пресъздават страхотната история в „Белия бог“. Да не пропускаме и впечатляващия „Приятни дни“, който спечели първата голяма награда за най-добър филм на София Филм Фест през 2003. Миналата година режисьорът представи отново в Кан за първи път „Луната на Юпитер”, навлизайки смело в жанровото кино със свръх-актуална тематика – разглежда бежанската криза през обектива на свръхестественото. А основният въпрос, с който авторът на филма иска да провокира публиката, е „Трябва ли да вярвам в онова, което виждам?

Израелският режисьор Самуел Маоз възхити Венеция с най-новия си филм  „ФОКСТРОТ” и ще бъде част от програмата на СФФ 22

С голямата награда на журито „Сребърен лъв“ и още два приза от Венеция 2017, с осем награди на Израелската филмова академия и сериозни овации от десетки филмови форуми в цял свят, „Фокстрот“ е бе израелското предложение за номинация за чуждоезичен „Оскар“, а първата му среща с българската публика ще бъде във фестивалната програма през март

Когато един автор спечели „Златен лъв“ с дебютния си филм, няма никакво значение кога ще успее да направи своята следваща творба – тя задължително ще е обект на специално внимание от филмовия свят. Осем години след фурора, който предизвика с „Ливан“, израелският режисьор Самуел Маоз представи във Венеция втория си игрален филм „Фокстрот“ и отново покори журито, което му връчи своята Гран при „Сребърен лъв”. Въпреки противоречията на политическа основа, които предизвика историята за семейство, оплакващи своя син, загинал по време на служба в израелските отбранителни сили, филмът бе избран като кандидатура на Израел за тазгодишните награди „Оскар“. Смел и разтъсващ, разказът на Маоз оставя без думи всички престижни издания за кино в света, като повечето от тях му дават възможно най-високите оценки.

Испанско-българската копродукция „Да обичаш Пабло“ със специална гала прожекция

 Да обичаш Пабло“ пресъздава вълнуващата история и бурната любовна афера между прочутия колумбийски наркобарон Пабло Ескобар (в ролята Хавиер Бардем) и амбициозната телевизионна водеща Вирхиния Валехо (в ролята  Пенелопе Крус). Разказът е предаден през погледа на журналистката, по чийто роман „Да обичаш Пабло, да мразиш Ескобар“ е направена тази екранизация. Българската компания B2Y Productions, част от Ню Бояна Филм Студиос, е копродуцент на проекта с оригинално заглавие „Loving Pablo“. Режисьор и сценарист на филма е Фернандо Леон де Араноа.

Самото присъствие на актьорския тандем Бардем-Крус (двойка и в реалния живот) гарантира на публиката среща с качествено европейско кино, а познатото и очаквано синхронно взаимодействие между двете звезди на световното кино със сигурност действа като допълнителна притегателна сила за зрителско внимание.

Създаден в игрално-документален стил, филмовият портрет на Пабло Ескобар разкрива не само най-жестоките черти на характера на този човек, но и детайли от историята на живота му, свързани с благотворителни каузи, като строеж на училища и болници например, като с помощта на подобни „жестове“ печели почитатели.

Постпродукцията на „Да обичаш Пабло“, както и част от снимките са осъществени в България. Една изключително сложна за заснемане сцена е заснета именно у нас – приземяване на истински самолет, като част от каскада във филма. Български киноекипи участваха в снимачния процес у дома и в чужбина. „Да обичаш Пабло“ е пример за прекрасната съвместна работа на български кинопрофесионалисти и техните чуждестранни колеги и е още едно доказателство, че България се превръща в предпочитана световна кинодестинация.

Първите шест филма от Международния конкурс на 22-ия София Филм Фест са ясни: Два от тях са български: „3/4“ на Илиян Метев и „Радиограмофон“ на Рузие Хасанова

Отличен със „Златен леопард“ в Локарно в селекцията „Режисьори на настоящето“, „3/4“ е игралният дебют на Илиян Метев, получил за него и „Златна роза“ за най-добър режисьор. Авторът му е многократно награждаван и адмириран за документалния си филм „Последната линейка на София“ (2012).

РАДИОГРАМОФОН“ (“Radiogram”) на Рузие Хасанова, отличен със „Златна роза“ за дебют на 2017, е филм за музиката, свободата и идентичността.

Полският филм „ТИХА НОЩ“ (“Silent Night”) на Пьотр Домалевски е филм за семейството, традицията и емиграцията като полска съдба.

Действието в „НАМЕ” (“Namme”) на грузинския режисьор Заза Халваши се развива в планините на Аджария, а сюжетът е базиран на история от древната грузинска митолгия.

АДАМ“ (“Adam”) (Германия-Исландия-САЩ-Мексико) на Мария Солрум идва на 22-ия София Филм Фест веднага след участието си на Берлинале, където ще се бори за „Кристална мечка“ за най-добър филм в програмата „Generation 14 plus“.

Още един филм от селекцията „Generation 14 plus“ на Берлинале ще участва в Международния конкурс на 22-ия София Филм Фест – „ГЪЛЪБЪТ“ (“The Pigeon / Güvercin”) на турската режисьорка Бану Шиваци.


Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столична община, в партньорство с Министерство на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмата Творческа Европа (Creative Europe) на Европейския съюз, национални и чуждестранни културни институти, спонсори, партньори и приятели.

Мариана Енева

19th Jan2018

Чаровникът от „Компарсита“ си отиде… Сбогом, скъпи, Чечо!

by Черно и Бяло

Изкуството е вечно, защото е подсъзнателно и действа на егото ти…

С тази стройна осанка, запазена и до днес, искаха да Ви направят офицер, но Вие решихте…

Реших да стана артист, това е случайност, разбира се, както всичко в живота и вече толкова години- 55, се занимавам с това. Родителите ми бяха учители, никога не съм искал да ставам артист – тогава, говорим за онези времена. Моите родители ходеха на театър и аз съм ходил с тях, отдавна; помня неща, които са, както сега се казва, далечна, далечна история. Така се случи и това е положението!

И като избрахте ВИТИЗ, попадате в класа на Н.О. Масалитинов. Какви бяха най-важните уроци от него за професията и живота? Тогава започват да Ви наричат Чечо, тъй като в курса сте били няколко Стефановци.

Естествено, че се помнят нещата, които учителите ти казват. Специално Масалитинов беше гениален артист. Той твърдеше, че всяко нещо може да се изиграе по всякакъв начин, стига да можеш да го докажеш със своята мисъл. Това беше най-важното, което ни втълпяваше, т.е., той позволяваше човек сам да пристъпи към ролята, по свой път и това всъщност е най-големият урок. И още, че “в живота има два края- биологически и творчески”. Ами това е истината и който не иска да се съгласи с нея, в другия живот ще се сети, че фразата е била правилна.

Всъщност от какво зависи пътя на актьора и неговото прекъсване? След повече от 50 години в киното и театъра имате ли още какво да кажете на българския зрител? Продължават ли да Ви импулсират творческото вдъхновение и смелостта?

Зависи изключително много от външни фактори, които се отнасят до това, че птичето на щастието каца само веднъж и трябва да го хванеш, иначе губиш.  Нашата професия е такава, че не всички успяват И е доказано, че тези, които започват своя път, само  15 на сто от тях успяват. Останалите отпадат, предполагам, че това се отнася за музикантите, може би и за други професии, но за актьора е така.

След като си се съгласил, първо  са ти предложили, което също е голям шанс, и след това вече наистина е смелост да се убедиш: за мене е най-важното, че аз мога да го направя тази роля, този образ. А вече от тук всичко е послеслов-  да разгърнеш това, което си решил да направиш. Разбира се, в сътрудничество с всички останали, които те съпътстват; започва от осветителя, от гримьора, от сценичния работник и от тук нататък вече идва операторът и режисьорът- най-важното, защото те са двигателите на творчеството. Не може без тях.

По какви образци се изгражда вкусът на нашия зрител? Днес хората рядко ходят на кино. И театърът не е същият…

За годините много неща биха могли да се разказват, защото животът предлага всякакви възможности и предизвикателства. Но сега, във времето на телевизиите, във времето на Интернет този, който се интересува и да не се интересува, може да седне пред телевизора и пред  Интернет и да види образци. Дълбоко съм убеден от всички разговори, които имам в съвремието сега, тези години, че хората естествено не са си загубили вкуса и усещането за хубавото. Когато е хубаво е привлекателно и е умно, те му обръщат внимание и го запомнят.

