19th Jul2017

Юбилейния сборник на Радка Атанасова „Коя съм?”

by Черно и Бяло

Под печат е вече новият юбилеен поетичен сборник „Коя съм?” на Радка Атанасова-Топалова, журналист от „Европреса”, Пловдив. Редактора на проекта Величко Хинов любезно ни предостави три от стиховоренията в него.

Визитка
Радка Василева Атанасова-Топалова е автор на четири поетични книги: „Шепа светлина”– 2004 г., „Хляб и пръст” – 2006 г., „Дъждовни очи” – 2009 г. и „На тишината гласа” – 2015 г. През 2007 г. написва История на ТД „Руен” по случай 50-годишния юбилей на Туристическото дружество. Подготвила е нова книга с поезия. Нейни стихове са награждавани в Национален литературен конкурс „Пролет моя”, „Мила Родино”, както и в Международен литературен конкурс „Лирични гласове”. Участвала е в Международния фестивал на поезията „Духовност без граници”. Публикации има в местния и периодичен печат, във в-к „Литературен Пловдив”, Литература и общество – Варна, а също в списанията „Матадор”, „Родопско слово”, „Животът в света на поезията”, в списание за литература и култура „Мечта за книга” на изд. „Буквите”, в сборниците „Приятели в света на поезията”, а отскоро в електронно списание „Литературен свят. Член е на СНБП, Дружеството на Пловдивските писатели и на Журналистическо дружество „Европрес” на СБЖ.

Писание до светия

Дяконе, мили Дяконе,
пиша  за оная България,
дето ти беше вярата.
Жертвен агнец и стана. И сабя.

Къде ли е гробът ти?!.
Навярно си се преобърнал,
усетил  късната доба
на заветите си загърбени.

Плаче земята ни – лъвската.
За децата си съхне. И вехне.
Плаче над вярата – кръста ни.
И от душманска намеса.

Клаха ни, Дяконе, клаха ни!
Обричаме се самите на гибел.
Сърцето, под ризата ти раздрана,
отново днес би изстинало.

България – не аз  пиша!
Писание – до Светия!
Народът, бедният вече издиша.
Конче си няма той – харамия.

Пред  чистото ти, свято име
доземи молим за прошка.
Не те спасиха онази зима…
Христов Апостол, пратен от Бога.

Как да зная дали съм те чакала…

Как да зная дали съм те чакала
в недосънуван  щастлив сън?
Но, усещам – стоиш там зад ъгъла.
И в студа ме познаваш навън.

Зад зидовете с думи тежки
намери ме. Погали. И разбра.
Ден след ден – безпогрешно,
доживя, оживя от блатисти недра.

Вече зная- в небето звезда си.
На земята ми – плодната пръст.
Връхче нежност. По миглите – росата.
Как да зная, Любов… че си кръст?

Да отсявам научих…

Да отсявам научих
зърното от плявата.
Да надушвам
фалшиви приятелства.
И да бъда мишена надупчена
от притворния смях.
Да намирам по синора,
в тръните,
скрито челце теменужено.
Не куршуми са нужни
в този свят. И красив –
и на пясъчни кули богат.
Вятър трябва да брули.
А сърцето – дамга да опари.
За да знаеш кога да отсяваш
зърното… от плявата.

23rd Jun2017

Лятото на влюбените… в България

by Черно и Бяло

Проф. Славка Антонова представи нова стихосбирка в родината си

Славка Антонова

Славка Антонова е професор д-р по комуникационни науки и журналистика в университета в Северна Дакота, САЩ. Преподавала е и в университети в Тексас и в Нова Зеландия. Дисертациите ѝ са две – в Москва и Монреал, има научни публикации на няколко езика, работила е у нас в различни периодични издания. Стихосбирките ѝ, откакто живее далече от България, са две – „Ако стих по стих роня душата” и „Лятото на влюбените”, представена преди дни в София. Познавам я от студентските банки в СУ „Св. Кл. Охридски” и питам първо за сегашната ѝ работа след годините емиграция в Канада, Нова Зеландия и САЩ.
Когато си преподавател, разказва тя, в Америка се работи 9 месеца, договорът е за толкова, не ти плащат през цялата година, пускат те във ваканция и ако си намериш нещо допълнително, намериш…  Та през учебния семестър преподавам, подготвям лекции. Тази година имах курс, „Информация, технологии и социална промяна”. Това беше начален курс – студентите идват веднага след училище, 18–19-годишни. Такъв курс е отворен за целия университет, т.е. преди студентите да са определили дали искат да учат комуникации. Който иска – идва, слуша и се профилира. 140 души бяха. Другият ми по-специализиран курс, продължава тя, е за четвърта година студенти, преподавам медийно право на 15–20 човека. Но съм горда, че като вземат този курс, доста от тях решават да учат право. Отначало то ги стъписва, те не знаят какво е, но като минат курса, добиват увереност и отиват право да учат, което е добър знак.” Паралелно с преподаването са изследванията,  продължава проф. Антонова, тя работи в областта на глобалното управление на интернет, по тази тема има статии и книга, като основен проблем сочи желанието на националните правителства да си „окупират” тяхната територия в интернет, както правят във физическото пространство. И още – проблеми на интернет престъпленията, на личното пространство в мрежата…

Всяко лято Славка Антонова идва в родината си, този път е с поетична книга. А нейните студенти подозират ли, че пише стихове?… Не, категорична е, това е съвсем лично. И добавя: „… така се случи, че аз имах достъп до три възможни изказа, единият беше журналистиката, другият – научните публикации, сега и поезията.”

Откога? Във факултета по журналистика литературните четения бяха обичайни, но не си спомням точно Славка да е редила рими. Тя признава как се е решила чак на 62 да ги покаже, пазила ги е дълбоко за себе си. Редове не за публикация, без комерсиална цел. За авторката са имали и терапевтична значимост. Особено в Нова Зеландия изживяла много труден момент, съпругът ѝ Митко, Димитър Антонов заминал и останала сама. Задавала си въпроса какво прави на края на света. Съвсем сама. Макар че работя, имам си място, получавам си пари и всичко, но какво правя там, питала се Славка. Сега споделя: „там имат един Лонг бей, дълъг, дълъг залив, и аз вървя по плажа и си рецитирам, моите стихотворения ми даваха кураж.”

А ако трябва да преведе стих за студентите си от Северна Дакота, за да опознаят по-добре преподавателката си? Тя се замисля: „Ако е за тях, трябва да е нещо, което да даде мъдрост. Имам едно стихотворение ЖИВО(то)ПИС. Живопис, но и животопис. Там казвам, че всички тръгваме от бяло платно, което е трамплин за скок, а след това се натрупват толкова нюанси на сивото, че загубваш цялото, не знаеш какво става. Човек се пита – ако мога да се върна обратно, отново да тръгна втори път – какво? След години ще търсиш цялото пак в хаоса на едно платно”. Ето я житейската поука, според нея, винаги се стараем да намерим цялото, а реално нюансите на сивото, всекидневното правят смисъла на живота ни това, което е.

Това ли би казала и на децата си? Посвещавала им стихове, когато са били малки, вече не би ги съветвала с рими. Синът ѝ Любчо защищава аспирантура по биоинформатика в Дания, женен е, има дъщеричка. Дъщеря ѝ Лилия е завършила аспирантура по микробиология, семейна, с две деца, живее в Канада. Хубава семейна снимка, а Славка си спомня как преди десетилетия в Канада с мъжа ѝ решавали въпреки дипломите и професионалния си опит да започнат пак отначало. И добавя: „децата учиха и завършиха, а ние още не бяхме ги настигнали…”

Поетите понякога признават, че живеят в необичайни измерения. Какъв е другият свят на Славка Антонова? Тя разкрива: „Миналия ден със съпруга ми слушахме млади хора край нас да си говорят и той каза: леле, май наистина сме в паралелни светове. В България си идваме с представата какво е било, а тук нови поколения растат и всичко е различно. А какъв е моят свят? Държа да знам, че не съм се променила, че същата ценностна система, която ме е ръководила през целия ми живот, продължава да действа и съм открита, честна, трудолюбива, блъскам се да постигна неща, които не са лесни. Иначе светът там е лъскав, официален и студен. В САЩ приятелство не се прави лесно, всичко е много прилично, нежно, лесно, но след поздравленията, които хората си разменят, няма дълбоко приятелство. Докато в Канада и Нова Зеландия правихме приятелства изобилно.” Тя си го обяснява така: „там хората са оставени на себе си, държавата не се грижи за тях медицински и пр. Студентите натрупват огромни заеми, всички работят, докато учат. И когато аз разказвах какво беше при социализма, те се чудеха как е възможно. Това беше време да учиш и даже ти даваха стипендия да учиш… Но когато си в Щатите, разбираш, че си в центъра на нашата Вселена и нашето време, защото там се вземат решенията, които имат значение за целия свят. Хората не са политиката,  разбира се. Специално Северна Дакота е малък щат, там хората са фермери, много консервативни, не обичат промяната и гласуват обикновено за републиканците. Но има и много либерални преподаватели в университета специално, толерантни към всички. Друг свят…”

В едно стихотворение признаваш, че щастието е ходило по петите ти, напомням ѝ. Само мечта ли би искала от златната рибка, ако я уловиш, както си написала. Славка Антонова се усмихва, защото по начало материалното за нея не е мечта, не е нещо, към което се е стремяла. Но себедоказването, постигането на върхове в професията – те водят, стимулират, карат я да се бори.

А само на български ли реди стихове? Да, опитала се да преведе своите на английски, но се оказало много трудно. Макар, че пише научните си статии на английски с лекота… Не можала да постигне свободата, с която пише на родния език. Стига до ниво, което не ѝ се вижда поетично. И все пак е започнала работа върху английски превод на първата си стихосбирка и ще се опита да я издаде. Навярно и затова за финал на разговора ни избирам нейни строфи „след толкова уроци по безмълвие сега ти казват говори.” Какво би казала проф. Славка Антонова тук и сега?  За нея е естествено да се върне обратно при нещата, които са я вълнували преди промените. Не само политическите. Изведнъж човек осъзнава, че уроците са били на самоцензура, постоянно да мери какво да каже и какво да не каже, какво е позволено и какво не. Според нея, ако трябва нещо драстично да се променя, то е хората наистина да почувстват, че има смисъл да говорят. Нейната надежда е в бъдещите поколения, защото вижда младите, които растат и могат.

Антония Мечкова

10th May2017

Международен дом на журналистите откри сезон Лято 2017

by Черно и Бяло

Международният дом на журналистите – Варна открива новия сезон Лято 2017. СБЖ предлага на своите членове различни възможности за почивка:

юни, септември 2017юли, август 2017
Полупансион – 25 лв. (нощувка, закуска и обяд или вечеря)
Пансион – 32 лв. (нощувка, закуска, обяд и вечеря)
Полупансион – 32 лв. (нощувка, закуска и обяд или вечеря)
Пансион – 39 лв. (нощувка, закуска, обяд и вечеря)
Цените са за пребиваването на един човек, за не по-малко от 7 дни и включват ДДС, туристически данък, застраховка.
Почиващите имат на разположение безплатно ползване на чадър, басейн, шезлонг, паркинг.
Деца до 3-годишна възраст се настаняват безплатно; деца на възраст м/у 3 и 12 години се настаняват безплатно, при двама пълноплащащи възрастни.
Членовете на СБЖ ще ползват 20% отстъпка при консумация в заведенията на МДЖ.

За да валидирате своята почивка в МДЖ – Варна, трябва да посетите отдел „Деловодство“ в СБЖ за издаване на служебна бележка. Калкулирането на сумата за заплащане се извършва в отдел „Счетоводство“, като нощувките се заплащат по банков път, а храната – на място, в брой.

Периодът, в който може да се заяви и заплати престоя в МДЖ: 22.05–17.06.2017 г., от 10:00 до 12:00 часа, в работни дни.
За контакти:
Наташа Цинцарска, отдел „Деловодство,
ул. „Граф Игнатиев“ №4, СБЖ
тел. 0879 532 836.

Необходимо е да бъде представена заверена членска карта за 2017 г.

01st Aug2016

„Да бъде светлина” и след 70

by Черно и Бяло

DSC_0604Мария Гинева Точкова е автор на стихосбирката „Да бъде светлина”, посветена на нейната 70-годишнина. Автори на рисунките към книжката са Мария В.Точкова и Ванина Точкова. Първата книга на Мария „Читалище Братолюбие-моя любов, моя надежда” е в съавторство с Боньо Бонев.
Точкова е родена в с.Горски извор,обл.Хасково на 14 август 1946г, завършила е медицинско училище, а после бившия ВИИ „Карл Маркс”. Била е председател на ГС на профсююзите, на ОбС на Отечествения фронт, управител на банка. Омъжена и живее от 50 години в любимия ѝ Любимец.
Днес Мария Точкова е вдъхновена от семейната любов и привързаност към всичко родно и истинско в живота. Отдадена е на децата си. Но и на обществената работа в читалищата и Отечествения съюз. Нейните стихове са рожба на събития, докоснали сърцето и душата ѝ. „Българка”, „Моят град”, „Двуличие”, „Урок по история”, „Надежда”, „Юбилейно”, „Пожелание”. Това е част от стихосбирката, която не само вдъхновява, но и радва, дава криле и обич, кара те да летиш и да пееш. Родолюбие, женски трепети, дълг, отечество. Светлина. Вяра в доброто. За нас и България. Това е тя. Мария Точкова на 70.

Миглена Китанова

11th May2016

Росица Копукова с предстояща стихосбирка

by Черно и Бяло

Издание 2015Представяме Ви две стихотворения на Росица Копукова, които бяха любезно предоставени от авторката. Първото е от една от по-старите ѝ книги, а второто – от предстоящата за издаване нова стихосбирка. Насладете им се.

Росица за себе си:
„Аз съм един позитивен човек, който не се предава в живота. Личните ми интереси в голяма степен съвпадат с това, което работя – литература, астрология, журналистика и което ми доставя голямо удоволствие, включително и издаване на книги.”

