В НОИ нямат никаква представа кой, кога, къде…

0
0

Преди много години, преди да напусна България, работих известно време в Съюз на българските художници. Не бях художник, занимавах с изложбени конструкции в софийските галерии и предимно на Пловдивския мострен панаир. Там организирахме пролетното, есенното и международното изложение. Беше период от моя живот, в който прекарвах повече време в Пловдив, отколкото в София. Заплатите по онова време бяха крайно мизерни, а командировъчните недостатъчни, но ние водехме бохемски живот и на фона на общото нямане понасяхме живота с оптимизма, присъщ на младите хора. Тогавашните художници бяха привилегировани – техните хонорари превъзхождаха многократно годишната заплата на чиновниците. Те бяха хора от друга категория и гордо го показваха пред другите. По онова време приходите им не бяха регулирани в някаква пенсионно-осигурителна система, защото тогава никой не мислеше още за пенсия. Финансовото облагодетелстване на хората на изкуството не се дължеше на някакъв техен необичаен талант, а на простия факт, че те заедно с писателите и артистите участваха в пропагандата на социалистическото общество, като не пропускам също войската и милицията с всичките им подразделения. Спомням си, че тогава обикновен старшина от милицията или от армията, печелеше двойно повече от хирург, или от университетски професор.

Прекарах следващите години в чужбина и като изтече много вода, дойде денят и аз да се пенсионирам. Учудих се на акуратността на австрийските застрахователи, които бяха водили точна статистика на моя работен стаж и всички стари данни бяха въведени с типичната педантичност на немскоговорящите народи, в новата компютърна система. В списъка на моите работни места открих фирми, за които бях напълно забравил, но… не и застрахователният институт в Австрия. Когато ме питаха дали съм работил в други страни, членки на Европейския Съюз, направих капиталната грешка да спомена трудовия си стаж при СБХ в България. Австрийският застраховател в заблуждението си, че има „взимане-даване“ с равноправен член на ЕС, направи веднага допитване до НОИ (Национален осигурителен институт), което, уви, забави неимоверно дълго моето пенсионно решение в изчакване на отговор от българска страна.  След известно време получих на австрийския си адрес препоръчано писмо от НОИ, с което ме уведомяваха да предоставя редица документи за изчисляване на пенсията ми. В писмото ме уведомяваха още, че от НОИ са успели да открият моя  български адрес, където са възнамерявали да ми изпращат писма в бъдеще. Бих се радвал много повече, ако от този институт биха били в състояние вместо адреса да открият трудовия ми стаж в Родината, но това излезе невъзможно. Оказа се, че за разлика от застрахователните институции на цивилизованите европейски страни (включително и тези от бившата Източна Европа), в НОИ нямат никаква представа кой, кога, къде и защо е работил в България, та се налага да се представят трудови книжки и всякакви други удостоверения за стаж в отдавна изчезнали с цялата тяхна документация предприятия. Иначе писмото беше написано в сериозен стил с цитирани параграфи и „законни“ устави и ако не знаех водевилния характер на нашите посткомунистически учреждения, бих помислил, че се намирам в страна, където фигурират точно регламентирани закони. Фактът, че данните от т.нар. „трудова книжка“ за работния стаж във вече несъществуващи предприятия оставаха единствената основа за изчисляване на пенсия, създава в осигурителният хаос на България удобно поле за действие на криминални елементи. Научих от случайни хора за фалшификатори на трудови книжки спомогнали на случайни хора да се домогнат незаслужено до пенсии, без да са работили, където и да е. Другият вариант, който ако не беше толкова тъжен би бил направо смешен, е възможността двама свидетели да дадат показания, че си работил някога и някъде в някакво изчезнало и недоказуемо измерение. В моят случай е почти невъзможно да се намерят живи свидетели, а и дори ако такива се появят случайно, ще са вече на такава библейска възраст, че няма да си спомнят какво са обядвали, камо ли, че съм им бил някога колега по Живково време. Този тип свидетелстване е само поредната илюстрация за безпомощността на нефункциониращата пенсионна система в България. По същата логика мога да взема две случайни лица от улицата, да им дам по сто лева за да ми засвидетелстват, че съм бил например министър на вътрешните работи. И цялата тази борба е за една смешна пенсия. Една моя позната има 45 годишен стаж и получава 450 лв. пенсия – осигуровка по 10 лв. за година?!