Дали се различават днешното кино и театър от тези, по мое време. Не бих могъл да кажа, че се различават. Смисълът е един и същи. Направи така, че да те разберат. И най-вече: театърът, киното и телевизията имат своята мисия. Който влезе в тази мисия знае, че той пропагандира/ грубо казано/, а иначе се казва послание за добро- във всякакъв смисъл. Тогава работата е лесна. Едно и също е, само че техническите възможности са различни. Хората са едни и същи, не случайно има драматургии от 400-500 хиляди години, от които продължава да се вълнува човек. Темелите на съвременният театър са семейството и любовта; и основната му публика са зрителите  до 25  години и след 50-сет. Човекът като психика не се е променил, той се е променил само в изявите си, в наглостта или в примирението, или в някакви други такива качества.

Какво не могат да постигнат днешните млади и защо? Известният режисьор Кръстьо Мирски казва: „Няма да ходя да ги гледам. Те само си преобличат костюмите.”

Това, разбира се, е парадоксален израз на един голям творец, но  само подсказва липсата на енергия при изграждане на ролята или на представлението. Но, че този принцип важи и сега, важи. Не може без подобни случки, иначе няма как да се отдели голямото от малкото; бялото от черното. Това е въпрос на контраст.

Може би на младите им липсва желанието да се усъвършенстват и да направят ролите, които искат, съвършено, перфектно. Това е стремлението, което ни липсва и на възрастните, и на младите. Защото и възрастните се заразяват от младите, те пък от възрастните. Стига да искаш да го постигнеш това съвършенство- ето най-важното!

В този ред на мисли къса ли се връзката с младите, има ли у тях интерес към предното поколение. Какво още не им достига, различава ли се техният професионализъм от този на опитните възрастни актьори? Обстоятелството с говора…

Аз съм съгласен, че  говорът е основният проблем. Много често не се разбира какво говорят от малкия и големия екран. Защото това вече е въпрос на технология и зависи изключително от учителите, с които е  започнал. Аз не бих могъл да визирам определен артист, но смятам, че 99 на сто е така. Но пак стигаме до желанието да бъдеш съвършен.А това може и сам да си го научи човек. Аз съм имал голямото щастие, че много дълги години съм работил в състави, в които е имало много възрастни хора и много млади хора. Отново ще повторя, че било е щастие, когато съм бил млад, не сме имали конфликти с възрастните. А след това във времето, когато съм работил в театър “София” и МГТ “Зад канала” там такива неща не са се чувствали въобще. Напротив- младите са се старали да бъдат като нас, така си мисля.

Много рядко се канят възрастните актьори във филмите…

Който е чел пиеси, който е чел сценарии, който е гледал филми и представления, много добре си дава сметка, че на 100 пиеси, на сто сценария има  по един възрастен. А живи има 90, да речем. Е, на тебе ли ще ти се случи… Нека си припомним казаното в началото- за щастието и късмета  птиченцето да кацне веднъж на рамото ти. Не винаги се случва на тебе да ти се падне. Не приемам формулата, че нас ни забравиха. Никой не те е забравил, просто няма работа за тебе! И който не се съгласи с това вътрешно, за да не страда, просто е забравил смисъла на професията.

Естествено идва питането за последната театрална реформа, която влезе в сила в началото на 2010. Съществуват ли абсурди, има ли изисквания за качеството на продукцията, за художествената страна? А бройките билети…

Понеже живеем в нашата прекрасна България, без абсурди не може.

Просто за нас това е едно ежедневие. И който днес, не се е съгласи с факта, че живее в абсурд, би трябвало да се поправи  и да се справи с абсурдните положения. По отношение на реформата: който познава историята на българския театър, знае че той е в непрекъснати реформи. Не е спряло никога, никога! Всеки, който дойде на власт и решава нещо да промени, вижда реформа. А под реформа в България се разбира съкращения! Но театърът е много жилаво създание и въпреки всичко, е успял да оцелее по някакъв начин и продължава да работи. В нашия случай, говоря за последните две- три години; прави се същото, което се е правило последните 30-40 години, в които аз съм бил свидетел на тези промени. Не се отчита, че всяко място, всеки град е различен, различна е публиката, различен е манталитетът, различно е желанието да види еди-какво си. Да види един кръг от проблеми, които него го интересуват. И колкото и да е странно, независимо че компютрите и Интернет съществуват, въпреки всичко манталитетът на човек се променя изключително трудно. Не е едно и също в Силистра, не е едно и също в Благоевград. Едно харесват там, друго харесват другаде. Не гледайте София.Твърдя, че цялата измет на България се е събрала… И тук не би могло да бъде мерило за българския театър. Българския театър не е само София и животът не е само София!

Вие сте аристократ на духа и с фино чувство за хумор. Дано въпросът не Ви се стори лаически: навярно е сложен процесът при изграждането, създаването на всяка роля; научаването на текста и създаването, вникването в образа едновременно ли става или има първо и второ?

Има много елементи, разбира се. Естествено, първо е текстът, който е написал авторът. Аз уважавам режисьорите, които не изменят авторските текстове. След като сме се съгласили да правим на еди-кой си автор и го смятаме или за гений, или за глупак. Ако е гений, се съгласяваме, ако той е глупак – защо сме се съгласили с него. От тук нататък е много просто за интелигентни хора – момчета и момичета. Почваш с думите, след това виждаш какво е различното от тебе, от твоя характер, от твоята душевност, от твоите емоции, от твоята възможност да изразиш това. И вече е въпрос на моделиране, заедно с останалите, защото актьорът не е сам – нито на сцената, нито в мислите си; защото трябва да мислиш как мене ме възприемат, какво искам да кажа на този, който ме гледа. Ако успееш да победиш да те слушат, а не да шумят, елементарно казано, значи ти си успял. Навремето ядяха семки и си говореха, разбира се, тогава нямаше GSM-ми. Но ние спирахме и казвахме „Ако обичате, престанете с това, ако ли не – ние спираме да играем. Или вие, или ние!“ И те преставаха, защото са платили пари и трябва да стоят докрай.

Много по-трудно е, когато образът, а в повечето случаи не съвпада с твоя характер, не подхожда на твоето амплоа.

Да, има и такива случаи. Тогава пък влиза в сила професията. И как трябва да го преодолееш, има безкрайно много начини- да почнеш да мислиш като другия човек. В определеното време трябва да мислиш и действаш като героя си , а не като тебе.

От какво линее талантът? Прокрадват ли се при Вас съмнения и как ги преодолявате? Все още ли Ви спират хората по улицата, запомнили образите с които наелектризирахте екрана и флуидите струяха от сцената.

Пак се връщам към желанието си да направиш нещо съвършено. Ако се откажеш от най-доброто- става безинтересно. Идва рутината и залинява всичко, когато ти не искаш да бъдеш съвършен. Просто всичко зависи от тебе. Нашата дейност е публична. Не може да излизаш пред хората и да не искаш да им внушиш по най-силния възможен за тебе  начин това, което ти мислиш. А пък най-добрата рецензия в края на краищата е – очите на хората, по тях познаваш вече ти  ли си личността с име, или не си. Ако никой не те поглежда, значи вече „довиждане”. Край. (Там, където правихме интервюто, поне десетина души минаха да го поздравят и заговорят – бел.авт.)

При злополука по време на снимки преди 40 години губите слуха си и зрението Ви отслабва. Рисковете на професията… Сигурно Ви е коствало много.

Стана при „Зарево над Драва” на Зако Хеския. Просто взрив, който… колеги минаха по невнимание в по-предната редица и взривът изгърмя; той не се отнасяше за тях, но те се бяха уплашили. Така приключи всичко. Костваше ми, разбира се, но всичко това се компенсира. Вероятно сега вече на моята възраст, всички тези премеждия личат. Но през годините съм гледал да ги компенсирам по някакъв начин и мисля, че съм успял.

Случиха ли се мирогледни сривове и как преодолявате съмненията. Дълго време бяхте председател на САБ – от 1990 до 2005 г. Допринесохте ли за стабилизирането му?

Дълбоко съм убеден, че не съм се променил.Така си мисля, или така ми се иска да се е случило. Убеден съм, че и сега не съм си загубил навика да се радвам на успеха на другите. Аз съм човек, който не завижда, дълбоко съм убеден в това. Има неща, които не приемам, но никога не съм си позволявал да си помисля, че аз бих направил даден образ по-добре от другия. Именно, това може да те доведе до самоизяждане и до срив.

