СФФ 23: „Къщата, която Джак построи“ на Ларс фон Триер

0
5

След разнопосочните реакции, последвали премиерата в Кан, които едва ли изненадаха почитателите на изкуството на талантливия провокатор в киното, най-новият филм на датчанина Ларс фон ТРИЕР е на път и към българските фенове.

Известен с откровено дръзките си и скандални филми – „Нимфоманка“, „Антихрист“, „Догвил“, „Меланхолия“, „Танцьорка в мрака“, Ларс фон Триер отново подлага на изпитание емоционалната чувствителност на зрителя, като представя бруталната жестокост на сериен убиец като вид изкуство.

Къщата, която Джак построи“ е психологически хорър, проследяващ 12 години от живота на интелигентен и талантлив сериен убиец в САЩ, щата Вашингтон, през 70-те и 80-те години на миналия век. Джак разказва историята от първо лице, като в този период започва да се трансформира от обикновен човек в безжалостен убиец. Той много обича да убива хора, няма някаква особена техника, нито предпочитания към определен тип жертви. Просто убива, често експериментира и което е най-шокиращото – подхожда към убийствата като към произведения на изкуството. Колкото повече полицейският обръч около Джак се затяга, толкова по-големи рискове поема той по пътя на своето „изкуство“ с цел да постигне съвършенство. Филмът е разделен на пет части, проследяващи какво се случва в мисловния свят на Джак, докато се превръща в това, което е.  

Ларс фон Триер описва творението си като експеримент, възхваляващ идеята, че „животът е зъл и бездушен“, което се доказвало и от възхода на „Homo trumpus“.

В главната роля на Джак е Мат Дилън, брилянтен в превъплъщението си. Партнират му Ума Търман, Бруно Ганц, Софи Грабьол, Райли Кийоу. Разпространява в България Еуро Филмс, с подкрепата на Програма „Творческа Европа – МЕДИА“.

Къщата, която Джак построи“ е плашещо и садистично потапяне във вътрешния монолог на един психопат, с интелектуални отклонения към природата на изкуството в днешния свят, и полага значителни усилия за създаване на сериозен дискомфорт в ключовите моменти. Ако възприемете творбата с тези уточнения или поне отговорите на предизвикателството на безупречния киноразказ, който „танцува“ покрай естествените граници на морала, филмът вероятно може да се определи като „брилянтен“.
Ерик Кон, „IndieWire“

СФФ 2019