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Пътуваш всеки ден към моята врата,
не, ден е много, всеки миг пътуваш,
но, изковал сам своята вина,
дотук да стигнеш колко ли ти струва?

И все така – до страшния звънец,
до прага, тази граница висока,
без да си грешник, без да си подлец,
объркан, себе си не можеш да надскочиш.

И все така – да ти подам ръка
аз бих могла, но няма го куража,
да влезеш през мечтаната врата,
която, зная, няма да забравиш.

19 септември 2000г., София
Из книгата с лирика „Посоките на любовта”, 2000г.

Без заглавие

Красавицата има своя свят,
красавицата е порода друга,
тя прави мъж със погледа богат,
едва ли я издигат по заслуга.

Проблемът е, ако ѝ е даден ум,
пък и не иска да минава през кревата.
Тогава – просто ѝ подайте някой друм,
на нея ще ѝ стига свободата.

Красавицата заслепява, щом блести,
обърква дом, семейства и животи,
но как е хубаво със нея ти
да си общуваш, ей така – по ноти.

Тогава си различен като мъж,
тогава другите те забелязват
и както ще се случи неведнъж –
заради нея, даже теб ухажват.

20016г., София
Из книга на авторката с лирика, която е под печат.


За авторката:

146097Росица Василева Копукова е родена на 3.03.1958г. в София в семейство на интелектуалци. Завършва полувисш Педагогически институт, Висш педагогически институт – Благоевград и българска филология – София. Общо има девет образователни дипломи: „Организация и управление на образователната система в България” – две години в институт за учителски кадри – София – ІІ и І клас квалификация – общо три години в същия институт, Етнография и фолклор – една година в СУ „ Св. Кл. Охридски”, при Л. Йорданова, пет пълни години френски език в „Алианс франсез” – София, Музикална школа – акордеон, пет години. Паралелно с учителството е била активен сътрудник в българския печат и има стотици статии и творби в българската преса, нейни пиеси за деца в БНТ, детски предавания, работи 15 години в Българско национално радио, от 1995г. работи само като журналист в печатните медии, водила е авторско предаване за култура „Благослов” в телевизия „7 дни”. Носител е на 17, до момента, престижни международни награди за поезия, в това число е включена в Американска лига за поети, избирана за жена на годината трикратно в САЩ. Включена е и в британска антология за поезия. За творчеството ѝ има множество рецензии от видни български литературоведи и две монографии от Йордан Ватев, от Марко Семов и др. Има български признания за поезия: радио „Веселина”, МНП, профсъюзи, Експо-90, Пловдив – златен медал за книга и др. Последните ѝ три сборника на български и английски език съдържат стари, но и нови творби на авторката, позната в радио „ZZZ” за българи, Мелбърн, Австралия, в САЩ, в Италия – гр. Лече – оттам са редица нейни американски и италиански награди за лирика. Много наши вестници са я награждавали за лирика и разкази – в.„Женско царство”, „Вестник за жената” и други.

20th Mar2016

Конкурс: Копнеж за корица на „Как спасяваме света“, 15.04.2016г.

by Черно и Бяло

Фондация „Човешката библиотека“ кани всички художници на възраст до 27 години в новия конкурс – Копнеж за корица на „Как спасяваме света“

ChoBi_emblema-devizКак спасяваме света“ е предстояща антология в поредица „Човешката библиотека“. Тя събира текстовете, отличени в Копнежа за растящо творчество през 2015г., и се явява духовна сестричка на по-ранната антология „За спасяването на света“. Тук младите автори сами решаваха какво да вложат в „свят“ и как да подходят към „спасяваме“. „Свят“ означава целият ни Космос – но и всяко живо същество. Спасяваме природата; или някоя общност; или отношенията ни с другите; или ценностите, заради които си заслужава да живеем. Понякога дори „спасяваме“ – със закачка, смигване и смушкване…

Крайният срок за изпращане на корици е 15 април 2016.

Пълните условия и най-актуалната информация за „Копнежа“ открийте тук:

Копнеж за корица на „Как спасяваме света“ (до 15.04.)

Желаем ви спасения – по мъничко, но всеки ден…
Калин Ненов, из „Човешката библиотека“

12th Feb2016

Поезията – хляб наш насъщний в четири стъпки любов

by Черно и Бяло

Получих една жълта папка със стихове. Жълтия цвят ме бодна да кажа на приносителя:Ако са „поетични” драскулки, ще я получиш веднага обратно. Не понасям стихоплетски опити. В литературата приятелство няма. Взискателността е основно правило – подбор и оценка. Литература е! Най-святото нещо! Всеки творец има място под слънцето, ако носи в сърцето си божията искра на добротворство. Ако е искрен и почтен, ако е трептяща антена за болките и радостите на себеподобните,на времето. Ако буди чувства,които пораждат размисъл и действие.

Пиша тия редове, разсъждавам точно на рождения ден на авторката. Случайността е почти екзотична. Радка Атанасова-Топалова си подарява за своя най-личен ден, поетична книга. Тя е четвърта по ред в творческата и биография. И ми напомня една славянска, руска авторка, преодолявала успешно четвъртата си височина – пример за поколенията с искреността и твърдостта си.

В смутно, в болно време, творецът е творец, ако точно опъва тетивата на словесния си лък. В подобно тревожно време Дамян П. Дамянов ми казваше: „Кому е нужна сега моята поезия?” Отбрали бяхме шейсет нови стихотворения за една книга за юбилея му. А бяха остри и любвеобилни стихове. Даваха кураж и надежда на хората, своеобразен подарък за рождения му ден (18 януари 1935г.).

Разбираеми бяха опасенията ми за „поетичната” папка, която трябваше да роди настоящия сборник ,кръстен „На тишината гласа”. Хубавото е, че срещнах изискана, нетрадиционна поетична словесност, че страховете ми не се оправдаха. Докоснах се до метафорични строфи, заредени с жизнелюбие и искреност, с чувства, които гравитират в най-деликатната, крехка, човешка чувствителност, в любовта. Интимната лирика е пробвало не едно поетично перо. Всъщност няма поет, който да не е потопил върха му в огъня на това светло чувство, да не е изкачвал вдъхновени висоти и да не е слизал в дълбините на трагичното разочарование. От Шекспир, та до наши дни, стихотворци песни са редили в поетичен слог. И ето: „Навън. В душите ни да няма мраз./ Застанеш ли там долу – под балкона”, изповядва поетесата в своя „Шекспиров балкон”, откровено „Заслушан във стиха. И в моя глас / това ми стига – като лист щастлив да се отроня.” Е , не може да мине и без възглас, като „Не се уморявам да те очаквам…Любов!”/Очаквам те, Любов/ и успокоеното: „в душата си я среща всеки със „Добре дошла!”/Добре дошла,Любов!/, защото”…искам да съм стръкче нежност”/Аз искам/, ала „Тя пристига. Любов е. Не пита.” /Стария аплик/. И тогава идва трепета, тревогата: „Ще можеш ли да прочетеш… обичта ми… и да останеш бездумно, Любов!”/ Бездумие: Любов/. След третата книга личи – поетичния слог е овладян, почти съвършен, стихът е изискано метафоричен. Поетесата е направила значителна крачка в развитието си. Всеки ще открие бисерчета от думи, емоции от метафори. Една опредметена, неочаквана поезия. От сетивата и извира мъдрост. Защото поезията е философия на духа. Малко е да се каже разпиляни чувства, сбрани в стихове. Трябваше да се съберат! Те са различни, изповедни, ала дружни като петте пръста на ръката. Най-здравото, неразривно цяло. Истинското, точно, силно слово е като диаманта бял.Пречупва светлината, ала излъскан – блести с лъчите си. Интимната поезия! Най-тихата поезия. Тя не шуми, а свети с вътрешната си светлина, като икона. Неистова светлина блика от духовния иконостас. Сам Христос проповядва Любов – да се обичат людете. „На тишината гласа” е поезия обагрена от нежност, дири хармония, излъчва любов. Преди всичко любов! Допира до стиховете и е магнетичен, те искрят от любов! Казва го един неизкушен критик, в ролята на непредубеден читател.

Какво да очакваме след четвъртата височина? Летвата е вдигната високо, високо. Успех на поетесата Радка Атанасова-Топалова!

Един голям поет, обичан от поколения българи, щедро дарявал любов в изисканите си, красиви, прочувствени стихове бе възкликнал: „Студено ми е на душата. Искам някой да ме обича!”

Хора,обичайте се! Защото…всичко е Любов!

Величко Хинов, критик

korica Na tishinata glasa (6)

Докосване

И се докосват краят и началото,
във временното тържество на сетивата.
Люлее полъх всяко утро,
а стъпките ни- преброени.
… За оттатък.
Остава сливането на душите. Нямо.
На обичта –безкрайните нюанси.
И тихата човечност на нещата.

Жаждата любов

От храма на сърцето с отстояние,
което никога не наруших,
към теб протягам отмалели длани
със хоризонтно в мен изстрадан стих.

И с тихата повърхност на душата
се сгушвам в чупките на времето,
в което кехлибарено асмата
на глътки ще попие в тленното
на жаждата…
наречена любов.

Безглаголно

Без нашивки.
Без дати.
Без тире- за пътека.
Без срок. И причина.
Без адрес. И без име.
Безрезервна.
Безотказна.
Безпардонна.
Без съд. И мотиви.
Безвъпросна. Незрима.
Безмълвна.
Без зов.
Просто…любов.

В безкрая

То не е просто обичане. Не.
Вкоренено дърво в камъка.
Подмолно, бясно пресичане.
Ранен,болезнен цъфтеж
на есенни вишни.
Сълза на суха бреза.
Замръкване с мечта.
Будуване с издишан стих.
Драгоценно обичане.
Ослепели сетива
към слънчева точка
… в безкрая.

Божи благослов

Във бучка пръст.
Във стих.
Или в зеница.
В дърво. Или във цветето,
отгледано с любов.
Оставяме от себе си частица,
за мисия на този свят.
Като Човеци,да заслужим
…Божи благослов.

Боса

И боса още тичам
със изподрани колене.
Проклинам все наум.
Недоизричам.
На половин век съм
… и отгоре още две!

Препъвам се,политам.
Задържам се едвам…
Все още мога да замеся пита
и на врага си залък да подам.

Все още с бялата си риза
и тръни в уморените нозе,
аз на живота примката си ще прегризя
…но никога не ще подгъна колене!

Бяла икона

На Сн. Т.

Тя е истинска…бяла икона.
Тъгата … изографисана.
Сякаш…самата Мадона.
В добротата на мислите.

И е нежност. И съпричастност.
Ореола е скрит във сърцето.
Неистово . Тихо израстло
от душата красиво съцветие.

С дъх на здравец. И теменуги.
Като кремък – в тъгата иконна.
Слънчева ласка. Лъч изумруден.
Тя е истинска…бяла икона.

Просто любов

Тя е тиха. Много прозрачна.
И невидима с просто око.
Ала всели ли се в здрача ти,
бос към нея ще хукнеш.Няма що!

Тя е нежна. Ранима.
Има много луни. И слънца.
Даже мъртва- незримо
бие в много сърца.

Тя е грях. И причастие.
Живот…във неземен обков.
Наричат я щастие.
А, е просто…Любов.

Скитница

Вилнее зимата
като душа на скитница.
По стръмни пътища.
По серпентините на радостта.
Със бели цветове цъфти.
Във жаждата за пролет.
Увяхват зимни страхове.
А стихове се гушат
във гнездо на гълъби.
Вилнее зимата.
В две чаши…
с огнени искри.
В две глътки вино,
като за причастие.
Наздравица …
под снежния покров.
Със младото ни вино
…и зрялата любов.

Сам

По хребета на чувствата
и долините на тяхното утихване.
По зъберите на нежността.
В потоците подземна страст.
По ледените глетчери на страха,
да не се изгубим в годините.
В подмолно глождещото съмнение,
което ни държи изправени. И живи.
В пещерите със неясни изходи.
Пред входа с тихото „Сезам”,
събираш пъзела на този свят,
във който си дошъл и ще си тръгнеш
…сам.

На тишината… гласа

Тишина в неподредените мисли.
Хаос във подредената тишина.
Бяла нежност в очите разплискана.
Цъфнало цвете. И прецъфтяла вина.

Топлина, избуяла под веждите.
Стегнат възел. Неразлистена страст.
Ревността, до полуда болезнена,
мисълта дирижира с компас.

И се сменят посоки. Сезони.
Пътят води към корена скрит.
Като лист,като цвят са отронени,
семената на обичта …преоткрит.

Черно-бели

По нишките на думите те търся
в най-топлата си есенна сълза.
А те са черно- бели. Вързани
на възли. Всички до една.

Изгарям възлите във пламък,
отблясъци играят във нощта.
Мигът е нежност. И е кратък,
но сянката остава в пепелта.

По нишката от думи те намирам
и зная-има те.И си –сега.
Със бялата ми риза, закодирано
се свлича сивата мъгла.

Взривява се тъгата ми- от стъпка
и разцъфтявам в утрото на есента.
Неосланена, оцеляла тръпка
напомня край на песента.

По нишките на думите се търсят
копнежно сродните души.
Без бронята-решително разкъсана,
побягват сякаш буря ги руши.

Радка Атанасова-Топалова

08th Dec2015

Душата на твореца. Боян Ангелов – поет, философ, историк, публицист.

by Черно и Бяло

IMG_2196Боян Ангелов се ражда през 1955 година в град Панагюрище. Завършва специалностите Литература и Философия в Софийския университет „Свети Климент Охридски”. Работи като редактор в списания и вестници. Завършва докторската си дисертация в Института за философски изследвания при БАН.
Седем години специализира в Швейцария и завършва второто си висше образование с признат докторант по антропософска педагогика. От 1990 до 2002 години е главен редактор на списание „Читалище”, което е най-старото българско периодично издание. За периода от три десетилетия написва и издава двадесет поетични книги, четири значими научни произведения за Българското възраждане, студии и статии на философска тематика. Към това богато авторско творчество следва да прибавим и преводните издания на писатели от Швейцария.
Първата стихосбирка „А върху ножа – детелина” се появи през 1985 година. Дълбоко емоционална и искрена тя разкриваше голямата доброта на младия автор. В предговора към нея Матей Шопкин написа: „Първата книга на Боян Ангелов е озарена от една голяма човешка обич. В нея са изваяни образите на най-милите хора: майката, рано починалия баща, любимата, приятелите,..”