А колкото до председателството, аз съм преживял 3–4 реформи. Не знам дали съм успял да помогна на Съюза с определени позиции, но Съюзът придоби един авторитет. Той и преди го е имал. Но когато държавата се разтресе, трябваше организацията да застане на страната на артистите, на страната на доброто. И всички решения, които са взимани, когато аз съм бил, са били плод  на упорито обясняване, за да се стигне до съгласие.Ние не сме имали разногласия, това е много важно да се каже и може би е една от малкото организации, които не се разцепиха. Може да са малко, но те са там. Останалите не са и искали да направят друга организация, в това съм сигурен. Всички съюзи са бедни, зависи от стандарта, който ти искаш да имаш. Но колкото до нашия Съюз, никога не е бил издържан от никого и никога не е получавал никакви субсидии. Даже веднага след 1989 година ние се  принудихме, за да съществува организацията, да вземем заем, който успяхме за 2–3 години да върнем. Не искахме да се подлагаме на никакви други унижения.

В този смисъл, Вашето разбиране за твърдението на Харолд Пинтер „В края на човешкия живот се брои единствено достойнството.”

Човекът е прав, за голямо съжаление. Всеки, който не смята, че е така, в другия живот ще се сети, че е било точно така. Само сам можеш да защитиш и пазиш достойнството си, никой друг не може да ти защити достойнството. Сам и това е голям кръст, който трябва да носиш.

Как успяхте да съхраните любовта и семейството? Любовта възторг и страст, копнеж и разочарование, горест и надежда ли е или временна еуфория, опиянение…

Любовта на тази възраст я разбирам като философско поведение, а не в подразделения. Според мене това е истината, една извисена духовност… Семейството е най-важното, човек там има своята опора. Слава Богу, аз съм имал тази опора.

Появихте се, макар и за кратко, в един от гледаните нови сериали – „Под прикритие”(може и да не го цитираш, махни заглавието, ако е нужно), в ролята на ген. Пенев и веднага започнаха да Ви наричат „българския Дон Корлеоне”. Според Вас, очакват ли Ви нови кинохоризонти?

О, не бих могъл да кажа какво предстои от тук нататък. Това, че започнаха да се правят сериали, е много добро дело. И като  подемат една конкуренция, ще излезе истината. Това ще го каже и публиката. Сега го наричат рейтинг и прочее и прочее. Дали съществува влиянието на това, което е направено. Още повече, че с навлизането на телевизията масово в целия свят, това е основното място, в което се прави кино. За голямо съжаление, и в България е така.

И нека завършим с любопитна случка – даден филм е вече готов и следва разпространението му. Тогава нямаше никакви трудности в тази посока.

Да, тук вече думата има публиката. Навремето след премиерата се ходеше и в няколко града из страната. Екипът на филма „Компарсита” (една от любимите роли на актьора – бел.авт.) се справи много добре с предвиденото и засне точно 2800 метра. Как се вместихме – и като сценарий, режисура и актьорско присъствие, явно сме били много дисциплинирани и сме показали своето майсторство. Колегите бяха пълни с енергия и желание- сценаристът Тодор Монов, режисьорът Никола Петков, операторът бай Димо Коларов. Дори монтажистката се учуди и ни поздрави. Обаче- без присъствието на Кольо, режисьорът, при монтажа, наложи му си да замине спешно при сина си, нашето творение стана 2 200 метра – орязано и съкратено. На прожекция и среща с публиката във Велинград (там бяха голяма част от снимките), един зрител стана и рече: „Нещо ви хлопа каруцата!”, т.е. той беше усетил тези „дупки”, които попречиха на качествата и цялостното възприемане на филма. Публиката изръкопляска и си тръгна…

Визитка
Стефан Илиев е роден на 25 юни 1935 година. Учи във Втора мъжка гимназия в София, а през 1958 година завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на Н.О. Масалитинов. Дебютира в ролята на Дженаро в „Лукреция Борджия” на ДТ Габрово и работи там известно време. По-късно е актьор в ДТ Плевен, ДТ Перник, Народен театър за младежта, Т София и МГТ „Зад канала”, чиито основатели са с актьора Руси Чанев.

Създал е над 70 роли в театъра и безброй в киното. Незабравими остават неговите герои от филмите: „Пленено ято”, „Между релсите”, „Отклонение”, „Зарево над Драва”, „Сватбите на Йоан Асен”, „Компарсита”, „Куче в чекмедже”, „Големанов” и съвсем наскоро в тв сериала „Под прикритие”. Зрителите запомниха и обаятелните му театрални превъплъщения – образа на Авакум Захов от „Спящата красавица”, поручика от „Поручикът и Марютка”, Браун от „Опера за три гроша”, Вершинин от „Три сестри” и много други. Председател и на САБ от 1990 г. до 2005 г. и допринася за утвърждаването му. Женен е, има син Александър и внучка Стефания, която носи неговото име.

В памет на Стефан Илиев

Разговора води Мариана Енева

17th Jan2018

Кичур от златните коси на Лукреция Борджия и днес вдъхновява поклонници

by Черно и Бяло

Мая Петкова-Константинова

Вероятен портрет на Лукреция Борджия като Св. Катерина от Александрия – стенопис от Pinturicchio, в апартаментите Sala dei Santi Borgia във Ватикана 1494г

От дистанцията на пет столетия

В просторните зали на Пинакотека „Амброзиана“ в Милано се съхраняват множество произведения на изкуството. Основана през 1618 г. от архиепископ Федерико Боромео – страстен ценител на изкуството, тя се превръща в хранилище на богата колекция ренесансови шедьоври . Пинакотеката притежава чертежи и скици на Рафаело, платна на Ботичели, Рембранд , Тициано , Караваджо . В нея се пазят редки исторически документи и артефакти, като световноизвестният сборник със скици и чертежи на Великия Леонардо. Но може би най-притегателният и вдъхновяващ експонат е в зала 8 на „Амброзиана“ , където са прекрасните руси коси на Лукреция Борджия, открити сред писмата от нейната кореспонденция с любимия й Пиетро Бембо.
Когато човек е обременен от фамилното си име , то винаги го задължава. Такъв е животът и на Лукреция Борджия – средновековната дама , чийто живот e белязан с кръвосмешение, насилие , убийства и бремето на фамилията. Златокосата италианка живее във времето на Леонардо да Винчи, Франсоа Рабеле и Христофор Колумб.  Тя не е рисувала с четка, не е писала романи и не е открила нови земи.  Въпреки това е останала в историята, а присъствието й се отразява в огледалото на вековете.

Личността на Лукреция

Била ли е наистина Лукреция „Дяволът“, който Времето и Историята са я принудили да бъде ? През вековете витаят историите за убийства в семейство Борджия. Разказва се, че тя имала колекция бижута-кухи пръстени, в които криела отрова , която незабелязано да бъде изсипана в храната на враг на семейството. Като незаконнородена дъщеря на Папа Александър VI , нейното бъдеще е изцяло дирижирано от него.  Със сигурност можем да твърдим ,че животът й е отразявал промяната на съюзниците на семейството. Омъжвана е последователно за трима от най-могъщите мъже на своето време: Джовани Сфорца, Алфонсо д’Арагон и Алфонсо д’Есте.  И въпреки, че е широко известна предимно като безскрупулна развратница и отровителка , в действителност Лукреция Борджия е допринесла много за възхода и величието на херцогство Ферара, изявявайки се като брилянтен дипломат и щедър благодетел .

Образът на Лукреция

Ако беше живяла през 19-ти век вероятно Лукреция би била известна куртизанка не само заради привлекателността си, а предимно заради своя интелект . Освен, че има добро образование – , говори четири езика , тя е изящна танцьорка и автор на стихове. .През краткия си живот Лукреция е имала слава на красавица. За съжаление историята не ни е оставила визуален портрет , който със сигурност да е неин. Оставила ни е обаче писменно описание. Служител в двора на семейството описва 20-годишната Лукреция като “средна на височина и с изящна форма на лицето. По-дълъг нос, златна коса и очи , без конкретен цвят. Големи устни с блестящо бели зъби, и бюст с възхитителни пропорции“. Твърденията за красотата на Лукреция можем да открием в различни портрети на Досо Доси за които тя е позирала и , които без съмнение показват ,че е имала дълга светло-руса коса и сини очи. Смята се също, че Лукреция е позирала за няколко други картини – на Пинтуричо за ” Света Екатерина ” и за “Портрет на жена” на Бартоломео Венето.