Но да се върнем след дългото лирично отстъпление към прекрасния Съюз на българските художници. Все пак, тази организация е основана през 1947 г. и просъществува, претърпявайки всички промени на правителства, без да изчезне като много други. Очаква се да е водила статистика за сътрудниците си и да си пази архива. В моя личен архив намерих две удостоверения от СБХ за трудов стаж написани на пишеща машина на оригинална хартия на съюза, с печат и подписите на директорите и главните счетоводители. Тези документи  представих на НОИ. От там ме пратиха в СБХ за издаване на удостоверение от тип УП-3. Моя добра приятелка познаваща председателя на Съюза, успя след многократни усилия да уреди среща с него, като предварително му обясни за какво става дума. Отиваме, значи, с нея на уговорения де и в уговорения час в представителното многоетажно здание на СБХ на улица „Шипка“ 6 в столицата. Самото местоположение говори само по себе си колко са били тачени и галени навремето питомниците на режима…СБХ и сега се намира се до университета и библиотеката, срещу „докторската“ градина. Влизайки през входа ме лъхна  миризмата на мухъл, който се носеше от вътрешната облицовка на грозните сиви плочки, така характерни за всички държавни сгради построени през 70-те години. По етажите почти всички изложбени зали бяха закрити, а пред тях бяха извадени масивни дървени маси с уж народни инкрустации, които влизаха в задължителната мебелировка на бившите правителствени резиденции, заедно с кадифените завеси и обезателните кристални полилеи.  На четвъртия етаж почукахме и пристъпихме в бюрото на председателя. Вътре две жени пиеха кафе и едната гордо съобщи:  „той излезе“. Спогледахме се мълчаливо пред тази обидна несериозност от страна на „големия бос“, за когото уговорките с хора явно нямаха никакво значение и пресякохме коридора към счетоводния отдел. В стаята седяха две престарели служителки и умираха в безделието си от скука. Едната беше любезна да ни разправи как работела за Съюза от 1977 година и как СБХ никога не водел документация за сътрудниците си, а оставял това да вършат филиалите към неговия фонд, без да си направи труда за съставянето на централен регистър. За назначаване или уволнение се приемали решения от централното ръководство, но без съответните протоколи. Показах и моите удостоверения. Спомни си, че документацията на едното ателие изгоряла при пожар, а тази на другото била унищожена от наводнение (каква нелепост само). Не можела да даде удостоверението, защото НОИ изисквал трудова книжка, иначе я грозяла глоба до 15000 лева. „Ето, и главният счетоводител може да потвърди това законно положение“ – добави тя като посочи с пръст влизащ мъж с блуждаещ поглед, който без да поздрави се шмугна като хамстер в стаята си. Попитах я дали несериозният председател не може да стори нещо по въпроса. Тя махна само пренебрежително с ръка: „Той няма представа от нищо – той е само художник“. С една дума човек от когото не може никаква полезна дейност да се очаква, освен плескане на бои по някакви платна – така поне разбрах жеста и коментара на счетоводителката. Настоях да проверим архива на СБХ, неподозирайки на какъв скандал ще се натъкнем. Заведоха ни в едно килерче на етажа, в което безразборно бяха разхвърлени няколко мазни счетоводни тефтера от объркани години. В тях не бе вписано нищо друго освен платени суми на ръководните служители по онова време. Напразно ровех из пожълтелите страници с надеждата да намеря имена на щатно назначени служители, инспектори, шофьори и прочее. Най-отдолу имаше графа „работници“ с някакви изплатени суми за които дългогодишната служителка ни съобщи поверително, че става въпрос за хонорари на чужди работници, строили навремето почивната станция на СБХ в Шкорпиловци.

По едно време ме напуши смях, защото усетих че съм станал актьор в някакъв своеобразен театър на абсурда или по-точно в „Мъртви души“ на Гогол. Моята придружителка не можеше да прикрие възмущението си от видяното и ми прошепна през зъби, че възнамерявала да разтръби случая по медиите. Успокоих я с труд. Излязохме на улицата. Поех дълбоко дъх, за да очистя дробовете си от застоялия с години въздух в непроветрените стаи на СБХ…

Константин Брадваров