СС: Ето прелистям страниците на новата Ви поетична книга „Далнина”, която излезе тези дни с логото на издателство „Захарий Стоянов”. В този красиво оформен том вие сте избрали 148 стихотворения от стотиците, които са останали по страниците на на останалите двадесет поетични творби. Коя от тях ви е най-любимата?

БА: Това е труден въпрос за всеки автор. Важното е твоето послание да стигне до съвременния читател, въпреки. малките тиражи на издаваните произведения. Мога да кажа, че през изминалите години от нашия преход успях да натрупам личен практически опит в областта на издателската дейност. Аз и моите колеги от малкия редакционен екип изпитахме немалко трудности да намираме средства, за да продължи издаването на списанието „Читалище”. Защото бях години наред и заместник на организацията , която обединяваше дейността на 3500 читалища.

През 2012 години бяхте поканен за директор на издателството „Български писател”, а през следващата година излязоха над 70 книги на писатели. Лично участвахте в премиерите в столицата и в провинцията на болшинството от тях. Главното тогава бе издаването на двутомната история за 100-годишнината на СБП.

Станах директор, но още в началото разбрах, че допълнително ще бъда и редактор, и коректор. И, разбира се, най-важното – да намирам средства за издаването. Първият том за периода 1913–1944 години беше вариант на отпечатаната книга през 2003г. По -сложна беше задачата на тримата колеги Благовеста Касабова, Иван Есенски и Воймир Асенов относно втория том. Драматичните 1944 и 1945 година оставят свой незаличим отпечатък и върху съдбите на стотици писателски съдби. Следващото десетилетие беше белязано от каноните на една нова естетика, издигнала партийността и идеологемите като барометър за талант и жизнена позиция. Но въпреки това, двутомната история стана добра.

Вие сте един не само талантлив и ярък талант, но и модерен поет, който във всяка нова творба надгражда философското начало и звучене на поезията. Може, би най-важната роля на поезията е човеколюбието и отрицание на озлоблението.

Благородната, най-важната задача се състои според мен в двете мисии на поезията. Първата е свързана с човешката способност да се радва на живота, дарявайки с радост и щедрост себеподобните си. А втората мисия обуславя начините, чрез които човек се подготвя за смъртта, възприемайки я като онтологическа реалност и метаморфоза за живот в други измерения, и по други закони.

Когато читателите се запознаят с Вашата лирика и почустват нейната дълбочина те разбират широките поетични пространства на автора. Стиховете, метафорично изобразяващи красивата природа на родната земя, се допълват често пъти с мисловните асоциации в областта на историята, географията, митологията, древната философия…

Приемам тези ваши думи като оценка на една голяма част от моето авторско творчество на поет-мислител. Защото винаги неразгадан ще си остане вечният въпрос за съдбата на човека, за истинския смисъл на човешкия живот, който преминава така бързо като буйна, река.

Но в дървото на живота израстват неусетно дори и клоните на вечните човешки страсти: великото тайнство на любовта. Истината ми лирика е главната тема в редица мои книги от първата поредица.

По Ваша инициатива беше създадена и Българо-Швейцарската академия на художествените науки, на която станахте председател. Тази институция допринася за взаимното опознаване на творците от двете европейски страни. Знайно е, че в Швейцария живеят и работят немалко български граждани, интелектуалци. Благодарение на Вашата преводаческа дейност българските читатели можаха да се запознаят с част от многообразнотото творчество на Алберт Щеффен – класик на швейцарската литература. Той е е автор на повече от 80 произведения – поезия, драматургия, естетика. Като съставител и преводач от немски език вие подготвихте един красиво оформен том от триста страници. Това произведение на издателството „Богианна” беше оценен високо и от страна на издателството за художествени науки в Дорнах, Швейцария и от фондацията „Алберт Щеффен”.

Искам да добавя, че имаме още няколко книги като съвместни издания. Стихосбърката „Скали от вятър”, която излезе през 1997г. в 37 страници беше представена на два езика – български и немски. Редом до всяко стихотворение беше отпечатан и текстът на немски език. Затова съм благодарен на Лили Иларионова, която осъществи поетичен превод на немски език.

„Поетон” – това е заглавието на интересната ваша книга с огледални „хайку”. Японската поетическа техника „хайку” намери отдавна свои последователи и сред българските автори. В началото секцията се ръководеше от писателя Димитър Стефанов.

Съчетанието на източното светоусещане със славянската емоционалност събужда наистина противоречиви предизвикателства. Славянската поетическа нагласа е застанала на границата между западния рационализъм и източния мистицизъм и създава неповторими в своята дълбочина образци. Така търсим онзи смисъл на словото, който одухотворява нашето кратко земно съществуване, дошло от вечността и отправено отново към него.

От година и няколко месеца вече сте председател на Съюза на българските писатели, който е доброволно сдружение на творците на българското слово. Прави добро впечатление, че участвувате лично на всички премиери на нови творби, пътувате из страната и учредявате с домакинството на общините национални литературни награди на имената на писателите – класици, от техния роден край. Какви са посоките на бъдещата дейност в съюзните дела?

В досегашната си работа се старая да бъда верен на себе си, да проявявам толерантност и добротворство, да уважавам мнението на всеки, който е отдал своето доверие и надежда. Постоянно се убеждавам, колко талантливи са моите колеги. Това са изключително емоционални поети, чудесни белетристи, виртуозни публицисти, литературни критици и историци. Болно ми е, че нашата държава десетилетия наред се отнася към своите писатели като мащеха. Ние със сигурност сме най-ощетената част от българската интелигенция откъм държавна и институционална подкрепа.

Не един път съм казвал, че Съюзът на българските писатели е независима, надпартийна и неполитическа творческа организация. Откакто заех председателското място не съм търсил и не съм позволявал да се търси финансова подкрепа от политически централи с користна цел.

Сега главното ни внимание ще бъде да се организира обществена дискусия за оценка, мнения и становища относно публикувания проект за българския език, писменост и книжовност. Комисията за култура при Народното събрание възложи на СБП такава функция. Трябва да поемем своята отговорност в сътрудничество с творческите съюзи и другите писателски обединения.

В края на нашата среща-разговор нека отбележим важния период от журналистическата Ви дейност. През 1985г. след конкурс станахте редактор в Комитета за телевизия и радио или по-точно в тогавашната Обединена военна редакция. Подготвяхте рубриката „Лира и тръба” и създадохте поредицата „Моят гарнизон”. В нея за автори бяха привлечени Димитър Христов, Петър Динчев, Димитър Миллов, Николай Милчев и много други поети.

Върна ли се назад в спомените несъмнено констатирам, че едни от най-хубавите ми години са свързани с моята работа във Военната редакция на Комитета за телевизия и радио. А това бяха не една и две, а цели пет години. Полъхът на промените витаеха не само в мислите ни. Но едва ли някой от нас можеше да предположи какво ще ни донесе бъдещето.

Военната редакция не беше просто редакция. Тя беше душата, „светая светих” за младите литератори. Малцина са поетите и белетристите, които не са били сътрудници на тази редакция и на знаменитата радиостанция „Младост”.

Нека да си призная, че обичам армията и нейните командири. В последно време заедно с Управителния съвет на Съюза на ветераните от войните осъществихме в Централния военен клуб редица съвместни инициативи. Писателите и полковници от запаса. Георги Георгиев и Стефан Стефанов подготвиха юбилейна антология на военната проза и книга за писателите-фронтоваци.

Лично аз се гордея, че съм правнук на опълченеца Марин Табашки, един от героите, спасили Самарското знаме в боевете край Стара Загора, който после участва в Сръбско-българската война край Сливница. Неговата сабя се пази в музея на Панагюрище. А татко ми и тримата чичовци са участници в Отечествената война.

Стефан Симеонов


Боян Ангелов (Боян Ангелов Иванов) е роден на 27 август 1955г. в гр. Панагюрище. Завършил е гимназия в родния си град през 1973г. През 1980г. завършва специалностите философия и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като редактор и главен редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио, в Българската академия на науките. Завършил е аспирантура в Института за философски изследвания при БАН със защитен докторат на тема „Влияние на античната философия върху Българското възраждане”. От. 1990г. е главен редактор на списание „Читалище”, а от 1994г. до 2002г. е заместник председател на Съюза на народните читалища. Председател е на фондация „Читалище-1870”, която от 1999г. е издател на сп. „Читалище”. От началото на 2013г. е директор на издателство „Български писател”. Автор на 21 поетични книги на български език. Негови литературни творби са превеждани на различни езици. Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. Носител е на престижни литературни награди у нас и в чужбина. От 2014г. е Председател на Съюза на българските писатели.

28th Aug2015

Обърни се с гняв назад, част 2

by Черно и Бяло

Едно интервю на Величко Хинов с поета Георги Джагаров

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров: „Знам, че Луканов извърта и хитрува”…
ВХ: Изглежда, че отново настъпи време разделно?
ГД:
Настъпи и то по-лошо, защото преди бяхме се научили да заобикаляме така наречения класово-партиен критерий, за нас той беше повече обща фраза, отколкото практика. Сега отново се връщаме към него, но в разделителната му, антикултурната му същност. Враждуваме помежду си, за да доказваме кой е бил по-близо до предишната власт и в зависимост от това да му теглим ножа.
ВХ: Според вас какви ще бъдат резултатите?
ГД:
Много просто – политическо разчистване на сметки. До вчера вие бяхте талантите, от днес нататък сме ние. Но въпросът е там, че талантът не се дава с политика, той е дар от природата и ако една политика не се съобразява с този факт, както сега това става у нас, тя рано или късно се проваля.

ВХ: В този смисъл предишният режим подкрепяше ли талантите?

ГД: Безспорно! Това може да се види по отношението към Илия Бешков, Елин Пелин, Багряна, Панчо Владигеров и много други. Режимът им прощаваше политическите увлечения, за да ги привлича на своя страна и да укрепва положението си. Не забравям, че са били извършени и престъпления, но тях ли ще използваме сега като примери?

ВХ: Като вземем предвид само талантливи хора, може ли един талант да се замени с друг?

ГД: Талантът е изключение и той не може да се замени дори с по-голям талант. Не може с Христо Ботев да замениш Димчо Дебелянов или Николай Лилиев. За обратното да не говорим. Такава замяна била една варварска реституция, при която вместо да възстановим някаква ценност, ще съсипваме и унищожаваме други ценности. А като вземем предвид и покровителството, което бившият режим отдаваше на социалните, патриотичните и революционните мотиви в нашата литература, нищо няма да ни попречи да посегнем и върху имената на Ботев и Вазов.

ВХ: Вие бяхте приятел на Пеньо Пенев. Неотдавна в „Демокрация” излезе една бележка срещу вас, в която се цитираха думите на Пеньовия брат, защо не излязохте с опровержение?

ГД: Такива бележки не се опровергават. По-добре е да запушиш нос и да отминеш, и да не се обръщаш назад, дори и с гняв. За мен паметта на Пеньо е свята. Аз съм му посветил стихотворение още когато беше жив. Той също ми е посветил. Завещал ми е тетрадките си, нарекъл ме е и в живота, и в смъртта си свой брат. Повече какво бих могъл да кажа, освен да спомена за трийсетте сребърника? И кой, и защо ги дава?

ВХ: Не виждам да сядате сега с Дамян Дамянов, Любомир Левчев, Константин Павлов и някои други поети, за които някога така решително се застъпвахте?

ГД: С Дамян Дамянов не сядам по понятни причини, но продължавам да обичам неговите талантливи и силни стихове. Същото бих могъл да кажа и за Любомир Левчев. Не съм се отказал и от Константин Павлов, въпреки че върху нашите отношения отдавна е легнала студена сянка. Не мога да се откажа, защото не аз, а той някога написа, че няма нищо по-противно от затлъстял поет, както и онзи страшен стих за пепелянките, които изпраща за дребни услуги при свои приятели. Не съм се отказал от нито един автор, за когото някога съм си мислил, че ни носи предчувствие за пролет в нашето общество.

ВХ: Изобщо вие редовно се застъпвахте за млади автори. На какво се дължи тази ваша слабост? Или това беше някаква роля, която ви се диктуваше отгоре?

ГД: На мен никой никога не ми е диктувал, някаква роля. Не е възможно да ми се диктува. Ролята, за която ме питате, се наложи естествено. Тогава аз публично се бунтувах срещу сталинизма във всичките му модификации. Наоколо се създаваше електромагнитно поле, което привличаше и моите връстници, и по-младите от нас. След унгарските събития през 1956 година срещу по-младите започна масирана атака в печата, но целта беше да бъде изолиран от тях, да им бъда противопоставен като човек, който им оказва лошо влияние. Ние решихме да отстояваме правата си заедно. Това стана на едно обсъждане през 1957 година. Така продължавахме по своя път, докато през 1963 година Тодор Живков произнесе известната си реч за литературата.

ВХ: Как я възприехте, като нападка или като грижа за вас?

ГД: Имаше и едното, и другото. Но същественото беше, че се отричаха нашите опити да пишем така, както изискваха нашите преживявания. На предварително съвещание в ЦК е било цитирано стихотворение от Велин Георгиев, след което е било прочетено и едно мое. Разгневени гласове са викали по мой адрес – мястото на този е в затвора, да се изключи от партията, той е тарторът и др.п. Всичко това бързо го научихме, но струва ми се, че не се уплашихме.

ВХ: Това личи и от редица ваши статии.