Забранената любов на Лукреция

Животът на Лукреция е бил низ от трагедии, когато се среща с поета Пиетро Бембо през 1502 г. Тогава е на 22 години , пред сключване на третия си поред политически уговорен брак . Бембо е с десет години по-възрастен от нея, набиращ популярност венециански поет . Според историята , те се срещат за първи път във вилата на семейство Строци във Ферара. По това време Лукреция вече е популярен меценат , привличащ поети и учени от цяла Италия. Между двамата се заражда връзка, основана на любовта към изкуството и най-вече към поезията и театъра. И до сега пълната степен на близостта им остава в тайна , но от разменените писма става ясно, че са имали интимна романтична връзка. През 16-ти век в Италия протоколът налага кореспонденцията между поет и дама от висшето общество да бъде на ръба – между поезия и ухажване. Ренесансовият идеал за чиста любов е изисквал от поетите да хвалят и ухажват своята дама от разстояние. Тайната любовна афера,между двамата е била толкова опасна, колкото и страстна До юни 1503 г. Лукреция и Пиетро са имали редовна кореспонденция, разменяйки стихове и послания. Размяната на писма между двамата , продължила 16 години, като последните са от 1517 г., две години преди кончината на Лукреция.

Любовният дар , превърнат във фетиш

Поетът –романтик Джордж Байрон открива през 1816 г и разказва на света за красивия емоционален романс между венецианския поет и ренесансовата дама . Сред документите на Библиотека „Амброзиана“ лорд Байрон намира колекция любовни писма, разменени между Пиетро Бембо и Лукреция Борджия. Той изчита близо 400 –те страници кореспонденция на староиталиански език между Лукреция и Бембо. Сред писмата той открива и дълъг кичур златиста коса , завит в пергамент и привързан с панделка . Байрон с изумление и възхищение докосва златистите къдрици , които изпадат от нея . Този допир до любовния дар на Лукреция за Бембо, разтърсва поетичното му въображение. Няколко дни по-късно той описва преживяното в писмо до своя приятел и издател Джон Мъри: “ това е най-русата коса, която можем да си представим и никога не съм виждала толкова златиста …“. Съобщава му също, че е успял да подкупи пазач в Амброзиана , който му позволил да направи копия на писмата. Любовните слова са преведени в книга, подписана от Байрон , и определени от него като “най-красивите любовни писма в света“.
През 19-ти век , време на бурни страсти , кичурът руси коси се превръща във фетишистки мит и творческо вдъхновение . Да види копринените коси пристига в Милано и друг емблематичен писател – Густав Флобер. Няколко години по-късно в „Амброзиана“ са привлечени братята Едмонт и Жул дьо Гонкур . А принцът на Кралство Прусия – Джордж , изпраща двама офицери до Милано, които да разгледат косите и да му докладват впечатленията си. В периода 1826 -1828 г. Клод Валери – псевдоним на уредника на френските кралски библиотеки , посещава три пъти „Амброзиана“ и говори за косите на Лукреция като за „пикантен уникат“. Почитател на русата къдрица е и Габриеле д’Анунцио – писател, поет , драматург и политик. Славата на златистия кичур от косата на Лукреция добива огромни размери и се превръща във фетиш . Дълго време не секва върволицата поклонници, желаещи да видят косите на една от най – скандалните дами в италианския Ренесанс.

Реликварият – бижу

За да бъде опазен блестящият кичур от косата на Лукреция , е било необходимо той да бъде поставен в подходяща витрина. С тази задача е натоварен бижутерът от Ломбардия Алфредо Раваско. През 1928 г. Раваско създава специален реликварий , изработена от абанос, сребро , скален кристал, перли, ахати, рубини и смарагди и изумруди.. Златните коси на Лукреция, затворени в прозрачно стъкло и днес предизвикват възхищение и предизвикват въображението на обикновените хора , на творци и поклонници от цял свят. В изработката на реликвария са вплетени гербовете на фамилиите Борджия и д’Есте.
Прекрасните златни коси на Лукреция
В нашето време можем да видим, но не и да докоснем прекрасните дълги коси на Лукреция Борджия. Възхищението към блестящия кичур е очаровал всеки, който е имал късмета да го види от близо. Музейната легенда разказва, че ренесансовата дама приживе е полагала изключителни грижи за своята коса. Затова и до сега нощем преминавала през залите на „Амброзиана“ , отключвала реликвария и внимателно сресвала своя кичур коса , който и днес , след 500 години , е лъскав и блестящ . А интензивността на цвета му е все още невероятно ярък и жизнен. Лукреция не е била естествена блондинка , разкриват исторически документи. На всеки осем дни тя боядисвала косата си със смес от дървесна пепел , ечемичена слама, цветя и орехова паста . Ефектът от процедурата бил великолепен и поразителен, тъй като младата жена сплитала в прическата си панделки, цветя и перли.

Автентичност

Убедително доказателство ,че в реликвария наистина има кичур от косите на Лукреция Борджия няма, и автентичността му е под известно съмнение.  Знае се обаче, че той е открит сред книжата на Бембо, посветени на Лукреция.  Също така е сигурно , че кичурът коси, завързан с панделка , според описите на Музея, е бил депозиран от основателя на „Амброзиана „ – кардинал Боромео през 1685, заедно с девет писма, адресирани от херцогинята на Ферара Лукреция до Пиетро Бембо. Първото писмо е от 1503 г , когато Бембо заминава за Ферара. Най-вероятно от същия период е и кичурът , които Лукреция изпраща на Пиетро . Факт е и ,че кичурът златна коса сега е поставен между две стъклени плоскости на върха на елегантна стойка, а оригиналните писма с подписите на двамата влюбени са в архивите на библиотеката.

Следа в историята

Личността и животът на Лукреция Борджия се превръщат в сюжет за едноименната опера на Гаетано Доницети , чиято премиера се е състояла на 26 декември 1833 г в миланската „Ла Скала“. На нея е посветена и пиеса от френския писател Виктор Юго. Животът на Лукреция Борджия в качеството й на фатална жена , продължава да бъде разказван дълго и очарователно в 17 филмови и телевизионни продукции..И ако историята помни Лукреция като жена с екстравагантни пороци, чието име е станало синоним на политически интриги и отровителство, то името на кардинал Бембо се споменава предимно като съименник на популярен шрифт.

Мая Петкова-Константинова

09th Jan2018

Започна да работи сайт, посветен на 140-годишнината от Освобождението на България

by Черно и Бяло

Монахът Паисий беше написал, че народ без история не е народ. От няколко дни по повод 140-годишнината от Освобождението на България вече е факт и специален сайт, на който ще намират място всички събития, свързани със съдбовното историческо събитие. Той ще е част от раклата на историческата памет, в която ще бъдат кътани парченца от славната ни история, свързана с извоюването на дългожадуваната свобода и утвърждаването на българската държавност. Акаунтът е www.pomnim.bg и на неговата страница всеки може да открие интересни публикации, свързани с Руско-турската война 1877-1878 и освобождението на страната ни.

За това какво представлява новият медиен продукт и какво да очакваме от него и колегите, които работят там, споделя за сайта на СБЖ журналистката Олга Гурска от екипа на www.pomnim.bg

Какво ще е посланието на сайта, посветен на 140-годишнината от Освобождението на България, Олга?

Посланието е ясно дори само от името на домейна – www.pomnim.bg. Паметта за това кой народ остави костите си по бойните полета на Шипка и Плевен не трябва да се замита с политкоректността на днешния ден. Историята е такава, каквато е. Тя има своите човешко и фактологическо измерение. Българският и руският народ заедно са отстоявали правото на независимост и да се възроди държавата България.

Какво може да бъде намерено на www.pomnim.bg, освен информация за честванията на годишнината у нас и в Русия?

Честванията на годишнината са в основата на сайта. Освен него създадохме и страница във Facebook на адрес www.fb.com/pomnim.bg, където ще публикуваме интересна информация, свързана със събитията преди 140 години – спомени на участници във военните действия, на техни роднини, както и всичко свързано с темата. Ще се опитаме да съберем всичко на едно място, за да се съхрани във времето. Своеобразен каталог на онлайн информация по темата.

Възможно ли е един сайт, създаден по повод, да остане след събитието история и да се утвърди като електронна медия?

Всеки сайт е един вид електронна медия, но ако в случая подразбирате развитието му като информационен портал, който да наподобява новинарските медии, то едва ли. Това е по-скоро проект с ясно зададена рамка, свързана с определен период от историята ни, и в най-добрия случай би могъл да продължи да съществува като тематично електронно издание независимо от юбилея. Всъщност бихме се радвали, ако това се случи, защото това би означавало, че е имало интерес и сайтът е бил посещаван и четен от голяма аудитория.

