Юбилейния сборник на Радка Атанасова „Коя съм?”

0
0

Под печат е вече новият юбилеен поетичен сборник „Коя съм?” на Радка Атанасова-Топалова, журналист от „Европреса”, Пловдив. Редактора на проекта Величко Хинов любезно ни предостави три от стиховоренията в него.

[box title=”Визитка” style=”soft”]Радка Василева Атанасова-Топалова е автор на четири поетични книги: „Шепа светлина”– 2004 г., „Хляб и пръст” – 2006 г., „Дъждовни очи” – 2009 г. и „На тишината гласа” – 2015 г. През 2007 г. написва История на ТД „Руен” по случай 50-годишния юбилей на Туристическото дружество. Подготвила е нова книга с поезия. Нейни стихове са награждавани в Национален литературен конкурс „Пролет моя”, „Мила Родино”, както и в Международен литературен конкурс „Лирични гласове”. Участвала е в Международния фестивал на поезията „Духовност без граници”. Публикации има в местния и периодичен печат, във в-к „Литературен Пловдив”, Литература и общество – Варна, а също в списанията „Матадор”, „Родопско слово”, „Животът в света на поезията”, в списание за литература и култура „Мечта за книга” на изд. „Буквите”, в сборниците „Приятели в света на поезията”, а отскоро в електронно списание „Литературен свят. Член е на СНБП, Дружеството на Пловдивските писатели и на Журналистическо дружество „Европрес” на СБЖ.[/box]

[row][column size=”1/3″]

Писание до светия

Дяконе, мили Дяконе,
пиша  за оная България,
дето ти беше вярата.
Жертвен агнец и стана. И сабя.

Къде ли е гробът ти?!.
Навярно си се преобърнал,
усетил  късната доба
на заветите си загърбени.

Плаче земята ни – лъвската.
За децата си съхне. И вехне.
Плаче над вярата – кръста ни.
И от душманска намеса.

Клаха ни, Дяконе, клаха ни!
Обричаме се самите на гибел.
Сърцето, под ризата ти раздрана,
отново днес би изстинало.

България – не аз  пиша!
Писание – до Светия!
Народът, бедният вече издиша.
Конче си няма той – харамия.

Пред  чистото ти, свято име
доземи молим за прошка.
Не те спасиха онази зима…
Христов Апостол, пратен от Бога.[/column][column size=”1/3″]Как да зная дали съм те чакала…

Как да зная дали съм те чакала
в недосънуван  щастлив сън?
Но, усещам – стоиш там зад ъгъла.
И в студа ме познаваш навън.

Зад зидовете с думи тежки
намери ме. Погали. И разбра.
Ден след ден – безпогрешно,
доживя, оживя от блатисти недра.

Вече зная- в небето звезда си.
На земята ми – плодната пръст.
Връхче нежност. По миглите – росата.
Как да зная, Любов… че си кръст?[/column] [column size=”1/3″]Да отсявам научих…

Да отсявам научих
зърното от плявата.
Да надушвам
фалшиви приятелства.
И да бъда мишена надупчена
от притворния смях.
Да намирам по синора,
в тръните,
скрито челце теменужено.
Не куршуми са нужни
в този свят. И красив –
и на пясъчни кули богат.
Вятър трябва да брули.
А сърцето – дамга да опари.
За да знаеш кога да отсяваш
зърното… от плявата.[/column][/row]