ГД: Знаете ли, аз съм израснал в страшно бедно семейство, не съм имал нито културна среда, нито вуйчо владика да ми подаде ръка. Забелязаха ме мои учители, а по-късно и редакторът на „Българска реч” Малчо Николов, появи се една вечер и Радой Ралин. Когато през 1945 година получих от Христо Радевски едно насърчително писмо, три пъти съм обиколил Сливен от вълнение. Знам какво е да ти се каже навреме добра дума. Това изби у мене като вътрешен подтик. Освен това вярвах и на усета си за таланта и на радостта, която ми доставяше неговото появяване. Като си мисля сега за тази роля, разбирам, че общо взето правилно съм се насочвал.

ВХ: Блага Димитрова, с която заедно сте следвали в Ленинградския и Московския университет и заедно сте завършили Литературния институт „Максим Горки”, как се отнасяше към вас?

ГД: Да, тя беше аспирантка, подготвяше кандидатска дисертация за Маяковски, аз бях студент. Помагала ми е, разбира се. Тогава тя плуваше по гребена на вълната и оттам понякога ми помахваше с ръка да опитам и аз по-нависоко, но не успявах, не ми вървеше, обърквах се сред другите вълни на живота, които бушуваха около мене.

ВХ: Защо отношенията ви сега не са добри?

ГД: Не сега, а отпреди двайсетина години. Защо? Ще ви разкажа за един случай от началото на месец септември 1989 година. Повика ме в ЦК Тодор Живок, сложи две тъмнозелени папки на масата, седна.

АЗ: (все още прав): Добър ден, другарю Живков!
ЖИВКОВ: (разсеяно): А-а! Сядай, сядай!
АЗ: (сядам): Някаква задача ли има?
ЖИВКОВ: (изведнъж грубо): Слушай, ти докога ще се занимаваш с тази Блага Димитрова?
АЗ: (стреснато): Как докога?…
ЖИВКОВ: Търсиш връзки с нея и мъжа й, Йордан Василев ли беше? Опитваш се да хвърляш мостове! (Гледа ме строго). Джагаров, тя те мрази! Разбираш ли какво ти говоря? Мрази те повече от мене! Като чуе името ти – побеснява, змии и гурещи бълва!…
АЗ: Това са наши лични отношения!
ЖИВКОВ: Лични! Каквито и да са, няма да ги оправиш! Знаеш ли коя е тя?
АЗ: Заедно сме учили. Знам какво ще ми кажете.
ЖИВКОВ: (отваря горната папка): А това на кое разузнаване служи, знаеш ли? На КГБ или на ЦРУ? Или и на двете едновременно? Или и на трето? Знаеш ли!…
АЗ: Другарю Живков, не ме поставяйте в неудобно положение!
ЖИВКОВ: (прелиства папката): Виж тук, виж! Ако искаш, сам чети! Това са достоверни сведения! Не съм ги събирал аз, за това си има специални органи. Сто пъти съм ги предупреждавал да не измислят! Ето – виж, виж!
АЗ: Нищо не искам!…
ЖИВКОВ: А мъжът ѝ знаеш ли кой е?
АЗ: Беше състудент на жена ми. През 1955 година му помогнах да бъде назначен в списание „Септември”. Но Тодор Павлов го уволни без мое знание. Оттогава…
ЖИВКОВ: (прекъсва ме): Бачо Тодор имаше верен усет за хората!
АЗ: Верен – неверен, поводът беше, че Блага и съпругът ѝ са изтъквали на преден план в нашата критика Владимир Василев.
ЖИВКОВ: Не това, Джагаров! Ние към Владимир Василев си оправихме отношението. Не това е поводът! (Затваря едната папка, отваря другата, прелиства я.) Баща му на този, как беше, Йордан, Йордан Василев, е умъртвявал ранени партизани! Ти представяш ли си? Не ги е лекувал, а ги е умъртвявал, тровил ги е! Какъв лекар? Убиец! Затуй е пострадал след Девети! Затуй сега синът му мрази всичко! Другите мрази! Себе си мрази! Може би е развил някоя болест…
АЗ: Не ми се вярва.
ЖИВКОВ: (рязко, натъртено): Не ти се вярва! (Гледа ме остро). Не ти се вярва и предложи Блага Димитрова за Димитровска награда!
АЗ: Блага Димитрова е факт в нашата литература. Написала е хиляди страници стихове, поеми, проза…
ЖИВКОВ: (прекъсва ме): Възхваляваше вождовете! Стихове за вожда! Червенков на мавзолея! Литература! Опитвал съм да чета, не може да се чете, а ти!…
АЗ: Тя заслужаваше признание. Безпартийна е, но винаги се е вдъхновявала от борбата за социализъм, от успехите в нашето общество.
ЖИВКОВ: Заслужавала е според тебе, но Политбюро мисли иначе. (Прелиства ту едната папка, ту другата.) Ето – виж!…
АЗ: Може да е допускала грешки…
ЖИВКОВ: (затваря папките): Джагаров, това не са грешки, а престъпления! Къде, в коя страна се търпи такова нещо? Ние не сме отмъстителни. След Априлския пленум крачка по крачка вървим към демокрация. Разбира се, наша си демокрация, социалистическа. Подаваме ръка на всеки. Но тези хора са тръгнали против Конституцията и законите! Какво искат? Да кажат поне какво искат! (Мисли). Искат власт, това е! Власт, власт! А ти им пригласяш!
АЗ: Моля ви, другарю Живков, не вярвам, че…
ЖИВКОВ: (тупва с лявата длан по масата): Е, като не вярваш, троши си главата! (Става). Хайде, че имам работа! А ние ще видим…

ВХ: Потвърди ли се това, което ви е казал Живков?

ГД: За папките не знам, но другото – за властолюбието и двуличието, се потвърди. Бях потресен, когато една жена, една поетеса, каза – да изсъхне ръката, която!… Блага проклинаше, а Данчо размахваше бич из коридорите на научните институти. Потресен беше и Петър Динеков. А той не може да бъде обвинен в пристрастие.

ВХ: Значи ли, че Младенов не случайно я покани да го придружава до Париж през май 1989 година?

ГД: Много преди това аз сам ходих в Министерството на външните работи да убеждавам Младенов, че Блага е човек, който заслужава доверие, че на нея могат да се възлагат по-специални и престижни задачи.

ВХ: Умеете ли да забравяте лошото, което някои хора са Ви сторили в живота?

ГД: Мисля – да.

ВХ: Тогава защо на няколко пъти споменахте в лош смисъл Младенов и Луканов?

ГД: А вие не знаете ли какво направиха те срещу мене? Нямам ли право на самоотбрана? Моята самоотбрана е да казвам истината и ако тя е неприятна, аз ли съм виновен?

ВХ: Откога се познавате с Петър Младенов?

ГД: От времето на Световния младежки фестивал в София. Младежки деец, който до такава степен превъзнасяше Живков, че ми дотегна и се скарахме. Предполагах, че прави това, за да се похвали на Живков и не се излъгах. Оттогава все съм си мислил, че този човек е груб и безпощаден кариерист, но съм допускал, че като министър на външните работи ще се поотрака, ще стане по-внимателен към хората, ще се промени за хубаво. Допусках това до самия десети ноември 1989 година, затуй и гласувах за него. Допусках това и до 14 ноември, когато изведнъж възстанових старото си впечатление и реших – дотук, другарю Младенов!

ВХ: А с Андрей Луканов?

ГД: Познавам го от по-рано. Андрей беше умното, способното момче на мама и тате, на целия род Луканови. Така растеше той. Да расте, да порасте, да управлява България! Няма да си кривя душата, изпитвал съм симпатии към него, радвал съм се на стремителното му издигане към върховете на властта. Безспорно умен, безспорно културен, безспорно способен и обигран в политиката. По едно време Живков го гласеше или за министър-председател, или за генерален секретар, беше му открил дори някаква роднинска връзка с Левски. После замлъкна, не споменаваше вече името на Луканов, питаше се защо, а то било, защото Луканов наляво и надясно уреждал хора от родата си, провалял валунтите баланси на страната и други подобни.

ВХ: Изпитвате ли неприязнени чувства към Луканов?

ГД: По-скоро противоречиви. Не може той, ако е човек с култура и съвест, да събере Комисията за вината на БКП и да й нареди да включи името на един поет въ всички списъци. Такава постъпка може да си позволи само един потаен и опасен демагог. Бях на негова страна, когато незаконно го арестуваха, но съм против него, когато го слушам да говори от трибуната на парламента или по телевизията и радиото, защото знам, че извърта и хитрува. А сега, кажете ми, с кого още искате да ме сблъскате?

ВХ: За някои лидери на крайно сините няма да Ви питам.

ГД: Някои от тях бяха някога мои близки по работа и на чашка, разбирахме се, много неща сме си казвали за съдбата на България, а те, изглежда, са забравили това, но Бог вижда, както се казва в един старобългарски надпис.

ВХ: Може ли за малко да се върнем към началото на нашия разговор. Хората имат превратна представа за Вас като държавник. Той ли пречеше на поета или поетът пречеше на държавника?

ГД: И двамата си пречеха, а това беше за добро и на гражданите, и на читателите. Казвал съм го и друг път. Държавната работа е по задължение, работата на поета е по призвание.

ВХ: Пиесата ви „Прокурорът” се игра по много сцени на света, тълкуваха я като първи художествен удар срещу механизмите на сталинската система у нас, режисьорът Любомир Шарланджиев направи филм с великолепни актьори, но филмът повече от двайсет години беше забранен, а вие бяхте на такъв отговорен пост, как да си обясним този факт?

ГД: А вие как си мислите, че всичко ми е било разрешено? А как си обяснявате, че престанах да пиша? Живков е казвал за мене – не пише, защото знае, че партийната критика отново ще го погне, но този път ние няма да го защитим! Казвал съм му – другарю Живков, пуснете поне филма! Отговарял ми е, че отново ще го види, но ми е казвал и друго – че съветските другари били против, някакъв Романов! Веднъж с Венчето, Невена Коканова, се бяхме разбрали и тя да говори с Живков, и аз да говоря, говорихме, но нищо не се получи.

ВХ: Ако сега трябваше да напишете пиесата, какви щяха да бъдат героите ѝ?

ГД: Същите, както и пиесата! Със същия патос, със същата болка и надежда.

ВХ: Живков по този начин не е ли държал поета за гърлото?

ГД: Днес всичко може да се каже. Но на Живков аз съм признателен, че ме е спасявал от моите противници, които не бяха малко, а не затуй, че ме е държал за гърлото, ако изобщо е правил това.

ВХ: Всъщност може ли да се твърди, че всичко е започвало и завършвало с Живков?

ГД: Всичко това е системата. Живков ли я започна? Не, разбира се! Макар че той най-дълго стоя начело. Но пред нашите очи той все повече откриваше нейната негодност, а през последните години направо я отричаше, и то в спорове с Гобрачов. Ще мине време и ако не ние, нашите деца ще разберат какъв държавник сме имали.

ВХ: Казахте ми, че не умеете да лъжете и че това Ви е струвало твърде скъпо както по време на борбата срещу фашизма, така и по-късно – в условията на тоталитаризма. Какво ще кажете за тези ваши другари, които писаха срещу вас?

ГД: Случайно се срещнах с един от тях, смее се, върви към мене, протяга ръка, казвам му – Не ви ли е срам! – а той ми казва – Ти защо напусна партията?

ВХ: Наистина – защо?

ГД: Сто пъти ли да обяснявам? Каквото е имало да казвам, казал съм го в писмото до партийната организация. Вижте там, в „литературен фронт” от януари 1990 година. А може и да прочетете някои неща, които съм публикувал преди пет или преди двайсет години. Слушали сте предаването по телевизията за посещението на една група писатели в САЩ през 1980 година. Помните ли, че тогава повече от половин час говорих срещу партийната пропаганда, че тя ни лъже за американския начин на живот? Помните, нали? Не съм от онези, които бързо си сменят възгледите, бързо се приспособяват към новата обстановка.

ВХ: Разочарован ли сте от днешната политика?

ГД: Не разочарован, а ужасен! Търсим път към Европа – на запад или на изток, на север или на юг, но не и към себе си, а може би този път към самите нас е най-верният, защото Европа е в нас, и то много по-рано, отколкото за някои други народи. И какво постигнахме досега, освен приказки за свобода и демокрация? Стопанска разруха, грабежи и спекулации, престъпност, проституция, СПИН, безработица, глад и мизерия за по-голямата част от народа! Съсипахме държавата си, объркахме отношенията си със съседите, отново затваряме всички изходи, за да си оставим само един, от който най-сигурно ще влезем в клопката.

ВХ: Вярвате ли на нашите днешни политици?

ГД: Има умни и гъвкави политици, на които вярвам, без да ме интересува от какъв цвят са. Вярвам например на Беров, че той и неговият екип ще овладеят хаоса, ще сложат спирачки на инфлацията, ще въведат поне малко ред и законност в нашите обществени отношения.

ВХ: Смятате ли, че за българина е характерно да бяга от себе си и да търси спасение навън?

ГД: Не мисля, че това е черта на българина. Изобщо не мисля, че за българина трябва да се говори така на едро, ту да го изхвърляме на сметището, ту да го въздигаме до небесата. Той е и такъв и онакъв, каквито сме и ние, и ако някой от нас е подлец и разбойник, това не означава, че всички сме подлеци и разбойници, както не означава, че ако някой от нас е гении, то и всички ние сме гении. Защо едни остават тук да носят заедно кръста на родината ни, а други бягат към чужбина? Накъде бягат? Не съм Албания или към Бангладеш, а към Германия, Франция, Съединените американски щати, защото се надяват, че там наготово ще получат това, което не са успели да постигнат с труда си в България. Бягат, за да грабят от богатствата на други страни и народи. Но това не е спасение, а пълно нравствено падение. За тях се отнася приказката, че ние сме племе талантливо, ученолюбиво, работливо, горделиво и най-вече – крадливо! Това ли е българинът? Не, това са някои българи!

ВХ: За какво най-много съжалявате в живота си?

ГД: Съжалявам, че разпилях много от силите си и не успях да дам на хората всичко онова, което те очакваха от мене.

ВХ: Какво би могло да ви пречисти от угризения на съвестта?

ГД: Съзнанието, че мога да поправя грешките си, че мога да изгарям в творческите си мъки и, разбира се – да обичам с най-чистите пориви на душата си.