Колко души поддържате сайта?

За момента сме четири човека – двама журналисти и двама дизайнера. Екипът ни е малък, но добре подготвен и вярваме, че ще направим нещо смислено.

Разговора води Розалина Евдокимова

28th Dec2017

Мария Каварджикова: „Труд – това е думата за нашата професия“

by Черно и Бяло

Екипът на „Черно и Бяло Ви представя неотразимата Мария Каварджикова. Нашата репортерка Мариана Енева се срещна с нея преди празниците, за да поговорят за професията и живота ѝ.

Мария Каварджикова завършва ВИТИЗ през 1978 г. в класа на проф. Надежда Сейкова. Работила е в ДТ-Перник и в Нов драматичен театър „Сълза и смях“. От 1991 г. е в трупата на Народния театър „Иван Вазов“, където играе и до днес. Любима актриса на няколко поколения, тя създава над 50 театрални роли  и още толкова в киното. Носител е на множество отличия и театрални награди, сред които: „Аскеер 1997“ за водеща женска роля в „Спускане от връх Морган“ на А. Милър в „Театър 199“; награда на САБ за 1998 г. и на Театралните празници „Благоевград`98“ за ролята на Василиса в „На дъното“ на М. Горки; награда на Театрални празници „Благоевград`99“, „Аскеер 1999“ за водеща женска роля за „Бившата мис на малкия град“ от Мартин Макдона. Публиката я запомни и от обичаните филми и сериали: „Оркестър без име“, „Лавина“, „Куче в чекмедже“, „Петък вечер“, „Жребият“, „Всичко от нула“, „Дом за нашите деца“, „Една калория нежност“, „Откраднати очи“. Има две дъщери Александра и Гергана от първия си брак. Омъжена е за режисьора Иван Балевски.

МЕ: Преди дни завърши  четвърти сезон на „Откраднат живот: Чуждо тяло“, а  в киносалоните мина игралният филм „12 А“, където сте Вера, майката на главната героиня Лина. Как се чувствате в „кожата“ на Жени Генадиева, зрителите я обикнаха…

МК: Ако публиката харесва това, което правя, значи се чувствам добре. Продължаваме да снимаме четвърти сезон, би трябвало да съм се приспособила към  сценария и режисьорските изисквания. Тук е мястото да кажа, че сценаристите развиват образа на моята героиня, така че няма да ме оставят „да плувам по течението“. (Всъщност те са доста  „ревниви“ към сюжета, и към образа на Жени – пазят в тайна какво се случва занапред., б. авт.)

От малкия и големия екран докъде се възпитава добър вкус и  докъде се обслужва масовия вкус на дадено време?

Границата е тънка, особено що се касае до телевизионните продукции, защото там ако не отговориш на неговия интерес,зрителят ще превключи канала. Затова рискът да се отклоним от изискването на добрия вкус е много по-голям. Вярвам, че в „Откраднат живот“ мярката е спазена.

В един малък патриархален Крумовград защо се насочихте към актьорството?

Искам да внеса малко яснота относно крумовградския ми период. Аз съм родена там и съм живяла няколко години след това. С този прекрасен край са свързани най-нежните ми детски спомени. Целият ми съзнателен живот обаче е преминал в София. Затова не мога да си присвоя привилегията да познавам толкова дълбоко нравите и битуването в китния родопски град.

Днес сте постоянно търсена в театъра, киното и телевизията. Как си обяснявате това – късмет ли е, на кои Ваши качества го отдавате? Колеги от Вашето поколение нямаха този късмет…

Късмет ли? Късмет е, когато спечелиш от Тотото, или си намериш монетка на улицата. Уверявам ви, че за това, което съм постигнала в професията, съм положила много труд и съм изхабила доста нерви. Това се отнася не само за мен, а и за всички мои колеги. Това с късмета, са може би „Холивудски легенди“. Не внушавайте на публиката, че артистите някой отгоре ги е целунал и животът им е тръгнал по мед и масло. Труд – това е думата за тази професия, то и за другите сигурно е така. Разбира се, нужна е дисциплина, отдаденост, чувство за мярка, умения да чуваш другия и т.н., тоест – талант.

Театърът, киното и телевизията си имат своите специфики. Кои от тях откроявате?

Неведнъж съм казвала- според мен общото е само актьорът. Телевизията се гледа у дома, не срещу билет на публично място. Екранът е съобразен с размерите на жилището; тези, които се занимават с телевизия, трябва да знаят как да приковат вниманието на зрителя. Много е дълго за обясняване, пък и не е моя работа. Този занаят се учи. Едва ли на широката публика  ще е интересно. Тя иска да съпреживява…

Кога разбрахте, че сте известна? Любимка сте на няколко поколения зрители с многобройните си роли. Славата идва и… как да я задържиш?

Когато хората започнаха да ме разпознават по улицата. Телевизията прави актьора популярен и за добро, и за лошо, но такава професия съм си избрала – публична! Славата? Когато работиш, не мислиш за слава. Просто правиш, каквото трябва, което мислиш, че е добро и както са те учили… Ако имаш аплодисменти в края на спектакъла, това е славата. Щом аплодисментите секнат – край. До следващата пиеса…

Кое Ви носи радост и Ви прави щастлива?

Безброй малки, дори незначителни неща, което ме карат да забравя за ежедневието. Поне за миг. Радвам се на топлата и красива есен, например. Постоянно щастие няма. Само безумецът е перманентно щастлив.

За трудните моменти в живота, разочарованията и „жертвите“ по пътя към съвършенството…

С трудните моменти в живота  се свиква, те са повече от щастливите и това ни сдава възможност да ценим и малките радости, с които той ни дарява. Съвършенство?… Евентуално в другия живот.

Търси ли се пресечната точка или балансът между творческите намерения на режисьора и неговия екип, и нагласите, очакванията на публиката?

Кой както разбира нещата. За себе си знам, че подадеш ли се само на очакванията на публиката, с изкуството си приключил и си „прегърнал чалгата“. Театърът трябва да държи публиката, а не обратното. Въпреки това, не познавам режисьор, който да не се радва на пълен салон. В изкуството най-важният въпрос е как?

Видели сте администратори, режисьори, колеги-актьори. Какъв е пътят за оцеляване и развитие на театрите ни?

Да, видяла съм доста неща в тези близо 40 сезона в театъра, но рецепта не мога да дам, защото аз съм изпълнител. Може би е клише, но то затова е клише, защото е вярно. Добра драматургия, добър режисьор, добри актьори – това е моята рецепта и мнение. Останалото са пари, конюнктура, политика и още множество безобразия, които пречат, но пък явно без тях не може. Такъв е животът – несправедлив.

Оптимист ли сте за българското екранно и сценично изкуство? В тази насока за какво мечтаете?

Както и да отговоря ще трябва дълго да обяснявам защо. Българският театър съществува повече от 100 години, ще го има и занапред. Как, колко, какъв и т.н., зависи от хората, които се занимават с това изкуство. Киното е друга нещо. Преди всичко – скъпо струващо. Там конюнктурата е много решаващ фактор. Мечтая – не точно. Надявам се да съм здрава и всички около мен – също. Каквото има да става в професията, ще стане. Или пък кой знае!?

разговорът води Мариана Енева

15th Dec2017

„От Сътворението на света до Края на времето“, концерт 125 години от рождението на Дариус Мийо

by Черно и Бяло

Първият концерт от цикъла „От Сътворението на света до Края на времето“ бе посветен на 125-годишнината от рождението на Дариус Мийо. На 29-и октомври, в Камерна зала България почитателите на камерната музика имаха удоволствието да присъстват на прекрасно музикално изживяване с изпълнението на дуото Дарина Малеева – цигулка и Ксавие Льоконт де ла Бретонери – пиано както и с участието на Любомир Ников – виолончело, Кристиан Сугарев – виола, Здравка Комитова – цигулка.

Успехът на дуото Дарина и Ксавие Льоконт де ла Бретонери на българския музикален подиум е безспорен, както и препълнения салон на тяхните концерти с елитни музиканти и изпълнители. Разнообразният репертоар със стойностни и често непознати музикални творби обогатява българския слушател и му дава визия за вкусовете и приоритетите на френския музикален живот.

Дарина Малеева, определена като „без съмнение една от най-изтъкнатите съвременни млади цигуларки, притежаващи изключителен талант и музикална природа (Деви Ерлих) има богата концертна дейност, както и съпругът ѝ Ксавие Льоконт де ла Бретонери (Франция), който не само концертира като солист и камерен изпълнител, но е и професор по пиано и артистичен директор на фестивал и конкурс в гр. Орсе (Франция) и този път представиха интересни изненади в избора на програмата.