ВХ: Вашият бивш шофьор имал няколко мерцедеса, това може и да не е вярно, вие вече не се возите на служебен мерцедес, липсва ли Ви?

ГД: От служебния мерцедес слязох в въздишка на облекчение, наблизо нетърпеливо потропваше с крак моят млад и силен Пегас, хванах го за гривата и сега той ме носи навсякъде, където си наумя.

ВХ: Благодаря Ви за този разговор.

27th Aug2015

Обърни се с гняв назад, част 1

by Черно и Бяло

Едно интервю на Величко Хинов с поета Георги Джагаров

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров, снимка: monitor.bg

Георги Джагаров: „Знам какво са говорили в политбюро – да ме унищожат!”
ВХ: Господин Джагаров, нашите читатели са предимно млади хора, не ви познават, а доколкото научават нещо за вас, това е по-скоро докосване до едно ехо, отколкото среща с вашата личност. Това смущава ли ви?
ГД:
За никого не е приятно да се откъсва от младите хора. Ако те не търсят и не четат един автор, той е загубен. Но аз не мисля да произнасям подобна присъда над себе си. Сега всичко е объркано, още не се знае кое какво е. Моите връзки с младите хора се прекъснаха изкуствено. Едва когато се възстановят, ще мога да отговоря на вашия въпрос. Тогава се разбера нужни ли сме си с младите хора един на друг, заедно ли ще вървим към бъдещето или ще се разделим. Но при всички случаи не искам младите да губят. Досега винаги съм бил с тях, пък и те са били с мен. По-нататък животът ще решава.

ВХ: Младите хора и да ви търсят, не могат да ви намерят по книжарниците, от десет години насам вие не сте се появявали с нова книга, нито преиздавате някоя от старите.

ГД: Така е, защото аз не съм професионалист. Писал съм от време на време, когато ми дойде и както ми дойде. Това е лошо, но какво да правя? Не можах да се преборя с характера си. Оправдавал съм се с една или друга заетост, както и с това, че не е важно колко си писал, а как си го написал. Късно разбрах, че вдъхновението не идва на готово, че то е едно постоянно състояние, което се поддържа с труд и постоянство. Само тогава авторът може по-често да се среща с читателите си и да си сверява часовника с тях. Съжалявам, че пропуснах тази възможност и сега ми се налага да се разплащам с лихвите. Не че не съм правил опити да се затворя някъде и да се отдам на писане, но не съм успявал. Надявал съм се да успея поне през тези няколко години, но както виждате, отново котка ми мина път.

ВХ: Имате предвид атмосферата около вас?

ГД: Това малко ли е? Цял живот да се блъскаш с убеждението, че създаваш някакви ценности за народа си и накрая да дойде някакъв политически или литературен мошеник и да разруши всичко, което е било смисъл на живота ти, това как ви се струва? Не, не мисля, че всичко ще бъде разрушено, стъпкано и оплюто, но ме измъчва самото това явление, самият този стремеж да се руши, да се тъпче и оплюва. Някога ние цитирахме Кавафис за варварите, които още дойдат, а се оказа, че те са били тук, при нас и сред нас.

ВХ: Вие бяхте заместник-председател на Държавния съвет, това може би…

ГД: Един от заместник-председателите!

ВХ: За другите не се говори, кои бяха те?

ГД: Митко Григоров, Пеко Таков, Ярослав Радев. Имаше и двама първи заместник-председатели – Кръстьо Тричков и Петър Танчев. Общо шест души.

ВХ: Как си обяснявате това пристрастие към вас?

ГД: Да оставим читателите са ми да си отговорят.

ВХ: Може би защото след ноември 1989г. вие пръв напуснахте БКП, подадохте си оставката отвсякъде, отказахте се от всички звания и отличия на бившия режим, обявихте се за независим народен представител, обърнахте гръб на новите партийни и държавни ръководители?…

ГД: А нямах ли това право, когато се провъзгласяват принципите на свободата и демокрацията? Беше ми дотегнало да завися от една партийна върхушка, тя да ми определя как да живея и какво да правя. Новите властници бяха от същата тази върхушка, познавах ги много добре с тяхната страхливост и непочтеност, с тяхното грубиянство и властолюбие, само че сега искаха да се представят в друга светлина, да си измият ръцете и да излеят помията върху главата на Тодор Живков, пък и на всеки, който им беше неудобен. Аз не им бях удобен, защото рано или късно щях да ги разоблича. Въпросът беше – къде? В партията или извън партията? Предпочетох това да стане извън партията, за да не й усложнявам положението отвътре. Но тези хора не разбраха за какво става дума. Знам какво са говорили в заседание на Политбюро – да ме унищожат! Затуй надигнаха срещу мен цялата си сбирщина от лъжци и клеветници. Мислеха че лесно ще се справят, като пуснат в ход понятията живковизъм, живковисти, както е постъпвал и техният учител Сталин с троцкизма и троцкистите, с бухаринщината и бухаринци. При това аз бях уязвим, защото Живков наистина ме е защитавал, но от кого – от такива като тях! Бях сам, а тълпата ревеше, искаше да разкъса някого и те я насочваха срещу мен. Това са същите, които преди три години заповядаха да бъде арестуван Живков, а сега го оплакват без дори да се засрамят, че те са виновни.

ВХ: Бихте ли казали с какво по-конкретно сте се занимавали в Държавния съвет?

ГД: Това не е тайна за никого, ако сериозно се интересува. През първите няколко години бях председател на Съвета за развитие на духовните ценности на обществото, помощен орган, който имаше за задача да подготвя стратегически разработки. По-късно този съвет беше прехвърлен към Министерския съвет. Отговарях и за работата на две комисии, едната – по националните и международните награди, другите – по наименуването и пренаименуването на обекти с национално и местно значение – села, реки, върхове, местности, параходи и др.

ВХ: Неотдавна един народен представител каза, че сте възглавявал и комисия по възродителния процес?

ГД: Излъгал е горкият, но може би не от злонамереност, а от незнание. Ако е имало такава комисия и аз съм я възглавявал, сега бих намерил основание да се похваля с нещо полезно и исторически необходимо. Защото аз не бих се занимавал с насилствена и кампанийна смяна на мюсюлманските с християнски имена, а бих се заловил с механизмите на нашето национално съзнание, с националното възпитание и образование. Всеки народ има право на това, нашият – също. Така че възродителният процес не може да се отхвърля и осъжда, без да се накърнят интересите ни като нация. Друг е въпросът, че в него са взели участие и престъпници, но аз питам – а в кое благородно дело не са участвали и престъпници?

ВХ: Одобрявате ли асимилацията по принцип?

ГД: Дали я одобрявам или не, това няма значение. По-важно е, че тя се е вършила и се върши навсякъде по света. Ако един чужденец, който живее в България, е решил да се срасне с нашия народ и възпитава децата си да бъдат българи, аз не виждам в това нищо осъдително. Друго е, ако това го прави под натиск на държава, на партия или на някаква друга институция. По този начин – насилствено или с различен род съблазни, са били асимилирани по време на робството милиони българи. В националната си политика ние не можем да не държим сметка за този факт. Затуй ми се струва странно, че някои политици говорят за две национални общности у нас. Ние сме се изградили исторически като една национална общност. Това съвсем се означава, че се пренебрегват интересите, своеобразието на различните етнически групи, напротив! При това нито една от тях не е териториално обособена от българския народ и да се представят сега претенции към териториално обособяване по села и градове, не е нищо друго освен проява на антибългарски национализъм, на насилствена асимилация, която ни е позната от далечното минало.

ВХ: Работата на Комисията по наименованието и пренаименованието на различни обекти не е ли била свързана и с личните имена на гражданите?

ГД: Не, разбира се! Но когато комисията се преустрои в Комисия по езиковата политика, някъде след 1986 година, ние настоявахме нашите учени да подготвят и да издадат пълен Именник на българските граждани, за да бъдат улеснени родителите в избора на имена за децата си. В този смисъл особено настойчив беше проф. Заимов, а ние успяхме да издадем кратък препоръчителен именник, в който наред с християнските, бяха включени и редица мюсюлмански имена. Не забравяйте, че в именната си практика ние се сблъскваме с какви ли не щуротии, например с имена като Проститутка, Телефонка, Язовир, Пръцко и др. п. Ще се съгласите, че държавата не бива да позволява на своите граждани да заклеймяват децата си със срамни и позорни имена. Иначе съм бил за пълно равноправие между именните системи на различните религиозни общности.

ВХ: Според вас езикът може ли да управлява?

ГД: Това е все едно да ме питате дали могат да се управляват земетресенията или ветровете. Не, езикът не може да се управлява, той се движи по свои вътрешни закони, почти равнозначни на природните. Но ако тези закони не могат да се управляват, може да се управлява отношението на човека към тях. Затуй ги изучаваме и когато ги формулираме ясно и точно, те ни служат като норми за поведение, повишават езиковата ни култура, подпомагат езиковото ни общуване. На тази основа възникват азбуката, правописът, стилистиката, литературният език.

ВХ: Наближава най-българският от всички български празници – 24 май, денят на светите братя Кирил и Методий. Разказахте ми как сте го посрещали като дете. Имате ли да споделите нещо извън детските си и ученически спомени?

ГД: Този най-български от всички български празници е преминал през много изпитания, но – слава Богу! – винаги е побеждавал, а с него е побеждавал и българският дух, съзнанието ни, че „и ний сме дали нещо на светът!”. Може би тъкмо поради тази сила, която носи в себе си, той почти беше забранен по времето, когато България беше управлявана от такъв интелигентен сатрап като Вълко Червенков. Празникът беше сведен до просветните, научните и културните организации. Изчезнаха трицветните знаменца, шумните орляци на деца по улиците, песента „Върви, народе възродени!”. Груба и тежка ръка удари българина по душата.

ВХ: Кога празникът беше възстановен?

ГД: След 1956 година и тук не мога да не подчертая заслугата на Тодор Живков. Празникът отново се превърна в общонароден, стари и млади, жени и деца, ученици, студенти, писатели, учени, инженери, лекари, работници и селяни, уки и неуки – всички ликувахме! Слушал съм какво си говорят чужденци – такъв народ, който може да чества азбуката и словото си, е велик народ, народ със светло бъдеще! Но системата не би била тоталитарна, ако не беше се възползвала и от този празник, за да възвеличава себе си. Потоците от народ се насочваха към трибуните, от където партийни и държавни ръководители трябваше да приветстват хората, а хората да приветстват ръководителите си. Застанал съм за малко на мавзолея, до Стоян Михайлов, гледам манифестацията и тръпна от възмущение. Стояне, казвам, виж, виж как наред с образите на нашите първоучители, на Климент Охридски и Черноризец Храбър, на Патриарх Евтимий, Отец Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Вазов над главите на хората се мандахерцат и физиономиите на Пенчо, на Гришата, на Пешо! Идиотщина, казва Стоян, трябва нещо да се направи, не може така! Внеси предложение!

ВХ: Внесохте ли?

ГД: Много пъти съм занимавал Живков с този въпрос, подкрепяха ме Балевски и Зарев и представете си, че Живков се съгласяваше, но не смееше да постави този въпрос в Политбюро, за да не обиди другарите, с които работеше. През 1989 година направих и писмено предложение как да преминава празникът, но от ЦК не получих никакъв отзвук.

ВХ: Знам, че се водеха спорове как да се нарича езикът, за който светите братя са съставили нашата азбука?

ГД: Дълги и неприятни, преднамерени спорове. Нашите учени, повечето от тях не отстъпваха от научната истина. Тя се оспорваше от наши славянски братя, които твърдяха, че езикът бил общославянски. Но по онова време славянските езици са били достатъчно разграничени един от друг, всеки си има своите характерни и речникови, и фонетични, и структурни белези, така че Константин- Кирил Философ и брат му Методий не са се заели да правят азбука за някакво славянско есперанто, а за езика, който им е бил майчин, тоест – езика на българските славяни. За това има достатъчно доказателства. Но се намери един руски специалист, който аргументира отрицателното си становище с това, че в ХІ век българите още не били славяни, следователно и езикът на двамата братя, първият книжовен език на славяните не можел да се нарича български. Негова милост се правеше на разсеян, занимаваше се с научна демагогия. Защото българите на Аспарух вече втори век са общували със славяните от своята държава на техния славянски език и защото славяните в тази българска държава няма как другояче да бъдат наричани освен както се наричат и днес – българи. Не искам тук да продължавам един научен спор, а само да изкажа мнението, което съм поддържал тогава. Понятието славянски, старославянски е много услужливо, много удобно, ако трябва по равно да се разпределят богатствата на една велика езикова култура, но то е абсолютно неприемливо, ако трябва да се отстоява истината. А тя е в това, че езикът, на който е съставена азбуката, е език на българските славяни, повтарям – български език, сега старобългарски.

ВХ: Водеха се спорове и за азбуката. Вашето мнение тогава и днес?

ГД: Няма спор, че солунските двама братя са съставили глаголицата. Спорът е кой и къде е съставил кирилицата. Повечето специалисти приемат, че тя е съставена от Климент Охридски в чест на неговия учител. Но ако това е вярно, тя още през девети век би могла да се нарече кирилица. Такова нещо няма. Думата е образувана по-късно. Никой от учениците, които са се клели пред Христовия кръст да бъдат верни последователи на своите учители, никой никога не би си позволил да отстъпи тази клетва, да се отклони от свещените букви на глаголицата. Това би могъл да си позволи друг учен мъж на тогавашна България, царският син Симеон, човекът, който е завършил образованието си в Цариград и предполага се, до съвършенство е владеел гръцките писмена, само той и кръгът от просветени люде около него. Преписването на свещените книги в Плиска и Преслав, вече преведени на български от двамата братя и техните ученици, е ставало под диктовката на Климент, Наум и другите, но с кирилица, а не с глаголица, защото глаголицата е била по-трудна за усвояване и приложение. Такова си беше моето мнение тогава, такова си остава и досега. А да се нарича нашата азбука славянска, за мен е също неприемливо, защото половината славянски народи си служат с латиница. Еднакво приемливо за всички би било да наричаме нашата азбука кирилица, както би трябвало да я наричат и сърби, и руснаци, и украинци, и белоруси, че и десетки други народи и народности, ако толкова се дразнят от името българска.

ВХ: Какъв смисъл влагате в понятието майчин език?

ГД: Зависи от повода. Ако ме попитате кой е моят майчин език, аз естествено ще ви отговоря – езикът на майка ми. На този език не се говори никъде извън семейството. Ние с братята и сестрите ми, с нашите близки и познати си имаме свои думи, свои интонации, това беше моят майчин език. Вие също имате свой майчин език. Но ако някой ме попита, ето, както сме си заедно, кой е вашият майчин език, ние и двамата ще отговорим – българският, защото и вашата, и моята майка говорят български. Това вече е друго равнище на майчин език. Има и по-високо равнище, това е майчиният език на всички ни, езикът на нашата земя, езикът на нашата държава и на нашето общество, езикът на който се разбираме в производството, в културата, в управлението, майчиният език на родината. Докато моят семеен или групов майчин език е равнопоставен на вашия семеен или групов майчин език, езикът на майка България е равнопоставен на други национални езици по света. В този смисъл в семейството или групата всеки от нас може да общува на какъвто език иска – немски, руски, английски, турски, цигански, това е негово право и тук никакви фактори не могат да му се бъркат в избора, стига да не пречи на другите, стига да не подменя със своя си семеен или групов майчин език, майчиният език на нацията, езика, на който общуваме всички. Извинете, че усложних отговора си, а исках да кажа нещо съвсем кратко и просто – че на общонационално равнище може да има само един майчин език и той е българският.

ВХ: Но турците в България не признават българския за свой майчин език.

ГД: Не турците, а турските националисти. Те се противопоставят на българския език, те искат да обособят и да затворят българските турци в семейния им майчин език, защото знаят, че езиковото обособяване води до териториално обособяване. Досега това се вършеше на равнище село, оттук нататък ще се върши по райони, ще се върши с наше участие, както се вършеше десетилетия подред по указание на Коминтерна. Сега указанията идват от другаде. Ние сме пречка за много чужди интереси тук, на Балканите. Затуй и много сили се опитват да ни изтърбушат отвътре. Ето в момента на българска земя се вдигат седем или десет телевизионни ретланслатора, които ще излъчват програми на турски език. Това са седем или десет ковчега, приготвени за още една част от българската езикова общност. Не съм чул някаква държавна институция да е възразила. Всички мълчим, примиряваме се. Кажете ми, къде другаде по света може да се случи подобно нещо? Никъде. Ние сме като разграден двор, всеки може да влезе и да прави каквото си иска. Няма да му се разсърдим, няма да го поканим да си отиде, откъдето е дошъл. При това ще ни поучава как трябва да се отнасяме към българските турци, като че ли той е живял с тях, а не ние. Той дори не знае, че съдбата им е да бъдат двуезични, да общуват помежду си на своя си майчин език, а с народа си – на български. Иначе как ще се развиват, как ще получават професии, как ще се осъществяват в живота? Тогава защо е това масирано настъпление срещу тяхната езикова самобитност? Техният език, както твърдят изтъкнати тюрколози, не е езикът на Радио Анкара, а по-друг език. Или всеки може да чете европейските документи както си иска? Ако се прилага една мярка, защо не се възстанови етническото своеобразие на българските татари, на казълбашите, на черкезите? Може би защото те вече са потурчени, а от потурчване все още никой не се е върнал у дома си? Но стига сме говорили по този въпрос, вече започвам да се обърквам!

ВХ: А как мислите, има ли македонски език?

ГД: Знаете ли какво си мисля – че както вървим от въпрос на въпрос, още малко и вие ще ме представите пред читателите като върл националист. А аз не съм такъв, ей Богу, не съм и не искам да бъда. Национализъм ли е да обичаш отечеството си с най-чистата обич, за която си способен? Национализъм ли е да отстояваш интересите на своя народ и не да го нареждаш пред другите народи, а да държиш за честта и достойнството му направо с тях? Ако това е национализъм, включете ме тогава в черния списък. Ето, вие ме питате има ли македонски език и знаете, че аз ще ви отговоря – не! Това, което се нарича македонски език, са българските говори в Македония. Виж друго нещо е там книжният език. Той до голяма степен е посърбен вариант на народните говори, изработен по всичките правила, които Сталин изискваше да се спазват от неговите верни и неверни ученици като другаря Тито. Този книжовен език е един от най-ярките примери, а може би и най-яркият пример за това как от една нация могат да се правят две, стига това да е в интерес на класовата борба, на пролетарската революция, а още по-точно – на една великодържавна политика тук, на Балканите. Емилиян Станев, иначе човек възпитан и сдържан, псуваше със седмици, когато му се споменеше за този титовско-македонски език. Но както и да е, реалностите са си реалности, на този език се пишат стихове, пиеси, романи, изучава се от децата, използват го техните родители. Въпреки това аз не мисля, че изходът е затворен веднъж завинаги. Сега се създават условия за добросъседство с Македония, за открити граници и открито общуване, така че въпросът ще се реши само по себе си, естествено и свободно. Нужно ни е само по-често да си гостуваме, да си разменяме книги и вестници, да си пишем като роднини и близки, и ние тук да се освободим от езиковата си надменност, от самочувствието си, че българският език е само този, на който ние пишем и говорим.

ВХ: Ще имаме ли един ден общ правопис?

ГД: Щом сме имали в миналото, ще имаме и в бъдещето. Това ще го решат нашите деца и внуци. Трябва да им вярваме.

ВХ: На 24 май как ще празнувате?

ГД: Над буквите, от които се правят думи, а от думите – изречения. Искам да видя внучката си Деница и внука си Младен как весело размахват знаменцата на нашата надежда. Искам още веднъж мислено да целуна ръка на моите учители, които са ме учили да правя добро в живота си.

ВХ: Достатъчна ли ви е сега тази „земя като една човешка длан”?

ГД: Тя винаги ми е била достатъчна – за радост и за мъка. И за любов, и за разочарования. И за приятели, и за врагове. И за смърт, и за безсмъртие. Какво повече?

ВХ: Тази година ще получим ли книга от вас?

ГД: Е, на толкова въпроси ви отговорих, позволете ми на този да не ви отговарям. Привършихме, нали? Затворили сме се тук, вие питате и дълго мълчите, аз пуша и дълго отговарям, сякаш двамата решаваме някакви съдбовни въпроси, а навън – погледнете само – слънце, слънце! Там от ъгъла на „Солунска” някой ме вика. Ще му се обадя. Казах ли ви, че и аз имам приятели!

21st Jul2015

Седем български списания – членове на ERIH PLUS

by Черно и Бяло

Потвърждението за включването на изданията в Европейския реферативен индекс идва след продължила половин година процедура по проверка и оценка

463414_386265574753258_1930190769_o

Седем престижни български научни списания, издавани от Министерство на образованието и науката, са одобрени и вече са включени в ERIH PLUS – Европейския реферативен индекс за хуманитарни и социални науки. Това са сп. „Стратегии на образователната и научна политика”, „Педагогика”, „Чуждоезиково обучение”, „История”, „Математика и информатика”, „Професионално образование” и „Философия”. Главни редактори на четири от изданията са преподаватели от Софийския университет – проф. Ирина Колева, проф. Емилия Василева, проф. Димитър Веселинов и проф. Пламен Митев, екипите на останалите три се водят от проф. Сава Гроздев – БАН, доц. Тоня Георгиева – Аграрен университет – Пловдив и доц. Георги Апостолов – Югозападен университет.

Потвърждението на ERIH PLUS идва след продължила близо половин година процедура по проверка на българските научни списания. Оценявани са различни критерии, сред които редакционна колегия с членове известни наши и чуждестанни учени, използването на система за анонимно рецензиране на постъпващите текстове (peer review), резюмета на англиски език за всички публикувани статии.

Вече трета година списанията, издавани от издателството на Министерство на образованието и науката – „Аз Буки”, спазват всички критерии на световните реферативни бази данни. Непрекъснато се увеличава броят на учените от цял свят, които желаят да публикуват свои текстове в българските научни списания. Изданията, някои от които имат над 70-годишна история, са място за публикуване на нови идеи, но и платформа за споделяне на опит и добри практики сред училища и учебни центрове от България и техни колеги от цял свят.


За ERIH PLUS

Европейският реферативен индекс за хуманитарни и социални науки (ERIH PLUS) е създаден и разработван от европейски изследователи под координацията на Постоянната комисия за хуманитарни науки (SCH) на Еропейската научна фондация (ESF). Началото е поставено през 2008 г. чрез създаването на ERIH. През 2014 г. отговорността за поддържане и обновяване на регистъра на организацията преминава към Norwegian Social Science Data Services (NSD). Реферативният индекс е преименуван на ERIH PLUS, за да покаже че освен хуманитарни, вече включва и научни издания в сферата на сочиалните науки.

Основната цел на Европейският реферативен индекс за хуманитарни и социални науки е да представя глобално най-добрите идеи, публикувани в академични издания от различни области. Индексът дава възможност на изследователите да представят по обективен начин пред цял свят значимостта на тяхната изследователска дейност.

02nd Jul2015

ІV Международен форум „Руският език чрез руската литература и руското изкуство“

by Черно и Бяло

От 25 до 28 юни 2015г. в София и Сандански се проведе ІV Международен форум „Руският език чрез руската литература и руското изкуство“ с участието на представители на Русия, България, Германия, Украйна, Полша, Румъния и Холандия. Във форума участваха повече от 200 човека – библиотечни специалисти, директори на детски градини и училища, учители и методисти, експерти, преподаватели в университети, в Българската академия на науките, представители на органите за управление на образованието и международни неправителствени организации – МАПРЯЛ, МПО, и различни други обществени организации и обединения. В сравнение с предишни аналогични мероприятия, посветени на руския език и руската култура, броят на участниците от България значително се е увеличил. В работата на Форума в София и в Сандански участваха преподаватели по руски език като чужд език от 94 образователни заведения от 40 града на България.

Forum_01

Форумът се проведе в рамките на международния проект на ОКИ „Столична библиотека“ и фонд „Руский мир“ със съдействието на Кмета на София, Министерството на образованието и науката на Република България, Посолството на Руската Федерация в България, Представителството на Россътрудничество в България – Руския културно-информационен център в София, Международната асоциация на преподавателите по руски език и литература /МАПРЯЛ/, Международното педагогическо общество /МПО/ в подкрепа на руския език, Държавния институт за руски език „А.С.Пушкин“ в Москва, Националната мрежа на българските базови учебни заведения с изучаване на руски език, Българската национална мрежа на преподавателите по руски език и култура, Дружеството на русистите в България и други руски и български организации.

Трябва да се подчертае, че Форумът по актуални въпроси на русистиката се провежда успешно вече четвърта година в столицата на България и осъществява следните цели:

  • търсене на иновационни подходи по въпросите на усъвършенстване на работата на библиотекарите в интеркултурна среда;
  • формиране на съвременни пътища на укрепване на позициите на руския език и руската култура в съвременния свят и установяване на конструктивно сътрудничество в дадената област;
  • обмяна на опит и добри практики в областта на методиката на преподаване на руски език като чужд в детската градина, училището и университета.

Необходимо е да бъде отбелязан приложния характер на майсторските класове, които се проведоха в детска градина №8 „Таврия“, 73 СОУ „Владислав Граматик“ и в СУ „Св.Кл.Охридски“.

Организатори на Форума и през тази година са фонд „Русский мир“ и Руският център при Общински културен институт /ОКИ/ „Столична библиотека“.
В рамките на Форума бяха проведени кръгла маса, три майсторски-класа, конференция и два методически семинара.

Получиха се приветствия от името на министъра на образованието и науката, заместник-министъра на образованието и науката на Руската Федерация, от кмета на гр.София, от ръководителя на Россътрудничество, от извънредния и пълномощен посланик на Руската Федерация в България, от президента на Международната асоциация на преподавателите по руски език и литература /МАПРЯЛ/, от Координационния съвет на МПО в подкрепа на руския език, от Синдиката на българските учители, от Представителството на Руската академия на науките /РАН/ и от Федерацията на съотечествениците.

В дена на откриването на Международния форум заместник-министърът на образованието и науката на България г-жа Ваня Кастрева проведе делова среща в Министерството на образованието и науката с представителите на всички стратегически организации в Русия, които взимат участие във форума. Срещата премина в топла дружеска атмосфера и от двете страни беше заявено желание за по-нататъшно продължение и развитие на успешната съвместна работа в областта на образованието и обучението на българските деца и младежи на руски език и руска култура.

В работата на кръглата маса на тема „Руският език и руската култура – основа на взаимно разбиране и конструктивно сътрудничество» взеха участие: Владимир Кочин – изпълнителен директор на фонд „Русский мир“, Маргарита Русецкая – ректор на Държавния институт за руски език „А.С.Пушкин“ /Москва, Русия/, Александър Коротишев – директор на секретариата на МАПРЯЛ /Санкт-Петербург, Русия/, Елена Омельченко – ръководител на организацията, на базата на която работи секретариатът на Международното педагогическо общество в подкрепа на руския език /Москва, Русия/, Валерий Волков – началник отдел за развитие на образованието в Комитета по образование на Санкт-Петербург, ръководители на Руските центрове, създадени от фонд „Русский мир“ в София, Пловдив и Варна, представители на други български и руски организации и ведомства, а също така преподаватели по руски език от България, Германия, Украйна, Холандия, Румъния и Полша. Участниците във Форума се запознаха с дейността и плановете за работа на стратегическите организации на Русия в областта на преподаването и изучаването на русия език и култура, с възможностите за разработка на нови проекти по дадената тематика. По време на работата на кръглата маса беше подписано Споразумение за сътрудничество между Държавния институт за руски език „А.С.Пушкин“ и Българската национална мрежа на преподавателите по руски език и руска култура.