Концертът беше открит с представянето на три песни за пиано от френския композитор Роже Тесие „Песен за зората“, „Песен на Зенита“ и „Песен на Здрача“, (премиера за България) в изпълнение на Ксавие Льоконт де ла Бретонери. Роже Тесие е съвременен френски композитор, ученик на Оливие Месиян и член на групата на Тристан Мюрай, „Спектрално движение“, изучаващо хармоничните трансформации на звука. С тази насоченост на Роже Тесие към приомите на съвременния композиционен изказ, можем да осъзнаем спецификата и достойнствата на тази творба. За това допринесе изключителното изпълнение на Ксавие Льоконт де ла Бретонери, който със своята експресивност и неподозиран темперамент събуди въображението и чувствата на слушателите. Мрачни хармонии придружени от неистови изблици в крайна динамика и последвани от отвлечени странни звучения, изпъстрени с дисонантни акорди рисуваха звуковата картина и пресъздаваха душевността на композитора. Познаването и усета на пианиста към съвременната музика е очевидна той успява да я поднесе на публиката успешно.

Животът и музикалното творчество на Дариус Мийо е пъстър калейдоскоп, обхващащ периода на първата половина на 20ти век, белязан с музикални събития и творчески срещи с ведущите композитори на нашето време – Венсан Д’ Енди, Артур Онегер, Жак Ибер, Жан Кокто и Ерик Сати, както и принадлежността му към „Групата на Шестимата“, факт разкриващ „творческото му кредо“ и го определя, като един от великите музиканти на съвремието.

През 1916 година, Дариус Мийо е културно аташе на посланника, голямия френски поет Пол Клодел в Бразилия. По време на престоя си, той открива очарованието на бразилския фолклор, което силно повлиява на бъдещото му творчество. След началото на Втората световна война Мийо емигрира със съпругата си в Съединените щати и преподава композиция в Колежа „Милс“ в Оукланд до 1971 г. След края на войната поема допълнително една група по композиция в консерваторията в Париж (до 1972 г.). Мийо преподава след това с годишна смяна на двата континента. Неговите лекции се посещават от различни музиканти като джаз музиканта Дейв Брубек, Стив Райх, симфониста Алън Питърсън и авангардистите Карлхайнц Щокхаузен, Лари Остин и Янис Ксенакис.

Считам за голям пропуск в нашия музикален живот факта, че музиката на Дариус Мийо извънредно рядко звучи България, а квинтетът „Сътворението на света“ (вдъхновен от африкански мит и от мелодиката на джаза) не е изпълняван у нас от много години. Единствено от Дарина Малеева и колегите ѝ от Франция и Корея, когато получават Първа награда на конкурса „Музиката и Земята“ през 2000 г.). Повод за гордост е факта,че нотите са подарени на Дарина лично от Мадлен Мийо (съпругата на Д. Мийо) след като (в същия състав) са го изсвирили специално за нея в Париж на гости в дома на Мийо. Тогава ги е завел проф. Деви Ерлих, признат най-голям френски цигулков педагог (Светлин Русев, както и Дарина са била негови студенти в Париж, преди той да почине).

Последва ярко изпълнение на две пиеси „През пролетта“ от Д. Мийо и „Страховит танц“ от Сен-Санс, в което дуото демонстрира завиден ансамбъл, а Дарина Малеева покори публиката с богата звукова палитра на цигулката си. Всеки нов автор беше интерпретиран с различно вибрато, различна апликатура и подходяща лъкова техника. Солистката постигна красив, ведър звук, и поетична атмосфера в залата! Като върхов момент в програмата на концерта чухме квинтета „Сътворението на света“.

С артистичната свобода, пламък и въображение в съчетание с удоволствие от музицирането прозвучаха солата, дуетите и ансамбловите съчетания в петте инструмента. Редуваха се елементи на джаз и блуз, типични за музиката на трийсте години в Америка, а пианото обагряше изпълнението с закачливи, ведри пасажи. Публиката щедро възнагради с аплодисменти и петимата солисти на този прекрасен концерт.

Светослав Дерменджиев

14th Dec2017

Калейдоскоп: „Майка съм“ на Ефемия Фард

by Черно и Бяло

Филмът „Майка съм представя оголен женски разказ за гранични преживявания от претърпяно насилие от близки в семейството.

Майка съмсъщо е построен предимно като компактно интервю, в което ударната сила на най-тежките моменти остава в словесния изказ, а последвалото „отреагирване“ е преведено в тон на флейта, женски пеещ глас и разпилени външни образи – пътека към дворче, стълбища, железопътни  релси, влак, преминаващи пейзажи, които скоростта на движението замазват в размита зелена ивица, клонче с листа през което избухва слънчев взрив и градски сцени с много стъкло и загубили свежестта си фасади на многоетажни еднотипни блокове.

Тук носещият разказ е един. Разказва майка, която проклина майчинството си.

„Това, което преживях, никога не бих родила дете… Никога!“

Разказът започва с песен, която героинята Катя, някогашна певица, започва да пее, но не може да продължи. Вместо песента по-нататък чуваме нейната изповед. Тя разказва за чудовищността на едно от децата си – втория й син – заплахи и побои в семейството, многократни изнасилвания с ужасяващи садистки изстъпления и по свидетелството на внучето ѝ – убийството на бащата, нейния съпруг и гавра с трупа му на погребението.

Образът на насилника е сляпо петно, ние не чуваме неговия глас и не виждаме неговия образ, дори в снимките, които ни показват от семейните албуми – (освен като дете).

Филмът сякаш има два финала. Първият започва да тече след думите: „Коя майка не иска детето й е да е добро? Имам най-добро желание да ги събера както съм ги събирала като малки… Да ги събера.“ После камерата започва внимателно да обикаля ъгъла на селска къща, докато достигне до врата, на която някой е издраскал „Тате, обичам те“. Откъде идват тези думи? Кой ги е написал? Този син към този баща? Някое друго дете към някакъв друг баща? Те казват нещо, което другият, чудовищният син не може да каже? Иска да каже? Не му е писано да каже?

Вторият финал завършва с края на песента и върху нейните думи:

„…голем зулум сестро сум направило ….сум заклало сестро син на майка …айде айде брате да вечеряме, за кръвнина брате колай бива… сестра има брате девет сина, едно сине майка ке прежали…. прежилила майка най-малото, най-малото, най-малото майка, най-убавото…“

Тече последният кадър с възстановеното семейство – майката, дъщерята, зетят от Холандия и тичащото около тях момиченце. Камерата ги следва донякъде, докато те се смалят, а после започва да се вдига към небето, но не съвсем, докато разкрие  еднотипни монолити на жилища, препречили пътя към планината зад тях.

Документалният филм създава силно сгъстено субективно пространство. Понеже в него няма координати от чужди разкази, които да го обективизират и да ни дадат опора за критична преценка, в някакъв момент документалното в него изчезва и той започва да прилича на игрално кино – (някой разказва личния мит на живота си).

Но има моменти, когато центризма на разказа се прокъсва и тогава оттам започва да наднича още по-голям кошмар. Когато Катя мимоходом и с лекота разказва за отнетите родителски права върху Антоан в Холандия. (В останалите точки разказът й е почти непробиваем.)

Режисьорът Ефемия Фард балансира внимателно между тези точки на пробив и защитите на героините си. Допускам, че тя не настоява за отговори, не само защото ги щади и им е благодарна за степента, в която се разкриват пред нас, а и защото трагедията, към която концептуално се стреми като форма тук, се нуждае от тази затворена субективна перспектива.

Екстракт от история за садизъм

Когато се пристъпва към задачата за правене на филм, трябва режисьорът сам да си отговори на три много важни въпроса:

  1. Подбрана ли е достатъчно важна тема, която да оправдае енергията, който се влага за осъществяването му, както и насочването на вниманието на зрителя върху актуален, генерален житейски проблем и в каква степен той ще му повлиява.
  2. Дори чрез изразните средства на документалното кино,  представена ли е  тази важна за човечеството тема по интересен и завладяващ начин, по който вниманието на зрителя да се задържа и дори за миг да не му се позволява да „излезе“ от филма.
  3. Зрителят сам трябва да достигне до идеята, тогава проникването в съзнанието му ще бъде най-пълно.

И в двата документални филм, „Майка съм“ и „Контролирани глътки въздух“, а предвид търсенията ни по време на монтажа със Стефан Бояджиев, са проследени  истински истории. Спечелих доверието на Катя, Хриси и Алфред и те ме допуснаха в своя свят – това е базисна точка за създаването на филма. Навлизането ми в тази много интимна сфера, в която се говори за изнасилвания, садизъм, предпоставя освен доверие, но и изграждане на тясна връзка между снимачния екип и героите. Мога да твърдя, че такава връзка е изградена, предвид многобройните срещи и разговори, които са проведени между мен, героите, оператора,  и звукорежисьора. Аз не въздействах, не режисирах филмовия процес. Героите ми,  просто ми повярваха. И екипът засне неподправената изповед на душите им. Така създадохме емоционални истории със силна социална и хуманна измеримост.

Филмът не е пропаганда, а разказ на проследена, истинска, човешка история. Темата е свръх универсална за човечеството и всеки един зрител от аудиторията би  разпознал, ако не история от своето собствено семейство, то историята, на която е бил свидетел в невиртуалния свят.

Идентификацията на героите ми е постигната по изключително убедителен начин,  вследствие на потапянето им в една крайно специфична  за тях среда. Усещането, което нагнетява тази среда, въвежда рязко зрителя в социалната проблематика на темата.

Стилът на  филма е  провокативно наблюдение, каквото героите ми допускат да бъде направено в най-личните им пространства, комбиниран и с интервю, защото историята им трябва да бъде разказана.

Усилването чувството за съпричастност  става неконтролируемо силно, със средствата на монтажната пост-продукция. Историята от филмите се  преживява директно от зрителя, в цялата и болезнена реалистичност. Характерно за монтажа е активност и динамичност.

Сега е мястото и времето да споделя с вас факти, които се случваха и с героите и с мен по време на снимките и след завършването на филмите. Катя получи инфаркт лятото на 2016г. в Перник, след като я уведомиха, че пускат от затвора сина и Антон. А аз не посмях да допусна филмът да бъде излъчен по която и да е телевизия, въпреки проявения интерес, защото аз също се страхувах, страхувах се и за себе си и за малката си дъщеря,  как би действал един изнасилвач, и садист след като види себе си във филм по телевизията. Но Антон не е приспособен да живее като свободен човек, няколко дни след като го бяха пуснали, явно и поради пълната липса на пари, беше извършил ново престъпление и разбира се отново го прибраха обратно в затвора. Той е просто РЕЦЕ /рецидивист/.

Филмът „Майка съм“ беше отличен със специалната награда „Свети Георги Победоносец“ на IV Международен кинофестивал „Славянска приказка“, през 2016 г.

Ангелина Василева,
преподавател в НБУ

12th Dec2017

Столичното НЧ „Димчо Дебелянов – 1960” посрещна Коледа със спектакъл в РКИЦ

by Черно и Бяло

Празничен читалищен концерт, посветен на 140 години от Руско-турската освободителна война

За пореден път Руският културно-информационен център (РКИЦ) гостоприемно прие възпитаниците на НЧ „Димчо Дебелянов – 1960”, за да изявят таланта си в областта на балета,  музиката и песента. С огромна елха, приказна украса, изложби на картини и празничен дух, бяха приети участници и гости.  Сцената на Голямата зала вдигна  завеса за празничното слово и за искрените благодарности към директора на РКИЦ Павел Владимирович Жувальов, към  ръководителя на отдел „Наука и образование” Коста Пеев и екипа на РКИЦ за безвъзмездната подкрепа и дългогодишно културно сътрудничество с читалището.

Специални поздравления за празника бяха изпратени от председателят на СБЖ Снежана Тодорова, от главния редактор на сп. „Черно и Бяло” Станислава Пекова, от народният представител от БСП Димитър Данчев, от институции и медии. Гости на концерта бяха Георги Н. Киров, известен поет и пръв носител на Националната литературна награда „Димчо Дебелянов, поетът с китара, журналист и редактор  Славимир Генчев, поетесата Дора Милева, председателят на читалище „Д. Дебелянов – 1960”доц. д-р Иван Митев, приятели от софийски читалища.

Коледният концерт на читалището бе посветен на 140 години от Руско-турската освободителна война и Освобождението на България от османско иго. Водещата припомни, че на 24 април т.г. в Централния военен клуб, тържествено бе представена книгата „Дневникъ Царя-Освободителя по освобождението на България“ на Леонид Чичагов по повод 140-годишнината от оповестяването на Манифеста на император Александър ІІ за обявяване на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.), която довежда до Освобождението на българите и поставя началото на възстановяването на българската държава. „В ЦВК на представянето на книгата, Н. Пр. г-н Анатолий Макаров припомни, че Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.) е имала всенародна подкрепа в Русия и че тя се е превърнала в опорна ценност на славянските народи, на Русия и на България, обединени от общия генетичен код и общата вяра. Негово превъзходителство подчерта, че както преди 140 години, така и днес Русия остава една от ключовите сили в света, способна да се противостои на международни предизвикателства и да оказва помощ на братски народи”, съобщи водещата на програмата.

С аплодисминти бе посрещнато изпълнението на Дора Милева на стихотворението ѝ „Трети март пред паматника на опълченеца”. Веднага след това Георги Н. Киров вдъхнови публиката с авторската си творба „Свобода”. Танцово студио „Класик” с балетен педагог Славея Стойчева събра овациите на публиката с изпълнение на „Унгарски танц” по музика на Брамс. Малките възпитаници от школата показаха истински умения на професионалисти с танците „Загрявка” и „Приятелки” от балета „Жизел”.

С много радост и желание бе изпята песента „Детска планета” от Вера Доросиева, ученичка от Артшколата по музика с вокални педагози Росица Йорданова, Моника Митрева и Натали Ангелова. Публиката и гостите бяха удивени от артистичните и певчески умения на Андрей и Ирина, които представиха „Черна овца”.

Коледният спектъкъл на читалището се оживи още повече, когато на сцената се появи Марио Кръстев, който освен изпълнител беше и ко-водещ на концерта. Известен на публиката още от дете, днес Марио радва не само българските, но и чуждите ценители на изкуството. С много страст и талант той изпя „Синяя вечность” на Мусилм Магомаев и „Лудото нещо любов”. Публиката в залата се наслади на нежното и феерично изпълнение на танците „Нимфи” от операта „Фауст” по музика на Гуно, както и на „Ноктюрно” по музика на Ник Перито.

Възпитаниците на читалището показаха класа в изявите си пред многолюдната публика. Малката Фани Транчева представи две незабравими песни и грабна за пореден път сърцата на присъстващите. С песен, талант и артистичност, тя вече превзема и международната сцена. В унисон с духа на празника Люба Димитрова изпълни неостаряващия хит на Йорданка Христова „Ще продължавам да пея”. Последователно бяха аплодирани певците Симона Пеева и Радослав. Виолета Кънчева показа уменията си на балерина, но и на цигуларка. Тя изсвири „Романс” от Бакланова. Незабравими ще останат изпълненинията от танците „Корсар”, „Хип-хоп”, както и на Николета Георгиева в „Умиращия лебед” по музика на Сен-Санс.

Празничният концерт вдъхнови всички в залата с една Коледна песен, с която децата благодориха на преподавателите от школите към НЧ „Димчо Дебелянов”, на родителите и на верните си приятели от Руския културно-информационен център. На финала присъстващите бяха дарени с две коледни стихотворения, с послание за обич, доброта, за една усмивка и за истинско щастие! От НЧ „Димчо Дебелянов – 1960” благодариха на ръководството на РКИЦ за благородната идея да помагат за развитието на културата и на читалищната дейност.

Миглена Китанова

06th Dec2017

Денят на Християнското семейство събра духовното семейство в столично читалище

by Черно и Бяло

Поети, представители на културата и сигуростта си дариха приятелство

Денят на християнското семейство и православната младеж покани в читалището все верни приятели, духовни водачи, личности с плам и харизма, които се събраха в името на доброто и любовта.

Млади семейства, възрастни, преподаватели и възпитаници на НЧ „Димчо Дебелянов-1960” препълниха залата в очакване на гостите и празничната проповед  на негово благоговенство отец Валентин Тупаров от храм „Свето Възнесение Господне” по случай Въведение Богородично. Всичко бе както повелява традицията:подредена маса, питка, свещ, китка здравец, менче и вино. С присъщата си ведрост и искреност отец Валентин прочете слово за  християните, пожела   радост, щастие, духовен растеж и стремеж на родителите да възпитават децата си в добро и  справедливост. Той посъветва възрастните да помагат на подрастващите, за  да могат те да открояват злото от доброто. Отец Валентин   поръси всички със светена вода за здраве и късмет.