На високо ниво бяха проведени майсторските класове по тематиката на Форума на базата на Катедрата по руски език в СУ „Св. Климент Охридски“, 73 СОУ „Владислав Граматик“ и детска градина № 8 „Таврия“.

Катедрата по руски език в един от най-старите висши училища на България – Софийския университет „Св. Климент Охридски“ – вече почти 70 години се занимава с подготовката на специалисти по руски език – учители за българските средни училища и преводачи.

Днес в катедрата се обучават бъдещи бакалаври-русисти, в т.ч. студенти от страните на Евросъюза, Китай и Турция. За онези, които желаят да получат степен на магистър-русист, във факултета по славянски филологии се предлага обучение по програмата „Език. Култура. Превод». Всички лекционни курсове се провеждат на руски език. Оттук и големият интерес към тези курсове у студентите от Полша, Естония, Чехия, Германия, Италия.
Катедрата по руски език подготвя и студенти, които са избрали за себе си като втора специалност „Руски език“. Като правило, в нея приемат студенти, владеещи руски език на ниво В1. Специалността е търсена и през тази година е избрана от повече от 20 студенти от факултетите по славянски и класически филологии. Обемът на часовете по втора специалност е 480 ч.
Преподавателите от катедрата провеждат занятия по практически руски език със студенти от други специалности, които изучават руски език като втори или трети чужд език. Така например, във факултета по славянски филологии, руският език е включен в програмата на специалностите „Славянска филология“, „Българска филология“, и „Балканистика“ /общият брой часове е 870/.
В катедрата се обучават студенти от други факултети, в които се провежда подготовка на специалисти по такива направления, като европеистика, класически и нови филологии, международни отношения, туризъм, етнология, история и др. – около 700-800 души.

Броят на желаещите да изучават руски език расте с всяка година. От следващата учебна година този предмет влиза в програмата на студентите, обучаващи се във факултета по икономика /като втори чужд език/ и във факултета по педагогика /факултативно/.

Преподавателите от катедрата са специалисти в своята област. Много от тях са защитили дисертации във водещи руски университети. Те активно участват в различни международни проекти в сътрудничество с учени от Русия, Германия, Италия, Румъния, Словакия.

От 2004г. към катедрата функционира Център по руски език „Акад. В.В.Виноградов“, в които съвместно с колегите от Московския държавен университет „М.В.Ломоносов“ се провежда тестуване по руски език като чужд език.
Целта на майсторския клас на тема: „Интегративен подход към адаптацията на текстове от съвременната художествена литература при обучението по руски език като чужд“, който проведоха със съвместни усилия Александър Коротишев – директор на Секретариата на МАПРЯЛ и доц. д-р к.п.н. Татяна Алексиева – завеждащ катедрата по руски език в СУ „Св.Кл.Охридски“ , беше да запознаят студентите и преподавателите от Университета с интегративната технология на адаптирането на съвременни художествени текстове при обучението по руски език като чужд език.

По време на занятието бяха представени ключови параметри на текста и характеристика на аудиторията, определящи избора на художествените текстове, бяха проилюстрирани основни подходи към въпроса за адаптирането на художествена литература за учебни цели, бяха обозначени пътищата за практическо решение на проблема за автентичността на първичния текст, беше демонстриран методическият инструмент на интегративната адаптация – т.н. „матрица на адаптацията“, и начин на интегративна адаптация на художествения текст с помощта на „матрицата на адаптация“.
Участниците в семинара се научиха да адаптират текстове с използването на интегративната технология, запознаха се с примери на текстове от съвременната руска литература, които могат да се използват при обучението на руски език като чужд. Като материал за анализа беше разгледан разказа на Захар Прилепин („Бабушка, осы, арбуз“), също така бяха представени текстове на Герман Садулаев („Бабушка, осы, арбуз“) и на Евгений Водолазкин („Служба попутчика“).

В 73 СОУ „Владимир Граматик“ в гр. София успешно беше проведен майсторският клас на тема: „Преподаването на литература при обучението по руски език като чужд в горния курс на училището“. Учебният час проведе Елена Димитрова – главен учител по руски език в 73 СОУ „Владимир Граматик“.
Официален гост на събитието в 73 СОУ „Владимир Граматик“ беше г-жа Йорданка Фандъкова – Кмет на София, която не само сърдечно посрещна и приветства участниците във форума, но и работи с колегите по време на открития урок.

Традициите на преподаването на руски език в 73 средно училище водят своето начало от 1968г. – тогава е било построено и открито училището. От 1989г. руският език се преподава като втори чужд език наред с френски, а по-късно и английски език. Като първи чужд език е определен немският език. В днешно време руски език се изучава от 5 до 7 и от 9 до 12 клас. Възпитаниците на училището постигат отлични резултати на олимпиади, многоезични конкурси и други състезания.

Например, Деница Дзипалска е победител от Международната олимпиада по руски език в Москва. Много от завършилите училището успешно вземат изпити по руски език, а също така ежегодно получават сертификати от Института по руски език „А.С.Пушкин“ за нива В1, В2 и С1.
Изучаването на литературни текстове при обучението по руски език оказва благотворно влияние върху нивото на качеството на знанията на средношколците. Към възприемането на тези текстове учениците се подготвят още през първата година на обучение на основата на работата по четене и разбиране на кратки текстове проза и стихотворения. Особеност на тези текстове са краткият обем, лексиката на базово ниво, използването на изучения материал по граматика, интересното за учениците от определена възраст съдържание.
В 10 клас учениците започват изучаването на литературни текстове на забележителни руски поети и писатели. Тази работа се провежда поетапно.
Отначало на вниманието на учениците се предлагат произведения на Константин Паустовски („Корзина с еловыми шишками”, „Золотая роза”, „Старый повар”, „Старик в станционном буфете”) на Александър Грин („Зеленая лампа”, „Алые паруса”).

За възприемането на всяко от тях се използва предтекстова работа, включваща запознаване с основни моменти от биографията и творчеството на писателя, а така също изпълнение на заданията, свързани с новата лексика. Текстовете са представени в адаптиран вид. Ако текстът има по-обемисто съдържание /като, например „Кораб с алени платна“/, той се разделя на части. Текстовете се дават в електронен формат и се четат от всеки ученик на индивидуален монитор.
Следтекстовата работа предполага изпълнението на текста по съдържанието на произведението. На тази база се провежда обучението по кратък преразказ. На следващия етап се провежда беседа под формата на въпроси, които се групират в съответствие с две определени цели.

  • контрол върху това, как учениците са усвоили съдържанието на текста;
  • мотивация за размисъл върху проблематиката, заложена в съдържанието на текста.

Вторият етап на работата върху литературното произведение в 10 клас е запознаването със стихотворните текстове на основата на блестящите образци на руската класика от ХIХ век /поезията на А.С.Пушкин, М.Ю.Лермонтов/.
Романът „Герой нашего времени“ /повестта „Бэла“/ се изучава като адаптиран текст, разделен на части. Учениците се запознават със съдържанието на повестта „Княжна Мери“, гледайки едноименния филм, след което следва обсъждане на филма и четене на диалозите от дадената повест.
Ако при изучаването на литературните произведения на руските класици се използва филмов материал, то това са подбрани филми руско производство. Провежда се, също така, работа преди гледането на филма и след него.
В 11 клас учениците се запознават с разказите на Н.В.Гогол, Л.Н.Толстой, А.П.Чехов.
През втория учебен срок те вече са подготвени за възприемане на епизоди от романите на Л.Н.Толстой „Война и мир“, на Ф.М.Достоевски „Преступление и наказание”, на И.С.Тургенев „Накануне”, подбрани по определени теми, което позволява да се осъществи запознанство и с произведенията на съвременни автори.
При подбора на литературния материал учителят обръща внимание и на юбилейните дати, и на актуалните събития в обществения и културен живот на Русия. Така например, във връзка със 100-годишнината от Първата световна война учениците от 11 клас се докоснаха до творчеството на И.А.Бунин, запознавайки се с неговия разказ „Холодная осень“. Много от тях самостоятелно прочетоха разказа „Солнечный удар“ и гледаха едноименния филм, заснет от Н. Михалков.

Майсторски клас на тема: „Заключително занятие по изучаване на разказа на Ю.Бондарев „Простите нас“, бе проведен с ученици от 11 клас от учителката Елена Димитрова. Целта на това занятие е запознаване с творчеството на съвременните писатели на Русия на основата на художествен текст при обучението на руски език като чужд.

По време на урока учениците обръщат внимание на основните моменти от съдържанието на текста, използват уменията за изразително четене, умението да водят беседа по даденото съдържание и да изразяват собственото си мнение по засегнатите в него нравствени проблеми. Интерес към руската литература, самостоятелно изучаване на руски език, формиране на нравствени качества – ето перспективните задачи, които си поставя учителят.

Елена Александровна Омелченко, заместник-декан на факултета по международно образование, доцент на катедрата на ЮНЕСКО, кандидат на историческите науки, проведе беседа с учениците на тема: „Русия и руснаците във възприятията на съвременната младеж зад граница“.
По време на беседата учениците изразиха своето мнение за ролята на Русия в съвременния свят, показаха как си представят Русия и руснаците, обсъдиха ролята на руската култура в историята и развитието на многонационалната руска държава. Отговаряйки на въпросите на водещия, младежите проведоха дискусия за ролята на стереотипите във формирането на представи за народите и страните в света, а също така ролята на съвременните информационни технологии, в т.ч. интернет, в разпространението на информация за историята и културата на Русия сред младежта зад граница. Средношколците изказваха интересни мнения за начините, по които може сред учениците на България и други страни да се повиши интереса към изучаването на руски език, културното наследство, историята и съвременността на Русия.

Като продължение на беседата с учениците беше проведения от к.и.н. Елена Омелченко майсторски клас с педагозите на тема: „Толкова различната Русия: митове и факти. Търсим ключ към формирането у учениците на интерес към Русия, нейния език и култура“.

По време на занятието бяха обсъждани следните въпроси: „Какви интересни исторически факти и събития могат да пробудят интереса към Русия у учениците задграница?“; „Многонационалността на Русия като ключ към познаването на нейната култура и история“; „Епохата на великите географски открития: руското измерение“; „Руското и съветско музикално наследство като източник на знания и впечатления за руснаците и живеещите в Русия други народи“; „Постиженията на науката и техниката, водещи своето начало на руска земя“ и други. Водещата на майсторския клас показа, какви теми и по какъв начин могат да бъдат поставени в основата не само на уроците, но и в извънкласните, извънучебни инициативи, а също така да се използват в проектните дейности на учениците. Майсторският клас беше съпроводен от презентации, видео- и аудиофрагменти, илюстриращи основните обсъждани теми.
Общинското предучилищно образователно заведение № 8 „Таврия“ – гр. София приема своите първи възпитаници през 1973г. Днес то е посещавано от повече от 400 деца. В детската градина работят 14 дневни групи /3 групи за деца от 1 до 3 години и 11 групи за деца от 3 до 7 години/.
Детската градина е оборудвана със съвременна материално-техническа база: градина с редки видове дървета, самостоятелна площадка за игри за всяка група, просторни помещения за групите, всяко от които е снабдено с мултимедийно оборудване, актова зала, спортна зала, кабинет на педагог-психолог, кабинет на учител-логопед, кабинет за изучаване на чужди езици.
ОДЗ „Таврия“ вече много години е място за провеждане на педагогическа практика на студенти от СУ „Св. Климент Охридски“, активно участва в международни и европейски проекти. През 2013-2015г. в рамките на европейския проект „Приятели на танца“ децата разучиха народни танци, песни, игри и използват национални костюми на различните региони на България.
Педагогическият колектив на детска градина „Таврия“ работи в съответствие с утвърдена от Министерството на образованието и науката програма и по държавния образователен стандарт за предучилищно образование на Република България. Осигурява познавателно-речево, социално-личностно, художествено-естетическо и физическо развитие на децата, придържайки се към принципите за демократичност, хуманизъм, децентрализация на управлението на системата на образованието. В неговия състав влизат 23 педагози-специалисти с висше образование по специалността „Предучилищна педагогика“, музикален ръководител, педагогически съветник – психолог, логопед, 11 медицински сестри, 30 специалисти с различен профил и служители. Сред основните цели на педагогическия колектив на ОДЗ „Таврия“ са създаване на благоприятни условия за пълноценен живот на децата и усвояване от тях на общочовешки и национални духовно-нравствени и културни ценности. Приоритет в дейността на педагогическия колектив е организацията на възпитателно-образователния процес на основата на особено внимание към индивидуалните особености на всяко дете. Психологът, логопедът и учителят съвместно проследяват динамиката на развитието на всяко дете, създават индивидуална програма с цел откриване и развитие на неговия творчески и познавателен потенциал по време на игра, режимните видове дейност по време на заниманията по математика, родна реч, заобикалящ свят, изобразително изкуство, физическа култура, по формирането на знания за социалния свят. Оказват се допълнителни образователни услуги: обучение по руски, английски и немски езици, фолклорни танци, уроци по пиано, участие във футболни секции. Обучението по чужди езици приобщава децата към социокултурните норми на общуване с представители на други култури.
Обучението по руски език и култура дава на децата база за сравнение на общите славянски традиции и е насочено към формиране у децата на устойчив интерес към руската култура. В детска градина „Таврия“ обучението по руски език се провежда по програма, която позволява да се обучават децата на произношение, лексика, умения да се говори и слуша в приятна за тях атмосфера. Възпитаниците на детската градина с удоволствие посещават заниманията и вече рецитират стихове на руски детски поети, драматизират приказки, с удоволствие пеят песни, танцуват руски танци.
Децата посрещнаха участниците в майсторския клас с концерт, по време на който изпълниха руски танци, песни и стихотворения.
Майсторският клас за преподаватели-възпитатели на тема: „Използването на руски народни приказки при работа с децата по руски език в детските градини“ проведоха Татяна Корепанова – кандидат на педагогическите науки, доцент, заместник-началник на Центъра за повишаване на квалификацията и професионалната преподготовка при ДИРЕ „А.С.Пушкин“, Лилия Вохмина – ст.н.с., професор на катедрата по методика на преподаването на руски език като чужд и Анна Атанасова – ст.учител в 133 СОУ „А.С.Пушкин“ и ръководител на Школата за повишаване на квалификацията на учителите по руски език в детските градини на Руския център при ОКИ „Столична библиотека“. Целта на майсторския клас беше да запознае слушателите с принципите на избора на руски народни приказки като един от възможно най-оправдания методически учебен материал за работа с деца.