Денят на християнското семейство (Въведение Богородично) се чества през XII век от патриарх Терасий в Константинополската църква. Според светото писание на този ден тригодишната Мария е заведена от родителите си в Йерусалимския храм и отдадена в служение на Бога. На Въведение Богородично родителите водят децата на богослужение, за да ги възпитават в дух, вяра и любов. „Нашето призвание като родени на тази земя е да бъдем радостни и щастливи от благата, които ни се дават, за това че можем да се радваме на красотата на природата и на даровете на плодородната ни земя. Нека нашето сърце се отвори за радостта от познанието, културата, науката, творчеството, изкуството, песните”, се каза в словото към гостите. „Днес семействата трябва да са сплотени, да се помъчат да видят забавните и влюбени неща на този свят. Да жиевят в мир и любов! И да не забравят да правят добрини, големи, малки, нищожни, ежедневни. Да бъдат добре дошли в читалището, да имат свои идеи,които тук заедно ще направим реалност.”

Възпитаничките на музикалния педагог по поп и рок пеене Росица Йорданова Симона и Люба предизвикаха бурните аплодисменти на публиката със своя талант и артистичност.  Денят на християнското семейство ще бъде запомнен заради значимите гости, представители на духа и перото. Директорът на Националния литературен музей Атанас Капралов, поет с международна известност, бивш директор на ДТ „Апостол Карамитев” в Димитровград, член на СБП и СБЖ рецитира две разтъсващи свои творби, които те карат да настръхваш, да страдаш, да се прекланяш, но и да се гордееш.  В обръщението си към организаторите на събитието, той изрази увереност за бъдещи съвместни дейности. Специален поздравителен адрес на читалището връчи зам.-председателят на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, председател на Национална асоциация „Сигурност” полк. Чавдар Петров от името на председателят на СОСЗР ген. о.р. Златан Стойков. В адреса се казва, че читалището ни се отличава със своята активност и последователност в областта на традициите и културата. Което е знак за добра съвместна работа и в бъдеще със СОСЗР.

По време на честванията на 100-години от гибелта на патрона на читалището СОСЗР бе съорганизатор на събитията и на концерта в Централния военен клуб през октомври 2016 г. Освен полк. Петров специален гост за Денят на християнското семейство, бе полк. Кирил Парапанов, секретар на централната контролна комисия на СОСЗР, който сърцато поздрави всички присъстващи и рецитира любимо стихотворение посветено на празника.

Георги Н. Киров е приятел на читалище „Д. Дебелянов” от години. Той е известен поет и носител на първата национална награда „Димчо Дебелянов”, както и любимец на много поколения. С поздрав и стих той дари присъстващите и им пожела здраве и вдъхновение.

С много настроение бе аплодиран поетът с китара Славимир Генчев, журналист и редактор, бивш уредник на къщата-музей „Д. Дебелянов” в Копривщица, който разказа любопитни истории за семейството на Дебелянов и за  живота на неговите близки.

Стихове за християнството, за мира, за добротата и човещината рецитира поетесата Дора Милева.

Гост на празника бе и младият специалист „Маркетинг и реклама” към „Пазари Изток” ЕАД Георги Ангелов, който поздрави присъстващите и добрата организация на събитието.

С пожелания за здраве и коледни чудеса завърши и този празник. Разбира се не мина без фотографии и раздаване на благодарствени писма, адреси и журналистически публикации  за участниците в събитието.

Послучай празника дългогодишната ми приятелка и собственичка на хлебозавод „Елиаз” в Горубляне Маргарита Добрева дари тестени произведения и сандвичи. Всички ѝ благодарим за нейното благородство, което проявява не за първи път!

Поздравителни адреси читалището получи от председателят на СБЖ Снежана Тодорова, от главния редактор на сп. „Черно и Бяло” Станислава Пекова, от народният представител Димитър Данчев, от председателят на НЧ „Св.св. Кирил и Методий” Цецка Кочкова за дългогодишната съвместна и многополезна дейност между читалищата, от собственика на издателство „Персей” Пламен Тотев,  от медии и  хора на културата.

Предколедните празници ни карат да се замислим, да отворим душите и сърцата си за доброта, да знаем,че семейството означава любов и  споделена отговорност в добрите и лошите моменти. Да не забравяме,че ние и децата ни са носители на християнски добродетели и състрадание, на култура и традиции.

Миглена Китанова

29th Nov2017

50 години балет „Арабеск”: Оплетени сме в повече конци отколкото се вижда

by Черно и Бяло

„Безкрайно е жестока участта да имаш дарба…” – Николай Кънчев

Небето има повече слънца, отколкото се вижда. Човекът има повече лица, отколкото се вижда. Земята има повече глупци, отколкото се вижда. Оплетени сме в повече конци, отколкото се вижда. Да слагаш с болка страшните бои, но никой да не вярва. Умът ти даже да се побои, но никой да не вярва. Да стигнеш даже чак до лудостта, но никой да не вярва. Безкрайно е жестока участта да имаш дарба.
Само стилът на модерната танцувалност е способен да отрази чувствения свят на тялото, но също и всичко онова, с което то взаимодейства и показва неподправеността си. Нещо повече, в прочита на съвременния танц, ние четем откровението на иначе застинали табута, за които законите на благоприличието са достатъчно, не, дори крайно консервативни. Но как ли щяхме да наречем иначе съществуващото авангардно мислене, при все, че то така или иначе съществува?
Наистина…
Спазвайки всички академични правила на сценичното поведение, съвременният танцувален театър изпраща в пъти повече послания от който и да било друг сценичен продукт, защото той е не просто въздействащ, а защото е в крак с времето, та даже по някога го и изпреварва. И може би тъкмо в това е едно от предимствата на изкуството. Да бъде коректив, но и авангард…

И така, отново във фокуса на вниманието ни е „Арабеск”, защото в сезона на тяхната 50 годишнина сме си обещали да ги наблюдаваме от близо и да бъдем неизменен техен глашатай.

Асен Наков, Филип Миланов и Ангелина Гаврилова са имената на месец ноември. Тяхната заявка за хореографско присъствие в афиша на балет „Арабеск”е вече категорично направена.

„Exit” е един завършен спектакъл!

През цялото време Филип Миланов изненадва зрителя не само със свободата на танцувалните решения, но и със стилистика, чрез която посланията му попадат с абсолютна точност в целта, извиквайки откровенното одобрение на публиката.

„Exit”, както и „Късна история”, по музика на Добринка Табакова, са доказателство за силна хореографска мисъл и висока степен на професионализъм. Артистичният състав е до крайност предан във философските му търсения и следва автора във всяка негова стъпка.

Късна история

„Пътят ми с теб” е една изповед!

„Пътят ми с теб” е още един модерен прочит на действителността, направен от Ангелина Гаврилова. Ярка, дръзка, провокативна, търсеща в движението смислови кодове, в които припознаваме автор с индивидуален почерк и богат спектър от технически възможности. Името ѝ ще открием между наградените хореографи на Националния конкурс на името на Анастас Петров, Добрич 2015, на Международния конкурс „Малки звезди”на фондация „Калина Богоева”, както и във всеки спектакъл на балет „Арабеск”.

С теб или без теб Аз продължавам, но предпочитам да съм с Теб – такава е идеята, но в хореографски текст посланието е далеч по-сложно и впечатляващо

Пътят ми с теб

„Малки правила” – вижте този спектакъл!

„Малки правила” е въздействащ със всичко, което представлява. Музиката към проекта е дело на Румен Бояджиев – син, а Александра Савова, Виктория Петрова, Даниела Иванова, Петя Колева, Таня Кацарова, Васил Дипчиков, Стефан Вучов, Филип Миланов се впускат очевидно в едно смело приключение, за което изцяло са се доверили на Асен Наков.

Кой е Асен Наков? Твърди се, че той е избраният победител на публиката от XIII конкурс за съвременна хореография и носител на наградата на името на Маргарита Арнаудова за спектакъла „Малки правила”, 2011 г. Вижте го – чрез него ще разберете какви са новите измерения на модерното танцово мислене и в каква посока ни насочва вниманието интелекта на Асен Наков.

„Арабеск” ни показва не само моментното съвременно ниво на модерния танц,но и очертава тенденции,зад които стои световна класа и уникален стил.

Даниела Владимирова Христова
снимки: Константин Чернев

Pages:«1234567...19»