По време на работата на майсторския клас аудиторията се запозна с историята на възникването на методиката на обучение по руски език като чужд на деца-младша възраст в Русия, с литературата, издавана от руските издателства за работа с деца в детските градини и начален курс в училище.
Аудиторията прояви особена активност при обсъждането на техниките и методите на работа с материала от руските народни приказки.
По времето на откриването на конференцията и семинарите в гр. Сандански, за всички гости и участници на Международния форум беше проведен празничен концерт, подготвен от Регионалния инспекторат по образованието на гр. Благоевград с участници от гимназията „Яне Сандански“. На входа на Дома на културата на гр. Сандански участниците на Форума бяха посрещнати топло и гостоприемно от заместник-кмета на гр. Сандански и от директора на училището.
Гимназия „Яне Сандански“ е най-старото средно училище в града – училище с традиции, но отворено за нови идеи, които провокират индивидуалност и креативност, дисциплина и култура, висши интелектуални способности, образование, което отговаря на предизвикателствата на живота и съвременността.
През тази учебна година в гимназията се обучават 646 ученика в профилирани класове с интензивно изучаване на английски език като първи чужд език. Основните профили в обучението са природно-математически, технологичен и чужди езици. Като втори чужд език учениците избират руски или френски език, немски, испански.

Руският език в гимназията се изучава още с въвеждането му като учебен предмет и в последно време се наблюдава тенденция на повишен интерес към руския език като към втори чужд език и все повече ученици избират именно него. Традиция в гимназията е провеждането на вечери на чуждите езици, на които учениците показват своите езикови умения и компетенции на всички изучавани езици, а също така своите музикални, певчески и артистични таланти.
В Гимназия „Яне Сандански“ преподават висококвалифицирани учители, трудът на които се възнаграждава с високи резултати и постижения на учениците в състезания, олимпиади, конкурси по различни предмети. Много са учениците на гимназията, които всяка година завоюват призови места в различни видове съревнования. Нейни възпитаници се учат в най-авторитетните висши учебни заведения не само в България, но и в чужбина. По думите на директора, за гимназията е голяма чест да бъде домакин на международния форум по руски език в техния град.

Работата на конференцията на тема: „Руският език чрез руската литература и руското изкуство в системата на непрекъснатото образование: практика и перспективи“ беше организирана в четири направления: детска градина, училище, университет и библиотечно дело. В рамките на пленарното заседание се състоя продуктивен обмен на опит между специалисти от различни страни по актуалните проблеми на преподаването на руски език и култура на ученици от различна възраст. Участниците във форума обърнаха специално внимание на ролята на културните институции, библиотеките за развитието на интеркултурната комуникация и споделиха опита на своите страни в тази насока. При обсъждането те акцентираха върху необходимостта да се обогатява процеса на обучение по руски език с нови форми на работа чрез руската литература и руското изкуство.

В рамките на първите три направления: руският език чрез руската литература и изкуство в детската градина, в училището и в университета, изказващите се засегнаха практически аспекти на обучението по руски език. Особено внимание беше обърнато на възможностите за прилагане на съвременните технологии в обучението по руски език като чужд език в детската градина, в училището и в университета, на възможността за съчетаване на традиционните методи, съответстващи на учебните планове и програми, със съвременните технологии от иновативен характер. Широко обсъждане получи използването на елементи на руската култура в преподаването на руски език, необходимостта от интегриран подход в обучението и неговото значение за повишаване на качеството на образованието в детската градина, училището и вуза, необходимостта от провеждането на интегрирани занятия. Особен интерес предизвикаха изказванията, в които се обсъждаха техниките за използване на изобразителни технологии, лингвистично-културологичния аспект в обучението по руски език като чужд и значението на руската литература за развитието на творческите способности у учениците. Изказващите се споделиха свой практически опит и обсъдиха такива актуални въпроси, като:

  • Дидактическият потенциал на проектите по краезнание, на извънкласната и извънаудиторна работа и игровите технологии в обучението по руски език;
  • Практиката на използване на текстове от различни жанрове на руската литература и драматургия при формирането на речевите умения.

Аудиторията се запозна с мултимедийния курс „Ретур“ и с методиката на използването на руската литература в програмата „Бизнес комуникации“.
По време на форума бяха организирани четири семинара, посветени на интеркултурната комуникация в галериите, музеите и библиотеките, а също така на деловото общуване, на особеностите на работа с деловата документация и обучението на възрастните на професионално общуване на руски език.
Методическият семинар „Делово общуване. Особености на работата с делова документация. Обучение на възрастните на професионално общуване на руски език“ беше посветен на практически въпроси на обучението по делова комуникация в основни ситуации на общуването /при срещи в офиса, на преговори, по време на събеседване/, водене на кореспонденция и съставяне на официална документация /официални запитвания, оферти, договори/ в зависимост от целите, етапа и конкретните условия на работа. Методическият семинар по проблемите на деловото общуване е разработен от Александър Коротишев, директор на секретариата на МАПРЯЛ, които има опит в преподаването на руски език като чужд език в Санкт-Петербургския държавен университет.
Основната задача на методическия семинар „Основи на деловия етикет и протокол при подготовката и провеждането на международни мероприятия“
стана обобщаването и систематизацията на наличните у участниците знания за реда на подготовката и провеждането на крупни международни мероприятия, а също така на основните общоприети норми на деловия етикет и протокол. Слушателите на семинара обсъдиха как правилно да се определи формата на дадено мероприятие и да му се даде коректното наименование, как да се планира основната програма и подробната такава, какви правила да се спазват при взаимодействието с чуждестранни партньори и представители на международни организации, включени в подготовката и поканени за участие в мероприятието. Участниците в семинара научиха за особеностите на процеса за съпровождане на делегации, някои секрети на професионалната организация на превода на чужди езици и формите за общуване с гостите в зависимост от страната/региона на произход. „Гвоздеят“ на семинара стана проведеният със съдействието на слушателите разбор на конкретни ситуации (case-study от международната практика. Семинарът беше подготвен и проведен от Елена Омелченко – к.и.н., зам.- декан на факултета по международно образование на Московския институт за открито образование.

На Методическия семинар „Интеркултурно общуване в галерии, музеи и библиотеки“ се говореше за мултикултурното комуникативно-информационно пространство на галериите, музеите и библиотеките. Обсъждани бяха въпроси, свързани с ролята на тези институции: а/ в социализацията и енкултурацията / процес, при който човек научава изискванията на култура, с която той е заобиколен, и придобива ценности и поведения, които са подходящи или необходими за тази култура/ на четящия, гледащия, слушащия и играещия човек, б/ в развитието на интеркултурната чувствителност и преодоляването на мултикултурните бариери; в/ в развитието на умения за разбиране на руската лингвистична култура. Семинарът беше подготвен и проведен от Наталия Брагина – д.ф.н., професор от катедрата по руска словесност и мултикултурна комуникация на ДИРЕ „А.С.Пушкин“.

Методически семинар „Езиковото тестване – състояние, проблеми, перспективи“. В рамките на семинара Татяна Корепанова – к.фил.н., заместник-директор на Центъра на езиково тестване и съдействие на миграционната политика разказа за актуалните вопроси на езиковото тестване и сертифициране по руски език за различните целеви аудитории / в.т.ч. с използването на дистанционни технологии/, а също така направи обзор на съвременните мултимедийни ресурси за обучение и тестване на двуезични деца, разработени от водещи специалисти на Държавния институт за руски език „А.С.Пушкин“.

Участниците във Форума многократно отбелязваха важността на въпросите, обсъждани по време на кръглата маса, на майсторските класове, на конференцията и семинарите, тяхното голямо значение за формирането на подкрепата за изучаването на руския език и руската култура в различните страни и региони на света. Всички участници акцентираха на приложния характер на тематиките на Форума, на полезността на майсторските класове, проведени в реално работещите детска градина № 8 „Таврия“, 73 СОУ „Владимир Граматик“ и СУ „Св. Климент Охридски“. Бяха внесени конкретни предложения по разширяване на взаимодействието на българските училища с образователните учреждения на Русия, Германия, Холандия и други страни.
Участващите във Форума изразиха удовлетворение от резултатите от неговата работа, отбелязаха високото организационно-методическо и научно ниво на провеждане на всички планирани в рамките му мероприятия и подчертаха целесъобразността и продуктивността на редовното провеждане на подобни срещи в София.

При направената равносметка за работата на форума, участниците в него изразиха искрена признателност на основните организатори – Руския център при ОКИ „Столична библиотека“ и непосредствено на фонд „Руский мир“, високо оценявайки неговия принос в развитието на международното сътрудничество в сферата на обучението по руски език, на укрепването на позициите на руския език и култура в съвременния свят.

Мариета Георгиева

13th Jun2015

Национален литературен конкурс „Албена”

by Черно и Бяло

BücherstapelcolorКметство Врабево, с подкрепата на община Троян и издателска къща „Световит”, обявява конкурс за разказ, посветен на създаването на драматичен женски образ.
В конкурса могат да участват с един разказ български граждани, навършили осемнадесет години, като потвърдят авторството си с трите имена, годината на раждане и личния си имейл или телефон за връзка.
Разказите не трябва да надвишават обема на пет стандартни страници, писани на шрифт Times New Roman, 12п. и да не са публикувани до момента на приключването на конкурса.
Същите да бъдат изпращани на имейл svetovit@abv.bg или на адрес:
София 1574,
ж.к. Слатина, бл-8 Б,
изд. „Световит”
до 30 септември 2015 година.
Творбите ще се оценяват от компетентно жури, което ще присъди една първа награда от 500 лева, втора – от 350 и трета – от 250 лв.
Наградите ще бъдат връчени на отличените автори в навечерието на празника на Врабево, на 7 ноември 2015, от 17 ч., в ресторант „Центъра”.

За допълнителна информация участниците в конкурса могат да се обръщат писмено на посочения по-горе имейл.

05th Jan2012

Цял живот мъртъв

by Черно и Бяло

Понякога се случва да е Неделя през Декември и аз да си купя Черно и Бяло – списанието за свободна журналистика, култура и обществен живот. Купувам го, а то го имало в Интернет. Ето, че и тази Неделя пак се пада Декември и аз пак се озовавам с брой на Черно и Бяло – списанието за свободна журналистика, култура и обществен живот. Разлиствам през обичайните псевдо-поп-интелектуални глупости и що да видя на предпоследна страница –
„Иван Ангелов (това съм аз), известен като „журналиста с най-секси дупе“, носител на ордена „Али Саид Бей“ II степен и Европейски вицешампион по федербал, си отиде след кратко, но болезнено навяхване на глезен. Напомняме на читателите на Черно и Бяло – името на г-н Ангелов бе замесено в скандала с дръзката кражба на десерти от Дом „Майка и дете“.

Добре ме бяха насосали – „носител на ордена „Али Саид Бей“. Аз наистина бях номиниран, задето списах най-гледаната серия на „Косопад“, но то бе за кратко – след едно злощастно посещение на един хан в Истанбул, може и да съм казал някои неща за майката на султана, които да не са били много ласкави, а може и да съм бил прав да ги кажа, но така или иначе, дисквалифицираха ме. Чуха се и призиви да бъда хвърлен в Диарбекир… А свободата на словото, г-н Мидхад паша?! А свободата на словото?!
Некролога определено ме хвърли в тъч. Аз и преди бях чувал за кражбите на самоличност, но все си представях, че се прави за парите, а тя каква стана – някой умрял вместо мен. Станало е някакво объркване с ЕГН-тата или Гражданската отговорност и Смъртта е взела Еди Койси, на мое място. Въпреки, че кражбата беше извършена по особено жесток начин, реших че съм извадил късмет задето няма да ми се налага да умирам и ще живея вечно:
Еее, най-насетне! – казах си. Цял живот притеснения в работата, в дома, инфлация… Сега ш‘е видят те!
Но какво да се прави с Вечния живот? Дори и този с летален изход бе достатъчна мистерия за мен. В главата ми се таковаха милиони въпроси. Какво ли има след Вечния живот? Къде са ми ключовете от колата? Дали не си бяхме по-добре с плановата икономика?
Във всеки случай реших да вдигна един банкет по повода, пък ако ще, турско да стане. Погледнах в портфейла. Може би щеше да се наложи да минем без швепсчета. Оставаше само да поканя всичките си приятели – плюх в длани и се грабнах за телефона с две ръце. Каква беше изненадата ми когато никой не вдигна. Егасиму и приятелите.
„Тук няма да намериш обхват. И Роуминга няма да помогне.“ – чух от зад гърба си. Обърнах се – един мъж в бял двуреден редингот и филцова шапка се бе облегнал на касата на отворената врата. Не можех да различа добре чертите му, заради засилените контражурни условия.
„Къде съм? Кой си ти? Всъщност, какво… Хъ?“ – нещо в този човек ме объркваше, но той сякаш не обърна внимание и само каза с равен глас:
„Последвайте ме, г-н Ангелов. Нека поговорим докато вървим.“
И вървяхме, и той говори. За Доброто и Злото, за Изкушението и Изкуплението, за онзи път когато излъгах, че имам терца и за кокошката, която откраднах от циганския квартал през управлението на Жан Изкормвача – Ти да взимаш от тях?! Е ми не е устроен така света. – вика. Но най вече говорихме за програмите на Небесното царство, по които може да се кандидатства за Вечен живот:
„Сега в момента е много тегаво“ – рече. „Има изисквания, бюрократични спънки, които така са измислени, че… нали… Това е заради моралната криза – то не беше пиене, не беше пушене! И после изведнъж – „Ама, олеле, гръцките банки!“
„Да, аз четох една статия…“ – всъщност не бях, но благородството ме задължи да излъжа.

Петър Красимиров